ОМИР
ИЛИАДА, из ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ПЕСЕН
Превод: Александър Балабанов, 1898
ХОМЕРОВА ИЛИАДА. Песен ХХІІІ.
Патрокловото погребение
Тъй във Илион всички ридаеха. А пък ахайци
тамо при витите кораби до Хелеспонта дойдоха
и се разпръснаха бърже – всеки на своя си кораб.
Сал мирмидонци Ахил не остави ги да се разпръснат,
а се обърна със думи към таз войнорада дружина: 5
„О, мирмидоняни, вий бързоконни, обични другари,
нека йощ да не отпрягаме еднокопитните кони,
а да отидем и стигнем със тях и с колите ни тамо,
за да оплачем Патрокла. – Туй е за мъртвите почит.
Сетне пък – веке кога със риданье се горко наситим, 10
ний ще отпрегнем конете и всинца ще там да ядеме.“
Рече, и всички ведно заридаха – начело с Ахила.
Триж окол трупа с риданье коне лепогриви погнàха –
страст към сълзите във тях им възбуди богиня Тетида.
Мокреха морския пясък сълзите, по тяхно оръжье 15
медно течаха: скръбта им за вожда – страшилище врагу –
толкоз голяма бе. Громко заплака Ахил, кат постави
ръце си людеубийци другарю си върху гърдите:
„Радвай се, мили Патрокле, ти, – ако си в адска обител:
всичко, що бях ти обрекъл напреде, ще аз да извърша. 20
Хектора тука довлякох веч и ще го хвърля на псета;
и – за мъзда на убийството твое – пред кладата нине
юноши лични троянски дванаесет ще да заколя.“
Рече туй – и за божествени Хектор скрои поруганье.
Ничком в праха той простря го пред смъртния одър Патроклов. 25
Вси мирмидонци тогаз от плещите си снеха оръжье
медноблестяще; а и гръмкоцвилни коне отпрегнàха,
на Еакида край кораба всички насядаха бърже
на многобройни тълпи. А пък Ахил погребалната гозба
щедро раздаде. Под остро желязо мучаха там много 30
бикове, много овни се изклаха и блеещи кози.
Много свине белозъби и гойни тогаз се хвърлиха
в буйния огън Ефестов; кръвта се на потоци лейше
вред окол смъртния одър на сина Менитов Патрокла.
А пък войводи ахийски Пелеева син бързоноги, 35
който роптайше за тежката участ на своя приятел,
със утешенья поведоха към Агамемнона славни.
Щом като в шатъра на Агамемнона равни на бога
стигнаха, на гръмкогласите там глашатаи казàха
скоро големи триножник на огън да турнат, да може 40
синът Пелеев да склони от кръв да се смъртна омие.
Той се отказа сурово и клетва си даде със думи:
„Няма, кълнà се в Зевса, най-мощни от всички безсмъртни,
няма, не трябва глава ми вода да доближи, додето
мили Патрокъл във клада не хвърля и помен не сторя, 45
и не острижа коса си. Дорде се меж’ живите движа,
нивга сърцето ми жалост таквази не ще да изпита...
Но засега да наседнем на тая печална трапеза.
Призори ти, Агамемноне, цар на народа, заръчай
да донесат от гората дърва и ощ все, що е нужно 50
тук за умрелий, кой скоро във мрачната бездна ще иде,
та непресекният да го огън изгори веч и скрие
скоро от мен, а народът по работа да се разиде.“
Думаше тъй и с вниманье те слушаха него покорно;
скоро обяд се приготви, и на трапеза седнаха 55
всички. От своя дял повече никой не искаше гозба.
После, кога си веч жажда и глад утолиха, веднага
всеки към своя се шатър запъти за сън и почивка.
А бързоноги Ахил край брега там на шумното мòре
горко заплака и легна, обкръжен от свойта дружина – 60
тамо на пустия бряг, де вълните се удрят със плясък.
