- Софокъл, Из Едип цар (1884)-
СОФОКЪЛ
ЕДИП ЦАР
Превод: Константин Величков, 1884
Действие ІV
Явление ІІ
Пратеникът
Ще мога ли, приятели, от вас
на цар Едипа домът да узная?
- Есхил, Прометей-
ЕСХИЛ
ПРОМЕТЕЙ
Превод: Александър Балабанов, 1917 (19051)
Електронна обработка: Милена Василева, 2009
ЛИЦА:
Власт.
Сила – нямо лице.
Прометей.
Ефест.
Хор от Океаниди.
Океан.
Ермес.
Ио.
СЦЕНА
Висок скалист връх. Надясно море, наляво пустиня. – Власт и Сила донасят Прометея. Ефест с млат, вериги, железни колове и обръчи.
Власт
Достигнахме и края на земята,
До скитската пустиня дива. И сега,
Ефесте, изпълни що ти заръча
Баща ни. В железа тогоз немирника!
На тез скалисти върхове го прикови!
Че той открадна твойто цвете, огъня
Вседелен, и на смъртните го подари.
Такъв злодей наказват боговете
Така. Веднага ще да се научи той
Пред Зевсовата мощ да се прекланя,
И туй човеколюбие да отлюби.
Ефест
Вий, Власт и Сила, свойто свършихте
И ви олекна вече на ръцете,
Но аз, аз как да закова роднина бог
На тоя див и мрачен връх, където
Вилнеят бурите. А трябва. Че беда
На Зевса волята да занемаря.
(Към Прометея, когото Власт и Сила слагат на скалата и го държат.)
О, смелий син на мъдрата Темида,
Неволно теб неволник заковавам
В железа на тоя връх пустинен
Човешки крак где никога не стъпва.
И дълго, дълго ти на знойни слънчев пек
Ще да чернееш; всякога със нетърпение
Ще чакаш пъстропола нощ да ти закрий
Виделина, сланата слънце да изпий,
Безспирни болки тъй ще те терзаят –
Не е роден спасителят ти още.
С Човеколюбието си това сдоби.
Ти, бог, презря гнева на боговете
И на човеците през мяра даде чест.
Ще бдиш сега на тия мрачните скали,
Изправен тъй, коляно без да свийнеш.
И много ще да охкаш и ридаеш...
Напусто – Зевсу камък е сърцето.
Че груб, жесток е всякой нови властелин.
Власт
Е, стига ти! Извивай млата, удряй!
Защо ли жалиш тоя бог на бози враг?
Ефест
Приятелство, роднинство страшна имат мощ.
Власт
Така! Но бива ли пък да не слушаш
Ти бащин глас? Как? Още не трепериш ти?
Ефест
Че ти – такъв си ти – немилостив, жесток!
Власт
Не ще да му олекне и от твоите
Ридания; какво се мъчиш само?
Ефест
Проклето да е моето изкуство!
Власт
Защо проклинаш? Право да ти кажа –
Изкуството не е в нищо криво тук.
Ефест
Но все пак другиму да бе се дало!
Власт
Че всяка работа тежи, ти знаеш,
И Зевс е само в тоя свят свободен.
Ефест
Така е, виждам; няма що да кажа вече.
Власт
И пак не бърза той да го застегне!
Ефест
Пък ти – не виждаш ли ги тез окови?
Власт
Е, бързай, бързай ти, ръце му окови
На таз скала. Хей, удряй с млата!
Ефест
Е, няма що да мисля вече, стана то.
Власт
Ха, чукай ти, отвсъде здраво стягай,
Че хитрий изход и във безизходство знай.
Ефест
На, таз ръка веч няма той да вдигне.
Власт
Тъй яката и другата я застегни;
Да види той пред Зевса как се мъдри!
Ефест
Сега не ще ме укорява никой веч.
Власт
О, да! Вземи и с този клин железен
Гърди му прободи и закови го – тук!
Ефест
О! О!
От твойте болки стена, Прометее!
Власт
Нима ти още жалиш Зевсовия враг!
Я скоро сам за себе да не охкаш!
Ефест
Но, виждаш, гледка не за гледане с очи.
Власт
Тогова закован! Голямо чудо!
И около ребра му обръчи турни.
Ефест
И туй ще стане – стига заповядва!
Власт
Ще заповядвам, не – и ще крещя дори.
Я слез и с обръч застегни бедра му.
Ефест
Без много-много труд и туй се свърши веч.
Власт
И на крака му не забравяй тез звена.
Знай, тежко ще изкупваш всяка грешка.
Ефест
Сега да си вървим. Той цял е в железа.
(Излиза)
Власт
(Към Прометея, който е окован тъй, че цялото му тяло виси във въздуха; ръцете опънати назад и оковани за скалите; също и краката. Един железен кол забит в гърдите му: с него е закрепено пък тялото за задната скала.)
Злодействуй тук сега; от боговете
Ти огън краж и на подневни същества
Раздавай го! Да видим – щат ли тия
Да снемат нещо от товара твой.
“Предведец” криво те нарекли тебе,
Че теб предведец някой трябва ти сега
Да може те спаси от тая примка!
(Излиза)
Прометей (сам)
Светли ефире, ветри бързокрили,
Извори речни, морски усмивки,
Землъо Всемайко, слънчев лик и тебе,
Що виждаш всичко – призовавам аз –
О, гледайте, аз – бог – търпя от боговете!
Погледнете какъв позор
Ще вися векове!
И това поругание мен
Низпосла на Олимп
Властелинът нов...
О! О! От сегашни тегла
И от бъдните стена сега!
И кога ли ще дойде краят!
Но що говоря? Бъдещето зная –
И зло не ще ме ненадейно сполети.
Да, виждам аз, съдбата има сила
Непобедима: трябва, що ми е дошло,
Да гледам как по-леко да пренасям...
Но пак, мълчи и не – за мене все едно!
Човешки род пригледах аз – и ето
В каква се безнадеждна примка улових.
Да, аз им искра огън в тръст донесох,
А туй им всяко трудно дело облекчи
И всякога ще им помага в всичко.
Такова тежко престъпление сега,
При облаците закован, изкупвам!
О! О!
Какво шуми? Отгде туй благовоние?
Човек ли? Полубог ли? Ил пък някой бог?
Не е ли някой зрител празен,
Дошъл на край земя? Защо ли друго пък?
Е, вижте, закован злочестий бог –
На Зевса врага и на всички богове
От олимпийския чъртог омразен
За неговото човеколюбие.
А? ст... не чувам ли нейде да пляскат крила?
И въздухът подсвирва леко... и фучи...
Каквото и да иде, зъзна от страх.
(В туй време пристигат на крилати кола Океанидите, дъщери на Океана. Те се тъй стоят в колата си – във въздуха, доде ги не покани по-сетне Прометей да стъпят на земята.)
Хор
Строфа І
Не плаши се! Теб на помощ бързо
Таз дружина долетя
Тук до тоя връх висок.
Щом усмилихме сърцето Зевсу,
Леко вятър духна нас;
Че на млата гръмки ек
Стигна дори в пещерите наши;
Девствен ни покой смути
И в кола крилата идем боси.
Прометей
О! О!
Вий рожби на Тетида многодетна
И на Океана, що цялата земя
Обгърнал е с водите тъмни;
Я вижте, вижте, закован,
Как тука на скалите
В небесни висини
Векове в позор
Ще бдя като страж.
Хор
Антистрофа І
Виждам, Прометее, и очите ми,
Потопени в сълзи,
Тъмна ги мъгла покри,
Щом съгледах как тяло ти вехне
Тук на мрачните скали,
Оковано в железа. –
Цар в Олимп е Зевсу произвола:
Всички силни той сломи,
Те са нищо вече днес.
Прометей
Долу под Ада да бе ме той хвърлил,
Мъртвите де скитат,
В безграничния, мрачния Тартар!
Там във вериги да бе ме сковал,
Че никой да не ми идва
С мен да се гаври!
Клетник, сега съм увиснал тука,
Моите врази да се радват и гаврят!
Хор
Строфа ІІ
Има ли сърце тъй твърдо
Да се радва и сега?
Кой над теб се не смилява?
Само Зевс, тиран жесток,
Беззаконно и без милост
Тъй наказва боговете.
Той не ще и да престане
Дор го някой не сломи.
Прометей
Мен ще търси той –
Нека сега съм в тежки вериги –
Мене – той на блажените царете;
Да му открия заговора,
Който ще го лиши от скиптър и чест.
И тогаз няма да може
С песни сладки да ме обае
Нито пък ще ме уплаши със закани.
Аз не ще му кажа, додето
Тия окови не паднат, додето
Той не умий ми позора.
Хор
Антистрофа ІІ
О, ти, дръзкий и в злощастие,
С необуздан си език,
Смело пак стоиш на свойто.
Аз пък тръпна, виждаш,
Зарад твоята съдба.
Зевс с коварно е сърце –
И не знам на твойте мъки
Ще ли доде нявга край.
Прометей
Отдавна зная туй – жесток е наший Зевс,
Държавата сега е той, но нека!
И той ще ми омекне, вярвам твърдо аз,
Смири ще се.
Необузданий си гняв ще обуздай
И тогаз ще ми доде любезен и мек
Като другар другарю.
Хор
Открий ни, вести ни всичко сега
Да видим какво престъпление пред Зевса
Тез тежки тегла ти навя, тоз позор.
Разправяй ни, ако това те не мъчи.
Прометей
Че тежко ми е то – разправям,
И да мълча: и тъй, и инак – все беда.
Когато олимпийците дигнаха бунт,
Родиха се раздори между тях. Едни
Решават Кроноса от трон да свалят,
Та Зевс уж да владей; а други напротив:
Не Зевс да бъде властелин искат.
И рекох аз титаните да вразумя,
Тях чада на Земята и Небето.
Но не можах. Презряха хитростта ми те,
Надменните, на свойта сила само
Облегнати, ще сграбчат мислеха властта.
А майка ми Земя-Темида –
Предсказваше ми често бъдещето тя: –
Че сила, якост няма да надвият,
Че тука победи ще само хитростта.
И аз разправям им туй предсказание,
А те – не щат дори да ме погледнат.
Тогаз видях, че най-добре ще бъде
С майка си при Зевса да отида,
Да вземем негова страна и ние.
И ей сега от моя план е всичко туй,
Че пещерата черна и дълбоко
На Тартара веч Кроноса вековний крий
И всички му другари.
Туй направих
За тоз тиранин олимпийски, а сега
С какво ми тоя отвърна, погледнете!
Да, на тираните вродена болест е
И на приятелите да не вярват.
Но вий ме питахте каква вина сторих,
Че съм наказан тъй. И туй ще чуйте.
На трона на баща си щом се качи Зевс
Властта раздели между боговете
По ред. – И управлението – пак на тях.
А за човешки клети род - ни дума.
Той бил решил всецял да го премахне
И ново поколение да създада...
Не се застъпи никой за човека.
И дръзнах само аз. Спасих от Ада
Човешки род.
За туй се аз превивам днес
Ей под таквиз тегла безмерни. Тежка
За страждущи, за зрителите пък – тъга.
Над человеческия род се аз смилих –
За мене нигде милост! Чудно натъкмен
Вися тук, зрелище за срам на Зевса.
Хор
От камък е оня, с желязно сърце,
Кого не покъртят и твоите мъки;
Че мене – о, тъй да не видях аз теб! –
Душата ми жалост сломи, Прометее!
Прометей
И за приятели си жалък станах веч!
Хор
След туй? Не искаш ли да ми разправиш?
Прометей
И смъртний участта си не предвижда веч.
Хор
Нима намери и за тая болест цяр?
Прометей
Вселих в душата му надежди слепи.
Хор
Голяма благодот е туй за смъртний.
Прометей
На туй отгоре дадох им и огън.
Хор
Как? Огън тям – създания подневни?
Прометей
От него ще научат те безброй неща.
Хор
И ето зарад грешките ти Зевс те –
Прометей
Опозори – и няма да ме пусне тъй.
Хор
А края на теглата си не знаеш?
Прометей
Когато Зевс благоволи, по-рано не.
Хор
Ще благоволи? Таз надежда пък отде?
Нали си престъпил? И как си престъпил!
Сърце ми не дава да кажа. Дири
От черни си мъки и спасение найди.
Прометей
Не си ли на примката за теб е леко
На страждущий да даваш и съвет, и ум
Отдавна зная всичко туй. Но аз исках,
Исках – и тъй престъпих, не отричам;
Теглата на човешки род връх себе взех.
Наистина, не вярвах аз, че тука
Ще чезна, тука на приоблачни скали,
На тоя връх пустинен и печален...
Но вий не ме оплаквайте за тез тегла:
Стъпете – и ще чуете за бъднината,
И всичко ще узнаете от край до край.
Не бягайте, не бягайте от мене,
От страждущия днес, - че злото не стои:
Днес мен, а утре теб то сполита.
Хор
Ето, Прометее, слизам
Още с първия ти зов
От колата си хвърката
И от бистрия ефир,
Гдето хвъркат леки птички.
Ей, нозете ми нагазват
Вече твърдата земя
И желая аз докрай
За теглата ти да чуя.
(В туй време пристига Океан на крилатия си кон.)
Океан
Ей, свърших си дългия път,
Вече стигнах при теб, Прометее!
И моя крилатия кон –
С юзда го не карах, а с мисъл.
Е, виж ме колко ти съчувствувам!
Тъй трябва то: род сме един.
А след рода
Ти ми си най-свет.
И не пустословен ласкател
Съм аз.
Ще видиш: само загатни
С какво да ти услужа.
Та нявга да ми не кажеш: “Имам
По-верен приятел от Океана”.
Прометей
А, а! Че що от туй? И ти ли доде
Позора ми да гледаш? Как ли пък посмя
Водите да оставиш, що наричат
По твое име, тез дълбоки пещери,
Та на земя да стъпиш? Зрител или
От състрадание си ти дошъл?
Е, гледай зрелище – на Зевса врага,
Бунтовника против тиранството, ей тука
С какви мъчения го изтезават.
Океан
Да, виждам, Прометее! Но сега ще дам
Добър един съвет на тебе умний:
Виж кой си и признай веч новия закон:
Че нов сега тиран в Олимп царува.
Противиш ли се нему тъй и смело
Говориш, знай, ще чуе Зевс от трона свой –
И по-високо да седи. Тогази
Играчка ще ти са сегашните беди.
О, чуй, злочестник, остави таз ярост
И гледай от бедите да се отървеш;
Туй бабешки съвет е, може да речеш;
Но виждам ази, Прометее, в тоя час
И необузданий език какво навлича.
А ти нито смиренье, ни отстъпка
Пред злото: и искаш още да ти дойде.
Но мене слушай ти: не ритай на ръжен.
Нима не виждаш кой ни управлява?
Монарх без всяка отговорност, страшно
строг! ...
Но да вървя веч. Ще се поопитам
Да ти помогна някак в тези беди.
Пък ти смири се, дръж уста си малко!
Че ти, премъдрий, ти поне ще знаеш –
Език развързан зло, че си навързва.
Прометей
Щастливецо, не се захвана с мене ти,
Сега си чист от всякоя опасност.
Пък и сега недей да се тревожиш –
Не можеш го склони, неумолим е Зевс.
Я по-добре ти сам без зло да минеш.
Океан
Че ти си знаял по-добри съвети
За другите! – На вътре не приказвам:
И да не искаш ти – ще ти помогна аз;
Че Зевс към мен е доста благосклонен;
И вярвам да избавя теб от тез беди.
Прометей
Похвална, виждам, твойта ревност,
Не си да не желаеш мен добро. Недей,
Не се грижи за мен. Трудът ще бъде
Напразен, ако се потрудиш нещо ти.
Я стой си мирно, добър си в безопастност,
Че аз, ако страдая, зарад мен не ща
И други още да търпят неволи.
И малко ли е тежко мен за злата чест
На брата ми Атлас; далеч на запад
Сам на плещи си стълбовете днес държи
На Небо и Земя?... Ужасно бреме!
Скърбя и за родений от Земя Тифон,
Що нявга в пещерите киликийски
Живееше, Рушителят – чудак стоглав –
Лежи сега сломен. –
Веднъж застана
Самичък срещу всички богове в Олимп.
И скърца зъби в яд, очи му мътят
Искри. Ще сваля Зевса от престола той!
Но Зевс не спи. Изпраща гръм веднага.
И гордия бунтовник право по сърцето...
И днес лежи той труп бездушен, тамо
На тесний морски бряг прострян. Една му част
Под Етна, а на другата пък горе
Ефест върти ли чука! Нявга ще оттам
Да бликнат огнени реки и стръвно
Полята сицилийски ще да загризат
И огнен океан ще ги залее.
Такъв ще бъде нявга на Тифон гневът;
Той ако е сега от Зевсовия гръм
Свъглен. –
Но ти не си дете, на теб
Съветник ти не трябва; виж сам сега,
Търси си лесен край, до колко можеш,
Да се избавиш от страдания и злини.
Пък ази таз горчива чаша
Ще мога я до капчица изпи,
Не ще ли Зевс гнева си да забрави.
Океан
Но ти не знаеш ли, че яростна душа
С думи може да се излекува?
Прометей
Кога човек се овреме притича,
А не кога духът е вече закипял.
Океан
Каква ли пък вреда, кажи, намираш,
Ей тъй да поопитам само а моя цяр?
Прометей
Напразен труд и глупо добродушие.
Океан
Ех, нека само туй да ми е болестта –
Кога понася – умний крий ума си.
Прометей
Изглежда само тука да съм сбъркал аз.
Океан
Разбирам, думи ти дома не пращат.
Прометей
Съчувствието да не ти навей вражда.
Океан
На новия ли властелин враждата!?
Прометей
От неговия гняв добре се ти пази!
Океан
Теглата твои, Прометее, мен урок.
Прометей
Иди си, бързай. Все на туй ухо лежи!
Океан
Готов ме подканя и твоето слово;
Ей, плясна с крила си и коня ми веч;
И как се той радва, че скоро коляно
В домашни обори ще свийне на мир!
(Изхвръква)
Хор
Строфа І
Съдба ти тежка, Прометее,
Разкъсва моето сърце;
Сълзи по нежните ми бузи
Текат, текат си на порой.
Жестоко Зевс ни управлява
По своя воля и закон;
Той жилото си ядовито
Забива и в богове.
Антистрофа І
Тифона и Атласа в запад
Оплаква цялата страна,
Но твойта зла чест вси народи
В свещена Азия сломи.
И страшни вопли и ридания
Се носят по гори, поля,
Земя, море – те зарад тебе
От ужас яростно бучат.
Строфа ІІ
Колхидските девици чудни,
Неустрашимите в бой[1]
И племената скитски тука,
Прострели се докрай земя.
Антистрофа ІІ
До езерото меотийско;
И войнствений арийски род,
Що крепостта кавказка владя –
В сълзи е всичко зарад теб.
Строфа ІІІ
Сама видях аз нявга
Как клетият титан Атлас,
Превит под стълбовете
На Небо и Земя, стои.
Антистрофа ІІІ
И там бучи морето пенно
Дори от тъмни дълбини,
И тътнат пещерите адски,
Ридаят бистрите реки.
Прометей
О, не от гордост бе това мълчание.
Да, туй съзнание сърце ми днес гризе,
Че тъй позорно тук ме изтезават.
Не ази ли на тия млади богове
Властта им дадох в ръцете? Нищо,
Туй нека премълча. Не е и ново
За вас. Но чуйте, що сторих за смъртни:
Безумни бяха – ази с ум ги надарих.
Разказвам туй, но не да укорявам
Човека, а само да покажа вам
Какво добро съм им направил.
Те имаха очи, но бяха вси слепци,
С уши, но глухи бяха. И заспали
Прекарваха живота си без цел, без ред,
Заблудени в мъгла. Ни къщи светли
От камък знаеха да си градят, нито
От дърводелство имаха понятие.
А в дупки се заравяха, в тъмнина
Като в мравуняк същ. И ни на зима,
Ни на цветиста пролет, ни на летни дни,
Кога настъпва знаеха те края.
А всичко вършеха тъй безразсъдно:
Дор им покозах аз небесни светила
Кога изгряват и кога захождат.
Да смятат и да пишат ги научих; дарих
Им памет, майката на всички музи –
Добитък впрегнах първи аз в ярема,
Научих ги да ездят и товарят,
Че тежки труд да не измъчва само тях.
Аз първи заюздих конете на кола
И с туй се днес гордее всеки дом богат,
И кораб платнокрил им първом аз
Устроих. Ей такива добрини от мен
Човешки род видя! Сега пък аз не знам
От мойте мъки как да се избавя.
Хор
Тегла ти са ужасни
Кат лекар лош кога се разболее,
В отчаяние – не знаеш сам сега
С какви ли цярове да се лекуваш.
Прометей
Но още чуйте и чудете ми се вий
Какви изкуства, леснини намерих.
Безпомощен бе против болестта напред
Човешки род. Не знаеше лекарства,
Ни питни, ни мехлеми, гниеше си тъй.
Научих го да прави билки; с тях сега
От всяка болест се спасява бърже.
От мен узна той и да отгадава
И сънища, и тъмний на съдбата глас,
И знамения, що на път се случват,
И кривоклюнни птици в техния летеж –
Що значат отляво и отдясно –
Вражда, приятелство или другарство.
И в жертвоприношения показах
Вида на вътрешности от животни,
И бозите с какъв обичат цвят жлъчта,
И всички менения на дроба,
И първи аз запалих тлъсти бутове
И крехки рибици – и тук открих му
Тайнството на пламъчните знаци...
Очите на човешки род отворих.
Дотук за туй. Но вътре в своите недра
Богатствата, земята що ги крие –
Желязо, мед и злато, и сребро –
Посмял ли би да каже нявга някой,
Че той ги е от мене по-напред открил?
Не! Само пустохвалец би рекъл това!
И най-сетне вкратце всичко разбери:
Човеку вси изкуства даде Прометей.
Хор
Недей забравя свойто злополучие
С тез безмерни на човешки род блага.
И, знам аз, тез окови кат ти паднат,
На Зевса равен ще да бъдеш ти по чест.
Прометей
Не е съдба още отредила туй,
Преди от тия примки да се отпримча
Безбройни изпитания ме чакат –
Необходимостта надвива ума.
Хор
А кой е кормчий на необходимостта?
Прометей
Орисница Трилична и Еринии зли.
Хор
Нима е по-слаб и всесилни Зевс от тях?
Прометей
И той не ще избегне от съдбата.
Хор
Но неговия дял не е ли вечна власт?
Прометей
Не питай за това, не ще го чеуш.
Хор
И доста важно ще е туй, що криеш тъй.
Прометей
За друго да говорим! Че не е дошъл
Часът и таз велика моя тайна
Да чуйте. Тук е моето спасение
От тез вериги тежки и от тоз позор.
Хор
Строфа І
Мисли противни на Зевса всемощни,
Стойте далеч от мен! Аз дълго
Там при свещения бряг на баща си
Бикове тучни ще коля за жертва;
Хули уста ми не ще да изпуснат;
Нека вовеки ме учи таз мъдрост:
Антистрофа І
Който живее в сладки надежди,
Нему в сърцето грей радост нетленна.
А сега тръпки побиват ме цяла,
Теб окован като виждам в упорство,
Почит на смъртни че дал си да казваш.-
Строфа ІІ
Почит на тия подневни създания!
Ще ли сега и на теб да помогне
Някой от тоя нищожен народец -
Сляп и недъгав, и вързан и глупав?
Не тия, смъртните, ще отминават
Зевсова воля какво е решила.
Антистрофа ІІ
Твоята зла чест на туй ме научи.-
Друга днес песен запяла бих тебе,
Не като на сватба, що пях ти, когато
Мойта сестра Езинона отведе
С дарове скъпи като я подмами,
Тебе блажена съпруга да стане.
(Втурва се Ио)
Ио (в полуда)
В кой край? При кой народ?
Кой виси над тая
Бездна? Какъв ли грях изкупува?
Да съм, че да съм се залутала?
О! О!
Пак ме жегна.
Ето го... ето го иде
Аргосовия призрак... помощ! Помощ!
Ей стоокатият пастир мой!
Как ме той дебне! Нали е убит!
Как го земя не погълна! И от ада дори,
И от ада ли доде мен да преследваш
Край тези брегове пустинни?
Ей го и с кавал ми засвирил
На приспивка.
О! о! о!
Де ще ме тласне
Този мой проклети бяс,
Да? О, Зевсе, какво ти направих,
Зевсе, какво?
Че тъй ме наказа –
Бясна да скитам,
Бясна и луда?
О, господарю!
Чуй ми молбите,чуй!
С гръм ме тресни,
В дън ме земя втикни
Дай ме на стръвно море!
Че не мога аз вече,
Тез изпитания, не мога търпя.
Нямам сила. –
На девата рогата. Чуваш ли гласа?
Прометей
Какво? Не е ли туй момата бясна
Инахова? Раздуха тя любовни жар
В сърцето Зевсу и сега я гони
Ревнивост Херина вредом и безспирна.
Ио
Името на баща ми ти знаеш?
Кой си ти, кой, кажи ми,
Клетнико! Казвай на мене клета
Как ми узна болестта? –
Пак ме жегна. О, няма,
Няма за мене мир!
Херини гняв
Злобно безпир ме яде.
Има ли, има ли по-тежък
От моя дял?
Още какви изпитания ме чакат?
Казвай ти, казвай скоро!
И знаеш ли
Някоя билка за болестта ми?
О, кажи, кажи ти,
Бързай, не мога.
Прометей
За всичко, що разпитвош ще ти кажа;
И с ясни думи, без загадки – ей сега!
Приятели така се разговарят.
Пред теб е, огнедавца Прометей.
Ио (с дълбок патос)
О, ти спасителю на человешки род,
Безстрашний Прометее, кой те мъчи тъй?
Прометей
Току що си оплаквах сам съдбата.
Ио
А мене няма ли да ме послушаш ти?
Прометей
Почакай само, всичко ще узнаеш.
Ио
Кажи ни, кой те закова на тоя връх?
Прометей
На Зевса волята, ръката на Ефеста.
Ио
А, че какви ли грехове изкупуваш?
Прометей
Туй само няма да разправям пак сега.
Ио
Тогаз предвести на мене клета,
Кога ще да ме остави тоя бяс.
Прометей
Не знай – за тебе по-добре ще бъде.
Ио
Защо ли криеш и от мен за мене?
Прометей
О, не от завист, не от завист крия.
Ио
Тогава що не ми обадиш, да си знам?
Прометей
Не ми се ще да съкруша сърцето ти.
Ио
От мене повече не се грижи за мене.
Прометей
Щом искаш да ти кажа; ето, слушй.
Хор
Почакай. Първом мойта просба изпълни.
Сама тя по-напред да ни разкаже
Злочестните си безбройни, болестта.
След туй й предвести, какво я чака.
Прометей
Да; Ио, не бива ти да им откажеш туй,
Не бива – те сестри са на баща ти.
Пък има и защо да си излей скръбта
Човек и да поплаче, поридае,
Кога го слушат ближни с обич.
Ио
И как ли да откажа? Ази всичко
Сега ще ви открия. Нека ми сърце
Разкъса спомена на туй събитие –
Кога ме връхлетя божественият бяс.
Идват у моята спалня
Всенощни призраци; и шепнат ми
Насъне сладко те: “Блажена дево,
Не ти ли вече омръзна туй моминство?
Я ставай, вънка те очаква, ставай,
Най-знатният жених; Зевс гори за теб.
Той иска тебе за съпруга. Моме,
Недей немари Зевсови прегръдки ти.
Излез, излез и бързай при реката,
В зелените ливади, там до татко ти
Стадата си пасе и Зевсу угаси
С милувки страстен огън”. Всяка нощ
Такива сладки сънища сънувах;
Доде се най-после реших да питам
Баща си. Той веднага праща хора,
Един след други, при Додона, Пития
Да питат тях с какви дела и думи
На боговете може да се угоди.
Донасят всички пратени оттам
Се тъмни, неразбрани тълкувания.
Но най-накрая една Инаху доде вест
И ясна, и ужасна: заповядват
Баща ми да изпъди мене от дома,
От родна ми земя в незнайни крайща,
Ако не иска Зевс да му прати гръм
И цялото семейство да погуби.
Повярва той на тез прокуди. Завчас
Неволно мен неволната изгони.
От страх пред Зевса. В същия ден
Изникнуват рога мен на челото.
И още и щъркол жилото заби в мен.
Аз, бясна, зъгвам се към Лерна тамо,
Де бистрите води на Керхния шуртят.
Но и жестокий Аргос стоокат навред
По стъпките ми иде... Скоро него
От ненадейно зла съдбина връхлетя,
Отиде той в ада. Пляска мен сега
Богинята с трънливия си бич:
И от една земя в друга се лутам.
Ти виждаш мойта болест. Ако знаеш,
Вести за бъдещите ми страдания,
Но без да лъжеш от съчувствие – по-голям
Позор не зная от лъжата. Бързай.
Хор
О! О! Стига! Недей вече, спри!
Нивга аз не вярвах, нивга,
Че такваз ще чуя страшна вест –
Болки, стонове и ужас!
Остър меч прониза ми сърцето.
