Уводни бележки към "Апология на Сократа"

  След успешното завършване на Гръко-Персийските войни, в които Атина изиграла значителна роля, тая държава станала ръководна политическа сила и сполучила да събере в силен морски сьюз голям брой гръцки градове по островите на Бяло море и по бреговете на Тракия и Мала Азия. Но не само това: Атина завзела първо място и в стопанския, в културния живот на целокупния елински народ. Атическият език и литература, атинското право и обичаи добивали все по-широко и по-широко разпространение. В същото това време на невиждан по-рано стопански и културен напредък и демократизирането на атинската държавна уредба достигнало крайните си предели. Гражданите сами били господари на съдбините си; те приемали законите в народното събрание, избирали ежегодните си чиновници и членовете на съвета на 500-те, седяли в народния съд (Хелиея). Често пъти те трябвало да решават важни политически въпроси, от които зависело бъдещето на държавата; тия решения нерядко предизвиквали бурна критика. Гражданинът, който искал да прекара пред народа свое предложение трябвало да умее да го изложи убедително и да го защити срещу противниците си. При такива условия всеки гражданин, който възнамерявал да вземе по-дейно участие в политическия живот, имал нужда да се научи да разсъждава правилно и да говори хубаво. Тая нужда удовлетворили тъй наречените софисти, учители на мъдростта, които са около 450г. пр. Хр. се появили в разни места на елинския свят.

 Софистите не се интересували от въпросите за произхода на света, както по-раншните философи, а поставили в центъра на издирванията си човека, държавата и обществото. Преди всичко те били учители на практическа мъдрост със средствата на реториката и диалектиката, т. е. Те упътвали учениците си да разсъждават, да мислят правилно, та да станат способни да убеждават и другите със своята реч. Те обещавали на учениците си да ги подготвят за успешна дейност, както в домашните, така и в обществените работи. За уроците си взимали заплата.

  Един от по-старите видни софисти, Протагор, твърдял, че „човекът е мярка на всичко”, т. е. че нещата на всеки човек са такива, каквито се виждат лично нему, или с други думи, обективно познание или истина, която да важи еднакво за всинца, не съществува. Щом е така, човек може , ако е изкусен оратор, да наложи мнението си и на други, без оглед на това дали то е право или не, и дори, особено в съда да направи да възтържествува кривдата над правдата. Застанали на това гледище, софистите не могли да не подложат на критика и съмнение властващите дотогава понятия върху политиката, морала и религията. Протагор казвал, че не може да каже нищо сигурно за боговете, а пък Критий твърдял, че боговете са измислени от хитри държавници, за да се възпира народът от тайни прегрешения. Софистът Трасимах пък обосновал учението за правото на по-силния да върши, каквото иска и да владее над по-слабия. В тая област основната идея на софистите била следната: в човешкия живот това, което е установено от природата, е естествено, и следователно необходимо, а създаденото от хората е условно и преходно.

  С това учение софистите подкопали старата, предавана от поколение на поколение нравственост, без да бъдат в състояние да дадат на човека нова здрава опора в живота, вътрешна свобода и щастие.

  Срещу софистите снощи излязъл Сократ (469 – 399г. пр. Хр.), оригинална и силна личност, която е упражнила неизличимо влияние върху духовното развитие на мислещето човечество. И той искал всеки да състави убеждението със самостоятелно размишление, без да се влияе от обичая и преданието. Но в противоположност на софистите, които не признавали обективна истина и общозадължителни закони, Сократ вярвал, че може да се спечели истинско знание въз основа на законите на разумното мислене, които са общи за всички човеци.  Това знание трябва да се опира върху определени понятия и Сократ смятал за своя жизнена задача да придобие такива за себе си и за другите. За тая цел той непрекъснато се разговарял със съгражданите си и ги принуждавал да признават, че в действителност не знаят това, което си въображават, че знаят – същото, което и Сократ твърдял, че не знае нищо. Като си подготвял почвата по такъв начин, Сократ, ползувайки се от своята прочута метода, упътвал учениците си да мислят правилно, да разглеждат всеки предмет всестранно и да образуват понятия, които да съответстват истински на нещата, т. е. да съдържат в себе си всички съществени признаци на предмета. При това Сократ изхождал най-обикновените факти на опита; както от всеки занаятчия се искало истинско познание на работата му, тъй и за всяка дейност в политическия или частния живот било потребно пълно знание. Така Сократ достигнал до своя прочут принцип, че и добродетелта е знание, и като такава може да се предава и на други; за да направиш хората добродетелни, трябва да ги научиш в какво се състои доброто. Който е придобил това знание, той не може вече да действува несправедливо, защото знае, че това, което е нравствено добро, то му е истински полезно и следователно той не ще иска да действува в своя собствена щета. Това схващане наистина е едностранчиво, защото не взима предвид човешката воля, която се влияе от разни потици и страсти, обаче то ясно ни показва какъв човек е бил Сократ, чрез самоизпитване и самопознание той достигнал дотам да подчини всичките си чувства и потици на разума. Това се доказва от целия му живот, а особено от неговата смърт[1].

