Илиада, Двадесет и втора песен (1940)

ОМИР

 

ИЛИАДА

 

Превод: Димитър Симидов, 1940

 

Електронна обработка: Светлана Славова, 2009

 

 

ПЕСЕН  ДВАДЕСЕТ  И  ВТОРА

 

            Изплашени като диви елени, троянците бягаха към града. Там до стените те се облягаха и бършеха потта от челата си, след това насищаха своята неутолима жажда, а през това време гърците се приближиха към тях с щитове наклонени към гърдите. Хектор самичък, като окован от съдбата, остана пред вратата на Сцея.

            Тогава Аполон се обърна към Ахила:

            – Защо ме преследваш с толкова злоба, о, смъртен, – каза му той, – кой те кара да не ме познаеш! Докато ти се връщаш назад, за тебе няма значение дали троянците бягат пред своето копие или са вече скрити зад своите стени. Или искаш и мен да убиеш, макар че аз не съм подвластен на смъртта?

            Разсърден, бързоногият Ахил отговори:

            – О, божество, ти ограничи моята слава като заблуди моите стъпки далече от тези укрепления. Нека троянците продължават да бягат, иначе мнозина ще гризат пръстта, ако ги сполети моето отмъщение.

            Той каза това и се отдалечи с горда стъпка, спусна се към Илион, сякаш кон, препускащ близо до победата и влачещ леко своята колесница.

            Приям първи забеляза героя, който се носеше из равнината, блестящ като звезда, която изгрява есенно време и която всред някаква страшна нощ между множество звезди хвърля най-страшни отблясъци. Наречена кучето на Орион, това е най-светлата из между всички звезди. Въпреки зловещия знак, който представлява от себе си, тя праща на нещастните смъртни своята страшна светлина – така и в устрема на героя блясъка на неговите оръжия хвърляше такива страшни пламъци.

Старецът простена и вдигайки очи към небето, блъсна главата си и почна да зове с плачевен глас своя син, който упорстваше да стои вън от крепостните врати, без да се бои, че ще трябва да излезе на двубой с Ахила. С протегнати ръце към Хектора, Приям се обръща към него с тия трогателни думи:

            – Хекторе, синко, самичък и далече от всички твои хора недей дочаква Ахила, ако не желаеш още в тоя миг да погинеш от ударите на един победител, с чиято сила не можеш да се равниш. От него жестокия се ужасяват и боговете, така както и аз се ужасявам. Зная, че скоро и той ще бъде проснат всред равнината – плячка на лешоядите – и тогава сърцето ми ще бъде облекчено от мъката, която го гнети. Защото Ахил ми нанесе страшна скръб – той ме лиши от толкова храбри синове. Той похити живота на един, а други продаде като роби в далечни острови. И в този миг дори когато троянците са на сигурно място в своите укрепления, аз не зная къде са двама от моите синове, Ликаон и Полидор, които ми дари благородната Лаотоя. Ако още дишат в лагера на гърците, ние ще дадем за тяхното освобождение злато и сребро, колкото ни се поиска – не сме лишени от богатства. Знаменитият Алтес отрупа с богатства своята дъщеря. Но ако те се вече мъртви, ако са вече в царството на сенките, не ни остава нищо друго, на мене и на тяхната майка, злочестите виновници за тяхното раждане, да роним сълзи. Но, Хекторе, погледите на нашите народи са пълни с надежда щом ти си още жив и още не си паднал под ударите на Ахила. Синко, слез в стените, за да спасиш троянците, техните жени и деца. Не се съгласявай, щото синът на Пелея да се покрие с нова слава, най-блестяща, като ти похити светлината на живота. Най-сетне, съжали се над мене, който, въпреки всички злочестини, не е загубил чувствата си, към мене злочестия, който съм посочен от Юпитера да загина на старостта в далечните предели, всред злочестини, след като изпитам всички страдания, след като видя синовете си убити, дъщерите си обезчестени и леглата им поругани, внуците си захвърлени на земята в грозна сеч, снахите си отвлечени в ръцете на жестоки ахайци. Останал сам и последен, кучетата ще ме влачат пред прага на моите врати, докато някой грък ме удари или прободе с острото си копие и ми вземе живота. Кучетата, които съм отхранил в палата си, с които съм разделял храната си и които са пазили жилището ми, наситени от кръвта ми, с обзети от ярост сърца, ще легнат при входа! Защото прилично е за един убит юноша да лежи на земята, разкъсан от острата мед – у него всичко е красиво, дори и след смъртта, каквато и картина да представлява. Но когато кучетата сквернят трупа на един белобрад старец, ах, това е най-тежкото нещастие за един нещастен смъртен.

