Милко Мирчев
  • Тукидид, История на Пелопонеската война, Книга втора-

      

     

    ТУКИДИД

     

    ИСТОРИЯ НА ПЕЛОПОНЕСКАТА ВОЙНА

     

    Превод: Милко Мирчев, 1979

     

    КНИГА ВТОРА

     

    Eлектронна обработка: Николай Бойков, 2013

     

     

    Съдържание:

     

    Военни действия през лятото на 431 г.: тиванците нападат Платея (1-6).

    Лакедемон­ците, атиняните и техните съюзници се готвят за воина (7-8).

    Лакедемонците пред нахлуване в Атика. Реч на Архидам пред ръководители­те на пелопонесците (10-12).

    Тактиката на Перикъл във войната. Цялото население на Ати­ка се прибира в Атина. Екскурс из далечно­то минало на Атика (13-17).

    Първо нахлуване на лакедемонците в Атика и военните им действия в страната (18-22).

    Атинска флота в пелопонески води и изтегляне на лакедемонците от Атина (23).

    Отбранителни мерки на атиняните (24).

    Военни действия на атинската флота в Пелопонес и Локрида. Действията на Атина, срещу о-в Егина. Слън­чево затъмнение (25-28).

    Атиняните сключват съ­юз със Ситалк, одриския цар, нахлуват в Мегарида и укрепват о-в Аталанта (29-32).

    Военни дей­ствия през зимата на 431-430 г. пр. н. е. Военни дей­ствия на коринтяните (33).

    Държавно погребение на загиналите във войната атиняни (34-46).

    Втора година на войната (47-70).

    Военни действия през лятото на 430 г. пр. н. е. Чума в Атина и второ на­хлуване на пелопонесците в Атика (47-57).

    Воен­ният поход на Хагнон и Клеопомп срещу Потидея и халкидците (58).

    Атиняните негодуват срещу Перикъл и оправдателна реч на Перикъл (59-64).

    На­ложеното наказание на Перикъл, неговата смърт и заслуги (65).

    Лакедемонците нападат о-в Закинт (66).

    Атиняните избиват лакедемонските пратеници (67).

    Походът на ампракийците срещу амфилохийския Аргос (68).

    Военни действия през зимата на 430-429 г. пр. н. е. Атинска флота в Навпакт и превземане на Потидея (69-70).

    Трета година от войната (71-103).

    Военни действия през лятото на 429 г. пр. н. е. Пелопонесците нападат Платея и опит за превземането на града (71-78).

    Походът на атиняните срещу халкидците и ботиейците (79).

    Ампракийци и коринтяни нападат Акарнания (80-82).

    Битката в коринтския залив между пелопонеската и атинската флота (83-92).

    Военни действия през зимата на 429-428 г. пр. н. е. Пелопонесците решават да нападнат Пирея, но опустошават само остров Саламин (93-94).

    Поход на Сиаталк в Маке­дония. Обширен екскурс върху образуването на одриската държава, етнографско състояние и обичаи (95-101).

    Военни действия на Формион в Акарнания. Отклонение на автора от историческо­то изложение с вмъкване на легендата за Алкмеон. Формион се прибира с флотата в Атина (102-103).

     

    1. Всъщност войната между атиняните и пелопонесците с участието на съюзниците и на двете страни започва от момен­та, когато вече двете страни не влизали във връзка помежду си без пратеници и когато, започвайки веднъж войната, те продължили да я водят непрекъснато. Всички събития са опи­сани поред, както те са ставали по лета и зими[1].

    2. Тридесетгодишният мирен договор, сключен след прев­земането на Евбея[2], траял само четиринадесет години. На пет­надесетата година по време на четиридесет и осмата година от жречеството на Хрисид в Аргос, когато ефор в Спарта бил Енесий, и четири месеца преди края на управлението на архонта Питодор в Атина и на шестия месец след сражението при Потидея, в началото на пролетта[3] малко повече от триста беотийци, предвождани от беотарсите[4] Питангел, син на Филид, и Диемпор, син на Онеторид, нахлули с оръжие в ръка по време на първия сън в беотийския град Потидея, който бил в съюз с атиняните. (2) Поканили ги и им отворили портите на града някой си Навклеид и другарите му, които искали да вземат властта в свои ръце, да избият тия от гражданите, които им били противници, и да спечелят града за .тиванците. (3) Те извършили това с помощта на извънредно влиятелния тивански гражданин Евримах, син на Леонтиад. Тиванците пред­виждали, че ще има война и искали предварително да завладеят Платея[5], която била винаги против тях, и то още в мирно време, преди да е започнала открито войната. Тиванците влезли лесно в града, защото в него нямало охрана. (4) Те се разположили с оръжието си на градския площад и не се съгласили с тези, които ги пуснали в града, да се заемат вед­нага с работата и да нападнат къщите на техните противници. Беотийците, напротив, решили да се обърнат към гражданите с примирителни предложения и да склонят града да сключи с тях споразумение и приятелство. Глашатаят обявил, че всеки, който желае да стане техен съюзник, нека. съгласно с тради­циите на всички беотийци да застане с оръжието си до тях. Така те смятали, че ще им бъде по-лесно да привлекат града на своя страна.

    3. Когато платейците разбрали, че тиванците са вътре в града и че са го завладели внезапно, те се изплашили и поне­же смятали, че в града са нахлули много повече – защото те не могли да ги видят в нощта, – се съгласили на споразуме­ние, приели условията и запазили спокойствие, още повече, че тиванците не се отнасяли враждебно към никого. (2) Докато водили обаче преговорите, платейците разбрали, че тиванците не са толкова много и че ако ги нападнат, лесно ще вземат връх над тях. Работата била там, че по-голямата част от платейците не искали да отпаднат от атиняните. (3) И така те решили да ги нападнат. Започнали да се събират на съве­щания и за да не бъдат забелязвани, като се движели по ули­ците, те разрушавали междинните стени между отделните къ­щи, оставяли по улиците незапрегнати коли, за да им служат вместо барикади, и приготвяли всичко, каквото им се струвало, че ще е необходимо при тогавашното положение. (4) Когато всич­ко, каквото могло да се направи, било вече готово, платейци­те, възползувайки се от нощта, излезли на разсъмване от до­мовете си, за да не нападнат неприятеля на дневна светлина, когато той ще бъде по-смел и ще се окаже в еднакво поло­жение с тях. В тъмното тиванците щели да ги изплашат повече, защото не познавали разположението на техния град. Платейците веднага нападнали и бързо влезли в ръко­пашен бой.