  Сам Сократ не писал нищо и затова за неговото учение можем да си съставим понятие само от съчиненията на учениците му, Ксенофонт и Платон. Последният напълно схванал учението на Сократ и израдил върху него философската си система.

  Платон (427 – 347г. пр. Хр.), един от най-великите философи и писатели на всички времена, произхождал от заможно аристократическо семейство. След смъртта на Сократа той предприел дълго пътуване към Кирена, Египет, Южна Италия, което не малко му спомогнало да разшири и вдълбочи своите познания. По-късно той ходил три пъти в двореца на Стария и Младия Дионисйй в Сиракуза, като се надявал, че ще може да осъществи с тяхна помощ политическите си идеали, но претърпял пълна несполука. Неприятел на демокрацията, Платон в Атина не взимал никакво участие в обществения живот. В 387г. пр. Хр. той основал една в една градина при хълма Колон своята Академия[2], дето около него се събрали любознателни ученици от цяла Елада. Платон преподавал в Академията цели 40 години, обаче неговите лекции не били написани и не са запазени. Запазени са само неговите „диалози”, които той съчинявал за по-широк кръг читатели. В тях, под форма на беседи на Сократа с други лица, се излагат Платоновите възгледи по разни въпроси, особено из областта на етиката и политиката. Тия диалози с право се причисляват към най-хубавите творения, които ни е завещала древността.

  Тук не е място да говорим за философията на Платона, ще забележим само, че неговото учение е образувало основа за развитието на научна философска мисъл не само в древността, но и в сегашно време.

  Апологията на Сократа от Платона е вероятно едно от най-раншните му литературни произведения. На пръв поглед то ни прави впечатление, че Платон ни е дал истинска защитна реч на Сократа пред атинските съдии. Ала в действителност не е така. „Справедливо забелязва един учен, че Апологията не е протоколно изложение и описанието на съда в нея се явява като „стилизувана истина”. Въпреки това общият тон на речите, които Платон влага в устата на Сократа, и технит дух, трябва да се смятат като достоверни, понеже се съгласяват с всичко, що знаем за историческия Сократ. Целта на Апологията е да разясни значението на Сократа на тоя кръг от хора, който бил неспособен да оцени непосредствено неговата дейност. Истината и измислицата в нея тясно се преплитат и едва ли някога ще успеем да различим едното от другото. Колкото се отнася до подробностите, изобщо цялата Апология, е проникната от истински Сократовски дух. Съединението или вътрешното взаимно проникване на трезвост и ентусиазъм, пренебрежението към всичко външно, вярата в победоносната сила на разумното мислене, увереността, че „добрият човек” е запазен от всякакви удари на съдбата, просветеното доверие, с което такъв човек, без да се отбива от пътя си поради страх или надежда, върви по него и изпълва задачата си – всичко това е направило Апологията световен молитвеник на силните и свободни умове, и сега, както преди двадесет и три века, тя пленява душата и възпламенява сърдцето. Тя е една от най-мъжествените книги на световната книжнина и повече от всяка друга е способна да всели в сърдцата добродетелта на мъжествено самообладание.”[3]  

  Преводът, който поднасяме на нашите читатели, особено на младежта, е стъкмен по изданието на M. Schanz: Sammlung ausgewahlter Doaloge Platos, 3-tes Bandchen, Apologia (Липиска 1893), снабдено с коментар и обширен увод. Имахме на ръка и руския превод на Вл. Соловьевъ (Творенiя Платона, т. II, Москва 1903), също и българския превод в „Библиотека Св. Климент”, кн. XIII, който вече е остарял. На читателя, който пожелае да се запознае по-основно с живота и учението на Сократа, препоръчваме хубавото съчинение на Проф. С. А. Жебелевъ, Сократъ (Берлинъ 1923, изд. Гржебина). Интересна е и книгата на R. Pohlmann, Socrates und sein Volk; върху нея ср. реферата в Българска Сбирка, 1906г., стр. 9 сл. На български има една книжка от Ив. Панделеев, „Сократ и атинската демокрация” (Карнобат 1922).

  На края дължа да изкажа и тука сърдечна благодарност на Проф. Д. Дечев, които има добрината да прочете превода и да направи някои поправки.

Гаврил И. Кацаров.