Платон. Критон (1928)

ПЛАТОН

 

КРИТОН

 

Превод: Боян Ботушаров, 1928

 

 

Лица: Сократ и Критон

 

1. Сократ: – Защо си дошел в такова време, Критоне? Или не е вече рано?

Критон: – Много е рано.

– Като кое време е?

– Едва се зазорява.

– Чудно ми е, как тъй тъмничарят е склонил да ти отвори.

– Свикнал е вече с мене, Сократе, че често тук идвам, па е видял и известна облага от мене.

– Отскоро ли си дошел или отдавна?

– Доста отдавна.

– Защо тогава не си ме събудил веднага, ами си стоял край мене мълчаливо?

– Кълна се в Зевса, Сократе, и аз сам не бих желал да прекарам една такава безсънна и скръбна нощ. Но отдавна ти се чудя, като гледам, как сладко спиш; и нарочно не те събудих, за да не нарушавам хубавия ти покой. И по-преди, през целия ти живот, аз често съм те облажавал заради твоя нрав, но особено пък при сегашното ти нещастие, което ти тъй леко и спокойно понасяш.

– И действително, неразумно би било, Критоне, човек на такава възраст да роптае, че трябва вече да умре.

– Но същите беди, Сократе, сполетяват и други на тая възраст, ала старостта им съвсем не ги примирява с постигналата ги съдба.

– Вярно е и това. Но защо си дошел тъй рано?

– Вест нося, Сократе, скръбна, но не толкова за тебе както виждам, а за мен и за всички твои близки; във всеки случай аз най-тежко ще я понеса.

– Каква е тая вест? Да не се е върнал корабът от Делос[1]?

– Не се е още върнал, но предполагам, че ще пристигне днес, като съдя по това, що съобщават някои пътници от Суний[2], които са го оставили там. Според тях, корабът ще пристигне днес, а утре ти, Сократе, ще трябва да се разделиш с живота.

2. – Е, Критоне, нека е на добър час! Щом тъй е угодно на боговете, тъй да бъде! Все пак не вярвам, че корабът ще дойде днес.

– Отгде заключаваш това?

– Ще ти кажа. Нали трябва да умра на следния ден от пристигането на кораба?

– Така поне казват ония, в чиято власт е това.

– В такъв случай, предполагам, че корабът ще пристигне не днес, а утре. Тъй заключавам по един сън, който видях тая нощ преди малко; и действително, добре е било, дето не си ме разбудил.

– А какъв е бил тоя сън?

– Присъни ми се, че една хубава и миловидна жена дойде при мене, назова ме и ми каза: „Сократе,

На третия ден от днес ще пристигнеш в плодовитата Фтия[3]“.

– Колко странен сън, Сократе!

– По-скоро знаменателен, струва ми се, Критоне!

3. – Наистина, както изглежда, много знаменателен сън. Но, драги Сократе, все още има време: послушай ме сега и се спаси! Защото, ако умреш, това не ще бъде за мене обикновено нещастие. Та не само ще загубя един такъв близък, какъвто никога вече не ще намеря, ами и ще дам повод на мнозина, които не познават добре нито мене, нито тебе, да си мислят, че съм могъл да те спася, ако бих похарчил пари, но не съм искал да сторя това. И действително, какво по-позорно би имало от това, да мислят хората, че парите ми са по-свидни от приятелите! Защото повечето хора не ще повярват, че ти сам не си пожелал да излезеш от тук, въпреки всички наши усилия.

– Но, драги Критоне, защо да ни е толкова грижа за хорското мнение? Нали по-смислените хора, чието мнение тъкмо трябва да взимаме под внимание, ще смятат, че всичко е станало така, както е било естествено да стане?

– Все пак ти виждаш, Сократе, че е необходимо да държим сметка и за хорското мнение. Тъкмо сегашният случай ни показва, че хората са в състояние да извършат и най-големите злини, та да не говоря за по-малки, стига само някой да бъде наклеветен пред тях.

