Есхил, Перси (1916)

ЕСХИЛ

 

ПЕРСИ

 

Превод: Николай Вранчев, 1916

 

Електронна обработка: Боряна Митева, 2008


 

 
Дейни лица.

 

Хор – Той се състои от старци, прочути по род или заслуги. Наричат ги “верните”.

 

Атоса (вдовица на Дария, майка на Ксеркса)

 

Вестител

 

Сянката на Дария

 

Ксеркс (цар на Персия, син на Дария)

 

 

Действието се върши в Суза.
Театърът представя царски дворец в Персия. От страна се вижда градът на Дария.

 

 

 
 

Хорът. Нас тук наричат “верните”. Докато персите вървят към Гърция, ние пазим тоя разкошен и великолепен дворец. Нас избра по достойнство самият господар Ксеркс, синът на Дария, да бдим над империята. Душата ми се безпокои за връщането на царя и на неговата войска. Азия изпрати всички свои сили; тя обвинява младия господар. И нито скороходец, нито конник-вестител не дойде в тая столица на персите. От Суза и от Екбатан, и от старите кисийски укрепления, всички отидоха – едни на коне, други на кораби, трети пък вървяха пешком полека: те образуваха ядрото на войската. Така заминаха Амистрис, Артафернес, Мегабатес, Астаспис, персийски вождове, царе, подчинени на великия цар, началници на многобройна войска, изкусни стрелци и конници, страшни наглед, ужасни в битките, прочути със своята храброст. Така отидоха Артемварест, който се сражава на кон, и Масистист, храбрият стрелец Имей, Феранаксис и Состанес, който знае тъй добре да управлява коне. Великият и плодоносен Нил изпрати пък други: Сусисканеса, Пагастагона, роден в Египет, великият Арсамес, началник на свещения град Мемфис, и Арпомардос, управител на достопочтената Тива. От египетските блата дойдоха без брой превъзходни гребци. След царя отидоха и изнежените лидийци, и всички народи от материка, подчинени на сатрапа Метрогаст и на добродетелния Арцей. Цъфтящата Сарди изпрати хиляди войници, носени на много колесници с двоен и троен ярем: страшна гледка представляваха те. Обитателите на свещената планина Тмол Мардон и Тарбис, тия неуморни войни и техните мизийци, въоръжени с копия, се хвалиха, че скоро робска Гърция ще се преклони под тяхната сила. Разкошният Вавилон изпрати войски от всякакъв вид : моряци и горди със своето изкуство стрелци. И всички народи от Азия се въоръжиха при строгата заповед на царя, всички го последваха. Така замина цветът на персийската земя, младежта. Земята, която я изхрани, жали за нея и въздиша. Майки и съпруги треперейки броят дните на продължителното отсъствие.

Царската войска, която събаря всички укрепления, е вече минала в съседния материк. На своите кораби, навързани с гемиджийски въжета, тя е преминала протока на Ела. Атамасовата щерка; неразрушим мост се е проснал над морето; то се подчини на ярема, хвърлен на гушата му.

Достоен израстък от свещено племе, смъртен, равен на боговете, войнственият повелител на плодородна Азия, облегнат на храбростта на своите мъжествени поданици, води в Европа, и по сухо, и по море, цялото това безбройно множество. Когато гледа, очите му блестят със сини пламъци подобно на кръвожаден змей. Въоръжен с милиони ръце, последван от хиляди кораби, откарал всички колесници на Сирия, той води срещу прочутия със своето копие народ войници, страшни със своите стрели. Никой, чини ми се, не би могъл да излезе срещу тая огромна вълна от войници. Никоя преграда не би могла да спре тоя буен поток. Персиецът е храбър; нищо не може да му устои на среща. Ала кой би могъл да избегне коварната измама на съдбата? Кой би могъл да се отърве от клопката на съдбата с един лек скок, с лесен полет? Изпърво милваща и ласкаеща, тя привлича хората в една мрежа, от която никой смъртен не може да се освободи.

Отдавна вече се знае волята на боговете. Те въодушевяват персите в пристъпите над кулите, в бурните схватки на конницата при разрушението на градовете.

Те са видели безкрайната поляна на пенливото море, разстлано от силния вятър, и са доверили цели народи на слаби кораби, на крехки машини.

