ОМИР
ИЛИАДА
Превод: Димитър Симидов, 1940
Електронна обработка: Светлана Славова, 2009
ПЕСЕН ПЪРВА
Богиньо, възпей гнева на Ахила, сина на Пелея; този пагубен гняв, който причини безбройно много страдания на ахейците и хвърли в Ада толкова горди души на герои, а самите герои отдаде като плячка на кучета и хищни птици, за да се сбъдне предсказанието на Зевса. Започни в деня, в който една разпра раздели Агамемнон, сина на Атрея и царя на своя народ, и Ахил, сина на боговете.
Кой от боговете ги хвърли в тази свада и битка? Синът на Лета и на Зевс – Аполон. Именно той, разгневен срещу цар Агамемнона, разпространи между цялата войска една жестока болест, от която всички почнаха да гинат. Причината за това бе, че синът на Атрея пренебрегна Хризес, Аполоновия свещенослужител. Хризес бе отишъл при корабите на ахейците, за да откупи дъщеря си, носейки голям откуп и държейки в ръка, върху златната си тояга, свещените панделки на Аполона, който хвърля стрелите си надалеко. Той молеше всички ахейци и особено двамата синове на Атрея, военачалниците:
– Атриди, и вие също, войнствени ахейци; дано боговете, които живеят на Олимп, ви позволят да разрушите града на Прияма и след това да се върнете без никакво зло във вашите домашни огнища. Върнете моята скъпа дъщеря и в замяна на това, приемете откупа, който нося, ако се боите от сина на Зевса, Аполона, който хвърля стрели от височината на небето.
Тогава всички ахейци почнаха да мълвят благосклонно, че трябва да се отдаде нужната почит на жреца и да се приеме неговия великолепен дар. Но Агамемнон усети в сърцето си гордост и злоба. Той изпъди Хризес високомерно, като прибави към отказа си заплаха и обида.
– Пази се, старче, да не те срещна вече около тези кораби! Махни се от тук и да не си посмял да се появиш отново, защото скиптърът и свещените панделки на твоето божество няма да могат да те запазят. Няма да ти върна моята пленница! Тя ще остарее в моя дворец, всред Аргос, далече от своята родина. Тя там ще снове и ще тъче, и когато я повикам, ще идва в леглото ми. Върви си, престани да ме дразниш, ако искаш да се върнеш здрав и читав в Хриза.
Тъй каза. Старецът се подчини, обзет от страх, и тръгна мълчалив покрай брега на бурното море. Отдаден цял на своята мъка, той се обърна с оплаквания към Аполона, къдрокосия син на Лета:
– Чуваш ли, боже със сребърния лък, покровител на Хриза и на божествената Цила, могъщ владетел на Тенедос! О, Сминтее, ако някога съм издигнал в твоя чест храм, който да ти е харесал, ако някога съм горил върху твоите олтари бикове и овни, чуй молбата ми днес! Направи така, че гърците да бъдат поразени от твоите отмъстителни стрели, за да заплатят скъпо сълзите ми!
Тъй каза. Аполон чу молбата му и слезе от върховете на Олимп с гняв в сърцето си. На гърба си носеше лък и стрелник пълен със стрели - при тичането стрелите се блъскаха в раменете му. Той пристъпва подобен на нощта. Спира се надалече от колибите, след това, хвърля една стрела. Един ужасен звук излиза от сребърния му лък. Стрелата най-напред поразява мулетата, а също и бързите кучета. След това почва да хвърля стрели и върху хората. Пламват множество жертвеници. В продължение на девет дни стрелите на бог Аполона се сипят върху войската.
На десетия ден, Ахил свика хората си на събрание. Белоръката богиня Юнона, вмъкна в сърцето му една мисъл. Тя е загрижена, като вижда как данайците мрат един след друг. И когато всички са събрани бързоногият Ахил става и им казва:
Синове на Атрея, струва ми се, че скоро ще трябва да се откажем от нашата цел и да се върнем назад, ако разбира се можем да се изскубнем от смъртта! Войната и чумата ни поразяват задружно и в скоро време ще изтребят всички ахейци! Хайде да запитаме някой жрец или ясновидец, дори някой сънотълкувател. Защото и сънят е пратеник на Зевса. И той ще ни каже защо е тази злоба на Феб-Аполона; дали не се оплаква от това, че сме пропуснали да принесем някоя хекатомба. Ще видим след това дали ще отговори на дима от агнетата и от козите, и дали ще пожелае да ни спаси от напастта.
Каза и си седна. Ето че се изправя Калхас, синът на Тестор, най-тънкият от всички прорицатели, който познава настоящето, бъдещето, миналото, и който може да насочи корабите на ахейците към Троя със своето ораторско изкуство, което дължи на Феб-Аполона. Мъдро той взе думата и каза:
– Ахиле, ти който си така мил, обичан от Зевса, искаш ли да ти обясня гнева на Аполона и да ти кажа защо си отмъщава? Ще ти кажа, но обещай, закълни се, че ще ме пощадиш както с речите си, така и със силата си. Предвиждам, че ще разсърдя един герой, така издигнат над всички ни, и на когото се покоряват всички ахейци. Един цар е винаги по-силен, когато се разгневи срещу своя подчинен. Ако в самия ден на оскърблението, той скрие своя гняв под привидно спокойствие, той го пази в сърцето си, докато не го насити. Размисли, княже, дали ще можеш да ме опазиш от своето отмъщение.
– Говори с доверие, Калхасе, – му отговори Ахил, – и кажи своето пророчество. Нека Аполон ми е свидетел, същият Аполон, който е така мил на Зевса и когото ти призоваваш, когато ни разкриваш тайните на бъдещето! Никой измежду гърците, докато съм жив и докато очите ми са отворени за светлината, няма да вдигне върху теб ръка, дори и да обвиниш Агамемнона, най-видния измежду всички военачалници.
Тогава мъдрият прорицател стана по-смел.
– Аполон не ни обвинява, – каза той, – нито че сме забравили да изпълним желанията му, нито че сме пестили кръвта на жертвите, но той си отмъщава за своя жрец, когото Агамемнон не се поколеба да оскърби. Той не върна дъщеря му и не прие откупа за нея. Ето причината за нещастията, които Аполон ни праща и които още ще ни изпрати. Защото той няма да вдигне от нас тази болестна напаст, ако, без откуп и подаръци не върнете на бащата дъщеря му, ако не я заведете до Хриз заедно с една свещена хекатомба. Само така ще се смили над нас синът на Лета.
Като каза това, той седна. Героят, синът на Атрея, могъщият Агамемнон се изправя обзет от вълнение. Гърдите му клокочат от черна ярост, очите му приличат на горящи огньове. След като хвърли зловещ поглед върху Калхаса, той каза:
– Зловредни прорицателю, не, ти никога не си ми съобщил нищо задоволително, нищо хубаво! На тебе ти прави удоволствие винаги да предсказваш злочестини. Никога не си казал дума, нито си извършил деяние, което да не е злокобно. Дори и днес чрез твоите пророчества между гърците, ти заявяваш, че Аполон ни праща мор, защото отказах да приема богатия откуп за младата Хризеида и защото желая тя да дойде с мене в палата ми. Равна на Клитемнестра, за която се ожених в разцвета на годините й, тя не й отстъпва нито по хубост, нито по държание, нито по ум, нито по сръчност на ръцете. Обаче, ако е нужно, аз се съгласявам да я върна: никога не се колебая, когато се отнася до доброто на народа. Но веднага ми пригответе друга робиня, за да не бъда единственият от гърците останал без награда. Защото това не е достойно за моя сан. Всички вие сте свидетели – отнемат ми това, което ми принадлежи.
Тогава божественият Ахил бързоноги каза:
– Знаменити сине на Атрея, ти си най-амбициозен, когато е дума до твоя интерес. Как можеш да искаш от щедростта на гърците нова жертва? Ние не притежаваме вече никаква плячка, която да е обща за всички – разпределихме тази, която бяхме завладели при разграбването на градовете. Да не би да искаш да съберем всичко отново да го разпределяме? Освободи тази робиня, защото така заповядва божеството и ние ще те обезщетим тройно, щом Зевс ни позволи да влезем един ден във високите стени на Троя.
В отговор на това цар Агамемнон каза:
– Ахиле, ти който си равен на боговете, колкото и да си храбър, не си въобразявай, че ще можеш да ме победиш или изненадаш! Ти казваш, че искаш да задържиш това, което си получил като награда, а спокойно ме съветваш аз да се откажа от моята. Искаш да освободя робинята си? Нека тогава великодушните гърци ми дадат друга награда, равна по стойност. Ако откажат, аз сам ще отида и ще открадна, ще похитя насила твоята или тази на Аякс, или тази на Одисей и който ме срещне по пътя си, само ще потрепери от безполезна ярост. Но нека отложим този разговор за друго време! Да спуснем в просторното море един лек кораб и заедно с гребците да сложим една хекатомба, като накараме да се качи там и хубавата Хризеида. Един от нашите военачалници ще бъде начело на шествието. Нека това бъде Одисей или пък ти самият, Ахиле, най-гордият от всички смъртни. Дано твоето жертвоприношение умилостиви бога, чиито стрели пръскат ужас тук!
Тогава героят хвърли към нето злобен поглед и извика:
– О, смъртен, пълен с безсрамие! О, ненаситно сърце! Кой от гърците ще се покаже от сега нататък покорен на твоите заповеди, за да тръгне срещу врага или да го нападне? Не от омраза към омразните троянци аз дойдох да се бия с тях – те с нищо не са виновни пред мене! Никога те не са ми похищавали нито конете, нито кравите. Никога не са опустошавали плодородните ниви на щастливата Фтия. Разделят ни множество планини, настръхнали тори и едно бурно море. Но, о, горд смъртен, ние те последвахме, за да задоволим твоите желания, за да възстановим чрез наказанието над троянците твоята слава и славата на Менелай, безочливи човече! И ти съвсем не се трогна от това! Ти се отнасяш към всички ни с презрение! И сега се осмеляваш да ме заплашваш, че ще дойдеш сам да похитиш плячката ми, която съм заслужил чрез толкова битки и която ми е дадена от синовете на Гърция? Никога, когато ние разграбвахме някой неприятелски град, аз не получавам плячка равна на твоята. А моята ръка понася най-големият дял от войната. Когато разпределяме плячката, на теб дават най-хубавата част, а аз си отивам към моята шатра с един малък дял, който приемам без недоволство след толкова умора в битките. Затова аз тръгвам и се връщам във Фтия. Много по-голяма чест за мене е да се върна с моите хора в родината си. И вярвам, че след като ме опозори на това място, ти ще се обогатиш още повече от безбройната плячка, която ти се пада.
Агамемнон, покровителят на своя народ, отговори:
– Добре, върви си, щом така желае сърцето ти, щом то ти заповядва да бягаш! Няма да те моля да останеш тук по милост! Има доста много около мене други, на които не е чужда моята слава, и най-вече аз имам подкрепата на великия Юпитер. От всички царе , които той издигна, ти си ми най-омразният! Ти бълнуваш само за кавги, за вражди, за войни, за битки. Ако си толкова храбър, не забравяй, че то е по волята на боговете. Върви си в своята родина с твоите сънародници и кораби! Иди и царувай над твоите мирмидонци! Няма да съжалявам за тебе, нито за твоя гняв. Нещо повече, отправям ти следната заплаха – щом Аполон ми отнема Хризеида, която ще трябва да изпратя с един от моите кораби, придружена от мои хора, аз лично ще отида да похитя от твоята шатра хубавата Бризеида, която ти бе дадена плячка за твоята храброст. Ти знаеш, че аз съм над тебе, знаеш също, че всеки трябва да помисли преди да се сравни с мен и да оскърбява моето могъщество.
Той каза. Ахил потрепери от гняв. В душата си героят се колебае дали да извади меча си, който виси на бедрото му, да пръсне приятелите на царя и да го заколи, или да успокои гнева си и възмущението си. Докато люшкайки се в своята нерешителност, той посяга да измъкне страшната си сабя. Минерва се спуска от небето, изпратена от Юнона, на която и двамата са еднакво скъпи, и застава зад Ахила, и като се издава само на него, хваща русите коси на героя. Ахил, поразен от изненада, се обръща, познава Палада, чиито очи блестят от страшен блясък.
– Дъще на Юпитера, – каза бързо воинът, – защо си дошла по тия места? Дали за да видиш как ме оскърбява синът на Атрея, Агамемнон? Но аз ти заявявам, че това, което кажа винаги се изпълва – неговата дързост ще му струва живота.
Богинята със синьо-зелените очи, Атина-Палада, му отговори:
– Дойдох от небето, за да успокоя яростта ти. Няма ли да ми се подчиниш? Белоръката Юнона ме изпрати тук. В сърцето си тя ви скъпи еднакво и тебе, и Агамемнона. Хайде, тури край на този спор, свали ръка от меча си! Задоволи се с думи и за да го убедиш, кажи му какво го чака. Ще дойде ден, когато ще получиш възмездие за това оскърбление, ще получиш почести и много по-скъпи дарове! Усмири гнева си и се подчини!
Бързоногият Ахил й отговори така:
– Една заповед от вас, богини, не може да не бъде изпълнена. Колкото и голямо да е оскърблението на сърцето ми, аз зная, че трябва да уважа вашите закони. Този, който се покорява на боговете, е сигурен, че ще бъде чут от тях, когато стане нужда.
Каза тъй, и покорен на заповедта на Атина-Палада, сложи меча в ножницата. Богинята литна отново към Олимп и се присъедини в палата на Зевса към другите безсмъртни богове. Веднага след това Ахил, който не можа да потуши гнева си, се обърна към Агамемнона със следните думи:
– О, ти, на когото опиянението е помътило разсъдъка! Ти, който имаш очи на куче и сърце на елен! Ти никога немà смелостта да тръгнеш на война с твоите хора, нито да застанеш на засада с най-първите военачалници на ахейската войска. Защото се страхуваш, че там ще намериш смъртта си. За тебе е по-лесно, изглежда, да отнемеш наградата на този, който се осмели да ти противоречи. Царю, който опустошаваш народите си, ако не заповядваше на страхливци, това щеше да бъде твоето последно безочие! Но аз ти заявявам и се кълна тържествено, кълна ти се в този жезъл, който е отделен от своето дърво! Той никога няма да пусне нито листа, нито цветове. С желязо са изрязани листата и кожата на клона, от който той е направен, и ето го сега в ръцете на синовете на ахейците, които раздават правосъдие от името на Зевса и поддържат правото. Това ще бъде за тебе най-трудната от всички клетва. Кълна ти се ще дойде ден, когато всички гърци ще съжаляват за отсъствието на Ахила! Въпреки желанието си, ти няма да можеш да им помогнеш, когато те почнат да падат и да издъхват под ударите на страшния Хектор. Тогава разкъсван от безполезни угризения, ти ще съжаляваш отчаян, че си оскърбил най-храбрия от гърците.
Така рече Ахил. След това хвърли на земята своя блестящ жезъл и седна. Агамемнон, от своя страна, също така седна, треперещ от ярост. В това време стана красноречивият Нестор, ораторът на пилийците, на които е управител. По-сладки от мед думи протичат от устата му. Той вече видя как изчезват две раси, които бяха родени и откърмени заедно с него в щастливата Пилос. Сега той царува над третото поколение. Той се интересува от съдбата на войската и затова взема думата:
– Безсмъртни богове, – извика той, – каква скръб ще зацари в Гърция! Как ще се зарадват Приям и синовете му! Как ще тържествуват троянците, ако мълвата им съобщи несъгласието, на което се отдавате вие, най-мъдрите и най-храбрите измежду гърците! Чуйте моето мнение, вие двамата, които сте по-млади от мене! Някога аз живях между най-знаменитите военачалници, по-знаменити и от вас, и те в никакъв случай не ме пренебрегваха. Не, никога не съм видял и няма да видя мъже като Пиритоус, Дреант; вождове на народа като Сеней, Аксадиус, божествения Полифем и синът на Егея – Тезей. Това бяха най-храбрите мъже, които откърми замята – те се бориха срещу силни врагове, срещу кентаври, жители на планините и ги изтребиха със своите ужасни удари. Всред тези хора аз живях. Те ме повикаха от далечната земя на Пилос и аз се бих заедно с тях, доколкото ми стигаха силите. Никой от смъртните, които покриват сега лицето на земята, не смее да премери храбростта си с тях. И въпреки това, те с благодарност приемаха моите съвети и ме слушаха. И вие също трябва да слушате моите съвети, защото това е за ваша полза! Агамемнон, какъвто и да е твоя сан, не отнемай робинята на своя военачалник, остави в ръцете му тази плячка, която е получил от гърците! А ти, Ахиле, не влизай в пререкания със своя цар! Никога цар увенчан със скиптър и отрупан с почести от Юпитера, не се е радвал на подобна слава. Ако ти си храбър и ако твоята майка е богиня, той има повече власт от тебе и царува над множество народи. Агамемноне, успокой гнева си – ще кажа същото и на Ахила - ти знаеш, че той е за всички гърци една могъща подкрепа и ужас за всички врагове!
