Уводни бележки

Лукиян (около 120 – 180г.сл.Хр.), най-духовитият и най-всестранният писател на елинството в римската епоха, е бил от семитско потекло. Той е роден в гр. Самосата (в сирийската област Комагена). Както ни разказва той сам в своя „Сън”, родителите му били бедни и затова решили да дадат сина си да учи занаят (ваятелство) при вуйчо си, който бил изкусен скулптор. Ала още в първите дни на учението, младият Лукиян по невнимание счупил една мраморна плоча и понеже вуйчо му го набил, той избягал при родителите си. Подбуден от един сън, който му се присънил същата нощ, Лукиян решил да се откаже от занаята и да се предаде на учение, за да стане ретор: това било най-високата цел на тогавашното образование. След като научил гръцки, Лукиян изучавал съдебно красноречие при някой ретор и станал адвокат в Антиохия, главния град на Сирия. Но той не останал дълго на това поприще, а решил да се залови с епидейктична (пòказна или софистична) реторика, която по-скоро могла да му донесе слава и богатство. След като прекарал школа при някой софист[1] в Йония, вероятно в Смирна, Лукиян тръгнал да пътува като странстващ ретор и посетил М. Азия, Гърция, Македония, Италия, Галия, като държал речи пред тържествени събрания. Тоя период от дейността му се отражава в някои от запазените негови декламации (сказки): напр. „Тираноубиец”, „Фаларис”, „Похвала на комара” и пр.

Обаче натруфената и безсъдържателна реторика не могла да задоволи за дълго будния и неспокоен дух на Лукияна. Той се отвърнал от нея и решил да се отдаде на философия, навярно под влиянието на благородния мъдрец, философа Нигрина, когото Лукиян слушал в Рим. Лукиян се установил в гр. Атина, който и тогава още бил средище на висша духовна култура. Той изменил и характера на писателството си, като започнал да съчинява диалози, пълни с шеги, подигравки и остроти. Диалогът отдавна вече се употребявал в гръцката философска книжнина, особено в Академията, но Лукиян го изпълнил с ново съдържание, като съединил сериозността на философията със смеха на комедията. Тая литературна форма намерила много подражатели във време на възраждането на народите, също и у френски и германски писатели през 17 и 18в.

Но и тая дейност не задоволила до край Лукияна; по-късно той станал по-ядовит и почнал да съчинява саркастични нападки против отделни личности. На стари години той влязъл в свръзка с меценати и постъпил на служба в Египет; в своята „Защита” (Апология) той се мъчи да оправдае тая си постъпка.

От Лукияна са запазени до днес 82 негови съчинения; повечето от тях са малки по обем и са облечени в диалогична форма. За декламациите на Лукияна вече споменахме. Диалозите му могат да се разделят на няколко групи. В по-раншните диалози той усмива вярата в боговете, философските секти, софистите, човешките слабости и глупости. Първо място между тях заемат „Разговори на боговете”, в които Лукиян разказва весели сцени из живота на гръцките богове; после „Разговори на мъртъвците”, в които се разговарят великите хора на миналото. В диалога „Менип” философът Менип[2] разказва какво видял в подземния свят. В „Икароменип” същият философ, погнусен от безплодните препирни на философите върху висшите проблеми, си постройва крила като Икар и се качва на небето при Зевса, за да узнае истината. Там той присъства на едно събрание на боговете, в което Зевс решава в следната пролет да унищожи със своята мълния всички философи. В диалога „Тимон” Лукиян описва човекомразеца Тимона, който се опропастил чрез своята щедрост към приятелите си и, изоставен от всички, е бил принуден да обработва самичък нивата си. Зевс отново му праща богатство – при копане той намерил един къс злато – което Тимон приема неохотно. Веднага се явяват пак лъжливите му приятели и почват да го ласкаят, обаче Тимон ги прогонва с мотиката си. Тук принадлежи и диалогът „Харон”, за който ще говорим по-долу.

В друга група от диалози Лукиян бичува тогавашните философи, които говорели постоянно за добродетел и мъдрост, а всъщност били алчни, свадливи и порочни. Тук спадат диалозите: „Търг на философите”, „Паразит”, „Хермотим” и пр.