При тая мисъл помрачената ми душа се къса от страх. Горко на персийската войска! Дано никога тоя грамаден град Суза, останал без защитници, не изговори тия думи.

Горко на персийската войска! Дано никога кисийските стени не отвърнат на вековете на толкова много разплакани жени, принудени да разкъсат своите покривала!

Конници, пехотинци, всички, като рояк пчели, с вожда на цялата войска, преминаха моста, който съедини двата материка.

Съпругите мокрят със сълзите си леглата на отсъствуващите си мъже.

Отчаяни персийки! Всяка от вас е изпратила с въздишки своя непреклонен другар, който е отишъл на война и е оставил самичка своята другарка.

Ние пък, верните перси, усърдно застанали в тоя славен дворец, нека удвоим мъдрост и благоразумие. Ние имаме нужда от тях. Що ли става с Ксеркса, царят ни, синът на Дария, синът на един толкова обичан баща? Дали, надвила стрелата на персиеца, или пък е надделяло копието на гърка?

Но ето че иде майката на Ксеркса, звезда подобна на окото на боговете. Да почетем своята царица; да паднем всички на колене пред нея и да и изкажем благоговейно своето боготворение.

Поздрав, владичице на персите, уважавана майко на Ксеркса, вдовице на Дария. Ти бе съпруга на тоя, който бе бог на персите преди; ти си майка на тоя, който е бог на персите сега…ако богът на тая държава не е изменил на нашата войска.

 

Атоса. Ето защо напуснах разкошното си жилище и леглото, дето някога приех Дария: безпокойствие къса сърцето ми. Приятели, ще ви призная: страхувам се да не би богатствата ни да се свършат и величавата сграда, която Дарий въздигна не без помощта на някой бог, да не би да се провали. Ала не само това ме безпокои.

Съкровища без поданици нямат никаква цена, а без съкровища няма светли дни и за най-силната държава. Наистина, нашите богатства са още незасегнати, ала аз се тревожа за тоя, който е окото на тоя дворец; а неговото око е господарят, който живее в него. Сега държавата е без око, понеже господарят, който живее в тоя дворец, не е тук. В смущението, в което се намирам, о перси, о верни старци, дайте ми съвет; само от вас чакам аз спасителни мнения.

 

Хор. Царице, не се съмнявайте в това; една дума от вас ни е достатъчна. Да говорим ли, да съдействуваме ли? Разполагайте с нас. Вие се съветвате с тия, чието сърце е ваше.

 

Атоса. Откак моя син събра своята войска и потегли срещу Гърция, която иска да опустоши, всяка нощ ми смущават съня сънища. Ала никога не съм виждала такъв ясен вън, както миналата нощ. Слушайте. Явиха ми се две жени, много хубаво облечени – едната като персийка, другата като дорийка; и двете по-високи от нас, съвършени по хубост, и явно дъщери на един и същи баща. На едната наследена родина бе Гърция, а на другата – страната на варварите. Стори ми се, че започнаха да се карат. Узнал това моя син, притича се да ги усмири, и като ги туря под ярем, впряга ги в една и съща колесница. Едната се покори на юздата и се възгордя от тая чест. Ала другата се противеше, и с двете си ръце разкъса частите на колесницата, и като сграбчи със сила безюздната колесница, счупи ярема по средата. Моят син падна; яви се тогава баща му Дарий и го съжаляваше. Щом го видя, Ксеркс разкъса дрехите си. Ето що сънувах тая нощ. Като се събудих, умих ръцете си в чист извор и последвана от робини, които носеха жертвопринушения, доближих се до олтарите, за да поднеса на предпазителните богове даровете, които им харесват. Тогава видях, че един орел се скри в олтара на слънцето. Занемях от страх. Веднага след това се спусна един сокол и разкъса с ноктите си главата на орела, който, треперейки от страх, подложи тялото си, без да се защитава. Това, което видях и което вие чувате сега, е наистина тревожно. Ала вие знаете, че ако син ми бъде победител, ще блести от слава; ако ли пък не сполучи, не е отговорен за това пред персите, и, стига само да остане жив, пак ще царува над тая земя.

