ОМИР
ИЛИАДА, ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ПЕСЕН
Превод: Александър Балабанов, 1898
ХОМЕРОВА ИЛИЯДА. Песен ХХІІ.
Убийството на Хектора
Тъй избегàха троянци в града си както елени,
и на зъбарите стенни заседнали, те със вода си
жажда гасяха и пот си изтриваха; па и ахайци
дор до стените дойдоха, на рамене щитове свели.
Хектора òрис проклета пък вън да остане осъди, – 5
там, при скаейските порти на Троя велика свещена.
Феб Аполòн на Ахила Пелеев тогава продума:
„Сине Пелеев, защо ме със бързи си нòзе ти гониш,
мене безсмъртнаго бога, – ти, който на смърт си обречен?
Бог че съм негли не знаеш, та тъй се ядосваш на мене? 10
Ето, заряза троянци, що тъй ги изплаши, и сега
всички в града се те скриха, а ти се пък тука отвлече;
ала не щеш ме погуби, – не стига ме нивга смърт мене!“
Нему пък, страшно разлютен, отвърна Ахил бързоноги:
„Далекострелец, от всички безсмъртни най-злият, с измама 15
ти ме отби от стените! С зъби си земята мнозина
гризнали биха, във крепката Троя преди да се вмъкнат.
Слава велика отне ми ти нине: тях леко избави,
без да те плаши отплата за твоята дързост жестока.
О, да бих сила аз имал, на тебе си пръв отмъстил бих!..“ 20
Рече и с бързи се крачки той гордо запъти към Троя.
Както в надвара кон припка по равна поляна,
мята се леко и бързо, така си и сùнът Пелеев
пъргаво кършеше чудни нозе и колèне безспирно.
Пръв го Приям престарели съгледа, че там по полето 25
тича, и както звездата, през есен коя се явява,
най-веч от всичките други блести в тъмнината среднощна,
тъй той сияйше. Звездата Орйоново куче наричат.
Светла е най-веч, но лоша тя бъднина нам предвещава:
треска ужасна за клетите смъртни със нея започва. 30
Тъй пред гърдите Ахилови мед пламенееше ярко.
Старецът силно глава си удари с ръцете и после,
като нагоре издигна, замоли той сина си мили,
там пред вратите що беше застанал, заканен в душа си
с сина Пелеев Ахила борба да поемат двамина. 35
Жално с ръце разпрострени си старецът сину продума:
„Хекторе, чедо обично, самичък, без твойте другари
вънка не стой ми; убит от Пелеец по-силен и страшен,
по-скоро твоята коба ужасна ще тебе да стигне.
О, ако бозите него обичаха, както и ази, 40
гарвани, кучета скоро му мършата биха изяли!
Малко и мен ще олекне от тежката нà сърце жалост:
той ме от толкова синове храбри юнаци отлъчи,
кат ги изби ил по острови чужди далечни продаде.
Ето и нине: троянци се върнаха, – двама от мойте 45
тука не виждам аз сина: Ликàона йощ Полидора,
що Лаотоя, от всички жени най-добрата, роди ми.
Ако са живи пленèни, тях после щем лесно откупи
с мед и със злато: във къщи е спорно, защото премного
старецът Алтес прочути на своето чедо си даде. 50
Тèжко на мен и на майка им, що ги родихме, във Ада
ако веч жилище имат; – а скоро за други ще мине
мъката, ако не паднеш ти мъртъв, убит от Ахила.
Мили мой сине, в стените укрий се, троянци, троянки
за да избавиш; и с слава велика ти сина Пелеев 55
да не въздигнеш, душица си като изгубиш премила.
Разум дор още аз имам, смили се над мене злочести:
Зевс ще ме в прага на старост дълбока във мъки погуби
с много патùла: ще видя аз моите синове мъртви,
щерки си грабнати, всички земнùци разграбени, в боя 60
о земя удрени клетите малки дечица без милост;
зверските ръце ахайски снахи ми ще млади развлачат,
мене пък най-после псетата ще да разкъсат пред входа, –
псетата, що съм ги хранил аз, за да ми бъдат пазачи:
щом като някой ме с медно острие прониже, погуби, 65
та да ми моята мила душица извади, – тогава
там пред вратите, от мойта кръв кат се налочат, те злите
щат се изтегнат. На младия всичко прилича, и в битка
мъртъв да падне, и с копье да бъде пронизан, – за него,
мъртвия, щото се случи, прекрасно изглежда и мило; 70
но за злочестните смъртни е най-тежко нещо, когато
белите косми, брадата на старец убит оскверняват
псета проклети!“ Така му се моли Приям престарели,
и от главата си скубеше бели си косми с ръцете.