– Дано, Критоне, хората можеха да извършват най-големи злини, та да могат да извършват и най-големи добрини. Тогава би било всичко добре. Но те не могат да правят нито едното, нито другото; защото те не са в състояние да постъпват нито разумно, нито неразумно, а вършат просто това, което им хрумне.

4. – Добре, нека тъй да бъде! Но сега ми отговори на тоя въпрос: да не би да се безпокоиш за мене и за другите си близки, че ако избягаш от затвора, сикофантите[4] биха ни създали неприятности, като ни издадат, че сме те отвели от тук, и да ни накарат да изгубим целия си имот, или поне значителна сума пари, или пък свръх това да изпатим и нещо друго? Ако действително ти се боиш от подобно нещо, то не бери тая грижа! Защото ние сме длъжни да те спасим и затова да се изложим на такава опасност, па дори, ако стане нужда, и на още по-голяма. Но, хайде, послушай ме и не постъпвай иначе!

– И за това се безпокоя, Критоне, па и за много други неща.

– Но, не се безпокой за това! Та и не са много парите, които някои лица ни искат, за да те спасят и изведат от тук. Не виждаш ли, колко лесно се подкупват тия сикофанти! Те биха се задоволили с малко. На твое разположение са моите пари, и, както си мисля, те са достатъчни за целта. Ако ли пък, грижейки се за мене, мислиш, че не трябва да похарча парите си, тук имаме и други приятели, които са готови да поемат разхода върху себе си. За същата цел един е вече приготвил сам достатъчна сума, а именно тиванецът Симий; готов е да помогне и Кебет, па и много други. И тъй, както ти казвам, не бива да занемариш спасението си, само защото се боиш от такива работи, нито пък да те спъва, както каза в съда, мисълта, че на заточение не би имал, що да правиш себе си! Защото където и да отидеш другаде, ти ще бъдеш тачен; ако пък би поискал да отидеш в Тесалия, аз имам там приятели, които ще те ценят и закрилят, тъй че там никой не би те огорчавал.

5. Освен това, Сократе, струва ми се, че не постъпваш правилно, като сам се погубваш, когато би могъл да се спасиш. Ти сякаш сам си устрояваш това, което твоите неприятели биха ти устроили и наистина ти устроиха, в желанието си да те погубят. При това мисля, че ти обричаш на гибел и синовете си, като ги изоставяш, доколкото това зависи от тебе, на произвола на съдбата, когато би могъл да ги отгледаш и възпиташ. С тях сигурно ще се случи това, което става обикновено със сираците. Впрочем, или не би трябвало да имаме деца, или, в противен случай, трябва да понесем всички мъки за отглеждането и възпитанието им. Но ти, както изглежда, си избираш най-лекия и безгрижен път. А трябва да изберем тоя път, който би избрал добрият и доблестният човек, щом твърдим, че през целия си живот сме залягали за добродетелта. Тъй се срамувам и заради тебе, и заради нас, твоите близки, защото би могло да се помисли, че всичко това се случи с тебе поради някаква страхливост от наша страна: и самото внасяне на делото в съда, както стана, макар че можеше и да не се внася, па и начинът, по който се разгледа то и най-после това, което е и най-позорно в цялата работа – като че ли ние по някаква негодност и боязливост не попречихме да се изпълни наказанието, щом нито ние те спасихме, нито пък ти сам себе си; а това бе напълно възможно, стига само да имаше у нас малко умение. И тъй, Сократе, внимавай, да не би заедно с нещастието да сполети позор и тебе, и нас! Хайде, решавай се! Впрочем не е и вече време да се решаваш, а трябва вече да си се решил. А решението може да бъде само едно: всичко ще трябва още довечера да бъде свършено. Ако се бавим още, нищо не ще бъде вече възможно. Но хайде, Сократе, послушай ме само и нищо друго не се опитвай да правиш!

