АРИСТОФАН

ОБЛАЦИ

Превод: Александър Балабанов: 1915 (1917, ...)

Електронна обработка: Иглика Милушева, 2007

    ЛИЦА:

Стрепсияд – прост човечец, омъжен за изтънчена жена.

Фидипид – негов син.

Слуга на Стрепсияд

Ученици на Сократ

Сократ

Хор от облаци

Права дума

Крива дума

Пазиас – лихвар.

Аминиас – лихвар.

Херефонт

  

Действието става в Атина към последната четвърт на петото столетие преди Христа.

 

 

Сцена в къщата на Стрепсияда. Нощ. Стрепсияд лежи в едно легло, синът му Фидипид – в друго. Около тях слуги спят.

 

Стрепсияд: Уф, уф! Господи Боже мой! Какви са безкрайни тия нощи! Няма ли най-сетне да съмне? И-и откога чух петела! А слугите хъркат ли, хъркат! Напред къде можеха така! Проклета война, поврага за всичко! На, сега не мога да накажа и слугите си дори. [Че току виж офейкали при неприятеля]. А това славно момче – то съвсем и не мисли да става. Увило се с пет повивки, бръмти ли, бръмти. Хайде да опитам и аз, да се сгуша добре и да захъркам, ако мога. Хм! За мене сън! Тежко ми! А кого ще хапят мислите за тези разноски, за тези пусти коне за препускане, за тези проклети дългове – и всичко туй, хей за тоя мой син! Той човекът измазнил хубава коса, езди си коне, препуска на колесници... Хъ! Ето го и сега бълнува, за коне сънува! А пък аз полудявам, щом видя новия месец – срокът иде, лихви трябва да се плащат...

Момче, запали ламбата! Хей ти там! – Донеси тефтера. Да пресметна на колцина дължа и колко правят лихвите.

Добре! Ето дълговете. Хиляда и шестстотин лева на Пазиас. Че как така хиляда и шестстотин лева на Пазиас? За какво са ми трябвали? За какво? Нали трябваше да купя тоя дорест кон с белега. Ах! Ега го бе камък бележил в окото преди да го видя!

Фидипид [сънува, че се надпреварва на колесница]: Филоне, така не може. Карай по своя път!

Стрепсияд: Ей на, това зло ме убива. Заспал, захъркал и пак бълнува за коне и препускания.

Фидипид [все бълнува]: А колко пъти заобиколи в надпрепускването с военна кола?

Стрепсияд: Баща си, баща си гониш да тича около своята съсипия. [Смята]. Е, какви други дългове освен на Пазиас? На Аминиас триста лева за неговата една кола с две колелета.

Фидипид [все бълнува]: Ха, сега накарай коня да се изваля в праха и го заведи дома.

Стрепсияд: Да, клетнико, мене ти караш да се валям в дългове. Едни от кредиторите ме вече осъждаха и наложиха възбрана върху имотите ми, а други искат залог за лихвите.

Фидипид [събужда се]: Слушай, татко, защо само току пъшкаш и се премяташ насам-натам цяла нощ?

Стрепсияд: Съдебният пристав ме хапе нещо под юргана.

Фидипид: Моля ти се, остави ме да си поспя малко.

Стрепсияд: Добре, добре, спи си. Но знай, всички тия дългове ще се струпат на твоята глава. Ах-ах! Проклета стройница! Защо ме измами да се омъжа за майка ти? Че колко хубаво си живеех на село! Широк живот, невчесан, неостриган, волен между пчели, между овци, между маслини. И току виж взех, че се ожених за племенницата на тоя Мегакъл Мегаклов... Аз, селякът, взех тая госпожа, госпожанка, надута прахосница, съща Кисира по натруфеност.

След сватбата, кога легнах при нея, аз мириша на комина, на сирище, на пърчовина и вълна, а тя – на помада, на сафран, на приказки с целувки, на разноски, на гуляй, на тия контета Колиад, Генетилид...

Да, не мога да кажа, че беше мързелива; о, не, тя тъчеше. Ето, покажа й тая дреха, изтъкана от нея и река: „Жено, много гъсто тъчеш.”

Слуга: Няма масло в ламбата.

Стрепсияд: Ах, ти! Че защо си запалил тоя хобот? Я, ела тука да поплачеш малко!

Слуга: Че защо пък да плача?

Стрепсияд: Защото си турнал от дебелите фитили.

[Стрепсияд разказва по-нататък историята си]: После роди ни се син – ей онова момче – на мене и на добрата ми жена – и ние се скарахме още за името му. Тя току прибавя по нещо конско към което и да е име[1]: Ксантип, Хайрип, Калипид[2]. Аз пък исках да го наречем на името на дядо му Фидонид – Пестеливец[3]. Дълго се препирахме и най-сетне съгласихме се да го наречем Фидипид[4].

Несъвместимо нещо.

Тя взима това дете и го глези – „Кога пораснеш, ще караш кола към града, цял в пурпур като дядо ти Мегакъл.” А пък аз му думам: „Ех, как ще ми караш козите от Фелейската гора, загърнат в кожух като баща си!” Но той де ще ти слуша моите думи! Зарази ми имотеца с тая пуста конска болест. И ето сега цяла нощ мисля си, мисля. И намерих най-после край – и чуден, и дяволси. Придумам ли го, спасен съм. Я нека го събудя вече. Но как да го събудя – тъй тихичко? Ха? Фидипиде! Фидипидчо!

Фидипид: Какво има, тате?

Стрепсияд: Целуни ме, дай си дясната ръка.

Фидипид: На. Какво сега?

Стрепсияд: Кажи ми, обичаш ли ме?

Фидипид: Да, заклевам ти се в Посейдон Конезакрилника.

Стрепсияд: О, никога не дей ми споменава тоя Конезакрилец. Че тоя бог е причина за моята неволя. Но ако ме обичаш от сърце, чедо мое, чуй ме.

Фидипид: Че какво да те послушам?

Стрепсияд: Веднага зарежи тоя сегашен живот и бързай да изучиш това, което ще те посъветвам.

Фидипид: Кажи, какво ще заповядаш?

Стрепсияд: Поне малко ще ме послушаш ли?

Фидипид: Ще те послушам, кълна се в Диониса.

Стрепсияд: Ела и погледни насам. Виждаш ли тая вратичка и тая къщичка?

Фидипид: Виждам, но моля ти се, татко, какво е това?

Стрепсияд: Това е училището на мъдреците. Там има мъже, които могат да те убедят с думи, че небето е пещ около нас, ние сме въглените. Те учат още – стига да им заплатиш – как може с думи да се спечели и правото, и кривото дело.

... Фидипид: Как се казват?

Стрепсияд: Не знам точно как. Но те са дълбокомислени мъдреци, отлични хора.

Фидипид: Ха! Тия вагабонти ли? Знам ги. Ти искаш да кажеш, онези шарлатани с изпито лице, боси като този безобразник Сократ и Хаерефонт?

Стрепсияд: Хей, мълчи! Не говори глупости! Ами, ако не искаш баща ти да умре от глад, стани един от тях, зарежи конете!

Фидипид: Не, о, не! Не бих се съгласил дори ако би ми дал фазаните, които храни Леогорас.

Стрепсияд: Иди, моля ти се, иди, премили мой сине; иди и изучи.

Фидипид: И какво да ти изуча?

Стрепсияд: Казват те имали две слова: едното право, другото криво. Ей това кривото, разправят, добивало право, дори и когато е най-криво. Та, ако ми изучиш ей това криво слово, от всичко, що сега дължа зарад тебе, няма да заплатя никому ни пара.

Фидипид: Няма да те послушам. Разваля ли си аз еднъж цвета на лицето, не ще посмея да погледна благородните конници.

Стрепсияд: Тогава нека ми бъде свидетелка богиня Деметра, не ще се храниш на мои средства нито ти, нито конете ти, нито козата ти. Върви по дяволите, изпъждам те от къщата си.

Фидипид: Ако! Чичо ми Мегакъл не би търпял да ме гледа без коне. Ще ида при него, а за теб не ща и да зная.

Стрепсияд: Да, паднах, но няма и да лежа. С божа помощ, сам ще изуча, ще вляза в това училище.

Но как така, нали съм стар, нали съм забравлив, нали съм тежък – как ще изуча тънкостите на толкова възвишени речи?

Но трябва да се отиде. Що не похлопам на вратите, ама се бавя само? [Хлопа на вратата на школата и вика].

Момче, хей, момче![5]

[Излиза един ученик].

Ученикът: Поврага! Кой хлопа така?

Стрепсияд: Стрепсияд Фидонов Кикински.

Ученик: Сигурно си някой простак, селендурец, че така силно блъскаш вратата. Току-що бях нашел една гениална мисъл, ти ми я изблъска из главата.

Стрепсияд: Прости ми. Хе е, на село, далече оттук живея. Но я ми кажи каква мисъл съм ти изблъскал из главата?

Ученик: О, не, не бива. Само на учениците може да се каже.

Стрепсияд: Щом като е така, хайде, кажи я и на мене. Защото и аз ида да стана ученик на това училище на мъдростта.

Ученик: Добре, да ти я кажа. Но знай, това са тайнства. Преди малко Сократ запита Херефонта, бълхата колко бълши стъпки скача. Че една бълха бе ухапала Херефонта по веждите, оттам бе скочила върху главата на Сократа.

Стрепсияд: И как можа да измери това?

Ученик: Много ловко. Стопи восък, улови бълхата, бръкна й краката в ръзтопения восък, восъкът изстина, бълхата остана обута в персийски обувки. Тях той изу, с тях измери пространството.

Стрепсияд: Господи, Зевсе! Какъв остър ум!

Ученик: А какво би казал, ако чуеш за едно друго изобретение на Сократа?

Стрепсияд: Кое, моля ти се, кажи ми.

Ученик: Същият този Херефонт запита Сократа комарът с устата ли си свири или с дирника.

Стрепсияд: И какво отговори той за комара?

Ученик: Каза: червото на комара било тясно. Въздухът минавал през теснината, духал силно към дирника. До тясното черво бил дирникът широк. В него се блъскал въздухът и свирил тъй силно.

Стрепсияд: Ще рече, дирникът на комара е нещо като тръба. О преблажени Сократе, ти, който проницаваш червата на комара! Наистина колко лесно ще ти бъде да изклинчиш и от най-опасното дело, щом си изучил червото на комара!

Ученик: Неотдавна един гущер му грабна една велика мисъл. Стрепсияд: Я кажи как така?

Ученик: Той търсеше да открие пътищата и въртенията на месечината и гледаше нагоре с отворени уста. Един гущер се надриска в устата му от стрехата.

Стрепсияд: Славен гущер, който одрискал Сократа!

Ученик: А вчера нямахме за вечеря.

Стрепсияд: Ау! И какво изнамери, за да ви нахрани?

Ученик: Посипа софрата с малко пепел, сгъна един ръжен, зема едно кръжило и... грабна от палестрата[6] една дреха.

Стрепсияд: И ние се дивим на Талеса! Отваряй, скоро отваряй училището - и веднага ми покажи тоя Сократ. Че искам да му стана ученик. Отваряй де, отваряй вратата. [Ученикът въвежда Стрепсияда в училището]. Ау! А! Херакле! Отде ли ще са тия животни?

Ученик: Какво се дивиш? Според теб те на какво приличат?

Стрепсияд: На пленниците от Пилас, ха, на онези измършавели лакедемонци[7]. Но защо пък тъй в земята са втренчили погледи?

Ученик: Издирват това, що е под земята.

Стрепсияд: Дирят лукови глави. Я не се грижете за това. Аз знам къде има големи и хубави. А тези там защо са се навели тъй?