Съдбо! Съдбо!
Тръпки ледени ме побиват
С мъките на таз мома.
Прометей
Ти още отсега трепериш толкоз?
Я чакай, бъдещето да узнаеш!
Хор
Разправяй, казвай! Сладко е на болний
Какво ще тегли да узнае наведнъж.
Прометей
Без труд изпълних първата ви просба –
Каквото питахте за нейните беди,
Напрежните сама ви тя разправи.
Сега пък чуйте още как ще страда.
Тя Хериния гняв ще да изпитва.
Сега, о рожбо на Инаха, чуй и ти
Кои земи ще трябва да преминеш.
Оттук на изток ще завиеш най-напред
И таз пустиня щом като изходиш
Ще видиш скитите, чергарский тоз народ,
Що сплетените си подвижни хижи
С далекострелни пази лъкове. При тях
Недей се спира, а край бреговете
Скалисти, де бучат вълните, замини.
Отляво там халибите живеят,
Ковачите, от тях пази се много ти:
Туй диво племе не пропуща чужди;
И после там при Буйната Река
Да слезнеш; но недей я ти прегазва,
Не можеш: не напразно с туй е име тя;
А бързай на Кавказ да се възкачиш,
На най-високата от всички планини,
Оттамо Буйната Река извира
И от призвездни върхове на юг
Се спускай; тъй ще стигнеш скоро
При Амазонки мъжеборки.
И те ще някога да обитават
Темискира при страшний термодонски бряг –
На кораб мащеха и враг моряку.
Те там ще теб любезно да опътят
Между вратите на морето тесни,
Между Кимерските и тамо смело ти
Преплувай меотийский проток. Затуй
И вечно ще да се приказва в света
За твоя път и “Босфор”
Ще бъде името на протока. И тъй
Веч от Европа в Азия ти стъпваш.
Видяхте ли какъв е олимпийский цар
С всички груб? Залюби тая смъртна,
А после я отблъсва да се скита в бяс.
Зъл младоженец, дево, теб се паднал!
И до сега каквото съм разправил аз –
Не е край, а начало на бедите.
Ио
О! О! Горко ми, горко!
Прометей
Ти отсега завайка и заохка.
Какво ще правиш всичко като чуеш.
Хор
Нима ти още мъки ще й казваш?
Прометей
От безнадеждни мъки бурен океан.
Ио
И аз живея още? О, хвърли се,
Хвърли се, Ио, от тези стръмни канари!
В бездната спасение те чака;
Неизцелими болки бърза смърт цери.
Прометей
А с моите страдания да бъдеш ти?
За мене и смъртта я няма и смъртта
На всичките тегла, що дава вечен край!
И тъй ще да си чезна в мъки аз,
Доде не падне злият тоз тиранин Зевс.
Ио
Нима и Зевс ще падне нявга? Зевс ли?
Прометей
Ще сяйш от радост в тоз му тежък ден, нали?
Ио
Защо не? Щом ми праща тия мъки.
Прометей
Е, знай, не е на вятър туй, що думам аз.
Ио
А кой ще грабне Зевсовия скиптър?
Прометей
Самичък той с безумните си планове.
Ио
Че как? Кажи ми, ако туй ти не вреди.
Прометей
Женитба ще го изяде, женитба!
Ио
С богиня? Ако е за казване, кажи.
Прометей
Какво ти трябва теб? Това е тайна.
Ио
И тя, жената му, ли ще го свали?
Прометей
Не. Тя от него по-силен ще да роди.
Ио
И никак няма да му мине таз съдба?
Прометей
Да, ако ми не паднат тез окови.
Ио
Че кой ще ти ги снеме, щом не иска Зевс?
Прометей
Един от твойто семе е наречен.
Ио
Не думай! Мое чедо да избави теб?
Прометей
След десет поколения тоз третий.
Ио
Сега вече не разбирам тъмните слова.
Прометей
Тогаз не питай и за твоите мъки.
Ио
Не взимай ми подадений веч залъг ти.
Прометей
Тогаз от две неща избирай си едно.
Ио
Какви? Кажи ми ги и дай ми избор.
Прометей
Сега за твоите бъдещи тегла ли щеш
Или за моя избавител, казвай!
Хор
Едно за нас, едно за нея остави.
Послушай ми молбата, Прометее!
На нея нейните тегла й предвести,
Нам – твоя избавител. Туй те молим.
Прометей
Кога е тъй – неща да ви оставя аз
Напразно да се молите на мене.
Захващам с твоите лутаници, Ио,
И всичко си записвай в сърцето.
Преплуваш ли веч протока ще завършиш
На слънцето по жежките пътеки;
След туй през бурно ще море да минеш
В горгонските на Кистеня поля; и тук
Живеят трите лебедоподобни
Форкиди – стари еднозъби три моми.
И трите са с едно око. Ни слънце,
Ни месечина е огряла нявга тях.
На близо и сестрите им крилати,
Трите Горгони, змиокоси плашила.
Че, който ги види – дъх не може да поеме.
Пази се, казвам ти, от тях, пази се!
Но слушай и за други ужаси сега.
На Зевса остроклюните псета,
Едноокати Аримасти диви,
На Плутона реката златна пазят.
Ти там недей се приближава. След туй
В далечната земя ще да отидеш
На черно племе, где слънцето се ражда.
Тече през там реката Етиоп. Върви
По бреговете нейни все, водопада
Дор стигнеш; тук от библоските планини
Води си лее Нил Благословени;
И той в Нилота, триъгълна земя,
Ще тебе заведе. Тогава тука
Ще основеш с децата си далечен град.
Не е ли нещо ясно, неразбрано
От моите думи, питай, ще ти кажа пак.
Сега аз имам време колкото искаш.
Хор
Пропуснал ли си нещо да разправиш
От бъдещите нейни ужаси, беди,
Разправяй; ако не, спомни си вече
За обещанието, нам що даде ти.
Прометей
На Ио пътищата чухте вече.
И, за да знайте басни, че не ви казах
И миналото нейно ще разправя;
Пророчеството ми туй нека подкрепи
И само най-последното ще кажа –
Излишно е за всичко да разказвам аз,
Ти скиташе из молоските поляни,
Край стръмното Додонско бърдо; ето там
На Зевса прорицалището чудно
Чрез шумолене на свещени дъбове.
Без никакви загадки тебе поздрави
Кат знатна Зевсова съпруга. Какво?
Не те ли трогва още сладкий спомен?
Оттамо пак назад през гръм и бури
Премина ти големий морски залив.
За в бъдеще Йонийски ще се казва.
Да помнят смъртните догде си ти дошла
И нека туй те увери, че всякога,
Отколкото се вижда, повече виждам аз.
Сега на думата си нека дойдем:
И теб, и вам останалото да вестя.
Далеч при устията нилски има град,
Наречен Канобос. В тоя град ще теб
От бяс Зевс да те избави. После
С ръка си кротко той ще те погали,
Роди щеш черен син по име Кроткий,
За спомен на милувките на Зевса.
И той ще жъне всичките поля на Нил.
От неговото пето поколение
В Аргос до-щат деви петдесет,
Подгонени от своите братовчеди,
Че там от брак престъпен да се отърват.
И стръвните соколи ще да сграбчат
Тези нежни гълъби, но бог ще съди тях,
Че смело в полунощна доба всяка
С остър нож мъжа си ще прободе
В гърди; и в земята пеласгийска
Тела им в кръв облени ще останат.
Дано Киприда тъй врази ми да погуби!
И само на една сърцето меко
Ще спре ръка й от убийството; че тя
“Страхлива” по ще иска да й казват,
А не “убийца”. И от нея царски род
В Аргос ще захване. Доста дълго
За туй би трябвало да ви разправям аз
И от това ще семе да излезне
Героят мощни, който ще избави мен
От мъки. Туй ме е учила майка.
А как? Кога? Далеч отвело би ме туй.
Пък и не е тъй важно то за вази.
Ио
О! О!
Изгори ми душата!
Пак ме жегна,
Пак туй огнено жило;
Ще се пръсне сърцето ми
Свяст ми се вий,
Езикът ми се схвана,
В пънни уста
Валят се смътни слова.
Хор
Строфа
Да, мъдрец, мъдрец бил ония,
Който е изрекъл първи:
“Само брак с равни дава
Щастие на този свят;
Не лъжи се по богатство
И не гледай знатен род”.
Антистрофа
Нивга, орисници, нивга
Не отсъждайте на мен
Брак с бозите блажени.
Клета Ио ази видях
В полуда как се скита,
Бягайки от Хериния гняв.
Епод
Брак с равни мен не плаши.
И далеч да е от мен
Любовта на вишни бози;
Че, каквото щеш прави,
Нивга от ръцете Зевсу
Няма да се отървеш.
Прометей
И ако се въздига Зевс надменний,
Ще падне той. Ще се ожени – и тъй
На прах ще стане неговото царство.
И клетвите на сваления му баща
Ще му се струпат всички на главата
И само аз от боговете, само аз,
Открил бих нему заговора. Зная
И мога аз. А нека той сега вилней
С гръм и молния от небесния си трон
Надменно. Пак ще падне той с позор
И нигде няма да намери избавление.
Един ужасен и непобедим чудак
Противник Зевсу ще излезне нявга.
От гръм гласът му по ще да гърми,
От молния огънят му по ще да гори:
И Посейдоновийт тризъбец страшен
Сломи ще тоз юнак в морски дълбини,
Тогаз в беди си Зевс ще да познае
Какво е цар, какво е роб да бъдеш.
Хор
Това, що искаш ти, за Зевса е беда.
Прометей
Каквото и ще стане: пък и аз го искам.
Хор
Да вярвам ли, че Зевса някой ще свали?
Прометей
И ще страда повече от мене.
Хор
И как ли ще трепериш ти при тез слова?
Прометей
Безсмъртен съм! Какво ли ще ме плаши?
Хор
Но мъки по ужасни той ще ти навей.
Прометей
Да мъчи! Ази съм готов за всичко!
Хор
Пред Немезида коленичи, мъдрий.
Прометей
Пълзи, подмазвай се пред силний ти!
От нищо по нищо е Зевс за мене.
На произвол той нека си вилней сега,
Но скоро и властта ще загуби.
А, ето вестникът на Зевса иде тук,
Прислужникът на младия владетел.
Ще има ли той за мене пресни новини.
(Идва Ермес)
На теб, премъдър и злораден грешник,
Ти, който бозите презря и жалки род
Почете с откраднатия огън,
На тебе думам! Царят иска да узнай
С какъв се брак ти хвалиш, че от трона
Щял Зевса да свали. Без забикалки
Кажи! И не създавай ми ти двоен труд;
Че виждаш, Прометее, с такива
Немирници кат тебе не се шегува Зевс.
Прометей
Я как се пери той с големи думи!
Познава се – при богове е той слуга.
Зелени сте, о нови господари,
И в яка кула мислите се вие там;
Но аз самичък не видях ли двама веч
Как паднаха. И третий скоро с позор
Ще рухне. Да не мислиш пък, че страх
От боговете нови имам? Никак не,
Я си върви по пътя, що си минал веч;
Не ще намериш ти каквото търсиш.
Ермес
Се с туй надменното упорство твое
В таквоз море от мъка си потънал.
Прометей
О, чуй, добре помни: за твойто робство
Не бих си дал злочестините мои.
Ермес
Нали да бъдеш тука роб е по-добре,
Отколкото вестник да си върне Зевсу.
Прометей
Ти, дързък глашатай и роб на боговете!
На хули пак с хули се отвръща.
Ермес
Приятно ти е сякаш в тия примки.
Прометей
Приятно! Ах, дано в такваз наслада
Да видя моите врази – и тебе с тях!
Ермес
И аз ли съм ти крив за тези мъки?
Прометей
Да, тъй е, знай: аз мразя всички богове
Добро, които със зло ми отплатиха.
Ермес
Аз виждам – слаба теб не ти е лудостта.
Прометей
Да мразиш своя враг, ако е лудост.
Ермес
Търпим не бил би ти, да си на воля.
Прометей
Уви!
Ермес
“Уви”? Такава дума Зевс не знае.
Прометей
Ще го научи времето на всичко.
Ермес
А тебе ни на разум не научи.
Прометей
А то – не бих продумал с като тебе раб.
Ермес
Не щеш да кажеш значи туй, що пита Зевс.
Прометей
И трябвало да съм му благодарен пък.
Ермес
Като с дете си с мен играеш тука.
Прометей
И от дете не си ли ти по-глупав.
Кат мислиш, че ще ти открия нещо аз?
О, с никакви мъчения, ни с хитрост
Не ще ме Зевс накара да издам това,
Додето ми не паднат тез окови.
Вилней сега, ти, Зевсе, с бури, дъжд и сняг;
С гръм и мълнии цялата вселена
Разтърсвай и разбивай – няма, няма ти
От мен нивга да узнаеш кой ще теб
От трона вишний да те сгромоляса!
Ермес
Да видим тебе туй дали ще може да спаси.
Прометей
Видял съм и решил съм всичко вече.
Ермес
Свести се, неразумний, ей, свести се, виж
При тия мъки ум какъв ти трябва.
Прометей
С ума си ти не ми досаждай!
Не ще ме нивга ти накараш, нивга
От страх да падна на колене Зевсу аз;
Омразния безкрайно тоз тиранин –
Като жена, прострял ръце, да моля аз
От тез вериги да ме освободи! Не!
Ермес
Напразно значи съм говорил всичко аз,
Сърце ти никакви молби не трогват.
Кат жребец млад, несвикнал на юзди,
Желязото гризеш и риташ само.
Но твоето упорство е напразно, знай
Надменност всякога е немощ гнила
И не спасение тя носи, а беди!
И чакай ти сега да видиш как в море
От мъки неизбежни ще потънеш,
Като не слушаш мене... С гръм и молнии
Зевс
Тоз диви връх ще първом да събори;
И мрачна бездна ще погълне връх и теб.
След много, много векове в подземни
Терзания тъй ще излезнеш пак на ден.
Тогаз пък Зевсовото псе крилато,
Орелът стръвен, кръволочен, гост незнаен,
Весден от твоя дроб ще ръфа стръвно
Големи, черни мръвки и ще лочи кръв.
И не надявай се, че край ще дойде
За тези ти страдания, доде за теб
От бозите се някой не прежали
И в мрачний ад при Тартара да слезне.
Сега мисли. И туй не са тъй басни само:
Така ще стане то; че с пустохвалство
Уста си нивга Зевс не е сквернил. Така
Прави, мисли, но виж дано се разбереш,
Упорство че в нищо не помага.
Хор
И право ти Ермес говори сега,
Ти стига с твоето буйно упорство,
Свести се и благоразумен бъди,
Че срамота е да греши и мъдрий.
Прометей
Отдавна знам аз туй, що ти ми извести.
Не е никак чудно враг врага си
Да мъчи. – В буен огън да ме хвърли той
С гръм и молнии и бури нека
Вселената да разбунтува, нека
Земята той от корен да я изкърти,
С плясък и трясък вълните морски
Да се издигнат до небесни висини,
В мрачния бездънен Тартар нека
Съдбата ми жестока да затласне мен –
Да ме умъртви той не може!
Ермес
На, вече умът му е размътен; чуйте
Какво захвана да бълнува и бесней.
Не е ли съща лудост туй? Що липсва веч?
Безумний! Няма ли ти да престанеш?
Сега видяхте всички му беди
И сълзи ляхте зарад него. Скоро
Далеч, далеч избягайте от тез места,
Та от гърмовний небивалий трясък
Да не изгубите ума си за навек.
Хор
Друго ми нещо кажи;
Тъй ще послушам аз теб.
Как? Ти ме гониш оттук?
Гнусни са твоите слова!
Нека загина с него и аз!
Мразя измяна безкрай...
Още от детски си дни
Не мога да търпя това.
Ермес
Добре да помните какво ви казах;
Че после в бедите, що ви чакат,
Съдбата не проклинайте напразно вий,
Да не речете – Зевс ви зло направи
От ненадейно и коварно. Не! Сами
Навяхте си вий злото предвестно.
Да, глупостта ви ще ви оплете
В една безкрайна мрежа от злочестини.
(Отива си.)
Прометей
Словата му се сбъдват.
Трепери земята.
Буботи и тътне
Гръмовният ек.
Светкавици лъкатушни
Небето разпарят:
Вихрушки се вият; пясък
Въздуха смрачи.
Воюват ветровете
Един подир друг; ще се слеят
Море и небе...
Ето какво ми направи
Злобният Зевс! О, светиньо
Майчина! Ефире свещени,
Виж ме как страдам
За правда аз.
(Скалата потъва заедно с Прометея)
- Есхил, Перси (1916)-
ЕСХИЛ
ПЕРСИ
Превод: Николай Вранчев, 1916
Електронна обработка: Боряна Митева, 2008
Хор – Той се състои от старци, прочути по род или заслуги. Наричат ги “верните”.
Атоса (вдовица на Дария, майка на Ксеркса)
Вестител
Сянката на Дария
Ксеркс (цар на Персия, син на Дария)
Действието се върши в Суза.
Хорът. Нас тук наричат “верните”. Докато персите вървят към Гърция, ние пазим тоя разкошен и великолепен дворец. Нас избра по достойнство самият господар Ксеркс, синът на Дария, да бдим над империята. Душата ми се безпокои за връщането на царя и на неговата войска. Азия изпрати всички свои сили; тя обвинява младия господар. И нито скороходец, нито конник-вестител не дойде в тая столица на персите. От Суза и от Екбатан, и от старите кисийски укрепления, всички отидоха – едни на коне, други на кораби, трети пък вървяха пешком полека: те образуваха ядрото на войската. Така заминаха Амистрис, Артафернес, Мегабатес, Астаспис, персийски вождове, царе, подчинени на великия цар, началници на многобройна войска, изкусни стрелци и конници, страшни наглед, ужасни в битките, прочути със своята храброст. Така отидоха Артемварест, който се сражава на кон, и Масистист, храбрият стрелец Имей, Феранаксис и Состанес, който знае тъй добре да управлява коне. Великият и плодоносен Нил изпрати пък други: Сусисканеса, Пагастагона, роден в Египет, великият Арсамес, началник на свещения град Мемфис, и Арпомардос, управител на достопочтената Тива. От египетските блата дойдоха без брой превъзходни гребци. След царя отидоха и изнежените лидийци, и всички народи от материка, подчинени на сатрапа Метрогаст и на добродетелния Арцей. Цъфтящата Сарди изпрати хиляди войници, носени на много колесници с двоен и троен ярем: страшна гледка представляваха те. Обитателите на свещената планина Тмол Мардон и Тарбис, тия неуморни войни и техните мизийци, въоръжени с копия, се хвалиха, че скоро робска Гърция ще се преклони под тяхната сила. Разкошният Вавилон изпрати войски от всякакъв вид : моряци и горди със своето изкуство стрелци. И всички народи от Азия се въоръжиха при строгата заповед на царя, всички го последваха. Така замина цветът на персийската земя, младежта. Земята, която я изхрани, жали за нея и въздиша. Майки и съпруги треперейки броят дните на продължителното отсъствие.
Царската войска, която събаря всички укрепления, е вече минала в съседния материк. На своите кораби, навързани с гемиджийски въжета, тя е преминала протока на Ела. Атамасовата щерка; неразрушим мост се е проснал над морето; то се подчини на ярема, хвърлен на гушата му.
Достоен израстък от свещено племе, смъртен, равен на боговете, войнственият повелител на плодородна Азия, облегнат на храбростта на своите мъжествени поданици, води в Европа, и по сухо, и по море, цялото това безбройно множество. Когато гледа, очите му блестят със сини пламъци подобно на кръвожаден змей. Въоръжен с милиони ръце, последван от хиляди кораби, откарал всички колесници на Сирия, той води срещу прочутия със своето копие народ войници, страшни със своите стрели. Никой, чини ми се, не би могъл да излезе срещу тая огромна вълна от войници. Никоя преграда не би могла да спре тоя буен поток. Персиецът е храбър; нищо не може да му устои на среща. Ала кой би могъл да избегне коварната измама на съдбата? Кой би могъл да се отърве от клопката на съдбата с един лек скок, с лесен полет? Изпърво милваща и ласкаеща, тя привлича хората в една мрежа, от която никой смъртен не може да се освободи.
Отдавна вече се знае волята на боговете. Те въодушевяват персите в пристъпите над кулите, в бурните схватки на конницата при разрушението на градовете.
Те са видели безкрайната поляна на пенливото море, разстлано от силния вятър, и са доверили цели народи на слаби кораби, на крехки машини.
При тая мисъл помрачената ми душа се къса от страх. Горко на персийската войска! Дано никога тоя грамаден град Суза, останал без защитници, не изговори тия думи.
Горко на персийската войска! Дано никога кисийските стени не отвърнат на вековете на толкова много разплакани жени, принудени да разкъсат своите покривала!
Конници, пехотинци, всички, като рояк пчели, с вожда на цялата войска, преминаха моста, който съедини двата материка.
Съпругите мокрят със сълзите си леглата на отсъствуващите си мъже.
Отчаяни персийки! Всяка от вас е изпратила с въздишки своя непреклонен другар, който е отишъл на война и е оставил самичка своята другарка.
Ние пък, верните перси, усърдно застанали в тоя славен дворец, нека удвоим мъдрост и благоразумие. Ние имаме нужда от тях. Що ли става с Ксеркса, царят ни, синът на Дария, синът на един толкова обичан баща? Дали, надвила стрелата на персиеца, или пък е надделяло копието на гърка?
Но ето че иде майката на Ксеркса, звезда подобна на окото на боговете. Да почетем своята царица; да паднем всички на колене пред нея и да и изкажем благоговейно своето боготворение.
Поздрав, владичице на персите, уважавана майко на Ксеркса, вдовице на Дария. Ти бе съпруга на тоя, който бе бог на персите преди; ти си майка на тоя, който е бог на персите сега…ако богът на тая държава не е изменил на нашата войска.
Атоса. Ето защо напуснах разкошното си жилище и леглото, дето някога приех Дария: безпокойствие къса сърцето ми. Приятели, ще ви призная: страхувам се да не би богатствата ни да се свършат и величавата сграда, която Дарий въздигна не без помощта на някой бог, да не би да се провали. Ала не само това ме безпокои.
Съкровища без поданици нямат никаква цена, а без съкровища няма светли дни и за най-силната държава. Наистина, нашите богатства са още незасегнати, ала аз се тревожа за тоя, който е окото на тоя дворец; а неговото око е господарят, който живее в него. Сега държавата е без око, понеже господарят, който живее в тоя дворец, не е тук. В смущението, в което се намирам, о перси, о верни старци, дайте ми съвет; само от вас чакам аз спасителни мнения.
Хор. Царице, не се съмнявайте в това; една дума от вас ни е достатъчна. Да говорим ли, да съдействуваме ли? Разполагайте с нас. Вие се съветвате с тия, чието сърце е ваше.
Атоса. Откак моя син събра своята войска и потегли срещу Гърция, която иска да опустоши, всяка нощ ми смущават съня сънища. Ала никога не съм виждала такъв ясен вън, както миналата нощ. Слушайте. Явиха ми се две жени, много хубаво облечени – едната като персийка, другата като дорийка; и двете по-високи от нас, съвършени по хубост, и явно дъщери на един и същи баща. На едната наследена родина бе Гърция, а на другата – страната на варварите. Стори ми се, че започнаха да се карат. Узнал това моя син, притича се да ги усмири, и като ги туря под ярем, впряга ги в една и съща колесница. Едната се покори на юздата и се възгордя от тая чест. Ала другата се противеше, и с двете си ръце разкъса частите на колесницата, и като сграбчи със сила безюздната колесница, счупи ярема по средата. Моят син падна; яви се тогава баща му Дарий и го съжаляваше. Щом го видя, Ксеркс разкъса дрехите си. Ето що сънувах тая нощ. Като се събудих, умих ръцете си в чист извор и последвана от робини, които носеха жертвопринушения, доближих се до олтарите, за да поднеса на предпазителните богове даровете, които им харесват. Тогава видях, че един орел се скри в олтара на слънцето. Занемях от страх. Веднага след това се спусна един сокол и разкъса с ноктите си главата на орела, който, треперейки от страх, подложи тялото си, без да се защитава. Това, което видях и което вие чувате сега, е наистина тревожно. Ала вие знаете, че ако син ми бъде победител, ще блести от слава; ако ли пък не сполучи, не е отговорен за това пред персите, и, стига само да остане жив, пак ще царува над тая земя.
Хор. Царице, не искаме ни много да те плашим, ни много да те успокояваме. Иди да почетеш боговете. Моли ги, ако това знамение е гибелно, да го отклонят; ако ли пък е щастливо, да го изпълнят за тебе, за децата ти, за империята и за всичките твои приятели. След това поднеси възлияния на Земята и на умрелите. Най-вече, закълни Дария, твоя съпруг, който ти се е вестил тая нощ, да ти праща от земните гърди само благоприятни знакове, за тебе и за твоя син, и да задържа в дъното на адската нощ гибелните сънища. На тоя съвет е прорицател моето сърце, то ти го дава; мисля, че ще ти бъде полезен.
Атоса. Благосклонни тълкувателю на моя сън, твоето усърдие за сина ми и за мен ти вдъхва тоя съвет: дано боговете го изпълнят! Аз си отивам и, според както ме съветваш, ще принеса жертва на боговете и на умрелите, които ни са мили. Ала, друже, поучи ме: къде, казват, че е разположен градът Атина?
Хор. Далече от тука, там, където захожда богът Слънце.
Атоса. Ами защо желае моя син да го разруши?
Хор. Атина взета, цяла Гърция е покорена.
Атоса. Войската на атиняните голяма ли е?
Хор. Такава, каквато е, тя направи много злини на мидийците.
Атоса. Имат ли средства, богатства доволно?
Хор. Извор на сребро имат те, съкровище на земята.
Атоса. С лъкове и стрели ли са въоръжени техните ръце?
Хор. Не, те се сражават с копия, които поразяват от близо, и с щитове.
Атоса. Кой им е господар? Кой им предвожда войската?
Хор. На никой господар не са те роби, нито пък поданици.
Атоса. Как, нима от само себе си ще тръгнат против неприятеля?
Хор. И тъй се бият те, че и на Дария унищожиха многобройната и отлична войска.
Атоса. Ужасни неща казваш! Трябва да се позамислят майките за своите войници, изпратени на бойното поле.
Хор. Но, струва ми се, че скоро ще се осветлиш. Ще узнаеш работата от тоя вестител, който иде. Той ще ни обади или зло или добро.
Вестител. О, градове азийски! О, Персийо, която беше някога жилище на благополучието! Един едничък удар унищожи толкова слава! Цветът на Персия е покосен! Уви! Колко съм злочест аз, че трябва да ви известя такива нещастия! Ала все пак, трябва да ви изложа всичките ви злини. Перси, войската ви е унищожена.
Хор. Ах! Непоправима злополука, нечувана, ужасна! Какво известие. Перси, вие го чувате, залейте се със сълзи.
Вестител. Всичко е изгубено; сам аз видях родината си, без да се надявам да я видя.
Хор. Горкана! За туй ли живяхме толкова дълго, за да научим това печално нещастие?
Вестител. Видях, видях с очите си всичките наши злини: не съм ги узнал от другиго.
Хор. О, богове! Напразно се съединиха всички оръжия от азийската земя и се насочиха срещу Гърция.
Вестител. Бреговете на Саламин и всички проходими места наоколо са препълнени с труповете на нашите загинали войници.
Хор. Ще рече, телата на нашите близки, изцапани с кръв, се носят по морето, блъскани от вълните ту на тоз, ту на онзи бряг!
Вестител. Лъковете нищо не направиха; цялата войска загина съкрушена в морското сражение при сблъскването на двете флоти.
Хор. Нека екнат нашите жални викове: да оплачем участта на персите; зле изпатиха те от боговете; горко на загиналата войска.
Вестител. О, каква омраза се възбужда в мен, като чуя името Саламин! Как въздишам, като си спомня за Атина!
Хор. Атина е ужасна за своите врагове. Колко персийки тя лиши от мъже и от синове.
Атоса. Това нещастие е толкова голямо, че не мога нито да говоря, нито да питам за други нещастия, обаче хората трябва да понасят изпитания, които боговете им дават. Затова, макар и да страдаш, изложи ни спокойно всички нещастия. Кои останаха живи; кои вождове трябва да жалеем? Кои от пълководците смъртта принуди да оставят своя пост и своя скиптър?
Вестител. Ксеркс е жив и вижда светлината.
Атоса. Ти ни възвръщаш виденията; денят огрява и дохожда на смяна най-черната нощ.
