ХЕЛИОДОР

ЕТИОПСКА ПОВЕСТ

Превод: Георги Батаклиев, 1982

Електронна обработка: Недялка Георгиева, 2009

 

 

КНИГА ПЕТА

 

    1. Градът Делфи гореше в такава треска и вършеше каквото трябва да върши. Но края не мо­жах да узная. За мене преследването на ония даде въз­можност за бягството. Още през нощта поведох към морето двамата млади, както си бяха, и се качих на кораба на финикийците, тъкмо когато се готвеха да от­качат въжето. Понеже утрото вече наближаваше, финикийците предполагали, че не ще престъпят дадената дума, защото им обещали да ме чакат само един ден и една нощ. Но като пристигнахме, се зарадваха и ни приеха. Най-напред, докато излезем из пристанището, караха на гребла. Но когато откъм сушата подухна слаб вятър, лека вълна плисна и сякаш се усмихна на кормилото, прибраха греблата.

Скоро Кирейските заливи, полите на Парнас, етолийските и калидонските скали пробягаха край товар­ния кораб, който сякаш летеше. Щом слънцето накло­ни към залез, веднага се появиха Острите острови, на­речени според формата си, и Закинтското море.

Но защо протакам разказа си в този късен час? И се губя наистина в широкото море, без да съм докоснал следващите събития? Нека прекъсна тук разказа, за да поспим малко. Макар че, Кнемоне, ти ме слушаш неуморно и се сражаваш храбро срещу съня си, мисля, че скоро ще капнеш от умора, след като до късния но­щен час ти описвах приключенията си. Но, чадо, ста­ростта ми тежи и споменът за преживяното обезсилва мисълта ми и ме приспива.

— Отдъхни си, татко — отговори Кнемон, — но не защото се уморявам да те слушам. Мисля, че ако ти продължаваш да разказваш още много нощи и дни, не-ще се наслушам, толкова притегателна и пленителна е повестта. Но аз отдавна долавям глух шум и хорски говор у дома. Бях обезпокоен, но си налагах да мъл­ча, увличан от любопитството да те слушам все повече и повече.

— Аз не чух нищо — отвърна Каласирид. — Може би защото поради възрастта чувам трудно (от старост­та заболява заедно с цялото тяло слухът), може би увлечен в разказа си. Струва ми се, че се е завърнал Навсикъл, стопанинът на къщата. Но какво ли, о бо­гове, е свършил?

— Всичко, каквото желаех — се обади Навсикъл, като се приближи незабелязано. — Не остана скрито от мене, драги Каласириде, че вземаш присърце моите ра­боти и ме съпровождаш мислено. Забелязах го и друг път, и сега, като влязох тук и чух част от разговора ти. Но кой е чужденецът?

— Елин — отговори Каласирид. — Останалото ще чуеш после. А ти, ако си уредил нещо, съобщи ни го по-скоро, за да се радваме заедно с теб.

— Но и вие — каза Навсикъл — ще го чуете утре. Засега ви стига това, че намерих още по-добра Тисба. Първо трябва да се ободря с кратък сън от дългия път и от другите тревоги.

2. След тези думи се отдалечи, за да изпълни на­мерението си. А Кнемон остана като зашеметен, като чу името Тисба. Безпомощен и затруднен, той прехвър­ляше в ума си мисъл подир мисъл, тежко и често въздишаше през останалата част на нощта, което усещаше и Каласирид, макар потънал в дълбок сън. Старе­цът все се надигаше и опрян на лакти го разпитваше какво му е и защо така необикновено се измъчва, из­глеждаше едва ли не обезумял.

— Как да не обезумявам — му отвърна Кнемон, — като чух, че Тисба е жива?

— Но коя е тази Тисба? — го запита Каласирид. — Откъде я познаваш и защо те тревожи вестта, че е жива?

— Останалото ти ще узнаеш после — отвърна му той, — когато и аз започна да разказвам моята исто­рия. Но ей с тези очи я видях умъртвена и ей с тези ръце я погребах при разбойниците.

— Спи! — посъветва го Каласирид. — А как стои работата, не след дълго ще научим.

— Не мога — отговори Кнемон. — Но ти не се тре­вожи. Аз не мога да живея, ако веднага не изляза и по някакъв начин не разбера как някой заблудил Нав­сикъл, или как само у египтяните мъртвите възкръсват.

Каласирид леко се усмихна и отново се унесе в сън.

Кнемон излезе из стаята. И той изпита каквото из­питва всеки, който се лута нощем на тъмно в непозна­та къща. Но понасяше всичко, за да се освободи бър­зо от страха и от подозрението си за Тисба. Най-после, като дълго опипваше и често се връщаше на същото място, чу отнякъде скръбния и тих глас на жена, коя­то плачеше като славей в пролетна нощ. Той прибли­жи до стаята, откъдето идваше плачът, прилепи ухо до вратата, където се събират двете й крила, и се ослу­ша. Тогава долови следните ридания:

„Аз дълбоко нещастната се надявах, че съм се из­скубнала от ръцете на разбойниците и от насилствена смърт и че ще живея занапред заедно с любимия, ма­кар и в изгнание, но все пак щастлива. Защото не съ­ществува никаква трудност, която да не мога да по­неса заедно с него. Но сега съдбата, отредена ми от рождение, която никога досега не се е насищала, след кратко щастие отново ме измами. Вярвах, че съм се избавила от робство, а отново съм робиня. В затвор, под стража. Бях на остров, в тъмнина. Сега е също така, но, право да кажа, още по-зле, защото съм далече от човека, който желае и може да ми облекчи по­ложението. До вчера една разбойническа бърлога ми беше убежище — една подземна пещера. Какво друго беше до вчера жилището ми, ако не гроб? Но и него облекчаваше с присъствието си най-скъпият ми от всич­ко. Там той ме оплака жива и умряла — каквато ме мислеше, — жалеше за мене, сякаш съм умъртвена. Сега загубих и това утешение. Далече е спътникът на моите нещастия, който споделяше бремето на моите страдания. Аз съм сама, изоставена, пленница и опе­чалена, изложена на прищевките на жестоката съдба. Животът ми има смисъл, доколкото се надявам, че моят най-сладък е все още жив. Но, душа моя, къде си? Как­ва съдба те споходи? Не робуваш ли и ти, ти, който си дух свободен и непоробен, освен от любовта? Да­но само да се спасиш и да видиш пак своята Тисба. Та­ка ще ме наричаш, дори да не желаеш."

3. Като чу това, Кнемон повече не можа да се владее и престана да подслушва по-нататък. От първите думи той си помисли друго, но от последните се убеди, че това е наистина Тисба. Едва не се строполи пред
самата врата. С мъка се задържа и от страх да не бъде хванат от някого на място (вече пееха вторите петли), се отдалечи, залитайки. Внезапно преплете крака, връхлетя с тяло срещу стената и заудря глава ту в
горната греда на вратата, ту в някакъв предмет, който висеше от тавана. Най-после след дълго лутане се довлече до стаята, която обитаваха, и веднага се тръшна на леглото. Трепереше с цялото си тяло, зъбите му
силно тракаха. Състоянието му скоро щеше да стане съвсем опасно, ако не го забеляза Каласирид. Той го затопли в прегръдката си и започна да го ободрява всякак с думи. Когато Кнемон малко се съвзе, Каласирид го попита за причината.

— Аз съм загубен — завайка се той, — проклетата Тисба наистина е жива.

4. И той отново рухна в несвяст. Каласирид отново се зае с него, опитвайки се да го свести.

