ПЛАТОН
ЕПИГРАМИ[*]
Превод: Крум Димитров, 1944
1. Бе на уста ми духът, кога Агатона[1] целувах:
сякаш копнееше той в него да мине тогаз.
2. Хвърлям ти ябълка[2]: щом сърдечно и вярно ме любиш,
ти я вземи и за дар твоята младост ми дай.
Ако пък смяташ, че туй не бива, вдигни я ти също,
ала добре размисли, времето колко хвърчи.
3. Ябълка аз съм: един, що те люби, ме хвърли, Ксантипа.
Я му кимни, че и ти вехнеш подобно на мен.
4. Гордо Лаида[3] се смях над Елада; любимци безбройни,
китни младежи, държах нявга пред прага навън.
Туй огледало сега на Пафия[4] връщам: да виждам
себе не искам, каква бях, невъзможно е веч.
5. Мокър на нимфи певец и прислужник, любител на влага,
жаба, ликуваща, щом в извор се гмурне дълбок,
пътник от бронза изля като дар на великите бози,
дето през зной нетърпим жаден с вода се напи.
Нему залутан струя навреме посочи с гласа си
тя посред росния дол с тази благата уста.
Пътникът морен вървя по следите на сладките звуци
и до желаната цел стигна с пребити нозе.
6. Бе и за чужди тоз мъж, Пиндар, любимец, и свои
тачеха него, че жрец на Пиериди[5] бе той.
7. И на Хекаба[6] сълзи, и на толкоз жени илионски,
нявга родени, прати горест жестока съдба.
Ала, Дионе[7], на теб, извършил подвизи славни,
радости дадоха в дар кротките бози безчет.
Ето, в родина просторна лежиш, почитан от всинца,
светли Дионе, и мен палнал в сърцето любов.
8. Днес, като нищо не каза Алексис, освен че е хубав,
зяпат го всички и той буди навсъде възторг.
Душо, защо ли пък кост ти сочиш на псета? Подире
тя ще изчезне: така Федър не бе ли затрит[8]?
9. Ние, егейски вълни тежкошумни напуснали нявга,
на екбатанско поле тук по средата лежим.
Поздрав, родино, на теб, Еритрея[9], поздрав, Атина,
близка с Евбея, и теб поздрав, любимо море!
10. От еретрийски сме род, от Евбея, но близо до Суза[10]
легнахме жални, далеч толкоз от наш’та земя.
11. Гроб на загинал в море съм, а онзи пък на земеделец:
толкоз е мрачни Аид общ за море и за твърд.
12. Гледаш удавник: морето мене дълбоко погуби,
но ми не смъкна от срам плаща от голо тело.
Сетне с нечисти ръце го свали един нечестивец,
взел на душата си грях тежък, от корист пленен.
Нек го наметне сега и с него отиде той в ада,
нека го види Минос[11] с моите дрипи покрит.
13. Бог да ви пази, плувци, еднакво в море и по суша:
знайте, минавате тук гроб на удавник злочест.
14. Гледаш звездите, Звезда[12] моя: искал бих силно да стана
ази небе, та с очи хиляди теб да следя.
15. Ярка светеше звезда ти източна нявга сред живи,
мъртъв сред мъртвите днес светиш вечерница ти.
16. Пръкнах се орех край път, за всички, които минават,
лека забава, та днес все ме замерят деца.
Нежните вейчици веч и клонки цъфтящи от пакост
счупени виснат, отвред камъни в мене хвърчат.
Ражда ли нейде дърво, тежко му! Така е и с мене:
клето съм, че пожелах плодно да стана и аз.
17. Някой намерил злато, но при туй изтървал си въжето;
тоз, що изгубил, с въже бил се обесил поне.
18. Този намерил злато, изгубил го онзи; захвърлил
свойто съкровище тоз, онзи си вързал въже.
19. Всичко животът ни носи, а трайното време променя
слава, съдба, красота и естеството дори.
20. Музите девет били – говорят мнозина с немара.
Ала от Лесбос Сафо стана десета сега.
21. Виждат се кравички пет на мъничък камък от яспис,
сякаш е вложена в тях всичките жива душа.
Биха избягали те комай, ала в златна кошара
вред оградено с резец дребното стадо пасе.
22. Майсторски веща ръка на Бромий[13] Сатира извая,
божия сякаш душа в камъка вдъхна сама.
Аз съм на нимфи другар, преди руйното вино червено
първом в чашите аз бистра наливам вода.
Бавно, внимателно ти мини, да не би да разбудиш
този омаян младеж, дремещ си сладко приспан.
23. Аз съм прислужник любим на хубаворог Диониса,
лея водата на рой нимфи с сребристи коси,
сънища дивни и чар навявам на юноша кротък...
24. Тихо, космати скали, млъкнете и вие, потоци,
извори, спрете и вий, нека не блеят стада!
Пан[14] е започнал сега на сладостна флейта да свири,
свързани цеви в захлас с влажната устна допрял.
Кръшно извиват хоро наокол с нозете си стройни
нимфи на студни води с нимфи на гъсти гори.
25. Я под високия бор седни ти, пътниче морен;
с вейчици той шумоли гъсти от нежен зефир.
Мойте бъбриви струи под звука на ромонеща свирка
сън ще навеят и теб с клепки, премрежени в блян.