Ученик: Те ли? Те съзерцават бездните на Ада и Тартара.

Стрепсияд: А защо дирниците им гледат към небето?

Ученик: Дирниците им пък на своя глава се занимават с астрономия. Но я влизай, че може той сам да ни завари тука, после...

Стрепсияд: Не, почакай още малко, почакай. Иска ми се да им разкажа за моята работица. Нека си стоят така.

Ученик: Но те не могат да стоят много тъй на открито, вън от училището.

(200) Стрепсияд: За Бога, а това кълбо пък какво е? Моля ти се, кажи ми. Ученик: Това е астрономия. Стрепсияд: А тия чертежи? Ученик: Геометрия. Стрепсияд: А за какво служи тя? Ученик: За измерване на земята?

Стрепсияд: Дали тая, която като плячка се разпределя по жребий?

Ученик: Не, а цялата земя.

Стрепсияд: Хубаво думаш. Тая наука, наистина е и нарочна, и полезна.

Ученик: А това тук е карта на цялата земя. Виждаш ли, ей това тук е Атина.

Стрепсияд: Какво думаш? Не вярвам, защото не виждам седналите съдии[8].

Ученик: И все пак това е земята на Атина.

Стрепсияд: А де са тогава Кикенесците, моите съселяни?

Ученик: Ето ги тук. А това, което виждаш тук, е Евбея, тоя дълъг остров.

Стрепсияд: Знам. Ние и Перикъл я тъй притискахме, щото сега е тъй дълга тая Евбея, нашата съюзница. А де е Лакедемон?

Ученик: Де ли? Ето го.

Стрепсияд: Ау, колко близо до нас! Я гледайте вие, дайте си големи усилия – че как и как да е той по-далеч от нас.

Ученик: Де може това!

Стрепсияд: Тогава, горко ви! А тоя, кой е тоз, дето виси в кошницата?

Ученик: Той. Стрепсияд: Кой той? Ученик: Сократ.

Стрепсияд: О, Сократе! Но я, моля ти се, викни му ти с висок глас.

Ученик: Викни си го ти сам. Аз нямам време.

Стрепсияд: Сократе! Сократчо!

Сократ: Какво ме зовеш, о, ти мушице еднодневна?

Стрепсияд: Най-напред кажи ми, моля ти се, какво е това, което вършиш.

Сократ: Въздухоплавам и съзерцавам слънцето.

Стрепсияд: Ще рече, ти презираш боговете от кошницата, а не от земята, ако допускаш въобще, че има...

Сократ: Никога не бих могъл правилно да изследвам небесните неща, ако не ми виси духът тъй, че мисълта да ми се слее с въздуха като него лека. Стоя ли на земята и оттам да съзерцавам висшите неща, нищо не бих могъл да открия. Защото някаква тайна сила на земята тегли към себе си влагата на мисълта. Същото действа и водният кресон.

Стрепсияд: Какво каза? Мисълта тегли влагата в кресона? Но, мили Сократчо, я слизай вече и ме научи на това, за което съм дошъл.

Сократ: И защо си дошъл?

Стрепсияд: Искам да изуча изкуството да говоря. Защото съм заплетен в лихви, лихвари, имотецът ми е заложен.

Сократ: И как не можа да се предпазиш от дългове?

Стрепсияд: Погуби ме тая страшна конярска болест, изяде ме. Затова моля ти се, изучи ме на оная реч, която нищо не плаща. Заклевам се в боговете, ще ти платя в законови пари труда.

Сократ: В кои богове се ти заклеваш? Преди всичко у нас боговете не са на чест.

Стрепсияд: Тогава в какво се кълнете? Да не би в железни пари, както във Византия?

Сократ: Искаш ли основно да изучиш висшите, свръхземните неща тъй, както са?

Стрепсияд: Разбира се, стига да може.

Сократ: И да се разговаряш с Облаците, нашите божества?

Стрепсияд: Да, разбира се.

Сократ: Тогава седни върху това легло.

Стрепсияд: Ето, сядам. Сократ: А сега вземи тоя венец.

Стрепсияд: Венец пък защо? О, Сократе, да не ме принасяте жертва като Атамаса[9]?

Сократ: О, не. Но с всички, които посвещаваме в тайнствата, постъпваме така.

Стрепсияд: А от това каква облага ще имам?

Сократ: Ще станеш изпечен оратор, воденица ситно да мели. Стой само мирно [Сократ го посипва с брашно].

Стрепсияд: Ей Богу, и не лъже. Ето скоро ще стана брашно.

Сократ: Старецът да мълчи благоговейно и да слуша молитвите. Царю велики, необгледан въздух, ти държиш високо земята; и ти, светли Ефире, и вие, дивни богини – Облаци гръмосветкавични, станете, явете се, о господарки всевишни на мислителя.

Стрепсияд: Почакай, почакай малко да сдипля отвътре палтото си, че да не се измокря цял. И, какъв съм глупав аз! Да изляза от дома и да не си взема кожената гугла!

Сократ: Елате вече, о многообични Облаци, елате за ума на тогова. Въз свещените ли снежни вихрове на Олимп седите, безсмъртни хора ли с нимфите играете в градините на вашия баща Океана; със златни ведра ли черпите струите на Нил; около Меотийското езеро сте се наредили във венец или сте накацали по белите чуки на планината Мимос – чуйте ме, приемете с радост, посрещнете с усмивка нашето жертвоприношение.

[Настава мълчание на сцената. Издалеч се чува пеенето на пътуващите Облаци, които са хорът на комедията].

Хорът на Облаците [Строфа]: Нетленни облаци, да се дигнем, да се покажем росни и пъргави из дълбоките пазви на баща ни Океана, затътняли да полазим към високите върхове на дървокоси планини. Оттам ще погледнем далековидните ридове, плодосочната свещена земя, ще чуем на бистрите реки шуртенето и гръмката песен на морето. А на мраморно огледало грее отразено неуморимото око на Въздуха. И нека отмахнем дъждливи була, да открием безсмъртни лица и да погледнем света свободно с далекозарни очи.

Сократ: Преблаженни Облаци, виждам вие се отзовахте на моята молба. [Към Стрепсияда]. А ти чу ли техния глас и бученето на небесния гръм?

Стрепсияд: И ви обожавам, о преблажени Облаци, и ми иде да отговоря с гръм на вашия гръм. Дотам съм уплашен от вас и треперя. Но, грех не грех, не ще мога да се сдържа, ходи ми се повънка.

Сократ: Не се шегувай и недей постъпва като онези проклети комици-поети, а благоговейно мълчи. Ето иде голям рой богини с песни.

(300) Хорът на Облаците [Антистрофа]: Моми дъждоносни, да тръгнем към тучните поля на Палада Атина, да видим младата земя на Кекропса, юнашката родина, де се празнуват светите тайнства, де тайнственият дом се отваря за посветения. Що дарове за небесните божества! Що високострехи храмове! Що мраморни образи на боговете! Що шествия на блажените, що с венци окичени олтари божи! Що угощения, що изблик на радост – всяка година, всеки ден! А кога пролет донесе веселия празник на Диониса – що звучни борби на хоровете[10], що дълбоки песни на гласовити флейти!

Стрепсияд: За Бога, моля ти се, кажи ми, Сократе, кои са тия жени, които говорят на такъв важен език? Да не са някои полубогини?

Сократ: Никак. Те са небесни Облаци – големи богини на безделниците. Те ни вдъхват и мисли, и сладкодумие, и ум, и шарлатания, и словоизвъртане, и ловкост в препирните, и вдъхновение.

Стрепсияд: Аха, ето защо душата ми чувства окриление; нали чу техния глас. И копнее да остроумничи и да бъбри за дима; и с мисълчица мисълчица да боде и да противоречи на събеседника си. И дотам, щото, ако е възможно, иска ми се да ги видя тия Облаци.

Сократ: Тъй ли? Гледай тогава накъм планината Парнет. Ето виждам ги, тихо слизат.

Стрепсияд: Че де са, де? Покажи ми ги.

Сократ: Да, идат, толкова много са. Вървят, криволят из долини и гори.

Стрепсияд: Каква е тая работа? Защо аз не ги виждам?

Сократ: Ей там близо до входа.

Стрепсияд: Е, най-сетне, почнах малко да ги забелязвам.

Сократ: Но сега вече добре ще ги видиш, ако нямаш в очите си сламка колкото краставица.

Стрепсияд: Ай, ай! О вие, преблажени! Всичко покриват вече.

Сократ: И ти досега не знаеш, че те са богини и не ги почиташ?

Стрепсияд: Е, да! Мислех, че са мъгла, пара, дим.

Сократ: Разбира се, ти не знаеш, че те хранят много философи, пророци, лекари, мазновчесани ленивци, престъпници до нокти, дълбоко тъмните гръмнопойни поети дтирамбисти, шарлатани, метеоролози, те хрантутят всички безделници, защото ги възпяват.

Стрепсияд: Ще рече за това дрънкат в своите стихове:

                      На облаците бързият напад                       отмахва деня на запад;                       и буйната коса на Тифона

                      стоглав и гръмки на небосклона

                      вилнеещи бури кат орли,

                      с въздушни крила кат стрели.

                         И дъждове, на облаци сълзите,

                         и пари, на боговете душите... 

И за такива стихове поглъщат тлъсти косове от големи и добри ягули и месо на печени дроздове.

Сократ: Поради тях. И не е ли заслужено?

Стрепсияд: Я ми кажи какво им се е случило, ако наистина те са Облаци, та приличат на жени? Че те обикновено не са такива.

Сократ: Ами какви са?

Стрепсияд: Точно не зная. Истина, те приличат на големи парцали вълна, само не на жени, не и не... Те имат и носове.

Сократ: А сега отговаряй на въпросите ми.

Стрепсияд: Говори бърже каквото обичаш.

Сократ: Като си поглеждал нагоре, дали някога не си виждал някой облак да прилича на Кентавър или на пантера или на вълк или на бик?

Стрепсияд: Е, да, виждал съм. Че какво от това?

Сократ: Стават всичко, каквото поискат. Видят ли някой дългокос развратник от тия ленивците педерасти, като например сина на Ксенофонта, за да се присмеят на позора му, оприличават го на Кентаври.

Стрепсияд: А какво се биха направили, ако видят оня грабителя на народните пари, Симона?

Сократ: За да му покажат какъв е, веднага стават вълци.

Стрепсияд: Затова те вчера, щом съгледаха тоя страхливец Клеоним, който си хвърли оръжието и избяга, веднага се преобразиха на зайци.

Сократ: А днес, понеже са видели развратния Клистен, виждаш и ти – станали жени.

Стрепсияд: Блазе ви, господарки. А сега, ако въобще сте приказвали с някого на тоя свят, дайте и мен да чуя вашия небегръмък глас, вий, премощни царици.

Хорът на Облаците: Поздрав, старче от старото време, ти който дириш мъдри речи. А ти, жрецо на възвишени празнословия, научи ни какво ти трябва. Защото едвали бихме послушали някого другиго от мъдреците, които се занимават с небесни работи, освен Продика – и то зарад неговата ученост и мъдрост; а на теб, защото вървиш дигноглав по улиците и мяташ очи насам-натам. И босоног много мъки теглиш, осланяш се на нас и даваш важност на лицето си.

Стрепсияд: Земльо! Какъв глас! Какъв свещен, какъв важен и чуден!

Сократ: Да, защото само те са истински богини. Всичко друго е глупост.

Стрепсияд: Недей така. Нима Зевс Олимпийски не ни е бог?

Сократ: Какъв ти Зевс? Не се шегувай. Няма Зевс.

Стрепсияд: Ти какво казваш? А кой вали? От всичко най-напред искам това да ми кажеш.