 

Хор. Царице, не искаме ни много да те плашим, ни много да те успокояваме. Иди да почетеш боговете. Моли ги, ако това знамение е гибелно, да го отклонят; ако ли пък е щастливо, да го изпълнят за тебе, за децата ти, за империята и за всичките твои приятели. След това поднеси възлияния на Земята и на умрелите. Най-вече, закълни Дария, твоя съпруг, който ти се е вестил тая нощ, да ти праща от земните гърди само благоприятни знакове, за тебе и за твоя син, и да задържа в дъното на адската нощ гибелните сънища. На тоя съвет е прорицател моето сърце, то ти го дава; мисля, че ще ти бъде полезен.

 

Атоса. Благосклонни тълкувателю на моя сън, твоето усърдие за сина ми и за мен ти вдъхва тоя съвет: дано боговете го изпълнят! Аз си отивам и, според както ме съветваш, ще принеса жертва на боговете и на умрелите, които ни са мили. Ала, друже, поучи ме: къде, казват, че е разположен градът Атина?

 

Хор. Далече от тука, там, където захожда богът Слънце.

 

Атоса. Ами защо желае моя син да го разруши?

 

Хор. Атина взета, цяла Гърция е покорена.

 

Атоса. Войската на атиняните голяма ли е?

 

Хор. Такава, каквато е, тя направи много злини на мидийците.

 

Атоса. Имат ли средства, богатства доволно?

 

Хор. Извор на сребро имат те, съкровище на земята.

 

Атоса. С лъкове и стрели ли са въоръжени техните ръце?

 

Хор. Не, те се сражават с копия, които поразяват от близо, и с щитове.

 

Атоса. Кой им е господар? Кой им предвожда войската?

 

Хор. На никой господар не са те роби, нито пък поданици.

 

Атоса. Как, нима от само себе си ще тръгнат против неприятеля?

 

Хор. И тъй се бият те, че и на Дария унищожиха многобройната и отлична войска.

 

Атоса. Ужасни неща казваш! Трябва да се позамислят майките за своите войници, изпратени на бойното поле.

 

Хор. Но, струва ми се, че скоро ще се осветлиш. Ще узнаеш работата от тоя вестител, който иде. Той ще ни обади или зло или добро.

 

Вестител. О, градове азийски! О, Персийо, която беше някога жилище на благополучието! Един едничък удар унищожи толкова слава! Цветът на Персия е покосен! Уви! Колко съм злочест аз, че трябва да ви известя такива нещастия! Ала все пак, трябва да ви изложа всичките ви злини. Перси, войската ви е унищожена.

 

Хор. Ах! Непоправима злополука, нечувана, ужасна! Какво известие. Перси, вие го чувате, залейте се със сълзи.

 

Вестител. Всичко е изгубено; сам аз видях родината си, без да се надявам да я видя.

 

Хор. Горкана! За туй ли живяхме толкова дълго, за да научим това печално нещастие?

 

Вестител. Видях, видях с очите си всичките наши злини: не съм ги узнал от другиго.

 

Хор. О, богове! Напразно се съединиха всички оръжия от азийската земя и се насочиха срещу Гърция.

 

Вестител. Бреговете на Саламин и всички проходими места наоколо са препълнени с труповете на нашите загинали войници.

 

Хор. Ще рече, телата на нашите близки, изцапани с кръв, се носят по морето, блъскани от вълните ту на тоз, ту на онзи бряг!

 

Вестител. Лъковете нищо не направиха; цялата войска загина съкрушена в морското сражение при сблъскването на двете флоти.

 

Хор. Нека екнат нашите жални викове: да оплачем участта на персите; зле изпатиха те от боговете; горко на загиналата войска.

 

Вестител. О, каква омраза се възбужда в мен, като чуя името Саламин! Как въздишам, като си спомня за Атина!

 

Хор. Атина е ужасна за своите врагове. Колко персийки тя лиши от мъже и от синове.

 

Атоса. Това нещастие е толкова голямо, че не мога нито да говоря, нито да питам за други нещастия, обаче хората трябва да понасят изпитания, които боговете им дават. Затова, макар и да страдаш, изложи ни спокойно всички нещастия. Кои останаха живи; кои вождове трябва да жалеем? Кои от пълководците смъртта принуди да оставят своя пост и своя скиптър?

 

Вестител. Ксеркс е жив и вижда светлината.

