АРИСТОФАН

ОБЛАЦИ

Превод: Александър Балабанов: 1915 (1917, ...)

Електронна обработка: Иглика Милушева, 2007

    ЛИЦА:

Стрепсияд – прост човечец, омъжен за изтънчена жена.

Фидипид – негов син.

Слуга на Стрепсияд

Ученици на Сократ

Сократ

Хор от облаци

Права дума

Крива дума

Пазиас – лихвар.

Аминиас – лихвар.

Херефонт

Действието става в Атина към последната четвърт на петото столетие преди Христа.

Сцена в къщата на Стрепсияда. Нощ. Стрепсияд лежи в едно легло, синът му Фидипид – в друго. Около тях слуги спят.

Стрепсияд: Уф, уф! Господи Боже мой! Какви са безкрайни тия нощи! Няма ли най-сетне да съмне? И-и откога чух петела! А слугите хъркат ли, хъркат! Напред къде можеха така! Проклета война, поврага за всичко! На, сега не мога да накажа и слугите си дори. [Че току виж офейкали при неприятеля]. А това славно момче – то съвсем и не мисли да става. Увило се с пет повивки, бръмти ли, бръмти. Хайде да опитам и аз, да се сгуша добре и да захъркам, ако мога. Хм! За мене сън! Тежко ми! А кого ще хапят мислите за тези разноски, за тези пусти коне за препускане, за тези проклети дългове – и всичко туй, хей за тоя мой син! Той човекът измазнил хубава коса, езди си коне, препуска на колесници... Хъ! Ето го и сега бълнува, за коне сънува! А пък аз полудявам, щом видя новия месец – срокът иде, лихви трябва да се плащат...

Момче, запали ламбата! Хей ти там! – Донеси тефтера. Да пресметна на колцина дължа и колко правят лихвите.

Добре! Ето дълговете. Хиляда и шестстотин лева на Пазиас. Че как така хиляда и шестстотин лева на Пазиас? За какво са ми трябвали? За какво? Нали трябваше да купя тоя дорест кон с белега. Ах! Ега го бе камък бележил в окото преди да го видя!

Фидипид [сънува, че се надпреварва на колесница]: Филоне, така не може. Карай по своя път!

Стрепсияд: Ей на, това зло ме убива. Заспал, захъркал и пак бълнува за коне и препускания.

Фидипид [все бълнува]: А колко пъти заобиколи в надпрепускването с военна кола?

Стрепсияд: Баща си, баща си гониш да тича около своята съсипия. [Смята]. Е, какви други дългове освен на Пазиас? На Аминиас триста лева за неговата една кола с две колелета.

Фидипид [все бълнува]: Ха, сега накарай коня да се изваля в праха и го заведи дома.

Стрепсияд: Да, клетнико, мене ти караш да се валям в дългове. Едни от кредиторите ме вече осъждаха и наложиха възбрана върху имотите ми, а други искат залог за лихвите.

Фидипид [събужда се]: Слушай, татко, защо само току пъшкаш и се премяташ насам-натам цяла нощ?

Стрепсияд: Съдебният пристав ме хапе нещо под юргана.

Фидипид: Моля ти се, остави ме да си поспя малко.

Стрепсияд: Добре, добре, спи си. Но знай, всички тия дългове ще се струпат на твоята глава. Ах-ах! Проклета стройница! Защо ме измами да се омъжа за майка ти? Че колко хубаво си живеех на село! Широк живот, невчесан, неостриган, волен между пчели, между овци, между маслини. И току виж взех, че се ожених за племенницата на тоя Мегакъл Мегаклов... Аз, селякът, взех тая госпожа, госпожанка, надута прахосница, съща Кисира по натруфеност.

След сватбата, кога легнах при нея, аз мириша на комина, на сирище, на пърчовина и вълна, а тя – на помада, на сафран, на приказки с целувки, на разноски, на гуляй, на тия контета Колиад, Генетилид...

Да, не мога да кажа, че беше мързелива; о, не, тя тъчеше. Ето, покажа й тая дреха, изтъкана от нея и река: „Жено, много гъсто тъчеш.”

Стрепсияд: Ах, ти! Че защо си запалил тоя хобот? Я, ела тука да поплачеш малко!

Стрепсияд: Защото си турнал от дебелите фитили.

[Стрепсияд разказва по-нататък историята си]: После роди ни се син – ей онова момче – на мене и на добрата ми жена – и ние се скарахме още за името му. Тя току прибавя по нещо конско към което и да е име[1]: Ксантип, Хайрип, Калипид[2]. Аз пък исках да го наречем на името на дядо му Фидонид – Пестеливец[3]. Дълго се препирахме и най-сетне съгласихме се да го наречем Фидипид[4].

Несъвместимо нещо.

Тя взима това дете и го глези – „Кога пораснеш, ще караш кола към града, цял в пурпур като дядо ти Мегакъл.” А пък аз му думам: „Ех, как ще ми караш козите от Фелейската гора, загърнат в кожух като баща си!” Но той де ще ти слуша моите думи! Зарази ми имотеца с тая пуста конска болест. И ето сега цяла нощ мисля си, мисля. И намерих най-после край – и чуден, и дяволси. Придумам ли го, спасен съм. Я нека го събудя вече. Но как да го събудя – тъй тихичко? Ха? Фидипиде! Фидипидчо!

Стрепсияд: Целуни ме, дай си дясната ръка.

Стрепсияд: Кажи ми, обичаш ли ме?

Фидипид: Да, заклевам ти се в Посейдон Конезакрилника.

Стрепсияд: О, никога не дей ми споменава тоя Конезакрилец. Че тоя бог е причина за моята неволя. Но ако ме обичаш от сърце, чедо мое, чуй ме.

Фидипид: Че какво да те послушам?

Стрепсияд: Веднага зарежи тоя сегашен живот и бързай да изучиш това, което ще те посъветвам.

Фидипид: Кажи, какво ще заповядаш?

Стрепсияд: Поне малко ще ме послушаш ли?

Фидипид: Ще те послушам, кълна се в Диониса.

Стрепсияд: Ела и погледни насам. Виждаш ли тая вратичка и тая къщичка?

Фидипид: Виждам, но моля ти се, татко, какво е това?

Стрепсияд: Това е училището на мъдреците. Там има мъже, които могат да те убедят с думи, че небето е пещ около нас, ние сме въглените. Те учат още – стига да им заплатиш – как може с думи да се спечели и правото, и кривото дело.

Стрепсияд: Не знам точно как. Но те са дълбокомислени мъдреци, отлични хора.

Фидипид: Ха! Тия вагабонти ли? Знам ги. Ти искаш да кажеш, онези шарлатани с изпито лице, боси като този безобразник Сократ и Хаерефонт?

Стрепсияд: Хей, мълчи! Не говори глупости! Ами, ако не искаш баща ти да умре от глад, стани един от тях, зарежи конете!

Фидипид: Не, о, не! Не бих се съгласил дори ако би ми дал фазаните, които храни Леогорас.

Стрепсияд: Иди, моля ти се, иди, премили мой сине; иди и изучи.

Стрепсияд: Казват те имали две слова: едното право, другото криво. Ей това кривото, разправят, добивало право, дори и когато е най-криво. Та, ако ми изучиш ей това криво слово, от всичко, що сега дължа зарад тебе, няма да заплатя никому ни пара.

Фидипид: Няма да те послушам. Разваля ли си аз еднъж цвета на лицето, не ще посмея да погледна благородните конници.

Стрепсияд: Тогава нека ми бъде свидетелка богиня Деметра, не ще се храниш на мои средства нито ти, нито конете ти, нито козата ти. Върви по дяволите, изпъждам те от къщата си.

Фидипид: Ако! Чичо ми Мегакъл не би търпял да ме гледа без коне. Ще ида при него, а за теб не ща и да зная.

Стрепсияд: Да, паднах, но няма и да лежа. С божа помощ, сам ще изуча, ще вляза в това училище.

Но как така, нали съм стар, нали съм забравлив, нали съм тежък – как ще изуча тънкостите на толкова възвишени речи?

Но трябва да се отиде. Що не похлопам на вратите, ама се бавя само? [Хлопа на вратата на школата и вика].

Момче, хей, момче![5]

[Излиза един ученик].

Ученикът: Поврага! Кой хлопа така?

Стрепсияд: Стрепсияд Фидонов Кикински.

Ученик: Сигурно си някой простак, селендурец, че така силно блъскаш вратата. Току-що бях нашел една гениална мисъл, ти ми я изблъска из главата.

Стрепсияд: Прости ми. Хе е, на село, далече оттук живея. Но я ми кажи каква мисъл съм ти изблъскал из главата?

Ученик: О, не, не бива. Само на учениците може да се каже.

Стрепсияд: Щом като е така, хайде, кажи я и на мене. Защото и аз ида да стана ученик на това училище на мъдростта.

Ученик: Добре, да ти я кажа. Но знай, това са тайнства. Преди малко Сократ запита Херефонта, бълхата колко бълши стъпки скача. Че една бълха бе ухапала Херефонта по веждите, оттам бе скочила върху главата на Сократа.

Стрепсияд: И как можа да измери това?

Ученик: Много ловко. Стопи восък, улови бълхата, бръкна й краката в ръзтопения восък, восъкът изстина, бълхата остана обута в персийски обувки. Тях той изу, с тях измери пространството.

Стрепсияд: Господи, Зевсе! Какъв остър ум!

Ученик: А какво би казал, ако чуеш за едно друго изобретение на Сократа?

Стрепсияд: Кое, моля ти се, кажи ми.

Ученик: Същият този Херефонт запита Сократа комарът с устата ли си свири или с дирника.

Стрепсияд: И какво отговори той за комара?

Ученик: Каза: червото на комара било тясно. Въздухът минавал през теснината, духал силно към дирника. До тясното черво бил дирникът широк. В него се блъскал въздухът и свирил тъй силно.

Стрепсияд: Ще рече, дирникът на комара е нещо като тръба. О преблажени Сократе, ти, който проницаваш червата на комара! Наистина колко лесно ще ти бъде да изклинчиш и от най-опасното дело, щом си изучил червото на комара!

Ученик: Той търсеше да открие пътищата и въртенията на месечината и гледаше нагоре с отворени уста. Един гущер се надриска в устата му от стрехата.

Стрепсияд: Славен гущер, който одрискал Сократа!

Ученик: А вчера нямахме за вечеря.

Стрепсияд: Ау! И какво изнамери, за да ви нахрани?

Ученик: Посипа софрата с малко пепел, сгъна един ръжен, зема едно кръжило и... грабна от палестрата[6] една дреха.

Стрепсияд: И ние се дивим на Талеса! Отваряй, скоро отваряй училището - и веднага ми покажи тоя Сократ. Че искам да му стана ученик. Отваряй де, отваряй вратата. [Ученикът въвежда Стрепсияда в училището]. Ау! А! Херакле! Отде ли ще са тия животни?

Ученик: Какво се дивиш? Според теб те на какво приличат?

Стрепсияд: На пленниците от Пилас, ха, на онези измършавели лакедемонци[7]. Но защо пък тъй в земята са втренчили погледи?

Ученик: Издирват това, що е под земята.

Стрепсияд: Дирят лукови глави. Я не се грижете за това. Аз знам къде има големи и хубави. А тези там защо са се навели тъй?

Ученик: Те ли? Те съзерцават бездните на Ада и Тартара.

Стрепсияд: А защо дирниците им гледат към небето?

Ученик: Дирниците им пък на своя глава се занимават с астрономия. Но я влизай, че може той сам да ни завари тука, после...

Стрепсияд: Не, почакай още малко, почакай. Иска ми се да им разкажа за моята работица. Нека си стоят така.

Ученик: Но те не могат да стоят много тъй на открито, вън от училището.

Стрепсияд: Дали тая, която като плячка се разпределя по жребий?

Стрепсияд: Хубаво думаш. Тая наука, наистина е и нарочна, и полезна.

Ученик: А това тук е карта на цялата земя. Виждаш ли, ей това тук е Атина.

Стрепсияд: Какво думаш? Не вярвам, защото не виждам седналите съдии[8].

Ученик: И все пак това е земята на Атина.

Стрепсияд: А де са тогава Кикенесците, моите съселяни?

Ученик: Ето ги тук. А това, което виждаш тук, е Евбея, тоя дълъг остров.

Стрепсияд: Знам. Ние и Перикъл я тъй притискахме, щото сега е тъй дълга тая Евбея, нашата съюзница. А де е Лакедемон?

Стрепсияд: Ау, колко близо до нас! Я гледайте вие, дайте си големи усилия – че как и как да е той по-далеч от нас.

Стрепсияд: Тогава, горко ви! А тоя, кой е тоз, дето виси в кошницата?

Стрепсияд: О, Сократе! Но я, моля ти се, викни му ти с висок глас.

Ученик: Викни си го ти сам. Аз нямам време.

Сократ: Какво ме зовеш, о, ти мушице еднодневна?

Стрепсияд: Най-напред кажи ми, моля ти се, какво е това, което вършиш.

Сократ: Въздухоплавам и съзерцавам слънцето.

Стрепсияд: Ще рече, ти презираш боговете от кошницата, а не от земята, ако допускаш въобще, че има...

Сократ: Никога не бих могъл правилно да изследвам небесните неща, ако не ми виси духът тъй, че мисълта да ми се слее с въздуха като него лека. Стоя ли на земята и оттам да съзерцавам висшите неща, нищо не бих могъл да открия. Защото някаква тайна сила на земята тегли към себе си влагата на мисълта. Същото действа и водният кресон.

Стрепсияд: Какво каза? Мисълта тегли влагата в кресона? Но, мили Сократчо, я слизай вече и ме научи на това, за което съм дошъл.

Стрепсияд: Искам да изуча изкуството да говоря. Защото съм заплетен в лихви, лихвари, имотецът ми е заложен.

Сократ: И как не можа да се предпазиш от дългове?

Стрепсияд: Погуби ме тая страшна конярска болест, изяде ме. Затова моля ти се, изучи ме на оная реч, която нищо не плаща. Заклевам се в боговете, ще ти платя в законови пари труда.

Сократ: В кои богове се ти заклеваш? Преди всичко у нас боговете не са на чест.

Стрепсияд: Тогава в какво се кълнете? Да не би в железни пари, както във Византия?

Сократ: Искаш ли основно да изучиш висшите, свръхземните неща тъй, както са?

Стрепсияд: Разбира се, стига да може.

Сократ: И да се разговаряш с Облаците, нашите божества?

Сократ: Тогава седни върху това легло.

Стрепсияд: Венец пък защо? О, Сократе, да не ме принасяте жертва като Атамаса[9]?

Сократ: О, не. Но с всички, които посвещаваме в тайнствата, постъпваме така.

Стрепсияд: А от това каква облага ще имам?

Сократ: Ще станеш изпечен оратор, воденица ситно да мели. Стой само мирно [Сократ го посипва с брашно].

Стрепсияд: Ей Богу, и не лъже. Ето скоро ще стана брашно.

Сократ: Старецът да мълчи благоговейно и да слуша молитвите. Царю велики, необгледан въздух, ти държиш високо земята; и ти, светли Ефире, и вие, дивни богини – Облаци гръмосветкавични, станете, явете се, о господарки всевишни на мислителя.

Стрепсияд: Почакай, почакай малко да сдипля отвътре палтото си, че да не се измокря цял. И, какъв съм глупав аз! Да изляза от дома и да не си взема кожената гугла!

Сократ: Елате вече, о многообични Облаци, елате за ума на тогова. Въз свещените ли снежни вихрове на Олимп седите, безсмъртни хора ли с нимфите играете в градините на вашия баща Океана; със златни ведра ли черпите струите на Нил; около Меотийското езеро сте се наредили във венец или сте накацали по белите чуки на планината Мимос – чуйте ме, приемете с радост, посрещнете с усмивка нашето жертвоприношение.

[Настава мълчание на сцената. Издалеч се чува пеенето на пътуващите Облаци, които са хорът на комедията].

Хорът на Облаците [Строфа]: Нетленни облаци, да се дигнем, да се покажем росни и пъргави из дълбоките пазви на баща ни Океана, затътняли да полазим към високите върхове на дървокоси планини. Оттам ще погледнем далековидните ридове, плодосочната свещена земя, ще чуем на бистрите реки шуртенето и гръмката песен на морето. А на мраморно огледало грее отразено неуморимото око на Въздуха. И нека отмахнем дъждливи була, да открием безсмъртни лица и да погледнем света свободно с далекозарни очи.