    4. Когато тиванците разбрали, че са изиграни, те сгъстили своите редици и там, където платейците атакували, те отблъсвали техните нападения. (2) Така те два или три пъти ги отблъс­вали, но когато платейците се нахвърлили върху тях с голяма врява и шум, подкрепяни от жените и робите от къщите, кои­то надавали викове и ревове, като ги обсипвали с камъни и ке­ремиди – при това през цялата нощ валял проливен дъжд, – тиванците се изплашили, обърнали гръб и хукнали да бягат из града. Повечето от тях се объркали, бягали в тъмнината и из калта и не знаели къде могат да се укрият – всичко това ставало в края на месеца[6]; преследвачите им, които познавали улиците, не им позволили да се изплъзнат и избили мнозина от тях. (3) На всичко отгоре един платеец затворил градската порта, през която тиванците били влезли и която единствена била от­ворена, като вмъкнал в напречната греда дръжката на копието си вместо обичайното клинче. (4) Така и оттук нямало вече изход. Преследвани из града, някои тиванци се покатерили на кре­постните стени и оттук скачали навън, като повечето от тях загинали. Други незабелязано се измъкнали през една порта, която не била охранявана, като прерязали клина на ключал­ката с брадва, която им дала една жена; но те не били много, защото скоро и това било забелязано. Трети пък се пръснали и загинали на различни места в града. (5) Най-голямата част от тях, и то тъкмо тия, които били най-добре сгрупирани, попаднали в някаква голяма сграда, която била долепена до крепостната стена и чиято врата случайно била отворена. Ти­ванците помислили, че вратата на сградата е градската порта и че сигурно оттук е изходът за навън. (6) Когато платейците видели, че тиванците са хванати в клопка, те започнали да се съвещават  дали да ги изгорят, както са на място, като подпалят сградата, или да постъпят другояче. (7) Накрая и тия тиванци, и всички други, които били оцелели и се лутали из града, решили да се предадат с оръжието си на платейците, а те да разполагат с тях, както намерят за добре. (8) Такава би­ла участта на тиванците в Платея.

    5. Останалите тиванци, които трябвало още същата нощ да се явят с цялата си войска, в случай че влезлите в града претърпят неуспех, получили по пътя известие за станалото и побързали да се притекат на помощ. (2) Платея отстои от Тива на седемдесет стадии[7]. Но падналият през нощта дъжд попре­чил на тиванците да се движат бързо: реката Асоп[8] била придошла и преминаването й не било лесно. (3) Като се движели напред в дъжда и едва преминали през реката, те пристигна­ли късно, когато вече едни от войниците били избити, а живите – пленени. (4) Когато тиванците узнали за станалото, те замислили да нападнат платейците, които се намирали вън от града – по нивите имало хора и имущество, тъй като бедата се случила в мирно време, неочаквана. Те искали да задържат тия, които хванат като заложници срещу своите хора в града, в случай, разбира се, че някои били останали все още живи. (5) Такива били намеренията на тиванците. Докато обаче те се съвещавали, платейците, подозирайки, че може да се случи нещо подобно, и страхувайки се за тия, които били вън от гра­да, изпратили при тиванците един вестител, като им казали, че със своя опит да завладеят техния град, когато помежду им бил налице редовен мирен договор, те били действували в разрез със свещените закони; а сега по отношение на онова, което се намирало вън от града, те ги предупреждавали да не му нанасят никакви щети. В противен случай платейците твърдели, че ще избият войниците, които се намирали в плен у тях, а в случай че тиванците се оттеглят от земите им, щели да им ги върнат обратно. (6) Така предават тези неща тиванците и уверяват, че платейците били положили пред тях клетва. Платейците обаче твърдят, че не били обещавали да им върнат хората веднага, а едва след като започнат преговори и стигнат до някакво споразумение, и че не били полагали клетва. (7) Както и да е, тиванците, без да причинят никакви щети, се оттеглили от територията на Платея, а платейците, след като прибрали бързо всичко от полето, избили веднага плен­ниците, а те били сто и осемдесет души на брой. Между тях се намирал и Евримах, с когото в началото водили преговори[9] платейските изменници.

    6. След това платейците изпратили в Атина вестител и предали по споразумение на тиванците телата на техните убити. А в самия град те уредили работите така, както им се струвало, че се налагало от положението. (2) Атиняните, които още в самото начало били информирани за събитията в Платея, арестували незабавно всички беотийци, които се намирали в Атика, и изпратили вестител в Платея с молба да им каже да не прилагат никакви сурови мерки спрямо пленените тиванци, преди самите те да са разгледали техния случай. (3) Всъщност атиняните още не били уведомени за смъртта на пленниците. Първият вестител бил тръгнал от Платея в мо­мента, в който там навлизали тиванците, а вторият — непо­средствено след тяхното поражение и пленяване. Така атиня­ните, без да бъдат в течение на събитията, изпратили своето послание; при пристигането си вестителят заварил тиванските пленници вече екзекутирани. (4) Впоследствие атиняните, като предприели експедиция в Платея, занесли там хранителни при­паси, оставили там гарнизон и евакуирали най-немощните с жените и децата.