Сократ: Те валят. Това ще те науча с големи доказателства. И така, де си видял ти Зевс да вали без облаци? В такъв случай би трябвало да вали от ясно небе, без да има облаци.

Стрепсияд: Наистина, това доказателство хубаво го чукна. Досега аз мислех, че Зевс пикае през решето. Но я ми кажи кой гърми. Това ме кара да треперя.

Сократ: Те гърмят като се търкалят един през други.

Стрепсияд: Че как така? Ти се много смел.

Сократ: Напълнят се с вода, трябва да се движат, тласкани от някоя сила; препълнени с дъжд, тежки, те се блъскат един о друг, пукат се и трещят.

Стрепсияд: А кой ги кара да се движат? Не е ли Зевс?

Сократ: Съвсем не той, а въздушният Вихър.

Стрепсияд: Вихър? И това не бях чул. Нямало Зевс, а вместо него царувал някой си Вихър. Но ти още нищо не си ми казал за гърмежа на гръмотевицата.

Сократ: Не чу ли като казах, че облаците, препълнени с вода, се блъскат един о друг поради тежестта си?

Стрепсияд: Добре, но как да повярвам това?

Сократ: Това ще ти докажа по тебе самия. Никога ли не ти се е случвало на големия празник Панатенеи да се напълниш с каша? Нещо загълголи в търбуха ти, пък току изведнъж търбухът ти забучи и загърми.

Стрепсияд: Да, да. Става ми лошо, загъргори нещо - и току като гръмотевица затрещи кашата и страшно ехти. Папакс, папакс – отначало. Сетне се съединяват и – папапа-папакс! А когато отивам по нужда – почне да бумти също като твоите облаци.

Сократ: Помисли тогава. От твоя мъничък търбух колко силно бръмтиш. А тоя необятен въздух как да не гърми така страшно?

Стрепсияд: Затова, значи, тия две думи са тъй близки една до друга „гърми” и „бръмти”. Това добре. Сега от де може да излезе светкавица със своя огън, който един само ще опърли, а другите ще изгори живи? Не е ли очевидно, че светкавиците хвърля Зевс върху клетвопрестъпниците?

Сократ: Тогава как стана – о ти, глупецо, и ти, който още миришеш на онези златни времена, когато хората се хранеха с хубави приказки – тогава как така, щом като светкавицата удря клетвопрестъпниците – защо досега още не е изгорила ни Симона, ни Клеонима (400), ни Теора? Че те малки ли са клетвопрестъпници? А вместо тях, събаря своя собствен храм или тряска скалата Сунион край брега на Атика или пък високите дъбове. Ха, защо? Сигурно дъбът не ще да е престъпил клетва някаква.

Стрепсияд: Знам ли? Но ти хубаво говориш. Че собствено какво нещо е това светкавицата?

Сократ: Когато се вдигне внезапно сух въздух и влезне в тях, и се заключи там, надува ги отвътре като някой мях, сетне стискат силно, той ги разкъсва, излита буйно, реве и се запалва от своя собствен напън.

Стрепсияд: А, да. Същото ми се случи и мен еднъж на празника на Зевса. Турнах еднъж да се пече един търбух за домашните си. Забравил бях да го разсека. Той се наду, па току пукна, та ми пръсна право в очите и ми изгори лицето.

Хорът на Облаците: О ти, човече, който си пожелал да се посветиш в нашата висока мъдрост, колко щастлив ще бъдеш ти между атиняните и между всички елини! Стига да не си лишен от памет и от ревност, стига да си издържлив по душа, стига да не се уморяваш нито от ходене, нито от стоене; стига да можеш да търпиш студа и глада, даже и вино да не ти се иска, ни гимнастика, ни други такива глупости. И ако вярваш, както подобава на всеки учен човек, че от всички блага най-голямото благо е да живееш и да мислиш по-добре, отколкото тълпата и да не искаш да блестиш, освен в борбите на езика.

Стрепсияд: Ако трябва издържливост срещу мъките, да прекарваш нощите в работа, да пестиш, да воюваш против стомаха си и да не ядеш друго, а само боб – бъди спокоен, аз съм твърд като желязо.

Сократ: И така, занапред не ще признаваш друг бог за бог, освен това, което изповядваме и ние: Хаос, Мъгли и Език. Само тези три.

Стрепсияд: А на другите няма и да им продумам, даже и да ги срещна. За тях ни жертва, ни свещено възлияние, ни зърно тамян.

Хорът: Казвай сега смело, какво искаш да ти направим. Няма да искаш напразно. Стига да ни уважаваш, да ни се покланяш. И стига да желаеш да станеш способен мъж.

Стрепсияд: Господарки! Всичко, каквото искам от вас, то е толкова малко! Искам от всички гърци да съм в говоренето сто години по-напред.

Хор: Ти ще имаш това от него. И то така, щото от днес нататък в събранията с предложения никой по-често от теб няма да побеждава.

Стрепсияд: Не ми е мене до предложения в събранията. Не това искам. Аз искам да нагласявам делата в съдилището в моя полза и да се отърва от ръцете на лихварите.

Хор: Е, ще имаш каквото искаш. Не желаеш нищо важно. Ти без страх се предай само на нашите служители.

Стрепсияд: Ще сторя това упован на вас. Защото нуждата ме боде. Ах, тез проклети бележени коне! Ах, тоя брак, който ме съсипа! Отсега да правят с мене каквото искат. Ето, това мое тяло тям го предавам. Да го бият, да гладува, да жадува, да се пече, да мръзне, да го дерат, стига да мога да се отърва от тия дългове, да не ги плащам. А на хората да се показвам дързък, сладкодумен, нахален, опърничав, ловък лъжец, пускач на измислици, кален в съдилища, цял законник, кречетало, лисица, паница без дъно, плъзгав като намаслен ремък, престорник, лепка, самохвалец, шило, мръсен, всякакъв и никакъв, дрипа за всичко. Ей с такива имена нека ме поздравява, кой де ме срещне и да прави с мен каквото иска. Ако, ако иска дори – нека, нека ми извадят червата, да ме сдробят, да направят от мен суджуци и да ме поднесат на философите.

Хор: Бодър и смел е духът ти. И знай – след като се изучиш при нас – твоята слава на земята ще стигне дори до небето.

Стрепсияд: Че от това каква облага за мен?

Хор: Ти ще прекараш целия си живот между нас, всеки на теб ще завижда.

Стрепсияд: О, дали ще доживея такова блаженство!

Хор: И още как! Сонм клиенти ще се тълпят пред вратите на твоята къща, ще горят от желание да се доближат до тебе и с теб да приказват и да се съветват; ще ти предлагат да им водиш дела за милиони, да вземаш за себи си колкото щеш. [Към Сократа]. Но я вече почвай да учиш тоя старец, възбуди духа му, изпитай силата на неговия ум.

Сократ: Добре. Хайде сега, разкажи ми сам за свойствата на твоя ум, за да зная и какви оръдия да насоча срещу теб. За всекиго трябват нови.

Стрепсияд: За Бога, да не мислиш да ме обсаждаш като някоя крепост?

Сократ: А, не; искам да ти задам някои питания, за да видя каква памет имаш.

Стрепсияд: Паметта ми е двойна: кога имам да вземам, помня добре; кога имам да давам – клетник аз – всичко забравям.

Сократ: Дарба да говориш имаш ли?

Стрепсияд: Да говоря – не, но да усуквам – да.

Сократ: Тогава как ще можеш да се учиш?

Стрепсияд: Не бери грижа за това; отлично.

Сократ: Ще рече, като ти подхвърля някой мъдър въпрос за небесните работи, ще можеш веднага да го лапнеш, нали?

Стрепсияд: Аха, като куче мръвката – така и аз ще лапвам мъдростта, нали?

Сократ: Простак! Варварин! Страх ме е, старче, ще ядеш бой ти. Я да видим, какво би правил, ако някой те бие?

Стрепсияд: Нека ме бие. След няколко удъра, ще си взема свидетели и ще заведа дело.

Сократ: Тогава събличай се.

Стрепсияд: Откраднах ли ти нещо, та ще ме претърсваш?

Сократ: Не. Но такъв е обичаят – трябва гол да влезеш в школата.

Стрепсияд: Но аз не съм дошъл да търся някоя открадната вещ, та да се боите да не я вмъкна сам.

(500) Сократ: Я се събличай. Какво бърбориш само!

Стрепсияд: Кажи ми поне, ако бъда внимателен, ако уча с ревност, на кого от твоите ученици ще приличм?

Сократ: Ще бъдеш цял Херефонт мършавия.

Стрепсияд: Горко ми! Ще бъда полумъртъв.

Сократ: Стига си бърборил, ами я върви след мен. Бързай де!

Стрепсияд: Дай ми поне един меден кравай, както е обичаят, когато се влиза в бездните. Треперя от страх при мисълта, че трябва да влезна вътре. Струва ми се, слизам в пещерата на Трофония.

Сократ: Влизай де. Какво си се заовивал около входа?

Хор: Влизай, ликувай зарад тая твоя доблест. Ти си стар – и пак искаш да натопиш духа си в дълбините на новата мъдрост и учен да станеш.

Хорът [Парабаза[11]]: Зрители, ще кажа пред вас истината, заклевам се в Диониса, който ме е отгледал. Дано победя сега и да се прославя с дарбите си – поне толкова, колкото ви мислех за просветени зрители, на които представих тая най-гениална от всички мои комедия. Но аз се оттеглих – несправедливо победен от глупавите мои съперници[12]. Този упрек ви правя аз, просветени зрители, за които написах тая комедия. Аз никога няма да бягам от оценката на просветените. И затова тука, пред тези мъже, на които винаги ми е било приятно да разказвам, представих еднъж моя Скромник и моя Безпътен[13] с голям успех. И тогава аз бях още момиче, не бе редно да раждам[14]; подхвърлих детето, други прибраха моето първиче – и то израстна под вашата благородна опека, вие го отхранихте да порасте. Оттогава смятам, че вие сте се заклели във верност към мен. И така, подобно на Електра в трагедиите на поетите, тая моя комедия иде при вас и се надява да ви познае като ценители пак тъй просветени[15]. Щом зърна отрязаната къдрица от косата му, тя го позна. И вижте моята комедия колко е скромна и срамежлива сега: тя не иде с онова увиснало кожено късче отпреде – дебело, червено на върха, за да разсмива простаците; тя не се подиграва на плешивите глави, не играе оня срамотен танц кордакс. В моята комедия няма такива дъртаци, които, като декламират стиховете си, бият с тояга партнерите си, за да минат за духовити. Тя не се хвърля на сцената с пламнали главни и с крясъци: „У-у! У-у!” Не. Тя излиза пред вас, като се осланя само на своята вътрешна сила и на своята поезия. И аз, макар и да съм такъв велик поет, не съм горд. Нито пък искам да ви лъжа, като ви представям едно и също нещо по два и по три пъти. Не, аз винаги създавам нови творения, оригинални и различни едно от друго – всички съвършени и възвишени. Бих по търбуха Клеона[16], когато той бе всесилен; сега, когато той е мъртъв и безсилен, не смея да го закачам. Моите съперници, другите комици, правят тъкмо обратното. За наследника на Клеона, за Хипербола мълчаха, докато бе на власт; падна – и се нахвърлиха върху него и върху майка му. Ето, от тях най-напред представи своята комедия „Марикас” онзи мазен Евполис[17]. И то не бе негова комедия, а моя. Тоя крадец взима, че глупаво облича моите „Конници” в други дрехи, уж да ги измени малко, прибавя една отвратителна пияна бабичка да танцува срамотния танц кордакс. Или пък старата онази басня на комика Фриних, който изкарва на сцената едно морско чудовище, за да погълне бабичката. После върху падналия Хипербол се нахвърли и комикът Хермип, след него много други и всички само току предъвкват моето сравнение с тлъстата ягула. Бих желал тези, на които се нравят такива комедии, да не могат да търпят моите. А вие, които се наслаждавате от моята поезия и от мене самия – бъдещето ще ви слави заради вашия тънък усет.