Сократ: Преблаженни Облаци, виждам вие се отзовахте на моята молба. [Към Стрепсияда]. А ти чу ли техния глас и бученето на небесния гръм?

Стрепсияд: И ви обожавам, о преблажени Облаци, и ми иде да отговоря с гръм на вашия гръм. Дотам съм уплашен от вас и треперя. Но, грех не грех, не ще мога да се сдържа, ходи ми се повънка.

Сократ: Не се шегувай и недей постъпва като онези проклети комици-поети, а благоговейно мълчи. Ето иде голям рой богини с песни.

(300) Хорът на Облаците [Антистрофа]: Моми дъждоносни, да тръгнем към тучните поля на Палада Атина, да видим младата земя на Кекропса, юнашката родина, де се празнуват светите тайнства, де тайнственият дом се отваря за посветения. Що дарове за небесните божества! Що високострехи храмове! Що мраморни образи на боговете! Що шествия на блажените, що с венци окичени олтари божи! Що угощения, що изблик на радост – всяка година, всеки ден! А кога пролет донесе веселия празник на Диониса – що звучни борби на хоровете[10], що дълбоки песни на гласовити флейти!

Стрепсияд: За Бога, моля ти се, кажи ми, Сократе, кои са тия жени, които говорят на такъв важен език? Да не са някои полубогини?

Сократ: Никак. Те са небесни Облаци – големи богини на безделниците. Те ни вдъхват и мисли, и сладкодумие, и ум, и шарлатания, и словоизвъртане, и ловкост в препирните, и вдъхновение.

Стрепсияд: Аха, ето защо душата ми чувства окриление; нали чу техния глас. И копнее да остроумничи и да бъбри за дима; и с мисълчица мисълчица да боде и да противоречи на събеседника си. И дотам, щото, ако е възможно, иска ми се да ги видя тия Облаци.

Сократ: Тъй ли? Гледай тогава накъм планината Парнет. Ето виждам ги, тихо слизат.

Стрепсияд: Че де са, де? Покажи ми ги.

Сократ: Да, идат, толкова много са. Вървят, криволят из долини и гори.

Стрепсияд: Каква е тая работа? Защо аз не ги виждам?

Стрепсияд: Е, най-сетне, почнах малко да ги забелязвам.

Сократ: Но сега вече добре ще ги видиш, ако нямаш в очите си сламка колкото краставица.

Стрепсияд: Ай, ай! О вие, преблажени! Всичко покриват вече.

Сократ: И ти досега не знаеш, че те са богини и не ги почиташ?

Стрепсияд: Е, да! Мислех, че са мъгла, пара, дим.

Сократ: Разбира се, ти не знаеш, че те хранят много философи, пророци, лекари, мазновчесани ленивци, престъпници до нокти, дълбоко тъмните гръмнопойни поети дтирамбисти, шарлатани, метеоролози, те хрантутят всички безделници, защото ги възпяват.

Стрепсияд: Ще рече за това дрънкат в своите стихове:

                      стоглав и гръмки на небосклона

                      с въздушни крила кат стрели.

                         И дъждове, на облаци сълзите,

                         и пари, на боговете душите... 

И за такива стихове поглъщат тлъсти косове от големи и добри ягули и месо на печени дроздове.

Сократ: Поради тях. И не е ли заслужено?

Стрепсияд: Я ми кажи какво им се е случило, ако наистина те са Облаци, та приличат на жени? Че те обикновено не са такива.

Стрепсияд: Точно не зная. Истина, те приличат на големи парцали вълна, само не на жени, не и не... Те имат и носове.

Сократ: А сега отговаряй на въпросите ми.

Стрепсияд: Говори бърже каквото обичаш.

Сократ: Като си поглеждал нагоре, дали някога не си виждал някой облак да прилича на Кентавър или на пантера или на вълк или на бик?

Стрепсияд: Е, да, виждал съм. Че какво от това?

Сократ: Стават всичко, каквото поискат. Видят ли някой дългокос развратник от тия ленивците педерасти, като например сина на Ксенофонта, за да се присмеят на позора му, оприличават го на Кентаври.

Стрепсияд: А какво се биха направили, ако видят оня грабителя на народните пари, Симона?

Сократ: За да му покажат какъв е, веднага стават вълци.

Стрепсияд: Затова те вчера, щом съгледаха тоя страхливец Клеоним, който си хвърли оръжието и избяга, веднага се преобразиха на зайци.

Сократ: А днес, понеже са видели развратния Клистен, виждаш и ти – станали жени.

Стрепсияд: Блазе ви, господарки. А сега, ако въобще сте приказвали с някого на тоя свят, дайте и мен да чуя вашия небегръмък глас, вий, премощни царици.

Хорът на Облаците: Поздрав, старче от старото време, ти който дириш мъдри речи. А ти, жрецо на възвишени празнословия, научи ни какво ти трябва. Защото едвали бихме послушали някого другиго от мъдреците, които се занимават с небесни работи, освен Продика – и то зарад неговата ученост и мъдрост; а на теб, защото вървиш дигноглав по улиците и мяташ очи насам-натам. И босоног много мъки теглиш, осланяш се на нас и даваш важност на лицето си.

Стрепсияд: Земльо! Какъв глас! Какъв свещен, какъв важен и чуден!

Сократ: Да, защото само те са истински богини. Всичко друго е глупост.

Стрепсияд: Недей така. Нима Зевс Олимпийски не ни е бог?

Сократ: Какъв ти Зевс? Не се шегувай. Няма Зевс.

Стрепсияд: Ти какво казваш? А кой вали? От всичко най-напред искам това да ми кажеш.

Сократ: Те валят. Това ще те науча с големи доказателства. И така, де си видял ти Зевс да вали без облаци? В такъв случай би трябвало да вали от ясно небе, без да има облаци.

Стрепсияд: Наистина, това доказателство хубаво го чукна. Досега аз мислех, че Зевс пикае през решето. Но я ми кажи кой гърми. Това ме кара да треперя.

Сократ: Те гърмят като се търкалят един през други.

Стрепсияд: Че как така? Ти се много смел.

Сократ: Напълнят се с вода, трябва да се движат, тласкани от някоя сила; препълнени с дъжд, тежки, те се блъскат един о друг, пукат се и трещят.

Стрепсияд: А кой ги кара да се движат? Не е ли Зевс?

Сократ: Съвсем не той, а въздушният Вихър.

Стрепсияд: Вихър? И това не бях чул. Нямало Зевс, а вместо него царувал някой си Вихър. Но ти още нищо не си ми казал за гърмежа на гръмотевицата.

Сократ: Не чу ли като казах, че облаците, препълнени с вода, се блъскат един о друг поради тежестта си?

Стрепсияд: Добре, но как да повярвам това?

Сократ: Това ще ти докажа по тебе самия. Никога ли не ти се е случвало на големия празник Панатенеи да се напълниш с каша? Нещо загълголи в търбуха ти, пък току изведнъж търбухът ти забучи и загърми.

Стрепсияд: Да, да. Става ми лошо, загъргори нещо - и току като гръмотевица затрещи кашата и страшно ехти. Папакс, папакс – отначало. Сетне се съединяват и – папапа-папакс! А когато отивам по нужда – почне да бумти също като твоите облаци.

Сократ: Помисли тогава. От твоя мъничък търбух колко силно бръмтиш. А тоя необятен въздух как да не гърми така страшно?

Стрепсияд: Затова, значи, тия две думи са тъй близки една до друга „гърми” и „бръмти”. Това добре. Сега от де може да излезе светкавица със своя огън, който един само ще опърли, а другите ще изгори живи? Не е ли очевидно, че светкавиците хвърля Зевс върху клетвопрестъпниците?

Сократ: Тогава как стана – о ти, глупецо, и ти, който още миришеш на онези златни времена, когато хората се хранеха с хубави приказки – тогава как така, щом като светкавицата удря клетвопрестъпниците – защо досега още не е изгорила ни Симона, ни Клеонима (400), ни Теора? Че те малки ли са клетвопрестъпници? А вместо тях, събаря своя собствен храм или тряска скалата Сунион край брега на Атика или пък високите дъбове. Ха, защо? Сигурно дъбът не ще да е престъпил клетва някаква.

Стрепсияд: Знам ли? Но ти хубаво говориш. Че собствено какво нещо е това светкавицата?

Сократ: Когато се вдигне внезапно сух въздух и влезне в тях, и се заключи там, надува ги отвътре като някой мях, сетне стискат силно, той ги разкъсва, излита буйно, реве и се запалва от своя собствен напън.

Стрепсияд: А, да. Същото ми се случи и мен еднъж на празника на Зевса. Турнах еднъж да се пече един търбух за домашните си. Забравил бях да го разсека. Той се наду, па току пукна, та ми пръсна право в очите и ми изгори лицето.

Хорът на Облаците: О ти, човече, който си пожелал да се посветиш в нашата висока мъдрост, колко щастлив ще бъдеш ти между атиняните и между всички елини! Стига да не си лишен от памет и от ревност, стига да си издържлив по душа, стига да не се уморяваш нито от ходене, нито от стоене; стига да можеш да търпиш студа и глада, даже и вино да не ти се иска, ни гимнастика, ни други такива глупости. И ако вярваш, както подобава на всеки учен човек, че от всички блага най-голямото благо е да живееш и да мислиш по-добре, отколкото тълпата и да не искаш да блестиш, освен в борбите на езика.

Стрепсияд: Ако трябва издържливост срещу мъките, да прекарваш нощите в работа, да пестиш, да воюваш против стомаха си и да не ядеш друго, а само боб – бъди спокоен, аз съм твърд като желязо.

Сократ: И така, занапред не ще признаваш друг бог за бог, освен това, което изповядваме и ние: Хаос, Мъгли и Език. Само тези три.

Стрепсияд: А на другите няма и да им продумам, даже и да ги срещна. За тях ни жертва, ни свещено възлияние, ни зърно тамян.

Хорът: Казвай сега смело, какво искаш да ти направим. Няма да искаш напразно. Стига да ни уважаваш, да ни се покланяш. И стига да желаеш да станеш способен мъж.

Стрепсияд: Господарки! Всичко, каквото искам от вас, то е толкова малко! Искам от всички гърци да съм в говоренето сто години по-напред.

Хор: Ти ще имаш това от него. И то така, щото от днес нататък в събранията с предложения никой по-често от теб няма да побеждава.

Стрепсияд: Не ми е мене до предложения в събранията. Не това искам. Аз искам да нагласявам делата в съдилището в моя полза и да се отърва от ръцете на лихварите.

Хор: Е, ще имаш каквото искаш. Не желаеш нищо важно. Ти без страх се предай само на нашите служители.

Стрепсияд: Ще сторя това упован на вас. Защото нуждата ме боде. Ах, тез проклети бележени коне! Ах, тоя брак, който ме съсипа! Отсега да правят с мене каквото искат. Ето, това мое тяло тям го предавам. Да го бият, да гладува, да жадува, да се пече, да мръзне, да го дерат, стига да мога да се отърва от тия дългове, да не ги плащам. А на хората да се показвам дързък, сладкодумен, нахален, опърничав, ловък лъжец, пускач на измислици, кален в съдилища, цял законник, кречетало, лисица, паница без дъно, плъзгав като намаслен ремък, престорник, лепка, самохвалец, шило, мръсен, всякакъв и никакъв, дрипа за всичко. Ей с такива имена нека ме поздравява, кой де ме срещне и да прави с мен каквото иска. Ако, ако иска дори – нека, нека ми извадят червата, да ме сдробят, да направят от мен суджуци и да ме поднесат на философите.

Хор: Бодър и смел е духът ти. И знай – след като се изучиш при нас – твоята слава на земята ще стигне дори до небето.

Стрепсияд: Че от това каква облага за мен?

Хор: Ти ще прекараш целия си живот между нас, всеки на теб ще завижда.

Стрепсияд: О, дали ще доживея такова блаженство!

Хор: И още как! Сонм клиенти ще се тълпят пред вратите на твоята къща, ще горят от желание да се доближат до тебе и с теб да приказват и да се съветват; ще ти предлагат да им водиш дела за милиони, да вземаш за себи си колкото щеш. [Към Сократа]. Но я вече почвай да учиш тоя старец, възбуди духа му, изпитай силата на неговия ум.

Сократ: Добре. Хайде сега, разкажи ми сам за свойствата на твоя ум, за да зная и какви оръдия да насоча срещу теб. За всекиго трябват нови.

Стрепсияд: За Бога, да не мислиш да ме обсаждаш като някоя крепост?

Сократ: А, не; искам да ти задам някои питания, за да видя каква памет имаш.

Стрепсияд: Паметта ми е двойна: кога имам да вземам, помня добре; кога имам да давам – клетник аз – всичко забравям.

Сократ: Дарба да говориш имаш ли?

Стрепсияд: Да говоря – не, но да усуквам – да.

Сократ: Тогава как ще можеш да се учиш?

Стрепсияд: Не бери грижа за това; отлично.

Сократ: Ще рече, като ти подхвърля някой мъдър въпрос за небесните работи, ще можеш веднага да го лапнеш, нали?

Стрепсияд: Аха, като куче мръвката – така и аз ще лапвам мъдростта, нали?

Сократ: Простак! Варварин! Страх ме е, старче, ще ядеш бой ти. Я да видим, какво би правил, ако някой те бие?

Стрепсияд: Нека ме бие. След няколко удъра, ще си взема свидетели и ще заведа дело.

Стрепсияд: Откраднах ли ти нещо, та ще ме претърсваш?

Сократ: Не. Но такъв е обичаят – трябва гол да влезеш в школата.

Стрепсияд: Но аз не съм дошъл да търся някоя открадната вещ, та да се боите да не я вмъкна сам.

(500) Сократ: Я се събличай. Какво бърбориш само!

Стрепсияд: Кажи ми поне, ако бъда внимателен, ако уча с ревност, на кого от твоите ученици ще приличм?

Сократ: Ще бъдеш цял Херефонт мършавия.

Стрепсияд: Горко ми! Ще бъда полумъртъв.

Сократ: Стига си бърборил, ами я върви след мен. Бързай де!

Стрепсияд: Дай ми поне един меден кравай, както е обичаят, когато се влиза в бездните. Треперя от страх при мисълта, че трябва да влезна вътре. Струва ми се, слизам в пещерата на Трофония.

Сократ: Влизай де. Какво си се заовивал около входа?

Хор: Влизай, ликувай зарад тая твоя доблест. Ти си стар – и пак искаш да натопиш духа си в дълбините на новата мъдрост и учен да станеш.

Хорът [Парабаза[11]]: Зрители, ще кажа пред вас истината, заклевам се в Диониса, който ме е отгледал. Дано победя сега и да се прославя с дарбите си – поне толкова, колкото ви мислех за просветени зрители, на които представих тая най-гениална от всички мои комедия. Но аз се оттеглих – несправедливо победен от глупавите мои съперници[12]. Този упрек ви правя аз, просветени зрители, за които написах тая комедия. Аз никога няма да бягам от оценката на просветените. И затова тука, пред тези мъже, на които винаги ми е било приятно да разказвам, представих еднъж моя Скромник и моя Безпътен[13] с голям успех. И тогава аз бях още момиче, не бе редно да раждам[14]; подхвърлих детето, други прибраха моето първиче – и то израстна под вашата благородна опека, вие го отхранихте да порасте. Оттогава смятам, че вие сте се заклели във верност към мен. И така, подобно на Електра в трагедиите на поетите, тая моя комедия иде при вас и се надява да ви познае като ценители пак тъй просветени[15]. Щом зърна отрязаната къдрица от косата му, тя го позна. И вижте моята комедия колко е скромна и срамежлива сега: тя не иде с онова увиснало кожено късче отпреде – дебело, червено на върха, за да разсмива простаците; тя не се подиграва на плешивите глави, не играе оня срамотен танц кордакс. В моята комедия няма такива дъртаци, които, като декламират стиховете си, бият с тояга партнерите си, за да минат за духовити. Тя не се хвърля на сцената с пламнали главни и с крясъци: „У-у! У-у!” Не. Тя излиза пред вас, като се осланя само на своята вътрешна сила и на своята поезия. И аз, макар и да съм такъв велик поет, не съм горд. Нито пък искам да ви лъжа, като ви представям едно и също нещо по два и по три пъти. Не, аз винаги създавам нови творения, оригинални и различни едно от друго – всички съвършени и възвишени. Бих по търбуха Клеона[16], когато той бе всесилен; сега, когато той е мъртъв и безсилен, не смея да го закачам. Моите съперници, другите комици, правят тъкмо обратното. За наследника на Клеона, за Хипербола мълчаха, докато бе на власт; падна – и се нахвърлиха върху него и върху майка му. Ето, от тях най-напред представи своята комедия „Марикас” онзи мазен Евполис[17]. И то не бе негова комедия, а моя. Тоя крадец взима, че глупаво облича моите „Конници” в други дрехи, уж да ги измени малко, прибавя една отвратителна пияна бабичка да танцува срамотния танц кордакс. Или пък старата онази басня на комика Фриних, който изкарва на сцената едно морско чудовище, за да погълне бабичката. После върху падналия Хипербол се нахвърли и комикът Хермип, след него много други и всички само току предъвкват моето сравнение с тлъстата ягула. Бих желал тези, на които се нравят такива комедии, да не могат да търпят моите. А вие, които се наслаждавате от моята поезия и от мене самия – бъдещето ще ви слави заради вашия тънък усет.