С Кнемон си беше направил шега някой демон, кой­то и в други случаи се шегува с човешките дела и им се надсмива. Той не оставя хората да се наслаждават безгрижно на приятните неща и примесва към това,

на което предстои да се радват, някаква мъка. Може би е в нрава на демона и сега се е потвърдило, може би е свързано с човешката природа, която не възприема непомрачена и чиста радост.

Така и тогава Кнемон бягаше от това, което тряб­ваше да избере пред всичко друго, и приемаше най-приятното за страшно. Защото жената, която плачеше, не беше Тисба, а Хариклея. А с нея се беше случило следното:

След като Тиамид беше пленен и отведен като плен­ник, островът беше опожарен и изоставен от обитава­щите го разбойници. Тогава в ранни зори Кнемон и Термутид, щитоносецът на Тиамид, преплуваха езеро­то, за да разузнаят какво са направили неприятелите с главатаря им. Какво стана с тях по-нататък, вече разказахме.

Теаген и Хариклея останаха сами в пещерата и връхлетелите ги беди им се сториха висше щастие. То­гава за пръв път те останаха един с друг освободени от всичко, което можеше да ги смущава, тогава необезпокоявани се отдадоха напълно на прегръдки и целув­ки. В пълна забрава на всичко те дълго стояха сякаш слели се един с друг, наслаждавайки се на непорочна и невинна любов, като примесваха горещите си сълзи и разменяха чисти целувки. Ако Хариклея забележе­ше някаква възбуда и проява на мъжественост у Теаген тя му напомняше дадената дума и го възпираше. Без труд той се овладяваше и лесно и с разума си над­виваше своите чувства. Покорен от любовта, той беше господар на страстта си. Когато късно едва се сетиха, че трябва да предприемат нещо и да се разделят с милувките, пръв Теаген заговори така:

— Да останем неразделни, Хариклея, и да запазим най-скъпото на света, заради което изтърпяхме всич­ко — това е единственото ни желание, дано елинските богове ни го осъществят. Но човешката съдба е не­постоянна и се насочва ту насам, ту натам. Много пре­теглихме, но и на много се надяваме. А сега според уго­ворката с Кнемон трябва да се запътим към селото Хемис, макар че е неизвестна по-нататъшната ни участ. Както изглежда, дълго и безкрайно разстояние ни де­ли от страната на нашите надежди. Затова нека си уговорим някакви условни знаци, чрез които тайно да си съобщаваме нашето присъствие, и ако някога се случи да се разделим, да се търсим един друг. Приятел­ската уговорка при странствуване, когато се следва точно, помага твърде много за взаимното намиране.

5. Хариклея се съгласи и решиха, ако се разделят, Теаген да надписва на храмове или на видни статуи, херми[1] и камъни по кръстопътищата: „Питиецът", а Хариклея: „Питийката тръгна надясно или наляво, към този град или село, или народ", и да означават деня и часа. Ако пък се срещнат на някое място, достатъч­но е единият да види другия — защото никакво време не ще заличи у тях любовните знаци в сърцата. Все пак Хариклея показа подхвърления някога заедно с нея бащин пръстен, а Теаген — раната на коляното, при­чинена му от лова на глиган. За устна парола тя избра „факел", а той — „палмово клонче".

 След това те отново се прегърнаха и отново пла­каха, сякаш, мисля, извършваха жертвено възлияние със сълзи и превръщаха целувките си в клетви.

 След взаимните уверения излязоха из пещерата, без да докоснат другите скрити там съкровища. Защото смятаха за опетнено спечеленото с грабеж богатство. Но взеха със себе си само това, което сами бяха до­несли от Делфи, а разбойниците им го бяха заграбила. Хариклея се преоблече и постави в някаква торбичка огърлиците, венците и свещеното облекло, а за да не се познават, наслага отгоре други малоценни предме­ти. На Теаген предаде да носи лъка и колчана — най-приятния за него товар и най-отличителното оръжие на бога, на когото служи.[2]

Едва стигнаха брега на езерото и се готвеха да се качат на лодка, забелязаха отред тежковъоръжени да се прехвърлят на острова.

6. От гледката им се зави свят, те останаха дълго онемели и неподвижни, сякаш безчувствени към съдбата, която така едно след друго им носи беди. Късно едва, когато приближаващите поч­ти бяха слезли на брега, Хариклея поиска да побягнат и да се скрият в пещерата, където може би не ще ги намерят. И веднага се втурна да бяга. Теаген я възпря:

— Докога — извика той — ще бягаме от съдбата, която ни преследва навсякъде? Нека отстъпим пред нея, накъдето и да ни тласка. Така ще си спестим без­целни лутания,   скитнически   живот и непрестанните подигравки на съдбата. Не виждаш ли, че тя ни изпраща след бягството нападение на пирати, след пре­вратностите по море още по-страшните премеждия по суша? Доскоро битки, след това разбойници! Неотдав­на ни хвърли в плен, след това отново ни изостави. Да­де ни възможност за спасение и бягство, и отново ни срещна с пашите убийци. Тя си играе с нас на война и прави живота ни сцена и драма. Защо тогава да не скъсим това трагическо представление и да не се пре­дадем на тези, които желаят да ни убият, за да не се престарава прекомерно съдбата с края на драмата и да ни принуди сами да нанасяме удара срещу себе си?

7. Хариклея не се съгласи с всичко. Неговите уко­ри към съдбата тя смята справедливи, но не одобря­ва предложението му да се предадат доброволно в ръ­цете на неприятелите, защото не било сигурно, че след пленяването им те ще ги убият (борели се с не съвсем благосклонно божество, което нямало да се примири със скорошния край на техните бедствия, но щяло да поиска да останат живи, за да робуват, което в същ­ност не е ли по-горчиво и от смъртта?). Да бъдат оста­вени на позорния и ненавистен произвол на долни вар­вари? „По всякакъв начин, ако е възможно, трябва да го избегнем и от опита на миналото да се надяваме на някакъв обрат, тъй като често сме се спасявали дори от още по-безизходни положения."

— Нека бъде, както желаеш — каза Теаген и я по­следва, накъдето тя го поведе.

Но те не успяха да стигнат до пещерата. Докато виждаха идващите пред тях, не забелязаха неприятел­ския отред, който вече беше слязъл от другата страна на острова п им пресече пътя откъм гърба.

Ужасени се спряха. Хариклея побягна към Теаген, ако трябва да умре, да намери смъртта си в прегръд­ката му. Някои от нападателите вдигнаха оръжие да нанесат удар. Но когато двамата млади отправиха към тях ведрия си поглед, тяхната смелост се сломи и дес­ниците им се отпуснаха. Защото пред красотата се стъписват и ръцете на варварите, пред приятната глед­ка се укротява дори упорито око.

8. Хванаха ги и ги заведоха при главатаря си, бър­зайки да му доведат първи най-хубавата плячка. То­ва беше единственото, което можеха да намерят. Никой друг не можа да донесе нищо друго, макар че пробя­гаха от единия край до другия край на острова и, ка­то че с мрежи, с оръжие отвред го опасаха целия. Още от първата битка островът беше опустошен изцяло от огъня, а мястото на пещерата, която единствено не бе­ше засегната, им беше непознато.

 И така двамата бяха отведени при военачалника. Той беше Митран, началник на стражата на Ороондат, който пък управляваше Египет като сатрап от името на великия цар. Както се разбра, Митран срещу голям подкуп от Навсикъл бе дошъл на острова да търси Тис­ба. Когато доведоха наблизо пленниците — те често при­зоваваха боговете-спасители — и Навсикъл ги видя, му хрумна нещо, което го изтъкна като хитър търго­вец. Той се втурна и високо извика:

— Ето това е Тисба, която ми грабнаха проклетите разбойници, но аз, Митране, благодарение на тебе и на боговете си я възвръщам отново.