6. – О, драги Критоне, твоето усърдие би било твърде ценно, ако само е права насоката, в която то се проявява; инак, колкото е по-голямо, толкова по-големи затруднения създава. И тъй, нека видим, дали трябва да извършим това, що казваш, или не; защото не само сега, но и винаги аз съм си бил такъв, че от всичко у мене следвам само онова, което в разсъжденията си намеря за най-добро. А ония мисли, които съм изказвал по-рано, не мога да отхвърля сега, когато ме сполетя тая съдба, тъй като те ми се виждат все същите, и затова аз все тъй ги ценя и се придържам към тях, както и по-рано. И ако сега не бихме могли да се доберем до по-добри съждения, то знай добре, че аз не ще ти отстъпя, дори ако властта на мнозинството би ни заплашила, както децата, с повече плашила, отколкото сегашните, като ни налага окови, смърт и лишение от имот. Но как най-добре да разгледаме въпроса? Да вземем най-напред онова твое съображение за хорското мнение и да видим, дали все си остава права мисълта, че трябва да се вземат под внимание само известни мнения, а други – не. Или пък тая мисъл е била права, докато още не бе се надвесила смъртта над мене, а сега става явно, че тя е била казана току тъй, само от желание да кажем нещо, но всъщност е била само забава и шега? Бих желал да разгледам заедно с тебе, Критоне, дали тая мисъл ще ни се види по-друга при сегашното ми положение, или пък все същата, та съобразно с това или да я изоставим, или да я последваме.

Аз смятам, че ония, които знаят, какво говорят, са казвали винаги, както и аз сега твърдя, че само някои от хорските мнения трябва да се ценят, а други – не. Това, в името на боговете, Критоне, не ти ли се вижда добре казано? На тебе поне, доколкото може да предвижда човек, не предстои да умреш утре и затова надвисналото нещастие не би могло да те заблуждава.

Ето виж, добре ли ти се струва казано, че не всяко мнение трябва да се зачита и че едно трябва, а друго не трябва? Какво ще кажеш? Не е ли право това?

– Право е.

– Нали трябва да се ценят добрите мнения, а лошите – не.

– Да.

– Добри пък са мненията на благоразумните хора, а лоши – на неблагоразумните, нали?

– Разбира се.

7. – Добре! Ами как решавахме тоя въпрос: когато един човек се занимава с гимнастика и полага усилия в тия упражнения, трябва ли той да взима под внимание похвалата и укора на всекиго или само на едного, а именно на лекаря или учителя по гимнастика?

– Да, само на едного.

– Нали, следователно, той трябва да се бои единствено от неговите укори и да се радва единствено на неговите похвали, а не да гледа и тия на другите хора?

– Да, без съмнение.

– Значи той трябва да действува, да се упражнява и да се храни само по тоя начин, който одобрява наставникът и опитният, а не и по начина, който се харесва на другите хора.

– Така е.

– Добре. Но ако той не послуша своя единствен наставник и не обърне внимание на неговите укори или похвали, а се подаде на укорите или похвалите на хората, които нищо не отбират от гимнастика, нима не ще изпати нещо лошо?

– Как да не изпати!

– Но в що се състои това лошо нещо? В какво отношение ще се отрази и коя страна на тоя непослушник ще засегне?

– Разбира се, ще засегне тялото му: то ще пострада.

– Добре казваш. Но нали същото е и с останалите неща, Критоне, за да не се впущаме в други примери? Не важи ли същото и по отношение на доброто и злото, честното и позорното, за които сега размишляваме? Въпросът е пак тоя, дали трябва да постъпваме така, както постъпват повечето хора, като се съобразяваме с тях, или пък да постъпваме само по начина, който ни указва наставникът, ако изобщо имаме такъв, и от него да се свеним и боим, без да обръщаме внимание на всички останали. А ако не слушаме наставника си, ще развалим и разрушим онова, което чрез справедливостта се подобрява, а чрез несправедливостта се погубва; или не е така?

– Да, Сократе, така е.

8. – Добре, но ако ние, като се поведем по мнението на неведущите, си похабим онова, което със здравни упражнения се подобрява, а с нездравни се разваля, дали бихме могли по-нататък да живеем? В случая става дума за тялото, нали?