 

Атоса. Ти ни възвръщаш виденията; денят огрява и дохожда на смяна най-черната нощ.

 

Вестител. Но вождът на 10000 конника Артембарест биде убит на стръмния силенски бряг. Дариус, който управляваше хиляда войника, ударен от копие, бе съборен от кораба си. Тенагон, най-храбрият бактриец, остана на саламинските брегове. Лилей, Арсамес, Аргестес, и тримата повалени на остров Саламин, хранител на пилците на Афродита, заровиха глави в пръстта. Арктей, дошъл от места, съседни на изворите на Нил, Адевес, Фересевес и Панурк, паднаха от един и същи кораб; Мател, вожд на 10000 черни коне, загина, и гъстата му брада се обагри от кръвта му. И магът Араб, и Артамес бактриецът, предводител на 30000 черни коне остана завинаги в неприятелска земя. Тъй също и Амистрис, и Амфистрей, който умееше да върти копие с ръката си тъй изкусно, и доблестният Арпомард, когото ще жалят сардийците, и Сизамест мизиецът. Началникът на  250 кораби, Тарабис от Лирнес, хубавият Тарабис загина, злочестник, окаяно. Падна убит и Сиенезис, киликийски княз, пръв по смелост, ала славно, и смъртта му скъпо се фана на неприятеля. За тия царе си спомням приблизително; ала това е само една много малка част от нашите загуби.

 

Атоса. Уви! Какви ужасни нещастия чувам аз! Какъв позор за перси и какъв повод за сълзи! Подхвани обаче своя разказ отначало. Колко кораби имаха гърците, за да се осмелят да се сразят с флотата на персите?

 

Вестител. Зная добре, че по броя на корабите ние далеч ги надминавахме. Гърците имаха всичко на всичко 300 кораба, от които десет образуваха запас. Броят на корабите пък, които предвождаше Ксеркс, беше хиляда; от тях 207 бяха с платна, без весла, и прочути по скорост. Тогава, как ти се вижда? Нели сме си направили добре сметката, когато сме започнали тая битка? Ала някой лош бог е претеглил нашите съдби на нееднакви везни; той погуби нашата войска.

 

Атоса. Не е ли още разрушен градът на атиняните?

 

Вестител. Атина е неразрушена. Докато са живи нейните граждани, цялостта и е непоклатима.

 

Атоса. Боговете бранят града на богиня Палада. Ами кой започна морската битка? Гърците ли, или моя син, препълнен с вяра в големия брой на своите кораби?

 

Вестител. Някой завистлив бог, някой гибелен демон, о господарке, направи всичко. Един войник от атинската войска беше дошъл да каже на твоя син, че щом паднат мраковете на черната нощ, гърците не ще могат повече да издържат, а тайно ще се втурнат на корабите си, и всеки ще гледа да бяга където му очи видят, за да спаси живота си. А Ксеркс, без да подозира коварството на гърците, нито пък завистта на боговете, на всички адмирали съобщи следната заповед: щом като палещото слънце напусна с лъчите си земята и мраковете потъмнят небесния свод, да се затворят входовете и протоците с три реда кораби, а останалата флота пък да заобиколи острова на Аякса[1]. Ако би гърците да избегнат злата участ и тайно от някой изход да избягат с корабите си, всеки предводител ще отговаря с главата си. Тия заповеди даде Ксеркс в своята увереност, ала не знаеше, какво бъдеще му готвят боговете.