Полухор [Строфа]: Царю небесни, властник на боговете, Зевс велики – най-напред теб призовавам да дойдеш и почетеш нашите песни, нашите игри. И теб, премощни тризъбецодържецо Посейдоне; ти, с бури разтърсваш и суша, и соленото море. И теб, Ефире, най-знатни родителю наш, ти, който всички ни храниш. И теб, Аполоне, ти, който държиш юздите на огнената колесница и който обгръщаш цялата вселена с бляскави лъчи, ти, Фебе, велик и на небето, и на земята.

[Хорът на Облаците от свое име се обръща към гражданите]: Просветени зрители, напрегнете вниманието си и ни чуйте добре. Вие ни обидихте и ние искаме да ви укорим явно. От всички богове ние най-много полза сме ви принесли – на вас и на вашия град. На всички богове принасяте жертви, само за нас нищо. А ние сме ви закриляли. Ето – вие решите някой глупав и безнадежден поход – ние почваме да гърмим и да валим. Изберете ли за пълководец тоя враг на боговете, този пафлагонски кожар Клеон – ние набръчкаме вежди, избухваме с нашия гняв: светкавица блесне, гръмотевица гърми, месечината изменя пътя си, слънцето забулва своя светъл лик и не иска да ви грее с пълководец като Клеон. И все пак, вие го избрахте. Да, право казват, Атина взима само гибелни решения. Но боговете обръщат грешките ви в добро. Искате ли и сега да бъде сполучлив вашият избор? Добре. Осъдете за продажност и за злоупотреба тая граблива врана Клеон[18], турете на врата му едно хубаво намазано въже и вашата грешка ще баде поправена, и веднага държавата ви ще зацъфти, както някога.

Полухор [Антистрофа]: Помогни ми и ти, Фебе, царю Делфийски, ти, който си господар на високите Кинтийски скали; и ти, блажена Дево Артемидо, която живееш в златните свои чертози в Ефес, дето ти се покланят нежните (600) белоснежни лидийски моми; и ти, богиньо на нашата родина, Атино, с тая царска егида, закрилнице на държавата ни, и ти, който скиташ из парнаските долове и чуки заедно с твоите делфийски вакханки и разтърсваш димния плам на високите борини, о Дионисе веселодушни!

Хор: Тръгвахме насам. Иде при нас Месечината и ни заръчва от нея да ви донесем много здраве – вам, атиняни, и на вашите приятели. Това едно. Сетне каза, че ви е сърдита. Вие сте се отнесли с нея много зле, с нея, която само добро ви е правила - и то не на думи, а на дело. Преди всичко, всеки месец, благодарение на нея, вие спестявате най-малко по един лев за осветление. Защото всеки казва на слугата си привечер, когато излиза: „Момче, не купувай борина, има такава хубава месечина.” И после още хиляди други добрини. И при това вие не пресмятате правилно дните. Вашият календар е една бъркавица. И затова боговете се карат на Месечината всеки път, когато се върнат у дома и не намерят очакваните гозби. Гражданите не забелязали деня, в който било отредено да се празнува. В известни дни, когато трябва да принасяте жертви на боговете, вие търгувате, вие работите по съдилищата. А често, когато ние, боговете, гладуваме от скръб поради смъртта на Зевсовите деца Мемнон и Сарпедон, вие се предавате на веселие, правите на боговете обилни излияния и жертвоприношения. Ето защо миналата година, когато по жребий се възложи на Хипербола да бъде пратеник в свещения съвет на Амфиктиониите, ние, боговете, му грабнахме венеца. И с право. Само така ще научи той, че дните на живота трябва да се нареждат според Месечината.

Сократ: О, Дишание! О, Хаос! О, Въздух! Не съм виждал досега толкова див човек, толкова глупав, толкова тъп, толкова безпаметен като тоя. Тъкмо заучи някоя дребна тънкост, току я забрави, още преди да я научи. Но все пак, имам надежда, ще го изведа вънка на светло. Стрепсияде, къде си? Излез, взимай си леглото.

Стрепсияд: Но дървениците не ми позволяват да го изнеса.

Сократ: Стига де! Постави го тук и слушай.

Стрепсияд: Ето.

Сократ: Е, сега какво по-напред искаш да научиш от това, което досега не си учил? Ритми ли, размери ли или поеми.

Стрепсияд: За размерите, моля. Защото неотдавна брашнарят ме излъга точно с две крини.

Сократ: Не затова говоря. А кой размер считаш най-хубав: тристъпния или четиристъпния?

Стрепсияд: Предпочитам полушестостъпния.

Сократ: Ти говориш глупости, човече.

Стрепсияд: Обзалагам се с теб, ако твоят четиристъпен размер не е полушестошестинен.

Сократ: По дяволите! Колко си див и неук! Но да видим, може би за ритмите по-скоро ще можеш да научиш нещо.

Стрепсияд: И какво ще ми помогнат тия ритми за моето препитание?

Сократ: Преди всичко, ти ще бъдеш по-приятен и ще изглеждаш просветен във време на угощенията. Сетне, ти ще можеш да различаваш кое се вика военен ритъм, кое дактил.

Стрепсияд: Дактил ли? Че това зная вече.

Сократ: Кажи.

Стрепсияд: Че това не е ли дактил тоя пръст[19]? Като бях дете, служех си и с тоя.

Сократ: Дивак! Простак!

Стрепсияд: Проклетнико, че защо ми е да уча всичко това?

Сократ: А какво?

Стрепсияд: Научи ме, научи ме на оная пренеправа дума.

Сократ: Но ти трябва да научиш по-напред някои други неща. Кои от четвероногите са от мъжки род?

Стрепсияд: Че не съм луд да не знам кои са мъжки! Пръч, козел, бик, вълк, осел.

Сократ: Видя ли, че не знаеш? И на мъжкия, и на женския влък и осел казваш, че са от мъжки род.

Стрепсияд: Че как така? Сократ: Как ли? Има вълк и вълк.

Стрепсияд: Посейдоне! Имаш право. Е, как да назовавам женските?

Сократ: Вълчица, ослица.

Стрепсияд: Вълчица, казваш? Въздух! Отлично. И само зарад тоя урок ще напълня твоите нощви с брашно с пъп.

Сократ: Ето ти сега и друга грешка. Нощви казваш също като да са от мъжки род, когато те са от женски.

Стрепсияд: Че как така съм ги наричал кога са от мъжки род?

Сократ: Разбира се. Наричаш ги. Също като кога казваш Клеоним – Клеоними.

Стрепсияд: Не разбирам. Разправи.

Сократ: За тебе все едно нощви или Клеоними.

Стрепсияд: Но, драги мой, Клеоним няма дори и нощви; хлябът си меси в дибек. Тогава как, как да казвам?

Сократ: Как ли? Трябва да кажеш твоята нощва, както би казал твоята Сострата.

Стрепсияд: Ще рече женската нощва?

Сократ: Сега добре го каза.

Стрепсияд: И така нощва, Клеонима[20].

Сократ: А сега трябва да те науча кои имена са женски, кои мъжки.

Стрепсияд: Че не зная ли кои са женски?

Сократ: Кажи де. Стрепсияд: Лизила, Филина, Клитагора, Димитрина. Сократ: А кои са мъжки имена? Стрепсияд: Хиляди – Филоксен, Мелезиас, Аминиас.

Сократ: Глупак. Това мъжки имена ли са?

Стрепсияд: Според вас тия не били мъжки имена?

Сократ: Разбира се, не. Защото ако срещнеш Аминиас, как ще го извикаш?

Стрепсияд: Как ли ще го извикам? Така: Ела, ела Аминиа[21].

Сократ: Видя ли? Ти му даваш женското име Аминиа.

Стрепсияд: Е, пък не е ли право, щом той отбягва да служи като войник? Но защо ми е да уча всичко това, което се знае от всички?

Сократ: Нищо, нищо. Но ти я легни тук.

Стрепсияд: За какво?

Сократ: Измисли нещо за твоите работи.

Стрепсияд: Моля ти се, не ме карай да лягам на това легло. Ако е необходимо да се легне, кажи ми да легна на земята и ми заповядай там да мисля, каквото ще мисля.

Сократ: Не, не може.

Стрепсияд: Горко ми! Как ли ще ме накажат днес тия дървеници!

(700) Хор: Мисли, изследвай; мятай се, премятай на всички страни, върти буден ума си; срещнеш ли някоя мъчнотия, веднага се обърни към друга мисъл. Само недей позволява сладкият сън да заседне върху твоите очи.

Стрепсияд: Ау! Оф, ау! Оф!

Сократ: Какво пъшкаш? Какво те измъчва тъй?

Стрепсияд: Горко ми! Умирам. Пълзят из леглото ми дървениците, хапят ме, разнищват ми слабините, смучат ми душицата, щипват ме между краката, горят ме отзад, убиват ме.

Сократ: Гледай да не те сполети нещо по-страшно.

Стрепсияд: Нима? Загубих си парите, загубих си спокойствието, кръвта, обущата и на всичкото отгоре трябва да бдя в това легло и то, когато едвам дишам.

Сократ: Хей, ти там! Какво правиш? Размишляваш ли?

Стрепсияд: Аз ли? Размишлявам, размишлявам.

Сократ: И какво измисли?

Стрепсияд: Дървениците дали ще оставят нещо от мен?

Сократ: Да пцовисаш, проклетнико!

Стрепсияд: Че аз пцовисах вече.

Сократ: Недей се изнежва, покрий си главата. Трябва да се изнамери някоя грабителска мисъл и едно скривалище за нея.

Стрепсияд: Ех, кой ли би могъл да ми даде в моите вълнени завивки някоя грабителска мисъл?

Сократ: Но я чакай пак да видя, какво направи тоя! Хей ти там, спиш ли?

Стрепсияд: Не, о, не, не, не, не.

Сократ: Улови ли нещо? Стрепсияд: Нищо. Сократ: Съвсем нищо?

Стрепсияд: Нищо, а само нещо в дясната ръка.

Сократ: Не ще ли си закриеш здника, че да измислиш нещо друго?

Стрепсияд: Защо? Моля ти се, Сократе, обясни ми това.

Сократ: Ти сам изнамери първом нещо, че сетне ми кажи и на мен.

Стрепсияд: Хилядо пъти ти казах какво искам. Чуй ме, искам да ме научиш как да не плащам дългове и лихви, разбери.

Сократ: Тогава покрий се, съсредоточи ума си, който е толкова лек; изучавай подробно, дели, разпределяй, изпитвай добре.

Стрепсияд: Оф! Оф!

Сократ: Стой мирно. И ако те хване някоя мисъл, отпусни я и пак лови, и мисли пак.

Стрепсияд: О, мили Сократе! Сократ: Какво, мили старче?

Стрепсияд: Намерих оная мисъл, която ще ме научи да не плащам лихвите.

Сократ: Казвай.

Стрепсияд: Научи ме сега. Да си купя една магесница тесалийска, да я накарам през някоя нощ да улови Месечинката, да я затвори в някоя кутийка като някое огледалце и да я пази...

Сократ: Каква ти полза от това?

Стрепсияд: Каква ли? Щом няма да изгрява месечина вече, няма да се плащат и месечни лихви.

Сократ: Че как тъй?

Стрепсияд: Че нали дълговете се разпределят на месеци и лихвите на месеци текат?

Сократ: Добре. Виж сега нещо по-тънко. Ако те осъдят да платиш пет таланта, какво ще правиш тогава?