Вестител. Но вождът на 10000 конника Артембарест биде убит на стръмния силенски бряг. Дариус, който управляваше хиляда войника, ударен от копие, бе съборен от кораба си. Тенагон, най-храбрият бактриец, остана на саламинските брегове. Лилей, Арсамес, Аргестес, и тримата повалени на остров Саламин, хранител на пилците на Афродита, заровиха глави в пръстта. Арктей, дошъл от места, съседни на изворите на Нил, Адевес, Фересевес и Панурк, паднаха от един и същи кораб; Мател, вожд на 10000 черни коне, загина, и гъстата му брада се обагри от кръвта му. И магът Араб, и Артамес бактриецът, предводител на 30000 черни коне остана завинаги в неприятелска земя. Тъй също и Амистрис, и Амфистрей, който умееше да върти копие с ръката си тъй изкусно, и доблестният Арпомард, когото ще жалят сардийците, и Сизамест мизиецът. Началникът на 250 кораби, Тарабис от Лирнес, хубавият Тарабис загина, злочестник, окаяно. Падна убит и Сиенезис, киликийски княз, пръв по смелост, ала славно, и смъртта му скъпо се фана на неприятеля. За тия царе си спомням приблизително; ала това е само една много малка част от нашите загуби.
Атоса. Уви! Какви ужасни нещастия чувам аз! Какъв позор за перси и какъв повод за сълзи! Подхвани обаче своя разказ отначало. Колко кораби имаха гърците, за да се осмелят да се сразят с флотата на персите?
Вестител. Зная добре, че по броя на корабите ние далеч ги надминавахме. Гърците имаха всичко на всичко 300 кораба, от които десет образуваха запас. Броят на корабите пък, които предвождаше Ксеркс, беше хиляда; от тях 207 бяха с платна, без весла, и прочути по скорост. Тогава, как ти се вижда? Нели сме си направили добре сметката, когато сме започнали тая битка? Ала някой лош бог е претеглил нашите съдби на нееднакви везни; той погуби нашата войска.
Атоса. Не е ли още разрушен градът на атиняните?
Вестител. Атина е неразрушена. Докато са живи нейните граждани, цялостта и е непоклатима.
Атоса. Боговете бранят града на богиня Палада. Ами кой започна морската битка? Гърците ли, или моя син, препълнен с вяра в големия брой на своите кораби?
Вестител. Някой завистлив бог, някой гибелен демон, о господарке, направи всичко. Един войник от атинската войска беше дошъл да каже на твоя син, че щом паднат мраковете на черната нощ, гърците не ще могат повече да издържат, а тайно ще се втурнат на корабите си, и всеки ще гледа да бяга където му очи видят, за да спаси живота си. А Ксеркс, без да подозира коварството на гърците, нито пък завистта на боговете, на всички адмирали съобщи следната заповед: щом като палещото слънце напусна с лъчите си земята и мраковете потъмнят небесния свод, да се затворят входовете и протоците с три реда кораби, а останалата флота пък да заобиколи острова на Аякса[1]. Ако би гърците да избегнат злата участ и тайно от някой изход да избягат с корабите си, всеки предводител ще отговаря с главата си. Тия заповеди даде Ксеркс в своята увереност, ала не знаеше, какво бъдеще му готвят боговете.
Покорните войски се нахранват спокойно, и моряците приготвят своите весла. Щом угасна светлината на слънцето и настъпи нощта, всички гребци и войници са повикани да заемат местата си, и корабите се нареждат според дадената заповед. В продължение на цялата нощ флотата пази грижливо входовете. Нощта измина, а никой от гърците се не опитва да бяга. Ала когато бе ден обхвана цялата земя, морето екна от ликовете на гърците, и канарите на острова първи повториха тяхното ехо. Страх обзема всички перси, излъгани в очакванията си: не за бягство пееха гърците почтен пеан. Тогава всички се впуснаха смело на бой, а звуковете на тръбата още повече разпаляха тяхната храброст. Изведнъж се чува блъскане на шумни водопади, които удряха солената повърхност, като че ли под такт: след малко всички те бяха пред нашите очи. Най-напред вървеше дясното им крило в добър ред; стройно подир него настъпваше останалата флота. Чуха се силни викове, които казваха: о, деца на елините, елате спасете своята родина, спасете своите жени, своите синове, храмовете на своите богове, гробовете на своите деди; за всички тях трябва да се сражавате днес. Персите отговориха на това с глух шум. Нямаше вече минута за губене. Корабите се удрят вече едни о други. Пръв удря един гръцки кораб и разбива един финикийски кораб: след това всички други се намесват. Нашата флота се противопостави; ала нашите кораби, събрани на тясно, не можеха да си дават никаква помощ едни на други, а само се блъскаха едни с други, разбиваха се взаимно, удряха се със своите железни човки, и веслата им се чупеха, а пък гръцките кораби изкусно се движат и ги удрят от всички страни. Морето изчезна под остатъци и убити, бреговете и скалите се покриват с трупове. Скоро цялата флота на варварите избяга в безредие. Нашите злочести моряци са уловени наведнъж като риби в мрежа и биват убивани с тъпото на веслата или пък с други предмети. Викове, стенания огласяват соления морски бряг. Най-сетне, нощта ни скрива от окото на победителя. Не, цели десет дена не биха ми стигнали, за да разкажа подробно нашите нещастия. Знай само, че никога не са загивали толкова много хора в един ден.
Атоса. Горко ни! Море от злочестини потопи Персия и цялото племе на варварите!
Вестител. Ала ти още не знаеш нито половината от тия злочестини: след тия злини дойде друго нещастие, двойно по-силно от тях.
Атоса. Че каква по-жестока злополука ни е сполетяла? Кажи. Какво по-страшно нещастие се е струпало върху нашата войска.
Вестител. Царят на персите, всички младежи, знаменити по род, по смелост и по привързаност към царя загинаха окаяно и безславно?
Атоса. О, нещастната аз! Ами как загинаха те?
Вестител. Срещу Саламин има малък остров, недостъпен за кораби и посещаван от любителя на танците, бог Пан. На тоя остров Ксеркс беше изпратил тия млади войници да избият ония от гърците, които биха прибегнали там подир поражението, и да помогнат на персите, които морето би изхвърлило там. Зле е познавал той бъдещето; понеже, щом богът на морската битка прослави гърците с победа, те се въоръжават с медени щитове и заобикалят целия остров така, че никой от нашите не е можел да мръдне; и първом ги обсипват с градушка от камъни и стрели, а после се впускат всички заедно, насичат нещастните на късове, докато животът на всички угасва. Сам Ксеркс, който гледаше това голямо нещастие от високия бряг, дето имаше хубав одър, разкъса дрехите си и нададе остър вик към сухоземните войски да отстъпят и да бягат кой където може. След това и сам той бързо избяга. Ето това е другото нещастие, което трябва да оплаквате.
Атоса. Враждебна съдбо! Колко изкусно излъга ти персите! Колко горчиво биде наказан моя син от чудната Атина! Не стигнаха толкова перси, паднали на Маратон! Трябваше и моя син , в надежда да отмъсти за тях, да навлече на себе си толкова много беди. Ами корабите, които се спасиха от разрушение, къде избягаха?
Вестител. Всички адмирали на корабите, които останаха, се разбягаха в безредие, напред, където ги тласкаха неблагоприятните ветрове. Една част от сухоземните войски, горена от жажда, изгина в земята на беотийците; останалите пък се пуснаха в непрестанен бяг през Фокида, Дорида и тия земи, които са близо до мелиакийския залив, там, където реката Сперхей напоява плодородното поле. Оттам, останали без храна, ние преминахме изпърво Ахайя и Тесалия, дето повечето измряха от глад и от жажда, после Магнезия и Македония, дето минахме реката Аксиос, след това Морбейските блата, планината Пангея и страната Хедония. Там някой бог ни изпрати през нощта много голям студ, та замръзнаха бистрите води на реката Стримон. При това неочаквано щастие и тоя, който по-рано бе мислил, че няма богове, сега се молеше и възхваляваше небето и земята. Подир дълга и гореща молитва войските започнаха да вървят по тоя леден мост. Ония, които можаха да минат, преди богът на деня да покаже своите лъчи, бидоха спасени: ала когато светлият му кръг блесна всред пламъци и стопли леда със своя огън, ледът се пропука и нашите войници изпадаха в реката един върху друг. Честит бе онзи, който биваше най-скоро задушен! Малцината, които избегнаха тая опасност, след като преминаха Тракия, с голяма мъка пристигнаха като бегълци в родните си места. Персия ще има дълго време да въздиша и да оплаква най-скъпата младеж на родната земя. Това, което ви разказах е истина, само че пропуснах много неща от злочестините, които боговете ни изпратиха.
Хор. Несъкрушима съдбо! Как тежиш ти днес върху цялото племе на персите, смазани от твоите удари!
Атоса. О, злочеста аз! О, унищожена армийо! Нощни правдоподобни видения, как добре ми предсказахте вие нашите нещастия! А пък вие колко зле ги изтълкувахте! Все пак, трябва да последвам вашите съвети. Ще ида право да се опитам да умилостивя боговете; после ще ида в двореца да потърся приношения за земята и за умрелите. Късно е, разбира се, понеже всичко е изгубено; ала може би бъдещето ще бъде благоприятно. А вие, о, верни, днес трябва да докажете своята вярност. Утешете моя син, ако пристигне, преди да се върна; придружете го до двореца; трябва да внимаваме да не би той със своето отчаяние да увеличи нашите злини.
Хор. О, Зевсе, царю! Ти унищожи днес войската на многобройна и велика Персия! Ти хвърли Екбатия и Суза в нощта на жалейката. Ах! Колко жени, сестри по скръб, ще разкъсат своите покривала със слабите си ръце и ще залеят своите гърди с мокри сълзи! Печални и нежни съпруги! От сега нататък, ненаситни на сълзи, вие често ще търсите в мекото си легло, свидетел на вашите първи наслади, младите си съпруги, неотдавна впрегнати в един ярем с вас. Уви! Тяхната смърт и от нас изтръгва най-искрени жалби.
Цяла Азия простена, опразнена от жителите си, които Ксеркс отведе. Ах! Небе! Ксеркс ги изгуби. Ах! Богове! Ксеркс неблагоразумно довери всичко на слаби кораби! Каква полза днес, че Дарий, обожаван в Суза монарх, тъй дълго командува честито нашите войници?
Пехотинци и моряци, крилати черни кораби ги отведоха! Ах, богове! Корабите им изминаха в морската битка и то чрез ръката на йонийците!
Едва сам царят ни, казват, е избягал от тях през равнините и замръзналите полета тракйски. Бързи жертви на смъртта, уви! На сила изоставени! Ах, богове! По бреговете на Кихрея! О, Небе! Плачи, Азийо, разкъсай си гърдите. Нека викът от твоята скръб иде чак до небесата. Издигни жален глас, плачевни звукове.
Игралки на вълните, уви! Те са храна, ах, богове! На немите деца на солената вълна, о, небе! Няма къща да не оплаква своя стопанин! Бащите, останали без деца, проливат сълзи: старците оплакват ударите на съдбата; уви, всичко за тях се превръща в скръб.
Навярно, за напред Азия няма вече да се покорява на Персия. Данъкът, наложен от един господар, няма да се плаща дълго време. Престолът няма вече да бъде обожаван от коленичили поданици. Силата на нашите царе изчезна. Няма вече юзда да сдържа ропотите. Езикът на народите се отвързва, щом яремът, който ги укротява, се счупи. Персите не съществуват вече. Те са напоили със своята кръв браздите на острова.
Атоса. Приятели! Преживените злини това ни научиха: когато съдбата помага човеку, той мисли, че вятърът на щастието няма да се измени; когато пък го нападне бурята на нещастието, тогава всичко го тревожи. Така и мен сега всичко ме плаши: в моите очи всичко е знак на враждебни божества. В моите уши звучи един вик, и той не е викът на победата. Гибелна последица от моето изумение. Връщам се тук от моя дворец без колесница и без оня блясък, който ме придружаваше по-рано. Донесох на бащата на Ксеркса за възлияние тия очистителни неща, които умиряват Умрелите: това бяло и вкусно мляко от неопетнена телица; тоя златист мед, изкаран от работницата, която смучи цветята, тая плавна вода, почерпена от девствен извор, това неразмесено питие, направено от майка селянка и подарък от стара лоза; тоя благоуханен плод от русата маслина, от онова дърво, на което листата никога през живота му не окапват; най-сетне тия вити китки, щерки на плодовитата земя. Драги приятели! Нека вашите химни за умрелите придружат тия дарове; призовавайте сянката на божествения Дария, докато тия излияния, разлени по земята, стигнат до боговете на Аида.
Хор. Почтена царице на персите, излей тия възлияния чак до дъното на земята; а пък ние, със своите химни, ще молим господарите на умрелите да ни бъдат благоприятни в своето мрачно жилище.
Подземни и свети божества! Земьо, Хермес и ти Царю на Аида! Изведете на свят сянката на Дария. Ако има някакъв цар за нашите болни, само той ще може да ни го каже.
Дали ще ме чуе тоя цар, паметен за вечни времена, тоя господар, равен на боговете, когато моя варварски глас издава тия разнообразни, плачевни звукове? Моите жални стенания ще стигнат до него; от глъбините на Аида без друго ще ме чуе той.
О, земьо! О, царю на умрелите души! Позволете на една славна сянка, на бога, обожаван някога в Суза, да остави вашите жилища. Изкарайте на света един герой, който в Персия нямаше равен на себе си.
Драги царю! Драга гробнице, която заключваш скъпите останки! Съднико на умрелите, о, Плутоне! Прати ни Дария: Дария, уви! Какъв цар!
Никога той не погуби своите войски в разрушителна война. Персите повярваха, че е вдъхновен от боговете; и боговете навярно ще са го вдъхновявали, щом неговото оръжие винаги тържествуваше.
О, царю, древни наш, царю! Ела, излез, яви се на върха на тоя паметник. Блесни пред нашите очи с вързалката на своята тиара и с пурпура на твоите обувки. Ела, отче на народа си, безукорни Дарие!
Ела, и ще научиш ти нечувани нещастия, които ни сполетяха отскоро. О, Господарю на нашия господар, яви се! Омразни мракове забулиха твоята империя. Всичката ни младеж загина. Ела, отче на твоя народ, безукорни Дарие!
Уви! Уви! – О, ти, чиито поданици те оплакват толкова дълго! Какво престъпление, о, царю, навлича на тая земя, която бе твоя, тоя бич? Корабите ни, корабите с толкова много весла, ги няма вече.
Сянката на Дария. О, вие, верни деца на верни бащи! Другари на моята младост, великодушни старци! Какви злини сполетяха Суза! Ударена, земята простена и се разтвори. Потреперих, като видях съпругата си разплакана в подножието на моята гробница. Уви! Аз не можах да отхвърля нейните омилостивни приношения. Ала и вие сами плачете близо при тоя паметник. Жалните ви позиви ме доведоха тука. Мъчно се излаза от зида; подземните богове повече умеят да хванат своята плячка, отколкото да я пуснат. Но все пак моята власт пред тях бе доста; дойдох, ала за малко, и не мога да мина определения предел. Какво ново нещастие тежи над персите.
Хор. Не смеем да те гледаме в лице. Не смеем да ти отговорим. Старата почит ни спира.
Сянката. Отстъпих на сълзите ти и се върнах от Аида; не продължавай речта си, скъси я по-добре: остави празния почит, обясни се.
Хор. Боя се да те послушам. Боя се да ти говоря. Тоя разказ е страшен за твоите поданици.
Сянката. Понеже те се страхуват, ти, моя предишна съпруго, благородна другарко на моето легло, спри сълзите си и въздишките си, говори, нищо не скривай. Нещастието е човешко дело; него изпитват по море, него изпитват по суша, докато трае животът.
Атоса. О, най-честити от всички смъртни! Докато твоите очи гледаха слънчевата светлина и се радваха на цъвтежна съдба, тебе, подобен на боговете, персите завиждаха: днес аз ти завиждам, че умря, преди да видиш бездната наши злочести! Мили Дарие, скоро ще узнаеш всичко; само една дума имам да ти кажа: могъществото на персите е сломено.
Сянката. Как? От чума ли или от вътрешна война.
Атоса. Не; ами всичките ни войски са унищожени при Атина.
Сянката. А кой от моите деца захвана войната? Кажи.
Атоса. Буйният Ксеркс; той обезлюди материка.
Сянката. По море ли или по суша опита това лудо предприятие той?
Атоса. И по суша и по море; армията му бе двойна и имаше двоен фронт.
Сянката. Ами как е могла да премине морето една тъй многобройна сухопътна армия?
Атоса. Един мост, който съедини бреговете на пролива на Хела, и послужи за път.
Сянката. Така че, Ксеркс се осмели да затвори Босфора?
Атоса. Осмели се: някой бог, навярно, го е ръководел.
Сянката. Някой бог, уви! Който е бил много силен и който е могъл да го заслепи.
Атоса. Вижда се днес, какво нещастие докара той.
Сянката. Най-сетне, коя злочестина ви кара да проливате тия сълзи?
Атоса. Разбитата морска армия погуби сухопътната.
Сянката. Как, нима тоя безброен народ падна под неприятелско оръжие?
Атоса. Уви! Да; и Суза, пуста, оплаква си децата.
Сянката. Богове! За какво бяха толкова сили.
Атоса. Всички бактрийци загинаха: всички, освен старите.
Сянката. Нещастник! Каква младеж, какви съюзници е погубил той!
Атоса. Ксеркс, казват, току-речи сам и без свита...
Сянката. Е? Що става с него? Има ли някаква надежда за спасение?
Атоса. …се е почувствал много честит, че могъл да се докопа до моста, който съедини двата материка.
Сянката. Най-сетне, спасен ли е? В Азия ли е?
Атоса. Уверяват, че е спасен, и известието изглежда вярно.
Сянката. Ах! Колко скоро се сбъднаха предсказанията на оракула! Зевс ги изпълни на моя син. Молих боговете да ги отложат за по-късно: ала когато човек сам иска да ускори своята гибел, боговете се съгласяват. Мили поданици, съзирам злините, чийто извор отваря моя неразумен син със своята луда дързост. Поискал е да окове, като роб, свещения извор на Хела, Босфора, предопределен от боговете свободно да си тече. Обезобразил му е тока и, като го е оковал във вериги, изковани с чук, принудил го е да даде широк път на многобройната му армия. Смъртен бидейки, той е помислил (каква лудост! какво безумие!), че ще може да надвие Посейдона и всички богове. Боя се да не би богатствата, натрупани при моето царуване, да станат плячка на първия хищник.
Атоса. Ето до къде докара буйния Ксеркса дружбата с лошите. Те често му говориха, че с война си спечелил ти за твоите деца несметни богатства, и че той не е храбър и живори в своя дворец, без да прибави нещо при наследеното от баща си. Възбуждан от тия чести укори на низките тия ласкатели, най-после се реши да потегли срещу Гърция.
Сянката. Наистина, делото е велико и паметно. Никога подобен удар не се е стоварял върху града Суза и не му е причинявал такова опустошение, откак Зевс ни даде тая чест да царувам сам и да разпростирам нашия скиптър над плодородна Азия. Пръв началник на нашите войски бе Медус. Което той започна, друг, неговия син, го довърши, понеже мъдростта бе кормчията, който управляваше неговото мъжество. Трети бе Кир, честит смъртен, който възкачил се на престола, даде мир на своите поданици. Той придоби Лидия и Фригия и подчини Йония. Не бе мразен от боговете, понеже бе умерен. Кировият син бе четвърти цар. След него стана цар Мардус за срам на нашата родина и на тоя древен престол; ала доблестният Артаферн, подпомогнат от своите другари съзаклятници, го изненада и го уби в двореца му. Мардуса наследиха Марафис, а после Артаферн. И аз, най-после, облагодетелствуван от съдбата, царувах и често водих многобройни войски на бой; ала никога не докарах на Суза такива големи беди. Днес, моя син, още млад, мисли като млад; забравя моите съвети. Не се съмнявайте, о, мои стари другари! Всички тия предходници и аз по-малко струвахме на Персия нежели той сам.
Хор. О, свещени наши господарю! Какво трябва да правим? Как ще може Персия да бъде честита в бъдеще?
Сянката. Ако не се биете с гърците, дори ако бихте имали още по-голяма войска: самата им земя се сражава за тях.
Хор. Що казваш? Как се сражава за тях?
Сянката. Уморява с глад надменните врагове.
Хор. Ами ако вдигнем една бърза и набрана войска?
Сянката. Дори за тая, която се намира сега във вътрешността на Гърция, няма да има спасение, нито пък връщане.
Хор. Как! Нима цялата персийска войска не е оставила Европа, нито е преминала протока на Хела?
Сянката. Връща се само една малка част от нея, ако, според миналото, трябва да вярваме на предсказанията, които никога не се изпълняват наполовина. Знайте прочее, че моя син, изпълнен от суетна надежда, ще е оставил в Гърция цвета на своите войски; предназначени да угояват беотийските поля, които напоява Азоп. Там ги чака най-ужасното нещастие, достойна цена за горделивата и светотатна дързост. Пристигнали в Гърция, те не се побояли да ограбят боговете и да им изгорят храмовете; унищожили им олтарите; събаряли статуите от основите и ги пръскали в калта; какви престъпления! Наказва ги не по-малко наказание; що говоря аз? Още ще ги наказва. Злините им не са стигнали още своя връх; те още ще растат. Виждам по Платейските поля да се образува изпод оръжието на двореца кървав куп мърши. Планини от скелети, без да говорят, ще казват на очите на хората до трето поколение: “Смъртни, не трябва да се възгордявате прекомерно. От безочливостта израства класът на нещастието; и събраната жетва е цяла от сълзи”. Свидетели на тая правда, спомняйте си за Атина и за Гърция. От сега нататък никой от вашите царе, който не е доволен от своята участ, да не разрушава своето могъщество, с цел да завладява чужди държави. Има един строг съдник, Зевс, който наказва горделивите. Старци, които знаете мъдростта, нека вашите съвети поучат моя син да не обижда боговете със своята превзета смелост. А ти, нежна и почитана Ксерксова майко, иди си в двореца, вземи прилично облекло за своя син и се завтечи да го посрещнеш и да му ги дадеш, понеже неговите великолепни дрехи, разкъсани в преголяма скръб са на парцали. Ти трябва да го утешиш; зная, че само тебе ще послуша той. А пък аз се връщам в мрачното царство. Сбогом, старци, сбогом; въпреки толкова злополуки, развеселявайте останалите си дни: богатствата, вярвайте ми, нищо не струват у мъртвите.
Хор. Толкова нещастия досега, толкова нещастия в бъдеще ме притискат със скръб.
Атоса. О, съдбо! Колко поводи за отчаяние! Ала особено ми се къса сърцето, като си представя унижението на моя син, покрит с разкъсани дрехи. Да се затека да му приготвя други; да се помъча да изпреваря неговото пристигане; няма да оставя в нещастие това, което ми е най-скъпо.
Хор. Велики богове! Какво честито и твърдо управление си имахме ние, когато царуваше в тая държава свещения монарх, който всички задоволяваше, неукоримият, непобедимият, царят, равен на боговете, Дарий. Славата следваше нашите войски.
Закони уреждаха всичко в нашите градове… На война никакви злополуки, никакви нещастия; честито връщане довеждаше нашите тържествуващи солдати в домовете им.
Колко градове превзе Дарий! Без да мине реката Халис, често пъти без да излезе от своя дворец. Така бяха завладени от него морските градове на стримонския залив, съседни на Тракийското поле; и тия, които са далеч от морето, в сърцето на сушата, напарзно бяха въздигнали своите укрепления. Така го признаха за господар градовете, които са край брега на широкия Хелеспонт, кривулестата Пропонтида, устието на Понт, островите, съседни на носа и бреговете на Азия; Лесбос, Самос, толкова плодородни с маслини, Хиос, Парос, Наксос, Микона, Андрос и Тенос, които са един до друг. Подчинил беше най-отдалечените в морето острови, Лемнос и блатистия Икар. Завладял Родос, Гнид, и трите града: Кипър, Патос, Солос и Саламин; Саламин, чиято метрополия днес ни кара да роним сълзи. Със своя ум той бе подчинил толкова населените и толкова цъфтящите градове на гърците в Йония. Войската му, безбройните му съюзници образуваха непобедима сила. Днес е явно, че боговете се измениха. Победени по суша и по море, сега ние падаме.
Ксеркс. Уви! Злочестник! Колко непредвидена и гибелна е моята участ! Колко жестоко обижда съдбата персийското племе! Нещастник, какво ще стане с мен? Като гледам тия почтени старци, колената ми се прегъват. О, Зевсе! Защо ме не хвърли в нощта на смъртта, заедно с всичките ми войници?
Хор. О, царю! Що стана твоята славна войска, и честта, която управляваше тая империя? Де са храбрите ни солдати? Жесток някой бог ги е унищожил! Тая земя плачейки си иска младежта, която бе изхранила. Уви! Ксеркс я погуби; Ксеркс препълни с нея ада. Това множество войници, които бе отвел, цветът на Азия, тия изкусни стрелци, тия милиони мъже, всичко загина.
Ксеркс. Ах! Какви сълзи!
Хор. О, царю! Какъв удар! Какъв ужасен удар! Цяла Азия е съкрушена.
Ксеркс. И аз! Окаян и злочест цар, уви, аз станах бич за своето семейство и за своята родина!
Хор. Ето какви възклицания ще чуваш ти при своето завръщане! Отчаяни викове, ужасни стенания, и жалните звукове на мариандийските песни[2]!
Ксеркс. Ах! Не сдържайте ни гласовете си, ни сълзите си, ни виковете си. Два пъти, да, два пъти съдбата се обърна против мен.
Хор. То се знае, въпреки моята почит, ще извися виковете си чак до тебе. И земята и морето са били в заговор срещу тоя град, който жали своите деца. Не ще сподавя ни виковете си, ни сълзите си. Богът на йонийците е защитавал техните кораби, бил се е за тях. Покрил е с нашите останки един печален бряг, гибелен бряг.
Ксеркс. Плачи; научи всички нещастия.
Хор. Де са твоите верни приятели? Де са твоите сатрапи? Де са Фарандацес, Сузас, Пелагон? Дотамас? И Агдабатес? Де е Псамис? Де е Зусисканес, обичта на Екбатана?
Ксеркс. Паднали от един тирийски кораб, оставих ги на бреговете на Саламин безжизнени, мъртви, на едни стръмни брегове.
Хор. Небе! Ами що стана Фарнук, и храбрия Ариомард? Де е княз Севалцес, и благородния Лилей?...
Мемфис, Тарабис, Мазистрес, Артембарес и Хистаихмас? Де са те? Отговаряй.
Ксеркс. Злочестник! Уви! Всички те бяха смъртно ранени в една и съща битка, и още заплашваха с очи проклетите стени на древната Атина. О, небе! Ах, богове! Нещастните! Още се гърчеха на земята.
Хор. Ами вярното око, което осветляваше вместо тебе империята, началникът на толкова хиляди войници, потомъкът на Сезам и на Мигабат, синът на Батанохуса, Алпист, и Партей, и великия Ебарес, нима ги ти остави?
Ксеркс. О, враждебна съдбо!
Хор. Доблестни перси! Колко злополуки върху злополуки!
Ксеркс. Какъв печален спомен! Колко доблестни приятели ми напомняш ти, оплаквайки тия противни, тия гибелни злополуки. Жалостта вика; тя вика в глъбините на моето сърце.
Хор. Колцина още други има да оплакваме! Мардес, който командуваше десет хиляди човека, Ксантес и храбрия Анхарес; Диексис и Арзацес, началниците на твоята конница; Сигдагатес, и смелия Литимни, ненаситен на битка?
Ксеркс. Видях, видях тяхното погребение, - видях ги не носени на колесници, покрити с шатри, ами захвърлени без чест, като най-долни крадци.
Хор. Уви! О, небе! Жестоки богове! Ето вашето дело; неочаквано нещастие! Паметен пример! Зрелище, достойно за Ате!
Ксеркс. Съдбата ни поразява, това са нейни удари.
Хор. Поразява ни, вселената вижда. Нечувани нещастия! Нечувани нещастия!... Нашите усилия пропаднаха срещу йонийските матроси! Персийски племе! Каква участ те е очаквала в битките!
Ксеркс. Такава войска! Злочестник! Мога ли да повярвам?
Хор. Не, това е невъзможно. Толкова сили не могат да бъдат унищожени.
Ксеркс. Виждате, що остана от моите приготовления.
Хор. Виждам, виждам.
Ксеркс. Тая стрелница...
Хор. Та това ли само спаси?
Ксеркс. Тая стрелница, дето ми бяха стрелите...
Хор. Каква останка от толкова могъщество!
Ксеркс. Нямам вече защитници.
Хор. Нима йониецът не бяга?
Ксеркс. Той е храбър; видях невероятно нещастие...
Хор. Свърши! Нашата морска войска да бяга от тях?
Ксеркс. От голяма скръб, от отчаяние разкъсаха си дрехите.
Хор. Ах, богове! Ах, богове!
Ксеркс. Много слаба жалба!...
Хор. Да, когато безброй злини...
Ксеркс. Нас наскърбяват, а враговете ни радват!
Хор. Разбита е силата на Персия.
Ксеркс. Лишен съм от верните си пазители.
Хор. От приятелите ти, погълнати от морето.
Ксеркс. Оплаквай своите нещастия, отиди дома си.
Хор. О, злочеста съдба! О, нищета!
Ксеркс. Нека твоите викове отговарят на моите.
Хор. Злочеста утеха за най-голямото нещастие!
Ксеркс. Да съединим жални викове.
Хор. Уви! Уви!