Полухор [Строфа]: Царю небесни, властник на боговете, Зевс велики – най-напред теб призовавам да дойдеш и почетеш нашите песни, нашите игри. И теб, премощни тризъбецодържецо Посейдоне; ти, с бури разтърсваш и суша, и соленото море. И теб, Ефире, най-знатни родителю наш, ти, който всички ни храниш. И теб, Аполоне, ти, който държиш юздите на огнената колесница и който обгръщаш цялата вселена с бляскави лъчи, ти, Фебе, велик и на небето, и на земята.

[Хорът на Облаците от свое име се обръща към гражданите]: Просветени зрители, напрегнете вниманието си и ни чуйте добре. Вие ни обидихте и ние искаме да ви укорим явно. От всички богове ние най-много полза сме ви принесли – на вас и на вашия град. На всички богове принасяте жертви, само за нас нищо. А ние сме ви закриляли. Ето – вие решите някой глупав и безнадежден поход – ние почваме да гърмим и да валим. Изберете ли за пълководец тоя враг на боговете, този пафлагонски кожар Клеон – ние набръчкаме вежди, избухваме с нашия гняв: светкавица блесне, гръмотевица гърми, месечината изменя пътя си, слънцето забулва своя светъл лик и не иска да ви грее с пълководец като Клеон. И все пак, вие го избрахте. Да, право казват, Атина взима само гибелни решения. Но боговете обръщат грешките ви в добро. Искате ли и сега да бъде сполучлив вашият избор? Добре. Осъдете за продажност и за злоупотреба тая граблива врана Клеон[18], турете на врата му едно хубаво намазано въже и вашата грешка ще баде поправена, и веднага държавата ви ще зацъфти, както някога.

Полухор [Антистрофа]: Помогни ми и ти, Фебе, царю Делфийски, ти, който си господар на високите Кинтийски скали; и ти, блажена Дево Артемидо, която живееш в златните свои чертози в Ефес, дето ти се покланят нежните (600) белоснежни лидийски моми; и ти, богиньо на нашата родина, Атино, с тая царска егида, закрилнице на държавата ни, и ти, който скиташ из парнаските долове и чуки заедно с твоите делфийски вакханки и разтърсваш димния плам на високите борини, о Дионисе веселодушни!

Хор: Тръгвахме насам. Иде при нас Месечината и ни заръчва от нея да ви донесем много здраве – вам, атиняни, и на вашите приятели. Това едно. Сетне каза, че ви е сърдита. Вие сте се отнесли с нея много зле, с нея, която само добро ви е правила - и то не на думи, а на дело. Преди всичко, всеки месец, благодарение на нея, вие спестявате най-малко по един лев за осветление. Защото всеки казва на слугата си привечер, когато излиза: „Момче, не купувай борина, има такава хубава месечина.” И после още хиляди други добрини. И при това вие не пресмятате правилно дните. Вашият календар е една бъркавица. И затова боговете се карат на Месечината всеки път, когато се върнат у дома и не намерят очакваните гозби. Гражданите не забелязали деня, в който било отредено да се празнува. В известни дни, когато трябва да принасяте жертви на боговете, вие търгувате, вие работите по съдилищата. А често, когато ние, боговете, гладуваме от скръб поради смъртта на Зевсовите деца Мемнон и Сарпедон, вие се предавате на веселие, правите на боговете обилни излияния и жертвоприношения. Ето защо миналата година, когато по жребий се възложи на Хипербола да бъде пратеник в свещения съвет на Амфиктиониите, ние, боговете, му грабнахме венеца. И с право. Само така ще научи той, че дните на живота трябва да се нареждат според Месечината.

Сократ: О, Дишание! О, Хаос! О, Въздух! Не съм виждал досега толкова див човек, толкова глупав, толкова тъп, толкова безпаметен като тоя. Тъкмо заучи някоя дребна тънкост, току я забрави, още преди да я научи. Но все пак, имам надежда, ще го изведа вънка на светло. Стрепсияде, къде си? Излез, взимай си леглото.

Стрепсияд: Но дървениците не ми позволяват да го изнеса.

Сократ: Стига де! Постави го тук и слушай.

Сократ: Е, сега какво по-напред искаш да научиш от това, което досега не си учил? Ритми ли, размери ли или поеми.

Стрепсияд: За размерите, моля. Защото неотдавна брашнарят ме излъга точно с две крини.

Сократ: Не затова говоря. А кой размер считаш най-хубав: тристъпния или четиристъпния?

Стрепсияд: Предпочитам полушестостъпния.

Сократ: Ти говориш глупости, човече.

Стрепсияд: Обзалагам се с теб, ако твоят четиристъпен размер не е полушестошестинен.

Сократ: По дяволите! Колко си див и неук! Но да видим, може би за ритмите по-скоро ще можеш да научиш нещо.

Стрепсияд: И какво ще ми помогнат тия ритми за моето препитание?

Сократ: Преди всичко, ти ще бъдеш по-приятен и ще изглеждаш просветен във време на угощенията. Сетне, ти ще можеш да различаваш кое се вика военен ритъм, кое дактил.

Стрепсияд: Дактил ли? Че това зная вече.

Стрепсияд: Че това не е ли дактил тоя пръст[19]? Като бях дете, служех си и с тоя.

Стрепсияд: Проклетнико, че защо ми е да уча всичко това?

Стрепсияд: Научи ме, научи ме на оная пренеправа дума.

Сократ: Но ти трябва да научиш по-напред някои други неща. Кои от четвероногите са от мъжки род?

Стрепсияд: Че не съм луд да не знам кои са мъжки! Пръч, козел, бик, вълк, осел.

Сократ: Видя ли, че не знаеш? И на мъжкия, и на женския влък и осел казваш, че са от мъжки род.

Стрепсияд: Посейдоне! Имаш право. Е, как да назовавам женските?

Стрепсияд: Вълчица, казваш? Въздух! Отлично. И само зарад тоя урок ще напълня твоите нощви с брашно с пъп.

Сократ: Ето ти сега и друга грешка. Нощви казваш също като да са от мъжки род, когато те са от женски.

Стрепсияд: Че как така съм ги наричал кога са от мъжки род?

Сократ: Разбира се. Наричаш ги. Също като кога казваш Клеоним – Клеоними.

Стрепсияд: Не разбирам. Разправи.

Стрепсияд: Но, драги мой, Клеоним няма дори и нощви; хлябът си меси в дибек. Тогава как, как да казвам?

Стрепсияд: Ще рече женската нощва?

Стрепсияд: И така нощва, Клеонима[20].

Сократ: А сега трябва да те науча кои имена са женски, кои мъжки.

Стрепсияд: Че не зная ли кои са женски?

Сократ: Глупак. Това мъжки имена ли са?

Стрепсияд: Според вас тия не били мъжки имена?

Сократ: Разбира се, не. Защото ако срещнеш Аминиас, как ще го извикаш?

Стрепсияд: Как ли ще го извикам? Така: Ела, ела Аминиа[21].

Сократ: Видя ли? Ти му даваш женското име Аминиа.

Стрепсияд: Е, пък не е ли право, щом той отбягва да служи като войник? Но защо ми е да уча всичко това, което се знае от всички?

Сократ: Нищо, нищо. Но ти я легни тук.

Сократ: Измисли нещо за твоите работи.

Стрепсияд: Моля ти се, не ме карай да лягам на това легло. Ако е необходимо да се легне, кажи ми да легна на земята и ми заповядай там да мисля, каквото ще мисля.

Стрепсияд: Горко ми! Как ли ще ме накажат днес тия дървеници!

(700) Хор: Мисли, изследвай; мятай се, премятай на всички страни, върти буден ума си; срещнеш ли някоя мъчнотия, веднага се обърни към друга мисъл. Само недей позволява сладкият сън да заседне върху твоите очи.

Сократ: Какво пъшкаш? Какво те измъчва тъй?

Стрепсияд: Горко ми! Умирам. Пълзят из леглото ми дървениците, хапят ме, разнищват ми слабините, смучат ми душицата, щипват ме между краката, горят ме отзад, убиват ме.

Сократ: Гледай да не те сполети нещо по-страшно.

Стрепсияд: Нима? Загубих си парите, загубих си спокойствието, кръвта, обущата и на всичкото отгоре трябва да бдя в това легло и то, когато едвам дишам.

Сократ: Хей, ти там! Какво правиш? Размишляваш ли?

Стрепсияд: Аз ли? Размишлявам, размишлявам.

Стрепсияд: Дървениците дали ще оставят нещо от мен?

Сократ: Да пцовисаш, проклетнико!

Сократ: Недей се изнежва, покрий си главата. Трябва да се изнамери някоя грабителска мисъл и едно скривалище за нея.

Стрепсияд: Ех, кой ли би могъл да ми даде в моите вълнени завивки някоя грабителска мисъл?

Сократ: Но я чакай пак да видя, какво направи тоя! Хей ти там, спиш ли?

Стрепсияд: Не, о, не, не, не, не.

Стрепсияд: Нищо, а само нещо в дясната ръка.

Сократ: Не ще ли си закриеш здника, че да измислиш нещо друго?

Стрепсияд: Защо? Моля ти се, Сократе, обясни ми това.

Сократ: Ти сам изнамери първом нещо, че сетне ми кажи и на мен.

Стрепсияд: Хилядо пъти ти казах какво искам. Чуй ме, искам да ме научиш как да не плащам дългове и лихви, разбери.

Сократ: Тогава покрий се, съсредоточи ума си, който е толкова лек; изучавай подробно, дели, разпределяй, изпитвай добре.

Сократ: Стой мирно. И ако те хване някоя мисъл, отпусни я и пак лови, и мисли пак.

Стрепсияд: Намерих оная мисъл, която ще ме научи да не плащам лихвите.

Стрепсияд: Научи ме сега. Да си купя една магесница тесалийска, да я накарам през някоя нощ да улови Месечинката, да я затвори в някоя кутийка като някое огледалце и да я пази...

Стрепсияд: Каква ли? Щом няма да изгрява месечина вече, няма да се плащат и месечни лихви.

Стрепсияд: Че нали дълговете се разпределят на месеци и лихвите на месеци текат?

Сократ: Добре. Виж сега нещо по-тънко. Ако те осъдят да платиш пет таланта, какво ще правиш тогава?

Стрепсияд: Хъ! Хм! Какво ли? Не зная. Трябва да мисля.

Сократ: Ти не дръж мисълта завинаги около и при теб, а я пусни да витае във въздуха като някой бръмбар, вързана за краката с конец.

Стрепсияд: Намерих една мисъл гениална – с нея ще мога да отменя присъдата.

Стрепсияд: Не си ли виждал у бакалите един прозрачен и хубав камък, с който добиват огън?

Сократ: Искаш да кажеш палителна леща?

Стрепсияд: Да отида с тоя камък да седна на слънце срещу съдията, когато пише присъдата. Ще стопя восъка, на който ще напише осъждането да платя.

Стрепсияд: О, колко се радвам, че унищожих един дълг от пет таланта!

Сократ: Ха, сега, дръж другия въпрос.

Сократ: Дадат те под съд, нямаш свидетели, ще загубиш делото. Как можеш така да нагласиш работата, щото да осъдят противника ти вместо теб?

Стрепсияд: Да ти кажа. Щом има някое друго дело да се разглежда преди моето, ще ида и ще се обеся.

Стрепсияд: Не, наистина, не. Не могат да ме съдят, щом видят, че съм умрял.

Сократ: Ти се играеш. Махни се. Не ща да те уча повече.

Стрепсияд: Защо така, мили Сократе, заклевам те в боговете, защо?

Сократ: Че ти току-що научиш нещо, веднага го забравиш. Я ми кажи, какво беше научил най-напред?

Стрепсияд: Ха, да видя, какво бе първото? Първото какво ли бе? Ха де! Какво бе онова, с което излъгахме брашното? А? Какво, че какво ли беше?

Сократ: Махай се по дяволите, глупако, ти нямаш никаква памет, дъртако!

Стрепсияд: Горо ми! Какво ще стане с мене? Ще трябва да загина, не можах да се науча да говоря ловко. Поне вие, Облаци, вие ми дайте някой добър съвет.

Хор: И ние, старче, даваме ти тоя съвет: ако имаш син да си отгледал, прати него тука да се учи.

Стрепсияд: О, аз си има един хубав и чудесен син. Но той не иска да разбере как страдам аз.

(800) Стрепсияд: Е, да – че той е едър и як. А после произхожда по майка от онази птица Кисира. Но пак ще ида да го търся. Ако не иска, ще го изпъдя из къщата си. А ти, Сократе, влез си вътре и ме почакай малко.

Хор (на Сократ): Разбра ли сега, че само благодарение на нас ти се отрупваш с велики блага? Ето ти един човек, готов да ти се подчини на всичко. Видя ли колко е възхитен, гледай да го обръснеш колкото се може по-ниско. Добрите сгоди рядко дохождат и бърже си отивот.

Стрепсияд: Слушай, ти вече тука няма да останеш, заклевам се в Облаците. Върви и яж стълбовете на дядо ти Мегакла. Че само те са останали от славното му богатство.

Фидипид: Горкия! Какви беди са те сполетели, тате? Ти не ще да си с ума си, кълна се в Зевс Олимпийски.

Стрепсияд: Ето ти, ето ти тебе Зевс Олимпийски! Глупости! Ти си вече толкова голям и все мислиш, че съществува някакъв Зевс Олимпийски? Ха! Ха!

Стрепсияд: Мисля си, ти си все още малко момченце, щом още вярваш в ония старешки и изтъркани басни. Но я ела по-насам, за да се научиш на ум. Ще ти кажа нещо – щом узнаеш това – ще станеш веднага мъж. Само недей го казва другиму.

Стрепсияд: Ти се закле в Зевса, нали?

Стрепсияд: Видиш ли сега колко хубаво нещо е ученето? Няма Зевс, мой Фидипиде, няма.

Стрепсияд: Сократ Безбожний и Херефонт, който мери стъпките на бълхите.

Фидипид: Ти дотам ли си полудял, че да идеш да вярваш на тия гадници?

Стрепсияд: Празни думи. Не говори така лошо за тия мъдреци и просветени хора. Те от пестеливост – от тях никой никога не се е ни бръснал, ни стригал, нито си е чистил и рязал ноктите, нито се е мил някога. А ти – като да бях умрял – взе че ми уми всички имоти. Ами, я иди по-скоро при тях и, вместо мене, учи ти.

Фидипид: Че какво добро може да се научи от тях?

Стрепсияд: Какво ли? Всичката човешка мъдрина. Преди всичко ти ще разбереш, че си простак и тъпак. Хм, я ме почакай малко тук.

Фидипид: Горко ми! Какво ще правя? Баща ми полудя. Дали да го обявя за невменяем, или да му заръчам смъртния ковчег?

Стрепсияд (Носи две жаби): Ха, сега, кажи какво е това. Казвай де!

Стрепсияд: И двете едно ли са? Смешен си. Още еднъж да не казваш така. Едната е мъжка, другата – женска. Едното е жаба, другото – жабок. А жаба, както каза ти, е само от женски род.

