ОМИР
ИЛИАДА
Превод: Димитър Симидов, 1940
Електронна обработка: Светлана Славова, 2009
ПЕСЕН ШЕСТА
Боговете бяха изоставили страшната битка, но убийствената ярост избухваше и тук и там по бойното поле, а копията на двете войски се размесваха между бреговете на Симоис и Ксанти.
Аякс Теламониенски, тази корава опора на гърците, разби пръв една троянска фаланга и събуди надеждата в сърцата на своите другари, като уби вожда на траките Акамас, роден в Евсорос, а също така отличаващ се от другите по своя висок ръст. Копието на Аякс се заби в шлема му, украсен с широко перо, проникна в черепа и прониза мозъка му. Очите му се покриха с непроницаемия воал на смъртта.
Диомед отсече главата на сина на Тевтралис, Аксил, който живееше между хубавите стени на Аризба и притежаваше големи богатства. Приятел на хората, неговата къща, която се намираше на един обществен път, бе прочута със своето гостоприемство. Но от всички ония, на които той бе дал гостоприемство, нито един не изложи живота си, за да го спаси от неизбежната смърт. Само Клезиус, неговият верен слуга, който караше конете му, умря до него също така от ръката на Диомеда. И двамата потеглиха прегърнати към мрачните брегове на ада.
Евриал уби Дрезиус и Офелт и се завтече да нападне Езевп и Педаст, които бяха родени от Наядата Абарбарея и от Буколион, най-големия син на цар Лаомедон. Стадата му пасяха под негово надзорничество, когато той се съедини с тази наяда, която носейки в утробата си плодовете на тая любов, роди на бял свят двата близнака.
Синът на Мецистея, без да се трогне от тяхната младост и тяхната хубост, ги просна мъртви на пясъка и ограби оръжието им.
Неумолимият Полипед събори Астиал. Одисей с копието си уби Пидит, Тевцер проля благородната кръв на Аретаон, а синът на Нестор, Антилог, въоръжен със своето блестящо копие, срина в праха Абрелиус. Началникът на всички бойци Агамемнон удари смъртоносно Алатус, който царуваше във високите стени на Педаст край чаровните брегове на Сатнион. Леид похити живота на Филак, който бягаше пред него, а Мелантий падна под ножа на Еврипил.
Войнственият Менелай улови Адраст жив. Конете на този военачалник, обзети от ужас, препускаха бърже из полето, когато спрени от едно дърво, те разрушиха колесницата и освободени от нея, само с ока, продължиха своя бяг след изплашените коне, които препускаха към града. През това време воинът, който се търколи от каляската, падна до колелото с лице към земята. Менелай беше вече до него, държащ в ръка своето дълго копие, но Адраст прегърна коленете му и му каза с умоляващ глас:
– Пощади живота ми, о, сине на Атрея, и приеми откуп за моята свобода! В палата на моя баща има много богатства и съкровища, злато и сребро, и обработено желязо. Баща ми ще ти ги даде като откуп за мене, щом научи, че съм жив край твоите кораби.
Тази молба смекчи сърцето на Менелай, който заповяда на един от своите хора да заведе пленника към корабите. Но тук се показа Агамемнон и извика възмутен:
– О, Менелай, слабохарактерен воине, нима ти се занимаваш с грижата да спасяваш нашите неприятели? Троянците, струва ми се, ти дадоха в твоята къща доста много поводи за признателност. Нека нито един от тях не се изплъзне от ръката ни, па било то и дете на майчината гръд, а всички жители на Илион да загинат без да получат гроб и без да оставят след себе си никаква следа.
Каза това и с тия думи подбуди брат си към справедливо отмъщение. Менелай отблъсна с ръка Адраста, а през това време Агамемнон заби копието си в тялото на воина, който падна на гърба си. Агамемнон стъпи на гърдите му и измъкна копието си.
През това време Нестор окуражаваше войските си с висок глас:
– Приятели, герои на Гърция, никой от вас да не остава назад от жажда към плячка, обзет от едничкото желание да се върне към корабите си с най-много богатства. Да избием нашите врагове и вие ще можете след това, като станете господари на равнината, да се натоварите колкото щете с неизброима плячка.