    7. След събитията в Платея и очевидното нарушение на мирния договор атиняните започнали да се готвят за война. Подготовка за война се извършвала също и от страна на лакедемонците и техните съюзници. Те възнамерявали да из­пратят пратеничества при персийския цар, както и в други варварски страни, откъдето и едните, и другите се надявали, че ще могат да извлекат някакви полезни ресурси. Те при­вличали за съюзници и всички държави, които се намирали вън от сферата на тяхното могъщество. (2) Що се отнася до лакедемонците, за да увеличат корабите, с които разполагали на място, наредили на полисите в Италия и Сицилия, които били на тяхна страна, да приготвят съответно на големината си още кораби, така че общият им брой да достигне общо пет­стотин. Наредили им също да държат готова една определена сума, но да запазят спокойствие и докато не се подготви всичко, да приемат в пристанищата си само по един атински кораб[10]. (3) Атиняните пък от своя страна, като контролирали по­ложението в своя съюз, заедно с това изпращали и пратеници предимно в места, разположени около Пелопонес: в Керкира, Кефалония, в Акарнания и Закинт, защото те схващали, че ако в тези земи те имат солидни приятелски връзки, техните въоръжени сили щели да могат да оперират по цялата оби­колка на Пелопонес.

    8. С една реч, в проектите и на двете страни нямало нищо, което да е замислено в скромни размери, а те, както е понят­но, действували извънредно енергично, защото в началото всеки се залавя ревностно за работа, а при това и в Пелопо­нес, и в Атина по това време имало многобройна младеж, която поради своята неопитност горяла от желание да воюва. От трепет била обзета и цяла останала Елада, защото във война влизали главните държави. (2) Много слухове се разпро­странявали и много неща предсказвали гадателите както меж­ду тия, които се готвели да воюват, така и в другите държави. (3) Освен това малко преди тия събития Делос бил разтърсен от земетресение, каквото по-рано, откакто елините помнят, ни­кога не било ставало. Хората говорели и мислели, че това е предзнаменование за бъдещите събития. Навсякъде разпитвали дали някъде другаде не се е случило нещо подобно. (4) Сим­патиите на хората клонели недвусмислено на страната на лакедемонците, особено когато те заявили, че освобождават Ела­да. Всички, и отделният човек и полисите, напрягали сили да им помагат, доколкото могли и на думи, и на дело. И все­ки смятал, че ако той лично не участвува в това дело, то ще бъде компрометирано. (5) Толкова мощен бил гневът на повечето елини срещу атиняните; едни се гневели срещу тях, защото желаели да се освободят от тяхната власт, а други – от страх да не бъдат покорени.

    9. С такава подготовка и такова настроение те започнали войната. И ето кои държави имали за съюзници едната и другата страна в момента, когато влезли във войната. (2) Съюзници на лакедемонците били всички пелопонесци отсам Истма (Коринтския провлак) освен аргосците и ахейците. Те се нами­рали в приятелски отношения и с едната, и с другата от вою­ващите страни. От ахейците само жителите на Пелене вою­вали на страната на лакедемонците още от самото начало, а другите взели участие във войната по-късно. Вън от Пелопо­нес техни съюзници били мегарците, беотийците, локрийците, фокидците, ампракийците, левкадците и анакторийците. (3) От тях флотски единици предоставяли коринтяните, мегарците, сикионците, пеленците, елейците, ампракийците и левкадците; конница – беотийците, фокидците и локрийците, а останалите държави – пехота. (4) Такъв бил съюзът на лакедемонците. В съюза на атиняните влизали хиосците, лесбосците, платейци­те, месенците, които живеели в Навпакт[11], повечето от акарнанците, керкирците, закинтийците и други държави, които плащали данък и били разположени в обширни райони: край­морската част на Кария, съседните на карийците дорийци, Йония, Хелеспонт, крайбрежието на Тракия, всички острови на изток между Пелопонес и Крит[12] освен Мелос и Тера. (5) От тях флотски единици предоставяли хиосците, лесбосците и керкирците, а другите държави – пехота и пари. (6) Такъв бил съставът на съюзниците на двете страни и с такива ресурси разполагали те за война.

    10. Непосредствено след събитията в Платея лакедемонците разпратили съобщение до всички членове на съюза в Пело­понес и вън от него да мобилизират войските си и да ги снаб­дят с припасите, необходими за поход в чужбина, тъй като  възнамерявали да нахлуят в Атика. (2) Когато отделните дьржави били вече готови, на уговорената дата обединили силите си на Истма (Коринтския провлак) по две трети от контингентите на всяка държава. (3) А когато цялата войска се събра­ла, царят на лакедемонците Архидам, който командувал то­зи поход, свикал стратезите на всички държави, висшите длъжностни лица, както и най-влиятелните хора, и се обър­нал към тях с приблизително следните насърчителни съвети: .

    11. „Пелопонесци и съюзници, нашите бащи са извършили вече и преди нас в самия Пелопонес, и вън от него много военни походи и на по-старите от нас не липсва военен опит. Все пак ние никога досега не сме тръгвали на война с по-го­ляма войска от тая. Сега обаче ние потегляме на поход срещу една необикновено силна държава, но и нашите бойни сили са необикновено многобройни и качествени. (2) Затова наш дълг е да не се покажем нито по-малко доблестни от нашите бащи, нито по-долу от собствената си слава. Цяла Елада е обзета от трепет вследствие този наш поход, следи го с напрегнато внимание и от омраза към атиняните ни съчувствува, като желае ние да постигнем това, което сме замислили. (3) Ако и на някого да се струва, че ние тръгваме с голяма войска и че е напълно сигурно, че неприятелите няма да излязат насреща ни в открит бой, това не е достатъчно основание да бъдем по-малко грижливи и бдителни по отношение на своята подго­товка. Напротив, всеки командир и воин от отделните градове трябва да очаква винаги, че ще се натъкне на някаква опасност. (4) Във време на война царува несигурност и в много слу­чаи военните действия пламват бързо и устремно, предизви­кани от възбуденото състояние на бойците. И често пъти една малобройна, но предпазливо действуваща войска, е отблъс­вала един по-многоброен неприятел, когато той се е оказвал неподготвен за бой от нехайство. (5) В неприятелска страна тряб­ва да се сражаваш, като носиш в сърцето си увереността, че си по-силен, но след като наистина си се подготвил грижливо. Така ще можем да притежаваме най-голямо мъжество, за да атакуваме противника и най-голяма сигурност срещу всяко