Ксеркс. Ужасни са злините ни.
Хор. Ах, небе! Изнемогвам от скръб.
Ксеркс. Удряй си гърдите, въздишки ми дай.
Хор. Плача, въздишам.
Ксеркс. Нека виковете ти отговарят на моите.
Хор. О, господарю мой! Тоя ден е ден на скръбта.
Ксеркс. Нека избухнат твоите стенания.
Хор. Ах! Ах! Ще стена, ще умъртвя лицето си с двойни удари.
Ксеркс. Удряй си гърдите, повтори мизийските песни[3].
Хор. О, скръб! О, скръб!
Ксеркс. Недей щади бялата си брада.
Хор. Ще я изскубя… като дан на жалейката.
Ксеркс. Надай остри викове.
Хор. Ах! Ще те послушам.
Ксеркс. Оживи тия ръце, разкъсай си дрехите.
Хор. О, скръб! О, скръб!
Ксеркс. Оплаквай нашата армия; скуби си косите.
Хор. Ще ги изскубя като дан на жалейката.
Ксеркс. Нека сълзи омокрят очите.
Хор. Очите ми са пълни.
Ксеркс. Нека виковете ти отговарят на моите...
Хор. Уви! Уви!
Ксеркс. Върви си плачейки дома.
Хор. Ах, богове! Така ли ще трябва да се явя пред Персия?
Ксеркс. Да, нека Персия бъде свидетел.
Хор. Ах! Тя ще чуе нашите въздишки!
Ксеркс. Въздишайте, перси, които бяхте някога много честити!
Хор. Ах, богове! Така ли трябва да се явим пред Персия?
Ксеркс. Уви! Корабите ни! Уви! Пропаднаха те!
Хор. Ще те придружа с жални стонове.
[1] Саламин
[2] Това са прочутите жалейни песни на мариандийците, народите от Витиния.
[3] Мизийците били прочути по жалейните си песни.
- Софокъл, Едип цар-
СОФОКЪЛ
ЕДИП ЦАР
Превод: Александър Балабанов, 1911
Електронна обработка: Венцислав Василев, 2007
Лица:
Едип, цар на Тива
Йокаста, негова съпруга
Креон, неин брат
Тирезий, гадател
Жрец
Коринтянин
Овчар
служители на Едип
Пратеник
Хор старейшини на Тива
Две момичета на Едип, жреци, момчета
СЦЕНА
Задната стена на сцената представлява царският чъртог в Тива. Близо до вратата олтар на Аполона, също и други олтари отпред на сцената. По тях насядали или застанали край тях много момчета в траурни одежди, в ръце с маслинови вейки, с повезки и ленти. Някои от вейките са поставени и върху олтарите. Близо до вратата на чъртога стоят неколцина старци в дълги бели одежди и с венци на глава – отличията на жреците.
Едип иде с голяма въоръжена свита от чъртога и застава пред групата, която го поздравява със страхопочитание.
Едип
Чеда мои, нови потомци на стария Кадма, защо сте ми дошли тук с тези молебни маслинови вейки в ръце? Градът цял е изпълнен с тамянен дъх и екнал е от тъжни пения и стонове. И аз сам ида тук, чеда, за да не чуя това чрез известници, аз, славеният от всички Едип. Ти, старче, кажи – че теб приляга за другите да говориш – какво има, що искате? Дали се боите от нещо бъдно или дирите помощ срещу дошло? Във всичко искам да ви утеша. Не съм безсърдечен, че да не ме покъртва такваз жална гледка.
Жрецът
Едипе, властелине на моята родина, ти виждаш какви сме наседнали на олтарите пред твоя дом – едни невръстни още да хвъркат надалече, а други със старост обременени жреци, аз на Зевса жрец, и тоз отбор момци. А другият народ пък с вейки молебни по стъгдите броди, край двата храма на Палада и край Аполоновия пророчествен жертвеник. Защото, както виждаш сам, грамадни вълни блъскат ни града. Той не може вече глава да дигне от кървавия бурен гнет, потъва. Плодовете на земята гният, добитъкът на стада измира, родилните мъки на жените са безплодни. Чума върлува в страната. Огненият страхотен бог безспирно хвърля своите отровни игли. Кадмовата обител запустява. И с въздишки и с вопли черният ад богатее.
Не като равен на боговете смятаме теб – и аз, и тези насядали тук момчета, – но като пръв борец между хората – и в неволите на самия живот, и в бедите, пратени от разгневени божества. Ти освободи града от кървавата дан, която давахме на Сфинкс за нейната гатанка, без да бе узнал или научил по-напред нещо от нас. Подпомогнат само от бога, спаси ти нашия живот. Тъй се приказва и тъй се вярва. И сега, о Едипова глава, по ум най-силна от всички, към тебе дигаме очи и те молим: избави ни! Някой бог ли ще послушаш или ще си помогнеш с човешки съвет? Че и съветът, който иде от другиго, може да ползва само умния. Смело, най-личен от всички люде, въздигни града! Смело! И знай това: Спасител на нашата родина те наричаме, защото ни спаси. Никога да не помислим за твоето царуване: то ни въздигна и то ни погуби. Закрепи здравето на страната и сега се покажи такъв, какъвто ни дойде някога, кога ни даде щастие и надежди. Че знай: искаш ли да си цар такъв, какъвто си, за твоята слава трябва и народът ти да цъфти. Няма ли моряци – каква облага от кораба? Няма ли войници – какво е крепостта?
Едип
Клети деца, знайно, не незнайно ми е това, за което сте дошли. Добре виждам аз, всички страдате зле, но и като страдате тъй, няма ни един между вас, който страда толкова, колкото страдам аз. Да, вашите болки се събират само в едного и само в него, не в другиго. Моята душа стене за града, за теб, за мен – за всички. Затуй не мислете, че събуждате заспал човек от неговата леност, о не, вярвайте, нееднаж съм плакал, нееднаж съм се скитал из заплетените пътища на грижите. И единствената надежда, която изпъкна в грижите, и тя е вече на път: Креон, брата на съпругата ми, изпратих в Делфи, в храма на Феба, за да пита какво да правя, какво да кажа, за да спася града. И ето вече страхувам се за него, дните броя: за чудо е, че толкова се бави. А щом пристигне – какъв злодей бих бил, ако не извърша всичко, което ще иска богът!
Жрецът
И колко навреме каза това! Ето, вестят ми тези, че Креон е дошъл.
Едип
Цар Аполоне, дано е дошъл с радостна вест! Как му греят очите!
Жрецът
Весел. Иначе не би си покрил главата с тоя тежък лавров венец.
Едип
Скоро ще узнаем. Близо е вече, може да му се чуе гласът. Княже, родственико мой сине Менойков, с каква поръка си дошъл от бога?
Креон (който в това време влиза)
Добра. Защото и тежката наричам добра – стига добре да се изпълни.
Едип
Какви са думите? Че това, що каза, и радост, и страх буди то.
Креон
Ако искаш да чуеш пред тези тук, готов съм да говоря, ако не – да влезем вътре.
Едип
Пред всички говори. За тях – тяхната мъка по̀ ме боли, отколкото болките на моя живот.
Креон
И тъй, чуйте словата на бога. Ясна е волята на Аполона: трябва да се премахне кървавият грях, който се храни в нашия град, и, ако не може да се изкупи, да не се търпи повече.
Едип
С какво да го изкупим? Какъв е грехът?
Креон
Да се изпъди или пък кръв за кръв. Че тази кръв трови града.
Едип
Кой е този мъж, който е бил убит?
Креон
Лайос ни бе цар, о царю, преди да бъдеш ти.
Едип
Чул съм, зная. Не съм го виждал никога.
Креон
За неговата смърт да се отмъсти на убийците му – това ни се заповяда ясно.
Едип
Отде са те? Къде биха могли да се намерят? На давноминали дела следите лесно се изличават.
Креон
Тук били те. Това, което по нехайство е забравено в тъмата, усърдието веднага открива.
Едип
Къде е убит Лайос – дали у дома си, дали на полето или в някоя чужда земя?
Креон
Тръгна да пита прорицалището и не се върна вече оттам.
Едип
И няма нито известник, нито някой спътник, от когото да може да се узнае как е станало това?
Креон
Избити всички, освен един. Но и той само едно ни каза.
Едип
Какво? Едното много би могло да ни научи, само ако улови тънката нишка на надеждата.
Креон
Разбойници ги нападнали, казва, и не един, а мнозина убили царя.
Едип
Как така разбойници? Тогава ще са били подкупени оттука с пари, за да се осмелят на това.
Креон
Така ще е. Но никой не излезна отмъстител за Лайосовата смърт.
Едип
Какво ви попречи да разследвате престъплението? Убиха вашия цар!
Креон
Тази тъмнослова Сфинкс със своите гатанки. Тя ни принуди да не видим това, което бе пред очите ни, поради бедствията от нея.
Едип
Отново ще захвана и ще извадя делото наяве. Предостойни Аполон, достойно и ти се застъпваш за убития цар. И ето, виждате ме ваш справедлив помощник, защитник и на вашата земя и на Аполона.
Не само зарад далечни родственици, но и зарад мен самия сам ще да открия това престъпление. Че този, който е убил него, и мен може да убие. И тъй, като се застъпвам за Лайос, на себе си помагам. Но, чеда, ставайте бърже оттук, вдигнете от олтарите тези молебни вейки*. Нека някой от вас да свика Кадмовия народ тук на събрание. Всичко ще опитам. Или ще бъдем щастливи с Аполона, или ще паднем – пак с Аполона.
Жрецът
Деца, да станем. Тук бяхме дошли за това, което ни се извести. Феб, който ни е пратил такваз поръка, да ни бъде закрилник и да отпъди напастта!
Остава само Едип и очаква да се събере народът.
Хорът (от 15 старци, представители на народа, влиза)
Сладки Зевсови думи, дойдохме ли веч от златочъртожните Делфи в благородната Тива? Тупти плахото ми сърце и тръпне в ожидание, спасителю Делийски Пане! Искаш ли още сега всичкото изкупление да ти отдадем или във въртенето на годините до века все да ти плащаме? Кажи ми, о дете на златната надежда, речи реч безсмъртна.
Тебе първом призовавам, Зевсова дъще, безсмъртна Атино и твоята сестра Артемида, която седи на славния престол всред стъгдата, и далекострелнаго Аполона. И тримата вие явете ми се, бранители мои. Че отдавна ли бе? Избухна в града пламъкът на смъртта, отпъдихте го далече вие.
------------------------------
-- * Това е знак, че молбата е чута.
Елате и сега!
Уви! Безбройни тегла търпя: болен, молепсан е целият ми народ – и никой с нищо не може да го изцери. Не зреят плодовете на богатата земя, не понасят жените родилните болки безплодни. Като ята прелетни птици, по-силно от бурята на огъня се тласкат тълпи от умиращи вред по дрезгавия път към мрачния бряг на ада.
От неспирни умирания градът опустява. Лежат по земята купища трупове, примамка за нови трупове. Невести и баби падат пред олтарите - едни там, други - тук и молят, въздишат и стенат и ридаят за спасение от тези грозни напасти. Гръмки пеани избухват и сърдечен писък пронизва въздуха. О, златна Зевсова дъще, прати ни радостна подкрепа!
Арес чумоносец вилнее сега, но не с желязно оръжие, а с пламък. Иде той – и аз пищя. Нека се махне, да бяга от нашата земя, нека потъне в морски дълбини – там де стърчи замъкът огромен на Амфитрита. Или да се разнесе към дивите тракийски брегове!
О! Каквото пощади нощта, денят го убива.
Тогава, Арес, умолявам те, о властелине на гръмотевиците, тресни го с твоя огън!
От златоизплетена тетива, Аполоне, пускай твоите неизбежни стрели нам в помощ. И ти, Артемида, ела със своите пламнали главни, с които сновеш по горите ликийски.
Призовавам златокосия Бакха, свой бог в тая земя, виноокия бог, другаря на менадите – и той да дойде със своята високопламнала борина да изгори тогова проклетия между боговете – бога Ареса.
Едип
Молиш. А това, което молиш, ако искаш да добиеш и, послушен на моите думи, да се избавиш от тая чума, ще намериш цяр и облекчение в бедите. Аз сам съм чужд на словата, които ще кажа, чужд и на делата. И не тъй, без улики, само отдалече бих се догаждал. И сега вам, Кадмови граждани, между които аз съм най-новоприетият, на всички ви това ще кажа:
Който от вас знае от кого е убит Лайос Лабдаков, нему заповядвам да ми каже всичко, що знае. И ако се бои – щом трябва сам себе си да обвинява, - ако се бои, пак да каже. Нищо друго лошо няма да го сполети - жив и здрав от тая земя ще да си иде. А пък ако някой знае някого другиго от чужда земя за убиец, да не мълчи – ще го обсипя с награди и почести. Но ако вие мълчите, ако заповедта ми се занемарява – или от личен страх, или от страх за някой приятел, чуйте от мен какво реших да правя тогаз: убиецът, който и да бъде, да е проклет. Додето се простира моята власт, никой не трябва нито подслон да му дава, нито да му заговори. И да не го допуска никой да взима участие в молитвите и жертвоприношенията, нито да му поднесе бистра вода да си умие ръцете*. Всички да го пъдят из къщи. Че той е нашата зараза, както ми извести
преди малко питийското прорицалище на Аполона.
------------------------------
-- * Нови членове на семейството или гости, за да бъдат признати като такива или за да се изрази това признание, трябвало е да умият ръцете си пред трапезата с поднасяната им вода в някакъв съд. Почти същото е сега и у турците.
Така помагам аз и на бога, и на убития човек. Проклинам скрития в тъма упорит деец, бил той един, били те мнозина. Нека той зъл в зло живота си да мине. Проклинам и себе си – нека същото и аз претърпя, ако той с мое знание се намира в къщата ми. А вам заръчвам всичко това да изпълните ради мене, ради бога и зарад тая страна, която гине в неволи и мор.
Но и да не бе от бога заповядано така, не биваше да оставите без възмездие такова престъпление – убийството на първия ви мъж, на вашия цар. Сега аз държа властта, която преди бе негова, мое е леглото на неговата жена и - да не бе погубила съдбата неговия род - щях да му бъда толкоз близо, щото нашите деца се биха казвали братя и сестри. Но сега е ударен от съдбата неговият живот. Затова в отплата на всичко това за него аз ще се боря като за своя собствен баща и ще опитам всичко, докато хвана убиеца на сина на Лабдака, който произлиза от Полидора, от Кадма, от самия Агенор.
И тез, които не биха се подчинили на моите заповеди, тям, моля боговете, никога да не раждат жените им деца. Да капнат и погинат от таз беда, която ни съсипва днес – и още по-лоша да ги сполети. А вам и на останалите Кадмови потомци, които одобрявате моята заповед, моля да помага самата правда и всички завеки весели богове.
Хорът
Ти ме обвърза със своята клетва – и аз говоря, царю. Не съм убил, нито мога да посоча кой е убил. Аполон, който ни е пратил това питане - той трябваше да ни го обясни, като ни каже най-сетне кой е убиецът.
Едип
Право каза. Само че никой не би могъл да принуди боговете да правят това, което те не желаят.
Хорът
И още нещо искам да кажа, ако бива.
Едип
И още трето едно недей забравя да го кажеш, стига да знаеш нещо.
Хорът
Цар Аполон на царя на ясновидците, на Тирезия, всичко открива. Него, о царю, ако запитаме, най-точно би ни отговорил.
Едип
Аз и това не съм забравил. По съвета на Креона двама вече изпратих за него. И отдавна се чудя, че още не е дошъл.
Хорът
А всичко друго – празни стари приказки.
Едип
Какво е това? Всяка дума искам да претегля.
Хорът
Бил убит, говори се, от някои пътници.
Едип
И аз чух, но никой не е видял, няма свидетел.
Хорът
Но ако той още има в себе си чувство за страх, не ще се противи на тежката твоя клетва.
Едип
Който е извършил такова дело, не пита за думи.
Хорът
Но има кой да го изобличи. Ето, водят веч божествения пророк – от всички хора само нему е дадена по рождение истината.
Едип (към Тирезия, слепец, воден от едно момче)
О, ти, който виждаш всичко с духа си – и небесно, и земно, Тирезий, макар и да не гледаш, все чувстваш от каква болест страда градът, на който теб единствен, царю, сме избрали закрилник и спасител! Феб, – ако нещо не си чул от известниците – Феб чрез пратениците вест ни изпрати, че една била само избавата от таз болест – да убием убийците на Лайоса или да ги изгоним оттука. Било с птиче предсказание, било с друго някое от твоите изкуства – помогни ни. Спаси себе си, спаси държавата, спаси и мен, спаси ни от всяко зло, което ни се е натрупало поради убийството на царя.
Че от теб зависи нашето спасение. И за човека няма по-хубаво дело от това да помага когато и както може.
Тирезий
Уви! Уви! Колко е мъчно да бъдеш мъдър, когато мъдростта ти нищо не помага! И всичко туй знаех аз – и пак дойдох! Защо дойдох?
Едип
Какво има? Колко си наскърбен!
Тирезий
Пусни ме да си ида. Послушай ме! Тогаз ти твоята и аз моята беда по-лесно ще да претърпим.
Едип
Твоето слово не е ни право, не е ни любезно към земята, която те е отхранила, щом искаш да скриеш туй, що знаеш.
Тирезий
Да, виждам, и теб не ти е по-добре от твоето слово. Дано не сполети и мене!
Хорът
За боговете, не скривай туй, което знаеш – всички тук сме паднали пред тебе на молба.
Тирезий
Че всички сте безумни. Но аз няма да открия моите, да не кажа – твоите, бедствия.
Едип
Какво? Знаеш и не казваш? Искаш да бъдеш наш предател и да погубиш града?
Тирезий
Аз нито на теб, нито на себе си ще напакостя. Защо питаш още само тъй? Не ще чуеш нищо от мене.
Едип
Не? О, най-долни от долните – че ти и камъка би разгневил! Не казваш? И стоиш тъй безмълвен и студен, и неумолим?
Тирезий
Кориш, че съм толкоз упорит? А че сам ти не по-малко упорито искаш, не мислиш.
Едип
Кой може да остане спокоен при такива думи, като те слуша как презираш града?
Тирезий
Ще дойде то само – и да го замълча.
Едип
Тогава защо не казваш това, което ще да стане явно?
Тирезий
Не ща ни дума повече да кажа. А ти сега, ако искаш, гневи се най-свирепо.
Едип
Пък и не ща и да скрия нещо от това, което виждам в гнева си. Чуй и знай – ти си съучастник в това убийство, подбудител, ако не си убивал с твоята ръка. И – да не бе сляп – бих рекъл, че ти си единственият престъпник.
Тирезий
Така? Тогава остани верен на заповедта, която току-що издаде сам. И от днес нататък с никого от тези не говори, нито с мен, защото осквернител на тази земя си ти!
Едип
Колко безсрамно каза тези слова! И мислиш оттук ненаказан да си отидеш?
Тирезий
Да! На истината силата имам аз!
Едип
Отде си се научил? Не ще да е от твоето изкуство.
Тирезий
От теб. Че ти ме принуди да говоря.
Едип (презрително)
Какво, какво? Кажи още еднаж по-ясно.
Тирезий
Нима още не си ме разбрал? Или да не искаш да ме подмамиш да говоря?
Едип
Дотам не зная сам. Кажи още еднаж.
Тирезий
Ти си тоз, когото дириш – убиеца на Лайоса.
Едип
Е, не ще ти бъде за радост туй, дето два пъти говориш дързости.
Тирезий
Ти искаш още, за да побеснееш съвсем?
Едип
Колкото ти е угодно. Нали всичко е лъжа.
Тирезий
Казвам, ти не знаеш, че с най-близките си живееш в позорно кръвосмешение, нито се сещаш в какви беди си потънал.
Едип
Но ти наистина се облъщаваш, че можеш всичко това да говориш безнаказано.
Тирезий
На истината силата е нещо.
Едип
Да, но не за теб. За теб е нищо тя, защото ти си сляп и с ушите, и с ума, и с очите.
Тирезий
Колко си жалък! Ти ми се присмиваш за това, за което скоро няма да има човек, който да не ти се присмива.
Едип
Вечна е твоята нощ – и то тъй, че нито мен, нито другиго някого, който вижда светлина, не можеш да покътнеш.
Тирезий
Не ти е съдено да паднеш от мен. Пък стига ти и Аполон само, комуто предстои да извърши това.
Едип
Това от теб ли е или от Креона?
Тирезий
И Креон не ти прави нищо, ти сам си правиш.
Едип
Богатство, власт и талант, надминаващ таланта, в тоз живот с честолюбия изпълнен – каква завист се впива по вас! Когато зарад тоз престол, който ми е даден дар от народа, без да съм молил, този мой верен Креон, този стар приятел засади ми крои и иска да ме събори! И то с такива примки, с таквиз богослужители, с такъв лукав злодей, който милва само парите, а не милва своето изкуство! Я кажи, къде е твоето ясновидство? Защо не каза нищо, когато Сфинкс си баеше гатанките и гатанки, които не всеки можеше да отгадае, а само изкуството на ясновидеца? Нито някой бог, нито някой птичи летеж не те научи. Тогаз се видя, че ти не си ясновидец. И трябваше да дойда аз – този невежа Едип – аз поразих Сфинкс – и не с помощта на поличби или на някой бог, а само със своя разум. Аз, когото ти искаш да събориш, като се надяваш да станеш близък до Креоновия трон. Ти със своето безкрайно зло, ти и тоз, който измисли това, да се очиства града чрез изкуплене.
Вдига жезъла въз Тирезия.
Ако да не знаех, че ти е полудял и този ум, който ти е оставал, с това разбрал би ти какво си направил.
Хорът
Срува ми се, и неговите слова, Едипе, и твоите в гняв са казани. Но сега не това ни трябва, а да мислим как най-добре можем да изпълним на бога заповедта.
Тирезий
Ти си цар, но и аз имам право да отговарям на твоите думи – в това съм волен аз. Не теб подчинен живея, а Аполону. Затуй нямам нужда и от Креоновата закрила. И тъй, ти ме упрекна, че съм сляп! А ти и гледаш с очите, и не виждаш в какви злини си, нито де живееш, нито с кои.
Ти знаеш ли от кого си роден? Не ти иде и на ум, че ти си враг на своите – и на тия, които са в ада, и на тия, които са на земята. Че теб преследва и на двамата ти родители проклятието и те мъчи и пъди оттук. Сега с очи, тогаз в мрак. Тогаз всеки завой, всяка пещера в планината Китерон* ще ехти от твоите стонове – тогаз, когато разбереш каква беда е това пристанище, където те тласна благоприятен вятър. И никак не се и досещаш ти каква неволя си приготвил на себе и на своите деца. Сега хули, ругай пророческите ми уста и Креона – от теб по-окаян човек не е загивал никога!
Едип
Кой може да търпи това от тогова!
Не си ли още в гроба? Още не?
Махни се оттук, да не те виждат очите ми!
------------------------------
-- * Китерон на пръв поглед като че се споменава само за да се изрази силата и разпространението на воплите според отзвука из най-голямата планина в страната.
Тирезий
Че аз не бих и дошъл, ако да не бе ме викал ти.
Едип
Отде да зная, че ще говориш само глупости! Иначе де бих ти дал да стоиш в къщата ми.
Тирезий
Такъв съм аз за теб, глупец съм, а за твоите родители, които те родиха, бях мъдрец.
Едип
За кои? Чакай! Кой ме е родил?
Тирезий
Днешният ден те роди и днешният ден те погуби.
Едип
Как всичко, що казваш, е заплетено и тъмно!
Тирезий
Не бе ли ти този, който най-много можеше да отгадаваш гатанки!
Едип
Смей ми се – но велик съм в това.
Тирезий
И тъкмо това величие те погуби.
Едип
Но нали спасих града!
Тирезий
Отивам си веч. Я, момче, води ме.
Едип
Да, да – нека те отведе. Като си тук, смущаваш, досаждаш. Като не ще те има тук, няма да имаме и ние кой да ни мъчи.
Тирезий
Отивам си и казвам туй, за което съм дошъл, без да се боя от твоето лице. Ти не можеш да ми сториш нищо. Казвам на теб: онзи човек, когото отдавна дириш със заплашвания и с клевети – убиеца на Лайоса – тук е той, според мълвата чужденец и пришелец, но скоро ще се види той роден тиванец. И не ще се радва от това.
Ще се види на своите деца брат и баща, а на жената, от която е роден, син и мъж, а на бащата – наследник на леглото му и негов убиец. Иди сега в къщи и разпитай. И тогаз, ако намериш, че лъжа, кажи, че не разбирам да гадая.
Хорът
Кого уличи делфийската пророчествена скала? Кому са ръцете кървави от това неизказуемо престъпление?
Време е да бяга по-бърже от необуздани коне. Въоръжен с огън и светкавици, гони го Зевсовият син Аполон. Хукнали са подире му грозните Еринии – не ще го оставят.
Блясна неотдавна от снежния връх на Парнас заповед, която подканя всекиго да гони неизвестния. Бил той в дивите гори, бил той под скали и пещери – да бъде гонен като бесен бик. Самотен и окаян, кракът му търси да се скрий от делфийското прорицалище и да го отмахне от себе. Но те – те са винаги около него на ята.
Страхотия, страхотия издума мъдрият жрец – без да потвърди, без да отблъсне моята вяра. Вися в неизвестност, люшкам се между смътни надежди. Нищо радостно не съглеждам – нито сега, нито напред, нито назад. Никога не съм чувал, не съм чул и днес, че синът на Полиба и Лабдаковият род са някога враждували. И какво може да ме накара да разклащам и да петня Едиповата чест, която се слави от всички? Зарад тъмното убийство на Лайоса ли?
Зевс и Аполон са проницателни, те виждат в делата на хората – знам това. Но и че един някакъв пророк между самите човеци ще знае повече от мен – това няма смисъл. Всеки със своята мъдрост е мъдрец.
Никога, никога, докато не видя думите показани с дело, не ще да осъждам царя. Видях самичък аз как бе застанал той пред Сфинкс. Тогаз показа и ум, и любов към Тива. Не! Верен му оставам аз, за мен той е благороден и велик.
Креон (иде отстрани)
Граждани, щом се научих, че този цар Едип с най-лошото ме клевети, зъгнах се натук, подгонен от неизтърпима мъка. Ако мисли, че в таз сегашната неволя нещо лошо съм му направил било с думи или с дело, не ми се живее повече, белязан с такова петно.
Не е проста бедата, която ми иде от неговите думи, а най-тежката – ще бъда лош за града, лош за вас и лош за гражданите.
Хорът
Но тая нападка се хвърля от избухналия гняв, но не и от разума.
Креон
И от какво пък се доказа, че от мен подбуден, пророкът е изрекъл лъжливи слова?
Хорът
Тъй се чу. Не зная с каква умисъл.
Креон
С отворени очи и със здрав ум ли се повдигна против мен това обвинение?
Хорът
Не зная. Защото това, което вършат господарите, не гледам. Но ето го – сам излиза от дома.
Едип (излиза припряно от къщи)
Я виж го! Как смееш да дойдеш тук? И лице имаш, лице да се явиш пред къщата ми? Иска да ме убиеш, иска да ми заграбиш властта! За бога, моля те, кажи, кажи, да не си ме взел за някой страхливец или за някой луд, че постъпи тъй? Да не си се надявал пък, че няма да съгледам твоите примки или, и да ги видя, не ще мога да се защитя? Не е ли лудост – ти що правиш – да си въобразяваш, че можеш да станеш цар без съгласието на народа, без помощта на приятели? Нали с волята народна само става туй.
Креон
Знаеш ли как? На това, което каза, чуй отговор. И когато узнаеш, сам съди.
Едип
Способен си на думи. Но аз не съм способен да те слушам. Враг и зъл враг мой те имам аз.
Креон
Но чуй ме аз какво ще кажа.
Едип
Само едно да не ми говориш – че не си зъл.
Креон
Ако мислиш, че е нещо добро пуста упоритост без здрав ум, не мислиш добре.
Едип
А ти, ако мислиш, че няма да получиш наказание за злото, което си сторил на близкия си, не мислиш добре.
Креон
Право казваш, знам. Но я кажи, кажи какво е това зло, което съм ти сторил?
Едип
Не бе ли ти, който ме накара да пратя да извикат онзи слепец?
Креон
И сега още мисля, че трябва.
Едип
Колко време има, кажи, откак Лайос...
Креон
Откак Лайос? – направи какво? – не разбирам.
Едип
... биде убит от неизвестни хора?
Креон
Дълги и стари години могат да се изброят.
Едип
И тогава ли този слепец се занимаваше с гадателство?
Креон
Също и тогаз бе такъв мъдрец и на такава чест.
Едип
Дали е продумал нещо и за мен тогава?
Креон
Пред мен ни думица за теб.
Едип
И никак не разследваха случката с убития?
Креон
Дирихме, как не? Но нищо не найдохме.
Едип
Защо тогаз този мъдрец не каза това, което казва сега?
Креон
Не зная, обичам да мълча за работи, които не разбирам.
Едип
Но едно нещо ще да знаеш. И ще го кажеш, ако си умен.