Тези думи изпълниха войските с нова пламенност. И троянците, обзети от страх, щяха да бъдат отблъснати от гърците до високата крепост на Илион, ако Хеленус, синът на Приям и най-сръчният от всички прорицатели, не се приближи до Хектор и до Еней, и не им каза:
– Енее и ти, Хекторе, обръщам се към вас, защото във вас се намира главната надежда на троянците и на бойците от Лиция, върху вас, които се отличавате от всички, както по своите подвизи, така и със своите съвети. Спрете се тук и задръжте до тези врати нашите войници, които бягат от всички страни. Не ги допускайте да стигнат до прегръдките на своите жени, дето сигурно ще станат плячка на враговете ни. Като се създаде връзката между всичките наши фаланги, ние ще бъдем непобедими на това място въпреки яростта, с която ни нападат. Ние ще издържим всичките атаки на гърците. Това го изисква необходимостта. Обаче ти, Хекторе, влез в града и незабавно кажи на нашата майка Хекуба – нека тя, последвана от всички наши жени, отиде към храма на Минерва, отвори вратите на свещения храм и сложи върху коленете на богинята най-големия и най-хубавия от своите воали, които има в палата си, този, който е най-скъп. След това да обещае на богинята, че ще заколи в нейна чест в храма дванадесет юници едногодишни, които още не знаят какво е ярем, ако тя, трогната от съчувствие към нашия град, към жените на троянците и към техните малки деца, отстрани от свещените стени на Илион, сина на Тедея, този жесток воин, който вселява страх във всички сърца. Той е, струва ми се, най-опасният от всички гърци. Ние никога не сме се страхували от самия Ахил, който е син на богиня и с когото никакъв воин не може да се равнява по сила и по бойна сръчност.
Каза това и Хектор, покорен на гласа на прорицателя Хеленус, неговия брат, скочи от колесницата си с оръжие в ръка и размахвайки две копия, се впусна към войската, почна да я насъсква към битка и да събужда войнствения дух във войските. Троянците се спряха, обърнаха се, посрещнаха гърците, които отстъпиха, мислейки, че някой от безсмъртните богове е слязъл от небето, за да помогне на троянците, защото с някаква особена смелост бегълците неочаквано се обърнаха назад.
Тогава Хектор издигна страшния си глас и извика:
– Великодушни троянци, – каза той, – съюзници, дошли от най-далечни брегове, приятели мои, бъдете истински воини и вложете всичката си храброст! През това време аз ще отида в Илион и ще заповядам на мъдрите старци и на нашите жени да призоват боговете и да им обещаят щедри жертвоприношения.
Като каза това, той се отдалечи. Черната кожа, която поръбва щита му грамаден и кръгъл, който бе сложил върху рамото си, тази черна кожа го удря по главата и по нозете.
В същото време синът на Хиполок, Глаукус и синът на Тидей, изгарящи от желание да се срещнат, напредват един срещу друг всред своите войски. Когато са вече на късо разстояние един от друг, гордият Диомед се обърна към един от тях и каза:
– Храбри воине, кой си ти измежду смъртните? Моите очи още не са те виждали из полетата на славата. А сега ти носиш тази слава върху всички твои чрез своята храброст, щом не се боиш да бъдеш докоснат от копието си, нещастни са ония, чиито синове посмеят да посрещнат моята ярост! Ако си някакъв бог, слязъл от Олимп, знай, че аз не се бия срещу безсмъртни. Синът на Дриас, безумният Ликург, който се вдигна срещу тях, погуби живота си. Той подгони из свещената планина Ниса, кърмачките на Бакхус, който празнуваше своите оргии. Поразени от този човекоубийствен княз, тирсите паднаха от ръцете им. Бакхус, който също избяга, се хвърли в морето, дето Тетида го посрещна треперещ в обятията си – толкова бе той обзет от ужаса на страшните викове на този смъртен. Но боговете погледнаха с възхищение от своите мирни занятия към този неукротим княз – ослепен незабавно от сина на Сатурна и презиран от всички безсмъртни, той скоро биде изключен от живите. Ето защо аз не искам да се бия срещу обитателите на небето. Ако ли пък се храниш с плодовете на земята, приближи се и в същия миг ще видиш края на своя живот.