            Тъй говореше старецът и скубеше косите си. Но той не можеше да убеди Хектора. Майката на героя също се вайкаше и проливаше сълзи. С една ръка тя разкри пазвата си, а с другата посочи майчината си гръд и обляна в сълзи изрече тези крилати думи:

            – Хекторе, дете мое, почитай тази гръд и се смили над майка си. Спомни си как някога съм ти давала млякото си, за да успокоя плача ти, скъпа рожбо! Остани под заслона на стените, отбегни неприятеля, не заставай пръв срещу него! Нещастнико, ако той успее да те убие, не ще мога да те оплача на своето смъртно легло, мило дете, нито аз, нито пък така богато надарената ти съпруга. Далеч от нас, при ахайските кораби ще те разкъсат техните кучета.

            Така говореха майката и бащата на милия си син, облени в сълзи, и го молеха все повече и повече, но не можеха да убедят Хектора. Той чакаше грамадния Ахил, който се приближаваше. Така и Хектор, вдъхновен от неуталожимата жажда за бой, не отстъпваше, опрял щита си на една издатина на укреплението. Той въздъхна и си каза в юнашкото сърце:

            – Уви! Ако премина през вратите от другата страна на стената, първият, който ме упрекне ще бъде Полидамос, който ме съветваше да върна троянците в града през оная жестока нощ, когато наново се появи Ахил1. Аз не го послушах, а колко по-добре  щеше да бъде, ако го бях послушал. Сега, когато изгубих войската, благодарение на безумието си, се страхувам от троянците и троянките с дългите воали. Страх ме е, някой по-малко храбър от мене да не каже: “Хектор се осланяше на силата си и погуби войската”. Ето какво ще кажат. И ще е по-добре за мене или да се върна, след като убия Ахила в честен бой, или сам падна храбро в защита на града. Или да сваля облия си шлем, да опра копието до стената и да ида да посрещна жестокия Ахил и да му обещая да върна на атридите Елена, причината за войната, а заедно с нея и всички богатства, които Александър донесе в Троя с дълбоките си кораби, и да разделя с ахейците всички съкровища, които крие този град. Ако тогава можех да получа от троянските старейшини обещание да не крият нищо, но да разделят наполовина всичките богатства, които великият град крие зад стените си... Но какво започна да си фантазира сърцето ми? Не, не искам да моля Ахила, а и той самия не ще има нито милост, нито уважение към мене и ще ме убие беззащитен като жена, защото сам ще съм свалил оръжието си. Не е време сега да му разказвам стари приказки за дъба и скалата, когато се разговарят. Най-добре ще е да разрешим спора с оръжие в ръка – да видим на кого от двамата ни олимпийският бог готви славна победа.