Фидипид: Жабок? Това ли е толкова дето си научил и учил? Затова ли отиде при онези най-безпътни деца на земята?

Стрепсияд: О, аз научих и много други неща, но едно уча, друго забравям поради напредналите си години.

Фидипид: Зарад туй ли си загуби и дрехата?

Стрепсияд: Не я загубих, а я посветих на философията.

Фидипид: А обущата си къде остави, глупако?

Стрепсияд: И аз, както Перикъл държавните средства: похарчих ги за необходими държавни нужди. Но я върви, ходи да влезем. Бъди виновен, ако трябва, само бъди послушен на баща си. Когато ти бе на шест години, аз ти се подчинявах тогава. Спомням си на Зевсовия празник, ти искаше да имаш една количка. Аз ти купих една с първия грош, който получих като съдия.

Фидипид: Скоро ще се каеш, че си искал това.

Стрепсияд: Блазе ми, послуша ме! (Завежда сина си при школата на Сократа). Ето го, ето го, Сократе, излез вече. Водя ти сина си; не искаше, но го принудих.

Сократ (излиза): Че това е още момченце, не е навикнало на тия кошове, в които ние окачваме нашите умове.

Фидипид: А за да навикнеш още по-добре, трябва да се обесиш в тях.

Стрепсияд: Я го гледай ти обесника! Ти смяташ да обиждаш учителя си?

Сократ: Ах, това „да се обесеш” колко наивно го каза и как го проплъзна през устните си! О, как ще се научи той да избягва присъдите, как ще посочва свидетели, как ще покъртва и как ще убеждава! И всичко това Хипербол научи само за един талант!

Стрепсияд: Не се безпокой, учи го. Той е даровит хлапак. Да, още като бе детенце, строеше къщички, дялаше корабчета, колички от кори режеше. А от корите за количките правеше жаби за чудо. Ти се потруди само да изучи той тия две речи. Тая добрата, оная лошата, която с криви думи събаря добрата. Ако не двете, то поне едната само и то без друго.

Сократ: Самите думи ще го научат.

Стрепсияд: Пък аз да си отида. Но ти не забравяй, той трябва да се учи как се противоречи на всяка истина.

(Правата дума и Кривата дума се донасят на сцената в клетки. Дегизирани са като петли, готови за борба. След като им подхвърлят малко чеснов лук, за да се подлютят, пускат ги навън).

Правата дума: Ела тук, покажи се на зрителите, ако смееш.

Кривата дума: Върви, където искаш. Тъкмо пред тълпите ще мога по-лесно и по-добре да те съсипя.

Правата: Ти да ме съсипеш? Че кой си ти?

Кривата: Но все пак ще те надвия, ако си уж права.

Правата: Да, цъфтят тия мисли пред тези глупци тука.

Правата: Ще те смажа като червей.

Кривата: Че аз ще я извъртя с усуквания. Защото, според мен, право няма на тоя свят.

Кривата: Има право, ха! Тогава защо не е погубен Зевс, който хвърли в окови баща си?

Правата: О, лошо ми стана. Скоро дайте легена.

Кривата: Ти си глупав дъртак и нищо повече!

Правата: А ти си развратник и безсрамник!

Кривата: Какви хубави рози ми подхвърляш!

Кривата: Как не виждаш, че ме пръскаш със златен дъжд!

Правата: А някога с оловен дъжд те пръсках.

Кривата: А сега това ми е като накит.

Правата: Поради теб младежите не отиват вече на училище. Скоро ще разберат атиняните какви уроци дават тия на тези, които са тъй глупави да ти вярват.

Правата: А ти си цъфнал. Колко беден беше, когато казваше: „Аз съм мизиецът Телеф” и пълнеше полите си с мъдростите и клетвите на Пенделена.

Правата: И ти си глупав, и държавата, която те храни, за да покваряваш младежите.

Кривата: Само ти не ще можеш да учиш тоя младеж, ти, който се по-стар от дядо Кроноса.

Правата: Аз ами, кой друг? Стига той да не иска само славословия и усуквания.

Кривата (към Фидипида): Ела тука, остави тоя луд.

Правата: Ще те разплача само да се допреш до него!

Хор: Спрете караницата и обидите. Не е ли по-добре да си изложите всеки своето. Ти – това, на което учеше някога още, а ти – твоите модерни схващания. Той ще чуе препирнята ви и ще избере една от школите.

Хор: Добре. А сега кой от вас ще говори пръв?

Кривата: Нека той. От това, що ще каже, ще издялам нови думи и мисли и ще го забода като със стрели. И след това, ако продължава още да противоречи, ще му избода очите, ще му издраскам лицето с тия наши мъдрини, които са остри като жило на оса - и той ще умре.

Хор: Сега нека да се покажат тези. Те се осланят на хитрите речи, на тънките мисли и на своята опитност. Да видим кой ще надвие в препирнята, кой ще се покаже по-мъдър в думите си. Да, на голяма опасност е изложена тая мъдрост, заради която моите приятели почват страшна борба. О, ти, който си увенчал с толкова добродетели хората на миналите времена, застъпи се за делото, което ти е скъпо, покажи ни природата си.

Правата: Ще говоря за старото възпитание, ще кажа как бе поставено то, когато цъфтях аз и проповядвах истината и когато скромността бе на почит. Преди всичко тогава се смяташе за неприлично да бърборят кресливи хлапета. Когато отиваха на училище да се учат на музика, всички деца от махалата си вървяха наредени; и боси, дори и когато валеше сняг на едри парцали. А после, насядваха на земята с разчекорени крака, учителят ги учеше да пеят или някоя песен, като „Страшната Палада, що градовете разбива” – по стария мъжествен глас на бащите им. Ако някое от тях си позволеше да направи или да каже нещо неприлично, или да почне да пее с нежни мекушави тонове, като тия, които сега се разпространяват с такова усърдие от учениците на женствения поет Фриних, то се смяташе, че сквернят музите и много удари се сипеха върху него. А в палестрата децата трябваше да седят със стиснати и надлъж прострени крака тъй, че вънкашни хора да не могат да видят нищо неприлично. А когато ставаха, заглаждаха пясъка, за да не остане някой отпечатък от тялото им и да възбужда сладострастни мисли у другите. Никога никое дете не се намазваше с елей по-долу от пъпа. И затова на долните им части на тялото цъфтеше нещо като мъх и роса по праскови плодове сутрин. Те не се доближаваха до любовници с нежен и сладък глас, със страстни погледи, за да възбуждат сладострастието им. Седнали на трапеза, никой от тях не смееше да вземе ни репичка, ни зрънце анасон, ни лист от лютиче, преди да почнат по-старите, никой не смееше да яде рибата, печените гургулици, преди да му се позволи, нито да си кръстосва краката.

Кривата: Овехтели работи от времето на градозакрилника Зевса, когато му колеха цели бикове на празника; гъмжат старомодните закопчалки във вид на скакалци също и поети като отдавна забравения Кикид.

Правата: Да, но тъкмо това възпитание създаде калените маратонски борци. А ти учиш сегашните деца да се смърлушват в много дрехи. И кога ги видя на празника на Панатенеите да танцуват, просто побеснявам от гняв пред техните срамни кълчения с щита – с нищо не зачитат богиня Атина. И затова, момко, дерзай, избирай мене: аз съм Правата и Силната дума. И тогава ще се научиш да мразиш уличното, безнравствените къпални ще избягваш, от срамотните работи ще се стамуваш, ще се научиш да се докачиш и да пламтиш от истински гняв, когато те някой обиди в честта ти. После ще знаеш да правиш място на по-старите, да почиташ родителите си, да не ги обиждаш и да не допускаш нищо подобно: ти сам ще бъдеш жива срамежливост. Не ще се излагаш при танцувачките с бурните си ръкопляскания. Защото, ако се отдадеш еднъж на такива страсти, някоя развратница ще ти подхвърли ябълка - и беше, свърши се вече с твоето добро име. Не възразявай на баща си, не го наричай дъртак, не му напомняй старостта, която те е отгледала.

(1000) Кривата: Него ако послушаш, мамче, заклевам се в Диониса, ти ще станеш също като онези глупави Ипократови синове, с които всеки се подиграва, като ги нарича „мамини детенца”.

Правата: Не, не. Винаги ще си бодър и ще цъфтиш със своето здраве в гимназията. Няма да се скиташ из прашните улици да слушаш и да правиш гадни закачки, няма да те влачат по съдилища зарад леконравни постъпки. А ще си слезеш към Академията заедно с някой скромен твой възпитаник, ще отидеш под свещените маслини, ще легнеш там, на глава венец от бяла тръстика. Сладка ще ти е почивката, ще дишаш миризмата на тиса и на крехките тополени пъпки. Мило ще ти е да гледаш как се пука пролетта, да те приспива тихото шумолене на явора и на бряста.

Върши това, що ти казвам, мисли само за това. И твоите гърди винаги ще са здрави, пълни, кожата ти – светла, плещите ти – широки, езикът ти – къс, пълни бедрата, мирна главата.

Ако ли пък и ти се увлечеш от нравите на днешното време, преди всичко ще бъдеш бледен, с тесни плещи, със слаби гърди, дълъг език, мършави бедра, немирна глава, дълги процеси. Той ще те накара да вярваш, че туй, що е срамно, то е честно; туй, що е честно, то е срамно. И на туй отгоре ще те привикне на гнусните Антимаховски сладострастни щения.

Хорът (Антистрофа): О, поклоннико на тая възвишена и славна мъдрост! Колко сладко и колко хубаво е цветето на твоите думи! Блазе на ония, които са живели някога, във времената преди нас! А ти, комуто кимва мекушава и изтънчена сладкозвучна муза, ти трябва да кажеш нещо ново, защото твоят съперник бе славен. Както изглежда, ти трябва срещу него да пуснеш всички стрели на своя ум, ако искаш да го надвиеш и да не станеш смешен.

Кривата: Уф! Отдавна се задушавам вече, горя от желание да дам своите възрази и да съсипя всичко това. Истина, в училищата софистите ме наричат Кривата дума. Но това е затуй, защото аз най-напред измислих как може всеки да се противопостави на законите и правото. А това струва милион и повече – да се заемеш със защитата на кривата страна – и да спечелиш! И гледай сега как ще съборя възпитанието, за което иска да те спечели той. Първом той ти забранява да се къпеш в топли бани. Кои ти са доводите против топлите бани?

Правата: Защото са опасни, защото изнежват човека.

Кривата: Стой! Сега те улових през кръста, не можеш се отърва. Кажи: от синовете на Зевса, според теб, кой бе най-силен по дух и по тяло, кой изтрая най-тежките мъки и извърши най-големите подвизи?

Правата: Според мен, от Херакла по-силен няма.

Кривата: Така. А сега, кажи, моля, къде си видял да има Хераклови бани студени? И все пак, кой е бил по-силен от него?

Правата: Да, именно покрай тия заключения ние виждаме всички бани, изпълнени с младежи, които бездействат по цял ден в празни приказки, а гимназиите са празни.

Кривата: После ти осъждаш младежите, които се събират по площадите и улиците, а пък аз одобрявам това. Ако това бе така, както мислиш ти, Омир и Нестор не биха чели своите работи на площади и на улици, също и толкова мъдри хора. После ти казваш, че младежите не би трябвало да се предават на изкуството леко да говорят. Аз пък твърдя противното. Освен това ти им препоръчваш да бъдат целомъдрени. И двата ти съвета са еднакво вредни. Кажи кога си видял целомъдрието да е принесло някому полза? Отговори и се опитай да ме обориш.

Правата: На мнозина. Пелей например заради целомъдрието си доби чрез Хермеса от боговете един меч, който му спаси живота.

Кривата: Един меч. Тоя нещастник Пелей добива добив за чудо. Хипербол – онзи продавач на лампи – със своя разврат спечелил не един, а много таланти пари – не зная точно колко, но положително знам това – ни един меч.

Правата: Със своето целомъдрие Пелей спечели за жена и хубавата морска богиня Тетида.

Кривата: ... която го напусна после и си отиде. Именно защото той не беше страстен, съвсем не бе сладък и годен през цяла нощ да бди в леглото. А жените, както знаеш, мислят много другояче. Я се остави, ти си голям простак. А ти, момче, поразмисили всичко, каквото може да ти донесе разумното въздържание и онова, което ще ти отнеме: хубави момичета, жени, комар, ястия, питиета, безгрижни и буйни смехове. Щом като ще се лишаваш и от такива неща, защо ти е да живееш? Стига по това. Сега да минем към необходимостите на самата природа. Тя иска. И ти сгрешиш, блудстваш, браконарушаваш и хоп, пипнат на място. Загубен си, щом не си ловък в говоренето. А бъдеш ли с мене, не се бой – отдай се всецяло на страстите си, скачай, смей се, не се срамувай от нищо. Да речем, сварят те с чужда жена. Ти веднага кажи в очите на мъжа й, че нищо лошо не си направил. Или пък сравни своето положение с онова на Зевса; кажи, че и той не е можал да устои на любовта на жените. А ти кой си? Прост смъртен! Е, как можеш да си по-силен от Зевса!

Правата: Ами, ако твоя ученик набият на кол, ако му тикнат ряпа, ако го оскубят, ако го посипят после с гореща пепел по оскубаните части, както е законът за браконарушителите – как ще докаже това, че не е разкапан от разврата?

Кривата: Но какво лошо в това да си разкапан?

Правата: Има ли по-голям позор от това?

Кривата: А какво би казал, ако те оборя и тука?

Кривата: Е, добре, казвай тогава нашите адвокати, какви са те?

Кривата: Добре го каза. А демагозите?

Кривата: Най-сетне ще признаеш, че говореше глупости. На зрителите – какви са те повече? Погледай ги добре.

(1100) Правата: За Бога, повечето ми се виждат разкапаници. На, тогава знаем вече и тогова; също и тоя с дългите коси.

Кривата: Какво ти остава да кажеш още?

Правата: Победен съм. О, разкапници, земете това ми наметало, земете го; ето и аз се предавам на вас.

Сократ: Е, сега? Ще отведеш ли сина си или ще го оставиш да го уча да говори?

Стрепсияд: Учи го, наказвай го, не забравяй добре да му изостриш езика – от една страна за малки дела, от друга – за големите.

Сократ: Бъди спокоен. Ще ти го предам пълен софист.

Фидипид: И бледен, и разкапан, ха!

Хорът: Зрители, съдии, ще ви кажем какво бихте спечелили, ако ни възнаградите, както що е право. Първом, когато ще искате на пролет да разорете нивите си, най-напред вам ще валим дъжд, а на другите – по-сетне. После ще ви пазим плодовете и лозята така, че нито суша да ги гори, нито премного дъжд да ги разкапва. Ако ли пък някой смъртен обиди нас, богините безсмъртни, той нека знае, че ще му отмъстим люто: земята му не ще му даде ни вино, ни хляб. Щом почнат да запъпват маслините и лозята му, нашето силно духане ще ги олющи. Ако прави керпичи, ще му валим, а с нашата едра градушка ще му изпотрошим керемидите. Ако той се жени или някой от неговите близки, или приятели, ще валим цяла нощ, та да не може да заведе у дома невестата си. И тогава той по ще желае да се пресели в Египет, отколкото да онеправдава нас.

Стрепсияд (Сам, смята): Още четири, още три, още два дена, още една нощ – после ето ти проклетият срок. Треперя, въздишам, зъзна: иде денят на стария и на новия месец. Ето ги всичките ми кредитори се заклеват, дават гаранция, решават да ме погубят и да ме съсипят. Аз ги моля да бъдат милостиви и справедливи: „Драги мой, недей иска сега ти пари, почакай малко за другите, прости ми за още по-другите.” А те казват, че по тоя начин те никога не щели били да си получат парите, дават ме под съд за измама, осъждат ме... Но, поврага! Нека ме съдят! Съвсем и не искам да зная, стига Фидипид да е изучил как се говори. Сега ще узная. Да похлопам на портите на школата. Момче, хей, момче, момче!

Стрепсияд: Задравей, Сократе! Първом вземи тая торба брашно. Учителят не бива да се оставя без подаръци. Е, син ми, когото неотдавна взе при себе си на учение, научи ли вече онова прочуто слово?

Стрепсияд: Блазе ми! О, всевластна измама!

Сократ: Сега вече можеш да се избавиш от каквото искаш съдилище.