– Да.

– Нима ние можем да живеем с порочно и похабено тяло?

– Съвсем не.

– Но нима пък бихме могли да живеем, когато ни е погубено онова, върху което несправедливостта действува злотворно, а справедливостта – благотворно? Или нима ще речем, че по-низко от тялото стои онова нещо у нас, което е чувствително към справедливостта и несправедливостта?

– Съвсем не.

– То е по-висше, нали?

– Много по-висше.

– Значи, драги, ние не трябва да се грижим много за това, какво ще рекат за нас хората, а за мнението на оня единствен наш наставник, който разбира от справедливост и несправедливост, както и за самата истина. Затова тук ти още в началото не си прав, като смяташ, че ние трябва да взимаме под внимание хорското мнение за справедливото, хубавото и доброто, както и за противоположните тям неща. Но, може би, ще рече някой, че хората могат да ни погубят.

– Разбира се, Сократе, ще рече.

– Право казваш. Но, драги мой, и това съображение ми се вижда като предишното. Ето, виж пак, дали си остава в сила оная наша мисъл, че трябва да се цени не изобщо животът, а добрият живот.

– Да, остава.

– Остава ли в сила и това, че доброто, хубавото и справедливото са едно и също нещо?

– Да.

9. – И тъй, имайки предвид това, в което се съгласихме, нека разгледаме, дали е справедливо да се опитам да изляза от тук, против волята на атинците, или не е справедливо: ако се окаже справедливо, да се опитаме; ако ли пък е несправедливо, да изоставим тая мисъл. Да видим, Критоне, дали тия твои съображения за разходване на пари, за хорско мнение и за отглеждане деца не са всъщност по-скоро съображения на ония, които лекомислено убиват човека, а после, ако разбира се могат, гледат отново да го съживят, и то без всякакъв разум, – изобщо съображения на тълпата! Ние пък, в съгласие с решението на здравия разсъдък, трябва да разгледаме само това, за което преди малко говорехме: дали ще постъпим справедливо, ако дадем пари и се отблагодарим на тия, които ще ни изведат от тук, било че сами извеждаме или се оставяме да бъдем изведени, или ще извършим всъщност неправда, ако сторим всичко това. А окаже ли се, че в такъв случай бихме извършили неправда, то нека видим, дали не би трябвало да предпочетем да умрем, като останем тук и се примирим, или да изпатим нещо друго, отколкото да извършим неправда.

– Наистина, добре казваш, Сократе. Но виж сега, какво да правим!

– Да разгледаме това заедно, Критоне, и ако ти можеш с нещо да обориш моите думи, обори ги, и аз ще те послушам. Ако ли пък не можеш, престани тогава, драги, да ми повтаряш все същото, че трябвало да изляза от тук въпреки волята на атинците. Аз твърде много държа на това, да действувам в тоя случай с твое съгласие, а не против волята ти. Виж сега началото на нашето разсъждение, дали ти се вижда добре поставено, и се опитай да отговориш на въпроса така, както ти намираш за най-добре.

– Добре, ще се опитам.

10. – Нали се съгласихме в това, че по никакъв начин не трябва съзнателно да вършим неправда? Или по някой начин можем, а по други – не, или изобщо неправдата не е нещо добро, нито хубаво, както и по-преди често сме се съгласявали в това? Или пък всички ония наши общи мисли са се някак обезсилили през тия няколко последни дни? Нима ние, мъже в напреднала възраст, сме се заблуждавали, Критоне, като сме разисквали от дълго време по тия въпроси, без да забележим, че по нищо не сме се отличавали от децата? Или пък оная мисъл си остава напълно върна, както тогава я схващахме, безразлично дали хората я признават или отричат? Пък и ако би трябвало да понасяме и по-тежки или по-леки изпитания от сегашните, все пак неправдата е винаги пагубна и позорна за тоя, който я върши. Или не е така?

– Така е.