Покорните войски се нахранват спокойно, и моряците приготвят своите весла. Щом угасна светлината на слънцето и настъпи нощта, всички гребци и войници са повикани да заемат местата си, и корабите се нареждат според дадената заповед. В продължение на цялата нощ флотата пази грижливо входовете. Нощта измина, а никой от гърците се не опитва да бяга. Ала когато бе ден обхвана цялата земя, морето екна от ликовете на гърците, и канарите на острова първи повториха тяхното ехо. Страх обзема всички перси, излъгани в очакванията си: не за бягство пееха гърците почтен пеан. Тогава всички се впуснаха смело на бой, а звуковете на тръбата още повече разпаляха тяхната храброст. Изведнъж се чува блъскане на шумни водопади, които удряха солената повърхност, като че ли под такт: след малко всички те бяха пред нашите очи. Най-напред вървеше дясното им крило в добър ред; стройно подир него настъпваше останалата флота. Чуха се силни викове, които казваха: о, деца на елините, елате спасете своята родина, спасете своите жени, своите синове, храмовете на своите богове, гробовете на своите деди; за всички тях трябва да се сражавате днес. Персите отговориха на това с глух шум. Нямаше вече минута за губене. Корабите се удрят вече едни о други. Пръв удря един гръцки кораб и разбива един финикийски кораб: след това всички други се намесват. Нашата флота се противопостави; ала нашите кораби, събрани на тясно, не можеха да си дават никаква помощ едни на други, а само се блъскаха едни с други, разбиваха се взаимно, удряха се със своите железни човки, и веслата им се чупеха, а пък гръцките кораби изкусно се движат и ги удрят от всички страни. Морето изчезна под остатъци и убити, бреговете и скалите се покриват с трупове. Скоро цялата флота на варварите избяга в безредие. Нашите злочести моряци са уловени наведнъж като риби в мрежа и биват убивани с тъпото на веслата или пък с други предмети. Викове, стенания огласяват соления морски бряг. Най-сетне, нощта ни скрива от окото на победителя. Не, цели десет дена не биха ми стигнали, за да разкажа подробно нашите нещастия. Знай само, че никога не са загивали толкова много хора в един ден.

 

Атоса. Горко ни! Море от злочестини потопи Персия и цялото племе на варварите!

 

Вестител. Ала ти още не знаеш нито половината от тия злочестини: след тия злини дойде друго нещастие, двойно по-силно от тях.

 

Атоса. Че каква по-жестока злополука ни е сполетяла? Кажи. Какво по-страшно нещастие се е струпало върху нашата войска.

 

Вестител. Царят на персите, всички младежи, знаменити по род, по смелост и по привързаност към царя загинаха окаяно и безславно?

 

Атоса. О, нещастната аз! Ами как загинаха те?

 

Вестител. Срещу Саламин има малък остров, недостъпен за кораби и посещаван от любителя на танците, бог Пан. На тоя остров Ксеркс беше изпратил тия млади войници да избият ония от гърците, които биха прибегнали там подир поражението, и да помогнат на персите, които морето би изхвърлило там. Зле е познавал той бъдещето; понеже, щом богът на морската битка прослави гърците с победа, те се въоръжават с медени щитове и заобикалят целия остров така, че никой от нашите не е можел да мръдне; и първом ги обсипват с градушка от камъни и стрели, а после се впускат всички заедно, насичат нещастните на късове, докато животът на всички угасва. Сам Ксеркс, който гледаше това голямо нещастие от високия бряг, дето имаше хубав одър, разкъса дрехите си и нададе остър вик към сухоземните войски да отстъпят и да бягат кой където може. След това и сам той бързо избяга. Ето това е другото нещастие, което трябва да оплаквате.

 

Атоса. Враждебна съдбо! Колко изкусно излъга ти персите! Колко горчиво биде наказан моя син от чудната Атина! Не стигнаха толкова перси, паднали на Маратон! Трябваше и моя син , в надежда да отмъсти за тях, да навлече на себе си толкова много беди. Ами корабите, които се спасиха от разрушение, къде избягаха?

 

Вестител. Всички адмирали на корабите, които останаха, се разбягаха в безредие, напред, където ги тласкаха неблагоприятните ветрове. Една част от сухоземните войски, горена от жажда, изгина в земята на беотийците; останалите пък се пуснаха в непрестанен бяг през Фокида, Дорида и тия земи, които са близо до мелиакийския залив, там, където реката Сперхей напоява плодородното поле. Оттам, останали без храна, ние преминахме изпърво Ахайя и Тесалия, дето повечето измряха от глад и от жажда, после Магнезия и Македония, дето минахме реката Аксиос, след това Морбейските блата, планината Пангея и страната Хедония. Там някой бог ни изпрати през нощта много голям студ, та замръзнаха бистрите води на реката Стримон. При това неочаквано щастие и тоя, който по-рано бе мислил, че няма богове, сега се молеше и възхваляваше небето и земята. Подир дълга и гореща молитва войските започнаха да вървят по тоя леден мост. Ония, които можаха да минат, преди богът на деня да покаже своите лъчи, бидоха спасени: ала когато светлият му кръг блесна всред пламъци и стопли леда със своя огън, ледът се пропука и нашите войници изпадаха в реката един върху друг. Честит бе онзи, който биваше най-скоро задушен! Малцината, които избегнаха тая опасност, след като преминаха Тракия, с голяма мъка пристигнаха като бегълци в родните си места. Персия ще има дълго време да въздиша и да оплаква най-скъпата младеж на родната земя. Това, което ви разказах е истина, само че пропуснах много неща от злочестините, които боговете ни изпратиха.