Стрепсияд: Даже и свидетели да има, че съм взимал с лихва пари?

Сократ: Колкото повече свидетели, ако ще и хиляда да са, толкова по-добре.

Стрепсияд: Тогава да викна и кресна през глава. Горко ви, хей, лихвари! С вашите пари и с вашите лихви на лихвите, плачете! Вие не можете ми стори нищичко вече. Ето тука, в тази къща, се учи мой син, острят му езика от двете страни. Ето той е моят защитник, спасителят на моя дом, смърт за моите врагове! Ах, неговият беден баща – отрупан бе той с нещастия, сега син му го спаява. Иди скоро, повикай ми го. Мило дете, миличко, бързай, баща ти те вика.

Стрепсияд: Приятелю, мой спътник, приятелю!

Сократ: Земи си дедето и си върви.

Стрепсияд: О, о, чедо! Ах, ах! Каква наслада усещам като гледам твоята бледост! По лицето ти се познава. Ти можеш най-напред всичко да отричаш, а после на всичко да възразяваш. Ето цъфти на твоите устни това: „Що казваш? Ти се преструваш, че си пострадал, когато ти сам си накарал други да страдат. И добре знам какво зло си им направил.” На, в лицето ти личи атическият поглед. А сега гледай да ме спасиш така, както що ме съсипа.

Стрепсияд: Денят, в който ще ме дадат под съд за дълговете.

Фидипид: Толкоз по-зле за тях. Защото не може да бъде това да има ден, който да е два дена.

Фидипид: Разбира се. Може ли една и съща жена, в едно и също време да бъде и стара, и млада?

Фидипид: Аз ще кажа, че не разбират смисъла на закона.

Фидипид: Дядо Солон обичаше народа.

Стрепсияд: А това какво общо има с новия и със стария или с последния и с първия?

Фидипид: Законодятелят Солон бе определил за протестиране два деня – последния на стария месец и първия на новия. Гаранцията за даване под съд трябва да се дава само първия ден на новия месец.

Стрепсияд: А защо му бе и последният ден?

Фидипид: Защо ли? Бедний татко мой! Длъжниците имат един ден на разположение да си изравнят сметките доброволно. Не сторят ли това, другия ден – първия на новия месец – ще бъдат дадени под съд.

Стрепсияд: Тогава чиновниците защо взимат таксите за даване под съд и на двата деня – и на стария, и на новия?

Фидипид: Струва ми се, те вършат същото, което вършат и лакедемонците на трапезата при угощения: преди да е сложено, гълтат. Така и те – от бързане да вземат таксите по-рано – нали те са именно за тяхната заплата – приемат ги един ден по-рано.

(1200) Стрепсияд: Така ви се пада, о вие, нещастници, като сте толкова глупци, че ние си играем с вас – ние, учениците. Вие сте камъни, празно число, добитъци, овци за стрижене, счупени паници. Да – и за мене, и за моя син трябва да ликувам гръмко: „Колко си щастлив ти, Стрепсияде, колко си мъдър! И какъв син си отгледал!” Така ще ми викат и приятели, и всички зрители, когато ти с твоето ловко слово ще спечелиш делата в съда. Но нека по-напред те нагостя хубаво. Влизай у дома.

Пазиас (кредитор към своя свидетел, когото води, за да може после да докаже, че е започнал процеса правилно): Бива ли човек да си дава парите на заем? Не. По-добре щеше да бъде да си набръчкам челото и да откажа още тогава, отколкото сега да се излагам на толкова неприятности. Пък и тебе да влача по съдилищата, зарад моите пари да свидетелстваш – а на туй отгоре от приятел да стана неприятел на съседа си. Но все пак – никога аз няма да опозоря отечеството си, никога докато съм жив. И ще дам Стрепсияда под съд –

Пазиас: - и на стария, и на новия ден.

Стрепсияд: Свидетелствам: той каза и двата деня. Но защо ме даваш под съд?

Пазиас: Зарад онези дванайсет мини, които ти заех, за да купиш оня дорест кон.

Стрепсияд: Кон ли? Чухте ли – за кон. А вие всички знаете, че аз мразя конете.

Пазиас: Да, да. Ти се заклеваше в боговете, че ще ми върнеш парите.

Стрепсияд: Е, да: тогава моят Фидипид още не бе изучил онова непобедимо слово.

Пазиас: А сега – защото го е изучил – искаш да се откажеш от дълговете си?

Стрепсияд: Разбира се, иначе, защо ще ми е тая наука?

Пазиас: И ти ще се закълнеш в боговете, че не ми дължиш?

Стрепсияд: Ех, да; бих дал най-после три гроша за едно заклеване.

Пазиас: Да се обесиш, безсрамнико!

Стрепсияд: Да те насоли човек и да те опече – тогава би мирясал.

Пазиас: Я го гледай, как се подиграва!

Стрепсияд: Тъкмо шест мери сол би стигнало.

Пазиас: Заклевам се в Зевса и във всички богове, няма да те оставя ненаказан, че си ми говорил така.

Стрепсияд: Много искам да знам за твоите богове. Учителят се смее кога чуе някой да се заклева в Зевса.

Пазиас: О, о! За тия твои думи ти някога ще отговаряш пред съда. А сега отговаряй: ще ми върнеш ли парите, които ми дължиш, или не? Имам си работа.

Стрепсияд: Почакай малко. Веднага ще ти отговоря точно. (Влиза вкъщи).

Свидетелят: Мисля, иска да ти върне парите.

Стрепсияд: Къде е тоя, който иска от мен да му върна парите? Ха, казвай, какво е това?

Стрепсияд: Ти си толкова прост и пак искаш да ти върна парите? Няма да дам нито грош томува, който вместо да каже на тоя един предмет нощва – казва нощви.

Пазиас: Значи няма да си платиш дълга?

Стрепсияд: Не, доколкото знам аз. Я скоро да се махаш оттук! Ето ти вратата!

Пазиас: Ще си ида. Но знай добре, да не съм жив, ако не внеса залога и не те дам под съд.

Стрепсияд: Тогава ти искаш освен дванайсет мини да загубиш и залога? Ех, не ми се ще тъй да пострадаш, жал ми е за теб, дето казваш нощви, вместо нощва на едната нощва.

Аминиас (друг кредитор): О, о! Ах!

Стрепсияд: Ха. Кой е тоя, който се вайка така? Да не е това някой от нещастните богове на нещастният трагик Каркин?

Стрепсияд: Тогава върви си по пътя.

Аминиас: О, богове жестоки! О, щастие, което счупи колелата на моя живот! О, Атина Палада, ти ме погуби!

Стрепсияд: Че какво зло ти е направил Тлеполем?

Аминиас: Не се подигравай с мен, драги; а кажи на сина си да ми върне парите, които съм му дал, защото сега много зле ми вървят работите.

Аминиас: За тия, които той взе от мен под лихва.

Стрепсияд: С теб ще да се е случило някое нещастие, както изглежда.

Стрепсияд: Тогава защо говориш такива глупости, като кога си паднал от магаре?

Аминиас: Искам си парите – това ли наричаш ти глупости?

Стрепсияд: Не, не може да бъде другояче, ти си луд.

Стрепсияд: Ти наистина ще да си имал сътресение на мозъка.

Аминиас: Заклевам се в Хермеса, ще те дам под съд, ако не ми платиш дълга.

Стрепсияд: Кажи ми, какво мислиш, водата, която Зевс праща от небето във вид на дъжд – тя винаги нова ли е или е същата, която слънцето изсмуква от земята?

Аминиас: Не знам и не искам да знам това.

Стрепсияд: Е, тогава как се осмеляваш да искаш пари ти, който не знаеш нищо за небесните работи?

Аминиас: Ако не си улеснен сега, плати ми само лихвите досега.

Аминиас: Лихви ли? Всеки месец, всеки ден дадените на заем пари растат и растат заедно с времето. Това е лихви.

Стрепсияд: Хубаво каза. Е, та какво после? Ти мислеш ли, че морето сега има повече вода, отколкото някога?

Аминиас: Не, толкова. То не бива да се увеличава.

Стрепсияд: Е, морето, в което се вливат всички реки, не ставало по-голямо и с по-много вода, а ти искаш твоите пари да стават повече? Я, махай се оттука, че ако зема тоя остен.

Аминиас: За това деяние ще повикам свидетели.

Стрепсияд: Не ще ли се махнеш вече, какво чакаш още? Хей, старо харо!

Аминиас: Това е вече повече от нахалство.

(1300) Стрепсияд: Още ли стоиш? Чакай да те мушна отзад, ти, лош вол. Бягаш сега, а? Щях да те науча тебе и твоята кола, и твоите колела!

Хор (Строфа): Ето къде водят лошите работи. Тоя старец иска да не връща парите, които е зел на заем. Но, без друго, днес ще му се случи нещо, което скоро ще го накаже зарад неговите лоши помисли. Отдавна гори той от желание син му да може да оборва правото и да печели и най-несправедливите дела. Това негово желание ще се изпълни. И скоро, скоро може би той ще поиска син му да е ням.

Стрепсияд: Олеле, олеле! Съседи, роднини, съграждани, помощ, спасете ме, убиват ме! Горко ми! О, главо моя! О, уста моя! Проклетнико, ти биеш баща си!

Стрепсияд: Ето, вижте, признава, че ме бие.

Стрепсияд: Ти проклетнико, ти отцеубиецо, ти разбойнико!

Фидипид: И викай си ти, и повтаряй, и ме наричай каквото искаш – толкова по ми е приятно.

Фидипид: Обсипвай ме с розите на твоя език.

Фидипид: И ще докажа, че имам право да те бия.

Стрепсияд: Безсрамнико! Как щяло да е право да биеш баща си?

Фидипид: И това ще докажа и ще победя с езика си.

Фидипид: Няма нищо по-лесно от това. Избирай, коя от двете речи искаш да ти държа?

Стрепсияд: Да, аз те накарах да учиш как се оборва правото и сега ти искаш мен да ми докажеш, че имаш право да биеш баща си, че това е почтено!

Фидипид: Да. И така ще ти докажа, щото, след като ме чуеш, сам няма да ми възразиш на това.

Стрепсияд: Е, добре. Кажи какво ще кажеш.

Хор: Потруди се, с т а р ч е, да намериш начин да го надвиеш. Защото той, ако не бе убеден в своята сила, не би бил тъй дързък. Има нещо, което го прави толкова сигурен. Явно е, душата му не се смирява. Но я кажи на хората, откъде изникна тая крамола, без това не можеш да минеш.

Стрепсияд: Ще ви кажа от какво се започна препирнята. След като ядохме, казах му да вземе лирата и да запее песента на Симонида за златното руно. А той току ми викна, глупаво било да се пее с лира и във време на пиене, като някоя жена, кога меси хляб.

Фидипид: И нямах ли право още тогава да те набия и да те мушкам, когато ти ме караше да пея? Аз скакалец ли съм или какво?

Стрепсияд: Тъкмо това ми говореше още вътре и казваше, че Симонид бил лош поет. И все пак, аз се въздържах, насилих гнева си. После му казах, вземи поне едно миртово клонче и ми кажи няколко стиха от Есхила.

Според мен, насмя се той, Есхил е пръв между поетите, защото неговите стихове бучат, бурни, безбрежни, твърди, груби. Е, още тогава, знаете ли, как кипна душата ми? Но пак задуших гнева си и казах: Е, тогава, кажи някои от новите прочути поеми! И той – какъв позор! – почна да декламира нещо от Еврипида, който разправя как един брат обезчестил сестра си, родена от същата утроба[22]. Аз вече не можах да се сдържа и почнах да го ругая по най-остър начин. След това, както става обикновено, почнахме да се надругаваме. Току скача той върху ми, счупва ми кокалите, смазва ме, дави ме, убива ме.

Фидипид: Нямах ли право? Че защо не викаш ти, че Еврипид е най-гениалният поет на севта?

Стрепсияд: Еврипид най-гениален? Ах, да бих могъл да говоря! Но ударите пак ще се струпат върху ми.

Стрепсияд: Как така с право? Безсрамнико! Да биеш мен, който те родих и отгледах! Ти едва бъблеше, аз се мъчех да отгадая какво желаеш. Ти речеш „брин” – аз разбирах, донасях ти вода. Викаш „мама”, аз ти донеса хляб. Едва изречеш „ака” – аз те грабна и те изнеса навън, и те държа. А сега, когато ти ме давеше, аз крещях, ревях, че ще се изходя от болки, а ти, разбойнико, не иска да ме изнесеш. И аз се изаках така, както си ме душеше ти!

Хор (Антистрофа): Знаем, младите горят от нетърпение да чуят какво ще отговори Фидипид. Защото, ако той съумее да докаже, че е имал право тъй да постъпи с баща си, тогава ние не даваме ни счупена пара за кожата на по-старите. И така, сега твой е ред да говориш, о създателю и носителю на нови идеи, да намериш средства да ни убедиш. Дай на твоя език сила да добие право.

Фидипид: Колко сладко е да си пропит от (1400) нови и гениални мисли и да можеш да презираш установените закони! Ето аз, докогато се грижех само за конете си, не можех да кажа три думи подред, без да сбъркам. А сега, когато тоя мой баща ме отмахна от тия работи и аз се предадох на възвишени мисли и речи, и дълбоки размишления, надявам се, мога напълно да докажа, че е право човек да бие баща си.

Стрепсияд:Тогава, препускай. И хиляди пъти ми е по-добре да ти храня конете, отколкото да ти търпя боя.

Фидипид: Ще почна оттам, дето бях, когато ме прекъсна, и, преди всичко, това ще те запитам: кога бях дете биеше ли ме ти?

Стрепсияд: Да, защото те обичах и ти мислех доброто.

Фидипид: Е, кажи ми, моля ти се, не е ли право и аз така да ти мисля доброто и да те обичам, и да те бия, ако боят е обич?

Как щяло така да бъде – твоето тяло да е неприкосновено за бой, а моето да е за бой? Че и аз нали съм син на свободен баща? Децата плачели – ами бащата не може ли да плаче? Ще кажеш, от закон било тъй отредено, децата да бъдат бити? Тогава – аз ще кажа, че старците са дваж по деца. И много по-уместно е старците да плачат, отколкото децата, защото много по-голяма е грешката, която те грешат.

Стрепсияд: Но никъде няма това – бащите да бъдат бити от синовете си.

Фидипид: Че не е ли бил и той човек, който пръв е създал тоя закон, не е ли убедил и той с думи нашите предци да му се подчиняват? Ами аз нямам ли право да установя за в бъдеще нов закон, според който децата да имат право да бият бащите си? За боя, който сме търпели преди моя закон, ние можем да ви простим. Ние не се оплакваме, че вие сте ни бъхтили безнаказано. Но не виждате ли петлите или другите животни, как се бият с бащите си? И при това, между тях и нас няма почти никаква разлика, освен тая, че те не внасят предложения в събранието.

Стрепсияд: Щом искаш във всичко да си като петлите, защо и ти не се ровиш в сметта и не спиш по градините?

Фидипид: Сравнението съвсем не е така, даже и сам Сократ не би направил това.

Стрепсияд: Ако е така, и ти не бий. Иначе, ти сам себе си ще виниш някога.

Стрепсияд: Затова, защото е право аз тебе да наказвам, а ти твоя син, ако ти се роди някога.

Фидипид: Ами, ако нямам си? Тогава напразно ще да съм плакал толкова, а ти ще ми се смееш под носа, дори и когато умираш.

Стрепсияд: Да. Според мен, вие, мои връстници, той има право. Трябва да им се признае това, което е тяхно право. Право е да ни бият, щом мислим лоши мисли.

Фидипид: Изпитай сега другата реч.

Стрепсияд: Загинах, ако не сторя това.

Фидипид: И може би не ще се сърдиш за това, което ти направих?

Стрепсияд: Я ми разправи, от това пък каква облага ще изтегля?

Фидипид: Както бия теб, така ще бия и майка си.

Стрепсияд: Какво думаш ти? Че това е още по-грозно.

Фидипид: А какво ще кажеш, ако докажа с кривата реч, че трябва човек да бие майка си?

Стрепсияд: Е, е! Ако направиш и това, не ти остава нищо друго, освен да се хвърлиш сам във Варатрон, гдето хвърлят осъдените на смърт. Хвърли и Сократа, хвърли и Кривата онази реч. Облаци! От вас ми дойдоха тия тегла – а вам се бях доверил всецяло аз!