            Така си мислеше той и стоеше неподвижен на мястото си. През това време Ахил се приближаваше, подобно на Арес, войнствения бог с развяващия се шлем. Над дясното си рамо героят размахваше ясеновото копие, отрязано от планината Пелион. Наоколо му медта хвърляше блясък като пламък на горящ огън или изгряващо слънце. Като го видя, Хектор бе обзет от страх и започна да трепери. Той не посмя повече да остане на мястото си, а като остави зад себе си вратите, хукна да бяга. Синът на Пелея също се спусна след него сигурен в бързите си нозе. Както планинският ястреб, най-бързо летящата птица, без усилие се спуска върху разтреперания гълъб, който бяга пред него, а той с пронизителен писък ускорява летежа си и, алчен за плячка, иска да го сграбчи, тъй и Ахил обзет от жажда за бой, летеше напред. Хектор тичаше обезумял около троянските стени и коленете му бързо се движеха. Край наблюдателницата и дивата, обрулена от вятъра смокиня, те тичаха все около стената, по пътя за колесниците, стигнаха бързоструйни потоци – мястото, гдето бликат двата извора на лъкатушния Скамандел2. От единия извираха хладни води, а наоколо му се издигаше пара като от пушека на запален огън. Другият блика и посред лято студен като градушка, сняг или лед, които се получават от водата. Двамата воини тичаха около приямовия град, носени от бързите си нозе. Там близо до изворите има красиви перални от камък, където жените и стройните троянски дъщери идваха да перат хубавите си дрехи в мирно време преди да дойдат синовете на Ахай. И така и двамата тичаха през това място. Хектор бягаше, а Ахил го следваше отблизо. Първият, който тичаше, беше герой, но още по-голям герой беше този, който го преследваше с всички сили. Те не искаха да спечелят овча или волска кожа, обикновените награди на бегачите, не, тук беше въпрос за живота на конеукротителя Хектор. Както победителите жребци в игрите тичат с всички сили около каменното стълбче, понеже обещаната награда е голяма – златна купа или робиня в чест на някой умрял, – така и двамата воини тичаха около приямовия град, носени от бързите си крака. Всички безсмъртни ги гледаха. Бащата на боговете и на хората започна тогава да говори на олимпийците и им каза:

            – Уви! Скъп ми е простосмъртният, когото очите ми виждат да тича около Троя. Сърцето ме боли за Хектор, който в моя чест е изгорил хиляди волски бутове по върховете на зъбчатата Ида или в акропола на Илион, а сега божественият Ахил го преследва с бързите си крака около града. Чуйте, о, богове! Размислете и решете дали да го спасим или да го оставим да падне сразен от ударите на Ахила, макар че е толкова добър.

            Светлооката богиня Атина му отговори:

            – О, татко, ти, който носиш гръмотевиците и създаваш облаците, какво говориш? Ето един смъртен, който така отдавна е белязан от съдбата, а ти искаш да го избавиш от тежката смърт? Нека бъде така, но знай, че ние, другите богове, не одобряваме постъпката ти.

            На свой ред Зевс, творецът на облаците й възрази:

            – Успокой се, мое дете! Не казвам това с непоколебимо сърце. Напротив искам да бъда благосклонен към тебе – прави каквото намериш за добре, не се въздържай!

            Тези думи насърчиха Атина, която вече ставаше нетърпелива. Тя се спусна от височините на Олимп.

            През това време бързият Ахил настигаше Хектора, когото преследваше с настървение, с каквото кучето, измъкнало млада сърна от леглото й, я гони в планината, през поля и долини, а животното напразно иска да се скрие, сгушено в храсталака – кучето го открива и преследва без почивка, докато го настигне. Така и Хектор не можеше да се изплъзне от бързоногия Ахил. Колкото пъти се опита да се спусне направо към дарданските врати, към здравите стенни бойници с надежда, че троянците отвътре ще го запазят със своите стрели, толкова пъти Ахил го надминаваше и принуждаваше да отстъпи към равнината. Всякога той тичаше най-близо до града, както спящият, който сънува, че не може да се отърве от неприятеля, който тича по петите му, и нито може да настигне другия, нито пък той може да му избяга. Но как би могъл Хектор да се изплъзне от злокобната смърт, ако за последен път не бе дошъл и не бе застанал до него Аполон? Той беше, който поднови бързината и силите на Хектора.

            Божественият3 Ахил направи знак на своите воини, като им забрани да пускат острите си стрели срещу Хектора, понеже го беше страх да не би друг грък да му отнеме славата и той да остане на второ място. Но когато за четвърти път дойдоха до изворите, бащата на боговете взе златните везни в ръцете си. Там той постави два жребия, символи на вечно приспивната смърт, единия за Ахил, другия – за Хектор, конеукротителя. Тогава той улови везните в средата и ги вдигна. Хекторовият жребий натежа и се наведе към Хадес. Феб Аполон изостави троянеца. Тогава Атина-Палада, светлооката богиня, застана при Пелеевия син и като се изправи до него, каза му тези крилати думи:

            – Славни Ахиле, любимец на Зевса, надявам се сега, че двамата с тебе ще спечелим за ахейците голяма слава, когато успеем при корабите да убием ненаситния за боеве Хектор. Невъзможно е да ни избегне сега дори ако самият Аполон, който стреля така добре, употреби всичките си усилия и се хвърли в краката на щитоносеца Зевс. Хайде, спри се и поеми дъх! Ще ида да убедя Хектора да се бие лице в лице с тебе.