 

Хор. Несъкрушима съдбо! Как тежиш ти днес върху цялото племе на персите, смазани от твоите удари!

 

Атоса. О, злочеста аз! О, унищожена армийо! Нощни правдоподобни видения, как добре ми предсказахте вие нашите нещастия! А пък вие колко зле ги изтълкувахте! Все пак, трябва да последвам вашите съвети. Ще ида право да се опитам да умилостивя боговете; после ще ида в двореца да потърся приношения за земята и за умрелите. Късно е, разбира се, понеже всичко е изгубено; ала може би бъдещето ще бъде благоприятно. А вие, о, верни, днес трябва да докажете своята вярност. Утешете моя син, ако пристигне, преди да се върна; придружете го до двореца; трябва да внимаваме да не би той със своето отчаяние да увеличи нашите злини.

 

Хор. О, Зевсе, царю! Ти унищожи днес войската на многобройна и велика Персия! Ти хвърли Екбатия и Суза в нощта на жалейката. Ах! Колко жени, сестри по скръб, ще разкъсат своите покривала със слабите си ръце и ще залеят своите гърди с мокри сълзи! Печални и нежни съпруги! От сега нататък, ненаситни на сълзи, вие често ще търсите в мекото си легло, свидетел на вашите първи наслади, младите си съпруги, неотдавна впрегнати в един ярем с вас. Уви! Тяхната смърт и от нас изтръгва най-искрени жалби.

Цяла Азия простена, опразнена от жителите си, които Ксеркс отведе. Ах! Небе! Ксеркс ги изгуби. Ах! Богове! Ксеркс неблагоразумно довери всичко на слаби кораби! Каква полза днес, че Дарий, обожаван в Суза монарх, тъй дълго командува честито нашите войници?

Пехотинци и моряци, крилати черни кораби ги отведоха! Ах, богове! Корабите им изминаха в морската битка и то чрез ръката на йонийците!

Едва сам царят ни, казват, е избягал от тях през равнините и замръзналите полета тракйски. Бързи жертви на смъртта, уви!  На сила изоставени! Ах, богове! По бреговете на Кихрея! О, Небе! Плачи, Азийо, разкъсай си гърдите. Нека викът от твоята скръб иде чак до небесата. Издигни жален глас, плачевни звукове.

Игралки на вълните, уви! Те са храна, ах, богове! На немите деца на солената вълна, о, небе! Няма къща да не оплаква своя стопанин! Бащите, останали без деца, проливат сълзи: старците оплакват ударите на съдбата; уви, всичко за тях се превръща в скръб.

Навярно, за напред Азия няма вече да се покорява на Персия. Данъкът, наложен от един господар, няма да се плаща дълго време. Престолът няма вече да бъде обожаван от коленичили поданици. Силата на нашите царе изчезна. Няма вече юзда да сдържа ропотите. Езикът на народите се отвързва, щом яремът, който ги укротява, се счупи. Персите не съществуват вече. Те са напоили със своята кръв браздите на острова.

 

Атоса. Приятели! Преживените злини това ни научиха: когато съдбата помага човеку, той мисли, че вятърът на щастието няма да се измени; когато пък го нападне бурята на нещастието, тогава всичко го тревожи. Така и мен сега всичко ме плаши: в моите очи всичко е знак на враждебни божества. В моите уши звучи един вик, и той не е викът на победата. Гибелна последица от моето изумение. Връщам се тук от моя дворец без колесница и без оня блясък, който ме придружаваше по-рано. Донесох на бащата на Ксеркса за възлияние тия очистителни неща, които умиряват Умрелите: това бяло и вкусно мляко от неопетнена телица; тоя златист мед, изкаран от работницата, която смучи цветята, тая плавна вода, почерпена от девствен извор, това неразмесено питие, направено от майка селянка и подарък от стара лоза; тоя благоуханен плод от русата маслина, от онова дърво, на което листата никога през живота му не окапват; най-сетне тия вити китки, щерки на плодовитата земя. Драги приятели! Нека вашите химни за умрелите придружат тия дарове; призовавайте сянката на божествения Дария, докато тия излияния, разлени по земята, стигнат до боговете на Аида.