– Да, старче, – отвърна Агамемнон, – ти не каза нищо, което да не отговаря на приетото, но този човек иска да бъде над всички гърци. Той иска всички да управлява. Да царува над всички, да заповядва със закони за всички – нещо, което разбира се, няма да получи. Ако боговете направиха от него един воин, смята ли той, че на тях дължи правото да говори оскърбителни слова?
– Аз ще бъда най-подлият и най-лошият от всички смъртни, – прекъсна го Ахил, – ако ти отстъпя при всички случаи и ако се съгласявам с всяка твоя дума, която излиза от устата ти. Налагай своите закони на другите, но не и на мене, защото аз не съм разположен да се покорявам! Ще добавя само още една дума и нека тя да бъде издълбана в сърцето ти! Моята ръка няма да се бие вече за тази пленница, нито срещу тебе, нито срещу който и да е друг, въпреки че ме лишавате от получените дарове. Колкото за другите блага, които притежавам до моите кораби, ти не би могъл да ги похитиш, щом това не е моята воля. Опитай се, за да видят гърците последиците на това! В същия миг твоята кръв ще обагри копието ми!
След тези яростни думи двамата стават и събранието бива вдигнато. Ахил отива към своите шатри, придружен от Патрокъл и другите свои хора.
През това време Агамемнон заповядва да спуснат в морето един бърз кораб, прати там двадесет гребци и издигна жертвеник, като заведе на кораба също и хубавата Хризеида. Хитроумният Одисей също се качи като пратеник. Корабът почна да цепи водната равнина. Агамемнон веднага заповяда на народите да се пречистят. Те се пречистиха и хвърлиха светата вода в морето. След това принесоха в жертва на бога на деня избрана хекатомба от бикове и кози близо до брега на неукротимия океан. Димът на жертвите се издига към небето във вид на черни стълбове.
Докато войската се занимаваше с тези грижи, Агамемнон без да забрави заплахата, която бе отправил към него синът на Пелея, повика Талтибиус и Еврибат – своите вестители и верни служители.
– Идете, – казва им той, – в шатрата на Ахил и уловете младата Бризеида. След това я доведете тука. Ако откаже да ви я даде, кажете му, че аз ще дойда да я грабна сам, придружен от многобройна войска. Това ще бъде още по-чувствително оскърбление за него.
Тъй каза и придружи думите си с най-страшни заплахи.
Пратениците тръгнаха без охота по морския бряг, минаха край корабите на филотетите и спряха пред корабите на Ахила, който седеше пред своя шатър. Техният вид ядоса сина на Пелея. Развълнувани и изпълнени с почит към този княз, пратениците се спряха и не смееха да му кажат нито дума. Но той, щом ги забеляза, каза им:
– Приветствам ви, вестители и служители на Юпитера и на хората! Приближете се! Не вие сте виновни пред мен, а Агамемнон, който ви праща тук, за да похитите младата Бризеида. Иди, великодушни Патрокле, изведи я и я предай в ръцете им! Нека я отведат! О, вестители, вие ще бъдете мои свидетели пред боговете и пред смъртните, и пред този варварски цар, ако някога имат нужда от мене, за да предпазят гърците от злините, които ги чакат! Сляпата гордост го носи към неговата гибел. Той не мисли нито за миналото, нито за бъдещето. Той не желае сякаш да осигури спасението на гърците в битките, които ще станат около тези кораби.
Рече това и Патрокъл се покори на заповедта на своя приятел. Изведе от палатката хубавата Бризеида и я предаде на пратениците, които я отведоха. Минаха по пътя, по който бяха дошли, покрай корабите на гърците. Младата пленница със съжаление ги следваше.
Но Ахил просълзен седна далеч от своите другари край брега на разпененото море. Впи очи върху черния океан и като протегна ръка, призова с висок глас своята скъпа майка:
– О, майко, щом ти ми даде живот, който е така къс, трябваше поне богът на Олимп, Зевс, който трещи с гръмотевица, да ме покрие със слава. Но сега той ме оставя без чест. Синът на Атрея, гордият Агамемнон, ме оскърби – той ми похити и сега притежава това, което ми бе дадено като плячка за моите подвизи.
Каза това и сълзи почнаха да капят от очите му. Майка му го чу, седнала на дъното на морето, близо до стария Нерей. Изведнъж, прилична на лека пара, тя се издигна над белезникавите вълни, седна до сина си, почна да го гали с божествената си ръка и да му говори:
– Как, синко, ти плачеш! Какво оскърбление е проникнало в душата ти? Говори, не скривай нищо! Искам да знам причината на твоята мъка.
Ахил, въздишайки дълбоко, отговори:
– Ти го знаеш! Бива ли да ти разказвам това, което не може да не знаеш? Като стигнахме пред Тива, свещения град на Еасион, ние го разграбихме и докарахме тук нашата плячка. Гърците, разделяйки плячката, избраха за Агамемнон дар хубавата Хризеида. Но след това Хризес, жрецът на Аполон, дойде в нашия стан, за да освободи дъщеря си от веригите на робството. Той носеше голям откуп, а в ръцете си държеше свещените панделки на Аполон и неговия златен скиптър. Почна да моли всички гърци, особено двамата Атриди, военачалниците на войската. Всички гърци благосклонно се отзоваха на молбата му и настояваха да се приеме откупа. Но Агамемнон, разярен от това, грубо го изгони, като прибави към своя отказ оскърбления и заплахи. Старецът оскърбен се оттегли, а Аполон, комуто той е доста мил, се вслуша в неговата молба. И почна да хвърля кобни стрели върху многобройната гръцка войска. Тогава един сръчен прорицател ни съобщи желанието на Аполона. Аз бях първият, който помолих съвета да се покорим на Аполона. Но моите думи възбудиха гнева на Агамемнона. Той стана и се нахвърли с обиди върху мене и със заплашвания, които току-що изпълни. Сега един бърз кораб отвежда пленницата Хризеида към баща й Хриз, като отнася и жертвоприношенията за бога на деня. В същия миг двама пратеници дойдоха и грабнаха от шатрата ми младата Бризеида, която гърците ми дадоха за награда. Но ти, ако можеш, защити своя син. Изкачи се към Олимп, и ако някога си била приятна на Юпитера, било чрез речи или чрез дела, помоли го да се смили над мене! В палата на моя баща аз често те слушах да се хвалиш, че едничка от безсмъртните ти си успяла да отстраниш от бога на черните облаци най-зловещи нещастия, когато останалите жители на Олимп, на чело с Юнона, Нептун, Палада, се били съединили, за да го оковат във вериги и победят. Ти си се завтекла веднага, о, богиньо, да му помогнеш, като си повикала на Олимп сторъкия великан, когото боговете наричат Бриарей, а смъртните – Егеон, и който е по-силен от самия Нептун – неговия баща! Горд със своята слава и сила, той се откликва на твоя зов и сяда до трона на Юпитера. Останалите богове, обзети от страх, се отказват от своите намерения. Иди и днес, напомни му тази твоя услуга, прегърни коленете му и го помоли да почне да покровителства троянците, а да преследва гърците на суша или в корабите им по морето! Така че всички, които слушат своя цар, а и самият Агамемнон, да видят как се предизвиква гнева на бога, като са оскърбили най-храбрия измежду гърците.
Просълзена, Тетида отговори:
– О, синко, защо те отгледах, след като те родих поради една фатална съдба? На небето бе угодно ти досега да не проливаш сълзи край тия брегове, да бъдеш изключен от броя на нещастните, тъй като животът ти не ще е безкраен. А сега животът ти е и най-къс и най-нещастен. Но аз ще се отправя към блестящите върхове на Олимп и ще се оплача за това оскърбление на Бога гръмовержец. Може би той ще пожелае да ме изслуша. А ти през това време остани край своите кораби, покажи на гърците своя гняв, като не вземаш участие в никое сражение. Вчера, последван от всички богове, Юпитер отиде към отвъдните брегове на Океана, при благочестивите жители на Етиопия, за да присъства на техните празненства. След дванадесет дни той отново ще се върне на Олимп. Тогава аз ще вляза в неговия вечен палат, ще прегърна коленете му и, струва ми се, ще го убедя.
Като каза това, тя се отдалечи и остави на брега ядосания и оскърбен герой, който не можеше да забрави похищението на хубавата Бризеида и оскърблението на Агамемнона.
* * *
През това време Одисей и тия, които го придружаваха, стигнаха до бреговете на Хриз заедно със свещената хекатомба. Като влязоха в дълбокото пристанище, те прибраха платната, наслагаха ги в дъното на кораба, свалиха бърже мачтите и натиснаха веслата. След това хвърлиха котва и привързаха своя кораб, и най-сетне слязоха на брега, последвани от хекатомбата и Хризеида. Мъдрият Одисей най-напред я заведе до олтара и я предаде на скъпия й баща.
– О, Хризе, – каза той, – Агамемнон, царят на човеците, ми заповяда да доведа дъщеря ти и да принеса от името на гърците на сина на Лета тази свещена хекатомба, за да умилостивя това божество, чиито стрели ни накараха да понесем толкова загуби.
Като каза това, той предаде девойката в ръцете на стареца, който прие с голяма радост скъпата си дъщеря. След това наредиха свещената хекатомба около великолепния олтар. Поляха върху ръцете си чиста вода и взеха с шепи светен ечемик. През това време Хриз вдигна към небето ръце и заговори високо:
– Чуй ме, боже, ти, който хвърляш стрелите на отмъщението, покровителю на Хриза и на божествената Цила, могъщ царю на Тенедос! Ти вече се вслуша в молбите ми и, отмъщавайки за нанесеното ми оскърбление, ти наказа жестоко гръцкия народ. Сега благоволи да се вслушаш отново в моята молба – отстрани от гърците тежката болест, която им прати!
Той каза това и Аполон го чу. Като се помолиха и сложиха върху главата на животните, приготвени за жертвоприношение, ечемик и сол, те вдигнаха към небето главите на биковете, заклаха ги, одраха ги и като отделиха ония части, които са посветени на боговете, покриха ги с двоен слой лой и кървави парчета месо. След това старецът запали дървата на жертвеника, като ги поля с червено вино. До него група младежи държаха в ръцете си дълги копия. След това, като жертвоприношението беше извършено и всички вкусиха от вътрешностите, разделиха си останките на жертвите, след това ги покриха с копията си, предадоха ги отново на пламъците и си отидоха. Когато всичко бе свършено, младите почнаха да пируват и да се веселят, ползвайки се от изобилието, което бе наоколо. Като задоволиха глада и жаждата си, те напълниха чашите си и след като почнаха разливането, предложиха ги на останалите присъстващи.
В това време гърците успокояваха Аполон чрез песните си, които продължиха до края на деня. Те пееха химна на бога, като възвеличаваха този, който хвърля стрели от небето. Аполон с доволство ги чу. И когато слънцето измина своя дневен път и когато се спусна мрака, гърците заспаха край корабите си. И щом се показа розовопръстата Аврора, те се върнаха, като потеглиха към гръцката войска. Аполон, който бе вече омилостивен, им даде попътни ветрове. Пътниците издигнаха мачтите, разпънаха белите корабни платна. Вълните почнаха да плискат покрай тласкания от ветровете кораб.
Като стигнаха в лагера на гърците, те издърпаха кораба на пясъчния бряг и след като го сложиха върху колела, се пръснаха из палатките си.
През това време божественият син на Пелея, храбрият Ахил, седнал до кораба си, продължаваше да тъгува. Той вече не се канеше да търси славата нито в съвети, нито в битки. Но затворен в шатрата си, сърцето му се губеше в мъка, въздишаше всред войнствените викове и тревоги.
Дванадесетата зора се показа и всички безсмъртни се върнаха на Олимп. Начело бе Юпитер. Тетида не бе забравила поръчката, която й бе дал синът й. Излезе от морските вълни и щом се показа деня, се издигна над безкрайното пространство към небето на Олимп. Там тя намери този, чието око вижда целия свят, сина на Сатурна, седнал далеч от другите богове на най-високия от многобройните върхове на планината. Тя се показа пред него и като прегърна с една ръка коленете му, вдигна другата към лицето му и почна да му се моли със следните думи:
– Юпитере, върховни отче, ако някога съм ти била полезна между безсмъртните, било чрез думи или чрез дела, изслушай днес моята молба! Прати твоето благоволение на моя син, който измежду всички воини най-бързо ще стигне края на живота си. Въпреки това обаче Агамемнон го оскърби, като му отне това, което му бе дадено награда за подвизите му. Но ти, боже на Олимп, могъщи Юпитере, накажи Агамемнона! Дай победа на троянците, докато гърците разберат какво са без моя син и му отдадат нужната почит!
Така каза тя. Богът, който заповядва над облаците, не й отговори веднага, а остана замислен дълго време. Тетида продължаваше да прегръща коленете му и да моли с все повече и повече пламенни слова:
– Не се бави, – казваше тя, – да ме послушаш и да ми дадеш тази милост, или пък да ми я откажеш. Никакъв страх не може да те задължи. Така аз ще зная, че от всички богини съм от тебе най-презираната.
Тогава богът гръмовержец въздъхна дълбоко.
– Колко злини, – каза той, – ще се родят в Олимп! Колко кавги ще разпалиш ти между мен и моята съпруга, която ще възбуди и моя гняв. Тя не престава да се бунтува срещу мене и ме обвинява, че облагодетелствам троянците в битките. Но махни се бърже от тука преди тя да те е видяла. Обещавам ти да задоволя твоето желание. И да те уверя в това, правя ти знак с моята свещена глава – нещо, което за много богове е голяма чест. Защото аз нямам власт нито да откажа, нито да отложа обещания, които съм скрепил със знак на моята свещена глава.
Така каза синът на Сатурна и сведе черните си вежди. Божествената коса се развълнува върху безсмъртната глава на царя на боговете. Олимп се разтрепери.
След този разговор двете божества се разделиха. Тетида се хвърли от блестящия Олимп в дълбокото море, а Юпитер влезе в своя палат. Всички богове изведнъж станаха, за да посрещнат своя баща. Никой не се осмеляваше да дочака пристигането му – всички тръгнаха да го посрещнат. И Юпитер седна на трона си.
Но бащата на боговете не можа да се изплъзне от погледа на Юнона. Тя го бе видяла как разговаря с дъщерята на стария Нерей, Тетида, и веднага го обсипа с горчиви упреци:
– Лъжливи съпруже, кой от безсмъртните дойде тайно да те моли за нещо? Ти обичаш винаги да плетеш далече от мен тайнствени козни и никога не ми казваш поне едно от твоите намерения.
– Юнона, – отговори бащата на боговете и хората, – не се надявай, че ще можеш да проникнеш във всички мои мисли! Дори съпругата на Юпитер не е в състояние да стори това. Никога не съм скривал от тебе ония неща, които ти е позволено да знаеш. И никой от боговете или смъртните не се радва на доверието ми, на което се радваш ти. Колкото за мислите, които ме занимават далеч от всички богове, не ме питай за тях и не се мъчи да ги разбереш.
– Сине зловещ на Сатурна, – отговори Юнона, – какви думи говориш? Никога почти не си виждал да те разпитвам, нито да проявявам желание да разбера твоите намерения. Ти кроиш планове без никаква пречка от моя страна. Но аз се боя от дъщерята на стария Нерей, Тетида. Нали тя някога те съблазни със своите лъжи и подмилквания. Още рано тая сутрин тя се показа пред тебе и прегръщаше коленете ти. Не ще и съмнение, ти й обеща да помогнеш на Ахил и да избиеш гърците край техните кораби.