Стрепсияд: Хъ! Хм! Какво ли? Не зная. Трябва да мисля.

Сократ: Ти не дръж мисълта завинаги около и при теб, а я пусни да витае във въздуха като някой бръмбар, вързана за краката с конец.

Стрепсияд: Намерих една мисъл гениална – с нея ще мога да отменя присъдата.

Сократ: Каква е тя?

Стрепсияд: Не си ли виждал у бакалите един прозрачен и хубав камък, с който добиват огън?

Сократ: Искаш да кажеш палителна леща?

Стрепсияд: Да. Сократ: Е, та?

Стрепсияд: Да отида с тоя камък да седна на слънце срещу съдията, когато пише присъдата. Ще стопя восъка, на който ще напише осъждането да платя.

Сократ: Хубаво, прекрасно!

Стрепсияд: О, колко се радвам, че унищожих един дълг от пет таланта!

Сократ: Ха, сега, дръж другия въпрос.

Стрепсияд: Кой?

Сократ: Дадат те под съд, нямаш свидетели, ще загубиш делото. Как можеш така да нагласиш работата, щото да осъдят противника ти вместо теб?

Стрепсияд: Просто и лесно. Сократ: Кажи де.

Стрепсияд: Да ти кажа. Щом има някое друго дело да се разглежда преди моето, ще ида и ще се обеся.

Сократ: Глупости!

Стрепсияд: Не, наистина, не. Не могат да ме съдят, щом видят, че съм умрял.

Сократ: Ти се играеш. Махни се. Не ща да те уча повече.

Стрепсияд: Защо така, мили Сократе, заклевам те в боговете, защо?

Сократ: Че ти току-що научиш нещо, веднага го забравиш. Я ми кажи, какво беше научил най-напред?

Стрепсияд: Ха, да видя, какво бе първото? Първото какво ли бе? Ха де! Какво бе онова, с което излъгахме брашното? А? Какво, че какво ли беше?

Сократ: Махай се по дяволите, глупако, ти нямаш никаква памет, дъртако!

Стрепсияд: Горо ми! Какво ще стане с мене? Ще трябва да загина, не можах да се науча да говоря ловко. Поне вие, Облаци, вие ми дайте някой добър съвет.

Хор: И ние, старче, даваме ти тоя съвет: ако имаш син да си отгледал, прати него тука да се учи.

Стрепсияд: О, аз си има един хубав и чудесен син. Но той не иска да разбере как страдам аз.

Хор: И ти му позволяваш това?

(800) Стрепсияд: Е, да – че той е едър и як. А после произхожда по майка от онази птица Кисира. Но пак ще ида да го търся. Ако не иска, ще го изпъдя из къщата си. А ти, Сократе, влез си вътре и ме почакай малко.

Хор (на Сократ): Разбра ли сега, че само благодарение на нас ти се отрупваш с велики блага? Ето ти един човек, готов да ти се подчини на всичко. Видя ли колко е възхитен, гледай да го обръснеш колкото се може по-ниско. Добрите сгоди рядко дохождат и бърже си отивот.

(В къщата на Стрепсияд баща и син се разправят)

Стрепсияд: Слушай, ти вече тука няма да останеш, заклевам се в Облаците. Върви и яж стълбовете на дядо ти Мегакла. Че само те са останали от славното му богатство.

Фидипид: Горкия! Какви беди са те сполетели, тате? Ти не ще да си с ума си, кълна се в Зевс Олимпийски.

Стрепсияд: Ето ти, ето ти тебе Зевс Олимпийски! Глупости! Ти си вече толкова голям и все мислиш, че съществува някакъв Зевс Олимпийски? Ха! Ха!

Фидипид: Че защо е пък тоя смях?

Стрепсияд: Мисля си, ти си все още малко момченце, щом още вярваш в ония старешки и изтъркани басни. Но я ела по-насам, за да се научиш на ум. Ще ти кажа нещо – щом узнаеш това – ще станеш веднага мъж. Само недей го казва другиму.

Фидипид: Ето ме. Сега казвай.

Стрепсияд: Ти се закле в Зевса, нали?

Фидипид: Да.

Стрепсияд: Видиш ли сега колко хубаво нещо е ученето? Няма Зевс, мой Фидипиде, няма.

Фидипид: А какво има? Стрепсияд: В и х ъ р ъ т  танцува, той пропъди Зевса. Фидипид: Хей, ти полудя ли? Стрепсияд: Знай, така е. Фидипид: Кой казва това?

Стрепсияд: Сократ Безбожний и Херефонт, който мери стъпките на бълхите.

Фидипид: Ти дотам ли си полудял, че да идеш да вярваш на тия гадници?

Стрепсияд: Празни думи. Не говори така лошо за тия мъдреци и просветени хора. Те от пестеливост – от тях никой никога не се е ни бръснал, ни стригал, нито си е чистил и рязал ноктите, нито се е мил някога. А ти – като да бях умрял – взе че ми уми всички имоти. Ами, я иди по-скоро при тях и, вместо мене, учи ти.

Фидипид: Че какво добро може да се научи от тях?

Стрепсияд: Какво ли? Всичката човешка мъдрина. Преди всичко ти ще разбереш, че си простак и тъпак. Хм, я ме почакай малко тук.

Фидипид: Горко ми! Какво ще правя? Баща ми полудя. Дали да го обявя за невменяем, или да му заръчам смъртния ковчег?

Стрепсияд (Носи две жаби): Ха, сега, кажи какво е това. Казвай де!

Фидипид: Жаба. Стрепсияд: Хубаво. А това? Фидипид: Жаба.

Стрепсияд: И двете едно ли са? Смешен си. Още еднъж да не казваш така. Едната е мъжка, другата – женска. Едното е жаба, другото – жабок. А жаба, както каза ти, е само от женски род.

Фидипид: Жабок? Това ли е толкова дето си научил и учил? Затова ли отиде при онези най-безпътни деца на земята?

Стрепсияд: О, аз научих и много други неща, но едно уча, друго забравям поради напредналите си години.

Фидипид: Зарад туй ли си загуби и дрехата?

Стрепсияд: Не я загубих, а я посветих на философията.

Фидипид: А обущата си къде остави, глупако?

Стрепсияд: И аз, както Перикъл държавните средства: похарчих ги за необходими държавни нужди. Но я върви, ходи да влезем. Бъди виновен, ако трябва, само бъди послушен на баща си. Когато ти бе на шест години, аз ти се подчинявах тогава. Спомням си на Зевсовия празник, ти искаше да имаш една количка. Аз ти купих една с първия грош, който получих като съдия.

Фидипид: Скоро ще се каеш, че си искал това.

Стрепсияд: Блазе ми, послуша ме! (Завежда сина си при школата на Сократа). Ето го, ето го, Сократе, излез вече. Водя ти сина си; не искаше, но го принудих.

Сократ (излиза): Че това е още момченце, не е навикнало на тия кошове, в които ние окачваме нашите умове.

Фидипид: А за да навикнеш още по-добре, трябва да се обесиш в тях.

Стрепсияд: Я го гледай ти обесника! Ти смяташ да обиждаш учителя си?

Сократ: Ах, това „да се обесеш” колко наивно го каза и как го проплъзна през устните си! О, как ще се научи той да избягва присъдите, как ще посочва свидетели, как ще покъртва и как ще убеждава! И всичко това Хипербол научи само за един талант!

Стрепсияд: Не се безпокой, учи го. Той е даровит хлапак. Да, още като бе детенце, строеше къщички, дялаше корабчета, колички от кори режеше. А от корите за количките правеше жаби за чудо. Ти се потруди само да изучи той тия две речи. Тая добрата, оная лошата, която с криви думи събаря добрата. Ако не двете, то поне едната само и то без друго.

Сократ: Самите думи ще го научат.

Стрепсияд: Пък аз да си отида. Но ти не забравяй, той трябва да се учи как се противоречи на всяка истина.

(Правата дума и Кривата дума се донасят на сцената в клетки. Дегизирани са като петли, готови за борба. След като им подхвърлят малко чеснов лук, за да се подлютят, пускат ги навън).

Правата дума: Ела тук, покажи се на зрителите, ако смееш.

Кривата дума: Върви, където искаш. Тъкмо пред тълпите ще мога по-лесно и по-добре да те съсипя.

Правата: Ти да ме съсипеш? Че кой си ти?

Кривата: Дума. Правата: Празна дума.

Кривата: Но все пак ще те надвия, ако си уж права.

Правата: И с каква хитрина? Кривата: Ще изнамеря нови мисли.

Правата: Да, цъфтят тия мисли пред тези глупци тука.

Кривата: Не глупци, а мъдреци.

Правата: Ще те смажа като червей.

(900) Кривата: И с какво, кажи! Правата: С истината.

Кривата: Че аз ще я извъртя с усуквания. Защото, според мен, право няма на тоя свят.

Правата: Няма ли? Кривата: А, че къде е то? Правата: У Бога.

Кривата: Има право, ха! Тогава защо не е погубен Зевс, който хвърли в окови баща си?

Правата: О, лошо ми стана. Скоро дайте легена.

Кривата: Ти си глупав дъртак и нищо повече!

Правата: А ти си развратник и безсрамник!

Кривата: Какви хубави рози ми подхвърляш!

Правата: И сквернодумец. Кривата: Венец от крин ми свиваш. Правата: Отцеубиец.

Кривата: Как не виждаш, че ме пръскаш със златен дъжд!

Правата: А някога с оловен дъжд те пръсках.

Кривата: А сега това ми е като накит.

Правата: Какъв нахалник! Кривата: Какъв глупец!

Правата: Поради теб младежите не отиват вече на училище. Скоро ще разберат атиняните какви уроци дават тия на тези, които са тъй глупави да ти вярват.

Кривата: Позорно падна.

Правата: А ти си цъфнал. Колко беден беше, когато казваше: „Аз съм мизиецът Телеф” и пълнеше полите си с мъдростите и клетвите на Пенделена.

Кривата: Ех, че мъдрина каза! Правата: Ех, че глупост! Кривата: Напомни ми за теб.

Правата: И ти си глупав, и държавата, която те храни, за да покваряваш младежите.

Кривата: Само ти не ще можеш да учиш тоя младеж, ти, който се по-стар от дядо Кроноса.

Правата: Аз ами, кой друг? Стига той да не иска само славословия и усуквания.

Кривата (към Фидипида): Ела тука, остави тоя луд.

Правата: Ще те разплача само да се допреш до него!

Хор: Спрете караницата и обидите. Не е ли по-добре да си изложите всеки своето. Ти – това, на което учеше някога още, а ти – твоите модерни схващания. Той ще чуе препирнята ви и ще избере една от школите.

Правата: Съгласен съм. Кривата: И аз.

Хор: Добре. А сега кой от вас ще говори пръв?

Кривата: Нека той. От това, що ще каже, ще издялам нови думи и мисли и ще го забода като със стрели. И след това, ако продължава още да противоречи, ще му избода очите, ще му издраскам лицето с тия наши мъдрини, които са остри като жило на оса - и той ще умре.

Хор: Сега нека да се покажат тези. Те се осланят на хитрите речи, на тънките мисли и на своята опитност. Да видим кой ще надвие в препирнята, кой ще се покаже по-мъдър в думите си. Да, на голяма опасност е изложена тая мъдрост, заради която моите приятели почват страшна борба. О, ти, който си увенчал с толкова добродетели хората на миналите времена, застъпи се за делото, което ти е скъпо, покажи ни природата си.