Креон
Кое? Ако зная, не ще отричам.
Едип
Ако да не бе придумал ти гадателя, и той нямаше да ме вини в убийството на Лайоса.
Креон
Дали той казва това, ти знаеш. Сега пък мой е ред аз тебе да разпитам, както ти мен.
Едип
Разпитвай. Никога не ще се улича убиец на Лайоса.
Креон
И тъй, моята сестра е твоя жена, нали?
Едип
Не това ще отказвам.
Креон
И царуваш заедно и наравно с нея?
Едип
Всичко, каквото пожелае, има от мен.
Креон
Не съм ли вам двамата и аз равен трети?
Едип
И тъкмо затова си лош приятел.
Креон
Не. Само ако си помислиш малко.
Виж дали смяташ, че някой по̀ обича да царува със страх, отколкото да спи без боязън – щом като властта и в двата случая е еднаква.
Аз наистина не искам да съм цар, щом мога да живея като цар, нито някой друг, ако е умен. Сега имам всичко от теб и без страх. А да бях цар, би трябвало да върша и работи, които не са ми приятни. Как може да ми се нрави самото царуване повече, отколкото власт и сила без бреме и без грижа? Не съм още заслепен да искам блага, от които нямам облага. Сега всеки ме зачита и ми се покланя, всеки иде при мен, щом има някоя просба до тебе, защото и от мен зависи. Това да пожертвам за царски престол? Безумия не знае здравият ум. Не, такваз мисъл никога не ме е пленявала и никой не би могъл да ми я внуши.
Ти можеш да се убедиш – иди в Делфи, питай дали право съм предал заповедта. А сетне, ако намериш, че аз съм ти плел примка заедно с гадателя – съгласен съм – убий ме. Но не бива да ме обвиняваш само въз основа на недоказани предположения. Еднакво е злото – и правиш от злодея честен човек. За верен приятел човек дава най-милото свое, дава живота си. Това ти полека-лека добре ще разбереш. Само времето показва благородния човек. А лошият нищожник се познава още в първия ден.
Хорът
Ще признаеш, добре се той защити, царю, за тези, които са умни. Бързото решение не е здраво.
Едип
Когато някой е бърз да ми поставя коварно примка, и аз трябва да бързам да се защитя. Защото, остана ли спокоен, той ще постигне своето, а аз моето – не.
Креон
Но какво искаш? Да ме изпъдиш от Тива?
Едип
Съвсем не. Да умреш, а не да бягаш искам.
Креон
Добре. Но само след като ми докажеш защо ме наказваш.
Едип
Я как не ми вярва и не ме слуша!
Креон
Защото виждам, че си заслепен.
Едип
Стига ми умът за мен.
Креон
Еднакво трябва да ти стига и за мен.
Едип
Но ти си престъпник.
Креон
Ами ако грешиш?
Едип
Пак трябва да се подчиниш.
Креон
Никога на лош цар.
Едип
О, държаво, държаво!
Креон
В таз държава съм и аз, не само ти.
Хорът
Спрете, господари. Виждам, тъкмо навреме излиза от дома Йокаста. Чрез нея ще да се изличи вашата вражда.
Йокаста (придружена от две прислужници, влиза и застава между двамата)
Какво безумие, клетници, какъв шум вдигате с вашите гласове? Не се ли червите при тази неволя на държавата да разправяте частни вражди? Няма ли да си отидеш у дома, Креоне? Също и ти? Недейте прави от една дреболия голямо нещастие.
Креон
Сестро, най-тежкото наказание ми дава Едип, твоят съпруг. Едно само се колебае още: дали да ме изгони, или да ме убие.
Едип
Признавам. Хванах го, съпруго, зло че ми крои с лукавство.
Креон
Да не съм жив, да съм проклет, ако съм ти направил нещо от това, в което ме обвиняваш.
Йокаста
За бога, Едипе, повярвай му това. Самата клетва стига, но и аз, и всички ние тук сме свидетели.
Хорът
Свести се, реши се, господарю, моля те.
Едип
Какво искаш да направя?
Хорът
И по-напред не каза лошо той, а сега е укрепен и с клетва – трябва да отстъпиш.
Едип
Ти знаеш ли какво искаш?
Хорът
Зная.
Едип
Кажи тогава.
Хорът
Приятелят, който се обвързва с клетва, да не бъде наказан, изгонен от теб поради слаби подозрения, без да се доказва нищо.
Едип
Тогава знай: щом искаш това, ти не искаш друго освен моето изгнание или моята смърт.
Хорът
Съвсем не. От всички богове на небето най-първия бог, Слънцето, призовавам за свидетел. Да бъда омразен на боговете и на хората, окаяник да загина, ако само съм помислил за това. Но само едно ми гризе сърцето: при тез беди на отечеството и вашата вражда – ще загине то.
Едип
Да си върви. Пък нека бъда убит, нека да бъда в срам и позор изгонен от града. Трогнах се от твоите молби, но не от неговите. А той, където и да е, с него е и моята омраза.
Креон
Със злоба отстъпваш. Но скоро ще мине гневът и тежко ще ти е на душата. Такива души сами на себе са най-тежко наказание.
Едип
Остави ме и си върви.
Креон
Отивам си непознат от теб, а за тези – такъв, какъвто съм.
Кратка пауза докато си отива.
Хорът
Царице, защо се бавиш и не го заведеш у дома?
Йокаста
Да разбера по-напред какво е станало.
Хорът
Смътно подозрение по смътни слова се породи. Но хапе и незаслуженият укор.
Йокаста
Един другиго ли подозират?
Хорът
Току речи.
Йокаста
Какво бе това?
Хорът
Стига ми вече, стига ми – при тези неволи на родината – стига и това, което се каза. Край да турим.
Едип
Ето къде ни заведе вашата мъдрост – сломихте моето сърце и сега сте мирни.
Хорът
Господарю, нееднаж съм казвал, мисли ме за лишен от ум, неспособен за никакъв разумен съвет, ако аз се отрека от тебе, който избави моята мила родина. Тя не можеше да дигне глава от талазите на бедствията, а ти я въздигна и я доведе на правия път. И сега, ако можеш, спаси я.
Йокаста
За бога, господарю, научи и мен да зная от какво те обхвана такъв голям гняв.
Едип
Ще ти кажа. От всички тези тук теб най-много уважавам – ще ти кажа лукавството на Креона спрямо мене.
Йокаста
Кажи. Навярно искаш да обясниш враждата си с Креона.
Едип
Убиец на Лайоса ме нарича.
Йокаста
Дали сам знае или е чул от други?
Едип
Гадателя – тоз злодей – подставя, а своя език държи свободен и чист.
Йокаста
Но ти се освободи от всяка грижа зарад това, което си заповядал: моля те, разбери, че нищо човешко не зависи от някакво гадателство.
Ето ти кратките доказателства за това:
Еднаж дойде пророчество на Лайоса, ненаказан от самия бог Аполон, но от неговите служители: Лайосу било уречено да бъде убит от сина си, роден от мене и от него. Ето че него убиха – тъй се говори – скитници разбойници на кръстопътя. А детето, което ми се роди, на третия ден още по заповед на баща му, с привързани нозе, биде хвърлено от чужди ръце в непроходима планина. И така Аполон не направи от сина ми отцеубиец, нито пък най-страшното – Лайос да бъде убит от свой син. Нехай за такива пророчества. Това, което някой бог иска да ни открие, той ни го вестява ясно.
Едип
О, Йокасто, от твоите думи как се бунтуват гърдите ми, как гори сърцето ми.
Йокаста
От каква грижа ухапан казваш това?
Едип
Струва ми се чух от теб, че Лайос бил убит на кръстопътя.
Йокаста
Тъй се приказваше и още се приказва.
Едип
И де е онова място, дето се е случило това?
Йокаста
Фокис се казва земята. Там, дето се събират пътищата от Делфи и от Давлия.
Едип
Колко време се е изминало откак е станало това убийство?
Йокаста
Малко преди да се качиш ти на тиванския престол дойде ни известието за това.
Едип
Зевсе, какво си решил да правиш с мене?
Йокаста
Какво те е страх от това теб, Едипе?
Едип
Не ме питай вече. Лайос как изглеждаше? Кажи ми. На каква възраст е бил тогава?
Йокаста
Едър, на главата му първият сняг на старостта. По образ не се различаваше много от теб.
Едип
Горко ми, аз окаяник! Да, сам себе си, без да зная, отрупах с най-тежките клетви.
Йокаста
Какво думаш? Треперя, само като те гледам!
Едип
Страх ме е – слепият гадател не ще да е бил сляп. Още едно кажи и ще бъде всичко ясно.
Йокаста
Тръпна. Но питай – ще кажа, ако знам.
Едип
Той с малцина ли пътуваше или с голяма свита, както пътуват господарите?
Йокаста
Всичко бяха петима – и глашатаят между тях. Една кола и в нея царят.
Едип
Уви! Това е вече ясно. Жена, кой бе този, който ви разказа станалото?
Йокаста
Един слуга – само той се бе спасил.
Едип
Той сега във вашата къща ли е?
Йокаста
Не. Щом се завърна ти, като видя, че ти си на престола на убития Лайос, падна, хвана ме за ръка и ме моли да го изпратя негде вън на полето при стадата, отдето окото му не би стигало до Тива. И аз го пуснах. Той бе достоен, доколкото това е възможно за един роб и за по-голямо благоволение.
Едип
Как да се направи, щото той да се яви тук още сега?
Йокаста
Ще бъде. Но защо искаш това?
Едип
Страх ме е, съпруго, да не съм казал доста много защо искам да го видя тук.
Йокаста
Да, той ще дойде. Но все ще да съм достойна, господарю, да чуя какво те измъчва.
Едип
Не ще те лиша от това, щом съм дошъл и до такива надежди. Че и кому другиму бих могъл да открия, ако не теб, щом се намирам в такваз неволя?
Мой баща бе Полиб, коринтски цар, а майка – Меропа дорийката. Бях първият гражданин между коринтяните, докато ми се случи нещо странно, което не биваше да ме увлича толкова. На едно угощение в пиянството си някой ми каза, че не съм истински син на баща си. Едва надвих на гнева си онази нощ. На другия ден разправих на родителите си всичко. Те наказаха строго човека, който бе изпуснал тия думи. Това от тяхна страна ме зарадва. Но обидата не угасна. Мълвата се понесе. Затуй скришом от родителите си потеглих към Делфи. Отговор на въпроса ми не даде бог Аполон. Но той ми каза нещо друго страшно, грозно. Речено ми било да имам от майка си деца и да убия баща си. Когато чух това, реших да се скитам из широкия свят, както звездите ми посочат посоката, надалеч от Коринт – не исках аз да видя изпълнени прокобните слова. В моите странствания дойдох на онова място, дето загинал царят, както казваш ти сама. И там, – Йокаста, истината ще ти кажа теб – и там на онзи кръстопът насреща ми излизат един глашатай и един старец, какъвто го описваш ти – на кола. От пътя искат да ме отбият – и коларят, и старецът. В гнева си убивам коларя, който бе е ударил; старецът вижда това, чака ме докато мина край колата и блъсна ме с бича по главата. Изкупи той това с по-лошо. Веднага, ударен с моята тояга, пада той от колата. И другите всички избих. Ако сега този непознат старец има нещо общо с Лайоса, то никой не ще е тъй окаян като мен, не ще е тъй омразен на боговете. Никой гражданин, никой чужденец не бива да ме приема, нито да ми проговаря. Той трябва да ме отритне от къщата си – и това проклятие аз сам навлякох на себе си! Жената на убития прегръщат ръцете на убиеца! Не съм ли потънал цял в позор и в проклятие? Да бягам трябва аз оттук – и никога ни за миг не трябва да се завърна при своите, никога да не стъпя в родния си град. Иначе ще трябва да се оженя за майка си, да убия баща си – Полиба – този, който ме е родил и отхранил. Ако би казал някой за мен, че ме преследва страшен демон, би ли казал много? О, не, вий чисти небесни господари, не ми давайте да видя този ден, вземете ме от този свят преди да добия петното на такова проклятие.
Хорът
Това, господарю, и нас изпълня със страх. Но все пак, докато не узнаеш точно всичко, не се отчайвай.
Едип
Наистина, едничката ми надежда – да чакам овчаря.
Йокаста
А като дойде, какво очакваш от него?
Едип
Ще ти кажа: ако той потвърди това, което каза ти, ще съм спасен от престъплението.
Йокаста
Че какво си чул от мене толкоз важно?
Едип
Ти казваше, той съобщил, че Лайос бил загинал от разбойници. Ако сега и той каже, че от мнозина е убит, не съм аз убиецът. Не е възможно единият да се вземе за мнозина. Но ако каже, че убиецът е само един, тогава е, че аз съм го убил.
Йокаста
Е, знай, тъй ни се съобщи наистина от него. И не бива да изменява това, което е казал веднъж. Целият град го чу, не само аз. Но и да се откаже от първите си думи, от това не ще излезе, че Лайос е така убит, както се очакваше. Помисли, Едипе, нему бе предрекъл Аполон да умре от ръката на сина си. А бедното дете не може да е виновно в неговото убийство. То ще да е умряло по-рано. И затуй не ще се веч никога водя по оракулски думи – ни на ляво, ни на дясно.
Едип
Права си. Но прати за слугата и не се бави.
Йокаста
Сега ще проводя. Но ела вътре. Аз няма да се противя на твоето желание.
Всички отиват в къщи.
Хорът
Нека винаги да ми е дадено да се възнасям нагоре в благочестиво смирение, с чисти слова, в делата си невинен пред законите, които витаят във висините на вечната светлина, що ги е родила. Сам Олимп е техният баща, не ги е създала слаба човешка мисъл и никаква забрава не ги приспива с маков сок.
Произволът е плод на властта. Властта, която стръвно дири злото и насилието, дигне се до най-високия връх – и разбива се, сгромолясва се в пропастта – и не може да направи нито крачка по-нататък. Ала където благото на родината е цел на стремлението, моята молитва към бога е да не го спира с нищо – богът е нашият властелин, него никога не забравям аз.
Но този, който с думи и с дела върви към пътя на злото и не се бои от възмездие, този, който се присмива на обителта на боговете, той нека да погине с ориста си проклета. Че той не печели с честен труд, не трепва и не се спира пред най-тежкия грях, ръката му посяга и на най-неприкосновеното, предаден на своята суетност. И в това време на измама кой е онзи, който би могъл да запази душата си от стрелите на гнева? И щом позорни дела почест донасят, защо ми е да се покланям на боговете, защо ми е да играя в тяхна чест и да пея?
Никога вече не ще да ида с набожно смирено сърце към Делфи, сърцето на земята, нито към светилището в Абай, нито към Олимпия, докато тези пророчества до едно не се сбъднат за всички тъй, че с пръст да ги допреш. О ти, повелителю Зевсе всемощни – ако с право носиш това име – прокажи себе си всемощен и своята сила безсмъртна! Ето веч навсъде се приказва, че пророчеството за Лайоса празна дума е било; ето, ето веч бледнее и вехне славата на Аполона – пада честта на боговете.
Йокаста (излиза от къщи, придружена от слугини, принася жертва на олтара пред къщата)
Първенци на страната, рекох да се обърна към олтарите на боговете с венци в ръце и тамян. Защото Едип вълнува душата си с големи и многобройни грижи. Той не съди вече от едно слово за друго, както подобава на разумен човек, а слуша всяко слово, стига то да носи грижа. И ето, моята молба нищо не помогна – и ето, Аполоне, ида при тебе, ти, бранителю, ти, който ни си най-близо, падам на молитва с тези жертви – дай ни утеха и мир. Всички сме изплашени като моряци, когато кормчията е отчаян.
Един коринтянин (иде отстрани и пристъпва към Хора)
Кажете, приятели, мога ли от вас да узная де е къщата на цар Едипа, или по-добре, ако знаете и това, къде е той сам?
Хорът
Тук, чужденецо, е неговата къща, сам той е вътре. Но ето тази е неговата жена и майка на неговите деца.
Коринтянин
Бъди блажена завеки с блажения, щом си честита негова съпруга.
Йокаста
И ти също, чужденецо – достоен си за тези добри думи. Но кажи защо си дошъл и каква вест носиш?
Коринтянин
Добро на твоята къща и на твоя съпруг, царице.
Йокаста
Какво е това и от кого си пратен при нас?
Коринтянин
От Коринт. А това, което ще кажа, ще ти бъде радост, но може би и скръб.
Йокаста
Че какво е това? Как има то такваз двойна сила?
Коринтянин
Цар го избират гражданите на Коринт – тъй се рече.
Йокаста
Как? Нима вече не е цар старецът Полиб?
Коринтянин
Не. Защото смъртта го сложи в гроба.
Йокаста
Какво приказваш? Старецът Полиб – умрял?
Коринтянин
Ако не говоря истината, готов съм да умра.
Йокаста
Момиче, бърже иди съобщи на господаря.
Една от слугините влиза в къщата.
О, божии прорицания, де сте вий сега? За да не убие Полиба, някога Едип избяга от отечеството си – и ето сега Полиб е умрял от своя смърт, не от Едип.
Едип
Мила Йокастина съпружеска главице, защо ме пак извикваш от къщи?
Йокаста
Чуй тогова и след като го чуеш, сам помисли с какво се свършват страшните прокоби на боговете.
Едип
Но кой е той и какво ми носи?
Йокаста
Иде от Коринт и носи вест, че твоят баща Полиб не живее веч, а че е умрял.
Едип
Какво думаш, чужденецо? Ти сам ми потвърди вестта.
Коринтянин
Щом като е нужно да се потвърди от мен – Полиб е мъртъв, вярвай ти това.
Едип
Насилие или болест го повали?
Коринтянин
На стареца животът е угаснал от тих ветрец.
Едип
Ако разбирам добре, от болест ще да е умрял клетият.
Коринтянин
И то на края на дълго време.
Едип
Ха, ха – кой вече, съпруго, ще зачита пророческите олтари в Делфи или клесливите птици във въздуха? Нали според тях аз трябваше да убия баща си? А той умрял и вече е скрит под земята. И аз, който съм тук, не забих меча си в него. Освен ако не е умрял от жал да ме види. Тогава все бих бил причина за смъртта му. О, не, прокобите, които ме плашеха, умряха те с Полиба, те са в ада.
Йокаста
Не ти ли казвах всякога това?
Едип
Да, да, но аз бях зашеметен от боязън.
Йокаста
Сега вече съвсем ще се освободиш от нея.
Едип
Как? Значи няма що да се боя вече от брак с майка си?
Йокаста
От какво да се бои човек, когато всичко човешко държи съдбата – и нищо не може точно да се предвиди? Най-добре е напосоки да се живее, всеки както може. И ти не се страхувай от някакъв брак с майка. Знаем, малцина ли са онези, които насън са имали майка си за жена? Който немари такива работи, той леко живее.
Едип
Всичко това би било право казано от теб, ако да не бе жива още моята майка. А понеже живее, ако и да говориш разумно – не може да не се боя.
Коринтянин
Коя е таз жена, която ви плаши толкоз?
Едип
Меропа, жената на Полиба.
Коринтянин
Какво има тя, което ви плаши?
Едип
Много. Каза ми еднаж Аполон, че аз ще бъда мъж на собствената си майка и че със собствените си ръце ще бъркам в кръвта на баща си.
Ето затова отдавна съм излязъл да живея далеч от Коринт – и то щастливо, макар и да е най-сладко да се радваш на лицето на родителите си.
Коринтянин
Нима от такива страхове избяга из Коринт?
Едип
Да. Още и от страх да не убия баща си.
Коринтянин
Защо ли пък, господарю, да не те избавя от тези страхове? Нали ти служа от сърце.
Едип
И достойна ще получиш от мен награда.
Коринтянин
Пък то – тъкмо затова аз дойдох, за да ми бъдеш благосклонен сетне в Коринт.
Едип
Но аз никога не ще се завърна при родителите си.
Коринтянин
Синко, хубаво е като те вижда човек, че не знаеш какво да правиш.
Едип
Как така, старче? За бога, научи ме!
Коринтянин
Щом като по тези причини не се връщаш у дома...
Едип
Боя се да не излезе Аполон прав.
Коринтянин
Ти се боиш да не направиш нещо на родителите си?
Едип
Това е, това ме терзае всякога.
Коринтянин
Но не знаеш ли ти, че съвсем от нищо се боиш?
Едип
Как тъй, когато съм роден от тях?
Коринтянин
Но теб Полиб с нищо не ти е род.
Едип
Какво думаш? Полиб не е ли мой баща?
Коринтянин
Толкова, колкото и аз, повече не.
Едип
Как може той да бъде равен на тогова, който не е мой баща?
Коринтянин
Че нито той те е родил, нито аз.
Едип
А защо ме наричаше свой син?
Коринтянин
Защото той те прие дар от моите ръце. Да помниш това.
Едип
И толкова много обичаше детето, което бил получил от чужда ръка?
Коринтянин
Да, защото отдавна желаеше да си има син.
Едип
А ти купи ли ме отнякъде или ме намери случайно?
Коринтянин
Намерих те из гористите китеронски урви.
Едип
Що си дирил по тез места?
Коринтянин
Пасях стадо в планината.
Едип
Значи ти си бил овчар, ратай?
Коринтянин
Дете мое, тогава аз бях спасител на твоя живот.
Едип
Какво бе моето нещастие, от което си ме избавил?
Коринтянин
Това могат да ти кажат глезените на твоите крака.
Едип
Горко ми! Защо ми напомняш тази стара мъка!
Коринтянин
Аз ти отвързах краката.
Едип
Да, този белег ми остана още от дете.
Коринтянин
Тъй че по тази причина имаш това име, което е сега твое*.
Едип
За бога, кажи дали по заповед на бащата или на майката така съм бил оставен?
Коринтянин
Не зная. Този, който те предаде на мен, той ще знае по-добре и това.
Едип
Ще рече, ти от друг си ме получил, не си ме намерил сам?
Коринтянин
Не. Но един друг овчар те даде на мен.
Едип
Кой е той? Можеш ли да ми кажеш това?
Коринтянин
Някой от Лайосовите слуги ще да е.
Едип
Да не е някой слуга на някогашния цар на тази страна?
Коринтянин
Негов. Негови стада пасеше той.
------------------------------
-- * Името «Едип» се е тълкувало «човекът с подутите крака», или даже «човекът с прободените глезени».
Едип
Дали е още жив той, та да го видя?
Коринтянин
Това вие, гражданите на тая страна, най-добре ще знаете.
Едип
Има ли някой от вас тук, който да познава тогова овчаря, да го е видял някъде на полето или в града? Казвайте! Време е да се открие това.
Хорът
Не вярвам да е друг, освен този същият селянин, когото преди малко искаше да видиш. Но това най-добре ще знае Йокаста.
Едип
Мила, мислиш ли, че е този същият, когото викаме тук?
Йокаста
Че кой е този, който говори тъй? Съвсем забрави това, тези слова са пусти.
Едип
Не може да бъде това – едва улових една нишка и сега да не разследвам и докрай да узная рода си?
Йокаста
Недей, за бога, ако жалиш живота си, недей разпитва. Мъките, които страдам, стигат ми.
Едип
Не се бой. И да съм трижди роб от робски род, ти не ще да изгубиш нищо.
Йокаста
Но все пак, пощади ме, моля ти се. Недей върши това.
Едип
Не ще да спра, докато не се убедя напълно.
Йокаста
Но от обич към теб, казвам ти само това, което е добро за теб.
Едип
Досаден ми е този твой добър съвет.
Отвръща се от нея.
Йокаста
Клетнико, нека завеки да не узнаеш кой си ти!
Едип
Няма ли кой да ми доведе по-бърже овчаря? А нея оставете да се гордее със своя благороден род.
Йокаста
Уви! Уви! Клетнико! Само това имам последно да ти кажа, друго не ще да чуеш нищо от мен.
Мълчаливо излиза.
Хорът
Защо, Едипе, жена ти си отива и като пронизана стене? Не каза нищо. Срах ме е – зло ще да излезе от това.
Едип
Каквото ще да избухне! Но аз искам да зная кои са моите родители, пък били те и роби.
А тя е горда и се срамува да не би да е неблагороден моят баща. О, аз съм син на щастието, на светлото щастие, не ме е срам от това. От такваз майка съм роден. Месечините, които са се раждали с мене, и малък, и голям ме отличиха. Такъв съм и такъв оставам. И да не узная никога кой съм?
Хорът
Дали съм пророк, дали само по разум съдя, не зная. Но, заклевам се в Олимпа, Китероне, още утре вечер, когато пълният месец изгрее, още утре вечер ще те празнуваме като роден кът на Едип, като родител и като закрилник. И с песни и с игри ще да ликуваме, че си бил милостив към нашия цар.
И тебе нека, силни Аполоне, нека и теб това да е угодно.
Коя, дете, коя мома те роди? От планинския скитник Пана или от самия Аполона?
Пан се катери по канарите, Аполон бди над стадата – по урви и долини, а пък в пещерите Хермес живее. Да не би пък да е добил син царят на планините без да знае сам – сам Дионис от някоя нимфа хеликонска? Че той често се задиря с чернооки момичета из планините.
Овчарят се противи да влезе, воден от неколцина слуги.
Едип
Ако приляга, старци, и на мен да предполагам, струва ми се, ето човекът, когото никога не съм виждал и когото дирим отдавна. Не е ли това онзи овчар? Съвпада неговата старческа възраст с тогова да е връстник. Съвсем добре познавам, че мои са слуги тези, които го водят.
Но ти по-вярно ще го познаеш, защото си го виждал и напред.
Хорът
Да, познах го, защото той бе един от най-верните овчари на Лайоса.
Едип
Теб най-напред питам, гостенино от Коринт. За тогова ли говориш?
Коринтянин
За него – ти го виждаш.
Едип
Ей, ти старче, гледай ме в очите и отговаряй за това, което ще те питам. Ти бил ли си някога Лайосов слуга?
Слугата
Слуга бях, не купен, а дома израсъл.
Едип
Каква ти бе работата и как живееше?
Слугата
С пасене на стадата прекарвах си най-вече живота.
Едип
Най-често по кои места караше?
Слугата
Понякога в Китерон, понякога из съседните места.
Едип
Дали си спомняш да си виждал някога тогова?
Слугата
В каква работа? Но за кого е дума?
Едип
Ето тогова. Събирал ли си се някога с него?
Слугата
Веднага не мога да си спомня.
Коринтянин
И не е чудно, господарю. Но аз ясно ще го подсетя. Ще да си спомня той добре това: той имаше две стада, аз само едно. Три лета цели – от пролет до есен – бяхме ние съседи. Наближи ли зима, подкарвах стадото си в кошарата, а той към Лайосовия двор.
Така ли бе това, което казвам, или не?
Слугата
Отдавна бе, но ти казваш истината.
Коринтянин
Сега казвай: спомняш ли си, ти ми даде едно момченце, за да го отгледам като мое?
Слугата
Но защо ме питаш сега за това?
Коринтянин
Приятелю, ето тук е сега това момче.
Слугата
Да те погуби бог! Не можеш ли да мълчиш?
Едип
А, не ругай, старче, тогова. Ти по̀ заслужаваш наказание, не той.
Слугата
Какво съм сгрешил, господарю?
Едип
Защо не казваш кое е момчето, което дирим?
Слугата
Не знае той какво бърбори и напразно се пъчи.
Едип
С добро не щеш, насила ще те принудя.
Слугата
За бога, пощади ме, аз съм стар човек.
Едип
Кой ще му върже отзад ръцете?
Слугите го хващат.
Слугата
Аз, клетникът! Защо? Какво искате да узнаете?
Едип
Даде ли му онова дете, за което говори той?
Слугата
Дадох му го. Да бях умрял още същия ден!
Едип
И това ще те сполети, ако не кажеш истината.
Слугата
И още по-скоро, ако кажа истината.
Едип
Иска да се отърве.
Слугата
Не. Нали току-що казах, че му го дадох?
Едип
Отде взе детето? Твое ли бе или чуждо?
Слугата
Не мое, получих го от други.
Едип
От кой гражданин на този град и от коя къща?
Слугата
За бога, господарю, за бога не питай повече.
Едип
Погубен си, ако същото още еднаж те запитам.
Слугата
Няма що – от Лайосовите хора някой бе.
Едип
Бе ли роб, бе ли някой из неговия род?
Слугата
Горко ми! Дотам стигна работата, щото трябва да издумам най-грозното зло.
Едип
И аз да слушам. Но все пак трябва да слушам!
Слугата
Да, минаваше за син на Лайоса. Но твоята жена е дома – тя ще ти каже най-точно всичко.
Едип
Да не ти е дала сама тя детето?
Слугата
Да, господарю.
Едип
Защо?
Слугата
За да го убия.
Едип
Самата тя, която го е родила?
Слугата
От страх от някакви тъжни прокоби.
Едип
От какви?
Слугата
Предречено било, че той ще убие родителите си.
Едип
А защо ти предаде детето на този старец?
Слугата
От милост, господарю. И понеже мислех, че ще го занесе в друга, чужда страна, откъдето бе и сам. Но всичко това излезна тъй лошо! Ако си този, за когото те взима този тук, знай, ти си окаяник.