– Безразсъдно смела богиньо, – каза тогава господарят на небесата, – ти винаги ме подозираш и никога не мога да избягам от погледите ти. Но твоите усилия са безполезни. Като връх на твоето отчаяние ти ще направиш само едно – да се отдалечиш от моето сърце. Ако имам някакви намерения, които ти искаш да узнаеш, нищо не е в състояние да ме накара да се откажа от изпълнението им. Мълчи и се покорявай на законите ми или пък бъди сигурна, че всички богове, които са на Олимп, няма да могат да те спасят от гнева ми, когато той избухне.
Каза това и Юнона, обзета от страх, замълча и укроти своето непокорно сърце. Всички богове трепнаха в палата на Юпитер, когато сръчният Вулкан взе думата и се помъчи да разсее скръбта на своята любима майка Юнона.
– Колко зловещи злини ще цъфнат, ако зарад смъртните вие се отдавате на свади и създавате смутове и несъгласие между боговете, – каза той. – Удоволствията на пиршествата ще изчезнат и злото ще възтържествува. Нека майка ми намери в себе си повече предпазливост и успокои скъпия ми баща Юпитера, за да не повтори той своята заплаха, за да успокои гнева му и за да не тревожи нашите празненства. Защото, ако той, който е гръмовержец, пожелае да хвърли безсмъртните далече от техните тронове, никой не може да му попречи, защото никой не се равнява на неговата мощ. Опитай се да го успокоиш с кротки думи и ние скоро ще видим в него обожавания господар на Олимп.
Като каза тези думи, той стана от трона си и поднесе на майка си една голяма чаша:
– Майко, – каза той, – понеси пренебрежението и заключи тъгата си дълбоко в твоето сърце. Недей да се носиш така към бащата пред сина му, защото аз, въпреки мъката, която изпитвам, не бих могъл да ти помогна, тъй като никой не може да се противопостави на Юпитера. Изпитах това, когато исках да се защитя, когато той ме хвана и ме хвърли от небето. Аз се носех цял ден из въздуха и когато слънцето завърши своя път, паднах полумъртъв в Лемнос. Клетите смъртни ситиянци ме приеха след моето падане.
След тази реч Юнона се усмихна. Протегна мраморно бялата си ръка и пое чашата от ръката на своя син, като отново се усмихна. След това Вулкан поднесе на всички богове, според ранга им, божествения нектар, който черпеше от една дълбока урна. Като го видяха да тича по всички посоки на двореца, боговете започнаха да се смеят.
Веселието започна и продължи от залеза на вечерницата до изгрева на зората. Всички взеха участие в това веселие, слушайки божествената лира в ръката на Аполона и песента на музите, които една след друга, издигаха своя приятен глас. Щом блестящата светлина на слънцето изчезна, боговете се отдадоха на почивка в палатите, които Вулкан им бе построил за всеки един. Богът гръмовержец Юпитер също така отиде в своя дворец и се отдаде на кратък сън. А Юнона, която царуваше в небесата върху златен трон, легна до него и също се отдаде на почивка.
Край на първа песен
ОМИР
ИЛИАДА
Превод: Димитър Симидов, 1940
Електронна обработка: Светлана Славова, 2009
ПЕСЕН ШЕСТА
Боговете бяха изоставили страшната битка, но убийствената ярост избухваше и тук и там по бойното поле, а копията на двете войски се размесваха между бреговете на Симоис и Ксанти.
Аякс Теламониенски, тази корава опора на гърците, разби пръв една троянска фаланга и събуди надеждата в сърцата на своите другари, като уби вожда на траките Акамас, роден в Евсорос, а също така отличаващ се от другите по своя висок ръст. Копието на Аякс се заби в шлема му, украсен с широко перо, проникна в черепа и прониза мозъка му. Очите му се покриха с непроницаемия воал на смъртта.
Диомед отсече главата на сина на Тевтралис, Аксил, който живееше между хубавите стени на Аризба и притежаваше големи богатства. Приятел на хората, неговата къща, която се намираше на един обществен път, бе прочута със своето гостоприемство. Но от всички ония, на които той бе дал гостоприемство, нито един не изложи живота си, за да го спаси от неизбежната смърт. Само Клезиус, неговият верен слуга, който караше конете му, умря до него също така от ръката на Диомеда. И двамата потеглиха прегърнати към мрачните брегове на ада.
Евриал уби Дрезиус и Офелт и се завтече да нападне Езевп и Педаст, които бяха родени от Наядата Абарбарея и от Буколион, най-големия син на цар Лаомедон. Стадата му пасяха под негово надзорничество, когато той се съедини с тази наяда, която носейки в утробата си плодовете на тая любов, роди на бял свят двата близнака.
Синът на Мецистея, без да се трогне от тяхната младост и тяхната хубост, ги просна мъртви на пясъка и ограби оръжието им.
Неумолимият Полипед събори Астиал. Одисей с копието си уби Пидит, Тевцер проля благородната кръв на Аретаон, а синът на Нестор, Антилог, въоръжен със своето блестящо копие, срина в праха Абрелиус. Началникът на всички бойци Агамемнон удари смъртоносно Алатус, който царуваше във високите стени на Педаст край чаровните брегове на Сатнион. Леид похити живота на Филак, който бягаше пред него, а Мелантий падна под ножа на Еврипил.
Войнственият Менелай улови Адраст жив. Конете на този военачалник, обзети от ужас, препускаха бърже из полето, когато спрени от едно дърво, те разрушиха колесницата и освободени от нея, само с ока, продължиха своя бяг след изплашените коне, които препускаха към града. През това време воинът, който се търколи от каляската, падна до колелото с лице към земята. Менелай беше вече до него, държащ в ръка своето дълго копие, но Адраст прегърна коленете му и му каза с умоляващ глас:
– Пощади живота ми, о, сине на Атрея, и приеми откуп за моята свобода! В палата на моя баща има много богатства и съкровища, злато и сребро, и обработено желязо. Баща ми ще ти ги даде като откуп за мене, щом научи, че съм жив край твоите кораби.
Тази молба смекчи сърцето на Менелай, който заповяда на един от своите хора да заведе пленника към корабите. Но тук се показа Агамемнон и извика възмутен:
– О, Менелай, слабохарактерен воине, нима ти се занимаваш с грижата да спасяваш нашите неприятели? Троянците, струва ми се, ти дадоха в твоята къща доста много поводи за признателност. Нека нито един от тях не се изплъзне от ръката ни, па било то и дете на майчината гръд, а всички жители на Илион да загинат без да получат гроб и без да оставят след себе си никаква следа.
Каза това и с тия думи подбуди брат си към справедливо отмъщение. Менелай отблъсна с ръка Адраста, а през това време Агамемнон заби копието си в тялото на воина, който падна на гърба си. Агамемнон стъпи на гърдите му и измъкна копието си.
През това време Нестор окуражаваше войските си с висок глас:
– Приятели, герои на Гърция, никой от вас да не остава назад от жажда към плячка, обзет от едничкото желание да се върне към корабите си с най-много богатства. Да избием нашите врагове и вие ще можете след това, като станете господари на равнината, да се натоварите колкото щете с неизброима плячка.
Тези думи изпълниха войските с нова пламенност. И троянците, обзети от страх, щяха да бъдат отблъснати от гърците до високата крепост на Илион, ако Хеленус, синът на Приям и най-сръчният от всички прорицатели, не се приближи до Хектор и до Еней, и не им каза:
– Енее и ти, Хекторе, обръщам се към вас, защото във вас се намира главната надежда на троянците и на бойците от Лиция, върху вас, които се отличавате от всички, както по своите подвизи, така и със своите съвети. Спрете се тук и задръжте до тези врати нашите войници, които бягат от всички страни. Не ги допускайте да стигнат до прегръдките на своите жени, дето сигурно ще станат плячка на враговете ни. Като се създаде връзката между всичките наши фаланги, ние ще бъдем непобедими на това място въпреки яростта, с която ни нападат. Ние ще издържим всичките атаки на гърците. Това го изисква необходимостта. Обаче ти, Хекторе, влез в града и незабавно кажи на нашата майка Хекуба – нека тя, последвана от всички наши жени, отиде към храма на Минерва, отвори вратите на свещения храм и сложи върху коленете на богинята най-големия и най-хубавия от своите воали, които има в палата си, този, който е най-скъп. След това да обещае на богинята, че ще заколи в нейна чест в храма дванадесет юници едногодишни, които още не знаят какво е ярем, ако тя, трогната от съчувствие към нашия град, към жените на троянците и към техните малки деца, отстрани от свещените стени на Илион, сина на Тедея, този жесток воин, който вселява страх във всички сърца. Той е, струва ми се, най-опасният от всички гърци. Ние никога не сме се страхували от самия Ахил, който е син на богиня и с когото никакъв воин не може да се равнява по сила и по бойна сръчност.
Каза това и Хектор, покорен на гласа на прорицателя Хеленус, неговия брат, скочи от колесницата си с оръжие в ръка и размахвайки две копия, се впусна към войската, почна да я насъсква към битка и да събужда войнствения дух във войските. Троянците се спряха, обърнаха се, посрещнаха гърците, които отстъпиха, мислейки, че някой от безсмъртните богове е слязъл от небето, за да помогне на троянците, защото с някаква особена смелост бегълците неочаквано се обърнаха назад.
Тогава Хектор издигна страшния си глас и извика:
– Великодушни троянци, – каза той, – съюзници, дошли от най-далечни брегове, приятели мои, бъдете истински воини и вложете всичката си храброст! През това време аз ще отида в Илион и ще заповядам на мъдрите старци и на нашите жени да призоват боговете и да им обещаят щедри жертвоприношения.
Като каза това, той се отдалечи. Черната кожа, която поръбва щита му грамаден и кръгъл, който бе сложил върху рамото си, тази черна кожа го удря по главата и по нозете.
В същото време синът на Хиполок, Глаукус и синът на Тидей, изгарящи от желание да се срещнат, напредват един срещу друг всред своите войски. Когато са вече на късо разстояние един от друг, гордият Диомед се обърна към един от тях и каза:
– Храбри воине, кой си ти измежду смъртните? Моите очи още не са те виждали из полетата на славата. А сега ти носиш тази слава върху всички твои чрез своята храброст, щом не се боиш да бъдеш докоснат от копието си, нещастни са ония, чиито синове посмеят да посрещнат моята ярост! Ако си някакъв бог, слязъл от Олимп, знай, че аз не се бия срещу безсмъртни. Синът на Дриас, безумният Ликург, който се вдигна срещу тях, погуби живота си. Той подгони из свещената планина Ниса, кърмачките на Бакхус, който празнуваше своите оргии. Поразени от този човекоубийствен княз, тирсите паднаха от ръцете им. Бакхус, който също избяга, се хвърли в морето, дето Тетида го посрещна треперещ в обятията си – толкова бе той обзет от ужаса на страшните викове на този смъртен. Но боговете погледнаха с възхищение от своите мирни занятия към този неукротим княз – ослепен незабавно от сина на Сатурна и презиран от всички безсмъртни, той скоро биде изключен от живите. Ето защо аз не искам да се бия срещу обитателите на небето. Ако ли пък се храниш с плодовете на земята, приближи се и в същия миг ще видиш края на своя живот.
– Великодушни сине на Тедея, – отвърна знаменитият потомък на Хиполок, – защо искаш да узнаеш моя произход? Човешките родове са толкова, колкото са листата по дърветата – едни обрулени от вятъра, покриват земята, а други, възпроизведени от зелените гори, се раждат през пролетта. Така и родовете – едни се раждат, други измират. Все пак, ако желаеш да се научиш за моя произход, той е доста известен. На края на плодородната Аргос има град Ефир, дето някога царуваше Сизиф, роден от Еол – най-сръчния от всички смъртни. Той даде живот на Глаукус, баща на мъдрия Белирофон, на когото боговете дадоха и хубост и храброст. Но Претос пожела да го погуби и успя да го изгони. Юпитер му бе дал скиптъра, под който той държеше аргийците. Жена му, хубавата Антея, изгаряше от нечиста страст към Белорофон, и понеже не можеше да съблазни с този княз, надарен с рядка мъдрост, прибягна до низостите.
– Умри о, Прокретус! – каза тя, – Или погуби Белорофон, защото той искаше да ме накара да оскверня твоето ложе!
Царят бе обзет от ярост при тия думи, но не посмя да реши сам да го убие, ами го прати в Лиция със зловещи знаци, отбелязани върху едно писмо за погубването на този герой, като му каза да се представи пред неговия шурей с надеждата, че той ще го погуби.
Белорофон замина, придружен от боговете. Като стигна до бреговете на Ксанта, която оросява равнините на Лиция, князът на тая земя го посрещна с почести. Девет дни продължаваха празненствата. Проля се кръвта на девет бика. На десетия ден сутринта той запита своя гост да му покаже знаците и посланията, които носи от неговия зет Претус. Щом ги получи, той заповяда на героя да убие Химерата – чудовището дотогава непобедимо от човешка ръка. Това чудовище имаше глава на лъв, следвана от тяло на коза, което пък завършваше с драконова опашка. Тя бълваше ужасни пламъци от устата си. Обаче Белорофон, вслушвайки се в съветите на боговете, изгаси пламъците с пръст. Скоро след това той покори и солимите – казват, че никога не е ставало по-жестока битка. Най-сетне той възтържествува над войнствените амазонки. Като се върна, князът му постави и друга примка – той избра в Лиция най-храбрите воини и го постави в засада. Но никой от тия воини не се върна в жилището си, защото всички бяха избити от Белорофон. Най-сетне царят призна, че този герой произлиза от боговете. Той го задържа в Лиция, даде му дъщеря си за жена и го отрупа с всички царски почести. Лицийците му посветиха едно поле – най-хубавото и най-плодородното, което ражда най-много жито и грозде. Съпругата му го дари с три деца – Изандра, Хиполок и Лаудамия. Лаудамия възпламени любов в сърцето на Юпитер и роди от него божествения Сарпедон. Но Белорофон, когото боговете едно време обичаха, сега стана омразен на тях. Жестокият Марс уби Изандра, когато се биеше с храбрите солими. Диана от ревност прониза сърцето на Лаудамия. Хиполок бе мой баща и аз съм достоен за него. Той пожела да отида в Троя и не се умори да ме кара да надмина всички мои другари и да не опозоря рода на бащите ни, които бяха най-големите герои на Ефир и на просторната Лиция. Такъв е моят произход, такава е двойната кръв, от която съм роден.
Като чу тия думи, Диомед, обзет от радост, заби копието си в земята и отговори сърдечно:
– Зная, че ние сме съединени чрез връзките на най-старо побратимство. Благородният Оней прие някога в своя палат великия Белорофон, държа го там в продължение на двадесет дни и двамата си размениха прочути дарове за взаимно приятелство. Оней получи от Белорофон една хубава златна ваза. Тази ваза аз и сега имам в моя палат – именно тя ме научи за връзките на моите прадеди, защото не мога да си спомня да съм видял някога Тидея. Бях дете, когато той замина и когато в Тива загинаха толкова много гърци. Аз ще бъда значи в Аргос твой гост и твой приятел, и ти ще бъдеш мой в Галиция, ако някога отидеш там. Нека нашите копия ни щадят един друг в битката – има толкова много жертви между троянците и техните знаменити съюзници. Аз ще избия ония, които боговете ми предложат и които аз настигна в бяг. От своя страна и ти ще намериш между гърците доста много воини, достойни да проявиш чрез тях храбростта си, но ще убиеш ония, с които би могъл да тържествуваш. Да сменим оръжията си, да съобщим на всички, че няма да нарушим нашето приятелство, което свързва нашите прадеди.
Веднага след това двамата скочиха от своите колесници, стиснаха си ръцете и се заклеха във вечна обич. Тогава Юпитер помъти душата на Глаукус, който срещу своите оръжия, които струваха девет бика, даде на Диомед своите златни оръжия, струващи цяла хекатомба.
През това време Хектор пристигна пред вратите на Оцея. Жените и младите троянки се втурнаха към него, оградиха го и почнаха да го питат за съдбата на своите синове и съпрузи, за своите братя и приятели. Той им каза да отидат да измолят милост от боговете, защото по-голямата част от тях са застрашени от големи нещастия.