Правата: Ще говоря за старото възпитание, ще кажа как бе поставено то, когато цъфтях аз и проповядвах истината и когато скромността бе на почит. Преди всичко тогава се смяташе за неприлично да бърборят кресливи хлапета. Когато отиваха на училище да се учат на музика, всички деца от махалата си вървяха наредени; и боси, дори и когато валеше сняг на едри парцали. А после, насядваха на земята с разчекорени крака, учителят ги учеше да пеят или някоя песен, като „Страшната Палада, що градовете разбива” – по стария мъжествен глас на бащите им. Ако някое от тях си позволеше да направи или да каже нещо неприлично, или да почне да пее с нежни мекушави тонове, като тия, които сега се разпространяват с такова усърдие от учениците на женствения поет Фриних, то се смяташе, че сквернят музите и много удари се сипеха върху него. А в палестрата децата трябваше да седят със стиснати и надлъж прострени крака тъй, че вънкашни хора да не могат да видят нищо неприлично. А когато ставаха, заглаждаха пясъка, за да не остане някой отпечатък от тялото им и да възбужда сладострастни мисли у другите. Никога никое дете не се намазваше с елей по-долу от пъпа. И затова на долните им части на тялото цъфтеше нещо като мъх и роса по праскови плодове сутрин. Те не се доближаваха до любовници с нежен и сладък глас, със страстни погледи, за да възбуждат сладострастието им. Седнали на трапеза, никой от тях не смееше да вземе ни репичка, ни зрънце анасон, ни лист от лютиче, преди да почнат по-старите, никой не смееше да яде рибата, печените гургулици, преди да му се позволи, нито да си кръстосва краката.

Кривата: Овехтели работи от времето на градозакрилника Зевса, когато му колеха цели бикове на празника; гъмжат старомодните закопчалки във вид на скакалци също и поети като отдавна забравения Кикид.

Правата: Да, но тъкмо това възпитание създаде калените маратонски борци. А ти учиш сегашните деца да се смърлушват в много дрехи. И кога ги видя на празника на Панатенеите да танцуват, просто побеснявам от гняв пред техните срамни кълчения с щита – с нищо не зачитат богиня Атина. И затова, момко, дерзай, избирай мене: аз съм Правата и Силната дума. И тогава ще се научиш да мразиш уличното, безнравствените къпални ще избягваш, от срамотните работи ще се стамуваш, ще се научиш да се докачиш и да пламтиш от истински гняв, когато те някой обиди в честта ти. После ще знаеш да правиш място на по-старите, да почиташ родителите си, да не ги обиждаш и да не допускаш нищо подобно: ти сам ще бъдеш жива срамежливост. Не ще се излагаш при танцувачките с бурните си ръкопляскания. Защото, ако се отдадеш еднъж на такива страсти, някоя развратница ще ти подхвърли ябълка - и беше, свърши се вече с твоето добро име. Не възразявай на баща си, не го наричай дъртак, не му напомняй старостта, която те е отгледала.

(1000) Кривата: Него ако послушаш, мамче, заклевам се в Диониса, ти ще станеш също като онези глупави Ипократови синове, с които всеки се подиграва, като ги нарича „мамини детенца”.

Правата: Не, не. Винаги ще си бодър и ще цъфтиш със своето здраве в гимназията. Няма да се скиташ из прашните улици да слушаш и да правиш гадни закачки, няма да те влачат по съдилища зарад леконравни постъпки. А ще си слезеш към Академията заедно с някой скромен твой възпитаник, ще отидеш под свещените маслини, ще легнеш там, на глава венец от бяла тръстика. Сладка ще ти е почивката, ще дишаш миризмата на тиса и на крехките тополени пъпки. Мило ще ти е да гледаш как се пука пролетта, да те приспива тихото шумолене на явора и на бряста.

Върши това, що ти казвам, мисли само за това. И твоите гърди винаги ще са здрави, пълни, кожата ти – светла, плещите ти – широки, езикът ти – къс, пълни бедрата, мирна главата.

Ако ли пък и ти се увлечеш от нравите на днешното време, преди всичко ще бъдеш бледен, с тесни плещи, със слаби гърди, дълъг език, мършави бедра, немирна глава, дълги процеси. Той ще те накара да вярваш, че туй, що е срамно, то е честно; туй, що е честно, то е срамно. И на туй отгоре ще те привикне на гнусните Антимаховски сладострастни щения.

Хорът (Антистрофа): О, поклоннико на тая възвишена и славна мъдрост! Колко сладко и колко хубаво е цветето на твоите думи! Блазе на ония, които са живели някога, във времената преди нас! А ти, комуто кимва мекушава и изтънчена сладкозвучна муза, ти трябва да кажеш нещо ново, защото твоят съперник бе славен. Както изглежда, ти трябва срещу него да пуснеш всички стрели на своя ум, ако искаш да го надвиеш и да не станеш смешен.

Кривата: Уф! Отдавна се задушавам вече, горя от желание да дам своите възрази и да съсипя всичко това. Истина, в училищата софистите ме наричат Кривата дума. Но това е затуй, защото аз най-напред измислих как може всеки да се противопостави на законите и правото. А това струва милион и повече – да се заемеш със защитата на кривата страна – и да спечелиш! И гледай сега как ще съборя възпитанието, за което иска да те спечели той. Първом той ти забранява да се къпеш в топли бани. Кои ти са доводите против топлите бани?

Правата: Защото са опасни, защото изнежват човека.

Кривата: Стой! Сега те улових през кръста, не можеш се отърва. Кажи: от синовете на Зевса, според теб, кой бе най-силен по дух и по тяло, кой изтрая най-тежките мъки и извърши най-големите подвизи?

Правата: Според мен, от Херакла по-силен няма.

Кривата: Така. А сега, кажи, моля, къде си видял да има Хераклови бани студени? И все пак, кой е бил по-силен от него?

Правата: Да, именно покрай тия заключения ние виждаме всички бани, изпълнени с младежи, които бездействат по цял ден в празни приказки, а гимназиите са празни.

Кривата: После ти осъждаш младежите, които се събират по площадите и улиците, а пък аз одобрявам това. Ако това бе така, както мислиш ти, Омир и Нестор не биха чели своите работи на площади и на улици, също и толкова мъдри хора. После ти казваш, че младежите не би трябвало да се предават на изкуството леко да говорят. Аз пък твърдя противното. Освен това ти им препоръчваш да бъдат целомъдрени. И двата ти съвета са еднакво вредни. Кажи кога си видял целомъдрието да е принесло някому полза? Отговори и се опитай да ме обориш.

Правата: На мнозина. Пелей например заради целомъдрието си доби чрез Хермеса от боговете един меч, който му спаси живота.

Кривата: Един меч. Тоя нещастник Пелей добива добив за чудо. Хипербол – онзи продавач на лампи – със своя разврат спечелил не един, а много таланти пари – не зная точно колко, но положително знам това – ни един меч.

Правата: Със своето целомъдрие Пелей спечели за жена и хубавата морска богиня Тетида.

Кривата: ... която го напусна после и си отиде. Именно защото той не беше страстен, съвсем не бе сладък и годен през цяла нощ да бди в леглото. А жените, както знаеш, мислят много другояче. Я се остави, ти си голям простак. А ти, момче, поразмисили всичко, каквото може да ти донесе разумното въздържание и онова, което ще ти отнеме: хубави момичета, жени, комар, ястия, питиета, безгрижни и буйни смехове. Щом като ще се лишаваш и от такива неща, защо ти е да живееш? Стига по това. Сега да минем към необходимостите на самата природа. Тя иска. И ти сгрешиш, блудстваш, браконарушаваш и хоп, пипнат на място. Загубен си, щом не си ловък в говоренето. А бъдеш ли с мене, не се бой – отдай се всецяло на страстите си, скачай, смей се, не се срамувай от нищо. Да речем, сварят те с чужда жена. Ти веднага кажи в очите на мъжа й, че нищо лошо не си направил. Или пък сравни своето положение с онова на Зевса; кажи, че и той не е можал да устои на любовта на жените. А ти кой си? Прост смъртен! Е, как можеш да си по-силен от Зевса!

Правата: Ами, ако твоя ученик набият на кол, ако му тикнат ряпа, ако го оскубят, ако го посипят после с гореща пепел по оскубаните части, както е законът за браконарушителите – как ще докаже това, че не е разкапан от разврата?

Кривата: Но какво лошо в това да си разкапан?

Правата: Има ли по-голям позор от това?

Кривата: А какво би казал, ако те оборя и тука?

Правата: Ще млъкна. Какво друго?

Кривата: Е, добре, казвай тогава нашите адвокати, какви са те?

Правата: Разкапници.

Кривата: Добре го каза. А демагозите?

Правата: Разкапници.

Кривата: Най-сетне ще признаеш, че говореше глупости. На зрителите – какви са те повече? Погледай ги добре.

Правата: Гледам ги. Кривата: И какво виждаш?

(1100) Правата: За Бога, повечето ми се виждат разкапаници. На, тогава знаем вече и тогова; също и тоя с дългите коси.

Кривата: Какво ти остава да кажеш още?

Правата: Победен съм. О, разкапници, земете това ми наметало, земете го; ето и аз се предавам на вас.

---

Сократ: Е, сега? Ще отведеш ли сина си или ще го оставиш да го уча да говори?

Стрепсияд: Учи го, наказвай го, не забравяй добре да му изостриш езика – от една страна за малки дела, от друга – за големите.

Сократ: Бъди спокоен. Ще ти го предам пълен софист.

Фидипид: И бледен, и разкапан, ха!

Стрепсияд: Земи го. Фидипид: Ще се каеш после. ---

Хорът: Зрители, съдии, ще ви кажем какво бихте спечелили, ако ни възнаградите, както що е право. Първом, когато ще искате на пролет да разорете нивите си, най-напред вам ще валим дъжд, а на другите – по-сетне. После ще ви пазим плодовете и лозята така, че нито суша да ги гори, нито премного дъжд да ги разкапва. Ако ли пък някой смъртен обиди нас, богините безсмъртни, той нека знае, че ще му отмъстим люто: земята му не ще му даде ни вино, ни хляб. Щом почнат да запъпват маслините и лозята му, нашето силно духане ще ги олющи. Ако прави керпичи, ще му валим, а с нашата едра градушка ще му изпотрошим керемидите. Ако той се жени или някой от неговите близки, или приятели, ще валим цяла нощ, та да не може да заведе у дома невестата си. И тогава той по ще желае да се пресели в Египет, отколкото да онеправдава нас.

---

Стрепсияд (Сам, смята): Още четири, още три, още два дена, още една нощ – после ето ти проклетият срок. Треперя, въздишам, зъзна: иде денят на стария и на новия месец. Ето ги всичките ми кредитори се заклеват, дават гаранция, решават да ме погубят и да ме съсипят. Аз ги моля да бъдат милостиви и справедливи: „Драги мой, недей иска сега ти пари, почакай малко за другите, прости ми за още по-другите.” А те казват, че по тоя начин те никога не щели били да си получат парите, дават ме под съд за измама, осъждат ме... Но, поврага! Нека ме съдят! Съвсем и не искам да зная, стига Фидипид да е изучил как се говори. Сега ще узная. Да похлопам на портите на школата. Момче, хей, момче, момче!

Сократ: Здравей, Стрепсияде!

Стрепсияд: Задравей, Сократе! Първом вземи тая торба брашно. Учителят не бива да се оставя без подаръци. Е, син ми, когото неотдавна взе при себе си на учение, научи ли вече онова прочуто слово?

Сократ: Научи го.

Стрепсияд: Блазе ми! О, всевластна измама!

Сократ: Сега вече можеш да се избавиш от каквото искаш съдилище.

Стрепсияд: Даже и свидетели да има, че съм взимал с лихва пари?

Сократ: Колкото повече свидетели, ако ще и хиляда да са, толкова по-добре.