Той улови за ръка Хариклея и се престори, че из­питва необикновена радост. И предума Хариклея, ка­то й подшушна тихо на елински, за да не чуят присъствуващите, ако желае да се спаси, да се представя за Тисба. И хитростта сполучи. Хариклея, като го чу да говори на елински, си помисли, че мъжът иска да й по­могне, и прие съвета му. Когато Митран поиска да научи как се нарича, тя се представи за същата Тисба. След това Навсикъл се завтече и започна да целува главата на Митран, като се чудеше на съдбата. За­почна да хвали варварина, че и друг път той имал ус­пех в походите, а имал щастие и в сегашните действия. Митран, поласкан от похвалите и едновременно подма­мен от името Тисба, повярва, че работите стоят точно така, и се възхити от хубостта на Хариклея (тя блесте­ше през простата си дреха както лунна светлина през облак), а и в лековерието си той беше измамен от тън­ката находчивост. И не му остана време да премисли.

 Щом е твоя, вземи и отведи я.

 След тези думи му я предаде. Но въпреки това не сваляше очи от нея, което издаваше, че против волята си отстъпва девойката, защото е получил предварител­но възнаграждението си.

— А ей този, който и да е — каза Митран, като по­сочи Теаген, ще остане за наша плячка и ще ни по­следва под охрана, за да го изпратим във Вавилон Той е напълно достоен да прислужва на царската трапеза.

9. След този разговор преплаваха езерото и се разделиха. Навсикъл с Хариклея се отправи към Хемис а Митран тръгна за други подчинени на него селища без да се бави, изпрати Теаген до Ороондат, който с намираше в Мемфис[3], със следното писмо:

„На сатрапа Ороондат от Митран, началник на гарнизона.

Взех в плен един млад елин, премного прекрасен за моите подвластни и единствен достоен да се явява пред очите на великия божествен цар и да му прислужва. След като го плених, ти го изпращам и отстъпвам на тебе удоволствието да представиш на общия ни господар великия и блестящ дар, какъвто бисер царският двор още не е виждал и никога в бъдеще не ще види.”

10. Така гласеше писмото. —

Зората едва се зазоряваше, когато Каласирид и Кнемон се запътиха към Навсикъл, бързайки да научат каквото още не бяха успели да узнаят. Запитан, как е извършил, Навсикъл разказа всичко - как отишъл на острова, как го намерил обезлюден, как най-напред не срещнал никого, как след това с измама подвел Митран и получил някаква девойка като мнима Тисба. Че постъпил по-добре, като отвел тази, отколкото ако беше намерил онази. Разликата между тях съвсем не нищожна, а колкото между божество и човек. Нищо не надминава нейната хубост, не му е възможно да опише. Тя може само да се види, когато самата се яви лично.

11. Като чуха това, те веднага се усъмниха в истинността на думите му и го помолиха по-скоро да  доведе пред тях девойката. Представиха си, че такава необикновена хубост може да притежава само Хариклея.

Щом я доведоха, най-напред тя беше навела лице, скрила го чак до веждите. След като Навсикъл я окуражи, тя погледна плахо и за изненада позна присъствуващите, и самата беше разпозната от тях. Веднага всички нададоха вик и сякаш по даден знак или от едно и също бедствие заплака.

Дълго време се чуваше само: „Татко!", „Дъще!", „Наистина това е Хариклея, а не Тисба!"

Само Навсикъл стоеше като занемял и гледаше как Каласирид прегръща Хариклея и плаче. Напразно се запитваше какво означава сцената на разпознаването, достойна за театъра, докато Каласирид го прегърна и започна да целува, и му каза:

— О най-прекрасен измежду мъжете, нека затова боговете изпълнят пребогато всичките ти желания. Ти стана спасителят на дъщеря ми, която вече не очаквах да намеря. Ти създаде най-сладката гледка за очите ни. Но, дъще, но, Хариклея, къде остави Теаген?

Като чу въпроса, тя заплака отново и едва след мал­ко отвърна:

— Същият, не зная кой е, който ме предаде на ей този, той го взе в плен.

Каласирид помоли Навсикъл да обясни какво знае за Теаген, кой сега го държи под властта си и къде го води. Навсикъл разказа всичко. Той разбра, че става дума за тези млади, за които старецът често говоре­ше пред него и конто търсеше и оплакваше. Но при­бави, че няма много да помогнат неговите вести, по­неже те са бедни хора, а чудно би било, ако Митран дори срещу голям откуп освободи младия човек.

— Ние имаме пари — каза тихо Хариклея на Кала­сирид, — предложи му колкото искаш. Огърлицата, коя­то ти знаеш, пазя и нося у себе си.

12. Каласирид се обнадежди от това, но от страх, да не би Навсикъл да се усъмни относно съкровищата, които носеше Хариклея, му каза:

— Драги Навсикле, мъдрецът не се нуждае от ни­що. Неговото богатство се състои от силата на волята му. Той получава от всемогъщите толкова, колкото има основание да иска. Затова кажи ни само къде се на­мира този, който държи под властта си Теаген. Бого­вете не ще ни изоставят, но ще имаме колкото ни тряб­ва, за да наситим персийската алчност.

Навсикъл се усмихна на това и каза:

— Ти ще ме накараш да повярвам, че можеш по чудо да забогатееш, ако най-напред дадеш на мене от­купа за момичето. Трябва да знаеш, че и търговецът, също както персиецът, еднакво обича парите.

— Зная — каза Каласирид — и ще ги имаш. И за­що не? Ти не си ни отказал доброжелателството си, но изпреварваш молбите ни, доброволно предлагаш да ос­вободиш дъщеря ми. Но преди това искам извърша молебствия.

— Нямам нищо против — отговори Навсикъл. — Още повече че и самият аз възнамерявам да извърша благодарствени жертвоприношения на боговете. Ако си съгласен, участвувай с молитва в тях. Помоли се на боговете да дадат на мене богатството, нали ти вина­ги можеш да го получиш?

— Не се шегувай и не бъди недоверчив — възрази Каласирид, — но върви и приготви каквото е нужно за жертвата. Ние ще дойдем, когато всичко бъде готово.

13. Така и стана. Не след дълго време дойде пра­теник от страна на Навсикъл и ги подсети да побързат за жертвата. А те (предварително се бяха уговорили какво да вършат) се отзоваха с радост. Придружиха Навсикъл и останалото множество призовани гости (тъй като той устройваше общонародно жертвоприношение), Хариклея тръгна с дъщерята на Навсикъл и останали­те жени, които с много увещания и молби едва я при­думаха да отиде. Тя може би не щеше да склони, ако не беше намислила да използува жертвоприношението, за да отправи молебствия за Теаген.

 Щом пристигнаха пред храма на Хермес (Навсикъл принасяше жертва нему, тъй като предпочиташе него пред останалите богове, като покровител на пазарите и търговците), заклаха веднага жертвените животни, Каласирид разгледа набързо вътрешностите им и из­разът на лицето му издаде, че вижда различни — при­ятни и печални — случки в бъдещето. Тогава положи ръце на олтарния огън и привидно извади из пламъка нещо, което беше донесъл предварително.

— Ето, Навсикле — каза, — откупа, който боговете изпращат чрез нас за Хариклея.

И при тези думи му подаде един от царските пръсте­ни, чудна божествена вещ от янтар, от чието гнездо искреше етиопски аметист. Той имаше големината на момичешко око, красотата му далеч надминаваше иберийските[4] и британските аметисти. Те блестят бледо-червено и приличат на розова пъпка, която току-що е обагрила на слънчевите лъчи развитите листенца на чашката си. А етиопският аметист дава огнен отблясък ярък и из дълбоко, като пролетта. Ако го заобръщаш в ръката си, хвърля златни лъчи, конто не затъмняват окото с острота, но галят погледа със сиянието си. В него наистина е вложена по-благородна сила, отколко­то в западните скъпоценни камъни. С пълно право но­си името си и наистина става за носителя си „аметист", защото го „запазва трезвен при пиршества"[5].