– Великодушни сине на Тедея, – отвърна знаменитият потомък на Хиполок, – защо искаш да узнаеш моя произход? Човешките родове са толкова, колкото са листата по дърветата – едни обрулени от вятъра, покриват земята, а други, възпроизведени от зелените гори, се раждат през пролетта. Така и родовете – едни се раждат, други измират. Все пак, ако желаеш да се научиш за моя произход, той е доста известен. На края на плодородната Аргос има град Ефир, дето някога царуваше Сизиф, роден от Еол – най-сръчния от всички смъртни. Той даде живот на Глаукус, баща на мъдрия Белирофон, на когото боговете дадоха и хубост и храброст. Но Претос пожела да го погуби и успя да го изгони. Юпитер му бе дал скиптъра, под който той държеше аргийците. Жена му, хубавата Антея, изгаряше от нечиста страст към Белорофон, и понеже не можеше да съблазни с този княз, надарен с рядка мъдрост, прибягна до низостите.
– Умри о, Прокретус! – каза тя, – Или погуби Белорофон, защото той искаше да ме накара да оскверня твоето ложе!
Царят бе обзет от ярост при тия думи, но не посмя да реши сам да го убие, ами го прати в Лиция със зловещи знаци, отбелязани върху едно писмо за погубването на този герой, като му каза да се представи пред неговия шурей с надеждата, че той ще го погуби.
Белорофон замина, придружен от боговете. Като стигна до бреговете на Ксанта, която оросява равнините на Лиция, князът на тая земя го посрещна с почести. Девет дни продължаваха празненствата. Проля се кръвта на девет бика. На десетия ден сутринта той запита своя гост да му покаже знаците и посланията, които носи от неговия зет Претус. Щом ги получи, той заповяда на героя да убие Химерата – чудовището дотогава непобедимо от човешка ръка. Това чудовище имаше глава на лъв, следвана от тяло на коза, което пък завършваше с драконова опашка. Тя бълваше ужасни пламъци от устата си. Обаче Белорофон, вслушвайки се в съветите на боговете, изгаси пламъците с пръст. Скоро след това той покори и солимите – казват, че никога не е ставало по-жестока битка. Най-сетне той възтържествува над войнствените амазонки. Като се върна, князът му постави и друга примка – той избра в Лиция най-храбрите воини и го постави в засада. Но никой от тия воини не се върна в жилището си, защото всички бяха избити от Белорофон. Най-сетне царят призна, че този герой произлиза от боговете. Той го задържа в Лиция, даде му дъщеря си за жена и го отрупа с всички царски почести. Лицийците му посветиха едно поле – най-хубавото и най-плодородното, което ражда най-много жито и грозде. Съпругата му го дари с три деца – Изандра, Хиполок и Лаудамия. Лаудамия възпламени любов в сърцето на Юпитер и роди от него божествения Сарпедон. Но Белорофон, когото боговете едно време обичаха, сега стана омразен на тях. Жестокият Марс уби Изандра, когато се биеше с храбрите солими. Диана от ревност прониза сърцето на Лаудамия. Хиполок бе мой баща и аз съм достоен за него. Той пожела да отида в Троя и не се умори да ме кара да надмина всички мои другари и да не опозоря рода на бащите ни, които бяха най-големите герои на Ефир и на просторната Лиция. Такъв е моят произход, такава е двойната кръв, от която съм роден.
Като чу тия думи, Диомед, обзет от радост, заби копието си в земята и отговори сърдечно:
– Зная, че ние сме съединени чрез връзките на най-старо побратимство. Благородният Оней прие някога в своя палат великия Белорофон, държа го там в продължение на двадесет дни и двамата си размениха прочути дарове за взаимно приятелство. Оней получи от Белорофон една хубава златна ваза. Тази ваза аз и сега имам в моя палат – именно тя ме научи за връзките на моите прадеди, защото не мога да си спомня да съм видял някога Тидея. Бях дете, когато той замина и когато в Тива загинаха толкова много гърци. Аз ще бъда значи в Аргос твой гост и твой приятел, и ти ще бъдеш мой в Галиция, ако някога отидеш там. Нека нашите копия ни щадят един друг в битката – има толкова много жертви между троянците и техните знаменити съюзници. Аз ще избия ония, които боговете ми предложат и които аз настигна в бяг. От своя страна и ти ще намериш между гърците доста много воини, достойни да проявиш чрез тях храбростта си, но ще убиеш ония, с които би могъл да тържествуваш. Да сменим оръжията си, да съобщим на всички, че няма да нарушим нашето приятелство, което свързва нашите прадеди.