Стрепсияд: Тогава да викна и кресна през глава. Горко ви, хей, лихвари! С вашите пари и с вашите лихви на лихвите, плачете! Вие не можете ми стори нищичко вече. Ето тука, в тази къща, се учи мой син, острят му езика от двете страни. Ето той е моят защитник, спасителят на моя дом, смърт за моите врагове! Ах, неговият беден баща – отрупан бе той с нещастия, сега син му го спаява. Иди скоро, повикай ми го. Мило дете, миличко, бързай, баща ти те вика.

Сократ: Ето го.

Стрепсияд: Приятелю, мой спътник, приятелю!

Сократ: Земи си дедето и си върви.

Стрепсияд: О, о, чедо! Ах, ах! Каква наслада усещам като гледам твоята бледост! По лицето ти се познава. Ти можеш най-напред всичко да отричаш, а после на всичко да възразяваш. Ето цъфти на твоите устни това: „Що казваш? Ти се преструваш, че си пострадал, когато ти сам си накарал други да страдат. И добре знам какво зло си им направил.” На, в лицето ти личи атическият поглед. А сега гледай да ме спасиш така, както що ме съсипа.

Фидипид: От какво се боиш? Стрепсияд: Старият и новият ден. Фидипид: Има ли стар и нов ден?

Стрепсияд: Денят, в който ще ме дадат под съд за дълговете.

Фидипид: Толкоз по-зле за тях. Защото не може да бъде това да има ден, който да е два дена.

Стрепсияд: Как?

Фидипид: Разбира се. Може ли една и съща жена, в едно и също време да бъде и стара, и млада?

Стрепсияд: По закон...

Фидипид: Аз ще кажа, че не разбират смисъла на закона.

Стрепсияд: Какъв е тоя смисъл?

Фидипид: Дядо Солон обичаше народа.

Стрепсияд: А това какво общо има с новия и със стария или с последния и с първия?

Фидипид: Законодятелят Солон бе определил за протестиране два деня – последния на стария месец и първия на новия. Гаранцията за даване под съд трябва да се дава само първия ден на новия месец.

Стрепсияд: А защо му бе и последният ден?

Фидипид: Защо ли? Бедний татко мой! Длъжниците имат един ден на разположение да си изравнят сметките доброволно. Не сторят ли това, другия ден – първия на новия месец – ще бъдат дадени под съд.

Стрепсияд: Тогава чиновниците защо взимат таксите за даване под съд и на двата деня – и на стария, и на новия?

Фидипид: Струва ми се, те вършат същото, което вършат и лакедемонците на трапезата при угощения: преди да е сложено, гълтат. Така и те – от бързане да вземат таксите по-рано – нали те са именно за тяхната заплата – приемат ги един ден по-рано.

(1200) Стрепсияд: Така ви се пада, о вие, нещастници, като сте толкова глупци, че ние си играем с вас – ние, учениците. Вие сте камъни, празно число, добитъци, овци за стрижене, счупени паници. Да – и за мене, и за моя син трябва да ликувам гръмко: „Колко си щастлив ти, Стрепсияде, колко си мъдър! И какъв син си отгледал!” Така ще ми викат и приятели, и всички зрители, когато ти с твоето ловко слово ще спечелиш делата в съда. Но нека по-напред те нагостя хубаво. Влизай у дома.

Пазиас (кредитор към своя свидетел, когото води, за да може после да докаже, че е започнал процеса правилно): Бива ли човек да си дава парите на заем? Не. По-добре щеше да бъде да си набръчкам челото и да откажа още тогава, отколкото сега да се излагам на толкова неприятности. Пък и тебе да влача по съдилищата, зарад моите пари да свидетелстваш – а на туй отгоре от приятел да стана неприятел на съседа си. Но все пак – никога аз няма да опозоря отечеството си, никога докато съм жив. И ще дам Стрепсияда под съд –

Стрепсияд: Ти кой си?

Пазиас: - и на стария, и на новия ден.

Стрепсияд: Свидетелствам: той каза и двата деня. Но защо ме даваш под съд?

Пазиас: Зарад онези дванайсет мини, които ти заех, за да купиш оня дорест кон.

Стрепсияд: Кон ли? Чухте ли – за кон. А вие всички знаете, че аз мразя конете.

Пазиас: Да, да. Ти се заклеваше в боговете, че ще ми върнеш парите.

Стрепсияд: Е, да: тогава моят Фидипид още не бе изучил онова непобедимо слово.

Пазиас: А сега – защото го е изучил – искаш да се откажеш от дълговете си?

Стрепсияд: Разбира се, иначе, защо ще ми е тая наука?

Пазиас: И ти ще се закълнеш в боговете, че не ми дължиш?

Стрепсияд: Какви богове? Пазиас: Зевс, Хермес, Посейдон.

Стрепсияд: Ех, да; бих дал най-после три гроша за едно заклеване.

Пазиас: Да се обесиш, безсрамнико!

Стрепсияд: Да те насоли човек и да те опече – тогава би мирясал.

Пазиас: Я го гледай, как се подиграва!

Стрепсияд: Тъкмо шест мери сол би стигнало.

Пазиас: Заклевам се в Зевса и във всички богове, няма да те оставя ненаказан, че си ми говорил така.

Стрепсияд: Много искам да знам за твоите богове. Учителят се смее кога чуе някой да се заклева в Зевса.

Пазиас: О, о! За тия твои думи ти някога ще отговаряш пред съда. А сега отговаряй: ще ми върнеш ли парите, които ми дължиш, или не? Имам си работа.

Стрепсияд: Почакай малко. Веднага ще ти отговоря точно. (Влиза вкъщи).

Пазиас: Какво ли ще прави?

Свидетелят: Мисля, иска да ти върне парите.

Стрепсияд: Къде е тоя, който иска от мен да му върна парите? Ха, казвай, какво е това?

Пазиас: Това ли какво е? Нощви.

Стрепсияд: Ти си толкова прост и пак искаш да ти върна парите? Няма да дам нито грош томува, който вместо да каже на тоя един предмет нощва – казва нощви.

Пазиас: Значи няма да си платиш дълга?

Стрепсияд: Не, доколкото знам аз. Я скоро да се махаш оттук! Ето ти вратата!

Пазиас: Ще си ида. Но знай добре, да не съм жив, ако не внеса залога и не те дам под съд.

Стрепсияд: Тогава ти искаш освен дванайсет мини да загубиш и залога? Ех, не ми се ще тъй да пострадаш, жал ми е за теб, дето казваш нощви, вместо нощва на едната нощва.

---

Аминиас (друг кредитор): О, о! Ах!

Стрепсияд: Ха. Кой е тоя, който се вайка така? Да не е това някой от нещастните богове на нещастният трагик Каркин?

Аминиас:  Искаш ли да знаеш кой съм? Един нещастник.

Стрепсияд: Тогава върви си по пътя.

Аминиас: О, богове жестоки! О, щастие, което счупи колелата на моя живот! О, Атина Палада, ти ме погуби!

Стрепсияд: Че какво зло ти е направил Тлеполем?

Аминиас: Не се подигравай с мен, драги; а кажи на сина си да ми върне парите, които съм му дал, защото сега много зле ми вървят работите.

Стрепсияд: За кои пари говориш?

Аминиас: За тия, които той взе от мен под лихва.

Стрепсияд: С теб ще да се е случило някое нещастие, както изглежда.

Аминиас: Да, паднах от колата.

Стрепсияд: Тогава защо говориш такива глупости, като кога си паднал от магаре?

Аминиас: Искам си парите – това ли наричаш ти глупости?

Стрепсияд: Не, не може да бъде другояче, ти си луд.

Аминиас: Какво?

Стрепсияд: Ти наистина ще да си имал сътресение на мозъка.

Аминиас: Заклевам се в Хермеса, ще те дам под съд, ако не ми платиш дълга.

Стрепсияд: Кажи ми, какво мислиш, водата, която Зевс праща от небето във вид на дъжд – тя винаги нова ли е или е същата, която слънцето изсмуква от земята?

Аминиас: Не знам и не искам да знам това.

Стрепсияд: Е, тогава как се осмеляваш да искаш пари ти, който не знаеш нищо за небесните работи?

Аминиас: Ако не си улеснен сега, плати ми само лихвите досега.

Стрепсияд: Какви животни са тия лихви.

Аминиас: Лихви ли? Всеки месец, всеки ден дадените на заем пари растат и растат заедно с времето. Това е лихви.

Стрепсияд: Хубаво каза. Е, та какво после? Ти мислеш ли, че морето сега има повече вода, отколкото някога?

Аминиас: Не, толкова. То не бива да се увеличава.

Стрепсияд: Е, морето, в което се вливат всички реки, не ставало по-голямо и с по-много вода, а ти искаш твоите пари да стават повече? Я, махай се оттука, че ако зема тоя остен.

Аминиас: За това деяние ще повикам свидетели.

Стрепсияд: Не ще ли се махнеш вече, какво чакаш още? Хей, старо харо!

Аминиас: Това е вече повече от нахалство.

(1300) Стрепсияд: Още ли стоиш? Чакай да те мушна отзад, ти, лош вол. Бягаш сега, а? Щях да те науча тебе и твоята кола, и твоите колела!

Хор (Строфа): Ето къде водят лошите работи. Тоя старец иска да не връща парите, които е зел на заем. Но, без друго, днес ще му се случи нещо, което скоро ще го накаже зарад неговите лоши помисли. Отдавна гори той от желание син му да може да оборва правото и да печели и най-несправедливите дела. Това негово желание ще се изпълни. И скоро, скоро може би той ще поиска син му да е ням.

---

Стрепсияд: Олеле, олеле! Съседи, роднини, съграждани, помощ, спасете ме, убиват ме! Горко ми! О, главо моя! О, уста моя! Проклетнико, ти биеш баща си!

Фидипид: Да, татко.

Стрепсияд: Ето, вижте, признава, че ме бие.

Фидипид: Разбира се.

Стрепсияд: Ти проклетнико, ти отцеубиецо, ти разбойнико!

Фидипид: И викай си ти, и повтаряй, и ме наричай каквото искаш – толкова по ми е приятно.

Стрепсияд: Мръснико!

Фидипид: Обсипвай ме с розите на твоя език.

Стрепсияд: Ти биеш баща си?

Фидипид: И ще докажа, че имам право да те бия.

Стрепсияд: Безсрамнико! Как щяло да е право да биеш баща си?

Фидипид: И това ще докажа и ще победя с езика си.

Стрепсияд: И това ще докажеш?

Фидипид: Няма нищо по-лесно от това. Избирай, коя от двете речи искаш да ти държа?

Стрепсияд: От кои речи? Фидипид: Правата или кривата?

Стрепсияд: Да, аз те накарах да учиш как се оборва правото и сега ти искаш мен да ми докажеш, че имаш право да биеш баща си, че това е почтено!

Фидипид: Да. И така ще ти докажа, щото, след като ме чуеш, сам няма да ми възразиш на това.

Стрепсияд: Е, добре. Кажи какво ще кажеш.

Хор: Потруди се, с т а р ч е, да намериш начин да го надвиеш. Защото той, ако не бе убеден в своята сила, не би бил тъй дързък. Има нещо, което го прави толкова сигурен. Явно е, душата му не се смирява. Но я кажи на хората, откъде изникна тая крамола, без това не можеш да минеш.

Стрепсияд: Ще ви кажа от какво се започна препирнята. След като ядохме, казах му да вземе лирата и да запее песента на Симонида за златното руно. А той току ми викна, глупаво било да се пее с лира и във време на пиене, като някоя жена, кога меси хляб.

Фидипид: И нямах ли право още тогава да те набия и да те мушкам, когато ти ме караше да пея? Аз скакалец ли съм или какво?