За историята на нравите в тогавашното време са поучителни „Диалозите на хетерите”, в които се рисува реалистично животът на хетерите. Важни са и съчиненията му, в които се засяга изкуството: напр. „Зевксид”, „Образи”, „За образите” и пр. Във форма на писмо е съчинението на Лукияна: „Как трябва да се пише история”, в което той бичува съвременните неспособни историописци. Съчинението „Александър” съдържа животописание на лъжепророка Александра, който имал много последователи. Баснословните романи, които тогава били на мода, Лукиян подиграва със своите „Истински истории”, в които описва едно измислено пътуване по морето, по въздуха и до острова на блажените.

Ние споменахме по-горе само една малка част от Лукияновите творения; но това е достатъчно са покаже голямото разнообразие на неговата книжовна дейност. Както днешните журналисти, Лукиян пише майсторски и увлекателно на всички теми. Езикът му е естествен и богат – той употребява в речника си повече от 10,000 думи. Лукиян пише атическа проза, но е черпил много от съвременния нему говорим език, който той облагородил по атически образец; украшава стила си и с многобройни поговорки и заемки (реминисценции) от класическите писатели (поети и оратори), които той добре познавал. Вроденият му художествен усет му дава възможност да излага нагледно и да описва пластично. Още повече ни задоволява съдържанието на съчиненията му: той наблюдава зорко всички прояви на живота и ни ги рисува шеговито или с люти подигравки. Обаче не трябва да забравяме, че на Лукияна липсува нравствена сериозност и дълбочина; той не се опитал да си образува здрав мироглед. Като се подигравал с призрачните образи на старата митология и с бляновете на религиозните секти, той подринал изобщо вярата в божеството. Но въпреки тия отрицателни качества, на сатирика Лукиян не са липсували многобройни читатели и дори подражатели както в старо, тъй и в ново време.

В тая книжка даваме превод на четири от писанията на Лукияна. Първото от тях, озаглавено „Сън”, представя сказка (софистическа декламация), която Лукиян държал в родния си град Самосата след като се върнал от пътуванията си, спечелил вече имот и слава. Сказката съдържа похвала на софистическото образование и облагите, които то донесло Лукияну; препирнята между Ваятелството и Образованието ни напомня известния разказ на софиста Продика (Vв. пр. Хр.) „Херакъл на кръстопът” (ср. Ксенофонт, Възспоминания II 1, 21 сл.).

„Харон” принадлежи към сатиричните съчинения на Лукияна, в които той се глуми с човешките слабости и глупости изобщо; от същия характер са и неговите „Разговори на мъртвите”. От тоя диалог, един от най-хубавите на Лукияна, лъха преснота и силен комизъм; макар че изказаните мисли не са твърде дълбоки, те са изложени така живо и занимателно, че не могат да не направят силно впечатление на читателя.

Диалогът „Прометей – Кавказ” също заема видно място между софистично-реторичните съчинения на Лукияна. Собствено, ние имаме пред нас една сказка върху темата: как би се защитавал Прометей срещу обвиненията на Зевса? Тая сказка е включена между два диалога, в началото и в края, които съдържат сатирически подмятания против боговете. Тоя диалог е сроден с по-голямото съчинение на Лукияна: „Разговори на боговете”. Макар че изложението наместѝ е доста широко и съдържа повторения, пак то не е лишено от сила и хумор.

Харон играе роля и в диалога „Слизане” – „Тиранът”, който заема средно място между „Диалозите на боговете” и „Диалозите на мъртвите”. Както в последните, тъй и в тоя диалог преобладава нравственият елемент; основната му мисъл е, че благата, към които се стреми човек – богатство, слава, почести и пр., не допринасят нищо за нравственото му усъвършенстване; смъртта туря край на всичко и в задгробния живот мощният тиран Мегапент е равен на бедния обущар Микил. Тоя Лукиянов диалог, от който лъха здрав, аристофановски хумор, принадлежи към най-хубавите му творения.

Преводът на първите три съчинения е направен според изданието на K. Jacobitz, Ausgewählte Schriften des Lucian. I-tes Bändchen, 3^о издание от  K. Bürger, (Leipzig 1894), от което са заети и обяснителните бележки. Диалогът „Слизане” – „Тиранът” е преведен според изданието на Dindorf (Paris, 1884).

           Гаврил И. Кацаров