Хор: Сам си виновен за всичко, що теглиш, защото ти сам тръгна по пътя на злото.

Стрепсияд: Защо не ми казахте това още тогава, а мене, простият селяк, ме излъстихте с надежди?

Хор: Ние винаги постъпваме така, щом разберем, че някой се предава на лоши мисли. Тласнем го в беда, че той да се научи да почита боговете.

Стрепсияд: Уви! Горчиво е това, Облаци, но е вярно. Не трябваше да гледам да не върна парите, що съм взел на заем. А сега, мили мой, ела с мен, за да накажем тоя нечестивец Херефонта, пък и Сократа, които измамиха и двама ни.

Фидипид: О, не, не. О, не, не. Не искам да обиждам учителите си.

Стрепсияд: Но трябва да се почита Зевс, закрилникът на бащите.

Фидипид: Ето ти пак сега Зевс, закрилник на бащите! Какъв си глупав! Нима има такъв Зевс?

Фидипид: Не може да бъде. Нали царува Вихърът, който изгони Зевса?

Стрепсияд: Не го е изгонил, ами аз мислех така тогава за тоя Вихър.

Фидипид: Тогава дръж за себе си тия твои глупости.

Стрепсияд: Ах, каква бе тая моя лудост! Колко съм бил глупав, че зарад тоя Сократ се отказах от боговете. А ти, мили Хермесе, не ми се сърди, не ме погубвай; прости ми. Тяхната бъбривост ме подлуди. И дай ми съвет, дали да ги дам под съд, или да направя нещо друго, което ти отредиш. (Замисля се). Право ми казваш, не трябва съд. По-добре още сега да подпаля къщата на тия празнословци. Ела, ела, Ксантий, вземи една стълба, излез, земи една брадва, сега качи се на тая школа, откърти покрива, ако обичаш господаря си, нека падне върху им. А на мен – донесете ми една пламнала главня. Аз ще ги науча тях, ще им отмъстя на тия лъжци.

Ученик (Отвътре в школата): О, о!

Стрепсияд: Хайде сега – нека тая главня им хвърли живи пламаци.

Стрепсияд: Какво ли правя? Какво друго, ако не това, че водя препирня за възвишени работи с гредите на тая къща?

Втори ученик: Хей, кой ни пали школата?

Стрепсияд: Онзи, комуто откраднахте дрехата.

Стрепсияд: Тъкмо това искам и аз. Стига брадвата да не излъже надеждите ми или пък аз да не падна и да си разбия главата.

Сократ: Хей ти там на покрива, какво правиш?

Стрепсияд: Рея се из въздуха и наблюдавам слънцето.

Сократ: Ах, горко ми – задуших се.

Стрепсияд: А защо сквернихте боговете? А защо се блещихте на месечината? (Към слугата Ксанти). Дръж ги, удряй, убий ги! Има защо, а най-много зарад тяхното безбожие.

Хорът: Да излезем оттук . Днес хорът напълно извърши своята работа.

ЕСХИЛ

ПРОМЕТЕЙ

Превод: Александър Балабанов, 1917 (1905¹)

Електронна обработка: Милена Василева, 2009

ЛИЦА:

Власт.

Сила – нямо лице.

Прометей.

Ефест.

Хор от Океаниди.

Океан.

Ермес.

Ио.

                                               СЦЕНА

         Висок скалист връх. Надясно море, наляво пустиня. – Власт и Сила донасят Прометея. Ефест с млат, вериги, железни колове и обръчи.

                                                     Власт

         Достигнахме и края на земята,

         До скитската пустиня дива. И сега,

         Ефесте, изпълни що ти заръча

         Баща ни. В железа тогоз немирника!

         На тез скалисти върхове го прикови!

         Че той открадна твойто цвете, огъня

         Вседелен, и на смъртните го подари.

         Такъв злодей наказват боговете

         Така. Веднага ще да се научи той

         Пред Зевсовата мощ да се прекланя,

         И туй човеколюбие да отлюби.

                                                     Ефест

         Вий, Власт и Сила, свойто свършихте

         И ви олекна вече на ръцете,

         Но аз, аз как да закова роднина бог

         На тоя див и мрачен връх, където

         Вилнеят бурите. А трябва. Че беда

         На Зевса волята да занемаря.

(Към Прометея, когото Власт и Сила слагат на скалата и го държат.)

         О, смелий син на мъдрата Темида,

         Неволно теб неволник заковавам

         В железа на тоя връх пустинен

         Човешки крак где никога не стъпва.

         И дълго, дълго ти на знойни слънчев пек

         Ще да чернееш; всякога със нетърпение

         Ще чакаш пъстропола нощ да ти закрий

         Виделина, сланата слънце да изпий,

         Безспирни болки тъй ще те терзаят –

         Не е роден спасителят ти още.

         С Човеколюбието си това сдоби.

         Ти, бог, презря гнева на боговете

         И на човеците през мяра даде чест.

         Ще бдиш сега на тия мрачните скали,

         Изправен тъй, коляно без да свийнеш.

         И много ще да охкаш и ридаеш...

         Напусто – Зевсу камък е сърцето.

         Че груб, жесток е всякой нови властелин.

                                                     Власт

         Е, стига ти! Извивай млата, удряй!

         Защо ли жалиш тоя бог на бози враг?

                                                     Ефест

         Приятелство, роднинство страшна имат мощ.

                                                     Власт

         Така! Но бива ли пък да не слушаш

         Ти бащин глас? Как? Още не трепериш ти?

                                                     Ефест

         Че ти – такъв си ти – немилостив, жесток!

                                                     Власт

         Не ще да му олекне и от твоите

         Ридания; какво се мъчиш само?

                                                     Ефест

         Проклето да е моето изкуство!

                                                     Власт

         Защо проклинаш? Право да ти кажа –

         Изкуството не е в нищо криво тук.

                                                     Ефест

         Но все пак другиму да бе се дало!

                                                     Власт

         Че всяка работа тежи, ти знаеш,

         И Зевс е само в тоя свят свободен.

                                                     Ефест

         Така е, виждам; няма що да кажа вече.

                                                     Власт

         И пак не бърза той да го застегне!

                                                      Ефест

         Пък ти – не виждаш ли ги тез окови?

                                                      Власт

         Е, бързай, бързай ти, ръце му окови

         На таз скала. Хей, удряй с млата!

                                                      Ефест

         Е, няма що да мисля вече, стана то.

                                                     Власт

         Ха, чукай ти, отвсъде здраво стягай,

         Че хитрий изход и във безизходство знай.

                                                     Ефест

         На, таз ръка веч няма той да вдигне.

                                                     Власт

         Тъй яката и другата я застегни;

         Да види той пред Зевса как се мъдри!

                                                     Ефест

         Сега не ще ме укорява никой веч.

                                                     Власт

         О, да! Вземи и с този клин железен

         Гърди му прободи и закови го – тук!

                                                     Ефест

         О! О!

         От твойте болки стена, Прометее!

                                                     Власт

         Нима ти още жалиш Зевсовия враг!

         Я скоро сам за себе да не охкаш!

                                                     Ефест

         Но, виждаш, гледка не за гледане с очи.

                                                     Власт

         Тогова закован! Голямо чудо!

         И около ребра му обръчи турни.

                                                     Ефест

         И туй ще стане – стига заповядва!

                                                     Власт

         Ще заповядвам, не – и ще крещя дори.

         Я слез и с обръч застегни бедра му.

                                                     Ефест

         Без много-много труд и туй се свърши веч.

                                                     Власт

         И на крака му не забравяй тез звена.

         Знай, тежко ще изкупваш всяка грешка.

                                                     Ефест

         Сега да си вървим. Той цял е в железа.

                                                       (Излиза)

                                                     Власт

(Към Прометея, който е окован тъй, че цялото му тяло виси във въздуха; ръцете опънати назад и оковани за скалите; също и краката. Един железен кол забит в гърдите му: с него е закрепено пък тялото за задната скала.)

         Злодействуй тук сега; от боговете

         Ти огън краж и на подневни същества

         Раздавай го! Да видим – щат ли тия

         Да снемат нещо от товара твой.

         “Предведец” криво те нарекли тебе,

         Че теб предведец някой трябва ти сега

         Да може те спаси от тая примка!

                                                       (Излиза)

                                                     Прометей (сам)

         Светли ефире, ветри бързокрили,

         Извори речни, морски усмивки,

         Землъо Всемайко, слънчев лик и тебе,

         Що виждаш всичко – призовавам аз –

         О, гледайте, аз – бог – търпя от боговете!

                  Погледнете какъв позор

                  Ще вися векове!

                  И това поругание мен

                  Низпосла на Олимп

                  Властелинът нов...

                  О! О! От сегашни тегла

                  И от бъдните стена сега!

                  И кога ли ще дойде краят!

         Но що говоря? Бъдещето зная –

         И зло не ще ме ненадейно сполети.

         Да, виждам аз, съдбата има сила

         Непобедима: трябва, що ми е дошло,

         Да гледам как по-леко да пренасям...

         Но пак, мълчи и не – за мене все едно!

         Човешки род пригледах аз – и ето

         В каква се безнадеждна примка улових.

         Да, аз им искра огън в тръст донесох,

         А туй им всяко трудно дело облекчи

         И всякога ще им помага в всичко.

         Такова тежко престъпление сега,

         При облаците закован, изкупвам!

         О! О!

         Какво шуми? Отгде туй благовоние?

         Човек ли? Полубог ли? Ил пък някой бог?

         Не е ли някой зрител празен,

         Дошъл на край земя? Защо ли друго пък?

         Е, вижте, закован злочестий бог –

         На Зевса врага и на всички богове

         От олимпийския чъртог омразен

         За неговото човеколюбие.

         А? ст... не чувам ли нейде да пляскат крила?

         И въздухът подсвирва леко... и фучи...

         Каквото и да иде, зъзна от страх.

(В туй време пристигат на крилати кола Океанидите, дъщери на Океана. Те се тъй стоят в колата си – във въздуха, доде ги не покани по-сетне Прометей да стъпят на земята.)

                                                        Хор

                                                     Строфа І

                  Не плаши се! Теб на помощ бързо

                  Таз дружина долетя

                  Тук до тоя връх висок.

         Щом усмилихме сърцето Зевсу,

                  Леко вятър духна нас;

                  Че на млата гръмки ек

         Стигна дори в пещерите наши;

                  Девствен ни покой смути

                  И в кола крилата идем боси.

                                                      Прометей

                  О! О!

                  Вий рожби на Тетида многодетна

                  И на Океана, що цялата земя

                  Обгърнал е с водите тъмни;

                  Я вижте, вижте, закован,

                  Как тука на скалите

                  В небесни висини

                  Векове в позор

                  Ще бдя като страж.

                                                        Хор

                                                     Антистрофа І

         Виждам, Прометее, и очите ми,

                  Потопени в сълзи,

                  Тъмна ги мъгла покри,

         Щом съгледах как тяло ти вехне

                  Тук на мрачните скали,

                  Оковано в железа. –

         Цар в Олимп е Зевсу произвола:

                  Всички силни той сломи,

                  Те са нищо вече днес.

                                                     Прометей

         Долу под Ада да бе ме той хвърлил,

         Мъртвите де скитат,

         В безграничния, мрачния Тартар!

         Там във вериги да бе ме сковал,

         Че никой да не ми идва

         С мен да се гаври!

         Клетник, сега съм увиснал тука,

         Моите врази да се радват и гаврят!

                                                        Хор

                                                     Строфа ІІ

                  Има ли сърце тъй твърдо

                  Да се радва и сега?

                  Кой над теб се не смилява?

                  Само Зевс, тиран жесток,

                  Беззаконно и без милост

                  Тъй наказва боговете.

                  Той не ще и да престане

                  Дор го някой не сломи.

                                                        Прометей

         Мен ще търси той –

         Нека сега съм в тежки вериги –

         Мене – той на блажените царете;

         Да му открия заговора,

         Който ще го лиши от скиптър и чест.

         И тогаз няма да може

         С песни сладки да ме обае

         Нито пък ще ме уплаши със закани.

         Аз не ще му кажа, додето

         Тия окови не паднат, додето

         Той не умий ми позора.

                                                        Хор

                                                     Антистрофа ІІ

         О, ти, дръзкий и в злощастие,

                  С необуздан си език,

         Смело пак стоиш на свойто.

                  Аз пък тръпна, виждаш,

                  Зарад твоята съдба.

                  Зевс с коварно е сърце –

                  И не знам на твойте мъки

                  Ще ли доде нявга край.

                                                     Прометей

         Отдавна зная туй – жесток е наший Зевс,

         Държавата сега е той, но нека!

         И той ще ми омекне, вярвам твърдо аз,

         Смири ще се.

         Необузданий си гняв ще обуздай

         И тогаз ще ми доде любезен и мек

         Като другар другарю.

                                                     Хор

         Открий ни, вести ни всичко сега

         Да видим какво престъпление пред Зевса

         Тез тежки тегла ти навя, тоз позор.

         Разправяй ни, ако това те не мъчи.

                                                     Прометей

         Че тежко ми е то – разправям,

         И да мълча: и тъй, и инак – все беда.

                  Когато олимпийците дигнаха бунт,

         Родиха се раздори между тях. Едни

         Решават Кроноса от трон да свалят,

         Та Зевс уж да владей; а други напротив:

         Не Зевс да бъде властелин искат.

         И рекох аз титаните да вразумя,

         Тях чада на Земята и Небето.

         Но не можах. Презряха хитростта ми те,

         Надменните, на свойта сила само

         Облегнати, ще сграбчат мислеха властта.

         А майка ми Земя-Темида –

         Предсказваше ми често бъдещето тя: –

         Че сила, якост няма да надвият,

         Че тука победи ще само хитростта.

         И аз разправям им туй предсказание,

         А те – не щат дори да ме погледнат.

         Тогаз видях, че най-добре ще бъде

         С майка си при Зевса да отида,

         Да вземем негова страна и ние.

         И ей сега от моя план е всичко туй,

         Че пещерата черна и дълбоко

         На Тартара веч Кроноса вековний крий

         И всички му другари.

                                              Туй направих

         За тоз тиранин олимпийски, а сега

         С какво ми тоя отвърна, погледнете!

         Да, на тираните вродена болест е

         И на приятелите да не вярват.

                  Но вий ме питахте каква вина сторих,

         Че съм наказан тъй. И туй ще чуйте.

                  На трона на баща си щом се качи Зевс

         Властта раздели между боговете

         По ред. – И управлението – пак на тях.

         А за човешки клети род - ни дума.

         Той бил решил всецял да го премахне

         И ново поколение да създада...

         Не се застъпи никой за човека.

         И дръзнах само аз. Спасих от Ада

         Човешки род.

                  За туй се аз превивам днес

         Ей под таквиз тегла безмерни. Тежка

         За страждущи, за зрителите пък – тъга.

         Над человеческия род се аз смилих –

         За мене нигде милост! Чудно натъкмен

         Вися тук, зрелище за срам на Зевса.

                                                     Хор

         От камък е оня, с желязно сърце,

         Кого не покъртят и твоите мъки;

         Че мене – о, тъй да не видях аз теб! –

         Душата ми жалост сломи, Прометее!

                                                     Прометей

         И за приятели си жалък станах веч!

                                                     Хор

         След туй? Не искаш ли да ми разправиш?

                                                     Прометей

         И смъртний участта си не предвижда веч.

                                                     Хор

         Нима намери и за тая болест цяр?

                                                     Прометей

         Вселих в душата му надежди слепи.

                                                     Хор

         Голяма благодот е туй за смъртний.

                                                     Прометей

         На туй отгоре дадох им и огън.

                                                     Хор

         Как? Огън тям – създания подневни?

                                                     Прометей

         От него ще научат те безброй неща.

                                                     Хор

         И ето зарад грешките ти Зевс те –

                                                     Прометей

         Опозори – и няма да ме пусне тъй.

                                                     Хор

         А края на теглата си не знаеш?

                                                     Прометей

         Когато Зевс благоволи, по-рано не.

                                                     Хор

         Ще благоволи? Таз надежда пък отде?

         Нали си престъпил? И как си престъпил!

         Сърце ми не дава да кажа. Дири

         От черни си мъки и спасение найди.