– В никой случай, значи, не трябва да се върши неправда?

– В никой случай.

– Нали също и онеправданият не трябва да отвръща с неправда, противно на това, що мислят обикновено хората, щом като в никой случай не трябва да се върши неправда?

– Да, така изглежда.

– Е добре, Критоне, а зло бива ли да се върши или не бива?

– Не, разбира се, Сократе.

– А справедливо ли е пострадалият да отвръща със зло, както мислят повечето хора, или не е справедливо?

– Съвсем не.

– И тъй, да се стори зло на хората не значи нищо друго, освен да извършим спрямо тях неправда.

– Право казваш.

– Ние не трябва, следователно, нито на едного от хората да отвръщаме с неправда или със зло, каквото и да сме претърпели от тях. Но виж, Критоне, като се съгласяваш с мене по тоя въпрос да не би да вървиш против вътрешното си убеждение. Защото зная, че малцина мислят и ще мислят така. А тия, които мислят така, и ония, които са на противно мнение, не могат да се спогаждат, а по необходимост взаимно се презират, щом си узнаят убежденията. Затова размисли добре, дали и ти споделяш моя възглед и си убеден в него, и дали като изходна точка на нашия размисъл би послужил възгледът, че никога не бива да се върши неправда, нито да се отвръща с неправда, и че дори и пострадалият не бива да си отплаща със зло, или пък ти не си съгласен с мене и не споделяш това основно положение! Аз, разбира се, отдавна вече така мисля и продължавам и сега така да мисля. Затова, ако твоят възглед е по-друг, изкажи се и ме поучи. А ако и ти си дълбоко убеден в изказаните преди малко мисли, то чуй, какво следва.

– Но, уверявам те, и аз споделям напълно тия мисли; затова говори по-нататък!

– Ето що искам още да кажа, или по-скоро да запитам: ако някой е признал нещо за справедливо и добро, трябва ли да го прилага в своите постъпки, или не?

– Трябва да го прилага.

11. – А сега, от това становище, разгледай моето положение: ако ние излезем от тук без съгласието на държавата, не ще ли постъпим зле спрямо някого, и то тъкмо спрямо такива, които най-малко са заслужили това, или не? Дали ще постъпим в такъв случай съгласно с това, което признаваме за справедливо, или не?

– Не мога да отговоря на въпроса ти, Сократе, защото не го разбирам.

– Но виж това: ако в момента, когато възнамеряваме да избягаме от тук, или както и другояче да бихме означили тая постъпка, застанат на пътя ни законите и държавата и ми зададат тоя въпрос: „Кажи ни, Сократе, що си намислил да правиш? Нима не схващаш, че с тая си постъпка ти погубваш нас, законите, и цялата държава, доколкото това е по силите ти? Или смяташ, че е възможно една държава да продължава да съществува и да не се разпадне, в която произнесените присъди не се изпълняват, а се обезсилват и отменяват от отделни граждани?“ Какво ще отговорим на тоя и нему подобни въпроси, Критоне? Защото в тоя смисъл би могло да се каже много нещо, особено от някой оратор, в полза на оня заплашен от унищожение закон, който повелява да бъдат привеждани в изпълнение издадените присъди. Или ще им отговорим: „Държавата постъпи несправедливо спрямо нас и присъдата не е правилно издадена“. Тъй ли ще гласи нашият отговор или другояче?

– Тъй ще гласи, кълна се в Зевса, Сократе.