14. Такива са всички индийски и етиопски аметисти. Но този, който Каласирид даде на Навсикъл, ги пре­възхождаше още повече, на него беше врязано изобра­жение на живи същества:  момченце наблюдаваше от невисока скала овцете си и събираше  по пасбището стадото със звуците на свирка. Овцете, както изглеж­даше, се подчиняваха на мелодията на сирингата. Ня­кой би казал, че носят златни руна. Това се дължеше не на художника, но на присъщия на аметиста блясък, който цъфтеше от гърбовете на животните. Личаха и веселите подскоци на агънцата. Едни от тях накуп се изкачваха върху скалата, а други се тълпяха в палав кръг около овчарчето, превръщайки възвишението в пло­щадка за пастирска сцена. Трети буйствуваха в огъня на аметиста като в слънчево сияние и с края на копит­цата тупкаха по скалата. По-големите и по-смелите из­глежда искаха да прескочат през кръга, но бяха въз­пирани от изкуството, което беше обкръжило със злат­на рамка, като с кошара, леглото и скалата. Това бе­ше истинска скала, а не подражание. Защото художни­кът беше очертал високите части на камъка и успял да покаже наистина това, което желае, като решил, че е излишно да се пресъздава камък в камък.

15. Такъв беше пръстенът.

Навсикъл беше смаян от неочаквания подарък и още повече се зарадва от стойността му, която според него беше равна на цялото му състояние.

— Аз се шегувах, драги Каласириде — каза той, — и не ставаше дума за такъв откуп. Исках, разбира се, да ти дам даром твоята дъщеря. Но понеже „преслав­ните дарове на боговете — както казва поетът — не трябва да се отхвърлят", приемам този пратен от бо­га камък убеден, че както винаги, така и сега Хермес, най-красивият и най-щедрият от боговете, ми праща тази находка, която наистина е дар, пратен до тебе чрез огъня. Затова може да се види как пръстенът грее от пламъка. Освен това според мнението ми най-прекрасна е придобивката, която не уврежда дарителя, а обогатява дарявания.

Щом изказа това, Навсикъл покани на пиршество­то Каласирид и останалите, като отдели място за же­ните във вътрешността на храма, а мъжете настани в преддверието.

А след като изпитаха насладата от гозбите и трапе­зите бяха опразнени за чашите, мъжете изпяха химн и извършиха възлияние в чест на Дионис, а жените след химн на Деметра танцуваха. Само Хариклея се беше уединила, посветила се на своята грижа. Тя се моле­ше за Теаген — да бъде спасен и запазен за нея.

16. Когато пиршеството достигна върха си и всеки се забавляваше, както може, Навсикъл вдигна за на­здравица чаша с чиста вода и произнесе:

— Драги Каласириде, пия за твоето здраве, както обичаш, с чистата течност на нимфите, чужди на Дио­нис и още недокоснати[6] от него. Ако и ти отговориш в наздравица с реч за твоята история, която желаем да чуем, ще ни почерпиш с най-сладкото питие. Виждаш как жените изпъстрят с песни и танци пира. За нас разказът за твоите странствувания, ако пожелаеш да разкрасиш с него пиршеството, ще бъде по-приятен и от танците, и от всяка флейта. Ти често, както знаеш, ми обещаваше и все отлагаше, понеже беше отдаден на своето нещастие, но няма да ти се яви по-сгоден слу­чай от сегашния — от твоите чада дъщеря ти е спасе­на и стои пред очите ти, а скоро с помощта на бого­вете ще видиш и сина си. Ако и сега отложиш разказа си, силно ще ме наскърбиш.

— Всичко най-хубаво да ти се случи, Навсикле — прекъсна го Кнемон, — защото сега отстраняваш всич­ки музикални инструменти, които си привлякъл за симпозиона, и ги оставяш на по-непридирчиви люде, за да слушаш тайнствени истории, наистина доставящи бо­жествена наслада. Струва ми се, че ти най-добре раз­бираш божествата, защото съчетаваш Хермес с Дио­нис и слагаш за подправка на пиршеството сладостта на речите. Учудвам се и на останалото изящество на жертвоприношенията ти, но няма как повече да се по­чете Хермес, отколкото като се украси пиршеството с най-характерното за този бог — речите.[7]

Каласирид се съгласи, било за да се хареса на Кнемон, било за да предразположи за после Навсикъл. И разказа всичко. Предаде накратко началото, което вече беше разказал на Кнемон, а изобщо отмина нещо, кое­то според него беше по-добре да не узнае Навсикъл. А подбра, което още не беше разказвал и което имаше връзка с разказа. Започна от момента, когато избяга­ха от Делфи и се качиха на финикийския кораб.

17. От­начало пътуването им минавало според тяхното жела­ние, откъм гърба им подухвал лек ветрец. Но когато навлезли в Калидонския проток, били не малко затруд­нени, защото там морето обикновено е неспокойно.

Кнемон помоли да не пропусне, ако знае, да обясни защо морето на това място е неспокойно.

— Йонийско море — поясни Каласирид, — което е обширно, се стеснява тук и като че ли през устие се влива в Крисейския залив[8]. От бързина да се слее с Егейско море, то напира, но се задържа от Пелопонеския провлак, струва ми се, поради божески проми­съл, за да предотврати чрез преграждащия провлак заливането на противоположния бряг. И, нещо естест­вено, водата се връща обратно и притиска протока по­вече, отколкото в останалата част на залива, защото нахлуващите води връхлитат често срещу обратното те­чение. Оттук произлиза раздвижването на водата, водите се надигат и се сблъскват водни грамади.

Последва шумно одобрение от страна на присъствуващите, което потвърждава, че обяснението на Кала­сирид е правдиво.

— Като преминахме протока — продължи той — и изгубихме от очи Острите острови, на хоризонта   из­плува скалистият  Закинтски нос, сякаш   загърнат в здрачен облак. Кормчията нареди да сгънем платната. Запитахме го защо забавя хода на кораба, плаващ по попътен вятър, а той отговори: „Ако оставим надути платната, ще приближим острова по време на първата нощна стража[9], а е опасно, да не би да пристанем  в тъмното върху прибои и подводни скали. Добре е да прекараме нощта навътре в морето и да използуваме умерено вятъра, с намерение да приближим брега при­зори."

18. Това каза кормчията, но не стана така, Навсикле, спуснахме котва. Когато слънцето изгря, обитателите на острова, които живееха край пристанището, от­стоящо недалеч от града, се стекоха към нас като към някаква необикновена гледка. Те бяха учудени, както изглеждаше, на подвижността, красивата изработка и големината на кораба. Казваха, че по тях се познава финикийското изкуство. Още повече се учудваха, че сме имали неочакваното щастие да плаваме спокойно и без­опасно зимно време вече след залеза на Плеядите[10].

 Щом привързаха за брега въжетата, почти всички на­пуснаха кораба и се запътиха към града Закинт за по­купки. Аз пък (защото чух от кормчията, че те искат да останат на острова през зимата на кораба) се от­правих надлъж по брега да търся някакво жилище — смятах кораба за неподходящ подслон поради моряш­ката глъч, а града за несигурен за младите бегълци. Като изминах известно разстояние, виждам стар рибар да седи пред собствения си дом. Той залавяше разкъ­саните бримки на мрежата си.

— Здравей, уважаеми — му извиках, като прибли­жих, — кажи ми къде да намеря някакъв подслон?