Едип
Уви! Уви! Сега е всичко ясно. За сетен път виждам аз слънцето. Познах се: поразен преди да се родя, в живота си кръвосмесител, отцеубиец.
Втурва се в къщата – и другите след него.
Хорът
Живее човек! Но, уви! Аз пак трябва да го смятам равен на нищо! Защото кой е, кой е този, който е видял по-голямо щастие от самоизмамата си – и бездната, в която го тласка тя? Като те виждам тебе, Едипе, твоята участ, твоята, о несретни Едипе, на тоя свят нищо не мога да нарека щастливо.
Едип сдоби пряко мяра блаженство, когато той – ах, Зевсе! – когато той съкруши оная страхотна жена, кривоноктната Сфинкс. И пред смъртта на гражданите ни той се изпречи висока и яка крепост. И тогава цар го нарекохме, велик и славен, господар всемощен на гордата Тива.
А сега – кой е сега по-злочест от тебе? Кой е сега по-велик от тебе с проклятието си, с неволята си – с преврата на съдбата? О, горда Едипова глава! Можеш ли ти на една и съща гръд и като чедо, и като съпруг, сладост да усетиш? Как можа, как можа досега да те търпи брачното легло на баща ти – и да мълчи?
Как те изненада всевидящето време! Отдавна те било осъдило то да бъдеш баща на братята и на сестрите си. О, сине Лайосов, сине Лайосов, Едипе – никога да не бях те виждал! И сега нека ридая непресекно из дълбините на ранената моя душа. А правдата – нека пак да я кажа: ти ми възвърна живота, ти ми даде и мира.
Излиза един слуга из къщата.
Слугата
О, достойни първенци на тая земя, какви неща ще чуете и какви ще видите, и каква скръб ще ви обхване, ако, както подобава на гражданите, още сте верни на рода на Лабдикидите! Този царски палат крие толкоз ужаси – скоро ще ги видите – че и най-широката река на земята не би измила кървавите петна. Собствена воля, не насилие от други, проля тази кръв – и нищо не ни покъртва по-дълбоко от саможелано зло.
Хорът
И тъй нищо не ни липсва вече да заридаем от дън-душа. Но какво още да узнаем?
Слугата из къщи
За да бъда и аз кратък и за да разберете и вие – загина божествената глава на Йокаста.
Хорът
О, безкрайно клета! Коя бе причината на нейната смърт?
Слугата из къщи
Тя сама. Но от всичко това, което най-боли, не е тук. Не може да видиш нищо. Все пак, доколкото мога, ще разправя бедата на тази клетница.
Щом влезна в къщи, като луда политна право в спалнята, като си скубеше с две ръце косата. Веднага затвори вратата и извика отдавна умрелия Лайоса, съпруг на младостта си, който от нея убиеца си доби, който остави жена си на своята рожба, за да му роди позор. Рида и пред леглото, в което – о ужас! – и тогаз, и сега роди на съпруга си своя съпруг и на детето си децата. А как загина, не мога да кажа. Не можах да догледам аз докрай. Едип влезна с писък, подире му – нашите погледи. Като побъркан тичаше и от нас искаше нож, питаше де е жена му, де майка му, която е кърмила него и неговите деца. Бесен бе той – някой демон ще да му е открил истината, не ние, които бяхме около него. Грозно изкряска и се хвърли върху вратата. И блъсна я и с трясък паднаха крилата, хуква в стаята – и ето, виждаме и ние: жената обесена виси на една ямка. Щом я видя, диво зарева и свали въжето. Простряно на земята бе тялото. Тогаз – о ужас! – златната игла, която държеше дрехата й на раменете, изважда той, грабва я и я боде в очите си и крещи: „Не ще да видите вече това, което сторих аз, което аз трябваше да търпя. В тази вечна нощ, там гледайте вие това, което аз никак не ще мога да видя, и това, което горя да видя, не ще познаете вие”. При всяка дума забожда иглата в очите си. Отваря клепачите си и –
кървави се ронят по бузите му очите.
Не порой кръв, не, а град от черни капки падаше. Тъй и двамата – жена и мъж – намериха това, което всеки от тях жела.
Старото блаженство заслужаваше името блаженство. А сега, в един ден, в един час стонове, ужас, смърт, позор и там каквито има още имена на нещастията, ни едно не липсва.
Хорът
И сега клетникът почина ли си малко от своята мъка?
Слугата из къщи
Крещи да отворят врата, да покажел някой на всички Кадмови граждани този убиец на баща си, този не знам какво на майка си – грешните думи не ще да повторя аз. И иска да се махне от таз страна, не ще да стои повече, да бъде сам проклятие, както сам си изрече опора – тялото не издържа болките. Скоро ще го видите. Портите се отварят веч. Ето гледка пред вашите очи – изтръгва милост и от закоравял враг.
Едип, сляп, опръскан с кръв, излиза от къщата, като стъпва несигурно.
Хорът
О, мъка жестока за гледане, най-жестока от всички, каквито досега съм изпитал. Какъв бяс те, клетнико, обзе? Кой демон те нападна свръх твоята и тъй грозна съдба? Не мога и да те погледна. А много желая да чуя от тебе, да говоря с тебе, да те видя, но грозен, тъй грозен ужас ме обзема от тебе!
Едип
О, о, о, злочестина моя! Де съм се запътил? Де аз, трижди проклетият! Нагде отлитат моите думи? Демоне, как ме грабна! На де ме влечеш?
Хорът
В грозна неволя. Нетърпима ни за очите, ни за ушите.
Едип
Ах, облако на моя мрак, падаш ужасно, падаш като планина, никога не се раздухваш, никога, никога не се разведряваш! Ах, ах – и пак ах! Двойно боде ми душата: болката и мъката на спомена.
Хорът
И не е чудно, че в такива беди двойно се мъчиш и двойно скърбиш.
Едип
О, друже мой! Ти още с твърда вярност ме приглеждаш. И още искаш за мене слепия да се грижиш.
О, о! Не си скрит от мен, вярно те познах, макар и да тъна в мрак, гласа ти помня.
Хорът
Твоето дело е грозно! Как дръзна да избодеш очите си? Кой демон те тласна?
Едип
Аполон бе това, Аполон, вий драги, той рече да преизпълни мъките, мъките мои, тези мои тегла. Никой не посегна върху мен, а сам аз. За какво ми бяха очите мен, комуто нищо не бе приятно да гледа?
Хорът
Значи тъй е било, както ти казваш?
Едип
Какво ми остава, което бих могъл да гледам с наслада или да обичам или да слушам?
По-скоро изведете ме от тез места, изведете, приятели, най-грозната чума, таз моя, моя проклета глава – че аз съм от всички смъртни най-омразен на боговете.
Хорът
Нещастнико – и с ума си, и с бедите си! Никога да не бях те виждал!
Едип
Да загине този, който на връх на планината Китерон освободи краката ми от яките въжета. От смърт ме избави – не за доброто ми. Тогава да бях загинал, нямаше да бъда и за приятели, и за себе си извор на такива мъки.
Хорът
И аз бих желал тъй да е било.
Едип
Тогаз нито убиец на баща си тук бих дошъл, нито бих бил съпруг на тая, що ме е родила.
А сега съм проклет безбожник, син на нечестиви родители. Клетник, добих деца от утробата на майка си! Да, да! Ако има нещо по-зло от злото – на Едип се е паднало то.
Хорът
Не знам как ще мога да похваля твоята постъпка – че по-добре да бях умрял, отколкото да живееш слепец.
Едип
Че това не съм бил извършил както трябва, че не било най-доброто, недей ми доказва, недей ме съветва, защото аз не зная как, когато ида в ада, как, с какви очи ще дръзна да видя баща си, с какви очи клетата си майка – и към двата бях най-жесток, тъй че бесилката не е нищо за мен. Или бих ли могъл да гледам с радост децата, родени мен от... О не, никога вече с моите очи! Не ще да видя нито града, нито стените, нито свещените храмове, които сам аз си затворих, аз триклети, аз прегорди, признати от всички тиванци, аз, който сам си издадох присъдата всеки да ме отритва като молепсан, като престъпник и пред боговете, и пред Лайосовия род. И в очите на тоз народ бих ли могъл да погледна, пред когото открих такова позорно петно? Не, никога! И да би имало някой яз против вълните на слуха – наистина от това бих оградил бедната си глава. Тогаз бих бил и сляп, и глух. И нямаше какво да буди и терзанията на спомена.
О, Китероне, защо ме прибра? О, да бе ми дал тогава ти гибел, да не би ме оставил да видя пак бащина къща. О, ти, коринтски дом на Полиба, ти ми бе родина, где разцъфна моето щастие, но още в цвета вгнездил се бе червеят на проклятието, който сега се показа – позор за мен и за моя род. И ти, кръстопът в скрития дол, ти, храсталак край тясната пътека, които пихте моята кръв от моите ръце, на баща ми кръвта, спомняте ли си още за мен, че аз при вас, че аз – какво извърших аз – че аз от вас насам потеглих... за какво? Да легна на брачното легло, в което съм роден, от което чрез мен окаяно поколение трябваше да се роди, кръвосмесителски род – бащи, братя, синове, дъщери, майки – всяка степен на кръвния позор на този свят! Стига веч за позора. Не бива и да споменавам това, което аз крия дори и от светлината. Скоро, за бога, изпъдете ме, хвърлете ме където искате, убийте ме, потопете ме в морето, само вашият поглед да не ме постига веч. Да, съвземете се и ме хванете мен, окаяника, смилете се и не се бойте. Не прихваща – само аз един, само мене хваща моето зло...
Хорът
Тъкмо навреме за това, което искаш, иде Креон. В негови ръце е и думата, и делото – сега единствен закрилник на града след теб.
Едип
Ах, как да му заговоря? Какво може той да ми повярва? Нали се показах толкова жесток спрямо него?
Креон (иде със свита)
Не ида, за да ти се присмея, Едипе, нито да те упреквам за миналото.
Но вие, ако не изпитвате такава почит към родовете на смъртните, мислете поне за пламъка на слънцето на небесния господар. И не изпращайте такава грозота непокрита. Нея не могат търпя ни земята, нито дъждът, нито лъчите на слънцето. Скоро заведете го назад в къщи! Роднински очи по̀ изтрайват роднинските беди, както и от роднини човек по̀ може да слуша нападки.
Едип
За бога, ти излъга моите надежди. Но сега, понеже ти, най-добрият мъж, идеш при мен, най-лошия – вярвам ще ме послушаш. Ради теб, не ради мен говоря.
Креон
И какво искаш от мен да направя?
Едип
Изхвърли ме от таз страна по-скоро, за да бъда там, дето никой не би могъл да ми продума.
Креон
Бих извършил и това, вярвайте, ако да не трябва да питам Аполона какво да правя.
Едип
Че заповедта му не е ли съвсем ясна? Той иска смърт за отцеубиеца, за молепсания.
Креон
Тъй се каза. Но все пак, както стои работата сега, по-добре е да се пита какво да се прави.
Едип
И за мен ли окаяника, проклетия ще пращате да питат Аполона?
Креон
Нали знаеш, сега и ти ще му вярваш.
Едип
Теб завещавам, теб заръчвам да се погрижиш за погребението на тази, която лежи вътре. Твой дълг е да се грижиш за своите. А мен тоз бащин град не ще да ме има жив гражданин. Прати ме в планината, Китерон е моето царство. Майка и баща бяха определили жив да бъда погребан в него, там те искаха да ме погубят, нека сега изпълня тяхното желание.
Знам добре – мен не ще ме погуби нито болест, нито нещо друго. Щом съм спасен – то ще да съм запазен за нещо съвсем ужасно.
Нека моята съдба довършва своя път. Само за моите момичета, Креоне – за синовете не се грижи толкова. Животът където и да тласне човек – все не ще умре от глад. Но моите крехки, безпомощни, бедни момичета, без които не сядах на трапеза – от всяка моя гозба хапваха и те – за моите момичета се погрижи. Ах, колко бих желал, ако ми е позволено, да ги допра с ръката си още веднъж и да поплача над тях!
Позволи, господарю, позволи великодушно. Ръката ми само да ги похване, ще ми е като че пак са мои, като преди, когато можех да ги виждам.
Креон дава знак и един от неговите придружници отива към вратата. Излизат двете дъщери на Едип – момичета по на шест до осем години. Едип вслушан мълчи.
Не чувам ли как хленчат миличките мои? Какво ми е? Богове, Креон се смили над мене – доведе ми скъпите деца. Истина?!
Креон
Истина е. Отдавна те виждам колко би желал да ги доведа при теб, колко би те радвало това.
Едип
Да си честит, а за таз добрина нека бог те награди повече, отколкото мога аз.
Дечица, де сте ми? Стойте тук, елате при тез мои братски ръце: те – нявга силни – загрозиха тъй очите на вашия баща. Бащата не бе разбрал, не бе се и досещал дори, че той е син на своята жена. Да не мога вече да виждам, но да плача, това мога още аз, когато си помисля какъв горчив живот ви очаква на този свят. Защото, където и да се съберете с хората, от всяка радост скришом ще бягате дома, в очите си ще носите сълзи от срам вместо радостни лъчи. А когато ще порастете – как може някой вас да поиска? Ще дръзне ли някой да навлече проклятието върху себе си? То убива вашия живот, както уби и моя. Че кой позор ми липсва още? Отцеубиец е вашият баща и съпруг на майка си. И вие сте от същата утроба, от която е излязъл и баща ви. Кой би взел жена с такава зестра? Никой. Милички мои момичета – вие без съпруг и без деца ще извехнете...
Сине Менойков, Креоне, ти им оставаш баща, че ние, родителите им, ние и двамата сме мъртви. Недей оставя твоите внучки наместо да домуват в къщи на съпрузи, да скитат и просят в чужбина: пази ги от моята участ. Невръстни ги виждаш – което ти им дадеш, това е тяхно. Благородни човече, дай си ръката, тогаз ще зная, че ще изпълниш завета.
Креон се приближава и му подава ръка.
Вам, деца мои, много имам да кажа, но не ще ме разберете. Сега само това: една да бъде вашата молитва: дето и да живеете, живейте, но с по-добра участ от участта на баща ви.
Креон
Не плачи вече. Ела вътре в къщи.
Едип
Трябва да те послушам, макар и да не ми е угодно това, що казваш.
Креон
Всичко е само до време хубаво.
Едип
Ти знаеш с какво условие, нали?
Креон
Кажи, за да зная.
Едип
Да ме изгониш от таз страна.
Креон
Искаш от мен това, което е у бога.
Едип
Но аз съм от всички най-омразен на боговете.
Креон
И затова те може би скоро ще изпълнят желанието ни.
Едип
Тъй ли мислиш?
Креон
Не обичам да говоря напразно за това, което не зная.
Едип
Тогаз изведи ме оттук.
Креон
Ела сега, пусни децата.
Едип
Само тях не ми отнемай.
Креон
Не би трябвало да искаш всичко да сполучиш, защото каквото сполучи досега, не бе за твое добро в живота.
Едип
Вие, жители на моя роден град Тива, вижте Едипа – той отгада тежката гатанка, той бе най-видният мъж. Никой не е подигнал очи към неговото щастие без завист – вижте ме сега каква буря от неволя ме блъска.
Никога не заблазявяйте на човек, докато той още плахо се взира в последния си ден, докато не е до края на живота си неулучен от бедата.
Отвеждат го в къщи, Креон след него с децата. Хорът бавно излиза.
КРАЙ
- Софокъл, Електра (1914)-
СОФОКЪЛ
ЕЛЕКТРА
Превод: Александър Балабанов, 1914
Електронна обработка: Анета Димитрова, 2008
Лица:Педагог (възпитател и прислужник на децата в семейството).
Орест - син на Агамемнона.
Електра, дъщеря на Агамемнона.
Хор от знатни моми.
Хризотемис, друга дъщеря на Агамемнона.
Клитемнестра, съпруга на Агамемнона.
Егист, втор мъж на Клитемнестра и неин съучастник в убийството на Агамемнона.
Пилад, приятел и племенник на Ореста. Нямо лице.
Действието става в Микена пред замъка на Агамемнона.Педагог. Орест. Пилад.
Педагог: Дете на някогашния пълководец при Троя Агамемнона, сега вече ти можеш да видиш отблизо това, за което копнееше толкова. Защото това е старият Аргос, толкова желан от тебе, лесът на ужилената от щъркола бясна Инахова дъщеря Ио. А това там е тържището на вълкоубиеца бог Ликей. Сградата пък отляво е чутовният храм на Хера. А мястото, в което сме дошли, знай, че виждаш златообилната Микена. Ето това е злокобният дом на Пелопидите, от дето някога аз те приех от еднокръвната ти сестра, изнесох те из убийството на баща ти, спасих те и те отгледах така да порастнеш и да отмъстиш за убития си баща. И сега, Оресте, и ти, скъпи гостенино Пиладе, трябва бърже да се решава, какво да се върши. Ето вече и слънцето ярко ни изгрея и буди ясногласните песни на птичките. Черната нощ на звездите отдавна залезе. Преди да е още излязъл някой от къщата, поразговорете се и се посъветвайте. Както сме сега, не трябва да се губи нито миг, часът на делото удари.
Орест: От всички прислужници най-драг ми си ти. Какъв ясен знак ми даваш на твоята вярност към нас! Благороден кон, макар и престарял, в неволите не унива и не изгубва свяст, а стои с щръкнали уши. Така и ти сега ни поощряваш и сам между първите вървиш напред. Да ти кажа това, което съм наумил. Ти наостри уши и слушай думите ми. Ако съм сбъркал нещо, поправи ме.
Целият текст е публикуван през май 2008 г. в "Литературен клуб", като част от представянето на "Тезей" там.
Дочетете го ТУК.
- Еврипид, Троянки-
ЕВРИПИД
ТРОЯНКИ
Превод: Георги Михаилов, 1983
Електронна обработка: Ивана Добчева, 2006
Действащи лица:
Посейдон
Атина
Хекуба
Хор от пленени троянки
Талтибий
Касандра
Андромаха
Менелай
Елена
ПРОЛОГ
Близо до гръцкия стан: палатки, в които са пленените троянки. Пред една от тях е легнала Хекуба. В дъното Троя дими.
Посейдон
Пристигнах тук от дълбините на Егея,
където с кръшна стъпка дъщерите на Нерея
извиват своите хора. Откакто Илион
превърнахме задружно аз и Аполон
във крепост с яки каменни стени –
градът фригийски на сърцето ми е легнал.
А днес, печалната си участ неизбегнал,
съсипан е от гърците и пушеци е само.
Епей фокидецът, родил се, де Парнас издига рамо,
направи кон с коварното изкуство на Атина,
войници в него скри и в дар на таз богиня
остави в Троя да внесат, уж ней че е обречен –
от копията в него скрити Дървеният кон ще е наречен.
Пустеят светите дъбрави – божиите жилища,
а цар Приам загина на Зевса при олтарят...
А плячка, злато, злато грабят и товарят
във корабите. Чакат да удари във платната
попътен вятър и гребците да се хванат за веслата,
за да прегърнат с радост в роден край деца, жена,
че десет жетви минаха, откак са на война...
Атина и богинята на Аргос – Хера – ме сломиха,
със дружна воля те и фригите, и Троя разориха
и аз напускам Илион и моите светини:
превърнат ли е славен град във жалостни руини –
там няма вече божи култ и богове не тачат!
Вълните на Скамандър във хор с жените плачат,
че робски жребий господар на всяка определя:
аркадец на една или фокидец ще повеля,
на друга пък атински вожд... А настрани отделят
онези, що със жребий не ще се разпределят,
и те са в тези шатри там, за вождовете дар.
Сред тях ще видиш и Елена, родена от Тиндар –
и нея пленница със пълно право смятат.
Но искаш ли да разбереш какво е мъка на земята,
нещастната Хекуба виж – лежи пред тази шатра тя
и лее горестни сълзи, че зло едно ли я слетя!
На гроба на Ахил момичето й Поликсена –
печална участ! – от смърт жестока беше покосена.
Приам и нейните деца – загинали са всички вече.
Касандра, що на лудост и безбрачност Феб обрече,
и нея даже Агамемнон, презрял закони божи,
насила във позорен брак отвежда в свойто ложе.
Щастливи нявга граде, прощавай, крепост мила,
ако не бе Атина без жал те разрушила,
и днес ти щеше още да бъдеш здрав и читав,
Влиза богиня Атина.
Атина
Забравила омрази, дали ще мога да разчитам
на разговор със тебе, известния с мощта си бог,
най-роден на баща ми и тачен в божия чертог?
Посейдон
О, да. Аз мисля, в разговорите между роднини
душата радост получава, владетелко Атина.
Атина
Харесва ми, че се показваш кротък, царю могъщи,
за нещо, дето също те засяга, към тебе се обръщам.
Посейдон
Каква е тази новина, при мен с която идеш днес –
тук някой бог ли те изпраща, дали не е самият Зевс?
Атина
О, не. Отнася се за Троя, за падналата твърдина,
бих искала мощта ти на моята страна.
Посейдон
Нима след като Троя в дим и пепелище се превърна,
гневът ти се сломи, омразата ти в жалост се обърна?
Атина
Кажи ми по-напред: дали със твойта сила
ще вземеш дял в това, което съм решила?
Посейдон
Разбира се. Но все таки желал бих да узная
за гърците ли си дошла, или за Троя се касае.
Атина
Желая да доставя радост на моите предишни врагове,
а напасти да следват ахейците до родните им брегове.
Посейдон
Защо така капризно от крайност скачаш в крайност,
един и същ да любиш и мразиш всеотдайно?
Атина
Нима не знаеш, че сме поругани и аз, и моята светиня?
Посейдон
Да, знам:
локриецът Аякс Касандра грабна и храма на Атина!
Атина
Не само че не бе наказан – той дори и упрек не получи!
Посейдон
Но с твойта сила те съсипаха града, ти лично ги подучи!
Атина
Със тебе двама искам за греховете им да ги накажем.
Посейдон
Съгласен съм. Но плана си бих искал да ми кажеш.
Атина
Нещастно искам да направя пътуването им към къщи.
Посейдон
Дали на сушата или когато по горчивото море се връщат?
Атина
Когато тръгнат към дома си. Нечувани градушки
ще прати Зевс с поройни дъждове и със вихрушки,
които ще бушуват сред небето, потънало със облаци ужасни.
На мен пък той ми обеща да ми отстъпи мълнията бясна,
да удрям гърците и корабите им да изгоря със нея.
А ти със своята стихия превърни водите на Егея
във ад от ревнали вълни, водовъртежи – цял потоп,
и напълни със труповете им Евбейския въртоп,
та гърците във бъдеще да разберат що значи
светилищата на Атина и боговете да се тачат!
Посейдон
Така ще стане. И за тази ми услуга си спести молбите.
Из дълбините ще разбъркам на Егейското море водите,
и Киконос, заливаните от вълни скали на Делос, Скирос,
нос Кагерей в Евбея, и островите Лемнос, Сирос
ще приютат по свойте брегове на мъртъвци безброй телата.
А ти се завърни в Олимп и на баща си от ръката
вземи на мълнията страшните стрели и чакай само
те корабите да отвържат и над гребла напрегнат рамо.
Безумец клет е оня смъртен, който градове затрива,
превръща в пустош храмове и гробове, де мъртвите почиват –
във тези вечени жилища, които са пресвети,
защото неговите дни ще бъдат също гибелно отнети.
Отиват си.
Хекуба
Вдигни се, нещастна Хекубо, очите,
вдигни си главата, недей се мъчи ти:
че виждаш в руини родината твоя
и ти не си вече царица на Троя.
Смирено търпи на съдбата обрата
и своята лодка предай на вълната,
а не срещу нея морето да пориш –
със случая ти престани да се бориш.
Ах, уви!
Кое в тази мъка без сълзи ще мина? –
загинаха мъж и деца, и родина...
На мойте деди превеликата слава
била е тя нищо и нищо остава!
Кое да смълча, за кое да говоря?
Кое да опалча, сърце за кое да затворя?
Нещастна съм аз във нещастното ложе,
където снагата си бедна положих –
снага на земята корава простряла.
О, бедна глава, о, нещастно ми тяло!
Ах, как ми се иска да имам аз сила
наляво, надясно снагата извила,
да пея, жалейки, със сълзи на горест:
това им остава във тяхната орис
на всички нещастници – жалби да пеят
за свойте беди, сълзи като леят.
О, кораби бързи, които веслата Строфа
доведоха на Троя свещена в земята
от чудните пристани в родна Ахея,
през морската шир, що във пурпур светлее,
под кобните химни, под страшни напеви
на сиринкс и флейти от звучните цеви,
въжата си, дето Египет научи
нас всичките как да плетем и да сучем,
завързахте тук във троянския пристан.
Жената на цар Менелай ненавистна,
посрамила своите братя в живота,
позора на Спарта, де струи Еврота,
жената, що смърт на Приама донесе –
баща на деца пет пъти по десет! –
а мене докара в беда неизказна
за нея тук спряхте – Елена омразна!
Нещастно е мястото, гдето съм седнала, Антистрофа
наблизо до шатъра на цар Агамемнон.
Безсилна старица отвеждат в чужбина
да бъде до гроба нещастна робиня –
за скърби остригах главата си бедна.
Жени на троянци със копия медни,
и вие, девойки, безбрачни оставени,
във пушек е нашата Троя удавена –
да почнем в хор всички стенания жалки,
Тъй както със писък за своите малки
оглася гнездото ограбено птицата
така ще запея сега аз, старицата,
а не като нявга: със скиптър в ръката,
начело на танца отмервах с краката
във ритъм фригийски аз божа кантата.
Първи полухор влиза откъм палатките на пленничките.
Корифей
Какво означават тези твои стенания? Строфа 1
Хекубо, кажи! Дали нови страдания?
Плачът ти се носи навсякъде в стана
и страх на жените сърцата обхвана,
които съдбата си робска оплакват
и своята участ със трепет очакват.
Хекуба
О, мои деца, при ахейската флота
гребците на борда опипват веслото.
Корифей
Уви! За какво ли? Дали няма вече
да тръгнем от Троя във път надалече?
Хекуба
Не зная какво е, но знам, че е страшно.
Корифей
О-о-о!
Елате и чуйте, троянки нещастни,
какво ви очаква! За свойта родина
подготвят се гърците днес да заминат!
Хекуба
О-о-о!
Касандра навън да не тръгне пазете –
вакханка, от своята лудост обзета,
безумна менада, която за нас е
пред гърците срам, а това ми донася
към старите мъки страдания нови.
Нещастна ми Троя! Руини до основи!
Нещастни троянци, и мъртви, и живи,
от свойта родина лишени сте вие!
Втори полухор взлиза.
Корифей
Горко ми! Снагата ми трепет обхвана, Антистрофа 1
излязох на цар Агамемнон от стана
ида, царице, при теб да ми кажеш:
със смърт ли решиха те мен да накажат,
или пък гребците стоят по местата
и заповед чакат да вдигнат веслата?
Хекуба
О, чедо! От тъмни зори съм излязла,
че трепет и страх ми душата полазват.
Корифей
Нима дойде вече вестител от стана?
Разбра ли кому съм робиня избрана?
Хекуба
Съдбата ти скоро ще бъде решена.
Корифей
С кой войн от Аргос, от Фтия, Микена,
с кой островен жител оттук ще замина,
нещастница жалка далеч от родина?
Хекуба
Ах, уви, уви!
Кому ли, къде ли ще бъда робиня
страдална старица във чужда чужбина,
негодна за нищичко, образ мъртвешки –
че аз не съм друго, а призрак човешки.
Дали ще ме сложат да пазя вратата,
или ще поръчат да бавя децата,
аз, дето царувах във Троя свещена
и с почит отвсякъде бях оградена?
Хор
О-о-о! Строфа 2
А ти с какви вопли ще плачеш самата
над този позор, що ти прати съдбата
Не ще тъка вече на стана си свиден,
направен от бор, порасъл на Ида,
нали дома бащин за сетен път виждам!
По-тежки неволи към мене прииждат:
на грък във леглото ще ида със горест –
проклета да бъде нощта с тази орис! –
или ще ме праща нещастна слугиня
в Коринт за вода от светата Пирина.
Да можех да ида във славна Атина –
щастлива земя, на Тезея родина!
Но нека Еврота аз нивга не виждам
как струи във Спарта, що тъй ненавиждам,
и Менелай, дето ще срещам робиня,
съсипал безжалостно мойта родина!
Светата земя, где Пеней се извива Антистрофа 2
и гдето Олимп се изправя красиво,
разбрах, че в Елада била прочута
със свойте богатства и жетви нечути.
Не ме ли закарат в свещена Атина,
за там бих желала поне да замина.
Земята на Етна – Хефестови пещи,
с очи към Финикия вдигнала плещи,
планински върхари създала високо,
аз чух, доблестта й се слави широко.
В морето Йонийско щом пориш вълните,
най-близко отсреща съзираш земите,
които водите на Кратис подхранват.
От нейните струи във блясък припламват
къдриците руси, тя прави щастлива
земята със плод и с герои красиви.
Корифей
Но ето че виждам вестител от стана
да иде насам, той бърза припряни
известия нови да каже по-скоро.