Но не можа на юначния Хектор сърцето да трогне. 75
Тамо от нейде и майка му с сълзи в очите яви се,
жално ридайше и бели гърди си отголи с едната,
с другата пък ръка тя си ненки подигна и сину
думи крилати продума, сълзи като ронеше едри:
„Хекторе, чедо, за тия гърди и над мене смили се! 80
Ако съм нявга държала над твоите устни тез ненки,
скоро що мъки и плач запеляват, – спомни си туй всичко,
сине мой мили, и влез във стените, та тъй да прогониш
врàгът; – но пръв ти недей се захваща със него ужасни!
Цветенце миличко, теб ако той те погуби, тогази 85
няма да мога на смъртния одър твой да те оплача,
сине, – ни ази, ни твойта съпруга, що много донесе
дарове! Бързо и псета при кораби гръцки теб тамо,
много далече от нази, на късове щат да направят!..“
Тъй те разплакани двамата думаха, молеха много 90
чедо си мило, но Хектор се никак не трогна в сърцето.
Силний Ахила, що близу веч стигна, реши той да чака.
Както змията планинска, кога се е с лоши наяла
билки, край дупката чака човека, и пълна със жлъчка
злобно поглежда, та па се извива все около свойта 95
дупка; – така, и разлютен безкрайно, не щя да отстъпи
Хектор, но бляскавий щит до стената той сложи, и силно
като въздъхна, на своето сърце юнашко продума:
„Ако се ази през портите вмъкна във Троя, горкò ми!
Пръв Полидам ще с укори зли да ме посрещне; и с право: 100
Той ме съветваше в Троя аз нашите да ги повърна
още през тая нощ кобна, кога се Ахил богоравни
с ярост подигна, но аз не послушах. О, колко по-харно
щеше да бъде! С безумство си нине народа погубих;
срам от троянки ме й дългонаметнати и от троянци, 105
по-долен някой от мен горделиво да ми не продума:
„Хектор, облегнат на своята сила, погуби народа!“
Тъй ще да казват; тогава за мене по-харно ще бъде
срещу Ахила да тръгна, та или ще него убия,
или пък тука пред Троя самин ще загина аз славно. 110
Що, ако щит си изпъкнал и шлемът си тежки оставя,
копьето остро до градската ако стена го аз сложа,
и се упътя с молба към Пелеева син безпорочни,
та да му дам обещанье Елена да върнем и с нея
всичко иманье, във Троя кое Александър донесе 115
с кораби дълбокодънни (от туй е и свадата люта!), –
ако дадем на атрейците; а пък с ахайци по равно
всичко, що скрито й в града, разделиме и с клетва да свържа
старците в Троя, че всичко ще нà-две и право да лъчат? –
Що се пък мисли такива пораждат в душата ми сега? 120
Няма с молба аз при него да ида и нито пък милост
той ще към мен да усети, ил да се засрами от нещо;
щом си аз гол – безоръжен остана, той ще ме убие
като жена беззащитна! – Но време ли й празен да чакам?
Тъй си, на камък под дъба седнàли, момиче и момък 125
приказки празни приказват любовно дваминца!
Тука е по-добре двама на бой да излезем и нека
Зевс Олимпиец кому е победа приготвил да видим!“
Тъй размишляваше Хектор и чакаше страшни Ахила,
който веч близо бе стигнал, приличен на бог Ениавли, 130
шлеморазвяващи войн и на дясно си рамо тресеше
копье пелùонско, страшно; а около него сияйно
както огън или слънце при изгрев медта пламенейше.
Хектор пък, щом го съгледа, изтръпна, и нямаше смелост
там да остане, но порти остави зад себе, побягна. 135
Синът Пелеев след него се спусна с нозете си бързи:
както соколът планински, най-бързий от всичките птици,
леко се спуща въз гълъбче нежно и пиле плашливо,
то се, горкото, надолу извива, а той го настига
с писък, и скоро душата му да го погълне желае; 140
тъй и Ахил се направо затече и бързо, а Хектор
там под стените троянски премяташе силно нозе си.
Покрай скала и смокиня висока те минаха двама,
все под стените по пътя коларски кат тичаха силно.
