Илиада, из Шеста песен (1884)

ОМИР

ИЛИАДА, из ШЕСТА ПЕСЕН

Превод: Иван Вазов, 1884

 

 

Хектор и Андромаха

 

      Тамо дойде Андромаха, след нея слугинята млада,

чедо в обятия стискаше, чедо невинно, незлобно,

плод на взаимна любов, прелèстен, звезда лучезарна.

Хектор Скамандрий му казваше, а пък троянци –

Астианакс: един Хектор юнашки забраняше Троя.

Тихо, безмълвно усмихна се сину си Хектор,

а Андромаха при него стоеше и ронеше сълзи;

тя му ръката застиска и жално хвана да му дума:

      „Дивний съпруже, погубва те твоята храброст, синът си

ти не жалееш, ни бедна му майка тъжовна; аз скоро

ще овдовея, нещастна! О, скоро аргивците тебе

ще те нападнат, убият! Без тебе, самичка, мой Хектор,

нека в земята потъна: живота ми тъмен е вече.

Ако те злото връхлети, и мене оставиш... Горкò ми!

Нямам ни татко аз, нямам ни майчица нежна!

Стареца, татка ми, умъртви Ахилес бързоногий,

в боят, когато срути киликийский град славен,

Тиви с високите двери; той същия уби Гетиона,

но не съблече го, че се уплаши от божия казън,

а изгори му телòто със почет, с оръжьето пищно

и над праха му могила издигна и брястове окол

полските нимфи, Зевесови щерки, там посадиха:

моите седем прежалостни братия вътре остаха.

Всичките в същия ден минаха в мрачний предел на Аида,

всите уби Ахилес бързоногий, бегач непостижний,

той ги застигна във стадото рунесто, тучно, гоено;

майка ми, клета царица на горската Плакска долина,

пленница с другите плячки военни завлече в станът си;

но дарувà й свободата само след откуп богат, неизброен;

а Артемида и майка ми в бащиний дом умори по-после!

Хекторе! Всичко за мене си: татко и майка любезна,

ти си и моят единствений брат и стопан прелюбезний!

Имай ти милост за мене и тук остани в твърдината,

чедо си сирота ти не оставяй, ни мене вдовица!

Нашата рат при смокинята ти нареди: там е

повеч пристъпен градът и във кулата лесен е входа;

три пъти гърците тамо нападаха, Троя да вземат,

двата Аякса могъщи и Идоменей знаменитий,

двата Атрееви сина, с Тидида, безстрашния воин:

някой учен прорицател, навярно, им казва, предрича,

или неволно сърцето им вещо стреми се тъдява.

      Но отговаря й Хектор, юнак велик, пламенноокий:

      Всичко туй, жено, смущава и мене ужасно, но срам е,

срам е велик пред троянци и пред дългополи троянки,

ако, уплашен, остана в града и не ида във боят.

Мойто сърце ми не дава: привикнах безстрашлив да бъда,

винаги храбър и пръв пред троянци да тичам във боя,

слава и чест зарад мен и за татка там да печеля!

Зная аз, чувствувам, мисълта и сърцето ми казват:

иде ден, в който свещената Троя ще падне, загине,

с нея ще падне Приам и народът любезний Приамов.

Но не ме мъчи тъй страшната, горката участ троянска,

нито пък краят на татка, на болна ми майка Хекуба,

краят на братя любезни, на много прекрасни младежи,

що ще да паднат в прахът и под вражеский удар жестокий,

колкото твоят конец! Медоносният елин ще дойде,

тебе разплакана в плен ще откара и в тежка неволя!

В Аргос неволница, ти ще тъчеш на чуждинка омразна,

ти ще да носиш вода от месейският кладенец хладний,

с горко роптанье в душата, но няма какво да направиш!

И, като рониш ти сълзи, теб някой ще види и каже:

Ето жената на Хектора, който надмина в борбата

вси конеборци троянци, що около Троя се биха!

И, като каже туй, твойто сърце ще се Изново къса:

ще да си спомниш мъжът, що те би от робство запазил!

Но да погина! Да легна бездушен, зарит във земята,

 преди в плен да те видя и жалкий ти вопъл да чуя!

      Рече, и своя мил син да прегърне се спусна героят,

отрокът жално изписка, уплашен от тейковий образ,

и на доилката в белите пазухи скри си главата,

светлата мед го уплаши и гребена щръкналий рунтав,

що се над бащиний шлем като грива развяваше конска.

Сладко усмихна се нежний родител и майка любезна.

Бързо си шлема отнима и сваля божествений Хектор,

слага го долу прелъскавосветъл, и отрокът зима на ръце,

сладко целува го, вдига го, нежно го гледа в лицето,

и се обърна към Зевса, към всите богòве безсмъртни:

      Зевсе! Безсмъртни богòве! Речете да бъде и син ми,

син ми възлюблений, храбър и доблестен, както е Хектор;

крепък да бъде и мощен, да царствува славно във Троя.

Нека да кажат, когато се връща от боя победни:

той надминува баща си! И нека със кървава плячка

в Троя да влиза със слава, да радува майчино сърце!

      Рече, и даде го на Андромахини трепетни ръце.

Майката стисна го на благовонни си гърди с усмивка

и просълзена. А Хектор душевно смути се тогава,

па я прегръща и с ръце я гали и милно говори:

      Мила съпруго, недей се коси, не скърби без мярка:

против съдбата мен никой не може в Аида да прати;

знам, ни един человек съдба си до днес не избягна,

щом е роден человек – бил безстрашен, страшлив или мъдър.

Хайде, любезна, иди си дома и децата си гледай,

позалиши се със работа, с ткане, слугите нагаждай,

туй са занятия женски – за боят се грижат мъжете,

всичките, Хектор най-повече, в Троя свещена родений.

      Като изрече това, понаведе се светлият Хектор,

гривестий шлем земà; мълком тръгнà си назад Андромаха,

често обръща се, сълзи поройни, горещи пролива.