 

Хор. Почтена царице на персите, излей тия възлияния чак до дъното на земята; а пък ние, със своите химни, ще молим господарите на умрелите да ни бъдат благоприятни в своето мрачно жилище.

Подземни и свети божества! Земьо, Хермес и ти Царю на Аида! Изведете на свят сянката на Дария. Ако има някакъв цар за нашите болни, само той ще може да ни го каже.

Дали ще ме чуе тоя цар, паметен за вечни времена, тоя господар, равен на боговете, когато моя варварски глас издава тия разнообразни, плачевни звукове? Моите жални стенания ще стигнат до него; от глъбините на Аида без друго ще ме чуе той.

О, земьо! О, царю на умрелите души! Позволете на една славна сянка, на бога, обожаван някога в Суза, да остави вашите жилища. Изкарайте на света един герой, който в Персия нямаше равен на себе си.

Драги царю! Драга гробнице, която заключваш скъпите останки! Съднико на умрелите, о, Плутоне! Прати ни Дария: Дария, уви! Какъв цар!

Никога той не погуби своите войски в разрушителна война. Персите повярваха, че е вдъхновен от боговете; и боговете навярно ще са го вдъхновявали, щом неговото оръжие винаги тържествуваше.

О, царю, древни наш, царю! Ела, излез, яви се на върха на тоя паметник. Блесни пред нашите очи с вързалката на своята тиара и с пурпура на твоите обувки. Ела, отче на народа си, безукорни Дарие!

Ела, и ще научиш ти нечувани нещастия, които ни сполетяха отскоро. О, Господарю на нашия  господар, яви се! Омразни мракове забулиха твоята империя. Всичката ни младеж загина. Ела, отче на твоя народ, безукорни Дарие!

Уви! Уви! – О, ти, чиито поданици те оплакват толкова дълго! Какво престъпление, о, царю, навлича на тая земя, която бе твоя, тоя бич? Корабите ни, корабите с толкова много весла, ги няма вече.

 

Сянката на Дария. О, вие, верни деца на верни бащи! Другари на моята младост, великодушни старци! Какви злини сполетяха Суза! Ударена, земята простена и се разтвори. Потреперих, като видях съпругата си разплакана в подножието на моята гробница. Уви! Аз не можах да отхвърля нейните омилостивни приношения. Ала и вие сами плачете близо при тоя паметник. Жалните ви позиви ме доведоха тука. Мъчно се излаза от зида; подземните богове повече умеят да хванат своята плячка, отколкото да я пуснат. Но все пак моята власт пред тях бе доста; дойдох, ала за малко, и не мога да мина определения предел. Какво ново нещастие тежи над персите.

 

Хор. Не смеем да те гледаме в лице. Не смеем да ти отговорим. Старата почит ни спира.

 

Сянката. Отстъпих на сълзите ти и се върнах от Аида; не продължавай речта си, скъси я по-добре: остави празния почит, обясни се.

 

Хор. Боя се да те послушам. Боя се да ти говоря. Тоя разказ е страшен за твоите поданици.

 

Сянката. Понеже те се страхуват, ти, моя предишна съпруго, благородна другарко на моето легло, спри сълзите си и въздишките си, говори, нищо не скривай. Нещастието е човешко дело; него изпитват по море, него изпитват по суша, докато трае животът.

 

Атоса. О, най-честити от всички смъртни! Докато твоите очи гледаха слънчевата светлина и се радваха на цъвтежна съдба, тебе, подобен на боговете, персите завиждаха: днес аз ти завиждам, че умря, преди да видиш бездната наши злочести! Мили Дарие, скоро ще узнаеш всичко; само една дума имам да ти кажа: могъществото на персите е сломено.

 

Сянката. Как? От чума ли или от вътрешна война.

 

Атоса. Не; ами всичките ни войски са унищожени при Атина.

 

Сянката. А кой от моите деца захвана войната? Кажи.