Бистър достигнаха извор, от дето и два се притока 145
на лъкатушна Скамандра изтичат; – единият топъл,
много се зиме над него дим изпарява, като от огнище;
другий и лете тече си студено кат сняг ил градушка,
ил като лед. И във тия речици си каменни има корита,
тука невести троянски и хубави, лични девойки 150
бяло си платно и дрехите белеха: нявга то беше, –
нявга във мирното време, преди да надойдат ахайци...
Те покрай тия места заминàваха: в бягство единий,
другий по него. Напреде бе храбрият, гонен от бързи Ахила.
Не се за живина жертвена, не и за кожа те волска, 155
що се на първий във тичане дава награда за скорост,
гонеха, но за душата на Хектора конесмирител.
Както в надвара по ширно поле за награда голяма, —
златен триножник, или пък на паднал мъж в битка жената, —
еднокопитни коне се надварят и мятат нозе си; 160
три пъти тъй те Приямовий град обиколиха двама
с бързи си нозе. И всите ги бози видяха.
Първи продума Кронион – на люде баща и на бози:
„Ужас! Юначнаго Хектора мили, аз виждам, че гонят
окол стените. А моето сърце пък жали за него: 165
много бедра е той бикови жертва принасял на мене
на многодолната Ида по чуките, още и в Троя,
там на високото място; а нине пък синът Пелеев
около Троя с краката си бързи го гони безспирно!
Я отсъдете, безсмъртни, – какво ще решенье да вземем: 170
пак ли от смърт да го ние избавим, или да позволим
него, юначния, смърт от Пелеева син да го стигне?“
Нему тогаз модрооката рече Атина Палада:
„Татко, о мълниеносецо, с облаци черни обкръжен!
Щò думаш? Искаш от смърт да изтръгнеш тогоз, що отдавна 175
веч да умре е обречен от своята тежка съдбина?
Ако; но знай, че ний всички безсмъртни не сме с теб съгласни!“
Неи пък в отговор Зевс събирачът на облаци рече:
„Ти се не бой, Тритогенийо, дъще обична; аз нине
не по сърцето си думам и кротък ще бъда към тебе: 180
без да ме питаш, върши си каквото ти иска душата.“
С тези си думи подщрекна той нетърпелива Атина;
и от Олимп се високи тя спусна, надолу политна.
А бързоногий Пелеец пак гонеше Хектора силно.
Както сърничка планинска, когато я куче загонва 185
низ по долини, поля, от леговище щом я изкара,
свива се, скрива под някои храсти, като я подушва,
тича по нея безспирно, доде я настигне и хване;
тъй и от бързи Ахил не можа да се Хектор укрие.
Всякога, щом се той спуснеше срещу вратите дардански 190
близо под кулите яки там, за да подмине с надежда
да го войниците, що са отгоре, защитят с стрели си, –
синът Пелеев му пътя пресичаше ловко: веднàга
пак на поле го изкарваше, а сам до града се държеше.
Както в съня си тогава, що гониш, не можеш да стигнеш, 195
нито от тоя, що тича по тебе, пък ти да избегнеш;
тъй и единий да стигне не можеше, другий да бяга. –
Дека би могъл от смърт да се Хектор ужасна избави,
ако се Феб Аполòн не изпречеше най-после тамо,
та да му вдъхне юнаштво и бързи крака му да стори? 200
А на войската Ахил бързоноги с глава си знак даде:
никой по Хектора лък смъртоносен не смей да обтяга,
за да не грабне друг славата, сам пък той втор да остане.
Веч за четвърти път щом като извора стигнаха бистри,
златни си Зевс Олимпиец везни нагласи и във блюда 205
жребия две за мъчителна смърт той постави: едното
бе на Ахила, а другото на конебореца Хектор.
Дигна от среде. Дошъл бе на Хектор денят му злокобни:
в Ада отиде. И Феб Аполòн го остави веч него;
а модроока Атина отиде при сина Пелеев, 210
близо до него се спря и крилати му думи продума:
„Слава велика за гърците ще да добием ний двама,
щом си убиеме Хектора, войн ненаситен във битки.
Няма да може той нине от нас да избяга веч никак,
дори и Феб Аполòн ако мъки безбройни изпита, – 215
на земедържеца Зевса в нозете дори да се валя!