Веднага след това двамата скочиха от своите колесници, стиснаха си ръцете и се заклеха във вечна обич. Тогава Юпитер помъти душата на Глаукус, който срещу своите оръжия, които струваха девет бика, даде на Диомед своите златни оръжия, струващи цяла хекатомба.
През това време Хектор пристигна пред вратите на Оцея. Жените и младите троянки се втурнаха към него, оградиха го и почнаха да го питат за съдбата на своите синове и съпрузи, за своите братя и приятели. Той им каза да отидат да измолят милост от боговете, защото по-голямата част от тях са застрашени от големи нещастия.
След това отиде в палата на Приям – палата с великолепните портали. Там имаше петдесет стаи, обзидани с блестящ мрамор, убежище, дето синовете на Прияма спяха редом със своите съпруги. Там Хектор срещна своята добродушна майка, която се бе запътила при Лаудита, най-хубавата от своите дъщери. Тя го притисна в прегръдките си.
– Синко, – каза му тя, – какво те накара да напуснеш страшната битка и да дойдеш тук? Изглежда, че гърците, това презряно племе, застрашават да ни победят и вече се бият около нашите укрепления, и ти си дошъл тук с желание да вдигнеш ръце към Юпитер, към най-високата част на крепостта. Но почакай малко, ще отида да ти донеса малко вино – ти ще го пролееш в чест на безсмъртните, а след това с него ще подкрепиш силите си. Виното оживява изтощения борец. Мили Хекторе, колко умора ти понасяш за защита на твоите граждани!
– Не ми давай от тази сладка течност, о, благочестива майко, – отвърна Хектор, който изгаряше от нетърпение да литне отново към битката, – тя е в състояние да отнеме силите ми и моята войнствена паметност. Аз твърде много уважавам Юпитера и не желая да правя проливания, преди да съм измил ръцете си с чиста вода. Не е позволено, когато си с ръце, изцапани от кръв и битки, да молиш бога, който е седнал върху мрачните облаци. Но ти, като събереш най-благочестивите матрони, иди и занеси благовония в храма на войнствената Палада. И като сложиш върху коленете на богинята най-големия и най-ценния от всички воали, които имаш в палата си, този, който ти е най-скъп, обещай й, че ще заколиш в нейна чест дванадесет млади юнци, още не впрягани в ярем, ако тя, трогната от съчувствие към нашия град, към жените на троянци и към техните малки деца, отдалечи от нашите свещени стени сина на Тедея, този жесток воин, който всява страх и трепет във всички сърца. Иди, прочее, в храма на богиня Палада, а аз ще отида да намеря Парис и да го смъкна от укрепленията, ако той пожелае да се вслуша в гласа ми. Дано чумата го погълне в този миг! Защото богът на Олимп го отгледа за разорението на троянците, за да погуби великодушния Приям и неговите синове. Ако го видя как пропада в Ада, струва ми се, ще забравя нашите жестоки нещастия.
Като чу това, Хекуба отиде в палата си и даде заповед на своите жени, които веднага събраха най-благочестивите матрони на града. След това влезе в една от своите благовонни стаи, дето бяха скрити най-хубавите й воали, работа на сидониянките, които хубавият Парис бе довел от техния град, след като беше похитил съпругата на Менелай.
Щом стигнаха най-високата част на крепостта пред храма, хубавата Теано, съпруга на Антенор, която троянците бяха избрали за жрица на Минерва, им отвори вратите. Всички едновременно с вдигнати нагоре към богинята ръце, нададоха мрачни викове, а през това време Теано, като прие воала, го сложи върху коленете на Минерва и призова така дъщерята на великия Юпитер:
– Знаменита Палада, ти, която защитаваш Илион, всепочитана богиньо, строши копието на Диомед! Нека той, пребит пред вратите на Сцея, склони чело в праха. Ние ще дойдем в този храм и ще заколим в твоя чест дванадесет млади юнци, които никога не са виждали ярем, ако ти се трогнеш от съчувствие и милост към този град и се смилиш над троянците и над техните малки деца.