12. – Обаче законите биха отвърнали: „Нима, Сократе, такова беше споразумението между нас и тебе? Не се ли свеждаше то по-скоро към безпрекословно подчиняване на съдебните решения, които произнася държавата?“ Ако ли пък бихме останали учудени от тия техни думи, законите вероятно тъй биха тогава продължили: „Не се чуди, Сократе, на това, което ти казваме, а ни дай своя отговор, тъй като ти си свикнал да си служиш с въпроси и отговори! Ето кажи, в какво обвиняваш нас и държавата, та искаш да ни погубиш! Нали преди всичко ние те създадохме, като под наше покровителство баща ти се ожени за майка ти и тъй ти се роди? Кажи, можеш ли да упрекнеш в някакъв недостатък ония от нас, които уреждат брака?“ – „Не мога“, бих отговорил. – „А що ще кажеш за ония закони, които уреждат отглеждането и възпитаването на децата, и по силата на които и ти сам бе възпитан? Нима не са добри техните повели, които накараха баща ти да ти даде музикално и гимнастическо образование[5]?“ – „Добри са“, бих казал. – „Но щом ти си роден, отгледан и възпитан под наша закрила, нима би могъл да отречеш, че ти си преди всичко наш потомък и служител, и то не само ти, но и твоите предци. А ако това е така, как можеш да си мислиш, че имаш еднакви права с нас, и да си въобразяваш, че имаш право да ни отвърнеш със същото, което бихме ти сторили? Нали ти си нямал еднакво право с баща си, или с господаря си, ако си имал такъв, и затова не си могъл да им отвръщаш на ругането с ругане, нито на ударите с удари, нито на какво и да е друго от тоя вид, със същото от тоя видъ? Нима тогава можеш да имаш еднакво право с нас – отечеството ти и законите, та ако ние поискаме да те погубим, смятайки това за справедливо, и ти от своя страна да поискаш, доколкото силите ти позволяват, да ни погубиш. Нима ти, който залягаш наистина за добродетелта, ще твърдиш, че постъпваш справедливо? Или си толкова мъдър, та още не си схванал, че отечеството в очите на боговете и на разумните хора е по-ценно, по-свещено и по-велико от баща и майка и от всякакви прадеди, и че сме длъжни да го уважаваме в най-голяма степен, та, ако отечеството ни се разсърди, ние трябва да бъдем към него по-отстъпчиви и по-примирителни, отколкото към собствения си баща. Пък и нали трябва да вършим всичко, каквото ни заповяда, и да понасяме безпрекословно всяко страдание, което ни налага, било че ни присъжда телесно наказание или затвор, било че ни праща на война, гдето ни чакат рани и смърт? Нима не си разбрал, че справедливостта ни налага задължението да не изклинчваме и да не напущаме строя, а да изпълняваме и във война, и в съда, и навсякъде това, що държавата и отечеството изискват, освен ако можем да ги убедим, че същността на справедливостта изисква нещо друго[6]? С насилие, обаче, е грях да си служим спрямо баща и майка, а още повече спрямо отечеството“. Какво бихме отговорили на това, Критоне? Право ли говорят законите?

– Мисля, че право говорят.

13. – „Виж сега, Сократе“, биха продължили законите, „дали казваме истината, като твърдим, че е несправедливо това, което си намислил да извършиш спрямо нас. Защото ние, които сме те родили, отхранили и възпитали и направили, заедно с всички други граждани, съучастник във всички държавни блага, все пак позволяваме на всеки пълновръстен атинянин, след като се е запознал с държавното устройство и с нас, законите, щом не ни одобрява, да отиде с имота си другаде, където иска. И действително, никой от нас, законите, не му пречи, нито забранява, щом държавата и ние не му харесваме, да се изсели, гдето иска, било в някоя от нашите колонии, било някъде другаде: той може там да се засели, заедно с имота си. А оня, който остане при нас, виждайки по какъв начин ние раздаваме правосъдие и как изобщо управляваме държавата, той е признал вече на дело, както ние смятаме, че е съгласен да изпълнява всичко, що повеляваме, и затова, ако не ни се подчинява, върши тройна несправедливост, като не ни се подчинява първом като на родители, после като на възпитатели и най-сетне като на такива, на които доброволно е избрал да се покорява, особено като не се опитва да ни убеди, че вършим нещо неправо, макар и да му даваме възможност за това и да не изискваме от него безогледно да ни се подчинява, а му позволяваме да избира едно от двете: или да ни убеди в нашата несправедливост, или да изпълнява заповедите ни. Обаче, той не върши нито едното, нито другото.