Сладък го сън осени незабавно, разля се навсъде
и разпиля му душевните мъки. Че доста Ахилес
бе се уморил, кат гонеше Хектора около Троя.
Тамо при него яви се духът на Патрокла злочести, 65
нему самия приличен по същия ръст и очите
хубави, и по гласа му, и в същи одежди облечен.
Той над глава му застана и тия му думи продума:
„Спиш си, а менека мъртви забрави ме вече, Ахиле;
Нявга пък, жив кога бях, ти лелейше над мене. 70
Веч погреби ме, та в царството адско и аз да се вмъкна;
нине ме пъдят върло душите – тез сенки на мъртви:
нито ме пускат те аз да преплавам реката; –
само се скитам там окол големите порти на Ада.
Моля те, дай си ръката, че няма веч аз да се върна 75
от обиталище адско, ти щом кат ме хвърлиш във огън.
Вече ний двама не ще да си седнеме скрай от дружина,
та да кроиме съвети, решенья; погълна ме веке
черната смърт – от рожденье отсъдена мене.
Но и за тебе, Ахиле, на бозите кой си подобен, 80
речено й тук – под стените на Троя свещена да паднеш.
Още и друго те моля и, може би, ще ме послушаш:
твоите кости от мойте далеч да не гуждат заръчай,
наедно нека почиват. Ведно си живяхме в дворците
ваши, от тоя ден още, Менойти кога ме доведе 85
малък при вас, порад скръбното людеубийство от мене, –
нявга, когато погубих аз в спора за костни играчки –
без да желая сам, на Амфидамаса малкото дèте,
взе ме тогази и в вази отведе Пелей остарели.
Нежно отгледа ме той и нарече ме тебе съратник; – 90
та и останки ни обща нек урна покрива всевечно –
златната тая амфора, що майка ти мила дари ти.“
Нему пък в отговор силни Ахил бързоноги продума:
„Що тъй, о, мили другарю, ти тука дошел си със просби,
всичко туй да ми заръчваш? Та ази, Патрокле, 95
все ще извърша покорно, ти както обичаш и искаш.
Но приближи се до мене; за малко ний нек се прегърнем
двама и с горко ридание да се наситиме нине."
Щом туй изрече, ръце си юнашки простря към Патрокла.
Но не можа да го хване; духът като дим под земята 100
с тихо шумтене изчезна. Изумен Ахил се изправи,
плесна с ръце си юнашки и думи тъжовни издума:
„Тъй е, уви! и навярно в царството адско остаят
само душата и образ – животът завеки изчезва!
Ето през цялата нощ на Патрокла злочести душата, 105
нему самия по образ прилична, стоеше при мене;
с плач и ридание горко ме молеше много за всичко.“
С тези си думи възбуди той страст към риданье във свойте.
В сълзи облени огрея ги тях розопръстната Еос
окол печалното тело Патроклово. А Агамемнон 110
прати от всичките шатри мъже на дърва да отидат;
неуморимият воин излезе на всички начело –
вождът Мерион, съратник на славнаго Идоменея.
Тръгнаха те с дървосечни секири в ръце и с въжета
яки; пред себе си караха мулета бързи; и вредом 115
низ планината: под нея, през нея и напрек минàха.
На многоизворна Ида на върха кога се качиха,
бърже те дъбие високовършни, големи сечаха
с остро наточена мед. И с трясък ужасен дървята
падаха тамо. Ахайци ги после насякоха бърже 120
и натовàриха мулета; тия, с крака си земята
мерейки, къмто полето се спуснаха през храсталаци.
Всеки дърварин по пънче си носеше – тъй им заръча
вождът Мерион, съратник на славнаго Идоменея.
Редом сваляха дървата край морския бряг, де Ахилес 125
гробна могила издигна за себе си и за Патрокла.