            Така каза богинята и Ахил я послуша с радостно сърце. Той се спря и се облегна на ясеновото си с меден връх копие. Тя го остави и отиде при божествения Хектор. Тя бе приела лицето и неуморния глас на Дейфоба. Като застана до него, тя му каза тези думи:

            – Мили мой, бързоногият Ахил върши голямо насилие над тебе, като те преследва така с бързите си крака около приямовия град. Но хайде да се спрем, да го предизвикаме и да го отблъснем.

            Великият Хектор с развеяния шлем й отговори:

            – Дейфобе, наистина до сега ти ми бе най-милият брат от всичките деца на Приям и Хекуба. Сега те смятам за още по-достоен за почит, защото посмя да ме защитиш, като ме видя в опасност и да слезеш от стените, където другите са се затворили.

            Светлооката богиня Атина му отговори:

            – Мили ми братко, наистина, че татко и милата ми майка дълго ме молиха и дълго заедно със скъпите ми другари прегръщаха нозете ми, за да остана в града. Всички са така разтреперани! Но сърцето ми бе разяждано от тежка скръб. Тръгвай напред сега, нека се бием с жар без да жалим копията си, та да видим дали Ахил ще ни убие и дали ще отнесе към дълбоките си кораби окървавените ни трупове, или той самият ще загине от твоето копие!

            Като каза това и за да довърши измамата си, Атина тръгна напред. Когато героите застанаха един срещу друг, пръв Хектор, с развеяния шлем, каза:

            – Сине Пелеев, няма вече да бягам от тебе, както направих три пъти досега около приямовия град! То бе, защото не исках да дочакам среща с тебе. Но сега сърцето ми ме подтиква да ти се противопоставя – или да те победя или да бъда победен! Но ако желаеш, нека най-напред се помолим на боговете – те ще ни бъдат свидетели и най-добре ще опазят заветите ни! Аз няма да се погавря жестоко с тебе. Дори ако Зевс ми помогне  и успея да ти отнема живота, като сваля славното ти оръжие, Ахиле, ще предам тялото ти на ахейците. Направи и ти същото!

            Но като го погледна гневно бързоногият Ахил му отговори:

            – Безумни Хекторе, не ми говори за обещания! Няма сигурни клетви между хората и лъвовете. Вълците и агнетата не са родени, за да се разбират – те мислят само как да се погубват взаимно! Също така невъзможно е ние двамата с тебе да се обичаме! Между нас няма да има клетви, докато един от нас не падне на земята и не насити с кръвта си Арес, непобедимия воин. Призови всичката си смелост! Сега или никога е моментът да покажеш храбър и кален борец! Не можеш вече да ми избягаш! След миг само и Атина-Палада ще те срази с копието ми. И ти ще заплатиш най-после за скръбта ми по толкова скъпи другари, убити и сразени от копието ти.

            Така каза той и като замери, захвърли дългосенчестото си копие. Хектор го видя насреща си и го избегна. Той се наведе от предпазливост и медната стрела мина над главата му и се заби в земята. Атина-Палада извади копието и го върна на Ахила без да разбере това Хектор.

            Тогава той каза на Ахила:

            – Ахиле  богоподобни, ти не улучи целта си, защото Зевс още не ти е разкрил тайната на моята орис. А казваше, че я знаеш. Но си бил само един умен и лъжлив бърборко, за да ме накараш да забравя силата и храбростта си. Не ще забиеш копието си в гърба ми, защото аз не бягам. Вървя право насреща ти – прободи гърдите ми, ако боговете ти позволят. Ето твой ред е сега да се пазиш от медното ми копие! Дано цялото се забие в тялото ти! След смъртта ти войната ще стане много по-лека за троянците, защото ти си най-голямото зло за тях.