Тука постой ти сега, отдъхни си, а ази ще ида
тамо при оня, и ще го накарам със теб да се бие.“
Тъй му издума, а той я послуша зарадван в сърце си,
и се на копьето свое подпря медновърхо; Атина 220
там го остави и при богоравния Хектор отиде,
на Деифоб по лице и по глас като се тя престори.
Близо до него се спря и крилати му думи продума:
„Доста те, братко, Ахил бързоногий измъчва и гони
окол стените на Троя; но я вече тук да останем: 225
двама от сина Пелеев ний ще да се браним по-хàрно.“
Неи отвърна великият шлеморазвяващи Хектор:
„О, Деифобе, ти още напреж ми от всичките братя,
що ги Приям и Хекуба родиха, най-мил и драг беше;
а пък сега те сърцето ми още по-силно обича: 230
ти зарад мене се само един престраши, щом съгледа,
и от стените излезе, а другите вътре остаха.“
А модрооката тъй му отвърна Атина Палада:
„Брате, по ред ми колене и татко, и майка ни стара,
още и всички другари прегръщаха с плач и със просби 235
там да остана аз; толкова страх се вселил бе в душа им.
Ала сърце ми отвътре го скръб неутешна гризеше...
Нека юнашки сега се ний бием, па скоро видя щем:
нас ли Ахил ще убие и кървава плячка замъкне
тамо при дълбокодънните кораби, или той люти 240
от островърхото твое ще копье да бъде пронизан.“
С тези си думи Атина го срещу Ахила поведе.
Двамата врази един против други пристъпиха вече.
Пръв се обади великият шлеморазвяващи Хектор:
„Няма от тебе веч аз да се плаша, о сине Пелеев, 245
както преди, кога обиколих в бяг аз три пъти Троя,
без да посмея нападът от теб да причакам; но сега
с теб за борба ми душата копнее безмерно! Па нека:
или да падна, или да надвия. Но първом ний клетва
трябва пред бозите да си дадеме: свидетели верни 250
те ще ни бъдат, и щото сговорим, ще да го запазят.
Ако с победа ме Зевс Олимпиец дари и душа ти извадя, –
няма аз твоето тяло да скверня, но само от тебе
твойто оръжье прекрасно ще смъкна, Ахиле, а трỳпа
ще на ахайци да връча; така пък и ти да направиш.“ 255
Кат го накриво изгледа, Ахил бързоноги изрече:
„Хекторе, сега недей ми, омразнико, никак за сговор приказва;
с никаква клетва не свързват се левове силни с човеци,
нито пък сговор владей между вълци и агнета кротки:
винаги лошо си мислят и мразят се те помежду си. 260
Тъй между мене и тебе спогодба не може да бъде,
дори от нас си единият мъртъв не падне, с кръвта си
за да насити тоз непобедимия воин Арея.
Всичките сили си сбирай: теб нине ти трябва да бъдеш
воин безстрашен, юначен. Веч нийде да бягаш не можеш. 265
Скоро богиня Палада Атина ще теб да убие
с остро ми копье. Бедите на мойте другари, що ти ги
зверски със копье погуби, сега дори ще да изкупиш.“
Рече и с зàмах си копье хвърли дълговърхо, което
Хектор прочути съгледа го и се запази от него; 270
той си приклекна, а медното копье прехвръкна над него
и се в земята заби, но Атина го скоро изтръгна.
И на Ахила тя пак му го даде от Хектора тайно.
Хектор пък дума му на безпорочний Пелеев Ахила:
„Не погодù, о Ахиле, на бозите кой си подобен! 275
Ти се похвали, но никак от Зевса не ти е позната
мойта съдбина. Изкусник във словото и хитродумец,
искаше да ме изплашиш, юнащина за да забравя.
Не като бягам в гърба ми ти копье ще остро забиеш,
но през гърдите ми право прокарай го, ако от Бога 280
дадено теб е! А нине ти гледай от медно ми копье
да се избавиш; – ега се то цяло забие в телò ти!
И за троянци ще по-лесен боят да бъде, когато
веке изчезнеш, Ахиле, бедо ти най-страшна за нази!“
Рече така и със зАмах си копье хвърли дълговърхо. 285
И погодù: във средата на щита Ахилов удари.
Но надалече си бързото копье от щита отскокна.
Хектор се силно ядоса, задето напразно утече
копье из ръце. Застана нажален, че нямаше веке
копие друго. И громко зовеше си той Деифоба: 290
иска му дълго си копье; но тамо не беше веч тоя.