Вече, кога наслагàха дървата безбройни, те всички
седнаха тамо да чакат. Тогази Ахил бързоноги
на войнорадите свой мирмидонци им заповед даде:
медно оръжие да си препашат, и всеки коне си 130
пак да ги впрегне. Веднага туриха си всички оръжье,
и в колесници се вождите със огонвачи качиха.
Конните бяха напреде, последом пешаци вървяха
на многобройни тълпи, а в средата другари Патрокла
носеха. Те от глави си отсякоха всички косата 135
и затрупàха го с нея. Главата държеше Ахилес –
жален, че своя другар безпорочен изпращаше в Ада.
Стигнаха тамо, де беше им рекъл Ахил, и сложиха
Наземи мъртвий и бърже се з’еха да редят дървата.
А на Ахил бързоноги тогава за друго му текна: 140
Скрая от клада застана и руса коса си отряза, –
речному богу Сперхею що бе я обрекъл баща му.
Тежко въздъхна и рече, във мрачното мòре угледан:
„Спèрхей, напразно ти татко Пелей обещание даде,
щом в татковнина се мила аз върна, коса ми в твоя 145
чест да остриже, и да изгори хекатомба свещена,
и петдесет да заколи овни при рекичката тамо,
дето светият ти благоуханен олтар се издига.
Старецът туй обеща, ала ти не остави да стане.
Нивга не ще се завърна веч във татковнина си драга. 150
Давам коса си Патроклу – той нека я вземе със себе!“
Щом туй издума, на мили другарин в ръцете коса си
турна. И страст за риданье във всичките вòйни възбуди.
Тъй би ридали те дор да угасне и слънчеви блясък,
пред Агамемнон Ахил да не бе се изправил и рекъл: 155
„Сине Атреев, и после ще можем се доста наплака;
ала сега на ахайци заръчай (а твоето слово
най-веч се слуша) – от кладата да се оттръгнат и скоро
да наприготвят трапеза. А другото ний ще направим:
най-тежко нам е за мъртвий. Но вождите тук да останат." 160
Туй властелин на мъже – Агамемнон – щом чу, веднага
да си разиде по кораби стройни народу заръча.
Само гробарите тамо остаха дърва да нареждат.
Клада столактна – надлъж и нашир – направиха
и на върха й със жалост в сърцето гудиха мъртвеца. 165
Много добичета гойни и витороги волове
тамо пред костра одраха и ги очистиха харно.
А благородни Ахилес с лойта им мъртвеца покри го
цял – от пети до глава; пък месото наокол наслага.
Съдове – пълни със мед и със масло – в средата постави, 170
малко наклонно към одра. Четир коне дългошии
той ги повали на кладата с тежки въздишки от ярост,
царят при свойта трапеза си кучета девет държеше, –
двете от тях той закла и във кладата ширна ги хвърли,
и благородни, юначни момчета троянски дванайсет 175
с острие медно посече, със зли във душата си мисли.
Хвърли под кладата силен огън, та все да изтреби.
След туй Ахил със риданье завика си мили другарин:
„Радвай се, мили Патрокле, ти, – ако си в адска обител:
всичко, що бях ти обрекъл напреде, веч аз го извърших. 180
И благородни, юначни момчета троянски дванайсет
с теб изгори ще ги огън, а Хектора, сина Приямов,
няма във клада да хвърля, ала на кучета люти.“
Тъй се закани той. Но не припариха псета при Хектор;
тях Афродита ги – Зевсова щерка – разпъждаше грижно 185
денем и нощем. Тя Хектора с розово масло намаза,
за да се не покварява – от бързите кони повлечен.
Феб Аполон пък чер облак свали от небе на земята
и засени го туй място, де Хектор бездушен лежеше,
силни на слънцето пек да не мож’ му изсушва отнигде 190
нежната кожа прекрасна и жилите на членовете.
А на умрели Патрокла пък кладата не разпали се.