Като каза това, той се прицели и хвърли дългосенчестото си копие. То удари щита на Пелеевия син точно в средата. Хектор се разгневи като видя, че ръцете му хвърлиха напразно бързата стрела. Спря се разочарован – друго ясеново копие той нямаше. Тогава се обърна към Дейфоб белощития и го повика със силни викове – искаше му едно дълго копие. Но Дейфоб не бе вече до него. В душата си Хектор разбра всичко, което бе станало и каза:

– Уви, ясно ми е вече, че боговете са ме осъдили на смърт. Мислех, че гордият Дейфоб ще ми се притече на помощ, но Дейфоб е зад стените – значи Атина се подигра с мене! Сега проклетата смърт е съвсем близо вече и няма възможност да й избягам. Няма съмнение, това отдавна е било желанието на Зевса и на неговия син, стрелеца Аполон. Преди те ме спасиха така благосклонно, но сега е дошъл последният ми час. Хайде, поне да не умра без да се защитя и без слава, но да извърша някой голям подвиг, за който бъдещите поколения да говорят!

При тези думи той извади острия си меч, който тежко висеше на бедрото му, и като събра силите си, се понесе както орела се понася през черните облаци и се спуска в равнината, за да грабне младо агне или плах заек. Ахил също се спусна и дивият му гняв запали смелостта му. Пред гърдите си държеше красив и майсторски изработен щит. Неговият блестящ шлем се тресеше украсен с четири гриви, а наоколо му се развяваше гъстата и красива златна грива, сложена от Хефест от двете страни на върха на шлема. Както вечерницата звезда, първа по блясък на небето, се носи в небесните мрачини, така блестеше стоманеното острие, което Ахил размахваше в десницата си. Обмисляйки погубването на Хектора, той търсеше с очи мястото, където нежната кожа най-лесно би се подала. Но цялото тяло на Хектор бе добре скрито в медната ризница, която той бе снел от трупа на Патрокла. Тялото се виждаше само на мястото, където ключиците разделят врата от раменете, откъм шията. Там удари божественият Ахил, когато Хектор се спусна върху него. Мечът проряза шията от едната страна до другата. Но украсеното с мед копие не можа да пререже трахеята, така че умиращият можеше още да говори и да отговаря на Ахила. Той падна в праха, а божественият Ахил извика тържествуващ:

– Хекторе, когато сваляше оръжието на Патрокла, ти сигурно си мислеше, че ще останеш ненаказан и нито си помисляше за мене, който бях така далеч. Безумецо! Много далече бе неговият храбър защитник, за да ти отмъсти за смъртта му! Оттеглил се бях до дълбоките кораби, аз който ти строших нозете! Кучетата и хищниците позорно ще те разкъсат сега на парчета, а него – ахейците ще погребат с почести!

Хектор с последни сили му отговори:

– Моля ти се, заради скъпите ти родители, не оставяй да ме разкъсат при корабите ахейските кучета! Приеми медта и златото, които татко ми и милата ми майка ще ти предложат в изобилие, за да ме откупят! Предай на близките ми тялото, за да могат след смъртта ми троянците и троянките да ме изгорят на общата клада.

Но бързоногият Ахил го погледна гневно и му каза:

– Куче, не ме моли в името на душата и родителите ми! Искал бих да имам силата и смелостта да изям на парчета суровото ти месо – толкова скърби си ми причинявал! Никой от този свят не ще разгони кучетата от главата ти дори ако ми даде десет-двадесет пъти по-голям откуп, дори и да искат да те откупят срещу злато, равно на тежестта ти. Не, и тогава милата ти майка, която те е родила, няма да те оплаче на смъртното ти легло, но кучетата и хищниците ще те изядат без остатък.

Издъхващият шлемоносец Хектор му отговори така:

– О, колкото повече те гледам, толкова по-добре те познавам! Не можах да те убедя! О, ти носиш желязно сърце в гърдите си – пази се да не си навлечеш гнева на боговете! Ще дойде ден, когато Парис4 и Аполон ще те убият пред скейските врати въпреки твоята храброст!

Едва изрекъл тези думи и смъртта го обгърна. Душата напусна тленното му тяло и литна при Хадес, като оплакваше своята съдба и изгубените сили и младост. Той беше мъртъв, но божественият Ахил все още му говореше:

– Умри и аз ще понеса съдбата си тогава, когато Зевс и другите богове пожелаят да се изпълни това, което ми е писано.