Хектор тогава се сети в ума си за всичко и каза:
„Тук Деифоба юнака аз рекох че виждам при мене,
но във града си е той, – излъсти ме Атина коварно!
Близо е вече тя, черната смърт, незабавно ще дойде; 295
няма спасенье! Така е туй било угодно отдавна
Зевсу, а още и сину му далекострелещ. Напреди
те ме спасяваха често; но сега ме смърт веч настигна.
Нека поне да загина тук не без борба, не без слава,
и да извърша аз дèло велико, за прùказ да бъде.“ 300
Щом тъй издума, извади той мечът си остри, големи,
що му на пòяс висеше, и кат се изсили, политна:
както орелът се високолетни през облаци черни
спуска в полето на младичко агне ил заек плашливи,
тъй се и Хектор сам спусна и клатеше мечът си остри. 305
Но и Ахил бързоноги, изпълнен със ярост голяма,
буйно се спусна към него, отпред кат затули гърдите
с щита си лепоизписани; шлемът си четиривършен
бляскав той клатеше, а пък ресниците златни, на гъсто
що бе Хефест окол гребена чудно окачил, трептяха. 310
Както оная вечерница, между звездите най-светла
що в мрачева полунощна по небо минува,
също си тъй пламенейше и острото копье, което
с зли във душата кроежи за Хектора, равнаго богу,
в дясна ръка си го силно тресеше Ахил бързоноги; 315
и по телòто му лепо той място избираше, дето
най-вече би се заболо. На всъде на Хектор телòто
беше покрито със медно и красно оръжье, що той го
смъкнал бе от умъртвени от него Патрòкла; там току,
дето плещùте чрез костите ключни се съединяват 320
с шията, гърлото беше отголено: тука е смъртна
раната! Тъкмо в туй място на Хектора, идещи възло,
бързий Ахил си замери със тежкото копье и хвърли:
то се през нежната шия промушна, излезе отсреща;
но не можа да пререже гръклянът му копьето остро, 325
за да предкаже и Хектор Ахилу съдбата със думи;
падна в праха то. А богоподобни Ахил се похвали:
„Хекторе, види се, жив да останеш си мислил ти, който
без да се плашиш от мене, защото си бях надалече,
мили Патрокла погуби. Дете! Отмъстителят негов, 330
много по-силен и сръчен, при кораби дълбокодънни
тамо далече аз чаках, и ето пребих ти нозете.
Псета и птици грабливи ще теб да разръфат позорно,
нему пък славно ахайците щат погребенье направи!“
А омалени продума му шлеморазвяващи Хектор: 335
„Моля те, тако ти душа, колèне, и татко, и майка, –
псетата гръцки при кораби да ме разръфат не давай;
в откуп ти злато и много ще мед да получиш, Ахиле:
с дарове татко и стара ми майка щат тебе обсипа,
ако телò ми дома ти го върнеш, та мойте останки 340
в огън да хвърлят троянците и на троянци жените.“
Нàкриво кат го изгледа, отвърна Ахил бързоноги:
„Куче, не думай за мойте родители, нито моли се
в мойте колене! Да би ми душата търпяла, на мръвки
бих те насякъл и сỳрово бих ти изял аз месото! 345
Зло си ми много направил, и никой не ще от глава ти
псетата да ги разпъди, дори десеторно и дваесеторно
ако за откуп ми той донесе, па и още да дава!
Нито Приям пък Дарданов – и с злато той ако заръча
да те претеглят, – ни стара ти майка ще може да плаче 350
и да нарежда при смъртния одър на сина си мили;
но ще те псетата люти и птици грабливи разръфат!“
Хектор душа кат береше и шлемът развяваше, рече:
„Знам те аз тебе! И що ли те толкози молех напразно?
Тебе в гърдите ти сърце желязно се крие; но гледай 355
поради мен боговете на тебе да се не разсърдят
в тоз ден, кога при вратите скаейски там ще те убият –
без да се плашат от твоята храброст – Парис и Аполон!"
Щом туй изрече, тъмата го смъртна завеки обгърна.
Па и на мъртвий веч Хектор продума Ахил богоравни: 360
„Мри! Смъртта си ще аз да причакам, когато на Зевса,
па и на други богове безсмъртни туй бъде угодно.“
Рече така и от трупа извади той медното копье;
възкрай го турна и кърваво сне от плещи му оръжье.