Такива бяха молитвите, които Палада отказа да изпълни.
Докато те така молеха дъщерята на Юпитера, Хектор отиде в палата на Парис, съграден по негов вкус и от най добрите строители, каквито имаше в богатата Троя. Те построиха тоя палат, украсен от един свод във вид на тераса и с един просторен двор, който минаваше между палатите на Приям и на Хектор – най-високата част на крепостта. Хектор, който е така скъп на Юпитера, влезе в тоя палат. Той държеше в ръка дългото си копие с бронзов връх, оградено със златна гривна. Това копие хвърляше искри пред стъпките му. Намери Парис в своята брачна стая, както приготвяше своите великолепни оръжия, своя щит, своята броня, лъка и стрелите. А Елена седнала всред своите прислужници, ръководеше тяхната работа.
Щом Хектор забеляза Париса, веднага избухна в горчиви упреци.
– Нещастни княже, – каза той, – не е време сега да се събужда вражда всред разярените троянци! Нашите воини гинат около града, сражавайки се под нашите високи стени. Ти разпали пожара на войната, който бушува около Троя. И си готов да оскърбиш този, когото видиш, че напуща полесражението. Побързай сега да излезеш от твоите покои и не чакай Троя да бъде погълната от вражеските пламъци.
Хубав като бог Парис му отговори:
– Хекторе, признавам, че твоите упреци са справедливи, но все пак ще ти отговоря! Не отказвай да ме изслушаш! Не толкова яда и негодуванието ме задържат тук в палата, колкото скръбта, на която съм се отдал. Тъкмо сега моята съпруга с най-ласкави думи ме караше да се върна в боя, към който ме тласкаше и сърцето ми. Победата често променя своите избраници. Почакай да се въоръжа или пък иди сам. Аз те следвам.
Хектор нищо не отговори. А Елена каза следните думи:
– Братко на тази нещастница, която чрез своето безумно деяние ви захвърли в толкова нещастия и която е достойна за твоята омраза! Защо в деня, когато майка ми ме роди, някаква вихрушка не ме отнесе към някой планински връх или не ме хвърли в морските бездни, които да ме погълнат, за да не виждам всичко това! Ако боговете ми са определили най-зловещата от съдбите, поне да съм съединена с един войнствен княз, който да чувства презрението и укорите на хората. На моят съпруг липсва твърдост, но ти, братко, благоволи да влезеш и си почини върху този стол. Защото си преуморен от труд и битки, които водиш за мене, виновницата за злините, а също и за престъплението на Парис. Уви! Юпитер пожела да ни прати печална съдба. Грехът на нашите два рода ще стигне до най-далечни поколения.
– Елена, не ми предлагай почивка, – отвърна неустрашимият Хектор. – Твоите грижи към мене са безполезни. Аз изгарям от желание да литна в помощ на троянците, които чакат с нетърпение моето завръщане. По-добре накарай този княз, твоя мъж да побърза и да тръгне с мене преди да съм напуснал тия стени. Аз отивам в моя палат, за да хвърля поглед към верните си робини, към скъпата си съпруга и към малкия си син. Не зная дали ще ги видя пак и дали боговете не са решили да падна още днес под ударите на гърците.
Като каза това, той се отдалечи и веднага отиде в своя палат, но там не намери благородната Андромаха. Придружена от своя син и от една от своите прислужнички, тя се бе изкачила върху една от кулите, дето стоеше и проливаше сълзи.
Като се спря на прага на своя палат, Хектор каза:
– Кажете ми истината, къде е отишла Андромаха, – запита той, – дали при някоя от моите сестри или при някоя от съпругите на моите братя? Или е отишла в храма на Минерва, дето сега троянките се мъчат да умилостивят тази богиня?