При тези думи той изтръгна медното копие от трупа, сложи го настрана и започна да сваля от раменете на Хектор окървавената му ризница. Притекоха се и другите ахейски синове и се учудваха на хубостта и стройното тяло на Хектора. Никой не се приближи без да го прободе с копието си. Но всеки казваше на съседа си:

– О, днес Хектор е много по-мирен за пипане, отколкото когато подпали със стихиен огън корабите ни!

Така казваше всеки и оскърбяваше трупа, като го риташе с краката си. Когато божественият Ахил свали оръжието и ризницата му, той каза на ахейците тези хвъркати думи:

– Приятели, гръцки князе и военачалници! Щом боговете ми позволиха да убия този човек, който ни причини толкова злини, повече отколкото ни са причинили всичките други взети заедно, нека се опитаме с оръжие в ръка да нападнем града, за да разберем какви са намеренията на троянците! Дали ще искат сега, когато Хектор е мъртъв, да предадат крепостта или ще се противят още и без него? Но какви са тези мисли, които обземат душата ми? При корабите ни лежи още непогребан и неоплакан трупа на Патрокла! Докато съм жив и мога да движа краката си, не ще го забравя! Дори ако при Хадеса хората забравят умрелите, аз и там ще помня мил приятел. Хайде, ахайски синове, да запеем победна песен и да се върнем с тези плячки при дълбоките ни кораби! Ние нанесохме голяма победа – убихме божествения Хектор, към когото троянците от града отправят своите молитви като към бога!

Така каза той и извърши над божествения Хектор позорно дело – проби жилите  на двата му крака от петата до глезена, прекара през тях волски ремък и превърза трупа към колесницата си, главата остана да се влачи. После се качи в колесницата си, натовари славните доспехи и удари конете с камшик. И те весело се впуснаха напред. Влаченото тяло повдигаше праха, черната коса се развяваше около главата, която някога бе така прекрасна, а сега потъваше в праха. Зевс бе позволил на боговете да позорят Хектора пред очите на собственото му отечество.

Така, докато цялата глава се търкаляше в праха, майката на Хектора, Хекуба, си скубеше косата и хвърли надалеч своята светла забрадка. Бащата също почна да стене тъжно, а около тях из целия град се носеха само плач и ридания. Като че ли цялата висока Троя гореше в пламъци от основите си. Народът с мъка задържаше отчаяния старец, който сам искаше да излезе пред троянските врати. Той молеше, като се блъскаше в земята, и, цял изкалян, викаше на всички по име:

– Стига, приятели! Пуснете ме, макар и да ви е мъчно, да изляза сам вън от града и да ида при ахайските кораби! Искам да се помоля на този дързък безумец – да видя дали ще се смили над старостта ми! Той има баща, който сега е като мене. Този Пелей, който го роди и отгледа за нещастие на троянците, но на мене той причини най-много злини. Колко синове ми уби и все в разцвета на годините им! Но за другите, въпреки че скърбя, не плача така, както за този, от мъка по когото скоро ще ида в Хадес. Не можа ли Хектор да издъхне в ръцете ми? Тогава щяхме да се наситим от плач и въздишки поне аз и нещастната му майка, която го роди!

Така говореше той и не преставаше да ридае. А гражданите му отговориха със стенания. От своя страна и Хекуба даде знак на троянките за нови плачове:

– Ах, защо съм още жива, дете мое, след това жестоко нещастие, след смъртта ти? Ти беше денонощно гордост за мене и подкрепа на всички в града. Троянци и троянки те посрещаха в стените ни като някой бог – за тях ти, докато беше жив, беше истинска слава! Но ето, че те сразиха и смъртта, и съдбата!

Тъй говореше тя и неутешно плачеше.