— Ей там при близкия нос — отговори — се зака­чи вчера на подводна скала и се разкъса.

— Това — отвръщам — не исках да узная. Все пак ти би постъпил добре и по човешки, като или сам ни приемеш при себе си, или ни упътиш към друг.

— Не аз самият — отговори, — защото не плавах с тях. Тирен не би се излъгал, макар че му тегне ста­ростта. Това е грешка на момчетата, които не позна­ват подмолите и метнали мрежите не на място.

Най-после разбрах, че той не чува добре, и изви­ках по-силно:

— Казвам ти „здравей!" и те моля да ни посочиш подслон, защото сме чужденци.

— Здравей и ти! — отговори. — И остани, ако же­лаеш, при нас, ако не си от тези, които търсят много легла и водят след себе си тълпа от прислужници.

— Казах, че имам две деца, а третият съм аз.

— Тогава добре — извика той. — У нас ще намерите с един повече. Мои сътрапезници са още двете ми деца, по-старите се ожениха и си имат свои домове. А четвъртата е кърмачката на децата. Защото майка им почина наскоро. Така че, приятелю, не се тревожи и не се съмнявай, че ще приемем от сърце мъжа, който издава от пръв поглед знатния си произход.

 Така и направих. Не след дълго бяхме сърдечно приети заедно с Теаген и Хариклея от Тирен. Той ни отдели най-топлата част от жилището си.

 Отначало прекарвахме зимата много приятно. Цял ден бяхме заедно и се разделяхме само за спане. Хариклея нощуваше заедно с кърмачката, аз и Теаген в отделна стая, а Тирен със синовете си в друга стая.
Слагаха ни обща трапеза. За останалото се грижехме ние, а Тирен угощаваше богато младите с даровете на морето, които отчасти сам той ловеше, отчасти за приятно прекарване на времето и ние вземахме участие и го придружавахме при риболова. Той го упражняваше по разни начини според времето на деня.  Хвърляше опитно мрежата и имаше щастлив улов, така че повечето приписваха на щастието неговата опитност в занаята.

  Но на когото изобщо не върви, както казват, навсякъде го преследва нещастието. И при усамотението красивата Хариклея не остана необезпокоявана.

19. Оня търговец от Тир, победителят в Питийските игри, с когото пътувахме заедно, често идваше сам при мене и ме безпокоеше с упоритите молби аз като баща на Хариклея да го оженя за нея. Хвалеше се много и ту подчертаваше благородния си произход, ту пресмяташе личните си богатства. Товарният кораб бил негова собственост, той притежавал по-голямата част от товара, конто се състоял от злато, скъпоценни камъни и копринени тъкани. Като не малка добавка към славата си назоваваше и победата в Питийските игри, и още много друго. Когато му посочвах сегашната си беднота и че съм решил да не давам дъщеря си на човек от чужбина и от народ, отдалечен на такова разстояние
от Египет, той възрази:

— Стига с това, татко. Ако аз я взема, ще сметна, че девойката струва повече от много таланти[11] и цяло богатство като зестра, ще заменя родината си с ваша­та, ще се откажа от пътешествието си към Картаген и ще отпътувам заедно с вас, накъдето пожелаете.

20. Като виждах, че финикиецът не ми дава мира, но все по-страстно преследва намерението си и не про­пуска ден, без да ме безпокои за същото, реших временно да го успокоя с добри обещания, за да не изпитаме на острова грубата му сила, и обещах, че ще изпълня всичко, щом пристигна в Египет.

Така едва се отървах, макар за малко време, от този човек. Но съдбата премята, както казват, една вълна подир друга. Не след много дни Тирен ме заведе в един завой на брега и ми каза:

— Каласириде, кълна ти се в Посейдон, владетеля на морето, и в другите морски божества, че гледам на тебе като на роден брат и на децата ти като на мои родни деца. Идвам да ти кажа, че те заплашва някак­ва ужасна беда. Смятам, че е некрасиво да я премъл­ча, тъй като живеем под един покрив, и че е необхо­димо да ти я съобщя и да я знаеш на всяка цена. Шайка от пирати дебне прикрита в заливче от другата стра­на на носа, стражи на смени следят кога ще отплува корабът. Внимавай, пази се и преценявай какво ще предприемеш. Защото заради тебе, по-скоро заради дъ­щеря ти замислят нападението, така недружелюбно, но за тях съвсем обикновено.

— Нека боговете — му казах — затова те възна­градят по заслуга, но откъде, Тирене, си разбрал за заговора?

— Във връзка със занаята си — отговори той — се запознах с тези мъже. Аз им нося риба, а те ми плащат на по-висока цена от другите. Вчера, когато вдигах мрежите около скалите, главатарят на пиратите дойде при мене и ме попита зная ли кога се гласят фи­никийците да отпътуват.

Аз разбрах скритата му мисъл и отвърнах:

— Точно, Трахине, не мога да кажа, но мисля, че се готвят да отпътуват към началото на пролетта.

— Ще отплава ли с тях и девойката, която живее у тебе? — попита ме той.

— Не ми е известно — отговорих. — Но защо ме разпитваш?

— Защото — каза — се влюбих в нея лудо, макар че я видях само веднъж. Не зная дали съм срещал такава красота, а съм пленявал много и непрецъвтели робини.

Подведох го така, че да открие целия си план.

— Но защо — го попитах — трябва да се биеш с финикийците, ти можеш да я имаш без кръвопролитие и вън от морето, като я отвлечеш от дома ми.

— И разбойниците — отвърна — се водят от някак­ва съвест и доброжелателство спрямо познатите. Аз щадя тебе, да не ти създам някакви неприятности, ако нападна чужденците при тебе. Чрез един удар искам да постигна две печалби: богатството на кораба и же­нитбата с девойката. Ако извърша нападение по суша, ще трябва да се откажа от едната от тях. Освен това не е безопасно, ако нещо подобно се случи наблизо до града, защото ще бъде веднага забелязано и ще поч­нат да ни преследват.

Аз похвалих решително ума му и като се отдалечих от него, ти съобщавам за замисления заговор на про­клетниците и те моля да се погрижиш да спасиш себе си и хората си.

21. Завърнах се унил от тази вест и премислях на себе си всякакви планове, докато изведнъж се изпречи пред мене търговецът и в разговора все за същото ми подсказа сполучливо хрумване. Премълчах от разкри­тието на Тирен това-онова, а му съобщих само, че за­мисля да отвлече девойката един от местните хора, сре­щу когото не може да се намери равностоен противник.

— Аз бих предпочел да я омъжа за тебе — казах — поради нашето по-ранно познанство и поради твоето имотно състояние, преди всичко защото ти пръв обе­ща, ако се ожениш за нея, да се преселиш в нашата страна. Така че, ако съвсем ти е по угода, да отплава­ме по-скоро оттук, преди да ни изпревари някаква не­желана беда.

Той се зарадва на думите ми и каза:

— Отлично, татко.

 В същото време се приближи и ме целуна. Попита ме кога желаем да тръгнем. Макар че времето не е още благоприятно за плаване, можем да спуснем котва на друго място, там да се избавим от опасността от нападение и да дочакаме настъпването на пролетта.

— И така — казах, — ако зависи от моята воля, бих желал да отплаваме още на първата нощ.

— Така да бъде — отговори и се отдалечи.

 Аз се завърнах в къщи и нарочно нищо не казах на Тирен, а на децата съобщих, че късно вечерта трябва отново да се прехвърлим на кораба. Те се учудиха на внезапното ми решение и попитаха за причината, но аз оставих за по-късно обяснението. Казах само, че така ще ни бъде от полза.