    начинание от негова страна. (6) А ние в случая не потегляме сре­щу такава държава, която е неспособна да се отбранява. На­против, тя е отлично подготвена и ние трябва да сме напълно уверени, че атиняните ще влязат с нас в бой, макар че засега, докато не сме на тяхна територия, те още не са се раздвижили. Това ще стане обаче, когато ни видят на своя територия, че опустошаваме тяхната земя и грабим техните имущества. (7) Понеже действително всички хора се разгневяват, когато виждат нещата с очите си и се убедят, че са жертва на необичайно за тях третиране. И когато човек се вслушва по- малко в разума, той се втурва с най-голям устрем в боя. (8) А пък за ати­няните е нормално да се държат по тоя начин, защото те предявяват претенцията да властвуват над другите и по-скоро те да нападат и опустошават, отколкото да гледат, че техните земи са подложени на такова третиране. (9) Ето защо не забра­вяйте с колко могъща държава ние ще трябва да се справя­ме. Мислете и за цената на славата, която вие ще си създа­дете за вашите деца и за себе си, в един или друг смисъл, според изхода от нашите начинания. Следвайте там, където ви водят, като всякога поставяте дисциплината и бдителност­та над всичко друго и като изпълнявате съвсем точно полу­чените заповеди. Понеже няма нищо по-възвишено и по-си­гурно от това, когато множество хора се проявят като под­чинени на една единствена дисциплина."

    12. След като произнесъл това слово и разпуснал събранието, Архидам най-напред изпратил в Атина спартанеца Мелесип, син на Диакрит, да разбере дали атиняните сега не ще се покажат по-сговорчиви, когато виждат, че войските са вече на път. (2) Атиняните обаче не го допуснали нито в града, ни­то в народното събрание, защото от по-рано било надделяло предложението на Перикъл да не се приема нито глашатай, нито пратеничество от страна на лакедемонците, щом те са потеглили на поход. И така те върнали пратеника обратно, преди да го изслушат, и му заповядали да бъде още съшия ден вън от пределите на тяхната територия и в бъдеще, ако лакедемонците искат нещо, те трябва да изпращат пратеници, но след като приберат войските си на своя територия. Заедно с Мелесип те изпратили хора, които да го съпровождат, за да не би да влезе във връзка с някого. (3) Когато стигнал гра­ницата и се готвел да се раздели със съпровождащите го, той казал само: „Този ден ще ознаменува началото на големи бедствия за елините" и си заминал. (4) След като се завърнал в лагера и Архидам узнал, че атиняните не са съгласни да на­правят никакви отстъпки, той вдигнал войската и започнал да се придвижва към техните земи. (5) Беотийците изпратили своя контингент от пехота и конница, който да участвува в похода заедно с пелопонесците, а с останалите си войски нахлули на платейска територия и започнали да опустошават страната.

    13. По това време, когато войските на пелопонесците се концентрирали още на Истма, или пък били на път, преди да са нахлули още в Атика, Перикъл, синът на Ксантип, един от десетте стратези[13] в Атина, виждал, че нахлуването е предстоящо. Понеже Перикъл се опасявал, че Архидам, който му бил близък по силата на гостоприемството[14], ще остави, без да опустоши, неговите собствени полски имоти, било по своя ини­циатива от желание да му услужи, било по внушение на лакедемонците, за да събуди подозрения у съгражданите му срещу него, така както заради него било направено предло­жението да извърши очищение на светотатството[15], той пред­варително заявил в народното събрание, че Архидам действително му бил приятел въз основа на гостоприемство[16], но че тази връзка нямало да бъде във вреда на държавата и че ако неприятелите не опустошат неговите полски имоти и по­стройки, както на другите граждани, той ще ги изостави и те ще принадлежат на държавата и че от това не може да възникне някакво подозрение срещу него. (2) По същия случай, говорейки по настоящото положение, Перикъл добавил същи­те съвети, както и по-рано: да се готвят за война, да приберат от полето цялото си имущество и да не влизат в сражение, а да се затворят в града и да го охраняват, да подготвят своя­та флота, в която била силата им, на бойна нога и да държат в подчинение своите съюзници, защото, им напомнил той, тях­ната сила почива на паричните постъпления от съюзниците и че във време на война успехът зависи съществено от разума и от финансовите средства. (3) Той подканвал атиняните към сме­лост, защото в тяхната държава постъпват ежегодно като па­рична вноска от съюзниците обикновено по шестстотин талан­та[17], без да се смятат другите приходи[18]. Освен това на Акропола се пазели по това време насечени сребърни монети за шест хиляди таланта; максималният размер на тази парична сума достигал девет хиляди и седемстотин таланта, но от тях било изразходвано за Пропилеите[19] на Акропола, за други постройки и за войната срещу Потидея[20]. (4) Освен тази сума, казвал Перикъл, че имали насечени в монети злато и сребро във вид на дарове от частни лица и държави всевъзможни съдове, които се употребявали при шествия и състезания, и плячката от персите, и всичко друго, което правело не по-малко от петстотин таланта. (5) Освен това той добавил още и парич­ните средства на другите храмове, които не били без значе­ние и които те също ще могат да използуват и дори и злат­ните одежди от статуята на самата богиня[21], ако всички из­точници бъдат изчерпани. И Перикъл уточнил, че статуята на богинята имала върху себе си чисто злато на тегло чети­ридесет таланта[22] и че то могло изцяло да се сваля. Той обаче предупредил, че ако тези средства бъдат използувани за спа­сението на държавата, те трябва след това да бъдат възстановени напълно. (6) Така Перикъл ги окуражавал по отношение на паричните средства. Той им напомнил също, че те имат тринадесет хиляди хоплити, без да се броят тия в гарнизони­те и без шестнадесетте хиляди воини, разположени по крепостните стени. (7) Такъв бил броят на воините, които охранява­ли града, когато в началото неприятелите нахлули в страната, и тая войска се състояла от най-старите и най-младите граж­дани и дори от метеките[23], които служели като хоплити, за­щото крепостната стена от Фалерон до околовръстната стена на града била дълга тридесет и пет стадии, а тая част от самата околовръстна крепостна стена, която се охранявала, била дъл­га четиридесет и три стадии; частта пък, която се намирала между Дългите стени, водещи за Пирея и за Фалерон, била без охрана. Също така Дългите стени до Пирея били четири­десет стадии и от тях била охранявана само външната[24]. Ця­лата околовръстна крепостна стена на Пирея заедно с Мунихия[25] била дълга шестдесет стадии и от нея била охранявана половината. (8) Перикъл обърнал внимание и на това, че те разполагат с хиляда и двеста конника заедно с конни стрел­ци, хиляда и петстотин стрелци и триста годни за плаване триери. (9) Такива били наистина без преувеличение ресурсите на атиняните във всяка една от споменатите сфери, когато се очаквало първото нахлуване на пелопонесците и когато атиняните започвали войната. Перикъл им привел и още мно­го други аргументи, каквито имал обичая да употребява пред тях, за да им докаже, че ще победят във войната.