След това отиде в палата на Приям – палата с великолепните портали. Там имаше петдесет стаи, обзидани с блестящ мрамор, убежище, дето синовете на Прияма спяха редом със своите съпруги. Там Хектор срещна своята добродушна майка, която се бе запътила при Лаудита, най-хубавата от своите дъщери. Тя го притисна в прегръдките си.
– Синко, – каза му тя, – какво те накара да напуснеш страшната битка и да дойдеш тук? Изглежда, че гърците, това презряно племе, застрашават да ни победят и вече се бият около нашите укрепления, и ти си дошъл тук с желание да вдигнеш ръце към Юпитер, към най-високата част на крепостта. Но почакай малко, ще отида да ти донеса малко вино – ти ще го пролееш в чест на безсмъртните, а след това с него ще подкрепиш силите си. Виното оживява изтощения борец. Мили Хекторе, колко умора ти понасяш за защита на твоите граждани!
– Не ми давай от тази сладка течност, о, благочестива майко, – отвърна Хектор, който изгаряше от нетърпение да литне отново към битката, – тя е в състояние да отнеме силите ми и моята войнствена паметност. Аз твърде много уважавам Юпитера и не желая да правя проливания, преди да съм измил ръцете си с чиста вода. Не е позволено, когато си с ръце, изцапани от кръв и битки, да молиш бога, който е седнал върху мрачните облаци. Но ти, като събереш най-благочестивите матрони, иди и занеси благовония в храма на войнствената Палада. И като сложиш върху коленете на богинята най-големия и най-ценния от всички воали, които имаш в палата си, този, който ти е най-скъп, обещай й, че ще заколиш в нейна чест дванадесет млади юнци, още не впрягани в ярем, ако тя, трогната от съчувствие към нашия град, към жените на троянци и към техните малки деца, отдалечи от нашите свещени стени сина на Тедея, този жесток воин, който всява страх и трепет във всички сърца. Иди, прочее, в храма на богиня Палада, а аз ще отида да намеря Парис и да го смъкна от укрепленията, ако той пожелае да се вслуша в гласа ми. Дано чумата го погълне в този миг! Защото богът на Олимп го отгледа за разорението на троянците, за да погуби великодушния Приям и неговите синове. Ако го видя как пропада в Ада, струва ми се, ще забравя нашите жестоки нещастия.
Като чу това, Хекуба отиде в палата си и даде заповед на своите жени, които веднага събраха най-благочестивите матрони на града. След това влезе в една от своите благовонни стаи, дето бяха скрити най-хубавите й воали, работа на сидониянките, които хубавият Парис бе довел от техния град, след като беше похитил съпругата на Менелай.
Щом стигнаха най-високата част на крепостта пред храма, хубавата Теано, съпруга на Антенор, която троянците бяха избрали за жрица на Минерва, им отвори вратите. Всички едновременно с вдигнати нагоре към богинята ръце, нададоха мрачни викове, а през това време Теано, като прие воала, го сложи върху коленете на Минерва и призова така дъщерята на великия Юпитер:
– Знаменита Палада, ти, която защитаваш Илион, всепочитана богиньо, строши копието на Диомед! Нека той, пребит пред вратите на Сцея, склони чело в праха. Ние ще дойдем в този храм и ще заколим в твоя чест дванадесет млади юнци, които никога не са виждали ярем, ако ти се трогнеш от съчувствие и милост към този град и се смилиш над троянците и над техните малки деца.
Такива бяха молитвите, които Палада отказа да изпълни.
Докато те така молеха дъщерята на Юпитера, Хектор отиде в палата на Парис, съграден по негов вкус и от най добрите строители, каквито имаше в богатата Троя. Те построиха тоя палат, украсен от един свод във вид на тераса и с един просторен двор, който минаваше между палатите на Приям и на Хектор – най-високата част на крепостта. Хектор, който е така скъп на Юпитера, влезе в тоя палат. Той държеше в ръка дългото си копие с бронзов връх, оградено със златна гривна. Това копие хвърляше искри пред стъпките му. Намери Парис в своята брачна стая, както приготвяше своите великолепни оръжия, своя щит, своята броня, лъка и стрелите. А Елена седнала всред своите прислужници, ръководеше тяхната работа.
Щом Хектор забеляза Париса, веднага избухна в горчиви упреци.
– Нещастни княже, – каза той, – не е време сега да се събужда вражда всред разярените троянци! Нашите воини гинат около града, сражавайки се под нашите високи стени. Ти разпали пожара на войната, който бушува около Троя. И си готов да оскърбиш този, когото видиш, че напуща полесражението. Побързай сега да излезеш от твоите покои и не чакай Троя да бъде погълната от вражеските пламъци.
Хубав като бог Парис му отговори:
– Хекторе, признавам, че твоите упреци са справедливи, но все пак ще ти отговоря! Не отказвай да ме изслушаш! Не толкова яда и негодуванието ме задържат тук в палата, колкото скръбта, на която съм се отдал. Тъкмо сега моята съпруга с най-ласкави думи ме караше да се върна в боя, към който ме тласкаше и сърцето ми. Победата често променя своите избраници. Почакай да се въоръжа или пък иди сам. Аз те следвам.
Хектор нищо не отговори. А Елена каза следните думи:
– Братко на тази нещастница, която чрез своето безумно деяние ви захвърли в толкова нещастия и която е достойна за твоята омраза! Защо в деня, когато майка ми ме роди, някаква вихрушка не ме отнесе към някой планински връх или не ме хвърли в морските бездни, които да ме погълнат, за да не виждам всичко това! Ако боговете ми са определили най-зловещата от съдбите, поне да съм съединена с един войнствен княз, който да чувства презрението и укорите на хората. На моят съпруг липсва твърдост, но ти, братко, благоволи да влезеш и си почини върху този стол. Защото си преуморен от труд и битки, които водиш за мене, виновницата за злините, а също и за престъплението на Парис. Уви! Юпитер пожела да ни прати печална съдба. Грехът на нашите два рода ще стигне до най-далечни поколения.
– Елена, не ми предлагай почивка, – отвърна неустрашимият Хектор. – Твоите грижи към мене са безполезни. Аз изгарям от желание да литна в помощ на троянците, които чакат с нетърпение моето завръщане. По-добре накарай този княз, твоя мъж да побърза и да тръгне с мене преди да съм напуснал тия стени. Аз отивам в моя палат, за да хвърля поглед към верните си робини, към скъпата си съпруга и към малкия си син. Не зная дали ще ги видя пак и дали боговете не са решили да падна още днес под ударите на гърците.
Като каза това, той се отдалечи и веднага отиде в своя палат, но там не намери благородната Андромаха. Придружена от своя син и от една от своите прислужнички, тя се бе изкачила върху една от кулите, дето стоеше и проливаше сълзи.
Като се спря на прага на своя палат, Хектор каза:
– Кажете ми истината, къде е отишла Андромаха, – запита той, – дали при някоя от моите сестри или при някоя от съпругите на моите братя? Или е отишла в храма на Минерва, дето сега троянките се мъчат да умилостивят тази богиня?
– Хекторе, щом искаш да ти отговоря истината, – каза най-усърдната прислужница на къщата, – ще ти кажа, че твоята съпруга излезе от къщи, не за да отиде при някоя от сестрите ти, нито в храма на Минерва, дето троянските жени умилостивяват зловещата богиня. Щом тя узна за отсъствието на троянците и за яростните нападения на гърците, тя отиде към най-високата кула от укреплението на Илион. Тръгна нататък към укрепленията с такова нетърпение, сякаш бе безумна. Нейният син, носен от кърмачката я следваше.
Хектор бързо се отдалечи, като взе пътя, който бе минал между зданията на Троя, прекоси още веднъж грамадния град и стигна до вратите на Сцея, за да излезе на полето. Там Андромаха се изпречи насреща му. Дарена с големи богатства, тя бе дъщеря на великодушния Еетион, който живееше в Тива в зелената Хипопласия и управляваше сицилиянците. Това бе царят, чиято дъщеря се бе омъжила за храбрия Хектор. Тя тръгна срещу воина, придружена от кърмачката, която носеше на гърди техния малък син – едничка и нежна рожба, хубава като блестяща звезда. Хектор го наричаше Скамандриус, а останалите троянци го наричаха Астианакс, защото баща му бе едничкият истински защитник на Троя.
Воинът го погледна и галеща усмивка и не можа да каже нито дума. Андромаха, просълзена, се приближи, улови ръката на съпруга си и му каза:
– Княже, който си твърде пренебрежителен към смъртта, твоята храброст ще те погуби. Ти не съжаляваш нито това малко дете, нито мене, твоята злочеста съпруга, която скоро може би ще остане вдовица, защото ахейците ще съединят всички свои сили, за да те лишат от живота. Богове, ако аз трябва да бъда изоставена от тебе, по-добре ще направя да се хвърля сама в гроба ти! Не ми остава друга утеха след твоята смърт, защото ме очакват само скърби. Нямам нито баща, нито майка. Страшният Ахил погуби баща ми в Киликия в деня, когато разрушиха и ограбиха Тива с високите врати и с многобройното население. Имах седем братя и големи бащини къщи и седемте в един ден отидоха в Ада. Той уби Еесион, но не взе доспехите му, понеже хранеше уважение към царя, закопа тялото му и му издигна гроб, който планинските нимфи, дъщерите на Юпитер, още кичат с клонки. Ахил, който прилича на бога, когото напада, изби моите братя, както пасяха спокойно стадата. Майка ми, царицата на зелената Хипопласия, доведена тук от победителя заедно с нашите останки, ще получи свободата си, само ако занесе голям откуп. Но скоро жестоката Диана я прониза със стрелите си в палата на баща ми. Хекторе, в твоето лице аз виждам и баща и майка, и братя. Защото ти си моят нежен съпруг. Съжали се над мене и остани тук пред тази кула, ако не искаш да оставиш жена си вдовица и сина си сирак. Спри войските около тази дива смоквица. Тук е мястото, дето най-лесно може да се изкачи стената. От тука нашите най-храбри врагове, двамата Аяксовци и знаменитият Идоменей, атридите, а също и непобедимият Диомед три пъти се опитаха да нападнат, било чрез пророчеството на някой сръчен прорицател било чрез неудържимия устрем на тяхната собствена храброст.
Шлемоносецът Хектор отговори:
– Мила съпруго, разбирам твоите тревоги! Но аз не мога да мисля спокойно, когато слушам укорите на троянците и на троянките, че като някой страхливец стоя настрана и не взимам участие в боя. Моята храброст ми налага друг закон. Научен съм да презирам всички опасности и да се бия начело на троянците, за да поддържам блестяща славата на баща си и своята собствена слава. Знам обаче, че Илион е застрашен да погине един ден заедно с Приям и с народа на този цар, от чието копие дълго време се страхуваха. И в това нещастие аз ще изпитам по-малко горчивини и мъки от съдбата на троянците и на Хекуба, на цар Приям и на моите братя, които, въпреки тяхното число и тяхната храброст, паднаха в праха под ръката на нашите врагове. Тежи ми само това, като си представя някой, окован в медна броня ахеец, ще те подкара разплакана и ще те направи робиня. Ще те заведе в Аргос и ще служиш под заповедите на някой друг, ще ходиш за вода на чешмите в Месеис или Хиперий. Въпреки твоето желание, жестокият жребий ще тегне над теб. И тогава някой грък ще каже, като види как текат сълзите от очите ти – “Ето съпругата на Хектора, на този воин, който чрез своите подвизи се отличаваше между най-храбрите троянци, които се биеха около Илион”. Така ще каже той. И ти ще чувстваш как скръбта ти възпламва и ще въздишаш подир своя съпруг, който не може да те спаси от ярема на робството. Но преди да чуя твоя вик, дано земята покрие моите останки.
След като каза това, той се приближи да своя син и му протегна ръката. Детето, при вида на своя любим баща, изплашено от блясъка на неговите оръжия и от зловещото перо, веещо се над върха на шлема му, се дръпна назад и се скри в пазвата на своята кърмачка, като нададе изплашен вик. Майката и бащата се усмихнаха на неговата уплаха.
Тогава Хектор свали блестящия си шлем и го сложи на земята, целуна нежно сина си, взе го на ръце и се обърна към Юпитер и към другите богове със следната молитва:
– Юпитере, и вие всички богове на Олимп, нека моя син бъде като мене знаменит между троянците! Нека бъде силен и храбър също като мене, нека царува в Илион! И нека кажат хората един ден, когато го видят, че се връща от битки, отрупан с окървавената плячка на врага, убит от неговата ръка, нека кажат – той е по-храбър и от баща си! И нека сърцето на майка му се възрадва от тези думи!
Каза това и го подаде в ръцете на майка му, която го сложи върху уханните си гърди и погледна рожбата си с поглед, замрежен със сълзи. Тази гледка разнежи героя.
– Скъпа съпруго, – каза той, като погали ръката й, – не се отдавай на дълбока скръб! Никой смъртен не може да ме хвърли в гроба преди да е дошъл часа за това, отбелязан от съдбата. Няма човек, който от раждането си още да не е подчинен на нейния закон – това важи еднакво за героя, както и за страхливеца. Но сега бъди добра и се прибери в жилището си, продължи усърдната си работа върху платното и къделите, като продължаваш да бдиш върху работата на своите прислужници. Войната е орис за мъжете, родени в Илион, особено тя е моя орис.
Като каза тези думи, той сложи шлема на главата си. Нежната му съпруга се отдели от него и тръгна към жилището си, като се обръщаше на всяка стъпка и проливаше горещи сълзи.
Щом стигна в палата на Хектор, тя намери там всички жени събрани и събуди в техните сърца тъга и печал. И Хектор, който беше още жив, биде оплакан от тях в своя палат. Те не се надяваха, че той ще може да се върне жив и здрав от битката, че ще може да избегне яростта на ахейците.
През това време Парис не се спря във вътрешността на своя палат. Облечен в своите великолепни оръжия от различен цвят, той се втурна из града, като се доверяваше на лекотата на своите нозе. Също като някой охранен кон, който дълго време е държан на ясла и хранен с бял ечемик, скъсва въжетата, с които е вързан, удря с нозе в земята и се впуска да тича из полето, свикнал да се къпе в бистрата вода на някоя хубава река – той тържествува, вдига глава към небето, разтърсва гривата си и раменете си, горд със своето изящество и хубост. Нозете му гъвкави го насят за миг към скъпите гори и към пасищата, из които е играл като малко конче. Така и синът на Приям, Парис, облечен в своята броня и блестящ като слънцето, слиза от крепостите на града, изпълнен с горда радост. Той настига брат си Хектор тъкмо в момента, когато героят се отдалечава от мястото, където бе разговарял със съпругата си.
– Уважавани братко, – каза Парис на Хектора, – срамувам се, че не съм могъл да дойда така бързо, както ти искаше. И с това закъсних малко твоя бърз бяг.
– Княже, – отвърна му Хектор, – никой разумен човек няма да те обвини, че си неспособен във военните работи. Ти си доста храбър, но твоята храброст понякога те напуска без да искаш. Обзет съм от жива мъка, когато до ушите ми стигнаха оскърбителните думи, казани от тебе от троянците, които се умориха да страдат толкова много по твоя вина. Но да вървим! Ние ще се разберем с тебе, ако Юпитер ни пощади и се върнем в нашите жилища, гдето след като сме отблъснали гърците далеч от Троя, принесем благодарствени жертви на боговете.
ОМИР
ИЛИАДА
Превод: Димитър Симидов, 1940
Електронна обработка: Светлана Славова, 2009
ПЕСЕН ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Изплашени като диви елени, троянците бягаха към града. Там до стените те се облягаха и бършеха потта от челата си, след това насищаха своята неутолима жажда, а през това време гърците се приближиха към тях с щитове наклонени към гърдите. Хектор самичък, като окован от съдбата, остана пред вратата на Сцея.
Тогава Аполон се обърна към Ахила:
– Защо ме преследваш с толкова злоба, о, смъртен, – каза му той, – кой те кара да не ме познаеш! Докато ти се връщаш назад, за тебе няма значение дали троянците бягат пред своето копие или са вече скрити зад своите стени. Или искаш и мен да убиеш, макар че аз не съм подвластен на смъртта?
Разсърден, бързоногият Ахил отговори:
– О, божество, ти ограничи моята слава като заблуди моите стъпки далече от тези укрепления. Нека троянците продължават да бягат, иначе мнозина ще гризат пръстта, ако ги сполети моето отмъщение.