Стрепсияд: Тъкмо това ми говореше още вътре и казваше, че Симонид бил лош поет. И все пак, аз се въздържах, насилих гнева си. После му казах, вземи поне едно миртово клонче и ми кажи няколко стиха от Есхила.

Според мен, насмя се той, Есхил е пръв между поетите, защото неговите стихове бучат, бурни, безбрежни, твърди, груби. Е, още тогава, знаете ли, как кипна душата ми? Но пак задуших гнева си и казах: Е, тогава, кажи някои от новите прочути поеми! И той – какъв позор! – почна да декламира нещо от Еврипида, който разправя как един брат обезчестил сестра си, родена от същата утроба[22]. Аз вече не можах да се сдържа и почнах да го ругая по най-остър начин. След това, както става обикновено, почнахме да се надругаваме. Току скача той върху ми, счупва ми кокалите, смазва ме, дави ме, убива ме.

Фидипид: Нямах ли право? Че защо не викаш ти, че Еврипид е най-гениалният поет на севта?

Стрепсияд: Еврипид най-гениален? Ах, да бих могъл да говоря! Но ударите пак ще се струпат върху ми.

Фидипид: Разбира се; и с право.

Стрепсияд: Как така с право? Безсрамнико! Да биеш мен, който те родих и отгледах! Ти едва бъблеше, аз се мъчех да отгадая какво желаеш. Ти речеш „брин” – аз разбирах, донасях ти вода. Викаш „мама”, аз ти донеса хляб. Едва изречеш „ака” – аз те грабна и те изнеса навън, и те държа. А сега, когато ти ме давеше, аз крещях, ревях, че ще се изходя от болки, а ти, разбойнико, не иска да ме изнесеш. И аз се изаках така, както си ме душеше ти!

Хор (Антистрофа): Знаем, младите горят от нетърпение да чуят какво ще отговори Фидипид. Защото, ако той съумее да докаже, че е имал право тъй да постъпи с баща си, тогава ние не даваме ни счупена пара за кожата на по-старите. И така, сега твой е ред да говориш, о създателю и носителю на нови идеи, да намериш средства да ни убедиш. Дай на твоя език сила да добие право.

Фидипид: Колко сладко е да си пропит от (1400) нови и гениални мисли и да можеш да презираш установените закони! Ето аз, докогато се грижех само за конете си, не можех да кажа три думи подред, без да сбъркам. А сега, когато тоя мой баща ме отмахна от тия работи и аз се предадох на възвишени мисли и речи, и дълбоки размишления, надявам се, мога напълно да докажа, че е право човек да бие баща си.

Стрепсияд:Тогава, препускай. И хиляди пъти ми е по-добре да ти храня конете, отколкото да ти търпя боя.

Фидипид: Ще почна оттам, дето бях, когато ме прекъсна, и, преди всичко, това ще те запитам: кога бях дете биеше ли ме ти?

Стрепсияд: Да, защото те обичах и ти мислех доброто.

Фидипид: Е, кажи ми, моля ти се, не е ли право и аз така да ти мисля доброто и да те обичам, и да те бия, ако боят е обич?

Как щяло така да бъде – твоето тяло да е неприкосновено за бой, а моето да е за бой? Че и аз нали съм син на свободен баща? Децата плачели – ами бащата не може ли да плаче? Ще кажеш, от закон било тъй отредено, децата да бъдат бити? Тогава – аз ще кажа, че старците са дваж по деца. И много по-уместно е старците да плачат, отколкото децата, защото много по-голяма е грешката, която те грешат.

Стрепсияд: Но никъде няма това – бащите да бъдат бити от синовете си.

Фидипид: Че не е ли бил и той човек, който пръв е създал тоя закон, не е ли убедил и той с думи нашите предци да му се подчиняват? Ами аз нямам ли право да установя за в бъдеще нов закон, според който децата да имат право да бият бащите си? За боя, който сме търпели преди моя закон, ние можем да ви простим. Ние не се оплакваме, че вие сте ни бъхтили безнаказано. Но не виждате ли петлите или другите животни, как се бият с бащите си? И при това, между тях и нас няма почти никаква разлика, освен тая, че те не внасят предложения в събранието.

Стрепсияд: Щом искаш във всичко да си като петлите, защо и ти не се ровиш в сметта и не спиш по градините?

Фидипид: Сравнението съвсем не е така, даже и сам Сократ не би направил това.

Стрепсияд: Ако е така, и ти не бий. Иначе, ти сам себе си ще виниш някога.

Фидипид: Отде - наде?

Стрепсияд: Затова, защото е право аз тебе да наказвам, а ти твоя син, ако ти се роди някога.

Фидипид: Ами, ако нямам си? Тогава напразно ще да съм плакал толкова, а ти ще ми се смееш под носа, дори и когато умираш.

Стрепсияд: Да. Според мен, вие, мои връстници, той има право. Трябва да им се признае това, което е тяхно право. Право е да ни бият, щом мислим лоши мисли.

Фидипид: Изпитай сега другата реч.

Стрепсияд: Загинах, ако не сторя това.

Фидипид: И може би не ще се сърдиш за това, което ти направих?

Стрепсияд: Я ми разправи, от това пък каква облага ще изтегля?

Фидипид: Както бия теб, така ще бия и майка си.

Стрепсияд: Какво думаш ти? Че това е още по-грозно.

Фидипид: А какво ще кажеш, ако докажа с кривата реч, че трябва човек да бие майка си?

Стрепсияд: Е, е! Ако направиш и това, не ти остава нищо друго, освен да се хвърлиш сам във Варатрон, гдето хвърлят осъдените на смърт. Хвърли и Сократа, хвърли и Кривата онази реч. Облаци! От вас ми дойдоха тия тегла – а вам се бях доверил всецяло аз!

Хор: Сам си виновен за всичко, що теглиш, защото ти сам тръгна по пътя на злото.

Стрепсияд: Защо не ми казахте това още тогава, а мене, простият селяк, ме излъстихте с надежди?

Хор: Ние винаги постъпваме така, щом разберем, че някой се предава на лоши мисли. Тласнем го в беда, че той да се научи да почита боговете.

Стрепсияд: Уви! Горчиво е това, Облаци, но е вярно. Не трябваше да гледам да не върна парите, що съм взел на заем. А сега, мили мой, ела с мен, за да накажем тоя нечестивец Херефонта, пък и Сократа, които измамиха и двама ни.

Фидипид: О, не, не. О, не, не. Не искам да обиждам учителите си.

Стрепсияд: Но трябва да се почита Зевс, закрилникът на бащите.

Фидипид: Ето ти пак сега Зевс, закрилник на бащите! Какъв си глупав! Нима има такъв Зевс?

Стрепсияд: Има.

Фидипид: Не може да бъде. Нали царува Вихърът, който изгони Зевса?

Стрепсияд: Не го е изгонил, ами аз мислех така тогава за тоя Вихър.

Фидипид: Тогава дръж за себе си тия твои глупости.

Стрепсияд: Ах, каква бе тая моя лудост! Колко съм бил глупав, че зарад тоя Сократ се отказах от боговете. А ти, мили Хермесе, не ми се сърди, не ме погубвай; прости ми. Тяхната бъбривост ме подлуди. И дай ми съвет, дали да ги дам под съд, или да направя нещо друго, което ти отредиш. (Замисля се). Право ми казваш, не трябва съд. По-добре още сега да подпаля къщата на тия празнословци. Ела, ела, Ксантий, вземи една стълба, излез, земи една брадва, сега качи се на тая школа, откърти покрива, ако обичаш господаря си, нека падне върху им. А на мен – донесете ми една пламнала главня. Аз ще ги науча тях, ще им отмъстя на тия лъжци.

Ученик (Отвътре в школата): О, о!

Стрепсияд: Хайде сега – нека тая главня им хвърли живи пламаци.

Ученик: Човече, какво правиш?

Стрепсияд: Какво ли правя? Какво друго, ако не това, че водя препирня за възвишени работи с гредите на тая къща?

Втори ученик: Хей, кой ни пали школата?

Стрепсияд: Онзи, комуто откраднахте дрехата.

Трети ученик:  Погубваш ни, погубваш, хей!

Стрепсияд: Тъкмо това искам и аз. Стига брадвата да не излъже надеждите ми или пък аз да не падна и да си разбия главата.

Сократ: Хей ти там на покрива, какво правиш?

Стрепсияд: Рея се из въздуха и наблюдавам слънцето.

Сократ: Ах, горко ми – задуших се.

Херефонт: Изгорях.

Стрепсияд: А защо сквернихте боговете? А защо се блещихте на месечината? (Към слугата Ксанти). Дръж ги, удряй, убий ги! Има защо, а най-много зарад тяхното безбожие.

Хорът: Да излезем оттук . Днес хорът напълно извърши своята работа.

К Р А Й
[1] iJvppo" = кон. [2] Дорест кон, Конерад, Хубавоконен. [3] Фейдомай = пестя. [4] Фидипид = кон за лукс и пестя.

[5] Сцената е същата само че на срещната страна се предполага школата на Сократ.

[6] Младежите се събирали на учение в палестрата. Сократ, който често се навъртал там, за да приказва, тоя път уж се готви да направи някой опит, а в това време открадва дрехата, която ще продава.

[7] По онези времена в Атина били докарани триста пленени лакедемонци, които били обсадени дълго в Срактерия. Стрепсияд ги сравнява с тях поради измършавелите им лица.

[8] Атиняните били толкова пристрастени към процесите, щото Стрепсияд не може да си представи Атина, даже и на карта, без съдии. Против тая страст на атиняните Аристофан е написал комедията „Осите”.

[9] Атамас – герой на Софоклова трагедия. Всяко животно за жертва е било украсено с венец.

[10] Театралните представления, които са посветени на Диониса.

[11] Парабазата е съществена част от античната комедия. В нея се говори без маски, обикновено бързо и в анапести. Парабазата няма нищо общо с действието и събитието на комедията. Тя е нещо като свободна трибуна в самата комедия. Често поетът говори от свое име и за себе си.

[12] Аристофан представя своята комедия „Облаци” още в 423 г. Бил победен от гениалния си съперник Кратинос и от един посредствен комик, по име Амейпсияс. Аристофан получил само трета награда. Огорчен от това, той се заел да преработва своята комедия. Ние сега притежаваме преработеното издание. В парабазата се говори за първото. Сравни предговора.

[13] Два противоположни характера от комедията на Аристофана „Угощението”, която е изгубена и от която са запазени само някои незначителни откъслеци.

[14] Първите си произведения Аристофан е представил под името на двама свои сътрудници Клеонид и Калистрат, после негови актьори. Някои мислят, защото само 30-годишен мъж било позволено да представя от държавната сцена.

[15] Сравни трагедията на Есхила „Орест”, Всемирна Библиотека № 116. Намек върху странното опознаване на Орест от Електра при гроба на баща им само по една отсечена къдрица.

[16] В комедията „Конниците” всесилният демагог Клеон се напада с нечувана дързост от страна на Аристофана.

[17] След Аристофана най-любимият и най-елегантният комик, паднал на бойното поле на 35-годишна възраст.

[18] Явно е, тая част на парабазата е остатък от първото издание на „Облаците”, когато Клеон е бил още жив и всесилен.

[19] Дактилос значи пръст, значи и дактил – размер. Стрепсияд прави неприлични намеци.

[20] Аристофан представя Клеонима като жена поради неговата прочута страхливост.

[21] Игра с окончанията на имената. Звателен падеж на гръцки от Аминиас е Аминиа – значи женски род.

[22] Еврипид, като поет на модерните, често е третирал подобни сюжети, дето страстите не познават никакви граници. Затова Аристофан мрази Еврипида.