                                                     Прометей

         Не си ли на примката за теб е леко

         На страждущий да даваш и съвет, и ум

         Отдавна зная всичко туй. Но аз исках,

         Исках – и тъй престъпих, не отричам;

         Теглата на човешки род връх себе взех.

         Наистина, не вярвах аз, че тука

         Ще чезна, тука на приоблачни скали,

         На тоя връх пустинен и печален...

         Но вий не ме оплаквайте за тез тегла:

         Стъпете – и ще чуете за бъднината,

         И всичко ще узнаете от край до край.

         Не бягайте, не бягайте от мене,

         От страждущия днес, - че злото не стои:

         Днес мен, а утре теб то сполита.

                                                     Хор

                  Ето, Прометее, слизам

                  Още с първия ти зов

                  От колата си хвърката

                  И от бистрия ефир,

                  Гдето хвъркат леки птички.

                  Ей, нозете ми нагазват

                  Вече твърдата земя

                  И желая аз докрай

                  За теглата ти да чуя.

(В туй време пристига Океан на крилатия си кон.)

                                                     Океан

         Ей, свърших си дългия път,

         Вече стигнах при теб, Прометее!

         И моя крилатия кон –

         С юзда го не карах, а с мисъл.

         Е, виж ме колко ти съчувствувам!

         Тъй трябва то: род сме един.

         А след рода

         Ти ми си най-свет.

         И не пустословен ласкател

         Съм аз.

         Ще видиш: само загатни

         С какво да ти услужа.

         Та нявга да ми не кажеш: “Имам

         По-верен приятел от Океана”.

                                                     Прометей

         А, а! Че що от туй? И ти ли доде

         Позора ми да гледаш? Как ли пък посмя

         Водите да оставиш, що наричат

         По твое име, тез дълбоки пещери,

         Та на земя да стъпиш? Зрител или

         От състрадание си ти дошъл?

         Е, гледай зрелище – на Зевса врага,

         Бунтовника против тиранството, ей тука

         С какви мъчения го изтезават.

                                                     Океан

         Да, виждам, Прометее! Но сега ще дам

         Добър един съвет на тебе умний:

         Виж кой си и признай веч новия закон:

         Че нов сега тиран в Олимп царува.

         Противиш ли се нему тъй и смело

         Говориш, знай, ще чуе Зевс от трона свой –

         И по-високо да седи. Тогази

         Играчка ще ти са сегашните беди.

         О, чуй, злочестник, остави таз ярост

         И гледай от бедите да се отървеш;

         Туй бабешки съвет е, може да речеш;

         Но виждам ази, Прометее, в тоя час

         И необузданий език какво навлича.

         А ти нито смиренье, ни отстъпка

         Пред злото: и искаш още да ти дойде.

         Но мене слушай ти: не ритай на ръжен.

         Нима не виждаш кой ни управлява?

         Монарх без всяка отговорност, страшно

                                                                   строг! ...

         Но да вървя веч. Ще се поопитам

         Да ти помогна някак в тези беди.

         Пък ти смири се, дръж уста си малко!

         Че ти, премъдрий, ти поне ще знаеш –

         Език развързан зло, че си навързва.

                                                     Прометей

         Щастливецо, не се захвана с мене ти,

         Сега си чист от всякоя опасност.

         Пък и сега недей да се тревожиш –

         Не можеш го склони, неумолим е Зевс.

         Я по-добре ти сам без зло да минеш.

                                                     Океан

         Че ти си знаял по-добри съвети

         За другите! – На вътре не приказвам:

         И да не искаш ти – ще ти помогна аз;

         Че Зевс към мен е доста благосклонен;

         И вярвам да избавя теб от тез беди.

                                                     Прометей

         Похвална, виждам, твойта ревност,

         Не си да не желаеш мен добро. Недей,

         Не се грижи за мен. Трудът ще бъде

         Напразен, ако се потрудиш нещо ти.

         Я стой си мирно, добър си в безопастност,

         Че аз, ако страдая, зарад мен не ща

         И други още да търпят неволи.

         И малко ли е тежко мен за злата чест

         На брата ми Атлас; далеч на запад

         Сам на плещи си стълбовете днес държи

         На Небо и Земя?... Ужасно бреме!

         Скърбя и за родений от Земя Тифон,

         Що нявга в пещерите киликийски

         Живееше, Рушителят – чудак стоглав –

         Лежи сега сломен. –

                  Веднъж застана

         Самичък срещу всички богове в Олимп.

         И скърца зъби в яд, очи му мътят

         Искри. Ще сваля Зевса от престола той!

         Но Зевс не спи. Изпраща гръм веднага.

         И гордия бунтовник право по сърцето...

         И днес лежи той труп бездушен, тамо

         На тесний морски бряг прострян. Една му част

         Под Етна, а на другата пък горе

         Ефест върти ли чука! Нявга ще оттам

         Да бликнат огнени реки и стръвно

         Полята сицилийски ще да загризат

         И огнен океан ще ги залее.

         Такъв ще бъде нявга на Тифон гневът;

         Той ако е сега от Зевсовия гръм

         Свъглен. –

                  Но ти не си дете, на теб

         Съветник ти не трябва; виж сам сега,

         Търси си лесен край, до колко можеш,

         Да се избавиш от страдания и злини.

                  Пък ази таз горчива чаша

         Ще мога я до капчица изпи,

         Не ще ли Зевс гнева си да забрави.

                                                     Океан

         Но ти не знаеш ли, че яростна душа

         С думи може да се излекува?

                                                     Прометей

         Кога човек се овреме притича,

         А не кога духът е вече закипял.

                                                     Океан

         Каква ли пък вреда, кажи, намираш,

         Ей тъй да поопитам само а моя цяр?

                                                     Прометей

         Напразен труд и глупо добродушие.

                                                     Океан

         Ех, нека само туй да ми е болестта –

         Кога понася – умний крий ума си.

                                                     Прометей

         Изглежда само тука да съм сбъркал аз.

                                                     Океан

         Разбирам, думи ти дома не пращат.

                                                     Прометей

         Съчувствието да не ти навей вражда.

                                                     Океан

         На новия ли властелин враждата!?

                                                     Прометей

         От неговия гняв добре се ти пази!

                                                     Океан

         Теглата твои, Прометее, мен урок.

                                                     Прометей

         Иди си, бързай. Все на туй ухо лежи!

                                                     Океан

         Готов ме подканя и твоето слово;

         Ей, плясна с крила си и коня ми веч;

         И как се той радва, че скоро коляно

         В домашни обори ще свийне на мир!

                                     (Изхвръква)

                                                        Хор

                                                     Строфа І

                  Съдба ти тежка, Прометее,

                  Разкъсва моето сърце;

                  Сълзи по нежните ми бузи

                  Текат, текат си на порой.

                  Жестоко Зевс ни управлява

                  По своя воля и закон;

                  Той жилото си ядовито

                  Забива и в богове.

                                                     Антистрофа І

                  Тифона и Атласа в запад

                  Оплаква цялата страна,

                  Но твойта зла чест вси народи

                  В свещена Азия сломи.

                  И страшни вопли и ридания

                  Се носят по гори, поля,

                  Земя, море – те зарад тебе

                  От ужас яростно бучат.

                                                     Строфа ІІ

                  Колхидските девици чудни,

                  Неустрашимите в бой[1]

                  И племената скитски тука,

                  Прострели се докрай земя.

                                                     Антистрофа ІІ

                  До езерото меотийско;

                  И войнствений арийски род,

                  Що крепостта кавказка владя –

                  В сълзи е всичко зарад теб.

                                                     Строфа ІІІ

                  Сама видях аз нявга

                  Как клетият титан Атлас,

                  Превит под стълбовете

                  На Небо и Земя, стои.

                                                     Антистрофа ІІІ

                  И там бучи морето пенно

                  Дори от тъмни дълбини,

                  И тътнат пещерите адски,

                  Ридаят бистрите реки.

                                                     Прометей

         О, не от гордост бе това мълчание.

         Да, туй съзнание сърце ми днес гризе,

         Че тъй позорно тук ме изтезават.

         Не ази ли на тия млади богове

         Властта им дадох в ръцете? Нищо,

         Туй нека премълча. Не е и ново

         За вас. Но чуйте, що сторих за смъртни:

         Безумни бяха – ази с ум ги надарих.

         Разказвам туй, но не да укорявам

         Човека, а само да покажа вам

         Какво добро съм им направил.

         Те имаха очи, но бяха вси слепци,

         С уши, но глухи бяха. И заспали

         Прекарваха живота си без цел, без ред,

         Заблудени в мъгла. Ни къщи светли

         От камък знаеха да си градят, нито

         От дърводелство имаха понятие.

         А в дупки се заравяха, в тъмнина

         Като в мравуняк същ. И ни на зима,

         Ни на цветиста пролет, ни на летни дни,

         Кога настъпва знаеха те края.

         А всичко вършеха тъй безразсъдно:

         Дор им покозах аз небесни светила

         Кога изгряват и кога захождат.

         Да смятат и да пишат ги научих; дарих

         Им памет, майката на всички музи –

         Добитък впрегнах първи аз в ярема,

         Научих ги да ездят и товарят,

         Че тежки труд да не измъчва само тях.

         Аз първи заюздих конете на кола

         И с туй се днес гордее всеки дом богат,

         И кораб платнокрил им първом аз

         Устроих. Ей такива добрини от мен

         Човешки род видя! Сега пък аз не знам

         От мойте мъки как да се избавя.

                                                      Хор

         Тегла ти са ужасни

         Кат лекар лош кога се разболее,

         В отчаяние – не знаеш сам сега

         С какви ли цярове да се лекуваш.

                                                     Прометей

         Но още чуйте и чудете ми се вий

         Какви изкуства, леснини намерих.

                  Безпомощен бе против болестта напред

         Човешки род. Не знаеше лекарства,

         Ни питни, ни мехлеми, гниеше си тъй.

         Научих го да прави билки; с тях сега

         От всяка болест се спасява бърже.

         От мен узна той и да отгадава

         И сънища, и тъмний на съдбата глас,

         И знамения, що на път се случват,

         И кривоклюнни птици в техния летеж –

         Що значат отляво и отдясно –

         Вражда, приятелство или другарство.

         И в жертвоприношения показах

         Вида на вътрешности от животни,

         И бозите с какъв обичат цвят жлъчта,

         И всички менения на дроба,

         И първи аз запалих тлъсти бутове

         И крехки рибици – и тук открих му

         Тайнството на пламъчните знаци...

         Очите на човешки род отворих.

         Дотук за туй. Но вътре в своите недра

         Богатствата, земята що ги крие –

         Желязо, мед и злато, и сребро –

         Посмял ли би да каже нявга някой,

         Че той ги е от мене по-напред открил?

         Не! Само пустохвалец би рекъл това!

         И най-сетне вкратце всичко разбери:

         Човеку вси изкуства даде Прометей.

                                                     Хор

         Недей забравя свойто злополучие

         С тез безмерни на човешки род блага.

         И, знам аз, тез окови кат ти паднат,

         На Зевса равен ще да бъдеш ти по чест.

                                                     Прометей

         Не е съдба още отредила туй,

         Преди от тия примки да се отпримча

         Безбройни изпитания ме чакат –

         Необходимостта надвива ума.

                                                    Хор

         А кой е кормчий на необходимостта?

                                                     Прометей

         Орисница Трилична и Еринии зли.

                                                     Хор

         Нима е по-слаб и всесилни Зевс от тях?

                                                     Прометей

         И той не ще избегне от съдбата.

                                                     Хор

         Но неговия дял не е ли вечна власт?

                                                     Прометей

         Не питай за това, не ще го чеуш.

                                                     Хор

         И доста важно ще е туй, що криеш тъй.

                                                     Прометей

         За друго да говорим! Че не е дошъл

         Часът и таз велика моя тайна

         Да чуйте. Тук е моето спасение

         От тез вериги тежки и от тоз позор.

                                                        Хор

                                                     Строфа І

         Мисли противни на Зевса всемощни,

         Стойте далеч от мен! Аз дълго

         Там при свещения бряг на баща си

         Бикове тучни ще коля за жертва;

         Хули уста ми не ще да изпуснат;

        Нека вовеки ме учи таз мъдрост:

                                                     Антистрофа І

         Който живее в сладки надежди,

         Нему в сърцето грей радост нетленна.

         А сега тръпки побиват ме цяла,

         Теб окован като виждам в упорство,

         Почит на смъртни че дал си да казваш.-

                                                     Строфа ІІ

         Почит на тия подневни създания!

         Ще ли сега и на теб да помогне

         Някой от тоя нищожен народец -

         Сляп и недъгав, и вързан и глупав?

         Не тия, смъртните, ще отминават

         Зевсова воля какво е решила.

                                                     Антистрофа ІІ

         Твоята зла чест на туй ме научи.-

         Друга днес песен запяла бих тебе,

         Не като на сватба, що пях ти, когато

         Мойта сестра Езинона отведе

         С дарове скъпи като я подмами,

         Тебе блажена съпруга да стане.

                  (Втурва се Ио)

                                                     Ио (в полуда)

         В кой край? При кой народ?

         Кой виси над тая

         Бездна? Какъв ли грях изкупува?

         Да съм, че да съм се залутала?

         О! О!

         Пак ме жегна.

         Ето го... ето го иде

         Аргосовия призрак... помощ! Помощ!

         Ей стоокатият пастир мой!

         Как ме той дебне! Нали е убит!

         Как го земя не погълна! И от ада дори,

         И от ада ли доде мен да преследваш

         Край тези брегове пустинни?

         Ей го и с кавал ми засвирил

         На приспивка.

         О! о! о!

         Де ще ме тласне

         Този мой проклети бяс,

         Да? О, Зевсе, какво ти направих,

         Зевсе, какво?

         Че тъй ме наказа –

         Бясна да скитам,

         Бясна и луда?

         О, господарю!

         Чуй ми молбите,чуй!

         С гръм ме тресни,

         В дън ме земя втикни

         Дай ме на стръвно море!

         Че не мога аз вече,

         Тез изпитания, не мога търпя.

         Нямам сила. –

         На девата рогата. Чуваш ли гласа?

                                                     Прометей

         Какво? Не е ли туй момата бясна

         Инахова? Раздуха тя любовни жар

         В сърцето Зевсу и сега я гони

         Ревнивост Херина вредом и безспирна.

                                                     Ио

         Името на баща ми ти знаеш?

         Кой си ти, кой, кажи ми,

         Клетнико! Казвай на мене клета

         Как ми узна болестта? –

         Пак ме жегна. О, няма,

         Няма за мене мир!

         Херини гняв

         Злобно безпир ме яде.

         Има ли, има ли по-тежък

         От моя дял?

         Още какви изпитания ме чакат?

         Казвай ти, казвай скоро!

         И знаеш ли

         Някоя билка за болестта ми?

         О, кажи, кажи ти,

         Бързай, не мога.

                                                      Прометей

         За всичко, що разпитвош ще ти кажа;

         И с ясни думи, без загадки – ей сега!

         Приятели така се разговарят.

         Пред теб е, огнедавца Прометей.

                                                      Ио (с дълбок патос)

         О, ти спасителю на человешки род,

         Безстрашний Прометее, кой те мъчи тъй?

                                                     Прометей

         Току що си оплаквах сам съдбата.

                                                     Ио

         А мене няма ли да ме послушаш ти?

                                                     Прометей

         Почакай само, всичко ще узнаеш.

                                                     Ио

         Кажи ни, кой те закова на тоя връх?

                                                     Прометей

         На Зевса волята, ръката на Ефеста.

                                                     Ио

         А, че какви ли грехове изкупуваш?

                                                     Прометей

         Туй само няма да разправям пак сега.

                                                     Ио

         Тогаз предвести на мене клета,

         Кога ще да ме остави тоя бяс.

                                                     Прометей

         Не знай – за тебе по-добре ще бъде.

                                                     Ио

         Защо ли криеш и от мен за мене?

                                                     Прометей

         О, не от завист, не от завист крия.

                                                     Ио

         Тогава що не ми обадиш, да си знам?

                                                     Прометей

         Не ми се ще да съкруша сърцето ти.

                                                     Ио

         От мене повече не се грижи за мене.

                                                     Прометей

         Щом искаш да ти кажа; ето, слушй.

                                                     Хор

         Почакай. Първом мойта просба изпълни.

         Сама тя по-напред да ни разкаже

         Злочестните си безбройни, болестта.