22. След като хапнахме малко за вечеря, легнахме да спим. На сън ми се яви някакъв старец. Беше кожа и кости, единствена останка от младежката сила а явяваха бедрата му под повдигнат набедреник[12]. На главата си носеше шлем. Изглеждаше едновременно и находчив, и хитър[13], и сякаш от някакъв удар накуцваше с единия крак. Приближи се до мене и като с усмихна подигравателно, каза:

— Странен човече, ти единствен не ме зачиташ макар с една думичка. А всички, които плават край острова на кефаленците[14], посещават нашия дом, за да добият представа за нашата слава. Само ти единствен така не искаш да знаеш за мене, дори не си ми казал обичайния поздрав, макар че си мой съсед. Ето защо скоро ще си получиш заслуженото и ще претърпиш подобни на моите страдания, като по море и по суша срещнеш неприятели. Девойката, която водиш със себе си, поздрави от името на моята съпруга. Тя поръчва да я поздравиш, защото поставя над всичко непорочността, и й предрича, че всичко ще завърши успешно.

Скочих разтреперан от съновидението. Теаген ме попита какво ми е.

— Едва — отговорих — не изпуснахме кораба, изплашен от тази мисъл, се събудих. Стани също и ти приготви нещата си, аз пък ще повикам Хариклея.

Девойката веднага се отзова на повикването. Тирен също усети, надигна се и започна да ме разпитва какво става.

— Това става — отговорих, — за което ти сам ни посъветва. — Искаме да се изскубнем от заговорниците. Нека боговете да те запазят, че се показа най-добър от мъжете спрямо нас. Но отдай ни и тази последна услуга. Отплавай в Итака и принеси заради н жертва на Одисей, помоли го да уталожи гнева, който го е обхванал срещу нас като пренебрегнат, което ми показа при появата си през тази нощ.

Той обеща да постъпи така и ни придружи до кораба, като пророни много сълзи и произнесе молитва за благоприятно и щастливо плаване.            

23. Но защо да удължавам разказа си и да ви отег­чавам? Потеглихме, когато изгря зорницата, макар че отначало моряците дълго се противиха. Накрай те бя­ха убедени от тирския търговец, който им каза, че ис­ка да избягнат пиратско нападение, за което бил пред­известен. Той не подозираше, че измислицата му ще излезе действителност.

 Върху нас връхлетяха силни ветрове, преживяхме страхотно вълнение и неописуема буря, едва не заги­нахме. Най-после, след като загубихме едното кормил­но гребло и разбихме по-голямата част от мачтата, сля­зохме на някакъв нос на Крит. Решихме, за да постег­нем кораба и ние за да си починем, да останем ня­колко дена на острова. И всичко стана така. Беше да­дена заповед за отплаване през първия ден, след като луната изгрее и се съедини със слънцето.

 Изведени вече в открито море от пролетните при­гласящи зефири, ние пътувахме ден и нощ. Кормчията насочваше кораба към либийския бряг. Той казваше, че при попътния вятър може и направо, и изцяло да прекоси морето, но бързал да стигне някакъв остров и пристан, защото му се струвало, че от кърмата вижда някакъв пиратски кораб.

— Откакто отплавахме от критския нос — каза той, — ни следва по петите и неизменно бърза по на­шия курс, сякаш гони същата цел. Често забелязвах, че променя според нас посоката, когато не случайно от­бивах кораба от правия курс.

24. При това съобщение едните се разтревожиха и предлагаха да се готвим за отбрана. Другите нехаеха и казваха, че е обикновено нещо в морето по-малките кораби да следват по-обемистите, тъй като те се на­правляват от по-опитни кърмчии. Докато още се спо­реше за това — беше часът през деня, когато земеде­лецът разпряга воловете от ралото, — вятърът отслаб­на и постепенно притихна. Вече вяло и безуспешно бие­ше в платната, като по-скоро ги поклащаше, отколко­то надуваше. Накрая напълно стихна, сякаш потъна за­едно със слънцето, или, по-право, се постави в услуга на преследвачите. Хората от члуна, докато плавахме под напора на вятъра, изоставаха далече от кораба ни, което е естествено, понеже големите платна поемат по­вече вятър. Когато затишието успокои морето и тряб­ваше да се прибегне до греблата, те ни настигнаха по-бързо, отколкото може да се каже. По всяка вероятност всички са се заловили да гребат и подкарали лекия и послушен на греблата кораб.

25. Когато дойдоха съвсем наблизо, един от спътниците от Закинт се провикна:

— Ето, хора, това е. Загубени сме. Това е пиратска шайка. Разпознавам съда на Трахин.

От тази вест корабът се потресе и въпреки безветрието се развълнува и се разбушува сред шум, викове и суматоха. Едни се спотаиха в трюма на кораба, други на борда се окуражаваха взаимно, за защита трети искаха да скочат в спасителната лодка и да бягат, докато най-сетне битката ги изпревари в колебанието им и против волята им ги въоръжи за отбрана с каквото им попадне.

Аз и Хариклея сграбчихме здраво Теаген, който гореше от жажда за бой, и едва го удържахме. Тя, както казваше, за да не се разделя с него и чрез смъртта и за да сподели със същия меч и със същия удар неговата съдба. Аз пък, защото в лицето на нападателя познах Трахин, от това си наумих някаква изгода бъдещето.

Така и стана. Пиратите наближиха и се отправиха косо към нас с намерение, ако могат, да завладеят безкръвно кораба, още не нападаха, а с кръжене около нас ни пречеха да напредваме, сякаш водеха обсада; и се стремяха да принудят кораба да се предаде.

— О нещастници — викаха, — защо умопомрачени вдигате ръка пред непреодолимата превъзхождаща сила, за да налетите на сигурна смърт? Още гледаме снизходително на вас и ви разрешаваме да влезете в спасителната лодка, за да идете, където искате.

Това предлагаха те, а хората от кораба, докато битката все още изглеждаше безопасна и войната безкръвна, проявяваха смелост и обявяваха, че не ще предадат.

26. Но един от разбойниците, най-дръзко скочи на кораба и прободе с меча си тези, които му изпречиха на пътя, и даде урок, че войната се решава чрез убийства и смърт. На кораба наскачаха и всички останали. Тогава финикийците се смириха, паднаха земята и започнаха да молят за милост с обещанието изпълнят каквото им поискат. А пиратите, макар че вече

вече започнаха сечта (гледката на кръвта подсилва дързостта), по заповед на Трахин въпреки всяко очакване пощадиха падналите по очи. Започна   негласно примирие, а в действителност най-жестока война, защото се водеше в условията на привиден мир, който беше по-тежък от която и да е кръвопролитна битка. Заповяда­ха ни да напуснем кораба само по една долна дрешка  и престъпилият се заплашваше със смърт. Но както е известно, човешкият живот е по-ценен от всичко. Така и тогава финикийците, които бяха лишени от надежда­та да запазят богатствата на кораба, сякаш не загуби­ли нищо, а спечелили, бързаха един през друг да се ка­чат на лодката, всеки се надпреварваше да се спаси кол­кото може по-скоро.

27. Когато тръгнахме и ние, подчинявайки се на заповедта, Трахин спря Хариклея:

— Тази война, любима, съвсем не се води срещу те­бе — каза й той, — а заради тебе. От дълго, откакто на­пуснахте Закинт, аз те следвам и само заради тебе се излагам на опасностите на морето. Не се страхувай и съзнавай, че ще бъдеш заедно с мене господарка на всичко тук.

Това каза той, а тя (извънредно умна, умееше да се нагоди към случая, а също се възползуваше от моите съвети) заличи печалния израз на лицето си и се на­сили да изглежда приятна:

— Благодаря на боговете — извика, — че ти вдъхват това човечно отношение към нас. Но ако наистина же­лаеш да бъда и да остана при тебе спокойна, дай ми първото доказателство за твоята благосклонност: взе­ми под своя закрила ей този мой брат и баща ми и не им заповядвай да напуснат кораба, защото без тях аз не мога да живея.