Какво ли ни чака? Какво ще говори?
Това ще ни каже: робини сме вече във Гърция вража...
Влиза Талтибий.
Талтибий
Хекубо, ти знаеш, че в Троя аз често
ви носех от стана на гърците вести,
затуй ти познаваш Талтибий отколе.
И днес той ви носи ахейската воля.
Хекуба
О, мили троянки, в това страховете ми бяха!
Талтибий
Те хвърлиха жребий – това ли чакахте в уплаха?
Хекуба
Уви! И къде ни завеждат? Дали във Елида
или във Беотия, или Фтиотида?
Талтибий
Не вкупом – те всяка една на различен са дали.
Хекуба
Коя на кого ли се падна? И едничка има ли
от всички троянки щастлива съдба да я чака?
Талтибий
Аз зная, но ти ме разпитай отделно за всяка.
Хекуба
За моето чедо несретно желала бих аз да науча –
кажи ми горката Касандра кой грък я получи.
Талтибий
Със право на избор я взе Агамемнон, върховния цар.
Хекуба
Нима да я води робиня дома, на жена си във дар?
Уви! Що за напасти страшни се струпват над мене!
Талтибий
Не е за това – но за своя наложница той се я взема.
Хекуба
И ще докосне той това обичано от Феб момиче,
което богът златокос на момински живот обрича!
Талтибий
Стрелата на Ерос прониза сърцето на царя
по тази девойка, обзета от Феб, да изгаря.
Хекуба
Ключовете свети на храма, що пазиш, хвърли
и светите божи повезки, дете, от главата свали!
Талтибий
Да иде на цар във леглото нима не е чест и за нея?
Хекуба
А завчера дето ми взехте детето, кажи ми къде е!
Талтибий
Ти имаш наум Поликсена или питаш за някоя друга?
Хекуба
За нея те именно питам – кому се падна за съпруга?
Талтибий
Тя бе за Ахил отделена – на него да служи на гроба...
Хекуба
Слугиня на гроб ли излезе от мойта утроба?!
Талтибий, това пък у гърците що за закон е,
кажи, умолявам те, що за божествен канон е?
Талтибий
“Блазе й” кажи – че добре е на твоето чедо.
Хекуба
Що искаш да кажеш? Очите й още ли слънцето гледат?
Талтибий
Постигна я участ да няма нататък за нея неволя...
Хекуба
Жената на Хектор, героя с желязната воля,
кажи ми, Талтибий, каква е пък нейната участ?
Талтибий
И нея със право на избор синът на Ахил я получи.
Хекуба
А аз на кого ще слугувам? Аз, дето облягам
безсилна старешка снага всеки миг на тояга?
Талтибий
На цар Одисей си слугиня – такава съдба те постига.
Хекуба
А-а-а!
Главата, която със знак на печал си острига,
ти удряй, Хекубо, и бузи със нокти дери –
ще служиш на мъж, що прочут е със подли игри,
чудовище страшно, което закон не познава,
без свян клевети най-ужасни създава,
речта му – двулична и всичко погазва,
там, дето царува любов, посява той само омраза.
Плачете, троянки, плачете над мене,
съдбата ме сваля сега на колене,
на най-тежкия жребий тя мен ме обрече,
с царица Хекуба е свършено вече...
Корифей
Царице, ти всичко за себе си вече научи,
но знам ли на кой грък в ръцете е моята участ!?
Талтибий
Прислужници, не се бавете, а идете,
Касандра незабавно тук ми доведете,
на главния ни вожд да я предам,
след туй на всеки вожд избраната да дам.
Я! Каква е тази светлина на факли?
Какво ли правят там жените? Пак ли
пожар ще пламне? Дали не са посмели,
преди оттук в Елада да са ги отвели,
сами във огъня смъртта си да намерят?
Свободен дух превива трудно врат пред зло без мера...
Отваряй! Да не би да ме вкара в беда,
че доброто за тях е за нас във вреда.
Хекуба
Не е пожар. Касандра, моето момиче,
насам като менада в лудостта си тича.
Взлиза Касандра, танцувайки буйно с факел в ръка. Облечена е като жрица – с лавров венец, повезки от бяла вълна на главата, с ключа на храма; тя си въобразява, че празнува сватбата си пред храма на Аполон.
Касандра
Вдигай факел! Пълна с почит, нося плам – Строфа
вижте, вижте!
в светлината му да блесне този храм.
Боже царствен, Хименее,
как съпругът ми блажен е,
как Касандра е блажена
да лежи във царско ложе!
Химен, Хименее боже!
Тък като оплакваш, мамо,
днес смъртта на татко само
с гибелта на Илион,
ти нареждаш стон след стон
и забравяш, че се женя,
затова си взех със мене
факела – да свети днес,
да блесне ввъ ваша чест,
Хименее и Хекато!
Ние знаем, че когато
чиста дева се венчава,
тъй редът го повелява.
Почвай танца! Скачай, скачай до небето – Антистрофа
еуай, еуой! –
при баща ми както бе, додето
беше жив, щастливо време!
Този сватбен танц свещен е,
поведи го, Фебе, сам
в моя чест, във твоя храм,
с твойта жрица! Хименее!
Ставай, майко, не унивай,
стъпката си с мен извивай –
да танцуваш в този ден,
ще е щастие за мен!
С химн възпей Хименея
и невестата – и нея
с песни ведри прославете,
с викове я поздравете!
Деви гиздави на Троя,
прославете с песни тоя,
що съдбата ми обрича
мой съпруг да се нарича!
Корифей
Царице, тази лудост спри – че стъпката й лека
отвела би я чак във стана на ахейците далеко.
Хекуба
Ти, Хефесте, предвождаш с факлите при брака,
но този брак надежда никаква не чака
и тъй горчив е пламъкът, що си донесъл в къщи!
Уви, дори не съм помисляла до днеска, дъще,
че сватба ще сватбуваш в гръцко робство... Виж,
подай ми този факел, че ти не го държиш
изправен в лудия си танц и твоите беди
не връщат ти ума – ти съща си като преди.
Внесете факела, жени. За сватбения химн, що пее
детето ми, от вашите очи сълзи да се пролеят.
Касандра
Венец победен ми сложи ти, майко, на главата
и този царствен брак да радва ти душата,
сама ме ти прати, дори да не желая много,
изтикай ме насила: ако съществува бога,
пророкът Аполон, то чутният ахейски вожд със мене
ще влезе в брак, по-гибелен от брака на Елена,
защото нему смърт и гибел за дома му ще докара,
за братята ми и баща ми ще заплати със съща мяра.
Позорните неща устата ми не ще да изрече:
че брадва мен и другиму врата ще отсече,
че син убива майка – този брак ще е причина.
Родът на цар Атрей от корен ще загине!
Ще видите, че по-щастливи сме от гърците и мога
това да го покажа – макар че обладана съм от бога,
ще сложа моя дух във ред да ви река разумни думи.
Една жена, една любов те погнаха по морски друми
и с хиляди затриха, от които бяха тук довели,
а вождът им – мъдрец! – погуби за това омразно дело
най-скъпото, детето си, което радваше дома му,
пожертва го на брат си само във угода, че жена му
избягала била – да бе поне отвлечена насила!
войската им, тя гинеше, и не че са били отнети
замите им от нас или пък крепостите им – превзети.
Които Арес взе, децата си те не видяха вече,
ръка грижовна на съпруга във саван не ги облече
лежат в чужбина! Зле бе също и в родината далечна:
умираха като вдовици в къщи техните съпруги,
а пък бащите – без деца, отгледаха ги те за други
и няма кой на гроба им за помен кръв да им полее.
За този поход във възхвала тази песен мога да изпея!
Позорното да затая – това ще бъде най-доброто
и нека музата чрез моя глас да не възпява злото.
Троянците, напротив, умираха за своята родина –
каква по-хубава от тази слава! Всеки, що загина,
отнесен бе от своите другари бойни в къщи
и бащина земя във пазвите си го прегръща,
погребан, както се полага, от ръце на свои.
А тези пък които, не намериха смъртта във боя,
живееха, от своята жена и челяд оградени –
такава радост, от която бяха гърците лишени.
Ти смяташ Хектор за злочест, но чуй какво се случи:
загина той, но слава на отличен мъж получи,
и тази слава гърците сами направиха да блесне –
не бяха ли дошли, то доблестта му щеше да е неизвестна.
Ако не бе се Парис свързал с дъщеря на Зевс, а с друга,
кой би говорил за брака му с невзрачна някаква съпруга?
И тъй войната мъдрият е длъжен да избягва,
но дойде ли дотам, красиво да загинеш трябва
за своя роден край – за него е това венец на слава,
за лошо дело да умре, човек с позор се увенчава.
Така че, майко, не оплаквай нашата родина,
ни моя брак – нам най-омразните чрез него ще загинат.
Корифей
Как радостно се смееш над сватбената ви беда,
но в песента ти вероятно от истината – ни следа!
Талтибий
Ако не беше Аполон със лудост твоя дъх пришпорил,
ти без възмездие това не би го нивга изговорила –
да изпровождаш вождовете ми на път оттук с прокоби!
Все пак, дарените със мъдрост и величие особи
не надминават нас, които сме от този дар лишени.
Ей на, върховният владетел между всички елини,
синът любим на цар Атрей, обхванат е от силна страст
по тази луда, която колкото и беден да съм аз,
не бих избрал да се намира някога във мойто ложе.
Понеже ти съвсем не си със здрав разсъдък, можеш
да хвалиш фригите и да обсипваш гърците с обиди –
на вятъра оставям всичките ти думи да отидат.
(Иронично)
На вожда ни прекрасна годенице, да тръгваме е време!
(Към Хекуба)
А ти тръгни, когато Одисей изпрати хора да те вземе.
Слугиня си на надарена със благоразумие жена –
така твърдят, които тук при Илион дойдоха на война.
Касандра
Какъв слуга опасен! Как вестители наричат тази
безсрамна пасмина, отвсякъде ограждана с омрази,
която служи на царе и на държавни магистрати?!
Ти казваш, Одисей щял майка ми в Итака да изпрати?
А тук че ще умре – къде е тази Аполонова прокоба? –
Не искам да разкрия оня срам, очакващ я след гроба.
Нещастен Одисей! Що напасти го чакат му е непознато:
на Троя мъките, бедите ми ще му се сторят чисто злато
пред неговите мъки. Тук години десет да се върне чака
и още десет ще изминат, додето стигне в своята Итака,
останал сам-самин! Ще трябва да премине през пролука тясна
при канарата страшна – там Харибда дебне, чудовище ужасно,
ще спре във планината на Циклопа, който хората поглъща,
ще иде във Лигурия, где Кирка хората в свине превръща,
как гинат във соленото море той корабите си ще гледа,
ще види лотосите чародейни, на Слънцето свещените говеда,
които, мъртви, глас ще вложат във плътта си –
горчива реч за Одисея. Но нека съкратя речта си –
ще влезе жив във Ада, а едва спасен от морските стихии
и върнал се дома, безброй ще го очакват страхотии.
Защо заплашваш Одисей с беди, Касандро? Тръгвай бърже,
побързай със жениха си във Ада да се свържеш!
Не през деня, а нощем в гроба си ще влезеш жалък,
данайски вожде, че зад славата си слаб и малък!
А мене, жрицата на Феб, съблечена и бездиханна,
до тебе ще захвърлят при потоци в долина бръшлянна
и зверовете ще разкъсват оскверненото ми тяло!
Прости, венец на моя бог любим, красил в екстаз челото бяло –
напускам празниците аз, в които греех тъй лъчисто, -
разкъсвам ви, повезки, доде е още тялото ми чисто,
предавам ви на ветровете, Фебе, на пророчествата цар!
Къде е пристанът да се кача във кораба на твоя господар?
Върви, побързай, издебни попътен вятър за платната,
от трите Еринии във моя образ отведи едната!
Прощавай, майко! Не плачи! Прости и ти, родино мила!
О, братя, татко, които е земята в пазвите си скрила,
и аз при вас, във Ада, скоро идвам, но с победна песен –
съсипала рода Атреев, дето гибелта на всички ни донесе!
Талтибий с войниците отвежда Касандра.
Хекуба полита към земята.
Корифей
Служителки на старата Хекуба, защо така стоите?
Не виждате ли, че безмълвно господарката залита
и рухва на земята покосена? Хайде, подхванете,
жестоки вие, старото й тяло! Бързо я вдигнете!
Хекуба
О, не – услуга нежелана не ни е драга.
Ах, тук ме оставете... Че това приляга
за всичко, дето страдах, страдам и ще страдам.
О, богове! На лош съюз при вас попадам!
Все пак, нещастия когато ни слетяват,
така е редно – боговете да се призовават.
Предишното ни щастие да ви припомня първо искам,
по-силна жалост тъй ще вдъхна за бедите, дето ни притискат.
Царица бях и мене цар ме взе като съпруга.
Деца родих – с тях няма да се мерят други:
тук бяха първи, не че много им е броя.
И никоя в Елада, нито във Азия и Троя,
не би могла да се похвали със синове такива,
но всички ги видях във битки да загиват –
над гробовете им си рязах аз косите.
Баща им пък – не ми донесаоха мълвите
вестта, че е убит: очите ми сами видяха
как падна при олтара той под бащината стряха
от вражи меч пронизан. Момичетата, що родих
и ги за брак възпитах със най-достойния жених,
за други ги отгледах – насила ми ги взеха
от моите прегръдки и даже сянка от утеха
не остана, че моите очи отново ще ги зърнат.
Но дето мен врагът в робиня ме обърна –
една старица! – е венец на мъките и злото.
Най-непосилните неща на старостта в теглото
ще ми възлагат – на мен, която Хектор съм родила!
Или да пазя при вратите – една жена без сила,
или да меся хляб! И вместо в царско ложе
на голата земя измъчен гръб ще сложа,
ще облекат във дрипи старото ми тяло –
за злото знак, което ме е сполетяло.
Горко ми! На някаква жена заради брака
какво не изживях, какво ли още ме не чака!
Касандро, дъще, ще ваканстваш с боговете,
в какви беди погуби своето моминско цвете!
Къде си ти, нещастна моя Поликсено?
От толкова деца нито едно не е при мене,
крепейки ме, през мъките да ме превежда.
Защо ме вдигате сега? Скаква надежда?
Водете тялото ми, някога тъй стройно,
сломено днес от робство, към легло достойно –
куп слама с каменно възглавие – там да легна,
в сълзи да се стопя...
Преди смъртта да се пресегне
към някой гален от съдбата,
не смятайте, че е живял щастливо на земята.
Хор
Запей за Троя, Музо дивна, Строфа
но тук да бъдат нови химни,
каквито над мъртвец се пеят,
когато в сълзи го жалеят.
Ще викна скръбната си песен:
чрез този кон, във Троя внесен,
на здрави колела сграден,
със златна сбруя украсен,
а вътре – воини стаени
и движат ли го, страшно стене,
робиня станах във Елада.
На канарата на Троада
народът, сбрал се, с вик изрече:
“О, край на всикчи мъки вече!
Внесете образа свещен
да бъде в Троя посветен
на нашата закрилница Палада!”
Навън е всичко – старо, младо,
и вкупом, радостно и с песен,
в града ни гибелния дар бе внесен.
Всички жители са сбрани Антистрофа
пред вратите на града ни
край коварството аргийско,
дялано от бор фригийски,
дар за девата Атина,
с който Троя ще загине.
Теглеха го със въжата,
както кораб, до скалата,
де е храма на Палада,
де главите ни ще падат.
Още недовлекли дара,
и нощта ни изпревари
и от флейтите либийски
песни екнаха фригийски,
девите се носят вънка
в буен танц със песни звънки,
а дома ни в блясък грее,
в който пламъкът бледнее,
сред огнището се свива,
сън полека го приспива...
А пък самата аз отидох Епод
при храма свет на Артемида,
в горите, девата що броди,
я и прославях с хороводи.
Но от акропола се плисна,
заля града и го притисна
ужасен вик – за сеч прикана.
Сърцата детски страх обхвана
и всяко в майка си се тули –
лицето Арес си разбули!
Атина свърши свойто дело!
Тъй както са ръце прострели
за помощ към олтара божи,
така глава си всеки сложи,
Смъртта пък девите видяха,
в леглата скрили се в уплаха.
Венец победен за Елада,
а скръб безбрежна за Троада!
Влиза Андромаха, притиснала Астианакс, на кола, натоварена с троянска плячка, доспехите и огромния щит на Хектор.
Корифей
Хекубо, виж, в кола ахейците довеждат
Андромаха, а тя притиснала е безнадеждно
към своята гръд на Хектора детенцето мило,
Атианакс, и то уплашено във нея се е свило.
Къде те откарват, о, пленнице бедна,
на Хектор ведно със доспехите медни
и с други трофей, от Троя отнети,
които във техните храмове свети
синът на Ахила, на Фтия велможа,
завърнал се в къщи, във дар ще положи?
Андромаха
Ахейските ми господари ме отвеждат.
Хекуба Строфа 1
А-а-х!
Андромаха
Защо тази песен нареждаш...
Хекуба
А-а-х!
Андромаха
... над моите страдания, над всички мъки...
Хекуба
О, Зевсе!
Андромаха
.... които ме преследват без отлъка?
Хекуба
Деца...
Андромаха
Деца отдавна бяхме
Хекуба Антистрофа 1
... погина в Троя щастието, което изживяхме...
Андромаха
Нещастна Троя!
Хекуба
... и децата благородни мои!
Андромаха
Уви! Уви!
Хекуба
Уви! Уви! Ах, тия мои...
Андромаха
... беди!
Хекуба
Съдба, достойна за ридание...
Андромаха
... на този град...
Хекуба
... във пушек и стенания.
Андромаха Строфа 2
Ела, съпруже мой, и защити...
Хекуба
От Ада призоваваш ти сина ми, о, нещастна жено!
Андромаха
... жена си защити и твоето колено!
Хекуба Антистрофа 2
А ти, когото пратиха позорно в Ада...
Андромаха
Приаме, препочтени и престар, баща на моя мъж и господар!
Хекуба
... със себе си вземи ме да не страдам!
Андромаха Строфа 3
Как искаме премного ние...
Хекуба
Но и нашите мъки са страшни...
Андромаха
... във град, оставен да изгние...
Хекуба
... без край, една от друга по-ужасни.
Андромаха
... съсипан от божия гняв: вие Парис спасихте от Ада
и от този позорен му брак града ни от корен пострада.
Облети във кърви тела лежат при богиня Палада
за плячка на хищни орли: под робството Троя пропада.
Хекуба Антистрофа 3
Родино, нещастна страна...
Андромаха
Напускам със сълзи земята...
Хекуба
остава след вас без родина майка ви, мили деца.
Разнасят се стонове горчиви по нашия дом без отрада –
на мъртвия само са сухи очите, единствен той вече не страда.
Корифей
О, как е сладко на нещастните да плачат
и скръбна песен като вопъл да провлачат.
Андромаха
О, майко на героя, който с копие си безбройни врагове улучи,
на Хектор майко, ти виждаш ли със нас какво се случи?
Хекуба
Да, виждам божите дела: нищожества – възвеличени,
покритите с голяма слава – пък обезличени.
Андромаха
Оттука като плячка ме отвеждат и сина ми с мене.
Каква превратност: благородник в роб да се променя!
Хекуба
Каква съдба ужасна: току-що дъщеря ми мила,
Касандра, те от мен отвлякоха насила.
Андромаха
Уви! Уви! Изглежда, някой друг Аякс след нея
е тръгнал пак. Но още други те беди люлеят.
Хекуба
Безмерни са и нямам мир и никаква отрада,
връхлита зло след зло над мен безспир и без пощада.
Андромаха
На гроба на Ахила Поликсена бе занесена,
на бездиханния му труп тя бе поднесена.
Хекуба
Нещастна аз! Загадката разбирам вече,
която тъй мъгливо Талтибий ми изрече.
Андромаха
Видях я просната на гроба, слязох от колата,
със дрехата си я покрих, оплаках я горката.
Хекуба
Уви, уви, дете, противно на закони божи
глава на гроба по начин най-ужасен ти положи.
Андромаха
Загина, да но тя сега е по-щастлива
във страшната си смърт, отколкото аз жива.
Хекуба
Недей – живот и смърт не са едно: отвежда
във нищото смъртта, животът е надежда.
Андромаха
Ти, майко, не роди най-хубавата дума –
чуй моята утеха за скръбния ти ум:
небитие и смърт – това е равнозначно,
та по-добре умри, а не живей невзрачно.
Нечувстващ злото, мъртвият съвсем не страда,
а пък щастливият, когато в зло попада,
бленува щастието, нявга отредено.
Тъй дъщеря ти все едно не е била родена:
бедите си не знае, понеже е убита.
А аз? Стремях се към доброто име упорито,
получих щастие, но зло огромно го отнесе.
Което хората за женска добродетел смятат днес,
старах се да показвам в Хекторовите покои:
най-първо, в добро ли място ходи, или не, все едно е –
не иска ли една жена във къщи да остава,
това й стига вече да си спечели лоша слава.
Потиснала желания, в дома си аз оставах
и тъй под покрива семеен не си аз позволявах
да внасям туй, което се бърбори от жените –
към моя ум единствено насочвах си ушите:
със моя мъж ли бивах, стоях аз мълчаливо,
обърнала към него лицето приветливо,
и тъй полека-лека успях аз да науча
кога да дам победа, кога да я получа.
И в стана на ахейците дойде слухът за мен.
Това ме и погуби. Щом взеха ме във плен,
Неоптолем поиска мене за съпруга – и ще влача
от днес нататък робство при нашите палачи.
От милия Хектор отвърна ли лицето
и на сегашния си мъж отдам ли си сърцето
е подлост. На новия ли брак аз гръб обърна,
то новият ми господар с омраза ще отвърне.
Макар да казват, че след нощ една жената
преставала да мрази на мъжа кревата,
презират я, ако съпруга си забрави
и с нова обич нова сватба прави.
Дори кобилката със мъка влачи си ярема,
когато нейната другарка от хомота вземат,
при все че е животно и от слово е лишена,
с природа низша е и с разум тя не е дарена.
Ти, мили Хекторе, бе идеален мъж за мен,
по ум, по род, богатство и по храброст изявен,
момиче ти ме взе от бащината къща
и ти бе първият, когото аз прегръщах.
Сега те няма вече, а мене ме отвеждат
със кораб към Елада и робски дял отреждат.
Оплакваш Поликсена, но гибелните й беди
не превишават мъките, които ми съдбата отреди.
Надеждата – последното, което на смъртните остава,
от нея мен животът единствено лишава.
Че нещо хубаво ще дойде – и помисъл у мене няма,
при все че толкова е сладко да ни люлей самоизмама.
Корифей
Едно ни влачи зло – от твойте жалби по съдбата ти разбирам
в каква огромна бездна от нещастия самата се намирам.
Хекуба
Не ми се случи с кораб на път да се отправя,
но зная от картини и слушах да разправят:
умерена ли буря моряците налегне,
да се спасят от нея сърцато те се стегнат,
един държи кормилото, а друг е при платната,
водата трети пази да не влезе в кухината.
Но морските стихии развихрят ли се бясно,
тогава се оставят във страшната опасност
капризно да ги влачат морските талази
в безумния си бяг, а съдбата да ги пази.
Така и аз сред тази буря от мъчения
сломена се оставям на нейните течения.
Недей да мислиш ти за Хектор, мила дъще,
сълзите към живот умрелия не връщат.
И затова ти своя нов владетел почети,
с добрия си характер приласкай го ти,
така ще можеш да отгледаш на моя син детето,
на твоите приятели да вдъхнеш радост във сърцето
и на страната би принесла полза многократно:
родените от него да се заселят тук обратно
и пак животът в Троя да почне да се връща.
Но разговорът ни сега към друго се обръща:
защо пак виждам този елински служител?
На нови някакви решения ли е вестител?
Влиза Талтибий с войници.
Талтибий
Във Илион на първия храбрец съпруго,
не ме мрази – не идвам и без друго
по своя воля да ти казвам решенията нови.
Андромаха
Що има пак? Човек беди във този увод ще долови.
Талтибий
Решиха твоя син.. Как да го река пред тебе?
Андромаха
На друг ли господар синът ми е потребен?
Талтибий
Ахеец никой никога не ще го има.
Андромаха
От Троя него ли единствено не взимат?
Талтибий
Не зная как по-лесно да ти предам бедите.
Андромаха
Стеснението хваля, но не и думата “бедите”.
Талтибий
Сина ти ще убият – това е то вестта, що нося ти оттам.
Андромаха
О-о-о! Каква беда! От новия ми брак това е ужас по-голям!
Талтибий
Така наложи Одисей на гърците във общото събрание...
Андромаха
Уви! Ужасно! Струпват се над мен безмерни мъки и страдания!
Талтибий
... синът на славния баща да не получи никаква пощада...
Андромаха
За своите деца да изрече той същата тирада!
Талтибий
... от крепостта на Илион ще хвърлят неговото тяло.
Това ще стане – трябва с разум да го понесеш изцяло.
Не се притискай към детето си, защото смисъл няма,
жена се покажи достойна във бедата си голяма.
Ти виждаш, слаба си, недей за силна да се мислиш –
опора нямаш нигде и добре ще трябва да размислиш:
загинаха държавата и съпруг, а ти сама си в плен,
с една жена да се разправим ний ще можем – слушай мен,
и затова с ахейците да търсиш битки е напразно,
недей да вършиш нищо недостойно и омразно,
проклятия да изречеш да си се само осмелила! –
че нещо кажеш ли, с което би войската разгневила,
мълчиш ли и безропотно ти участта си влачиш,
не ще оставиш тук сина си, без да се погребе,
по-благи пък ще бъдат те и към самата тебе.
Андромаха
Най-мило, единствено съкровище на мама,
ще те убият враговете и самичка ще остана.
Теб само бащината доблест те погуби,
която бе спасение за всички други –
единствено за теб остана безполезна.
Нещастен моят брак и майчинството ми излезна.
Когато стъпих аз в дома на Хектора като съпруга,
си мислех, че на моя син съдбата ще е друга:
не жертвено животно – на плодородна Азия владетел!
Дете, ти плачеш? Нима разбираш? На толкова злини ти бе свидетел...
Защо ръчички впиваш? В дрехата ми тъй си свито,
същинско птиче, под моето крило потърсило защита...
От гроба си баща ти няма да излезе нивга вече
да ти даде спасение със славния си меч,
ни бащините ти роднини, ни силата на Троя.
Ще ти изпратят гърците навеки във покоя,
без милост от стените хвърлили насила.
Как нежно съм те галила, невръстна рожбо мила.
Напразно тази гръд те е кърмила,
напразно е била над тебе мойта мъка.
Ела да се сбогуваме пред нашата разлъка:
към майка си се притисни, увий ръце около мен
и целуни ме ти през този скръбен сетен ден...
О, вие, елини, варварски мъчения изобретили,
защо убивате това дете, във нищо несгрешило?
А ти, Елено, не си от Зевса сътворена,
А твоите бащи са много според мене:
Омразата и Злиаят дух, Убийството, Смъртта
и всяко Зло, което се отглежда на света.
О, не! Не ще посмея да те нарека на Зевса чедо –
на толкова троянци и данайци гибелта доведе!
Дано умреш! Че ти със своите очи прекрасни
на славните земи фригийски докара смърт ужасна!
Добре! Решили сте, хвърлете го – нещастието да е цяло
и пир пирувайте със неговото мъртво тяло!
Загиваме – това го иска волята на боговете
и в своето безсилие не мога да спася детето...
А мене в корабите ме хвърлете, да замина,
загубила си рожбата, за хубав брак в чужбина.
Отвеждат Андромаха.
Корифей
Нещастна Троя, безброй загинаха от твойте хора
заради една жена и любовта й, белязана с позора.
Талтибий
Детенце, хайде. След като се отдели от скута нежен
на твоята нещастна майка, тръгвай в пътя безнадежден
към зъбера на крепостта на твоите деди –
оттам смъртта да срещнеш жребият ти отреди.
Хванете го!
(Настрани)
За този вид повеля
вестител безсърдечен трябва да се определя,
комуто наглост повече да е присъща,
сърцето ми от нея все още се отвръща.
Талтибий с войниците отвеждат Астианакс.
Хекуба
О, чедо, чедо, сине от нещастен син роден,
без всяко право отнемат те от майка ти, от мен.
Сега какво напред ме чака? И за теб, детето,
какво аз бедната да сторя в твоята несрета?
Единствено глава да блъскам и гърди, да стена –
това е във властта ми, от всичко друго съм лишена,
родина нямам, нямам теб... Дали останало е нещо
да не изпитаме докрай в съдбата ни зловеща?
Хор Строфа 1
Теламоне, владетелю на пчелохранещия Саламин,
на острова, изправен сред прибоя син
с лице към оня бряг свещен, където сивооката Атина
създаде първото дръвче маслина,
на бляскавия град Атина украса и венец небесен –
ти тук дойде с Херакъл, Алкмениния син, - от кораба понесен,
с Херакъл стрелоносеца, и свърза с неговата твойта сила,
за да съсипеш Троя, Троя, нашата родина мила,
в ония дни, когато ти пристигна от Елада...