    14. След като изслушали Перикъл, атиняните били убедени от неговите доводи. Те довели до полята децата и жените и докарали цялото си имущество, което употребявали в своите стопанства и дори дървените части от къщите, които разру­шили. Дребния и впрегатен добитък те прехвърлили на Евбея и по разположените наблизо острови. (2) Това масово преселване било тежко за атиняните, защото повечето от тях били свик­нали да живеят постоянно в своите полски имения.

    15. Повече от всички останали елини атиняните били свик­нали на този начин на живот, и то още от най-далечна древ­ност. По времето на Кекроп[26] и на първите царе до Тезей[27] населението на Атика живеело в отделни малки селища (об­щини) с градски облик, конто имали свои притани[28] и свои архонти[29]. И когато нямало от какво да се страхуват, те не се събирали при царя[30], за да вземат решения съвместно с него, а някои даже воювали помежду си, като например елевсинците[31] начело с Евмолп[32] против Ерехтей[33]. (2) След това станал цар Тезей, който съчетавал силата с разума. Той съумял по­средством всевъзможни мероприятия да организира областта, като премахнал съветите и магистратите на другите градове, за да образува сегашния град, учредил един-единствен съвет (булевтерион) и един-единствен пританей (пританейон)[34], като по този начин обединил всичко в Атика. Той заставил всички да обработват, както и по-рано, земите си поотделно, но да имат само един град. Също така вследствие на вноските, как­то всички правели оттогава насетне, градът бил станал го­лям, когато Тезей го предал на своите приемници. Вследствие на тези събития атиняните устройват и до ден днешен всена­роден празник, наречен синойкии[35], или, с други думи, празник на заселването и прегрупирането в чест на богиня Атина. (3) По-рано градът се състоял от сегашния Акропол[36] заедно с онази част от местността, разположена в неговото подножие, гледаща главно на юг. (4) Доказателство за това е следното обстоятелство: на самия Акропол има светилища, освен на Атина и на други божества, а храмове вън от Акропола се на­мират именно в тази част на града. Така тук е храмът на Зевс Олимпийски, Питионът, сетне храмовете на Гея (Земята) и на Дионис в Лимни, т. е. в Блатата[37], в чест на когото се устройват най-старите Дионисии на дванадесетия ден на месец антестерион[38], празник, който и досега спазват йонийците преселници от Атина. В тая местност се издигат и други старинни храмове. (5) Освен това при особено тържествени слу­чаи някогашните граждани са използували този извор, който сега, както е устроен от тираните, се нарича Енеа Круной (т.е. „Девет чучура"), а в древността, когато изворът течал открито, носел името Калироя[39]. Този извор се намира също близо до Акропола. И досега още по стар обичай при сватба или други свещени ритуали е прието да се взема вода от тази чешма. (6) Поради това, че именно там се намирал старият град, атиняните и досега наричат Акропола „града".

    16. Така атиняните живеели дълго време разпръснати из Атика в автономни общини и повечето от тях дори и след ка­то се слели, по навик все още както в старо време, пък и по-късно, чак до навечерието на сегашната война, се раждали и си живеели в своите жилища на полето. Затова за тях не било лесно да се преселват заедно със семействата си, още повече, че току-що били възстановили своите имущества след Гръко-персийските войни. (2) С нежелание и мъка атиняните на­пускали жилищата и светилищата си, които винаги били тех­ни още от времето на тяхната старинна политическа органи­зация, която се предавала от баща на син. На тях им пред­стояло да променят своя начин на живот и за всекиго това било равносилно с напускане на своя град.

    17. След това обаче, когато те се озовали в града, малцина от тях могли да разчитат на жилища или да намерят подслон у приятели или роднини. Повечето от тях се установили на празните места в града и във всички храмове на боговете и хероите, освен на Акропола, в храма на елевсинската Деметра и в тия, които били здраво затворени. Поради нуждите на момента заселен бил дори така нареченият Пеларгик  (Пеларгикон)[40], разположен под Акропола, на който под заплахата на проклятие било забранено да се живее. Заселването му се забранявало и от заключителната формулировка на едно питийско предсказание, което гласяло: „По-добре е Пеларгиконът да си остане пуст". (2) Мен ми се струва, че предсказанието се е сбъднало в обратен смисъл, защото нещастията се стру­паха върху града не поради незаконното заселване на това място, а поради войната, която наложи нуждата от заселване. Оракулът не споменава войната, но той е предвиждал, че мястото ще бъде заселено не от добро. (3) Много хора се настанили в кулите на крепостните стени и кой където можал. Градът не бил в състояние да побере всички, които се струпали, и по-късно пришелците разделили помежду си и заселили Дългите стени и голяма част от Пирея. (4) В същото време атиня­ните се готвели за войната, като набирали съюзници и стъкмили сто кораба за поход по море срещу Пелопонес. (5) В такова положение се намирали приготовленията на атиняните.