– Хекторе, щом искаш да ти отговоря истината, – каза най-усърдната прислужница на къщата, – ще ти кажа, че твоята съпруга излезе от къщи, не за да отиде при някоя от сестрите ти, нито в храма на Минерва, дето троянските жени умилостивяват зловещата богиня. Щом тя узна за отсъствието на троянците и за яростните нападения на гърците, тя отиде към най-високата кула от укреплението на Илион. Тръгна нататък към укрепленията с такова нетърпение, сякаш бе безумна. Нейният син, носен от кърмачката я следваше.
Хектор бързо се отдалечи, като взе пътя, който бе минал между зданията на Троя, прекоси още веднъж грамадния град и стигна до вратите на Сцея, за да излезе на полето. Там Андромаха се изпречи насреща му. Дарена с големи богатства, тя бе дъщеря на великодушния Еетион, който живееше в Тива в зелената Хипопласия и управляваше сицилиянците. Това бе царят, чиято дъщеря се бе омъжила за храбрия Хектор. Тя тръгна срещу воина, придружена от кърмачката, която носеше на гърди техния малък син – едничка и нежна рожба, хубава като блестяща звезда. Хектор го наричаше Скамандриус, а останалите троянци го наричаха Астианакс, защото баща му бе едничкият истински защитник на Троя.
Воинът го погледна и галеща усмивка и не можа да каже нито дума. Андромаха, просълзена, се приближи, улови ръката на съпруга си и му каза:
– Княже, който си твърде пренебрежителен към смъртта, твоята храброст ще те погуби. Ти не съжаляваш нито това малко дете, нито мене, твоята злочеста съпруга, която скоро може би ще остане вдовица, защото ахейците ще съединят всички свои сили, за да те лишат от живота. Богове, ако аз трябва да бъда изоставена от тебе, по-добре ще направя да се хвърля сама в гроба ти! Не ми остава друга утеха след твоята смърт, защото ме очакват само скърби. Нямам нито баща, нито майка. Страшният Ахил погуби баща ми в Киликия в деня, когато разрушиха и ограбиха Тива с високите врати и с многобройното население. Имах седем братя и големи бащини къщи и седемте в един ден отидоха в Ада. Той уби Еесион, но не взе доспехите му, понеже хранеше уважение към царя, закопа тялото му и му издигна гроб, който планинските нимфи, дъщерите на Юпитер, още кичат с клонки. Ахил, който прилича на бога, когото напада, изби моите братя, както пасяха спокойно стадата. Майка ми, царицата на зелената Хипопласия, доведена тук от победителя заедно с нашите останки, ще получи свободата си, само ако занесе голям откуп. Но скоро жестоката Диана я прониза със стрелите си в палата на баща ми. Хекторе, в твоето лице аз виждам и баща и майка, и братя. Защото ти си моят нежен съпруг. Съжали се над мене и остани тук пред тази кула, ако не искаш да оставиш жена си вдовица и сина си сирак. Спри войските около тази дива смоквица. Тук е мястото, дето най-лесно може да се изкачи стената. От тука нашите най-храбри врагове, двамата Аяксовци и знаменитият Идоменей, атридите, а също и непобедимият Диомед три пъти се опитаха да нападнат, било чрез пророчеството на някой сръчен прорицател било чрез неудържимия устрем на тяхната собствена храброст.
Шлемоносецът Хектор отговори:
– Мила съпруго, разбирам твоите тревоги! Но аз не мога да мисля спокойно, когато слушам укорите на троянците и на троянките, че като някой страхливец стоя настрана и не взимам участие в боя. Моята храброст ми налага друг закон. Научен съм да презирам всички опасности и да се бия начело на троянците, за да поддържам блестяща славата на баща си и своята собствена слава. Знам обаче, че Илион е застрашен да погине един ден заедно с Приям и с народа на този цар, от чието копие дълго време се страхуваха. И в това нещастие аз ще изпитам по-малко горчивини и мъки от съдбата на троянците и на Хекуба, на цар Приям и на моите братя, които, въпреки тяхното число и тяхната храброст, паднаха в праха под ръката на нашите врагове. Тежи ми само това, като си представя някой, окован в медна броня ахеец, ще те подкара разплакана и ще те направи робиня. Ще те заведе в Аргос и ще служиш под заповедите на някой друг, ще ходиш за вода на чешмите в Месеис или Хиперий. Въпреки твоето желание, жестокият жребий ще тегне над теб. И тогава някой грък ще каже, като види как текат сълзите от очите ти – “Ето съпругата на Хектора, на този воин, който чрез своите подвизи се отличаваше между най-храбрите троянци, които се биеха около Илион”. Така ще каже той. И ти ще чувстваш как скръбта ти възпламва и ще въздишаш подир своя съпруг, който не може да те спаси от ярема на робството. Но преди да чуя твоя вик, дано земята покрие моите останки.