Той каза това и се отдалечи с горда стъпка, спусна се към Илион, сякаш кон, препускащ близо до победата и влачещ леко своята колесница.
Приям първи забеляза героя, който се носеше из равнината, блестящ като звезда, която изгрява есенно време и която всред някаква страшна нощ между множество звезди хвърля най-страшни отблясъци. Наречена кучето на Орион, това е най-светлата из между всички звезди. Въпреки зловещия знак, който представлява от себе си, тя праща на нещастните смъртни своята страшна светлина – така и в устрема на героя блясъка на неговите оръжия хвърляше такива страшни пламъци.
Старецът простена и вдигайки очи към небето, блъсна главата си и почна да зове с плачевен глас своя син, който упорстваше да стои вън от крепостните врати, без да се бои, че ще трябва да излезе на двубой с Ахила. С протегнати ръце към Хектора, Приям се обръща към него с тия трогателни думи:
– Хекторе, синко, самичък и далече от всички твои хора недей дочаква Ахила, ако не желаеш още в тоя миг да погинеш от ударите на един победител, с чиято сила не можеш да се равниш. От него жестокия се ужасяват и боговете, така както и аз се ужасявам. Зная, че скоро и той ще бъде проснат всред равнината – плячка на лешоядите – и тогава сърцето ми ще бъде облекчено от мъката, която го гнети. Защото Ахил ми нанесе страшна скръб – той ме лиши от толкова храбри синове. Той похити живота на един, а други продаде като роби в далечни острови. И в този миг дори когато троянците са на сигурно място в своите укрепления, аз не зная къде са двама от моите синове, Ликаон и Полидор, които ми дари благородната Лаотоя. Ако още дишат в лагера на гърците, ние ще дадем за тяхното освобождение злато и сребро, колкото ни се поиска – не сме лишени от богатства. Знаменитият Алтес отрупа с богатства своята дъщеря. Но ако те се вече мъртви, ако са вече в царството на сенките, не ни остава нищо друго, на мене и на тяхната майка, злочестите виновници за тяхното раждане, да роним сълзи. Но, Хекторе, погледите на нашите народи са пълни с надежда щом ти си още жив и още не си паднал под ударите на Ахила. Синко, слез в стените, за да спасиш троянците, техните жени и деца. Не се съгласявай, щото синът на Пелея да се покрие с нова слава, най-блестяща, като ти похити светлината на живота. Най-сетне, съжали се над мене, който, въпреки всички злочестини, не е загубил чувствата си, към мене злочестия, който съм посочен от Юпитера да загина на старостта в далечните предели, всред злочестини, след като изпитам всички страдания, след като видя синовете си убити, дъщерите си обезчестени и леглата им поругани, внуците си захвърлени на земята в грозна сеч, снахите си отвлечени в ръцете на жестоки ахайци. Останал сам и последен, кучетата ще ме влачат пред прага на моите врати, докато някой грък ме удари или прободе с острото си копие и ми вземе живота. Кучетата, които съм отхранил в палата си, с които съм разделял храната си и които са пазили жилището ми, наситени от кръвта ми, с обзети от ярост сърца, ще легнат при входа! Защото прилично е за един убит юноша да лежи на земята, разкъсан от острата мед – у него всичко е красиво, дори и след смъртта, каквато и картина да представлява. Но когато кучетата сквернят трупа на един белобрад старец, ах, това е най-тежкото нещастие за един нещастен смъртен.
Тъй говореше старецът и скубеше косите си. Но той не можеше да убеди Хектора. Майката на героя също се вайкаше и проливаше сълзи. С една ръка тя разкри пазвата си, а с другата посочи майчината си гръд и обляна в сълзи изрече тези крилати думи:
– Хекторе, дете мое, почитай тази гръд и се смили над майка си. Спомни си как някога съм ти давала млякото си, за да успокоя плача ти, скъпа рожбо! Остани под заслона на стените, отбегни неприятеля, не заставай пръв срещу него! Нещастнико, ако той успее да те убие, не ще мога да те оплача на своето смъртно легло, мило дете, нито аз, нито пък така богато надарената ти съпруга. Далеч от нас, при ахайските кораби ще те разкъсат техните кучета.
Така говореха майката и бащата на милия си син, облени в сълзи, и го молеха все повече и повече, но не можеха да убедят Хектора. Той чакаше грамадния Ахил, който се приближаваше. Така и Хектор, вдъхновен от неуталожимата жажда за бой, не отстъпваше, опрял щита си на една издатина на укреплението. Той въздъхна и си каза в юнашкото сърце:
– Уви! Ако премина през вратите от другата страна на стената, първият, който ме упрекне ще бъде Полидамос, който ме съветваше да върна троянците в града през оная жестока нощ, когато наново се появи Ахил1. Аз не го послушах, а колко по-добре щеше да бъде, ако го бях послушал. Сега, когато изгубих войската, благодарение на безумието си, се страхувам от троянците и троянките с дългите воали. Страх ме е, някой по-малко храбър от мене да не каже: “Хектор се осланяше на силата си и погуби войската”. Ето какво ще кажат. И ще е по-добре за мене или да се върна, след като убия Ахила в честен бой, или сам падна храбро в защита на града. Или да сваля облия си шлем, да опра копието до стената и да ида да посрещна жестокия Ахил и да му обещая да върна на атридите Елена, причината за войната, а заедно с нея и всички богатства, които Александър донесе в Троя с дълбоките си кораби, и да разделя с ахейците всички съкровища, които крие този град. Ако тогава можех да получа от троянските старейшини обещание да не крият нищо, но да разделят наполовина всичките богатства, които великият град крие зад стените си... Но какво започна да си фантазира сърцето ми? Не, не искам да моля Ахила, а и той самия не ще има нито милост, нито уважение към мене и ще ме убие беззащитен като жена, защото сам ще съм свалил оръжието си. Не е време сега да му разказвам стари приказки за дъба и скалата, когато се разговарят. Най-добре ще е да разрешим спора с оръжие в ръка – да видим на кого от двамата ни олимпийският бог готви славна победа.
Така си мислеше той и стоеше неподвижен на мястото си. През това време Ахил се приближаваше, подобно на Арес, войнствения бог с развяващия се шлем. Над дясното си рамо героят размахваше ясеновото копие, отрязано от планината Пелион. Наоколо му медта хвърляше блясък като пламък на горящ огън или изгряващо слънце. Като го видя, Хектор бе обзет от страх и започна да трепери. Той не посмя повече да остане на мястото си, а като остави зад себе си вратите, хукна да бяга. Синът на Пелея също се спусна след него сигурен в бързите си нозе. Както планинският ястреб, най-бързо летящата птица, без усилие се спуска върху разтреперания гълъб, който бяга пред него, а той с пронизителен писък ускорява летежа си и, алчен за плячка, иска да го сграбчи, тъй и Ахил обзет от жажда за бой, летеше напред. Хектор тичаше обезумял около троянските стени и коленете му бързо се движеха. Край наблюдателницата и дивата, обрулена от вятъра смокиня, те тичаха все около стената, по пътя за колесниците, стигнаха бързоструйни потоци – мястото, гдето бликат двата извора на лъкатушния Скамандел2. От единия извираха хладни води, а наоколо му се издигаше пара като от пушека на запален огън. Другият блика и посред лято студен като градушка, сняг или лед, които се получават от водата. Двамата воини тичаха около приямовия град, носени от бързите си нозе. Там близо до изворите има красиви перални от камък, където жените и стройните троянски дъщери идваха да перат хубавите си дрехи в мирно време преди да дойдат синовете на Ахай. И така и двамата тичаха през това място. Хектор бягаше, а Ахил го следваше отблизо. Първият, който тичаше, беше герой, но още по-голям герой беше този, който го преследваше с всички сили. Те не искаха да спечелят овча или волска кожа, обикновените награди на бегачите, не, тук беше въпрос за живота на конеукротителя Хектор. Както победителите жребци в игрите тичат с всички сили около каменното стълбче, понеже обещаната награда е голяма – златна купа или робиня в чест на някой умрял, – така и двамата воини тичаха около приямовия град, носени от бързите си крака. Всички безсмъртни ги гледаха. Бащата на боговете и на хората започна тогава да говори на олимпийците и им каза:
– Уви! Скъп ми е простосмъртният, когото очите ми виждат да тича около Троя. Сърцето ме боли за Хектор, който в моя чест е изгорил хиляди волски бутове по върховете на зъбчатата Ида или в акропола на Илион, а сега божественият Ахил го преследва с бързите си крака около града. Чуйте, о, богове! Размислете и решете дали да го спасим или да го оставим да падне сразен от ударите на Ахила, макар че е толкова добър.
Светлооката богиня Атина му отговори:
– О, татко, ти, който носиш гръмотевиците и създаваш облаците, какво говориш? Ето един смъртен, който така отдавна е белязан от съдбата, а ти искаш да го избавиш от тежката смърт? Нека бъде така, но знай, че ние, другите богове, не одобряваме постъпката ти.
На свой ред Зевс, творецът на облаците й възрази:
– Успокой се, мое дете! Не казвам това с непоколебимо сърце. Напротив искам да бъда благосклонен към тебе – прави каквото намериш за добре, не се въздържай!
Тези думи насърчиха Атина, която вече ставаше нетърпелива. Тя се спусна от височините на Олимп.
През това време бързият Ахил настигаше Хектора, когото преследваше с настървение, с каквото кучето, измъкнало млада сърна от леглото й, я гони в планината, през поля и долини, а животното напразно иска да се скрие, сгушено в храсталака – кучето го открива и преследва без почивка, докато го настигне. Така и Хектор не можеше да се изплъзне от бързоногия Ахил. Колкото пъти се опита да се спусне направо към дарданските врати, към здравите стенни бойници с надежда, че троянците отвътре ще го запазят със своите стрели, толкова пъти Ахил го надминаваше и принуждаваше да отстъпи към равнината. Всякога той тичаше най-близо до града, както спящият, който сънува, че не може да се отърве от неприятеля, който тича по петите му, и нито може да настигне другия, нито пък той може да му избяга. Но как би могъл Хектор да се изплъзне от злокобната смърт, ако за последен път не бе дошъл и не бе застанал до него Аполон? Той беше, който поднови бързината и силите на Хектора.
Божественият3 Ахил направи знак на своите воини, като им забрани да пускат острите си стрели срещу Хектора, понеже го беше страх да не би друг грък да му отнеме славата и той да остане на второ място. Но когато за четвърти път дойдоха до изворите, бащата на боговете взе златните везни в ръцете си. Там той постави два жребия, символи на вечно приспивната смърт, единия за Ахил, другия – за Хектор, конеукротителя. Тогава той улови везните в средата и ги вдигна. Хекторовият жребий натежа и се наведе към Хадес. Феб Аполон изостави троянеца. Тогава Атина-Палада, светлооката богиня, застана при Пелеевия син и като се изправи до него, каза му тези крилати думи:
– Славни Ахиле, любимец на Зевса, надявам се сега, че двамата с тебе ще спечелим за ахейците голяма слава, когато успеем при корабите да убием ненаситния за боеве Хектор. Невъзможно е да ни избегне сега дори ако самият Аполон, който стреля така добре, употреби всичките си усилия и се хвърли в краката на щитоносеца Зевс. Хайде, спри се и поеми дъх! Ще ида да убедя Хектора да се бие лице в лице с тебе.
Така каза богинята и Ахил я послуша с радостно сърце. Той се спря и се облегна на ясеновото си с меден връх копие. Тя го остави и отиде при божествения Хектор. Тя бе приела лицето и неуморния глас на Дейфоба. Като застана до него, тя му каза тези думи:
– Мили мой, бързоногият Ахил върши голямо насилие над тебе, като те преследва така с бързите си крака около приямовия град. Но хайде да се спрем, да го предизвикаме и да го отблъснем.
Великият Хектор с развеяния шлем й отговори:
– Дейфобе, наистина до сега ти ми бе най-милият брат от всичките деца на Приям и Хекуба. Сега те смятам за още по-достоен за почит, защото посмя да ме защитиш, като ме видя в опасност и да слезеш от стените, където другите са се затворили.
Светлооката богиня Атина му отговори:
– Мили ми братко, наистина, че татко и милата ми майка дълго ме молиха и дълго заедно със скъпите ми другари прегръщаха нозете ми, за да остана в града. Всички са така разтреперани! Но сърцето ми бе разяждано от тежка скръб. Тръгвай напред сега, нека се бием с жар без да жалим копията си, та да видим дали Ахил ще ни убие и дали ще отнесе към дълбоките си кораби окървавените ни трупове, или той самият ще загине от твоето копие!
Като каза това и за да довърши измамата си, Атина тръгна напред. Когато героите застанаха един срещу друг, пръв Хектор, с развеяния шлем, каза:
– Сине Пелеев, няма вече да бягам от тебе, както направих три пъти досега около приямовия град! То бе, защото не исках да дочакам среща с тебе. Но сега сърцето ми ме подтиква да ти се противопоставя – или да те победя или да бъда победен! Но ако желаеш, нека най-напред се помолим на боговете – те ще ни бъдат свидетели и най-добре ще опазят заветите ни! Аз няма да се погавря жестоко с тебе. Дори ако Зевс ми помогне и успея да ти отнема живота, като сваля славното ти оръжие, Ахиле, ще предам тялото ти на ахейците. Направи и ти същото!
Но като го погледна гневно бързоногият Ахил му отговори:
– Безумни Хекторе, не ми говори за обещания! Няма сигурни клетви между хората и лъвовете. Вълците и агнетата не са родени, за да се разбират – те мислят само как да се погубват взаимно! Също така невъзможно е ние двамата с тебе да се обичаме! Между нас няма да има клетви, докато един от нас не падне на земята и не насити с кръвта си Арес, непобедимия воин. Призови всичката си смелост! Сега или никога е моментът да покажеш храбър и кален борец! Не можеш вече да ми избягаш! След миг само и Атина-Палада ще те срази с копието ми. И ти ще заплатиш най-после за скръбта ми по толкова скъпи другари, убити и сразени от копието ти.
Така каза той и като замери, захвърли дългосенчестото си копие. Хектор го видя насреща си и го избегна. Той се наведе от предпазливост и медната стрела мина над главата му и се заби в земята. Атина-Палада извади копието и го върна на Ахила без да разбере това Хектор.
Тогава той каза на Ахила:
– Ахиле богоподобни, ти не улучи целта си, защото Зевс още не ти е разкрил тайната на моята орис. А казваше, че я знаеш. Но си бил само един умен и лъжлив бърборко, за да ме накараш да забравя силата и храбростта си. Не ще забиеш копието си в гърба ми, защото аз не бягам. Вървя право насреща ти – прободи гърдите ми, ако боговете ти позволят. Ето твой ред е сега да се пазиш от медното ми копие! Дано цялото се забие в тялото ти! След смъртта ти войната ще стане много по-лека за троянците, защото ти си най-голямото зло за тях.
Като каза това, той се прицели и хвърли дългосенчестото си копие. То удари щита на Пелеевия син точно в средата. Хектор се разгневи като видя, че ръцете му хвърлиха напразно бързата стрела. Спря се разочарован – друго ясеново копие той нямаше. Тогава се обърна към Дейфоб белощития и го повика със силни викове – искаше му едно дълго копие. Но Дейфоб не бе вече до него. В душата си Хектор разбра всичко, което бе станало и каза:
– Уви, ясно ми е вече, че боговете са ме осъдили на смърт. Мислех, че гордият Дейфоб ще ми се притече на помощ, но Дейфоб е зад стените – значи Атина се подигра с мене! Сега проклетата смърт е съвсем близо вече и няма възможност да й избягам. Няма съмнение, това отдавна е било желанието на Зевса и на неговия син, стрелеца Аполон. Преди те ме спасиха така благосклонно, но сега е дошъл последният ми час. Хайде, поне да не умра без да се защитя и без слава, но да извърша някой голям подвиг, за който бъдещите поколения да говорят!