14. Ние смятаме, че на такива укори би се изложил и ти, Сократе, ако направиш това, което замисляш, и то в много по-голяма степен, отколкото останалите атински граждани“ Но ако аз бих запитал законите: „Защо тъй смятате?“, то може би с право те биха ми напомнили, че от всички атинци аз най-много съм бил съгласен с тях. И действително, те биха ми казали: „О Сократе, ние имаме убедителни доказателства, че ти си бил доволен от нас и от държавата; защото ако не беше особено доволен от нас, ти не би проявил толкова голяма склонност да пребиваваш в държавата, каквато не се забелязва у останалите атинци. Та ти никой път не си излизал от нея, за да участвуваш в чуждестранно празненство, или по някаква друга причина, освен когато си отивал на война[7]. Пък и никога не си предприемал пътешествие в чужбина, както други хора правят, нито те е обхващало желание да се запознаеш с друга държава или с други закони, но винаги ние и нашата държава сме те задоволявали: тъй решително ти си ни предпочитал и си признавал, че твоят граждански живот стои в съгласие с нас. Покрай другото, ти си създаде в нашата държава и собствено семейство, като доказателство, че си доволен от нея. Пък и напоследък при самото дело ти можеше да си избереш за наказание заточението, стига само да искаше; тъй ти би могъл тогава със съгласието на държавата да направиш това, което сега се опитваш да извършиш против нейната воля. Но ти тогава се хвалеше, че не би ти било тежко, ако би трябвало да умреш, и затова предпочете, както заяви, смъртта пред заточението. А сега нито се срамуваш от ония си думи, нито зачиташ нас, законите, ами замисляш да ни погубиш и постъпваш тъй, както не би постъпил и най-окаяният роб, като се опитваш да избягаш от тук, въпреки сключения помежду ни договор, който си се задължил да спазваш като гражданин на нашата държава. И тъй, отговори ни преди всичко, на тоя въпрос: дали казваме истината или не, като твърдим, че ти не само на думи, но и на дела си се задължил да водиш своя граждански живот в съгласие с нас“. Какво бихме отговорили  на тоя въпрос, Критоне? Нали трябва да признаем, че това е истина?

– Да, трябва, Сократе.

– Какво друго биха казали законите, освен това: „Ти престъпяш договорите, които сам си сключил с нас, и обещанията, които си дал, без да си бил принуждаван или измамван. Пък и не си имал малко време за обмисляне, а цели седемдесет години, през които си могъл да ни напуснеш, ако не си бил доволен от нас или ако си смятал сключеното помежду ни съглашение за несправедливо. Но ти не си предпочел нито Спарта, нито Крит, чиито закони тъй често си възхвалявал, нито кой да е друг елински или варварски град; нещо повече, ти си излизал извън Атина по-рядко и от хромите, и от слепите, и от другите недъгави хора – тъй много държавата и ние, законите, сме ти се нравили! Нима, въпреки това, не ще изпълниш сега договорните си задължения? А ако ни се подчиниш, то ти, Сократе, поне не би станал смешен със своето бягство от държавата.