След като каза това, той се приближи да своя син и му протегна ръката. Детето, при вида на своя любим баща, изплашено от блясъка на неговите оръжия и от зловещото перо, веещо се над върха на шлема му, се дръпна назад и се скри в пазвата на своята кърмачка, като нададе изплашен вик. Майката и бащата се усмихнаха на неговата уплаха.
Тогава Хектор свали блестящия си шлем и го сложи на земята, целуна нежно сина си, взе го на ръце и се обърна към Юпитер и към другите богове със следната молитва:
– Юпитере, и вие всички богове на Олимп, нека моя син бъде като мене знаменит между троянците! Нека бъде силен и храбър също като мене, нека царува в Илион! И нека кажат хората един ден, когато го видят, че се връща от битки, отрупан с окървавената плячка на врага, убит от неговата ръка, нека кажат – той е по-храбър и от баща си! И нека сърцето на майка му се възрадва от тези думи!
Каза това и го подаде в ръцете на майка му, която го сложи върху уханните си гърди и погледна рожбата си с поглед, замрежен със сълзи. Тази гледка разнежи героя.
– Скъпа съпруго, – каза той, като погали ръката й, – не се отдавай на дълбока скръб! Никой смъртен не може да ме хвърли в гроба преди да е дошъл часа за това, отбелязан от съдбата. Няма човек, който от раждането си още да не е подчинен на нейния закон – това важи еднакво за героя, както и за страхливеца. Но сега бъди добра и се прибери в жилището си, продължи усърдната си работа върху платното и къделите, като продължаваш да бдиш върху работата на своите прислужници. Войната е орис за мъжете, родени в Илион, особено тя е моя орис.
Като каза тези думи, той сложи шлема на главата си. Нежната му съпруга се отдели от него и тръгна към жилището си, като се обръщаше на всяка стъпка и проливаше горещи сълзи.
Щом стигна в палата на Хектор, тя намери там всички жени събрани и събуди в техните сърца тъга и печал. И Хектор, който беше още жив, биде оплакан от тях в своя палат. Те не се надяваха, че той ще може да се върне жив и здрав от битката, че ще може да избегне яростта на ахейците.
През това време Парис не се спря във вътрешността на своя палат. Облечен в своите великолепни оръжия от различен цвят, той се втурна из града, като се доверяваше на лекотата на своите нозе. Също като някой охранен кон, който дълго време е държан на ясла и хранен с бял ечемик, скъсва въжетата, с които е вързан, удря с нозе в земята и се впуска да тича из полето, свикнал да се къпе в бистрата вода на някоя хубава река – той тържествува, вдига глава към небето, разтърсва гривата си и раменете си, горд със своето изящество и хубост. Нозете му гъвкави го насят за миг към скъпите гори и към пасищата, из които е играл като малко конче. Така и синът на Приям, Парис, облечен в своята броня и блестящ като слънцето, слиза от крепостите на града, изпълнен с горда радост. Той настига брат си Хектор тъкмо в момента, когато героят се отдалечава от мястото, където бе разговарял със съпругата си.
– Уважавани братко, – каза Парис на Хектора, – срамувам се, че не съм могъл да дойда така бързо, както ти искаше. И с това закъсних малко твоя бърз бяг.
– Княже, – отвърна му Хектор, – никой разумен човек няма да те обвини, че си неспособен във военните работи. Ти си доста храбър, но твоята храброст понякога те напуска без да искаш. Обзет съм от жива мъка, когато до ушите ми стигнаха оскърбителните думи, казани от тебе от троянците, които се умориха да страдат толкова много по твоя вина. Но да вървим! Ние ще се разберем с тебе, ако Юпитер ни пощади и се върнем в нашите жилища, гдето след като сме отблъснали гърците далеч от Троя, принесем благодарствени жертви на боговете.