Тамо и други се стекоха синове храбри ахайски: 365
на хубостта и на ръста се Хекторов чудеха всички.
Никой не спря се до него със копье си без да го мушне.
Чудно съседа си всеки погледнеше и му речеше:
„Ай, ай! наистина, нине е Хектор за пипане по-мек, –
не както по-преди, кораби с огън кога ни запали.“ 370
Всеки говореше тъй и го мушеше с копье си остро.
А богоравни Ахил бързоноги оръжьето грабна,
там пред ахайци застана и думи крилати изрече:
„Ой вий, приятели, чуйте управници, гръцки войводи:
веке със божия помощ затрихме тогова, що зло ни 375
по-много стори, отколкото заедно всички троянци!
Нека нападнем сега на града ний Приямов, троянци
за да узнаем какво те кроят: дали щат да напуснат
яката крепост, щом тоя загина, или ще се борят
още упорно, че Хектора няма го без да се грижат. – 380
Що се пък мисли такива пораждат в душата ми нине?
Тамо при кораби – ощ неоплакано, непогребèно,
мъртво Патроклово тяло лежи! Докле жив съм и мойте
мили държат ме колене, не ще го забравя аз него!
Нека умрелите памет изгубват, във Ада щом идат, 385
ази и тамо не ща да забравя другаря си мили!
Нека сега пък със песни победни се върнем, ахайци,
тамо при дълбокодънните кораби с трупа на тоя.
Слава велика сдобихме: погубихме Хектора ние,
както на бога комуто троянци се кланяха в Троя.“ 390
Рече и за богоравния Хектор скрои поруганье.
Жилите той и на двете нозе му под глезни преряза,
ремъци волски прокара през дупките, и за колата
яко ги свърза; главата остави му тъй да се влачи.
После качи се в колата и дигна оръжьето красно; 395
плесна ги с бича конете, а те се понесоха леко.
Облаци прах се над влечений дигат; косата му черна
бе се простряла; главата, коя неотдавна бе красна, –
цяла зарита в прах. Зевс олимпиецът даде
врагу в земята й бащина да се ругае над нея. 400
Тъй се главата на Хектора валяше в прах. Щом съгледа
майка сина си, тя гласно заплака; далеко
булото бяло хвърлù и косата си скубеше в ужас.
Жално и татко му мили заплака; и вопли, риданья се чуха
между народа по целия град на Прияма. Навярно, 405
би си помислил човек, че хълмистата Троя висока
в пламъци от основанья разрушва се, цяла загинва!
С мъка народът едвам нажаленият спираше старец,
който през порти дардански се вън да излезе стремеше.
Той се търкаляше в прах и ги молеше всички троянци; 410
всекиго мъжа по име като го наричаше, дума:
„Стойте, другари! Без жал ме пуснете аз сам да изляза
вън от града, та да ида при кораби бързи ахайски;
там ще да моля тогоз дръзновени злодейца Ахила:
може би срам да го хване от мойте години преклонни 415
и да се над моя старост смили; та и татко му стар е,
оня Пелей, за беда на троянците що го отхрани, –
мене пък най-вече страшни беди той докара и болки:
толкова синове храбри юнаци ми той изпотрепа!
Жален съм, но не оплаквам аз толкова всичките други, 420
както едина мой Хектора мили, скръбта за когото
скоро във Ада ще мен да изпрати. Поне на ръце ми
той да умреше! Тогази наплакали бихме се много, –
майка му клетница, що го й родила, и ази злочести...“
Тъй със риданье издума, и с него ридаеха всинца. 425
А из троянки Хекуба пък с глас вележален заплака:
„Чедо, на мене горката защо ми е веч да живея
в скърби ужасни? О, мъртъв си вече ти, сине, кой бе ми
гордост едничка и денем и нощем, а в Троя защита
и на троянци, па и на троянки, що тебе кат бога 430
равно почитаха! Приживе слава велика им беше;
нине те веке настигна теб смърт и съдбина проклета!..“
Тъй със риданье издума тя. Но Андромаха не беше
нищо за Хектора чула, защото не дойде при нея
верен вестител, та неи да каже, че вънка от Троя 435
нейният мъж е останал самичък в опасност. Тя сàма
в къщни глъбини пурпурна тъчеше си тъкан на дипли
и със прекрасни я цветенца шареше; а на слугини
гиздавокоси из къщи заръча големий триножник
да го поставят на огън, та топла да има за Хектора 440
баня, кога се от битка ужасна завърне уморенъ.