    18. В това време пелопонеската войска, придвижвайки се напред, стигнала до Атика, най-напред при Ойное, откъдето смятали да нахлуят. Тук те се разположили на лагер и се приготвили да атакуват укрепителните съоръжения, като си послужили както с обсадни машини, така и с други способи. (2) А Ойное била изградена като укрепен пункт на границата меж­ду Атика и Беотия и атиняните, в случай на война, винаги я използували като опорен пункт. И така пелопонесците започ­нали да подготвят нападението, но напразно губели времето си пред града. (3) Не малко обвинения за това си навлякъл Архидам, защото изглеждало, че той започнал войната с неже­лание и че е приятелски настроен към атиняните, като пре­поръчвал да не се воюва много ревностно. Чакането на Истма (Коринтския провлак), след като войската се била вече съ­брала, бавенето по пътя и най-вече стоенето пред Ойное предизвикали подозрения срещу него. (4) В това време атиняните се прибрали в града с имуществата си и ако не била бавността на Архидам, пелопонесците се надявали, че като извършат бързо нападение, ще могат да плячкосат всичко още докато се намира вън от града. (5) Войската негодувала силно срещу него заради забавянето, а той, както се разправя, очаквал, че атиняните ще отстъпят, докато земята им все още е непо­кътната и ще се подвоумят да допуснат нейното опустошаване.

    19. Лакедемонците нападнали Ойное, но не могли да го пре­вземат, ако и да опитали всички средства, а и атиняните не изпращали никакъв вестител. Тогава на осемнадесетия ден от събитията в Платея, именно от нахлуването на тиванците в града, пелопонесците навлезли в Атика[41] посред лято, кога­то житото вече зреело. Предвождал ги Архидам, син на Зевксидам, царят на лакедемонците. (2) Те се разположили на лагер и започнали да опустошават Елевсина и Триасийското поле и при така наречената местност Рейти[42] обърнали в бягство един отряд атинска конница. След това те продължили през Кропия[43], като имали на дясната си страна планината Егалей, докато най-после стигнали до Ахарна, най-голямото от онези селища в Атика, които се наричали деми[44]. Тук те се спрели, разположили се на стан и оставайки продължително, извършвали опустошения.

    20. Разказва се, че Архидам стоял при Ахарна с готова за бой войска, но и при това нахлуване в началото не се спуснал в равнината, като имал наум следните съображения: според неговите предвиждания той смятал, че може би атиняните, (2) които разполагали с многобройна младеж и тя била подготвена за война много по-добре от когато и да било, ще напад­нат първи и няма да допуснат земята им да се опустошава. (3) Когато обаче атиняните не излезли насреща му нито в Елев­сина, нито на Триасийското поле, тогава Архидам се разпо­ложил на лагер при Ахарна с цел да опита, дали и сега те няма да излязат насреща му. (4) От една страна, мястото му се сторило много удобно за стан, а, от друга страна, смятал, че ахарняните, които представлявали голяма част от населението на Атина — те давали във войската три хиляди хоплити — ня­ма да допуснат имота им да се унищожава, а ще подтикнат и всички други граждани да се бият устремно. Ако атиняни­те и при това нахлуване не излязат срещу пелопонесците, то тогава Архидам щял да може да опустошава равнината по-спокойно и да се приближи до самия град, защото смятал, че след опустошаването на собствените им земи ахарняните ня­мало да се излагат на опасност със същата готовност заради чужда земя и че в техните души щели да се появят разногласия. (5) С такива именно намерения Архидам държал окупи­рани околностите на Ахарна.

    21. Докато войската се намирала в Елевсина и на Триасийското поле, атиняните все още имали някаква надежда, че противникът няма да се придвижи още по-близо. Те си спом­няли за лакедемонския цар Плейстоанакт, сина на Павсаний, който четиридесет години преди тази война, ако и да бил на­хлул в Атика до Елевсина и Триасийското поле, не продъл­жил по-нататък, а се върнал обратно. Заради тази си постъп­ка той бил изгонен от Спарта, тъй като спартанците сметнали, че Плейстоанакт се бил съгласил срещу подкуп на това оттегляне. (2) Сега обаче, когато атиняните видяли неприятелската войска при Ахарна, на шестдесет стадии от града, те не били повече в състояние да се овладеят: техните земи били опусто­шавани пред очите им, нещо което по-младите още не били виждали, а по-старите видели само по време на Гръко-персийските войни. Това обаче им се струвало недопустимо и мно­зина, но особено младежта, смятали, че трябва да се потегли срещу противника, а не да му се предоставя свобода на действие. (3) Те се разделили на групи и по време на техните съби­рания ставали оживени спорове: едни настоявали да влязат в бой, но известен брой от тях се противопоставяли на това. Прорицатели правели всевъзможни предсказания, които всич­ки слушали жадно. Ахарняните, които смятали, че предста­вляват значителна част от атиняните, настоявали най-много да се извърши излаз, защото по това време била подложена на опустошения тъкмо тяхната земя. Градът бил обзет от сил­но вълнение. Всички негодували срещу Перикъл. Те не си спомняли за това, което той по-рано ги съветвал, а злословили, че уж е стратег, а не предприема излаз и смятали, че той е виновен за всичките им страдания.