Но на Ахил бързоноги тогава за друго му текна:
скрая от клада застана и се помоли на двата
вятра: Борей и Зефир, кат им хубави жертви обрече. 195
С чаша им златна стори възлияние и ги помоли
да се покажат, та буйно да пламнат дървата, по-скòро
да изгорят труповете. Веднага молбите щом чу ги,
лека Ирида богиня се спусна с вест към ветровете.
Вси ветрове на гощавка във къщи на буйни Зефира 200
бяха се сбрали. Ирида дойде и застана на прага
каменни. Щом я видяха те, рипнаха всички на нòзе.
Всеки при себе си канеше нея, но тя не поиска
нигде да седне, отказа и тия им думи издума:
„Не е за сядане. Къмто струите летя океански – 205
на етиопите в царството, де хекатомба се дава
на боговете безсмъртни; и ази ще там да се гостя.
Ала Ахилес Борея и шумни Зефира ги моли
и обещава им хубави жертви, за да се покажат
и да раздухат те ширната клада, в която е хвърлен 210
мъртви Патрокъл, оплакван от всичките вòйни ахайски.“
Щом туй изрече, политна. И ветровете рухнàха
с силно бучене; и облаци те закарàха пред себе,
стигнаха скоро морето. Подигна вълната, раздвижи
духане звучно. Запряха се във плодородната Троя 215
и се втурнаха във кладата... Огънят силно шумеше,
цялата нощ те над кладата пламък държаха и звучно
вееха цяла нощ, и богоравни Ахил бързоноги
черпеше вино от златен съд, с чаша двустранна безспирно
нàзем го лейше и мокреше с него пръстта, кат зовеше 220
громко душата на своя другар злополучен Патрокла.
Както бащата ридае при клада на син младоженец,
свойте родители който със ранна си смърт огорчил е,
– тъй и Ахил, на другаря си като гореше телото,
плачеше и забикаляше кладата с тежки стенанья. 225
Вече когато изгрея зорницата, ден що предказва,
и златоризата Еос кога над морето простря се, –
кладата почна да гасне, а пламъкът буен пресекна.
И ветровете назад за дома се веднага върнàха
низ по Тракийското мòре и там забучаха вълните. 230
А пък Ахил си от кладата тръгна и легна уморен.
Сладък го сън осени незабавно. – След малко ахайски
вси пълководци начело с Атрида се сбраха при него.
Техните глъчки гръмливи и шум разбудиха Ахила.
Рипнал от съня, той тези им думи продума: 235
„Сине Атреев, и всички вий други прехрабри ахайци,
най-напред кладата вие със руйно я вино полейте,
та и осталата сила на огъня нека изгасне.
После пък костите ще да сбереме на сина Менитов;
но ще отбираме вярно, позна-щем ги лесно кои са: 240
той във средата на кладата беше, а другите всички
в края горяха ведно – разбъркани коне и човеци.
Костите в златен ковчег в лой двупластна обвити ще турнем:
нека те там да почиват, и аз дор се скрия във Ада.
Много висока могила сега не заръчвам да стройте – 245
само прилична да бъде. А после когато загина,
ширна, висока ахайците нека могила издигнат, –
вие, които след мен ще останете на кораби вити.“
Рече, и всички се на бързоноги Ахил подчиниха.
Най-напред кладата, огън додето я беше обхванал, 250
с руйно я вино поляха. И спадна осталата пепел.
С плач те на мили другарин свой белите кости събраха
и ги гудиха във златен ковчег с лой обвити двупластна,
после във шатър под тънък прекрасен ги плащ оставиха.
Кръг начертаха до кладата и на могила основи 255
тỳриха. Скоро и хълм невисок над земята се там издигна.
След туй поискаха да си отидат те, ала Ахилес
тамо задържа тях и ги накара да седнат на кръгло.
Скоро от кораби дълбокодънни докара награди:
разни котли и триножници, мулета, бикове, кони, 260
широкопоясни млади робини и сиво желязо.