Още – горката! – не знайше, че мъж й, далече от баня,
с ръце Ахилови от модроока Атина убит е!
Вопли, риданья тя чу, откъм кулата че се разнасят.
Цяла изтръпна. Совалката нàзем изпусна из ръце. 445
Пак се обърна тя към лепокосите в къщи слугини:
„Нека със мене да дойдат две, що е станàло да видя.
Чух на свекърва си стара гласът и в гърди ми се силно
къса сърцето ми, – ще да изхвръкне из мене! Крака ми
се подкосиха, навярно децата на стари Прияма 450
лошо е нещо слетяло. И (боже не дай туй да чуя)
страх ме е много, Ахил богоравни да не е отлъчил
Хектора смели сам от стените троянски далече,
та по полè да го гони и храброст злокобна, несрятна,
нивга на мира що го не оставяше, да му разбие: 455
нивга не чака при другите ратници, но той напреде
тича, усилян от тая победна юнащина своя...“
Рече така и със силно разтупано сърце из къщи
кат полудяла излитна; – със нея и двете слугини.
Щом си тя стигна до кулата, хора де бяха се сбрали, 460
бързо на зида качи се тя и се наокол озърна: съгледа
Хектора влачен далеч от стените! Безмилостно него
влачеха бързи коне къмто кораби дълбокодънни.
И мрачева непронизна очи й покри ги веднага! ...
Тя повали се назади и като че смърт я обгърна. 465
Всичкият накит далеч от главата се нейна разпръсна:
панделки, светли повезки, венец, и закосник й хубав,
още и булото, що Афродита го златна ней даде
оня ден, с перестий шлем кога Хектор из дом я
на Етиона изведе, несметен кат откуп наброи. 470
Много етърви и зълви стояха там край Андромаха,
свяст тя изгубила, бледна, и помощ и даваха.
Вече кога си на себе дойде и поемна си въздух,
Тя със риданье се посред невести троянски провикна:
„Хекторе, тежко и горко! С еднаква сме й двама родени 475
участ: ти в Троя свещена в дворците на стари Прияма,
ази пък в Тива, ей тамо при Плака – гориста планина –
в къщата на Етиона нещастни, що мене злочеста
още от малка отгледа. Защо ли съм се аз родила?
Сега ти в царството Адово вдън земя веке пропадна, 480
а мен самичка в тъга непосилна ме в къщи остави,
клета вдовица! ... И още не може да дума детето,
що го родихме ний клетници двама; веч нито ти нему,
Хекторе, ще да му бъдеш закрила, нито пък то тебе!
Може би да се избави то от многослъзната битка 485
с момци ахайски, но мъки, страдания пак го очакват
после; защото иманье, полета щат чуждите хора
да му разграбят. Детето сираченце щом си остане,
всички връстници ще него напуснат, и то ще се скита,
сявга главица навело и с мокри от сълзите бузи ... 490
Често от нужда при бащини то ще отива другари:
на едногò ще полата да дърпа, на други хитонът;
от съжаленье ще чаша му някой подà – и за малко
устни ще само накваси, небце му ще сухо остане...
Често и дèте богатско, що има и татко, и майка, 495
от угощенье ще него да пъди със бой и ругае:
„Скоро махни се от тука! Баща ти го няма при нази!“
И ще се върне разплакан при майка си, клета вдовица,
Астианакс мой, доскоро що, седнал на отчи колене,
винаги само тлъстина от агне и мозък ядеше; 500
а пък когато му дойдеше сън, уморен от игрите
детски, той сладко заспиваше сявга в леглото си чисто,
в скути на свойта обична кърмачка на меки постелки...
Нине веч много беди те очакват, без татко остало,
мое дете, кое Астианакс ми троянци наричат: 505
само ти, Хекторе, в Троя им беше защитник на порти
и на стените високи; сега пък далече от нази,
тамо при витите кораби ще те довършат веднага
червеи, псетата щом се наситят от тебе оголен, —
а пък във къщи стоят ти одеждите тънки, прекрасни, 510
що са от женски ръце изтъкàни! Сега ти не трябват
вече, и никога с тях ти не ще се покриваш, а всички
аз изгори ща ги скоро на пламнала клада, за слава
твоя измèжду троянките и конеборци троянци.“
Тъй със риданье издума, и с нея жените ридаха. 515