         След туй й предвести, какво я чака.

                                                     Прометей

         Да; Ио, не бива ти да им откажеш туй,

         Не бива – те сестри са на баща ти.

         Пък има и защо да си излей скръбта

         Човек и да поплаче, поридае,

         Кога го слушат ближни с обич.

                                                     Ио

         И как ли да откажа? Ази всичко

         Сега ще ви открия. Нека ми сърце

         Разкъса спомена на туй събитие –

         Кога ме връхлетя божественият бяс.

                  Идват у моята спалня

         Всенощни призраци; и шепнат ми

         Насъне сладко те: “Блажена дево,

         Не ти ли вече омръзна туй моминство?

         Я ставай, вънка те очаква, ставай,

         Най-знатният жених; Зевс гори за теб.

         Той иска тебе за съпруга. Моме,

         Недей немари Зевсови прегръдки ти.

         Излез, излез и бързай при реката,

         В зелените ливади, там до татко ти

         Стадата си пасе и Зевсу угаси

         С милувки страстен огън”. Всяка нощ

         Такива сладки сънища сънувах;

         Доде се най-после реших да питам

         Баща си. Той веднага праща хора,

         Един след други, при Додона, Пития

         Да питат тях с какви дела и думи

         На боговете може да се угоди.

         Донасят всички пратени оттам

         Се тъмни, неразбрани тълкувания.

         Но най-накрая една Инаху доде вест

         И ясна, и ужасна: заповядват

         Баща ми да изпъди мене от дома,

         От родна ми земя в незнайни крайща,

         Ако не иска Зевс да му прати гръм

         И цялото семейство да погуби.

         Повярва той на тез прокуди. Завчас

         Неволно мен неволната изгони.

         От страх пред Зевса. В същия ден

         Изникнуват рога мен на челото.

         И още и щъркол жилото заби в мен.

         Аз, бясна, зъгвам се към Лерна тамо,

         Де бистрите води на Керхния шуртят.

         Но и жестокий Аргос стоокат навред

         По стъпките ми иде... Скоро него

         От ненадейно зла съдбина връхлетя,

         Отиде той в ада. Пляска мен сега

         Богинята с трънливия си бич:

         И от една земя в друга се лутам.

         Ти виждаш мойта болест. Ако знаеш,

         Вести за бъдещите ми страдания,

         Но без да лъжеш от съчувствие – по-голям

         Позор не зная от лъжата. Бързай.

                                                     Хор

                  О! О! Стига! Недей вече, спри!

                  Нивга аз не вярвах, нивга,

                  Че такваз ще чуя страшна вест –

                  Болки, стонове и ужас!

                  Остър меч прониза ми сърцето.

                  Съдбо! Съдбо!

                  Тръпки ледени ме побиват

                  С мъките на таз мома.

                                                     Прометей

         Ти още отсега трепериш толкоз?

         Я чакай, бъдещето да узнаеш!

                                                     Хор

         Разправяй, казвай! Сладко е на болний

         Какво ще тегли да узнае наведнъж.

                                                     Прометей

         Без труд изпълних първата ви просба –

         Каквото питахте за нейните беди,

         Напрежните сама ви тя разправи.

         Сега пък чуйте още как ще страда.

         Тя Хериния гняв ще да изпитва.

         Сега, о рожбо на Инаха, чуй и ти

         Кои земи ще трябва да преминеш.

                  Оттук на изток ще завиеш най-напред

         И таз пустиня щом като изходиш

         Ще видиш скитите, чергарский тоз народ,

         Що сплетените си подвижни хижи

         С далекострелни пази лъкове. При тях

         Недей се спира, а край бреговете

         Скалисти, де бучат вълните, замини.

         Отляво там халибите живеят,

         Ковачите, от тях пази се много ти:

         Туй диво племе не пропуща чужди;

         И после там при Буйната Река

         Да слезнеш; но недей я ти прегазва,

         Не можеш: не напразно с туй е име тя;

         А бързай на Кавказ да се възкачиш,

         На най-високата от всички планини,

         Оттамо Буйната Река извира

         И от призвездни върхове на юг

         Се спускай; тъй ще стигнеш скоро

         При Амазонки мъжеборки.

         И те ще някога да обитават

         Темискира при страшний термодонски бряг –

         На кораб мащеха и враг моряку.

         Те там ще теб любезно да опътят

         Между вратите на морето тесни,

         Между Кимерските и тамо смело ти

         Преплувай меотийский проток. Затуй

         И вечно ще да се приказва в света

         За твоя път и “Босфор”

         Ще бъде името на протока. И тъй

         Веч от Европа в Азия ти стъпваш.

                  Видяхте ли какъв е олимпийский цар

         С всички груб? Залюби тая смъртна,

         А после я отблъсва да се скита в бяс.

         Зъл младоженец, дево, теб се паднал!

         И до сега каквото съм разправил аз –

         Не е край, а начало на бедите.

                                                     Ио

         О! О! Горко ми, горко!

                                                     Прометей

         Ти отсега завайка и заохка.

         Какво ще правиш всичко като чуеш.

                                                     Хор

         Нима ти още мъки ще й казваш?

                                                     Прометей

         От безнадеждни мъки бурен океан.

                                                     Ио

         И аз живея още? О, хвърли се,

         Хвърли се, Ио, от тези стръмни канари!

         В бездната спасение те чака;

         Неизцелими болки бърза смърт цери.

                                                     Прометей

         А с моите страдания да бъдеш ти?

         За мене и смъртта я няма и смъртта

         На всичките тегла, що дава вечен край!

         И тъй ще да си чезна в мъки аз,

         Доде не падне злият тоз тиранин Зевс.

                                                     Ио

         Нима и Зевс ще падне нявга? Зевс ли?

                                                     Прометей

         Ще сяйш от радост в тоз му тежък ден, нали?

                                                     Ио

         Защо не? Щом ми праща тия мъки.

                                                     Прометей

         Е, знай, не е на вятър туй, що думам аз.

                                                     Ио

         А кой ще грабне Зевсовия скиптър?

                                                     Прометей

         Самичък той с безумните си планове.

                                                     Ио

         Че как? Кажи ми, ако туй ти не вреди.

                                                     Прометей

         Женитба ще го изяде, женитба!

                                                     Ио

         С богиня? Ако е за казване, кажи.

                                                     Прометей

         Какво ти трябва теб? Това е тайна.

                                                     Ио

         И тя, жената му, ли ще го свали?

                                                     Прометей

         Не. Тя от него по-силен ще да роди.

                                                    Ио

         И никак няма да му мине таз съдба?

                                                     Прометей

         Да, ако ми не паднат тез окови.

                                                     Ио

         Че кой ще ти ги снеме, щом не иска Зевс?

                                                     Прометей

         Един от твойто семе е наречен.

                                                     Ио

         Не думай! Мое чедо да избави теб?

                                                     Прометей

         След десет поколения тоз третий.

                                                     Ио

         Сега вече не разбирам тъмните слова.

                                                     Прометей

         Тогаз не питай и за твоите мъки.

                                                     Ио

         Не взимай ми подадений веч залъг ти.

                                                     Прометей

         Тогаз от две неща избирай си едно.

                                                     Ио

         Какви? Кажи ми ги и дай ми избор.

                                                     Прометей

         Сега за твоите бъдещи тегла ли щеш

         Или за моя избавител, казвай!

                                                     Хор

         Едно за нас, едно за нея остави.

         Послушай ми молбата, Прометее!

         На нея нейните тегла й предвести,

         Нам – твоя избавител. Туй те молим.

                                                     Прометей

         Кога е тъй – неща да ви оставя аз

         Напразно да се молите на мене.

                  Захващам с твоите лутаници, Ио,

         И всичко си записвай в сърцето.

         Преплуваш ли веч протока ще завършиш

         На слънцето по жежките пътеки;

         След туй през бурно ще море да минеш

         В горгонските на Кистеня поля; и тук

         Живеят трите лебедоподобни

         Форкиди – стари еднозъби три моми.

         И трите са с едно око. Ни слънце,

         Ни месечина е огряла нявга тях.

         На близо и сестрите им крилати,

         Трите Горгони, змиокоси плашила.

         Че, който ги види – дъх не може да поеме.

         Пази се, казвам ти, от тях, пази се!

         Но слушай и за други ужаси сега.

         На Зевса остроклюните псета,

         Едноокати Аримасти диви,

         На Плутона реката златна пазят.

         Ти там недей се приближава. След туй

         В далечната земя ще да отидеш

         На черно племе, где слънцето се ражда.

         Тече през там реката Етиоп. Върви

         По бреговете нейни все, водопада

         Дор стигнеш; тук от библоските планини

         Води си лее Нил Благословени;

         И той в Нилота, триъгълна земя,

         Ще тебе заведе. Тогава тука

         Ще основеш с децата си далечен град.

         Не е ли нещо ясно, неразбрано

         От моите думи, питай, ще ти кажа пак.

         Сега аз имам време колкото искаш.

                                                     Хор

         Пропуснал ли си нещо да разправиш

         От бъдещите нейни ужаси, беди,

         Разправяй; ако не, спомни си вече

         За обещанието, нам що даде ти.

                                                     Прометей

         На Ио пътищата чухте вече.

         И, за да знайте басни, че не ви казах

         И миналото нейно ще разправя;

         Пророчеството ми туй нека подкрепи

         И само най-последното ще кажа –

         Излишно е за всичко да разказвам аз,

                  Ти скиташе из молоските поляни,

         Край стръмното Додонско бърдо; ето там

         На Зевса прорицалището чудно

         Чрез шумолене на свещени дъбове.

         Без никакви загадки тебе поздрави

         Кат знатна Зевсова съпруга. Какво?

         Не те ли трогва още сладкий спомен?

         Оттамо пак назад през гръм и бури

         Премина ти големий морски залив.

         За в бъдеще Йонийски ще се казва.

         Да помнят смъртните догде си ти дошла

         И нека туй те увери, че всякога,

         Отколкото се вижда, повече виждам аз.

         Сега на думата си нека дойдем:

         И теб, и вам останалото да вестя.

                  Далеч при устията нилски има град,

         Наречен Канобос. В тоя град ще теб

         От бяс Зевс да те избави. После

         С ръка си кротко той ще те погали,

         Роди щеш черен син по име Кроткий,

         За спомен на милувките на Зевса.

         И той ще жъне всичките поля на Нил.

         От неговото пето поколение

         В Аргос до-щат деви петдесет,

         Подгонени от своите братовчеди,

         Че там от брак престъпен да се отърват.

         И стръвните соколи ще да сграбчат

         Тези нежни гълъби, но бог ще съди тях,

         Че смело в полунощна доба всяка

         С остър нож мъжа си ще прободе

         В гърди; и в земята пеласгийска

         Тела им в кръв облени ще останат.

         Дано Киприда тъй врази ми да погуби!

         И само на една сърцето меко

         Ще спре ръка й от убийството; че тя

         “Страхлива” по ще иска да й казват,

         А не “убийца”. И от нея царски род

         В Аргос ще захване. Доста дълго

         За туй би трябвало да ви разправям аз

         И от това ще семе да излезне

         Героят мощни, който ще избави мен

         От мъки. Туй ме е учила майка.

         А как? Кога? Далеч отвело би ме туй.

         Пък и не е тъй важно то за вази.

                                                     Ио

                  О! О!

                  Изгори ми душата!

                  Пак ме жегна,

                  Пак туй огнено жило;

                  Ще се пръсне сърцето ми

                  Свяст ми се вий,

                  Езикът ми се схвана,

                  В пънни уста

                  Валят се смътни слова.

                                                        Хор

                                                     Строфа

         Да, мъдрец, мъдрец бил ония,

         Който е изрекъл първи:

         “Само брак с равни дава

         Щастие на този свят;

         Не лъжи се по богатство

         И не гледай знатен род”.

                                                     Антистрофа

         Нивга, орисници, нивга

         Не отсъждайте на мен

         Брак с бозите блажени.

         Клета Ио ази видях

         В полуда как се скита,

         Бягайки от Хериния гняв.

                                                     Епод

         Брак с равни мен не плаши.

         И далеч да е от мен

         Любовта на вишни бози;

         Че, каквото щеш прави,

         Нивга от ръцете Зевсу

         Няма да се отървеш.

                                                     Прометей

         И ако се въздига Зевс надменний,

         Ще падне той. Ще се ожени – и тъй

         На прах ще стане неговото царство.

         И клетвите на сваления му баща

         Ще му се струпат всички на главата

         И само аз от боговете, само аз,

         Открил бих нему заговора. Зная

         И мога аз. А нека той сега вилней

         С гръм и молния от небесния си трон

         Надменно. Пак ще падне той с позор

         И нигде няма да намери избавление.

         Един ужасен и непобедим чудак

         Противник Зевсу ще излезне нявга.

         От гръм гласът му по ще да гърми,

         От молния огънят му по ще да гори:

         И Посейдоновийт тризъбец страшен

         Сломи ще тоз юнак в морски дълбини,

         Тогаз в беди си Зевс ще да познае

         Какво е цар, какво е роб да бъдеш.

                                                     Хор

         Това, що искаш ти, за Зевса е беда.

                                                     Прометей

         Каквото и ще стане: пък и аз го искам.

                                                     Хор

         Да вярвам ли, че Зевса някой ще свали?

                                                     Прометей

         И ще страда повече от мене.

                                                     Хор

         И как ли ще трепериш ти при тез слова?

                                                    Прометей

         Безсмъртен съм! Какво ли ще ме плаши?

                                                     Хор

         Но мъки по ужасни той ще ти навей.

                                                     Прометей

         Да мъчи! Ази съм готов за всичко!

                                                     Хор

         Пред Немезида коленичи, мъдрий.

                                                     Прометей

         Пълзи, подмазвай се пред силний ти!

         От нищо по нищо е Зевс за мене.

         На произвол той нека си вилней сега,

         Но скоро и властта ще загуби.

         А, ето вестникът на Зевса иде тук,

         Прислужникът на младия владетел.

         Ще има ли той за мене пресни новини.

                                   (Идва Ермес)

         На теб, премъдър и злораден грешник,

         Ти, който бозите презря и жалки род

         Почете с откраднатия огън,

         На тебе думам! Царят иска да узнай

         С какъв се брак ти хвалиш, че от трона

         Щял Зевса да свали. Без забикалки

         Кажи! И не създавай ми ти двоен труд;

         Че виждаш, Прометее, с такива

         Немирници кат тебе не се шегува Зевс.

                                                     Прометей

         Я как се пери той с големи думи!

         Познава се – при богове е той слуга.

         Зелени сте, о нови господари,

         И в яка кула мислите се вие там;

         Но аз самичък не видях ли двама веч

         Как паднаха. И третий скоро с позор

         Ще рухне. Да не мислиш пък, че страх

         От боговете нови имам? Никак не,

         Я си върви по пътя, що си минал веч;

         Не ще намериш ти каквото търсиш.

                                                     Ермес

         Се с туй надменното упорство твое

         В таквоз море от мъка си потънал.

                                                     Прометей

         О, чуй, добре помни: за твойто робство

         Не бих си дал злочестините мои.

                                                     Ермес

         Нали да бъдеш тука роб е по-добре,

         Отколкото вестник да си върне Зевсу.

                                                     Прометей

         Ти, дързък глашатай и роб на боговете!

         На хули пак с хули се отвръща.

                                                     Ермес

         Приятно ти е сякаш в тия примки.

                                                     Прометей

         Приятно! Ах, дано в такваз наслада

         Да видя моите врази – и тебе с тях!

                                                     Ермес

         И аз ли съм ти крив за тези мъки?

                                                     Прометей

         Да, тъй е, знай: аз мразя всички богове

         Добро, които със зло ми отплатиха.

                                                     Ермес

         Аз виждам – слаба теб не ти е лудостта.

                                                     Прометей

         Да мразиш своя враг, ако е лудост.

                                                     Ермес

         Търпим не бил би ти, да си на воля.

                                                     Прометей

         Уви!

                                                     Ермес

         “Уви”? Такава дума Зевс не знае.

                                                     Прометей

         Ще го научи времето на всичко.

                                                    Ермес

         А тебе ни на разум не научи.

                                                     Прометей

         А то – не бих продумал с като тебе раб.

                                                    Ермес

         Не щеш да кажеш значи туй, що пита Зевс.

                                                     Прометей