Андромаха не знаеше нищо за Хектора. Никой пратеник не бе още дошъл да и съобщи, че съпругът й лежи мъртъв вън от вратите на Троя. Във великолепния си дворец тя тъчеше платно за двойна дреха и го изпъстряше с различни цветя. На къдрокосите си слугини тя заповяда да сложат на огъня тежък триножник, за да стопли вода, та да може Хектор, като се върне от боя, да си направи топла баня. Нещастница! Тя и не подозираше, че далече от банята светлооката Атина бе сразила Хектора чрез ръката на Ахила. Но изведнъж коленете й се подкосиха и тя каза на къдрокосите жени:

– Станете! Нека две от вас ме придружат, за да видя какво се е случило! Чух гласа на старата си свекърва, сърцето ми бие в гърдите и подскача до устните, а краката ми се вдървяват! Няма съмнение, че някакво нещастие заплашва децата на Прияма. О, дано боговете не допуснат до ушите ми новината, която така ме плаши! Страшно много се страхувам да не би божественият Ахил да изненада моя смел Хектор съвсем сам и като му пресече пътя към града, да го подгони в полето. Страхувам се да не е сложил той край на опасната смелост, която увличаше мъжа ми, защото Хектор никога не стоеше между тълпата на другите воини, а с храбростта си всякога тичаше напред и на никого не отстъпваше.

С тези думи на устните тя се втурна навън от двореца с разтупкано сърце като луда. Слугините вървяха от двете й страни.

Когато стигна укреплението и се присъедини към тълпата мъже, тя застана право срещу стената и погледна в полето – и видя Хектора, влачен пред очите на града. Бързите коне го отнасяха безмилостно към дълбоките ахайски кораби.

Черен воал се спусна пред очите й. Тя падна възнак и в безсъзнание. Далече от главата й се плъзнаха блестящите панделки на косите й, диадемата, която придържаше косата й и воалът, който й беше дала безкрайно прекрасната Афродита в деня, когато шлемоносецът Хектор я беше отвел от Естионовия дом, след като я бе отрупал със сватбени подаръци. Зълвите и етървите й застанаха на групи около нея и я придържаха в ръцете си, а тя примряла, приличаше на мъртва.

Когато дойде на себе си, разтърсвана от ридания, тя заговори пред троянците така:

– Колко съм за окайване, о, Хекторе! Ние и двамата с тебе сме родени с еднаква съдба – ти в Илион, в Приямовия дворец, а аз в Тива, в полите на гористия Плакос, в дома на Естиона, който ме отгледа от малка. Нещастни татко, злочеста дъще! Защо ли ме роди? Хекторе, сега слизаш в жилището на Хадеса, дълбоко под земята, а мене, нещастната, оставяш да скърбя, вдовица в двореца ти, с нашето невръстно дете, което ние злочестите родихме! Мъртъв няма да му бъдеш подкрепа, о, Хекторе, нито пък той на тебе! Ако се отърве от кръвопролитната война, която ахейците искат, бъдещето му ще му донесе само мъки и бедност. Други ще се радват на владенията му. Денят, който го направи сирак, ще отнеме и приятелите му. Главата му ще бъде винаги наведена, а очите – пълна със сълзи. Останало без нищо, детето ще потърси приятелите на баща си – ще улови един за дрехата, друг за туниката. Някой ще го съжали и ще му подаде някаква дребна монета – детето ще намокри устата си, но до небцето му няма да стигне. Щастливият син, който си има и татко и майка, ще го гони от пиршеството, като го обсипва с юмруци и обиди: “Махай се оттук! – ще му каже той, – Баща ти няма дял в богатството ни!” И цял облян в сълзи, Астианак ще се приюти при майка си, вдовицата, той, който някога седнал на коленете на баща си, ядеше само мозъка и тлъстината на овците. Тогава, щом му се приспеше, той преставаше да играе и заспиваше в хубаво меко легло, люлян от своята дойка и наситен от изобилие. Днес, като изгуби баща си, ще понася хиляди нещастия, а него троянците го наричаха княз на града5, защото единствен ти, Хекторе, бранеше вратите и високите стени. Сега, далече от родители, край наклонените кораби, рой червеи ще те гризат гол, след като кучетата ти се наситят. А в двореца ти има много дрехи, тънки и изящни, тъкани от женска ръка. А, в огъня ще изгорят всички платове, които не могат да ти послужат, защото няма тялото ти да бъде облечено в тях, та нека поне така пред всички в Троя за славата ти да изгорят!

Такива слова Андромаха мълвеше и плачеше, и с нея ридаеха всички троянски жени.