При тези думи той извади острия си меч, който тежко висеше на бедрото му, и като събра силите си, се понесе както орела се понася през черните облаци и се спуска в равнината, за да грабне младо агне или плах заек. Ахил също се спусна и дивият му гняв запали смелостта му. Пред гърдите си държеше красив и майсторски изработен щит. Неговият блестящ шлем се тресеше украсен с четири гриви, а наоколо му се развяваше гъстата и красива златна грива, сложена от Хефест от двете страни на върха на шлема. Както вечерницата звезда, първа по блясък на небето, се носи в небесните мрачини, така блестеше стоманеното острие, което Ахил размахваше в десницата си. Обмисляйки погубването на Хектора, той търсеше с очи мястото, където нежната кожа най-лесно би се подала. Но цялото тяло на Хектор бе добре скрито в медната ризница, която той бе снел от трупа на Патрокла. Тялото се виждаше само на мястото, където ключиците разделят врата от раменете, откъм шията. Там удари божественият Ахил, когато Хектор се спусна върху него. Мечът проряза шията от едната страна до другата. Но украсеното с мед копие не можа да пререже трахеята, така че умиращият можеше още да говори и да отговаря на Ахила. Той падна в праха, а божественият Ахил извика тържествуващ:
– Хекторе, когато сваляше оръжието на Патрокла, ти сигурно си мислеше, че ще останеш ненаказан и нито си помисляше за мене, който бях така далеч. Безумецо! Много далече бе неговият храбър защитник, за да ти отмъсти за смъртта му! Оттеглил се бях до дълбоките кораби, аз който ти строших нозете! Кучетата и хищниците позорно ще те разкъсат сега на парчета, а него – ахейците ще погребат с почести!
Хектор с последни сили му отговори:
– Моля ти се, заради скъпите ти родители, не оставяй да ме разкъсат при корабите ахейските кучета! Приеми медта и златото, които татко ми и милата ми майка ще ти предложат в изобилие, за да ме откупят! Предай на близките ми тялото, за да могат след смъртта ми троянците и троянките да ме изгорят на общата клада.
Но бързоногият Ахил го погледна гневно и му каза:
– Куче, не ме моли в името на душата и родителите ми! Искал бих да имам силата и смелостта да изям на парчета суровото ти месо – толкова скърби си ми причинявал! Никой от този свят не ще разгони кучетата от главата ти дори ако ми даде десет-двадесет пъти по-голям откуп, дори и да искат да те откупят срещу злато, равно на тежестта ти. Не, и тогава милата ти майка, която те е родила, няма да те оплаче на смъртното ти легло, но кучетата и хищниците ще те изядат без остатък.
Издъхващият шлемоносец Хектор му отговори така:
– О, колкото повече те гледам, толкова по-добре те познавам! Не можах да те убедя! О, ти носиш желязно сърце в гърдите си – пази се да не си навлечеш гнева на боговете! Ще дойде ден, когато Парис4 и Аполон ще те убият пред скейските врати въпреки твоята храброст!
Едва изрекъл тези думи и смъртта го обгърна. Душата напусна тленното му тяло и литна при Хадес, като оплакваше своята съдба и изгубените сили и младост. Той беше мъртъв, но божественият Ахил все още му говореше:
– Умри и аз ще понеса съдбата си тогава, когато Зевс и другите богове пожелаят да се изпълни това, което ми е писано.
При тези думи той изтръгна медното копие от трупа, сложи го настрана и започна да сваля от раменете на Хектор окървавената му ризница. Притекоха се и другите ахейски синове и се учудваха на хубостта и стройното тяло на Хектора. Никой не се приближи без да го прободе с копието си. Но всеки казваше на съседа си:
– О, днес Хектор е много по-мирен за пипане, отколкото когато подпали със стихиен огън корабите ни!
Така казваше всеки и оскърбяваше трупа, като го риташе с краката си. Когато божественият Ахил свали оръжието и ризницата му, той каза на ахейците тези хвъркати думи:
– Приятели, гръцки князе и военачалници! Щом боговете ми позволиха да убия този човек, който ни причини толкова злини, повече отколкото ни са причинили всичките други взети заедно, нека се опитаме с оръжие в ръка да нападнем града, за да разберем какви са намеренията на троянците! Дали ще искат сега, когато Хектор е мъртъв, да предадат крепостта или ще се противят още и без него? Но какви са тези мисли, които обземат душата ми? При корабите ни лежи още непогребан и неоплакан трупа на Патрокла! Докато съм жив и мога да движа краката си, не ще го забравя! Дори ако при Хадеса хората забравят умрелите, аз и там ще помня мил приятел. Хайде, ахайски синове, да запеем победна песен и да се върнем с тези плячки при дълбоките ни кораби! Ние нанесохме голяма победа – убихме божествения Хектор, към когото троянците от града отправят своите молитви като към бога!
Така каза той и извърши над божествения Хектор позорно дело – проби жилите на двата му крака от петата до глезена, прекара през тях волски ремък и превърза трупа към колесницата си, главата остана да се влачи. После се качи в колесницата си, натовари славните доспехи и удари конете с камшик. И те весело се впуснаха напред. Влаченото тяло повдигаше праха, черната коса се развяваше около главата, която някога бе така прекрасна, а сега потъваше в праха. Зевс бе позволил на боговете да позорят Хектора пред очите на собственото му отечество.
Така, докато цялата глава се търкаляше в праха, майката на Хектора, Хекуба, си скубеше косата и хвърли надалеч своята светла забрадка. Бащата също почна да стене тъжно, а около тях из целия град се носеха само плач и ридания. Като че ли цялата висока Троя гореше в пламъци от основите си. Народът с мъка задържаше отчаяния старец, който сам искаше да излезе пред троянските врати. Той молеше, като се блъскаше в земята, и, цял изкалян, викаше на всички по име:
– Стига, приятели! Пуснете ме, макар и да ви е мъчно, да изляза сам вън от града и да ида при ахайските кораби! Искам да се помоля на този дързък безумец – да видя дали ще се смили над старостта ми! Той има баща, който сега е като мене. Този Пелей, който го роди и отгледа за нещастие на троянците, но на мене той причини най-много злини. Колко синове ми уби и все в разцвета на годините им! Но за другите, въпреки че скърбя, не плача така, както за този, от мъка по когото скоро ще ида в Хадес. Не можа ли Хектор да издъхне в ръцете ми? Тогава щяхме да се наситим от плач и въздишки поне аз и нещастната му майка, която го роди!
Така говореше той и не преставаше да ридае. А гражданите му отговориха със стенания. От своя страна и Хекуба даде знак на троянките за нови плачове:
– Ах, защо съм още жива, дете мое, след това жестоко нещастие, след смъртта ти? Ти беше денонощно гордост за мене и подкрепа на всички в града. Троянци и троянки те посрещаха в стените ни като някой бог – за тях ти, докато беше жив, беше истинска слава! Но ето, че те сразиха и смъртта, и съдбата!
Тъй говореше тя и неутешно плачеше.
Андромаха не знаеше нищо за Хектора. Никой пратеник не бе още дошъл да и съобщи, че съпругът й лежи мъртъв вън от вратите на Троя. Във великолепния си дворец тя тъчеше платно за двойна дреха и го изпъстряше с различни цветя. На къдрокосите си слугини тя заповяда да сложат на огъня тежък триножник, за да стопли вода, та да може Хектор, като се върне от боя, да си направи топла баня. Нещастница! Тя и не подозираше, че далече от банята светлооката Атина бе сразила Хектора чрез ръката на Ахила. Но изведнъж коленете й се подкосиха и тя каза на къдрокосите жени:
– Станете! Нека две от вас ме придружат, за да видя какво се е случило! Чух гласа на старата си свекърва, сърцето ми бие в гърдите и подскача до устните, а краката ми се вдървяват! Няма съмнение, че някакво нещастие заплашва децата на Прияма. О, дано боговете не допуснат до ушите ми новината, която така ме плаши! Страшно много се страхувам да не би божественият Ахил да изненада моя смел Хектор съвсем сам и като му пресече пътя към града, да го подгони в полето. Страхувам се да не е сложил той край на опасната смелост, която увличаше мъжа ми, защото Хектор никога не стоеше между тълпата на другите воини, а с храбростта си всякога тичаше напред и на никого не отстъпваше.
С тези думи на устните тя се втурна навън от двореца с разтупкано сърце като луда. Слугините вървяха от двете й страни.
Когато стигна укреплението и се присъедини към тълпата мъже, тя застана право срещу стената и погледна в полето – и видя Хектора, влачен пред очите на града. Бързите коне го отнасяха безмилостно към дълбоките ахайски кораби.
Черен воал се спусна пред очите й. Тя падна възнак и в безсъзнание. Далече от главата й се плъзнаха блестящите панделки на косите й, диадемата, която придържаше косата й и воалът, който й беше дала безкрайно прекрасната Афродита в деня, когато шлемоносецът Хектор я беше отвел от Естионовия дом, след като я бе отрупал със сватбени подаръци. Зълвите и етървите й застанаха на групи около нея и я придържаха в ръцете си, а тя примряла, приличаше на мъртва.
Когато дойде на себе си, разтърсвана от ридания, тя заговори пред троянците така:
– Колко съм за окайване, о, Хекторе! Ние и двамата с тебе сме родени с еднаква съдба – ти в Илион, в Приямовия дворец, а аз в Тива, в полите на гористия Плакос, в дома на Естиона, който ме отгледа от малка. Нещастни татко, злочеста дъще! Защо ли ме роди? Хекторе, сега слизаш в жилището на Хадеса, дълбоко под земята, а мене, нещастната, оставяш да скърбя, вдовица в двореца ти, с нашето невръстно дете, което ние злочестите родихме! Мъртъв няма да му бъдеш подкрепа, о, Хекторе, нито пък той на тебе! Ако се отърве от кръвопролитната война, която ахейците искат, бъдещето му ще му донесе само мъки и бедност. Други ще се радват на владенията му. Денят, който го направи сирак, ще отнеме и приятелите му. Главата му ще бъде винаги наведена, а очите – пълна със сълзи. Останало без нищо, детето ще потърси приятелите на баща си – ще улови един за дрехата, друг за туниката. Някой ще го съжали и ще му подаде някаква дребна монета – детето ще намокри устата си, но до небцето му няма да стигне. Щастливият син, който си има и татко и майка, ще го гони от пиршеството, като го обсипва с юмруци и обиди: “Махай се оттук! – ще му каже той, – Баща ти няма дял в богатството ни!” И цял облян в сълзи, Астианак ще се приюти при майка си, вдовицата, той, който някога седнал на коленете на баща си, ядеше само мозъка и тлъстината на овците. Тогава, щом му се приспеше, той преставаше да играе и заспиваше в хубаво меко легло, люлян от своята дойка и наситен от изобилие. Днес, като изгуби баща си, ще понася хиляди нещастия, а него троянците го наричаха княз на града5, защото единствен ти, Хекторе, бранеше вратите и високите стени. Сега, далече от родители, край наклонените кораби, рой червеи ще те гризат гол, след като кучетата ти се наситят. А в двореца ти има много дрехи, тънки и изящни, тъкани от женска ръка. А, в огъня ще изгорят всички платове, които не могат да ти послужат, защото няма тялото ти да бъде облечено в тях, та нека поне така пред всички в Троя за славата ти да изгорят!
Такива слова Андромаха мълвеше и плачеше, и с нея ридаеха всички троянски жени.
1 Когато, след дългото си отсъствие, Ахил се появил за първи път, Полидамос съветвал троянците да отстъпят, но Хектор се възпротивил.
2 Омир тук е преувеличил значително, тъй като Скамандел извира от планината.
3 Този епитет постоянно се употребява от Омир за означение не само на хора, но и на въздуха, морето, земята, както и други природни сили.
4 Наистина Ахил умира от стрелата на Парис.
5 Астианак значи княз на града. Същинското му име е Скамандриос.
ОМИР
ИЛИАДА
Превод: Димитър Симидов, 1940
Електронна обработка: Светлана Славова, 2009
ПЕСЕН ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Всички, които взеха участие в погребалните игри, се разотидоха. Воините са пръснаха – всеки по своя път и се прибраха при военните кораби. Всички се заеха с приготовлението на вечерята и замечтаха за блажения сън. Само Ахил оплакваше своя мил другар – всеуспокоителният сън не можа да го завладее. Той се въртеше на всички страни, като скърбеше за храбростта и мъжката сила на Патрокъл, мислеше за всичко, което двамата бяха извършили, за премеждията, които заедно бяха прекарали в страшните битки. При тази мисъл сълзите течаха по лицето му, той се въртеше ту на гръб, ту на лицето си, ту на една страна. Понякога ставаше и тръгваше да се разхожда по брега на морето. Очите му много пъти видяха как изгрява зората над водите и бреговете. Тогава той впрягаше бързите си коне в колесницата си, завързваше за нея трупа на Хектора, за да го влачи след себе си. Три пъти обикаляше той така гроба на своя приятел. След това отиваше да си почине в палатката и оставяше тялото простряно с лице в праха. Но Аполон пазеше Хекторовото тяло от каквото и да било оскверняване. Той изпитваше съжаление към героя дори след неговата смърт, затова го покриваше със златната си броня, та друсането на колесницата да не може да разкъса трупа.
Така в своята ярост Ахил оскърбяваше тялото на божествения Хектор. Като гледаха това, блажените безсмъртни богове почувстваха жал и започнаха да подтикват Хермеса да отвлече тялото на героя. Този план беше по угодата на всички, освен на Хера, на Посейдон и на светлооката девица Атина. Тези богове още таяха омразата си към свещения Илион, към Приям и към народа му, поради престъплението на Париса. Той бе оскърбил богините, които дойдоха в кошарата му и даде наградата на тази, която му предложи най-гибелни удоволствия – Афродита.
Когато изгря дванадесетата луна от деня, когато Ахил почна да позори трупа на Хектора, Феб-Аполон взе думата между безсмъртните и каза:
– О, вие жестоки и неблагодарни богове! Нима не изгори за вас Хектор хиляди волове и множество кози? А вие не намерихте за нужно да го защитите дори след неговата смърт, нито да го върнете на жена му, на майка му, на баща му Приям и на неговия народ. Те щяха да го изгорят бързо на кладата и да му отдадат всички почести. Но вие, о, богове, искате да помагате на безмилостния Ахил, чиято душа не е справедлива, чието сърце не е способно да се трогне! Той, като лъва, воден от диви чувства, е увлечен от грамадната си сила и от зверските си пориви, хвърля се върху стадата, за да си устрои пир, какъвто смъртните обичат. Ахил е изгубил всяка милост, той не притежава вече тази свян, която понякога е гибелна, но и често полезна за хората. Всеки човек трябва да загуби кога и да е някой скъп приятел, кръвен брат или син, но идва ден, когато той престава да го оплаква и да стене, защото орисниците са подарили на човека и примирението. Но Ахил позори божествения Хектор – след като му взе живота, той го привърза за своята колесница и го влачи около гроба на приятеля си, от което той нито печели някакви почести, нито пък има каквато и да било полза. Какво от това, че е храбър? Ние с пълно право бихме могли да се разгневим срещу него, защото в своята ярост той оскърбява едно безчувствено тяло.
Белоръката Хера ядосано му отговори:
– Ти отново започваш своите приказки, сребърнострелни Аполоне! Искаш да отдадеш и на Хектора същите почести, каквито се следват само на Ахила. Но Хектор е простосмъртен, който сукал женско мляко, докато Ахил е син на богиня, която аз съм кърмила и отгледала, която омъжих за един мъж Пелей, най-скъп от всички мъже на безсмъртните. Вие всички, о, богове, присъствахте на сватбата им. Сам ти, Аполоне, с лирата си взе участие! Ти, безверно сърце и приятел на лошите хора!
На свой ред Зевс, който събира и пръска облаците, също проговори:
– Хера, не се сърди толкова на боговете – двамата герои не ще имат еднакви почести! Но от всички смъртни, които живеят в Илион, Хектор бе най-скъп на боговете! На мене той също беше скъп, защото никога не забравяше да ми принесе любимите жертви. На жертвениците ми никога не липсваха приноси, преливания и дим от тлъсти жертви – даровете, с които ни почитат. Въпреки това, нека се откажем да отвличаме храбрия Хектор, понеже е невъзможно да направим това без да ни съгледа Ахил. Тетида бди денонощно край сина си. Ще бъде добре, ако някой от боговете я повика при мене – искам да й кажа една мъдра дума, а в това време Ахил да приеме даровете на Приям и да върне тялото на сина му.