Едновременно с тези думи тя се хвърли към колене­те му и дълго ги прегръщаше и се молеше. Трахин се наслаждаваше на тази прегръдка и нарочно забавяше съгласието си. Но като се умили от сълзите и се покори от погледа й, повдигна девойката.

— Твоя брат — каза — ти отстъпвам, и то на дра­го сърце (виждам, че момъкът е храбър и ще ни бъде полезен в нашия живот), а този старец, иначе бреме, не­ка да остане за твоя угода.

28. И както се говореше, тъй стана. Тъкмо слънцето залезе и сложи край на здрача между деня и нощта, морето изведнъж се развълнува, промени се може би от смяната на дневното време, може би по волята на някой бог. Чуваше се виенето на спускащия се вихър и скоро след това от същата   страна връхлетя бесен ураган, който с неочаквания си рев ужаси и смути разбойниците. Те бяха изненадани от бурята, когато бяха изоставили собствения си члун и се бяха отдали на грабеж върху товарния кораб, а нямаха опит в управлението на такъв голям морски съд. Така че всеки мореплавателен уред се приведе в действие набързо от първия изпречил се насреща. Един самоук дръзваше да се заеме с една работа, друг с друга. Едни от тях объркваха при нагъване платната, други неопитно размотава въжетата. Някой невежа беше отправен за предната част на кораба, друг заставаше на кърмата и бордовете, най-голяма опасност изпаднахме не поради силата вълните (морето още не беше напълно развълнувано), но поради несръчността на кормчията. Той все пак справяше, додето светеше някакъв отблясък от дневната светлина, но отказа, когато тъмнината надви. Вълните започнаха да заливат кораба, насмалко да го пратят на дъното. Някои от пиратите се опитаха да се прехвърлят на своя члун, но скоро се отказаха, възпрени и от вълнението, и от Трахин, който ги убеждаваше, че могат да си спечелят хиляди по-добри съдове, ако спасят товарния кораб и богатството в него. Накрай той преряза въжето, с което съдчето беше привързано за кораба, и обясни, че с него те влачели подир себе си втора буря и че трябвало да се погрижат за бъдещата сигурност. Защото било подозрително да пристанат някъде с двата кораба. В такъв случай щяло да стане въпрос за екипажа на втория плавателен съд.

Изглежда, успя да ги убеди и едното от двете предвиждания веднага се потвърди. Ние почувствувахме известно облекчение, когато се освободихме от корабчето. Разбира се, не се избавихме от всички ужаси. Когато вълните се нахвърлиха една върху друга, изпаднаха борда много части на кораба. Ние бяхме подхвърлени на много опасности, докато едва изтече онази нощ. На следния ден надвечер стигнахме до някакъв бряг близо до Херакловото устие на Нил и нещастници стъпихме неволя на египетска почва.

Другите се зарадваха, но ние измъчени силно хулехме морето за спасението си, че му се зловиди приличната ни смърт и ни предава на още по-страшната суша и на страха, изложени на противозаконните намерения на разбойниците.

 Щом стъпиха на брега, престъпниците предприеха следното: под предлог, че желаят да устроят благодарствена жертва на Посейдон, изнесоха от кораба тирийско вино и други неща и изпратиха хора да купят животни от близката околност. За целта им дадоха много сребро и поръчаха да се съгласяват на първата поискана цена.

29. Пратениците се завърнаха скоро, подкарали цяло стадо от овце и свине. Останалите при кораба ги приеха, запалиха клада и като одраха жертвените животни, започнаха да готвят угощението.

Трахин ме отведе настрани, да не чуват другите, и ми каза:

— Татко, аз искам да взема дъщеря ти за съпруга и както виждаш, се каня днес да отпразнувам сватбата, като свържа най-сладкото от всички празненства с жер­твоприношение на боговете. Но за да не стоиш на трапезата в незнание и унил, и дъщеря ти, научила от тебе, за да приеме с радост предстоящото събитие, смет­нах за нужно да те предизвестя за решението си. Раз­бира се, не искам от тебе твоето съгласие (имам достатъчно власт да наложа волята си), но смятам заради щастливите поличби и за благоприличие да подготвя за послушание невестата, като научи за брака от ба­ща си.

Похвалих думите му и показах, че се радвам и отда­вам най-голяма благодарност на боговете, които от­реждат дъщеря ми за съпруга на такъв повелител.

30. Отделих се за малко, да размисля насаме как да постъпя. След това се върнах и помолих Трахин да се придаде на тържеството по-голяма

тържественост. За да остане корабът брачен чертог на невестата, да наре­ди никой да не влиза да я безпокои, за да се погрижи тя за накита и за другата си подготовка, и за премяна, доколкото времето позволява. Защото ще бъде съвсем необичайно едно благородно и богато момиче, особено ако то е бъдещата съпруга на Трахин, да не блести колкото е възможно, макар че времето и мястото не ни позволява по-голям блясък на сватбения обред.

Трахин се разтопи от радост и обеща да постъпи така. Веднага нареди на хората си да донесат нужното от кораба и повече да не се приближават до него. И т започнаха изпълнението на заповедта. Мъкнеха маси, съдове, постелки, покривки — изделия на сидонски и тирски ръце, и в изобилие всичко останало, нужно за пира, и го носеха безразборно един през друг на рамене. Богатства, които бяха събирани с много труд и пестене, съдбата предаваше за подигравка на безпътно пиршество.

Взех със себе си Теаген и отидох при Хариклея. Заварих я залята в плач.

— Дъще — казах, — у тебе сълзите вече са навик, не новост. За нещо минало ли плачеш или за нещо ново?

— За всичко — отговори тя, — а най-вече за това което ми предстои, и за противната благосклонност на Трахин към мене, за което, изглежда, случаят му помага Защото неочакваната сполука води до дръзки действия Но Трахин и омразната страст на Трахин ще заридае. Той не ще ме има, понеже ще предпочета смъртта. Само мисълта за тебе и за Теаген, ако преди края се разделя с вас, извика плача ми.

— Ти се досещаш за положението — казах. — Трахин подготвя пиршество и жертвоприношение за отпразнуване сватбата си с тебе. С мене като с твой баща той сподели намерението си, пък и аз от преди, откакто разговарях в Закинт с Тирен, знаех безумното му увлечение по тебе. Но не ви казах, за да не ви измъчват мисли за бъдещите мъки, докато все още се надявах, че може да избегнем коварството. Но понеже, деца мои, божеството се опълчва срещу това и ние попаднахме сред най-големите ужаси, нека предприемем дело велико и смело, да се втурнем направо в опасността или да заживеем благородно и свободно, или да умрем добродетелно и храбро.

31. Щом двамата обещаха да последват съвета ми обясних им какво трябва да правят и ги оставих да а приготвят. А аз отидох при пирата, който беше втори по чин след Трахин (мисля, че се наричаше Пелор) и му казах, че искам да му съобщя нещо особено важно.

Той ме изслуша на драго сърце и ме отведе на място, където никой да не ни подслушва.

— Слушай накратко, синко — казах. — Малкото вре­ме не ми позволява да се простирам нашироко. Моята дъщеря те обича. И нищо чудно. Тя е победена от по­-смелия. Но подозира, че главатарят приготвя угоще­ние като за сватбено празненство. Той я подсетил за не­що подобно, като наредил да се премени празнично. Виж как да попречиш на това и по-добре ти вземи мо­мичето. Защото тя твърди, че по-скоро ще умре, отколкото да се омъжи за Трахин.