    22. Перикъл виждал, че гражданите негодуват срещу на­стоящото си положение, но смятал, че те не разсъждават пра­вилно. Той бил убеден, че решението му да не предприема излаз е правилно и затова не свикал народното събрание, ни­то пък някакви други съвещания, за да не би гражданите, под влияние на своя гняв, а не на здравия разум, по време на тези събрания да вземат погрешно решение. Перикъл се гри­жел за охраната на града и поддържал в него колкото е възможно по-голямо спокойствие. (2) Въпреки това той изпращал непрекъснато конници със задача да пречат на изпращаните напред части на неприятелската войска да напада и опустоша­ва земите близо до града. Край Фриги[45] станала кратка схват­ка между отряд атински конници, като заедно с тях участву­вали и тесалийци, с беотийски конници. В битката по-скоро атиняните и тесалийците се държали добре дотогава, докато на помощ на беотийците не се били притекли хоплити. Тогава атиняните отстъпили в бягство, като от тесалийците и атиня­ните имало неколцина убити. Все пак те още същия ден при­брали без специално споразумение своите убити, а пелопонесците издигнали на другия ден трофей. (3) Тези подкрепления били изпратени от тесалийците на атиняните по силата на техния отдавнашен съюзен договор. Така в Атина пристигнали хора от Лариса, от Фарсала, от Пирасия, от Кранон, от Пираз, от Гиртоне и от Фере; командували ги различни воена­чалници: от Лариса Полимед и Аристоной, които били изпра­тени от двете противоположни политически групировки в то­зи град, а от Фарсала – Менон. Командири по градове има­ли и другите тесалийци.

    23. Тъй като атиняните не излизали на бой, лакедемонците се вдигнали от Ахарна и започнали да опустошават някои други земи, разположени между планините Парнет и Брилес. (2) Пелопонесците се намирали още в Атика, когато атиняните изпратили във водите край Пелопонес сто кораба, именно тия, които били екипирани с хиляда хоплити и четиристотин стрел­ци. Командували ги Каркин, син на Ксенотим, Протей, син на Епикъл, и Сократ, син на Антиген. С тези бойни сили ати­няните вдигнали котва и започнали своята експедиция по море. (3) Пелопонесците пък стояли в Атика, докато имали храни­телни припаси[46], а след това се оттеглили през Беотия, но не по същия път, по който нахлули. Минавайки край Ороп[47], те опустошили така наречената Граиска област, обитавана от оропците, които били атински поданици. Стигайки в Пелопо­нес, войската се разотишла по своите градове.

    24. След като пелопонесците се изтеглили, атиняните поста­вили стражеви постове по суша и по море, тъй както възна­мерявали да правят това, докато трае войната. Освен това те решили да отделят от парите, които се пазели на Акропола, хиляда таланта, да ги сложат настрана и да не ги изразходват, а да воюват с останалите пари. А ако някой предложи или гласува тези пари да се използуват за някаква друга цел, а не в случай че неприятел нападне с флота града и е необ­ходимо той да бъде отбранявай, той да бъде наказан със смърт. (2) Едновременно с паричните суми, които заделили, те подбирали всяка година по сто от най-добрите триери и триерарси за тях, заедно със съответната парична сума; те не тряб­вало да използуват тези кораби за нищо друго, освен за по­срещане на същата опасност, ако стане нужда.

    25. В същото време атиняните от стоте кораба, придружени от керкирците, които се присъединили към тях с петдесет ко­раба, и от някои други от тамошните си съюзници, като се движили край бреговете на Пелопонес, нанасяли различни щети. Между другото те извършили десант при Метона в Лакония и нападнали крепостта, която била слаба и оголена откъм защитници. (2) Случило се така обаче, че тъкмо тогава тези области се охранявали от Брасид, син на Телид, спартанец, който, като узнал за нападението, побързал да се притече на помощ на метонците със сто хоплити. Преминавайки бегом през разположението на атиняните, които се били пръснали из местността и били съсредоточили своето внимание само вър­ху крепостта, той се втурнал в Метона. При този свой набег Брасид изгубил неколцина от своите хора, но спасил града. За този смел подвиг той пръв в тази война получил похвала в Спарта. (3) След като атиняните вдигнали котва, те се движили покрай брега и спрели във Фейя, град в Елида, като в течение на два дена опустошавали територията на града. Те дали по­бедоносно сражение на един отбран отряд, състоящ се от триста бойци, който бил изпратен на помощ от Елидската низина и от елейците от околността. (4) Връхлетени от избухналата силна буря на един бряг без пристанище, много от атинските войници се качили на корабите си, обходили носа, наречен „Ихтис", т. е. „Риба", и спрели в залива край Фейя. А в това време месенците[48] и някои други, които не могли да се качат на корабите, като се движили по суша, завзели Фейя. (5) По-къс­но корабите, като извършили обиколка, ги взели отново на своя борд и като напуснали Фейя, се отправили отново към открито море, понеже многобройна еленска войска се била притекла тогава на помощ. След това атиняните, като плава­ли по протежение на брега, се отправили към други места, които те опустошили.

    26. По това време атиняните изпратили тридесет кораба към бреговете на Локрида[49], които същевременно трябвало да наблюдават в Евбея. (2) Командувал ги Клеопомп, син на Клейний. Той извършил десант и опустошил някои от крайбрежните местности, завладял Тронион[50], като взел от тук заложници, и при Алопа[51] дал на локрийците, които се били притекли на помощ, победоносно сражение.

    27. През това същото лято атиняните изселили егинците за­едно с жените и децата им, обвинявайки ги, че те били глав­ните виновници за войната[52]. Освен това атиняните мислели, че за тях ще бъде по-сигурно, ако на Егина, разположена не­далеч от Пелопонес, бъдат настанени техни колонисти. Наскоро след това те изпратили на острова заселници. (2) На проку­дените егинци лакедемонците дали възможност да се заселят в Тирея, като им заделили и земя за обработване, от една страна, поради омразата си към атиняните, а, от друга страна, поради услугите, които егинците им направили по време на земетресението и въстанието на илотите[53]. Тирейската област е на границата между Арголида и Лакония и се простира до морето. Едни от егинците се заселили тук, а други се разпръс­нали из останалите земи на Елада.