... когато цвета на младежта доведе от Елада, Антистрофа 1
защото Лаомедонт не даде обещаните коне. При Симоейс – реката бърза,
отпусна вълнопорните весла и корабите о брега привърза,
пое със безпогрешните ръце лъка, със който смърт на Лаомедонт донесе,
и крепостните твърдини; издигнати от Аполон с отвеси,
предаде той на огнения дух на гибелния пламък:
два пъти флоти на Дардания налитаха и камък върху камък
от нейните стени така и не остана,
оръжието им срази троянската отбрана.
Напразно, сине на Лаомедонта, Ганимеде, Строфа 2
напразно Зевс в чертозите си те отведе,
като ти даде служба най-красива –
пристъпвайки изнежено, да му наливаш
със златни кани златните потири:
виж, в огън цяла се раздира
земята дето зърна първата постеля.
по морския ни бряг стенания се стелят
и сякаш писъкът на птица до ушите ти долита,
която над гнездото си разбито
скърби за рожбите си умъртвени.
Как безнадеждно тук жените стенат:
една ридае за съпруга,
децата си оплаква друга,
а старата си майка – трета.
А свежите къпални и игрища, където ти ходеше и бяха ти места обични,
превърнати са днес във съсипни трагични.
Да не загубиш прелестта си във Зевсовия трон,
а на Приам земята, собствената ти родина,
от гръцкото оръжие безмилостно загина.
О, Еросе, ти, който грижи толкова отвори Антистрофа 2
на боговете във небесните простори,
ти също във Дардановия дом пристигна
и Троя във величие до небесата вдигна,
като със боговете я роднина стори.
За Зевсовия грях към Ганимед не ще говоря.
Но днес Зората белокрила,
на смъртните що тъй е мила,
видя на нашата земя разрухата.
А братът на Приам, Титон, комуто е съпруга тя,
от който и децата си зачена,
от тази именно земя роден е!
Кола със четири коне, крилата,
обсипана отвред със звездно злато,
пристигна, грабна го, отнесе го при нея.
На родната земя това навея
огромна някаква надежда,
че светло бъдеще съглежда.
Уви! Но Троя си загуби чара вече,
със който нявга божите сърца привлече...
Влиза Менелай.
Менелай
О, Слънце, тази утрин е така прекрасно озарена –
(Иронично)
когато аз ръка ще сложа на моята жена Елена!
Да, Менелай съм аз, преминал трудности безмерни
с ахейската войска, останала при мене верно.
Дойдох под Троя, не както мислят за една жена,
но срещу мъж коварен – пристигна като гост той у дома,
а после моята съпруга прелъсти и я отвлече.
Със божията помощ той всичко заплати – не е жив вече,
а с него и земята му под елинския меч загина.
Дойдох тук за Спартанката, със мене да замине –
противно ми е името на нявгашната ми съпруга.
Във този пленнически стан тя като всяка друга
жена от Троя за робиня е прибрана.
Войниците, които я плениха със тази тежка бран,
на мен я дадоха за смъртна казан, но ако пощада
реша да дам, бих могъл да я върна във Елада.
Реших: не трябва тук, във Илион, смъртта да я постигне,
но с весления кораб да я взема и в Елада щом пристигне,
да я предам на тези, чиито близки паднаха във тази рат,
да я убият те и тъй за тях на нея да си отмъстят.
Но хайде, вие, стражи, влезте вече вътре,
сграбете я за нейните престъпни къдри
и тук я довлечете. А щом като повее
попътен вятър, ще я изпратим във Ахея!
Хекуба
Ти, що държиш земята и жилището си на нея имаш,
ти, който и да си, загадка тъмна и неразрешима,
ти, Зевсе, на природата Необходимост или на смъртните пък Ум,
на теб се моля, понеже, напредвайки по своя друм без шум,
ти всички дела на смъртните ги ръководиш право.
Менелай
Какво ли е това? Молитви странно нови тази тук жена отправя!
Хекуба
Ако убиеш твоята съпруга, хвала на тебе, Менелае!
Но видиш ли я, бягай, че може в теб страстта да заиграе:
тя грабва мъжките очи и хвърля градовете във плен и във пожар –
неотразими сили има във нейния опасен чар!
Добре познаваме я ние: и аз, и ти,
и другите, които тя опропасти.
Влиза Елена в цялата си хубост, облечена разкошно. Войниците я блъскат.
Елена
Менелае! Струва си човек да се уплаши
от този увод: твоите слуги дивашки
ме грабнаха и ме извличат тук насила.
Да, знам, ненавист в теб се е вселила,
но отговор все пак аз искам да получа:
какво решихте ти и гърците за смъртната ми участ?
Менелай
Войската не определи. На мене тя единствено остави
смъртта ти да реша, че ти на мене първо зло направи.
Елена
Не мога ли поне аз мойте доводи сега да кажа,
че бъда ли убита, без право мен ще ме накажат?
Менелай
За разговори аз не съм дошъл, а тебе да убия.
Хекуба
Изслушай я, ако това желае, а после накажи я,
но позволи ми аз пък да й отговоря –
от всичките злини, които ни се струпаха отгоре,
не знаеш нищо ти! Разкажа ли ти всичките една след друга,
не ще съмнение, че смърт очаква твоята съпруга.
Менелай
Ще губим само време. Щом обаче иска да говори – добре.
Но правя го да чуя ти какво ще отговориш – това да разбере,
а не че имам някакво желание към нея да съм благосклонен.
Елена
Дали да сметнеш доводите ми за лоши, или за добри си склонен,
не зная – мислиш ме за враг и може би ще замълчиш направо.
Все пак каквито обвинения аз смятам, че ще ми отправиш,
ако поискал би да влезеш в разговор със мене,
със оглед именно на тях нещата ще ти бъдат обяснени.
На първо място, началото на всичките беди
е тази тук жена, понеже Парис тя роди.
На второ – че слугата не убил детенцето новородено,
тъй както от Приам било му наредено,
а Парис във поличба насън като главня й се присторил.
Оттам и всичко произлезе. На трите богини спора
той трябвало да разреши. Атина му предлага в дар
войска да вдигне и да стане на Елада господар.
Богиня Хера обещава владетел да го стори
на цяля Азия и на европейските простори.
Киприда пък, от хубостта ми възхитена,
провъзгласи ли я за най-красива, обещава мене.
А виж от всичко туй какво пък по-нататък произлезе.
Киприда побеждава – за Гърция е моя брак полезен:
срещу нашественик Елада не е принудена войска да вдига,
нито пък е поставена под варварското иго.
Това, което се оказва, че щастие е за Елада,
погубва мен: за красотата ми съм дадена в награда
и вместо за това венец – аз получавам само хули!
Ще кажеш ти, че най-същественото не разбулих:
как стана тъй, че да напусна тайно твойта къща.
Пристигна у дома ведно с богинята могъща
зловреден дух, роден от тази тук старуха –
на име Парис или Александър, все едно, той дух е на разруха –
и него ти, подлецо, във твоя дом остави,
а сам напусна Спарта и за Крип се ти отправи!
Добре. Сега на тебе не, въпроса ще задам на мен самата:
със странника когато тръгнах, какво ми се въртеше във главата,
предала своето отечество, семейство, рожба, къща?
Киприда накажи, като покажеш сила по-могъща
от силата на Зевс, комуто всички богове са подвластни,
но е Кипридин роб! Така че нека да ми е простено.
Ти би могъл да кажеш тук съвсем със право:
когато Парис бе убит и в Ада се отправи,
на този брак, скроен от Афродита, край настана.
Защо тогава не дойде на гърците във стана?
Опитвах се, разбира се, и можете да го установите
от стражите по кулите и тези при вратите,
че често тайно съм отивала въжета да завързвам,
за да се спусна от стените, но те залавяха ме бързо.
Когато Дейфоб насила ме отвлече за съпруга своя,
възпротивиха се троянците, но той не си смути покоя.
Тогава как, съпруже мой, ще ме убиете със право,
когато новият ми мъж се случи във Елада,
позорно робство ми донесе, а не заслужена награда?
А лудост е да искаш на боговете да се налагаш ти.
Корифей
Децата си, царице, и твоята родина защити,
опровергай на тази престъпница изкусните слова –
тя убедително говори, а пък изкуство страшно е това.
Хекуба
Най-първо на богините съюзница ще стана
и ще покажа, че тази реч с лъжи е само изтъкана.
И Хера, и непорочната Палада ще е срам
да казваме, че са обезумели и стигнали дотам,
та Хера своя Аргос на варвари да продава,
а пък Палада своя град Атина в робство да им дава.
От глезеност и на шега по хубост да се мерят
на Ида са отишли. Защо една богиня като Хера
ще иска всички да я сочат като най-красива,
да мисли, по-добър съпруг от Зевс че й отива?
Или Атина? – Тя Зевс помоли да остане дева и го получи
и после брак със никой бог не пожела да сключи.
Безчестието си да извиниш, недей богините глупачки да изкарваш,
не ще намериш ти човек разумен, на думите ти който да повярва.
Киприда, казваш – няма по-смешна приказка от тая! –
била дошла със моя син в дома на Менелая!
Че тя не можеше ли от небето, без да си смути покоя,
да те докара заедно със цялата Амикла тук в Троя?
Синът ми беше толкова красив, че ти като го зърна,
умът ти бе пленен и във Киприда се превърна!
Защото всички тези лудости за смъртните са Афродита
и началото на Афросина – безумие, със право в името се вплита.
Ти го видя облечен в пищната му варварска премяна,
блестящ от злато, и по него веднага лудост те обхвана.
В земята на ахейците ти никак не живееше богато
и затова остави Спарта и дойде в града на фригите, където злато
се лее на потоци. И тука да прахосваш ти смяташе без мярка
това, което във дома на Менелай на теб ти беше малко,
да се отдаваш на разкош – това те теб примами.
Добре, ти, казваш, си отвлечена насила от сина ми.
Усети ли те някой от спартанците и вик ти някакъв дали нададе,
и то когато братята ти Полидевк и Кастор, юнаци млади,
все още бяха живи и между звездите не бяха станали звезди?
Когато ти пристигна в Троя, а гърците – по твоите следи,
започна се война и върху воини безбройни се смъртта стовари.
И щом донасяха ти вест, че Менелай надвил е Парис,
започваше да словословиш твоя бивш съпруг безмерно,
сина ми за да огорчиш, че имал в любовта такъв съперник.
Ако се случеше обратно, Менелаевите качества за тебе бяха нищо.
Тъй твоят поглед бе винаги обърнат към успеха хищно,
за да се наредиш на негова страна, а не към доблестта.
Нататък. Казваш, да се измъкнеш че си искала от крепостта,
като си спускала въжета, понеже тук насила някой те държал.
Къде те хванаха въже да връзваш или да точиш пък кинжал,
както всякоя жена достойна би сторила без друго,
ако изпитва мъка и копнеж по своя бивш съпруг?
А колко пъти аз самата те подканях – нямат чет те:
“Иди си, дъще, ще си намерят друга моите момчета,
ще те изпратя аз самата при флотата ахейска тайно,
сложи най-после край на тази бран безкрайна.”
Но тези мои думи ти бяха неприятни само:
ти можеше единствено на Парис във дома му
да се държиш бе мярка и да искаш варварите в обожание
пред теб да падат по очи – огромни бяха твоите желания!
И идеш подир всичко туй сега във бляскава премяна
и гледаш същото небе като мъжа си, о, жена презряна!
Ти трябваше да дойдеш тук покрита с дрипи и смирена,
с остригана коса по скитски, от ужас покорена,
и като знаеш всичките си грехове предишни,
от тебе не безсрамие, а скромност трябваше да диша.
Показаха ли думите ми какво на нея й се пада?
Убий я, Менелай! И с тази доблестна постъпка увенчай Елада,
сложи с това началото и на закон за всяка друга –
да бъде казнена със смърт, ако измами си съпруга!
Корифей
За твоите предци и твоя дом се покажи достоен, Менелае –
убий невярната! Така в Елада никой няма да те подиграе,
че мек си бил като жена. А ти бе толкова юначен във войната.
Менелай
(Към Хекуба)
С това, което мисля аз самият, съвпадат ти словата:
твърдя, че тя по своя воля е напуснала дома ми
на чужденец да иде във леглото, като ме измами,
а само да се пери за Киприда си приказва.
(Към Елена)
Върви обратно във Елада, там да те наказват
и да изкупиш с бърза смърт бедите,
които толкова години на гърците вървяха по следите!
Умри, за да научиш, че на мен ми е омразно
да ме посрамват и позор да ми нанасят безнаказано!
Елена
Във твойте колене те моля, лудостта от боговете ми се даде,
на мен не я приписвай, прости ми и ми отреди пощада!
Хекуба
Съратниците си, които паданах заради нея, недей предава!
Убий я! В името на тях и техните деца те умолявам!
Менелай
Старице, престани!Не е тя грижа никаква за мене.
Нареждам да я заведат при корабите мойте подчинени,
където ще я натоварят за откараване в Ахея.
Отвеждат Елена.
Хекуба
В един и същи кораб, Менелае, не влизай заедно със нея.
Менелай
Защо? Да не би сега теглото си да е уголемила?
Хекуба
На всеки мъж предишната любов завинаги е мила.
Менелай
Зависи от това, какво обичното същество таи в сърцето...
Но нека бъде, както искаш: в друг кораб тя ще прекоси морето –
не ти е лош съветът. А при първата й стъпка
в земята на ахейците, тази жена престъпна
ще я постигне смърт за нея най-достойна,
за пример на жените – да се държат пристойно.
Да са разумни не е лесно, но все пак ще ги дострашее,
дори ако са много по-порочни във любовта от нея.
Менелай със свитата си излиза.
Хор
Да, Зевсе! Строфа 1
Предаде ти на гърците и Троя,
светилището и олтара твои,
с тамянено ухание обвити,
и пламъка от жертвените пити,
дима от мирта, литнал в небесата,
Пергам, прекрасната ни твърдина най-свята,
усоите на Ида, с бръшляни засенени,
от ручеи студеноводни оросени,
с върха, към който Слънцето отправя най-напред очи –
божествен трон, от който светлина лъчи.
Ти нямаш вече жертвоприношения, Антистрофа 1
ни хорове със благочести песнопения,
ни божи празници среднощнозвани,
от злато истукани изковани,
ни дванайсетте фригийски пити,
поднасяни във лунен сърп извити.
О, господи, на трона си небесен седнал,
кажи, кажи, дали към Троя си погледнал,
какви нещастия съдбата й стовари
и как загива под напора на пламнали пожари.
Загина ти, съпруже мой, съпруже скъпи, Строфа 2
но тялото ти никой не можа да го изкъпе,
не го погреба и душата ти се скита...
А кораб бързокрил със мене ще отлита
към Аргос конехранеш, дето стените каменни –
циклопско дело – до небеси стоят изправени.
Деца, пристиснати о свойте майки,
тълпят се при вратите и се вайкат,
ридае всяко, в сълзи се дави клето:
“Ох, мамо, мамо, от тебе съм отнето
и твоите очи не ще ме виждат вече –
отвеждат ме ахейците далече
със весления кораб насмолен:
или към Саламин – на острова свещен,
или към хълма на Коринт, където
разделя се ширта на две морета
от провлака на Истмос; там са и вратите,
които водят на Пелопс във земите.”
Когато корабът на Менелай запори Антистрофа 2
към роден бряг егейските простори,
о, нека върху него се стовари
и с всяка сила във средата го удари
пробляскващия плам на мълнията свята,
когато мен ме водят, във сълзи облята,
робиня във Елада, от роден град лишена,
а дъщерята пък на Зевс, Елена,
е взела във ръце огледалата златни,
които на девиците са толкова приятни.
Дано в лаконската земя да се не върне,
отново бащино огнище да не зърне,
нито да Спарта близката Питана
със широкосенчестите й платани,
нито във Спарта храма на Атина –
със покрив и врати от бронз светиня, -
че той коварната жена прие повторно,
която славната Елада жигоса със клеймо позорно,
единстевно страдания донесе.
Корифей
О-о-о!
Нещастия стоварват се безпир едни след други
на нашата земя. Троянски скръбни съпруги,
я гледайте: това е чедото на Хектор, Астианакс,
когото хвърлиха данайците от крепостта без жалост
и тук сега донасят неговото бездиханно тяло...
Идва Талтибий с войници, носещи тялото на Астианакс върху щита на Хектор.
Талтибий
Хекубо, един-единствен кораб не е напуснал още стана:
той чака да откара, което от Неоптолемовата плячка тук остана,
за тръгване към родната му Фтия готов е вече котвата да вдигне.
Неоптолем самият пък побърза да отплува, понеже вест пристигна:
от нови някакви несрети дядо му Пелей засегнат бил –
Акаст, на Пелиаст синът, от царството му го лишил.
Това бе именно причината той повече да се не бави,
във кораба качи и Андромаха, за Фтия бързо се отправи.
А тя сълзи не малко дори от моите очи изтръгна,
когато родната земя напускаше и заедно със него тръгна,
оплаквайки родина и на Хектор гроба, че заминава в плен.
От Неоптолем измоли да не бъде от погребение лишен
на твоя син синът, който от стените ви смъртта намери:
щитът, кован от бронз, що караше ахеец всеки да трепери
и който за бащата на това дете защита беше здрава,
в домашното огнище на Пелей да не поставя
или на своята съпруга нова в стаите й брачни,
на тази клета майка за да не навява мисли мрачни,
и вместо във ковчег от кедър, със камъни студени ограден,
във него да се погребе детето. На тебе тялото му да дадем
да го обвиеш във саван, венци над него да положиш,
доколкото сега във твойто положение ще можеш.
Понеже господарят трябваше веднага да поеме по морето,
това не позволи на майката сама да погребе детето.
Когато ти мъртвеца подредиш и щом земята го приеме,
ще вдигнем котва и корабът ни път обратен ще поеме.
Така че ти побързай и направи това, което ти вестя.
Все пак поисках лично аз едно усилие да ти спестя:
когато преминавахме Скамандър за насам по пътя,
успях да му измия раните и тялто му да изкъпя.
Сега за гроб ще се погрижа, ще свърша и това последно бреме,
и ако ти побързаш, към родните места ще си заминеме навреме.
Хекуба
Щита сложете на земята. Печална гледка ми поднася.
Гордейте се, ахейци, със меча си, а не със мъдростта си:
защо убихте и това дете? Защо от него този страх?
Че някой ден то ще въздигне Троя, превърната сега във прах?
Къде е някогашната ви слава? Макар че в толкова сражения
от Хектор и от други хиляди ръце търпяхте поражения,
вий виждате, че пълната си гибел ний не сме избегнали,
а днес, когато Троя е превзета и фригите в земята легнали,
уплашихте се от едно дете невръстно!
Упреквам оня страх, при който разумът е млъкнал.
Талтибий и хората му излизат, освен няколко.
Ах, мили сине, най-страшна смърт живота ти открадва!
Да бе загинал за родина, като на младост беше се нарадвал,
на брак, на богоравна царска власт, щастлив ти щеше да си на земята –
разбира се, ако ли нещо от това за шастие могло би да се смята.
В живота не можа да видиш нищо хубаво, че гибел го поглъща,
напразно с всякакви блага бе пълна бащината къща.
Стените крепостни, от Аполон строени за предците ти,
дете нещастно, с каква жестокост разпокъсаха къдриците,
които майка ти подреждаше на твоето чело грижливо
и ги покриваше с целувки. Сега по тях се кръв разлива
от темето разбито – не искам да говоря как грозни са нещата.
Ръчички, във които виждах мила прилика с ръцете на бащата,
сега безжизнени и изпочупени пред мене сте прострени.
О, мили устнички, хвалби детински казвахте засмени,
а сега сте занемели. Излъга ме, когато скачаше върху ми на леглото:
“За тебе, майко, при смъртта ти ще отрежа от къдрите си на челото
един огромен кичур, до гроба ще те придружа със моите другари
и мили думи ще ти кажа на изпращане – от мен последни дари.”
Не мене ти, а аз, старица без родина и деца останала,
погребвам, мили синко, младото ти и нещастно тяло.
Уви! Прегръдки мои, грижи мои нежни,
копнежи мои – загубено е всичко прежно...
Какво на гроба ти един поет би сложи като стих?
“От страх аргивците това дете убиха”.
Какъв позор би бил такъв надгробен надпис за Елада!
На тебе никакво наследство от баща ти се не пада,
все пак във неговия бронзов щит ще бъдеш ти погребан.
О, щит, на Хекторовата ръка прекрасна беше тъй потребен,
а без защита от пазителя си храбър самият ти остана.
Ах, как ми е приятно, че ръката му на дръжката е очертана,
а по ръба ти, извит във форма на толкова изящно колело,
стоят следите от потта, струила често от хекторовото чело
във трудните му битки когато брадата си на тебе е опирал...
Побързайте, жени, вземете каквото още се намира,
да подредим нещастното дете. Не можем да те погребем достойно,
но, мило чедо, приеми и малкото, останало след ужасните бойни.
Няколко жени влизат в шатрите.
Какъв глупец е този, който щастието си осигурено смята
и радостно ликува. А пък във своите прищевки случаят се мята
като човек капризен, веднъж насам, друг път натам наклонен
и към един същ той никога не се показва благосклонен.
Жените се завръщат с неща за погребението.
Корифей
Жените се завърнаха и носят нещо, взето
от плячката троянска, за да украсят детето.
Хекуба
Дете, не за победи над твоите връстници в надбягвания със коне
или пък във стрелба със лък, напрегнал силни рамене –
игри, обичани от фригите отколе, - на твоя татко майката, Хекуба,
с това те украсява – останки жалки от имота, който ти загуби:
каквото трябваше да наследиш, безбожната Елена го отнесе вече,
отгоре на това смъртта ти причини и целия ти дом от корена посече.
Хор
А-а-а! Така дълбоко твойте думи ми трогнаха сърцето, майка.
О-о-о! Ти, който щеше да си цар велик на моята страна, над теб се вайкам.
Хекуба
С красивите фригийски дрехи, в които трябваше да се обличаш
на сватбата си с най-знатното на Азия момиче,
сега аз мъртвото ти тяло украсявам неумело.
А ти, оръжие победно, победно хиляди отнело,
на Хектор щит любими, след него също си мъртвец
и затова вземи от мене изплетен в скръб венец,
понеже много по-голяма почит тебе трябва да ти се отдава,
отколкото на Одисей оръжието – мъж умен, но коварен – заслужава.
Хор
Уви, дете, уви!
Печални вопли се изтръгват от сърцата,
че тебе ще те прибере земята.
О, майко, стенания започвай жални...
Хекуба
О-о-о!
Хор
... и му запявай песни погребални.
Хекуба
Уви, уви!
Хор
“Уви!” и аз ще кажа: как страдаш ти непоносимо!
Хекуба
Сега злочеста ще превържа раните ти нелечими –
на думи само съм целител, да те вдигна аз не мога:
при мъртвиите ще бъдеш за баща си вече грижа и тревога.
Хор
Удряй, удряй глава със ръце, както греблата
се вдигат и спускат и бият безспирно водата.
Ах, горко ми, горко ми, уви!
Хекуба
О, мили жени...
Хор
На твоите приятелки кажи, Хекубо, що тези думи означават.
Хекуба
Не мислеха за друго боговете, освен на мене мъка да създават
и Троя между всички градове им е била особено омразна.
С богати жертвоприношения сме ги дарявали напразно.
Но ако бяхме запокитени във дън земя от боговете,
то щяхме да изчезнем и нямаше да бъдем от музите възпети
чрез песните на тези, които идат в бъдните години.
Вървете да изпратите момчето към жилището си печално да замине.
То има всичко, със каквото мъртъвците се подреждат.
Дали ще ги отрупат с дарове богати, мене ми изглежда,
за мъртвите е безразлично. Това за живите е важно –
от суета единствено пред другите да се покажат.
Войници понасят щита с тялото на Астианакс.
Хор
А-ах, а-ах! Строфа
Злочестата ти майка, тя видя в разбитото ти тяло
голямата надежда, която хранеше в живота, отлетяла!
Как беше облажаван ти, че в род най-благороден си роден,
а колко страшен жребий на теб ти беше отреден!
О! Я! Антистрофа
Какви са тези хора по троянските височини?
Защо размахват пламнали главни?
Предчувствам – нова някаква беда
безмислостно ще се стовари над града.
Влизат Талтибий и много войници с факли в ръце.
Талтибий
Нареждам: всички, на които беше повелено
да изгорят Приамови град, да тръгнат мигновено
със факлите и огъня върху му да запратят.
След туй ще можем да се върнем във родината обатно,
доволни, че от корен е съсипан Илион могъщи.
А вий, жени троянски – заповедта и вас засяга също, -
когато вождовете наредят да прозвучат тръбите,
към корабите гръцки вие всички ще вървите
да бъдете отведени оттук, където сте родени.
Тръгни и ти, старице, от всички най-злочеста жено,
че Одисей за тебе праща тези хора –
нали по жребий ти ще му робуваш в двора.
Хекуба
Горко ми, ах, горко ми! Последната беда е тая –
на всикчите беди, които са ме сполетели, ето края:
напускам моето отечество и то е във пожари.
На хайде, раздвижете се, о, мои крака стари,
да се сбогувам със злочестия си роден град.
О, Троя! От тебе дишаше величие във варварския свят,
но скоро славното ти име навеки ще отиде във забрава.
Сега те пожарят, а нас в робия да ни отведат остава.
О, богове! Защо ли боговете призовавам аз всевишни?
Та те не са се вслушали и в моите молби предишни...
Я тичай в тази клада! За Хекуба ще е най-добре
в прегръдка с пламналата си родина да умре!
Хекуба се запътва към града.
Талтибий
Обхвана те безумност демонична, нещастнице, от тоите беди!
Възпрете я! Недейте й отстъпва! Никой да не я щади!
На Одисей сме длъжни почетния дял да заведем
и във ръцете му ще трябва да я предадем.
Войниците задържат Хекуба.
Хекуба
Отототой! Строфа 1
На Кронос сине, Зевсе, царю фригийски, наш прадеде,
видя ли докъде родът Дарданов е доведен
с бедите незаслужени, в които тъй жестоко страда?
Хор
Видял е, да! Но този град велик пропада!
Град няма вече! Няма вече Троя!...
Хекуба
Отототой!
Във пурпур Илион блести: дворците на Пергам,
градът, стените – всичко е обхванато във плам!
Хор
Земята ни изчезва днес, сразена във борбата,
превърната е цяла в дим, понесен в небесата,
от копието пагубно троянците сразени бяха,
а във пожара лумнал рухва родната ни стряха.
Хекуба
(Хвърля се на земята и я удря с ръце)
О, земьо родна, дето моите деца отхрани! Строфа 2
Хор
О-о-о!
Хекуба
Вой чувате ли ме деца? От майка ви сте звани...
Хор
Децата си умрели ти зовеш сега...
Хекуба
... Простряла на земята старческа снага
и удряйки с ръце по нея ничком.
Хорът също пада на земята и удря с ръце.
Хор
И аз след тебе коленича
и в царството на мъртъвците
зова мъжа си нечестити.
Хекуба
Карат ни, водят ни...
Хор
Мъка, мъка е вика ти.
Хекуба
... робини в чужбина...
Хор
... от родината в разлъка.
Хекуба
О-о-о! Приаме, Приаме,
загина ти, остана
непогребан, без приятел,
на виждаш как съпругата ти пати.
Хор
Очите ти смъртта благочестиво
затвори със убийсто нечестиво.
Всички се обръщат към пламналия град.
Хекуба
Уви! Светилища божи и ти, мили граде... Антистрофа 2
Хор
О-о-о!
Хекуба
... главнята след меча на смърт ви предаде.
Хор
Във милата земя ще бъдете наскоро безименни руини.
Хекуба
Тъй както пушекът безследно във небето ще замине,
така под пепелта следата на дома си няма да открия.
Хор
Дори и името на цялата страна ще се затрие.
Където да погледнеш – руини под зноя.
Загина Троя, няма вече Троя...
Акрополът Пергам се срива с трясък.
Хекуба
Не чухте ли? Дали разбирате?
Хор
Пергам свешеният се срива.
Хекуба
Да, громол, громол...
Хор
... града разтърсва, който загива.
Чува се сигнал с тръба за тръгване.
Хекуба
О-о-о!
Трептящо тяло, хайде, моята стъпка води към хомота
на робските дни, които ме чакат от днес във живота...
Хор
Уви! Нещастен град!... Не ми остава нищо друго вече,
освен да се отправя към елинските кораби за път далечен...
Всички напускат бавно сцената.
- Агамемнон-
ЕСХИЛ
АГАМЕМНОН
Превод: Александър БалабановЕлектронна обработка: Милена Василева, 2008
ЛИЦА
Страж
Хор на старейшините - Орест-
ЕСХИЛ
ОРЕСТ
Превод: Александър Балабанов, 1940
- Медея-
ЕВРИПИДМЕДЕЯ
Превод: Александър Балабанов
Електронна обработка: Недялка Георгиева, 2007
Действащи лицаМедея
Язон
Креон
Егей
Дойка
Първи син
Втори син
Педагог
Вестител
Слуги и свита
трагедия