— Не се тревожи! — отговори той. — И самият аз съм отдавна влюбен в девойката и очаквах само удобен случай, за да ми я отстъпи Трахин доброволно като почетна награда, задето пръв се метнах на кораба. Или сватбата ще му излезе горчива — ето от тази десница ще получи каквото заслужава.

След като чух това, се отдалечих, да не събудя ня­какво подозрение. Отидох при децата и ги успокоих с известието, че работата върви на добре.

32. Скоро пиршеството започна. Когато забелязах, че разбойниците вече са пияни и се държат разпуснато, прошепнах на Пелор (нарочно бях възлегнал близо до него):

— Видя ли девойката в нейната премяна?

— Съвсем не — отговори той.

— Можеш да я видиш — продължих, — ако отидеш тайно на кораба. Знаеш, че и това забрани Трахин. Ще видиш затворена самата Артемида. Но само я погледни, да не причиниш и своята, и нейната смърт.

 Той става веднага, уж по някаква нужда, а тайно притичва към кораба. Щом съглежда Хариклея с лав­ров венец на главата и със златовезани дрехи (тя беше облякла свещената делфийска одежда като победно или погребално облекло) и всичко около нея блестящо и наподобяващо брачен чертог, естествено пламва от огън поради гледката, обзет едновременно от желание и ревност.

Щом се завърна оттам, личеше от очите му, че е намислил някакво безразсъдно дело. Още едва заел мястото си, се провикна:

— Защо още не съм получил моята награда, задето първи се метнах на неприятелския кораб?

— Защото не си я поискал — отговори му Трахин. —А и още не сме правили делба на плячката.

— Добре — каза той. — Тогава искам пленената девойка.

- Само нея не — отвърна Трахин, — вземи всичко друго, каквото желаеш.

Тогава Пелор го прекъсна:

— Ти нарушаваш пиратския закон, който дава право на първия, стъпил на неприятелски кораб и изложил се повече от другите на опасност, да направи избор по желание.

— Не, драги, аз не нарушавам този закон — отвърна Трахин, — но се придържам към друг, който постановява подчинените да отстъпват на главатаря. Аз съм влюбен в девойката и понеже искам да я взема за съпруга, смятам, че трябва да имам предимство, ти ако не се подчиниш на заповедта ми, скоро ще оплакваш дните, като полети към тебе ей тази чаша!

Пелор погледна към пируващите.

— Вижте — каза — как се възнаграждават делата. Така и всеки от вас някога може да бъде лишен от почетната награда и ще изпита на гърба си този деспотичен произвол.

Какво можеше да се види след това, Навсикле? Би оприличил тези мъже на вълнение, внезапно развихрило се срещу скала в морето. Така безсмислената възбуда предизвиква невъобразимо безредие, понеже пиратите бяха обладани от вино и гняв.

33. Едни от тях застанаха на страната на този, другите на онзи. Едните поддържаха главатаря, другите крещяха да се спазва законът. Накрая Трахин махна, за да перне с чашата Пелор, а той (защото предугади) го изпревари и му нанесе с меча си удар в гърдите. Той се строполи ранен смъртоносно, а между останалите се разгоря безмилостна война. Те се удряха без пощада едни друг, едните да отмъстят за главатаря, а други да защитят Пелор и правото. И всичко се сля в едно общо стенание на мъже, които се замерват помежду си с дървета, камъни, чаши, главни и трапези.

Аз избягах колкото може по-надалеч и наблюдавах зрелището от някаква безопасна височина. Нито Теаген нито Хариклея останаха безучастни в битката, но изпълняваха точно уговорката. Той отначало се сража­ваше на едната страна на воюващите с меч в ръка ка­то обезумял. Тя, щом видя, че битката се ожесточава, започна да хвърля стрели от кораба с точен прицел, щадеше само Теаген. Мяташе вече не само към едната страна, но убиваше когото най-напред зърне. Самата тя незабележима, лесно различаваше противниците при светлината на огъня. Те не знаеха откъде идва бедата и някои предполагаха, че това са стрели от боговете. Накрая, след като бяха натръшкани всички, остана единствен Теаген срещу Пелор — мъж храбър във вся­ко отношение и изпитан в много убийства. Хариклея вече не можеше да защити Теаген със стрелите си, кол­кото и да се измъчваше от това. Тя се боеше да не би да улучи погрешно, понеже борбата беше ръкопашна, Накрая съпротивителната сила на Пелор отпадна.

Хариклея, като не можеше да помогне с лъка си на Теаген, го окуражи с думите:

— Дръж се смело, любими!

 Сега Теаген, понеже нейният зов му придаде сила и кураж и му напомни за наградата -от битката, взе голямо надмощие над Пелор. Събра сили и макар из­мъчван от многото рани, се спусна срещу противника и замахна с меча към главата му. Не успя да го улу­чи, понеже той се отдръпна, но му засегна отгоре ра­мото и му отсече ръката до ставата на лакътя. Той се обърна да бяга, а Теаген се втурна да го преследва.

34. Какво се е случило по-нататък? Мога да кажа само, че аз не можах да видя неговото завръщане, за­щото останах на височината и не смеех през нощта да се приближа до бойното поле. Но не беше така с Хариклея. На разсъмване на другия ден видях Теаген прострян като мъртвец на земята; тя стоеше до него и плачеше, изглежда, искаше да сложи край на живо­та си върху него, но се въздържаше от слабата надеж­да, че може би момъкът ще дойде на себе си.

 Аз нещастникът не успях да й кажа или да науча нещо от нея, нито да облекча с утеха болката й, нито да се погрижа за нея, тъй като бедите по море бяха веднага последвани от беди по суша.

 Щом видях деня, напуснах хълма. От насрещното възвишение, както изглеждаше, се спусна шайка египетски разбойници. Те заловиха двамата млади и малко по-късно ги отведоха, като задигнаха от кораба каквото можеха да носят.

 Иначе аз ги следвах от голямо разстояние, без какво намерение, оплаквайки моята и тяхната участ; Като не можах да им помогна, реших да не се намесвам. Исках да оцелея, с надеждата да им бъда по-късно полезен. Но изостанах, възрастта не ми позволява да тичам по стръмните пътеки след египтяните. А сега намерих дъщеря си благодарение на божията милост и на твоята доброта, Навсикле. Аз самият не можах да допринеса нищо освен само сълзи и вопли.

 При тези думи избухна в сълзи самият той, заплакаха и присъствуващите. Угощението се превърна плач, примесен с някаква наслада (виното улеснява сълзите), докато Навсикъл започна да окуражава Каласирид:

— Татко — рече, — гледай спокойно на бъдещето. Вече си намерил дъщеря си, а от срещата със сина те дели само една нощ. Рано сутринта ще отидем при Митран и ще се опитаме по всякакъв начин да освободим прекрасния Теаген.

— Дано! — отговори Каласирид. — А сега е време да завършим пира. Трябва да помислим и за божеството, като възлеем за освобождаването.

35. След това въздадоха възлиятелните жертви пиршеството завърши.   Каласирид потърси с очи  Хариклея. Като не я намери сред множеството разотиващи се сътрапезници и едва късно узна от някаква жена, че тя се намирала във вътрешността  на храма отиде там и я завари паднала пред краката на божествената  статуя. От  дългата молитва и от напора на скръбта беше изпаднала в дълбок унес. Той се леко просълзи и помоли бога да насочи съдбата й към по-добро. После кротко я свести и поведе към жилището засрамена, както изглеждаше, че се е оставила неусетно да я овладее дрямката.

Тя се отдели в женската стая, легна заедно с дъщеричката на Навсикъл и се отдаде в безсъние на своите грижи.