    28. През това лято в началото на новолунието[54], защото из­глежда, че това може да стане само тогава, слънцето след пладне се затъмнило, добило формата на полумесец, като се появили и някои звезди, а след това добило отново нормал­ната си форма.

    29. Пак през същото лято атиняните направили свой проксен[55] Нимфодор, син на Питей от Абдера, който бил женен за сестрата на Ситалк и имал силно влияние над него. Преди това атиняните го смятали за свой неприятел, а сега го пока­нили в Атина, защото искали да си осигурят съюза на тракийския цар Ситалк, сина на Терес. (2) Този Терес, бащата на Си­талк, пръв създал обширното царство на одрисите[56], прости­ращо се върху по-голямата част от Тракия, но и значителна част от траките са независими. Този Терес няма нищо общо с Терей[57], (3) който имал за жена Прокна, дъщеря на атинянина Пандион[58], и двамата не били родом от една и съща област на Тракия. Така Терей живеел в Давлида, земята, която сега се нарича Фокида, а тогава била населена с траки. В тая именно земя жените извършили злодеянието с Итис. В леген­дата за славея у много поети[59] птицата се нарича давлийска. Вероятно и Пандион с оглед на взаимна изгода е уредил бра­ка на дъщеря си по-скоро с този фокиец, отколкото с одриси­те, стоящи на много дни път. А що се отнася до Терес, той дори нямал същото име и бил първият могъщ цар на одрисите. (4) Именно неговият син Ситалк атиняните спечелили за съюз­ник, желаейки с негова помощ да завземат градовете по край­брежието на Тракия и да разчистят сметките си с Пердика. (5) Нимфодор дошъл в Атина, уредил сключването на съюза със Ситалк и накарал атиняните да дадат на Садок, сина на Ситалк, права на атински гражданин. Той обещал да сложи край на войната по крайбрежието на Тракия и да убеди Ситалк да изпрати в помощ на атиняните тракийска войска от конница и пелтасти[60]. (6) Нимфодор постигнал също така споразумение между Пердика и атиняните, като убедил последните да му върнат Терма[61]. Пердика потеглил веднага на поход заедно с атиняните и Формион[62] срещу халкидците. (7) Така съюзници на атиняните станали и тракийският цар Ситалк, синът на Терес, и македонският цар Пердика, синът на Александър.

    30. А в това време атиняните със стоте кораба все още кръстосвали около Пелопонес. Те превзели коринтския форт Солион[63] и заедно с неговата територия го предали на палерейците, които единствени от всички акарнанци трябвало да се ползуват от него, за да бъде заселен от тях. Те със сила завладяли и Астак[64], над който властвувал тиранинът Еварх. Атиняните прогонили тиранина, а града включили в своя съюз. (2) След това те отплували към остров Кефалония и без бой го накарали да мине на тяхна страна. Кефалония е разполо­жен срещу Акарнания и остров Левкада и има четири града: Пале, Краний, Саме и Прони. (3) Наскоро след това корабите взели курс към Атина.

    31. Към края на това лято[65] граждани и метеки нахлули масово в територията на Мегара[66], предвождани от Перикъл, син на Ксантип. А тъкмо по това време атиняните със стоте ко­раба, които били обиколили Пелопонес, при връщането си се оказали при Егина. Когато те узнали, че атиняните с много­бройни ефективи се намират пред Мегара, взели курс към тях и се присъединили към войската. (2) Това била най-голямата войскова групировка, събрана в Атина, когато държавата се намирала още в разцвет и не била изтощена от епидемията. Само атиняните наброявали не по-малко от десет хиляди хоплити, без да се смятат трите хиляди, които се намирали в Потидея. Заедно с тях в нападението участвували и не по-малко от три хиляди хоплити от метеките, като не се брои и дру­гият значителен отряд от лековъоръжени войници. След като опустошили голяма част от територията на Мегара, атиняните се оттеглили обратно. (3) По-късно през войната атиняните вся­ка година извършвали и други нахлувания на територията на Мегара, и с конници, и с всички свои ефективи, докато най-сетне Нисея била завладяна от атиняните.[67]

    32. В края на това лято атиняните превърнали още Аталанта, остров, който дотогава бил необитаван и е разположен до брега на опунтийските локрийци, в укрепен стражеви форт. Те сторили това с цел да попречат на пиратите да идват от Опунт и от останалата част на Локрида и да безчинствуват на остров Евбея. Такива били различните събития, които ста­нали през това лято, след като пелопонесците евакуирали Атика.

    33. През следващата зима акарнанецът Еварх, който желаел да се завърне в Астак, убедил коринтяните да изпратят четиридесет кораба и хиляда и петстотин хоплити, за да го възстановят на власт. Сам Еварх бил набрал малко наемни­ци. А войсковият отряд се командувал от Евфамид, син на Аристоним, Тимокин, син на Тимократ, и Евмах, син на Хрисид. (2) Коринтяните извършили експедицията с корабите си и върнали Еварх на власт. След това в желанието си да сложат ръка на някои други области на Акарнания, разположени край морето, предприели опита, но нямали успех и отплували обратно за у дома си. (3) На връщане те минали покрай Кефаления и извършили десант на територията на Крании. Жителите на Крании ги измамили, като си давали вид, че са готови да склю­чат споразумение с тях. Атиняните изгубили тогава няколко свои войници през време на едно нападение на кранийците, което те не очаквали, и като се качили бързешком на кора­бите си, се завърнали у дома си.

    34. През същата зима атиняните, следвайки своя традицио­нен обичай, извършили официалното погребение на първите, загинали в тази война. (2) Ето как се извършва въпросната це­ремония. Три дена преди това костите на падналите са изло­жени под една палатка, която е издигната върху подиум. И всеки поднася на своя близък покойник такива жертвени дарове, каквито желае. (3) След това, по време на процесията, на коли се докарват кипарисови ковчези, по един ковчег от вся­ка фила, като костите на всеки един от загиналите бойци се полагат в ковчега на неговата фила[68]. И при това се носи ед­но празно легло, което е напълно приготвен