15. Помисли впрочем, като извършваш това престъпление и тоя грях, какво добро ще принесеш на себе си и на близките си. Защото поне това е сигурно, че в случая близките ти се излагат сами да бъдат заточени и заставени да напуснат родния си град или да загубят имота си. Пък и ти сам, ако отидеш в някоя от съседните държави, например в Тива или Мегара – и двете се радват на добри закони – ще бъдеш посрещнат, Сократе, като неприятел на уредбата им, и всички, които милеят за своята родина, ще гледат с подозрение на тебе и ще те смятат за рушител на законите; така ти ще затвърдиш и убеждението, че тукашните съдии са произнесли справедлива присъда над тебе. Защото рушителят на законите се смята обикновено и за изкусител на младите и неопитни хора. Нима тогава ще поискаш да напуснеш и държавите с добри закони и най-изправните хора? А нима, ако направиш това, ще можеш достойно да живееш? Или ще продължаваш да се движиш между тях и да се разговаряш без свян – за какво, Сократе? Нима ти би могъл да им разправяш това, което проповядваше тук, че хората трябва да ценят добродетелта, справедливостта и законите над всичко? И не би ли се замислил, че в такъв случай Сократ би представял жалка фигура? Поне върху това би трябвало да се позамислиш. Но ти би могъл да напуснеш тия места и да отидеш в Тесалия, при приятелите на Критона. Защото там царува пълно безредие и разюзданост, та може би с удоволствие биха те слушали да им разправяш, колко интересно си избягал от затвора, като си се обвил в мантия или си прибягнал до овчарска дреха или до някакво друго облекло, в каквото обикновено се преобличат бегълците, и като си направил лицето неузнаваемо. Но нима мислиш, че никой не ще се зачуди, дето ти, стар човек, комуто по всяка вероятност остава още малко да живее, си бил тъй сляпо увлечен от жажда за живот, та си престъпил най-светите закони? Наистина, ти можеш и да не чуеш това, ако никого не засегнеш болезнено с критиката си. Иначе, ще чуеш, Сократе, много горчиви и недостойни за тебе неща. Тъй ти ще си осигуриш живота, само като проявяваш раболепие към всички хора. И какво друго, наистина, ти ще можеш тогава да правиш, освен да посещаваш гощавките в Тесалия, като че ли за тях си се изселил там? А къде ще ти останат ония разсъждения за справедливостта и за другите добродетели? Или ще искаш да живееш заради децата си – за да ги отгледаш и възпиташ? Но как? Нима и тях ще заведеш в Тесалия, за да ги отгледаш и възпиташ и да ги направиш чужденци, та и с това благодеяние да ги ощастливиш? Или няма да сториш това? Но ако те бъдат тук отгледани, дали ще бъдат по-добре отгледани и възпитани, само защото ти още живееш, ако и да не си заедно с тях? Нима твоите близки не ще се погрижат за тях, безразлично дали си се изселил в Тесалия, или си отишел в царството на мъртвите? Но, разбира се, те ще се грижат за тях и във втория случай, щом са достойни да се наричат твои близки.

16. Затова, Сократе, подчини се на нас, които сме те отгледали, и не поставяй нито своите деца, нито своя живот, нито какво и да е друго по-високо от справедливостта. Само тъй ще можеш, като слезеш в царството на сенките, да се оправдаеш пред тамошните управници. Защото, ако престъпиш законите, нито ти, нито твоите близки ще могат да живеят тук по-добре,  по-праведно и по-благочестиво, нито после, като отидеш в царството на мъртвите, ще ти бъде затова по-добре. Та ако напуснеш сега тоя свят, ти ще си отидеш от тук онеправдан не от нас, законите, а от хората; ако ли пък избягаш от тук позорно, като на неправдата и злото отвърнеш с неправда и зло, ти ще нарушиш сключения с нас договор и ще сториш зло на тия, които най-малко са го заслужили, а именно на самия себе си, на приятелите си, на отечеството си и на нас, и тогава ние ще ти се сърдим, докато си жив, пък и нашите тамошни братя, законите в царството на Ада, не ще те посрещнат благосклонно, като знаят, че ти си се опитал, доколкото си могъл, да ни погубиш. Да не би само Критон да те убеди със своите думи повече, отколкото ние!“ 17. – Такива неща, повярвай ми, приятелю, ми се струва да слушам. Както на корибантите[8] им се струва, че слушат флейти, така и у мене звучи ехото на тия думи, и то тъй гръмко, че не мога да чуя нищо друго. Затова, повярвай ми, че ако би ми казал нещо противно на сегашния ми възглед, напразно би го казал. Ако, въпреки това, мислиш, че имаш все още нещо да ми кажеш, то аз ще те изслушам.

– Няма повече какво да ти кажа, Сократе!

– Нека тогава, Критоне, постъпим така, както казах, защото тъй ни насочва Бог!