Тъй рече Зевс. Бързоногата Ирис отиде да занесе поръчката. Тя се впусна в тъмното море между Самос и Имброс, чиито вълни бучаха страшно, и потъна в дълбочината като куршум, който пуснат в рога на див вол, отива да занесе смърт на рибите, гладни за сурово месо. Намери Тетида в една дълбока пещера, седнала между другите морски божества. Там тя оплакваше съдбата на безупречния си син, който трябваше да загине в плодородните троянски полета, далече от отечеството си. Ирис бързоногата се спря пред нея и каза:
– Тетидо, стани! Зевс, който всичко обмисля, те вика при себе си.
– Защо ме вика великият бог? Страхувам се да се смесвам с безсмъртните, а сърцето ми е обзето от безкрайна скръб. Непременно ще дойда! Зевсовата дума, каквато и да е тя, на две не може да стане.
След тия думи най-прославената богиня взе един воал от черна материя и тръгна. Пред нея се движеше бързо ветроногата Ирис – наоколо им се разтваряха морските води. Като се изкачиха на брега, те се издигнаха към небето, дето намериха мрачния Кронидов син, около когото бе насядало цялото събрание на безсмъртните богове. Тетида седна до властния Зевс – Атина й отстъпи своето място. Хера й подаде една красива купа и я успокои с думите си. Тетида отпи и върна купата.
Тогава бащата на хората и на боговете каза пред събранието тези тежки думи:
– Въпреки скръбта и тежката мъка, която носиш в душата си, ти дойде до Олимп, Тетидо! Но твоите скърби не са ми чужди. Ще ти кажа защо те повиках. От девет дни между боговете възникна спор относно тялото на Хектора и градоразрушителя Ахил. Те настояваха, щото Хермес да открадне трупа. Но аз пазя за Ахила славата да върне тялото, ако иска да запази и за в бъдеще уважението и приятелството, което ти имаш към мене. Иди веднага при гърците и посъветвай своя син! Кажи му, че боговете се гневят, че аз повече от другите се сърдя, като виждам как в злобата си държи Хектора край корабите си и не иска да го върне на домашните му! Навярно той ще се изплаши от мене и ще върне Хектора. Аз пък ще изпратя Ирис при благородния Приям, за да му каже да откупи скъпия си син, да отиде при гръцките кораби и да поднесе на Ахила откуп, който да задоволи неговото сърце.
Така каза Зевс. Среброногата богиня го послуша. С един скок слезе тя от височините на Олимп и стигна до палатката на сина си. Там тя го намери да въздиша непрестанно, докато около него другарите му се суетяха около приготовлението но сутрешната закуска. Пожертвана бе за тях в палатката една голяма, с гъсто руно, овца. Майката седна много близо до сина си и като погали ръката му, каза му следните думи:
– Дете мое, докога ще разкъсваш сърцето си в оплакване и тъги, без да помислиш за храна и сън? Не е ли също хубаво и да обичаме? Ти няма да живееш много – смъртта и съдбата ти са вече съвсем наблизо. Послушай ме и не се бави – идвам при тебе като пратеница на Зевса! Той казва, че боговете ти се сърдят, че сам той, повече от другите безсмъртни, се сърди, като те гледа как в яда си още държиш Хектора при твоите кораби и не искаш да го предадеш на близките му. Хайде, приеми откуп за мъртвия и върни Хектора.
Бързоногият Ахил й отговори:
– Добре, съгласен съм! Нека този, който донесе откупа, отнесе и трупа, щом така иска предвидливото сърце на Олимпиеца!
Така, седнали между многобройните кораби, майката и сина си размениха много бегли думи.
Тогава Кронидовият син изпрати в свещения Илион Ирис:
– Бързонога Ирис, – каза й той, – напусни прага на Олимп и иди в Илион, за да потърсиш благородния Приям. Кажи му да иде при ахейските кораби и да откупи сина си Хектора! Нека да даде на Ахил подаръци, които да задоволят сърцето му, но да иде сам без някой друг троянец! Да вземе като вестоносец един старец, който да води мулетата и червената колесница – така ще върне в града тогова, когото Ахил уби! Нека не се тревожи от смъртта – ние ще му дадем отличен водач, който ще го заведе при самия Ахил! Когато влезе в палатката на героя, този няма да го унищожи, а ще отстрани от него всяко друго насилие. Защото Ахил не е без мярка и срам безумец и ще пощади най-честно този, който отива да го моли.
Така каза той, а бързоногото Ирис се спусна да изпълни поръчката. Тя пристигна у Прияма, гдето намери само плачове и стенания. Децата, насядали около бащите си, квасеха дрехите си със сълзи. Помежду им седеше старецът, обвит в наметката си като мумия. От главата и врата му се стичаше нечистотията, която бе взел в ръцете си, докато се търкаляше в праха. В жилището плачеха дъщерите и снахите му, при спомена за всички воини, паднали и издъхнали под ударите на ахейците.
Пратеницата на Зевс се спря при Приям и му проговори тихо, но въпреки това цялото тяло на стареца се разтрепери:
– Успокой се, Прияме, сине на Дардануса! Не се страхувай! Не съм дошла при тебе с лоши намерения, но с благосклонни мисли. При тебе идвам като пратеница на Зевса, който отдалече се грижи за тебе и те съжалява. Олимпиецът ти заповядва да занесеш на Ахил дарове, които да задоволят сърцето му и да освободиш тялото на божествения Хектор! Отпътувай сам, без който и да е троянец! За вестоносец вземи само един старец, който да води мулетата и колесницата. Така докарай в града оногова, когото божественият Ахил уби! Не се безпокой и не се плаши от смъртта! Ти ще имаш отличен водач, Хермес, който ще те отведе при Ахила. Така, заведен в палатката на героя, ти няма да бъдеш убит, а напротив – той ще отстрани от тебе всяко насилие. Защото Ахил не е без мярка и срам безумец и ще пощади той с най-голяма честност този, който го моли.
След тия думи бързоногата Ирис си отиде. Тогава Приям заповяда на синовете си да впрегнат леката колесница, карана от мулета и да сложат отгоре й една пъстроцветна кошница. Сам той влезе във високата стая, която ухаеше на кедър и криеше хиляди скъпи и блестящи предмети. Той повика жена си Хекуба и й каза:
– Другарко моя, един пратеник от Олимп дойде да ми каже, от името на Зевса, да отида при ахайските кораби, да занеса на Ахила подаръци, които да задоволят сърцето му и да откупя милия ни син Хектор. Хайде, кажи ми, как ти се вижда това! Моята смелост и храбростта на сина ми ме подтикват да отида при корабите сред грамадната войска на ахайците.
Така каза той. Хекуба започна да се вайка и му отговори:
– Ах, къде се изгуби разумът ти, с който някога се славеше сред поданиците си и пред чужденците! Как искаш да отидеш сам при ахайските кораби, пред погледите на този, който погуби толкова от храбрите ти синове? Твърдо като камък е сърцето ти! Този жесток и безверен човек ще те грабне щом те види и няма да покаже към тебе нито милост, нито уважение. По-добре е да плачем и да си стоим надалече в двореца си. Колкото до Хектора, несъмнено е – могъщата орисница, която е прела нишките на живота му, така да е орисала да нахрани, далече от родителите си, свирепите кучета на този свиреп воин, чиито меса искам да стъпча в краката си и да изям черния му дроб! Само така той би заплатил за злото, което причини на сина ми! Хектор не падна като страхливец, а прав при защита на троянци и троянки, без каквато и да е мисъл за бягство или отстъпление.
Старият богоподобен Приям й отговори:
– Не ме задържай, искам да отида! Не ме задържай в този дворец като злокобна птица! Не ще ме убедиш! Ако бях получил зова на някой смъртен ясновидец или свещенослужител, щях да си кажа, че е лъжа и бих се колебал повече! Но аз чух гласа на един бог и го видях лице с лице! Затова ще тръгна – заповедта на Зевс не ще да бъде напразна. Ако ми е писано да загина при ахайските кораби, готов съм! Нека Ахил ме удари колкото може по-скоро, след като прегърна тялото на сина си и задоволя потребата си от сълзи!
Докато говореше така, той отвори красивия капак на своя сандък. Оттам извади дванадесет прекрасни воала, тринадесет безподобни платове за дрехи (втори такива никъде нямаше), толкова още покривки и туники. След това преброи и взе със себе си една сума от десет таланта. Освен това той взе два лъскави триножника, четири легена и една великолепна ваза, която бе получил от тракийците, когато ходи като пратеник при тях. Един великолепен дар, но старецът не пожали дори и това съкровище на своя дворец – толкова искаше да освободи любимия си син. След това изпъди от изложения на слънцето портик всички присъстващи, като им отправи следните думи:
– Махнете се от тук, безделници и долни създания! Нямате ли за какво да плачете в къщите си, та сте дошли да ме тревожите още повече? Не ви ли стига, че Зевс, синът на Кронида, ми изпрати голямата скръб да изгубя най-добрия си син? Знам, че и вие ще почувствате тази загуба, защото след смъртта на Хектора вие по-лесно ще станете плячка на ахайците. А колкото до мене, то дано сляза в обителта на Хадеса, преди да видя с очите си опустошението и ограбването на моя град!
Тъй рече Приям и почна да разгонва насъбралите се със скиптъра си. Те се отдръпнаха пред гнева на стареца. Той също се сърдеше и на синовете си Хеленос, Парис, божествения Агатон, Памон, Антифонос, храбрия Политис, Деифоб, Хипотеос и благородния Диос. Старецът ги гълчеше и деветимата, като им даваше следните заповеди:
– Бързайте, лоши синове, страхливци такива! Да бяхте всички паднали при ахайските кораби вместо Хектора! О, нещастен аз! Загубих богоподобния Местор, Троилос, който се сражаваше на кон, и най-после Хектор, който беше като бог между хората. Той не приличаше на син на простосмъртен, а сякаш бе роден от някое божество. Арес срази всички и ми остави само тия, от които се срамувам – лъжци, крадци на овце, играчи, чиито дни минават само в танци и веселие. Не можете ли да ми впрегнете по-скоро една колесница и да сложите вътре тези неща и да заминем?
Така каза той и те, боейки се от бащините си упреци, изкараха навън една съвсем нова колесница на четири колела, впрегната в мулета. Отгоре закрепиха ковчега, след това откачиха от трема чемшировия ярем, украсен с блестящи гривни – заедно с него извадиха ремък (дълъг девет лакти), който го прикрепяше. Поставиха ярема както трябва върху края на лъснатия процеп, после прекараха на средната халка на клина, три пъти обиколиха с ремъка върха на ярема и от двете страни; после изправиха няколко намотки при върха на процепа и пъхнаха ремъка отдолу. След това донесоха от стаята и сложиха в блестящата колесница огромния откуп за Хектор и най-после впрегнаха коравокопитните мулета, които си почиваха с хамутите си – мизийците някога ги бяха дали на Прияма като великолепен дар. За Прияма доведоха няколко от царските коне, които старецът хранеше в чистите си конюшни.
В двора на богатия палат вестоносецът и Приям впрегнаха своята колесница – душите им бяха смутени и угрижени. До тях с измъчено сърце се приближи Хекуба, като носеше в ръце златната купа, пълна със сладко като мед вино. Тя искаше да направи преливане за боговете преди мъжът й да потегли на път. Като застана пред конете, тя каза:
– Вземи и направи преливане пред бащата на боговете! Помоли го да те върне в къщата ти всред жестоките врагове, щом сърцето ти те влече към гръцките кораби, въпреки желанието ми! После се помоли на сина на Кронида – бога на Ида и на черните облаци, който вижда в нозете си цяла Троя, – помоли го да направи така, че да се покаже отдясно птицата[1], която му служи за пратеник! Тази, която му е най-скъпа от всички птици и чиято сила е най-могъща, та така като я видиш с очите си, да стигнеш самоуверено корабите на вихрените данайци! Но ако далекогледия Зевс не ти покаже своя пратеник, няма да смея доброволно и въпреки желанието ти да те пусна при ахайците.
Богоподобният Приям на свой ред каза така:
– О, жено, няма да се противя на съветите ти! Добре е да вдигнеш ръце към Зевс, та дано се смили той над нас!
Като каза това, старецът повика икономката на палата да му донесе чиста вода, да си измие ръцете. Прислужницата дойде с голям леген и кана и му поля. Като се изми, той взе купата от ръцете на съпругата си, после застана сам всред двора и като вдигна очи към небето, поля земята с вино и каза следната молитва:
– О, Зевсе, баща на всички живи същества! Ти, който царуваш над Ида, най –славен и най-велик от всички богове! Позволи ми да стигна в шатрата на Ахил и направи така, че той да бъде благосклонен и милостив към мене! Направи да се яви отдясно птицата, която да ми служи за пратеник, оная, която ти е най-скъпа от всички птици и чиято сила е най-могъща. Така че, като я видя, сам с очите си, да мога самоуверено да стигна до корабите на бързите данайци.
Такава бе молбата му. Справедливият Зевс го чу и веднага изпрати своя орел, царя на птиците, черния орел – ловеца, когото наричат още Черната птица. Като високата врата на къщата на богат човек бяха големи неговите крила. Орелът се яви пред очите и се спусна отдясно над града. При тази гледка присъстващите са зарадваха и усетиха как се стоплят сърцата им.
Тогава почитаният от всички цар Приям побърза да се качи на колесницата си и тя шумно излезе от двора, като мина под портиката.
Мулетата, водени от мъдрия Идеос, теглеха колата с четирите колела, следвани от конете, които старецът караше бързо през града. Неговите близки и цяла една безбройна тълпа го придружаваше, като проливаше порой от сълзи, сякаш той отиваше на смърт.
Приям излезе от вратите на града, слезе в полето, а синовете му и народа са върнаха в Троя.
От високия свой трон на небето Зевс видя Приям, заедно с неговия вестоносец, как пътуват из равнината и изведнъж се трогна от съдбата на злочестия старец. И веднага отправи към скъпия си син Хермес следните думи:
– Синко, – каза му той, – ти, който се вслушваш в молитвите на смъртните и ги придружаваш във всичко, което предприемат, литни над тази равнина и стани водач на Прияма! Направи така, че той да стигне без да го забележи някой до шатрата на Ахила.
Веднага като чу това Хермес привърза на краката си своите хубави сандали от небесно злато и те по-бързо от вятъра го понесоха над безкрайното море. След това взе пръчицата, с която, като погали очите на смъртните, ги приспива в дълбок сън или пък – събужда тези, които са дълбоко заспали. С тази пръчица в ръка Хермес процепи въздуха и докосна брега на Хелеспонт. Там тръгна под образа на княз, който е в юношеска възраст и чието величествено държане и хубост пленяват всички погледи.
Когато Приям и другарят му заминаха гроба на Илос, те спряха мулетата и конете, за да ги напоят в реката. Мрачините почнаха повече да потъмняват полетата, когато вестителят погледна и видя Хермес, който идеше към тях.
– О, Прияме, – каза той, – помисли за себе си! Предпазливостта на бива да те напуска в този момент! Виждам един воин, който сигурно иска да ни убие. Да бягаме или пък да прегърнем коленете му, за да го умилостивим, ако, разбира се, има чувствително сърце!
При тези думи Приям се развълнува, а белите му коси се изправиха на главата му. Той се вцепени от страх, когато Хермес се приближи до него и като го улови за ръка, му каза:
– Старче, къде водиш така тези две колесници през нощния мрак, докато всички други смъртни се наслаждават на сладостта на съня? Не се ли боиш от гърците, които са преизпълнени с омраза към вас, техните неприятели? Не знаеш ли, че те са се заклели да те погубят? Ако някой от тях те види, че караш толкова богатства всред мрака, какво ще стане с тебе? Ти си в напреднала възраст, а старецът, който те придружава, не може да ти окаже голяма помощ в случай, че трябва да се отблъсне врага. Обаче не се бой. Аз няма да ти сторя зло, а напротив – ще те пазя. Намирам, че приличаш малко на баща ми.
– Синко, – отвърна Приям, – вярно би трябвало да се опасявам, да бъда по-предпазлив. Но изглежда, че някакво божество е протегнало върху мен ръката си и ме покровителства, щом ми праща един водач, срещата с когото за мене е едно много щастливо предзнаменование. Възхищавам се от твоя вид, от твоята обноска, на които отговаря само величието на душата ти! Да, изглежда, че произхождаш от някой щастлив род.