26. Зърна Киприда сред Книд[15] Киприда и тъй се провикна:
„Где ме без дрехи видя този Праксител, не знам!“
27. В Книд през пенливи вълни дойде Китерея – Киприда:
искаше новия лик свой да разгледа и там.
Щом го тя зърна отвред, поставен на първото място,
рече: „Праксител пък где мен е без дрехи видял?“
Тебе Праксител не е видял, че не бива – длетото,
Пафия, теб издълба, както поиска Арес[16].
28. Ни те Праксител извая, ни те създаде резецът,
ала застана такваз нявга пред строгия съд[17].
29. Сякаш приспал Диодор[18] Сатир, а не го е изваял!
Сладко среброто си спи, тихо, недей го буди!
30. Нявга Харитите храм си търсеха, който не рухва:
в Аристофана си те свиха нетленно гнездо.
31. Археанаса[19] е в мен, колофонянка стара, зарита,
в нейните бръчки дори буйният дреме Ерот.
Рояк поклонници, нявга вкусили от първата нейна
младост, какъв ли огън крила е в ранните дни?
32. Музите плаши Киприда: „Девойки, почитайте вие
ваш’та Венера, че тя ще ви изпрати Ерот!“
Музите рекли тогаз: „Разправяй таквиз на Арея,
Тоз момчурляк палаван нивга не кацва край нас.“
33. Щом в дъбравата сенчеста влязохме, сварихме вътре
мязащ на румени ябълки славния син на Китера[20]:
нямаше стрелника там до него с лъка му изкривен,
но на дърветата те висяха сред гъстата шума.
Той пък връз цъфнали рози, обаян от сънища дивни,
спеше усмихнат, а рой под него пчелици златисти
хвъркаха с нежни крилца и му ближеха сладките устни.
[1] Приятел на Еврипид и Платон, атински трагически поет.
[2] Тук ябълката можем да оприличим нещо като на розата, израз на сърдечни чувства и признания.
[3] Известна на времето си хубавица, която живяла в Коринт през Пелопонеската война.
[4] Прякор на Афродита, наречена така от град Пафос на Кипър, гдето особено била почитана.
[5] Така се зовели музите от Пиерия, област в Македония, най-старо място на техния култ.
[6] Другояче Хекуба, жената на Приам.
[7] Дион Сиракузки, който свалил от власт тиранина Дионисий Млади, но впоследствие бил убит от заговорници.
[8] Цялата епиграма по смисъл е малко неясна в самия първообраз.
[9] Жителите на град Еритрея на остров Евбея били отведени в Персия от персийския пълководец Датис по време на първата персийска война.
[10] Столица на древна Персия.
[11] Един от съдиите в подземното царство.
[12] Тук има игра на думите: името Астер като нарицателно ще рече звезда.
[13] Един от епитетите на Вакх-Дионис.
[14] Бог на горите, овчарите и стадата.
[15] Град в Кария в Мала Азия.
[16] Богът Арес, любим на Афродита.
[17] На Парис.
[18] Скулптор от пети век преди Христа.
[19] Прочута някога хубавица.
[20] Друг прякор на Афродита по името на остров със същото название. Там богинята пак така особено била тачена.
[*] Великият атински мъдрец Платон (429-348 г. пр. Хр.), по думите на гръцкия писател-граматик Диоген Лаертски, искал на младини да стане поет и се занимавал с най-изтънченото словесно и духовно изкуство, като писал лирически стихотворения и трагедии. Ала през 408 г. той срещнал на житейския си път Сократа, който с неотразимото си въздействие извършил преврат в неговите склонности и го увлякъл подир себе си. Почти всичките си юношески опити Платон хвърлил в огъня. Все пак до наши дни са се запазили поднасяните по-долу епиграми, които имат слабо отношение към неговото учение, като не съдържат и кой знае какви сведения за личния му живот. Всяка от тях обаче издава по несъмнен начин в лицето на Платона даровит и изящен поет.
Епиграмите са преведени по гръцкия текст на Anthologia lyrica, стъкмена от Едуард Хилер, издадена през 1907 г.
ПЛАТОН
ЕПИГРАМИ
Превод: Георги Михаилов, 1979
Хвърлям на теб тази ябълка[1] и ако мен ме обичаш,
ти я вземи и отдай твойто моминство на мен.
Ако ли сметнеш това за съвсем невъзможно да стане,
все пак вземи я и виж: миг само трай любовта.
* * *
Хетерата Лаис
Гордо се смях над Елада и сонм от влюбени в мене
аз на вратите държах... В дар, Афродито, вземи
туй огледало! Не ща да се гледам, каквато съм днеска,
а пък не мога да съм, както съм била преди.
* * *
Казват, че девет са музите: колко небрежно го казват!
Ето десета със тях: тя е от Лесбос – Сафо!
* * *
Нека да стихне скалата шумната на горските нимфи,
изворът с ромона свой и на стадата шумът:
сàмият Пан е започнал да свири със звучния сиринкс,
нежните цеви от тръст плъзнал по влажни уста,
а пък със нежни нозе са захванали танец край него
изворни нимфи ведно с горските нимфи във такт.
[1] Понякога са написвали на ябълката любовни слова, които, като се прочетат (древните са чели на глас), обвързват като с клетва (у Калимах легендата за Аконтий и Кидипа); изглежда, че и тук случаят е такъв.