– Вярно, – отвърна Хермес, – боговете те вземат под свое покровителство, затова говори без страх. Къде караш тези богатства? При някой чужд народ? За да спасиш част от имота си? Или поразен от ужас, напускаш стените на Троя след смъртта на най-големия от твоите герои, твоя син, който никога не отстъпваше в бой пред гърците?
– Но кой си ти, благородни непознати момко? – запита Приям. – Ти, който взимаш такова великодушно участие в моята съдба и в съдбата на моя нещастен син?
Пратеникът на боговете му отговори:
– Искаш да ме накараш да говоря, старче, като ме питаш да ти кажа още нещо за великия Хектор. Виждах го често да се покрива със слава по бойните полета и особено, когато с копие в ръка отблъскваше гърците до техните кораби, всявайки всред тях ужас и смърт. Зрители на тези подвизи, ние се възхищавахме от него, защото Ахил, който беше сърдит, не ни оставяше да се бием. Аз съм негов слуга. Същият кораб ни докара до този бряг. Роден съм в Тесалия, баща ми се казва Поликтор, много е богат, но е вече стар като тебе, прегърбен под товара на годините. Аз съм мирмидонец. Баща ми има още шестима сина – аз съм седмият. Теглихме жребий и на мене се падна да придружа Ахила до тук. Днес излязох от корабите на полето, защото утре още от рано ахайците ще нападнат града. Те се дразнят от бездействието – ахайските царе не могат да обуздаят войнственото им нетърпение.
Тогава старият богоподобен Приям му отговори:
– Ако си служител на Ахила, Пелеевия син, хайде кажи ми цялата истина – при корабите още ли лежи сина ми или Ахил вече го е разрязал и хвърлил на кучетата?
Убиецът на Аргоса, който бе самият пратеник, му отговори:
– Старче, нито кучетата, нито пък хищниците са го разкъсали. Хектор си лежи все в същото положение близо до кораба и палатката на Ахила. Ето вече дванадесета зора, откакто лежи, но месата му още не са се разложили. Червеите, които се хранят с ударените от Ареса тела не го докосват. Вярно, Ахил го влачи безжалостно около гроба на приятеля си при изгрева на зората, но не можа да го обезобрази. Ако би могъл да се приближиш, сам би видял, че по някакво чудо Хектор почива още свеж като росата. Кръвта по тялото му е измита, по него няма никакво петно, раните са се затворили, а той получи много удари от копия. Това е, понеже блажените богове се грижат за твоя син – дори и след своята смърт той им е мил в сърцата.
Така каза той. Старецът се зарадва и отговори със следните думи:
– О, чедо мое, добре е да се отдават на безсмъртните заслужените почести! Никога, когато имаше възможност моят син не пренебрегнал в двореца си боговете, които царуват на Олимп. Затова и те не го оставиха дори и след страшната му смърт. Ако обичаш, приеми като дар от мене тази красива купа и ме води с божията помощ, докато стигна до палатката на Пелеевия син.
Пратеникът, убиецът Аргосов, му отговори:
– Старче, ти искаш да ме изкусиш, защото съм млад, но няма да успееш! Караш ме да приема подаръци без знанието на Ахила, но в дъното на сърцето ми се крие страх и угризение на съвестта. Аз не смея да скрия нищо от него, за да не съжалявам на другия ден. Въпреки това, иска ми се да те придружа и ще ида до славния Аргос дори, придружавайки те и на бързия кораб и по сушата – ще те пазя грижливо! И никой от уважение към водача ти не ще посмее да те нападне.
Така каза божественият благодетел, после се спусна към впрегнатата в коне колесница и бързо улови в ръка камшика и юздите. Веднага вдъхна на конете и на мулетата голяма сила. Като стигнаха до укреплението и рова, които служеха за защита на неприятелските кораби, пазачите бяха вече заети с ядене. Пратеникът, убиецът Аргосов, спусна над клепачите на всички сън и без да се колебае, отвори вратите, като бутна резетката и накара Прияма да влезе заедно с колесницата и великолепните си подаръци. Така пристигнаха до палатката на Пелеевия син. Мирмидонците я бяха направили много висока, от високи борови дървета, а склоновете й бяха покрили с влакнеста тръстика, която бяха набрали в полето. Наоколо за главатаря си те бяха оградили един голям двор, заобиколен с гъсти колчета. Една ключалка, направена от цяло борово дърво, поддържаше вратата затворена – за да се пъхне или извади тази огромна тояга, бяха необходими трима обикновени ахайци. Ахил обаче я управляваше сам. Благодетелният Хермес отвори на стареца и вкара великолепните подаръци, определени за сръчния Ахил. След това слезе от колесницата и каза:
– Старче, безсмъртен бог те доведе до тука – аз съм Хермес! Придружих те по заповед на баща си. Сега обаче ще се оттегля вече, защото не искам да се явя пред Ахила – един безсмъртен бог не бива да бъде така снизходителен към един смъртен. Ти влез и прегърни коленете на Пелеевия син! Помоли го в името на баща му, в името на краснокосата му майка и на детето му, та дано да трогнеш неговото сърце!
Като каза това, Хермес отново се изкачи на високия Олимп. Приям скочи от колесницата и остави на двора Идеос да държи конете и мулетата. Старецът влезе направо в жилището, където си почиваше Зевсовият любимец Ахил. И го намери там – настрана бяха седнали другарите на героя. Само двама, героят Автомедон и Алцимос, син на Ариса, бяха недалече от него. Той току-що бе привършил яденето си, беше ял и пил – масата още не беше разтребена.
Великият Приям влезе без да бъде видян от някого. Той се спря пред Ахила, прегърна коленете му и целуна страшните му душегубни ръце, които бяха избили толкова от синовете му. Както човек, който е убил някого в родната си страна и побягнал в чужбина, влиза в богата къща и всички смаяно го гледат – така смаян остана и Ахил като видя богоподобния Приям. Останалите също бяха не по-малко изненадани и се спогледаха учудено.
Тогава старият Приям каза на героя следните смирени и пълни с молба думи:
– Спомни си твоя баща, о, богоподобни Ахиле! Той е като мене стар, на прага на старостта, която води в гроба. Може би и него нападат околните съседи и няма кой да го спаси от война и нещастия. Той поне като чува, че си жив, радва се в сърцето си, като се надява всеки ден да те види завърнал се от Троя. А аз съм тъй нещастен! В широката Троя родих храбри синове, но никой от тях не ми остана. Когато дойдоха ахайците имах петдесет сина. Деветнадесет бяха родени от една майка – Хекуба, другите са също родени от жените, които живеят в двореца ми. Но безмилостният Арес погуби повечето от тях, а този, който наистина ми беше единствен, който защитаваше града и народите ми, ти го погуби, когато се биеше за родината си – това бе Хектор. Заради него дойдох сега при ахайските кораби. Искам да го откупя от тебе – огромен откуп ти нося. Почети боговете, Ахиле, съжали се над мене, като си спомниш за баща си! Аз съм по-нещастен от него! Имах сили да направя това, което никой смъртен не смее да направи – протегнах ръка към устните на този, който уби детето ми[2].
Така каза той и събуди в сърцето на Ахила тъгата по баща му. Ахил улови стареца за ръката и кротко го отстрани от себе си. И двамата се унесоха в мисли – единият в спомени за убития Хектор, проливаше сълзи, прострян в краката на Ахила, който плачеше ту при спомена за баща си, ту при мисълта за Патрокла. Двойната им тъга се носеше из шатрата.
Най-после, когато божественият Ахил се наплака и успокои сърцето и цялото си същество, скочи от стола си, улови за ръка стареца и го изправи от съжаление към бялата му коса и бялата му брада. И му заговори с тези волни думи:
– Клетнико, ти наистина си понесъл много нещастия в душата си! Как посмя сам да дойдеш при ахайските кораби и да се явиш пред очите на този, който уби толкова много от твоите храбри синове? Та ти имаш желязно сърце! Но ела, седни на този стол! Нека въпреки всичко, въпреки скръбта, приспим болката си. Няма полза от нашите въздишки. За нещастните смъртни боговете са отредили така – да живеят в неволя, те самите никога нямат тъга. Две големи вази са поставени до вратата – нещастията. Простосмъртният, за когото гръмовержецът Зевс черпи от едната или другата, получава ту щастие, ту нещастие. Този, на когото се падат само страдания, става достоен за окайване – лош глад го преследва из цялата божествена страна, той се скита неуважаван ни от хора, ни от боговете. Така на Пелея, при неговото раждане, боговете дадоха добри дарове. По щастие и богатство той надминаваше всички хора. Той царуваше над мирмидонците и макар и сам смъртен, получи за съпруга богиня. Но след това щастие Зевс му изпрати и страдание – в двореца си той не се сдоби с поколение от деца, отредени да царуват. Има само един, осъден на преждевременна смърт син. И ето че сега аз, който съм в Троя, не се грижа за старостта му, далече съм от отечеството си – за твое и на синовете ти нещастие. Но и за тебе, старче, ние по слух знаем, че някога си бил щастлив. В Лесбос ти си надминавал всички, в Макаровото жилище на север, във Фригия и в необятния Хелеспонт, по богатството и по числото на синовете си. Но откакто владетелите от Олимп ти изпратиха нещастията на сегашната война, в твоя град царуват само сражения и убийства. Примири се и не измъчвай безкрайно много сърцето си. Като се вайкаш за сина си няма да спечелиш нищо – няма да го съживиш, можеш само да си навлечеш повече нещастия!
Старият богоподобен Приям му отговори:
– Не ми подавай стол да седна, сине на Зевса, докато Хектор почива непогребан между палатките ти! Освободи го по-скоро, позволи ми да го видя, приеми богатия откуп, който ти нося! Дано се радваш дълго на тия богатства, дано се завърнеш здрав и читав в родината си, понеже ме остави жив да се радвам още на слънчевата светлина!
Бързоногият Ахил го погледна гневно и му отговори:
– Не ме сърди сега, старче! Аз сам мисля да ти върна Хектора. От страна на Зевса ми се яви пратеница – тази, която ме роди, дъщерята на морския старец. Отгатвам в душата си, че някой бог те е довел до леките ахайски кораби. Един простосмъртен не би могъл да проникне всред една войска, па макар и да е в разцвета на младостта си – не би могъл лесно да се изплъзне от пазачите, нито пък би могъл да отмести дървото, което подпира вратата ми. Ето защо не ме дразни повече всред другите ми мъки, да не би да не пожаля и тебе в палатката и така да наруша заповедите на Зевса.
При тези думи старецът се изплаши и послуша. Пелеевият син скочи като лъв към вратата, но не сам – двама слуги го придружаваха – героят Автомедон, когото Ахил почиташе повече от всичките си другари, но разбира се, след Патрокла, който не беше между живите. Двамата другари разпрегнаха конете и мулетата. След това въведоха в палатката и верния вестоносец на Прияма и го накара да седне на един стол. От лъскавата колесница извадиха откупа за Хектора – огромните съкровища. Те оставиха само две парчета платно и една красиво изтъкана туника, за да увие Приям трупа, който Ахил му позволяваше да отнесе в Троя. Господарят повика слугите си. Заповяда им да измият и намажат с благовония тялото, но далеч от там, за да не види Приям сина си. Опасно беше, че в голямата си скръб при вида на своя син, старецът може да не успее да сдържи гнева си и Ахил, въпреки заповедите на Зевса, да го убие. Когато слугите измиха и намазаха с елей тялото на Хектора, увиха го в платното и скъпоценната туника. Ахил пое тялото и го постави върху носилката, която другарите му сложиха върху лъскавата колесница. След това започна да ридае и да вика обичния си другар:
– Не ми се сърди, Патрокле, ако, макар и в Ада, научиш, че съм върнал тялото на божествения Хектор на милия му баща! Той даде достоен откуп и аз ще ти отдам заслужената част от него.
Така говореше божественият Ахил. Като се върна в шатрата си, той седна на изкусно изработения си трон, от който бе станал и който бе до стената срещу Приям. Тогава каза на Приям:
– Според желанието ти трупа на сина ти е върнат, старче! Той почива върху една носилка – ще го видиш и отнесеш при изгрева на зората. А сега нека помислим за ядене, защото дори краснокосата Ниобея помисли да се нахрани, след като видяла с очите си в собствения си дворец, да загиват дванадесетте й деца – шест момичета и шест момчета в разцвета на своята младост. В яростта си Аполон бе ударил синовете със сребърния си лък, Артемида пък, която майсторски хвърляше стрели, удари момичетата, защото Ниобея се бе мерила с краснобузата Летона. Тя бе казала, че богинята родила само две деца, а тя самата имала много по-голямо число. Тези две деца сами унищожиха цялото семейство на Ниобея. Нещастните лежаха в кръвта си девет дни и никой не смееше да ги погребе, защото синът на Кронида бе превърнал народа в камък. На деветия ден небесните богове погребаха дванадесетте мъртви. След като се измори от плача, майка им обаче се сети да си похапне. Сега тя е между скалите на планините, където пасат овцете на Сипил, където, както казват, се намират убежищата на божествените нимфи, които танцуват на брега на Ахелое. Превърната в камък, тя там подхранва мъките, които й изпращат боговете. Но хайде и ние да помислим за храна, божествени старче! После, като отнесеш в Илион сина си, ще можеш спокойно да го оплачеш – тогава той ще те накара да пролееш доста сълзи.
Тъй говореше бързоногият Ахил и като се спусна, закла снежнобялата овца. Другарите му я одраха и приготвиха както трябва, като я разрязаха сръчно на късове, които нанизаха на шишове и опекоха грижливо, като ги вадеха едно по едно. Автомедон взе хляба и го разнесе по масата в красиви кошници. Ахил пък разпредели местата. Всеки протягаше ръка към парчетата, които бяха пред него.
След като задоволиха глада и жаждата си, Приям, потомъкът на Дарданоса изгледа с възхищение Ахила – колко беше той едър и красив! Съвсем приличаше на бог. От своя страна и Ахил наблюдаваше Прияма, Дарданосовия потомък с възхищение – какъв благороден вид, какъв чар в думите му!
Като се наситиха да се възхищават взаимно един на друг, старият Приям пръв каза:
– Остави ме да си легна, сине на Зевса! Нека легнем и вкусим от омаята на съня! От както син ми падна под ударите ти, аз още не съм мигнал. Плача само и подновявам безкрайната си скръб, като се търкалям в калта на прага на своя двор. Хапнах вече и налях в гърлото си огнецветно вино – до сега не бях правил и това.
Тъй каза той. Ахил заповяда на другарите си да поставят под портика едно легло и да го покрият с хубави тъмни черги, да постелят меки платове върху тях, а най-отгоре да постелят меки завивки. Слугите излязоха от палатката с факли в ръка. За няколко само мига те внимателно наредиха две легла.
Тогава Ахил с шеговит тон се провикна:
– Хайде, старче, иди си почини пред палатката ми! Тук би могъл да влезе някой от ахайските съветници, които идват постоянно за разговор и съвети при мене, както прилича. Ако някой от тях те види в черната и бърза нощ, веднага ще съобщи на Агамемнона, народния водач и тогава откупването на смъртния ти син ще бъде забавено. Но хайде, отговори ми и кажи ми точно колко дни искаш, за да отпразнуваш погребението на божествения Хектор, та през това време да стоя мирен и да въздържам войските си.
Старият богоподобен Приям му отговори:
– Щом искаш да отдам пълни погребални почести на божествения Хектор, Ахил, ще ме задължиш много с това си благодеяние. Ти знаеш, че сме затворени в града – за докарване на дърва планината е далече, а троянците се и страхуват. За да го оплачем в двореца, ще ни трябват девет дни. На десетия ще го погребем и ще дадем на народа погребален пир. На единадесетия ден ще му издигнем гробница. На дванадесетия ще подновим войната, ако трябва…
Бързоногият Ахил му отговори:
– Стари Прияме, да бъде както ти желаеш! Ще спра войната за времето, което искаш.
С тези думи той улови дясната китка на стареца, за да освободи сърцето му от всякакъв страх.
Тогава вестоносецът и Приям си легнаха пред прага на палатката, под портиката, с натежало от скръб сърце. Ахил пък заспа в добро построеното си убежище. До него почиваше хубавата Бризеида.
[1] По летежа на птиците гърците гадаели за отношението на боговете към хората.
[2] Това е умолителен жест, с който се проси милост.