 

Атоса. Буйният Ксеркс; той обезлюди материка.

 

Сянката. По море ли или по суша опита това лудо предприятие той?

 

Атоса. И по суша и по море; армията му бе двойна и имаше двоен фронт.

 

Сянката. Ами как е могла да премине морето една тъй многобройна сухопътна армия?

 

Атоса. Един мост, който съедини бреговете на пролива на Хела, и послужи за път.

 

Сянката. Така че, Ксеркс се осмели да затвори Босфора?

 

Атоса. Осмели се: някой бог, навярно, го е ръководел.

 

Сянката. Някой бог, уви! Който е бил много силен и който е могъл да го заслепи.

 

Атоса. Вижда се днес, какво нещастие докара той.

 

Сянката. Най-сетне, коя злочестина ви кара да проливате тия сълзи?

 

Атоса. Разбитата морска армия погуби сухопътната.

 

Сянката. Как, нима тоя безброен народ падна под неприятелско оръжие?

 

Атоса. Уви! Да; и Суза, пуста, оплаква си децата.

 

Сянката. Богове! За какво бяха толкова сили.

 

Атоса. Всички бактрийци загинаха: всички, освен старите.

 

Сянката. Нещастник! Каква младеж, какви съюзници е погубил той!

 

Атоса. Ксеркс, казват, току-речи сам и без свита...

 

Сянката. Е? Що става с него? Има ли някаква надежда за спасение?

 

Атоса. …се е почувствал много честит, че могъл да се докопа до моста, който съедини двата материка.

 

Сянката. Най-сетне, спасен ли е? В Азия ли е?

 

Атоса. Уверяват, че е спасен, и известието изглежда вярно.

 

Сянката. Ах! Колко скоро се сбъднаха предсказанията на оракула! Зевс ги изпълни на моя син. Молих боговете да ги отложат за по-късно: ала когато човек сам иска да ускори своята гибел, боговете се съгласяват. Мили поданици, съзирам злините, чийто извор отваря моя неразумен син със своята луда дързост. Поискал е да окове, като роб, свещения извор на Хела, Босфора, предопределен от боговете свободно да си тече. Обезобразил му е тока и, като го е оковал във вериги, изковани с чук, принудил го е да даде широк път на многобройната му армия. Смъртен бидейки, той е помислил (каква лудост! какво безумие!), че ще може да надвие Посейдона и всички богове. Боя се да не би богатствата, натрупани при моето царуване, да станат плячка на първия хищник.

 

Атоса. Ето до къде докара буйния Ксеркса дружбата с лошите. Те често му говориха, че с война си спечелил ти за твоите деца несметни богатства, и че той не е храбър и живори в своя дворец, без да прибави нещо при наследеното от баща си. Възбуждан от тия чести укори на низките тия ласкатели, най-после се реши да потегли срещу Гърция.

 

Сянката. Наистина, делото е велико и паметно. Никога подобен удар не се е стоварял върху града Суза и не му е причинявал такова опустошение, откак Зевс ни даде тая чест да царувам сам и да разпростирам нашия скиптър над плодородна Азия. Пръв началник на нашите войски бе Медус. Което той започна, друг, неговия син, го довърши, понеже мъдростта бе кормчията, който управляваше неговото мъжество. Трети бе Кир, честит смъртен, който възкачил се на престола, даде мир на своите поданици. Той придоби Лидия и Фригия и подчини Йония. Не бе мразен от боговете, понеже бе умерен. Кировият син бе четвърти цар. След него стана цар Мардус за срам на нашата родина и на тоя древен престол; ала доблестният Артаферн, подпомогнат от своите другари съзаклятници, го изненада и го уби в двореца му. Мардуса наследиха Марафис, а после Артаферн. И аз, най-после, облагодетелствуван от съдбата, царувах и често водих многобройни войски на бой; ала никога не докарах на Суза такива големи беди. Днес, моя син, още млад, мисли като млад; забравя моите съвети. Не се съмнявайте, о, мои стари другари! Всички тия предходници и аз по-малко струвахме на Персия нежели той сам.

 

Хор. О, свещени наши господарю! Какво трябва да правим? Как ще може Персия да бъде честита в бъдеще?

 

Сянката. Ако не се биете с гърците, дори ако бихте имали още по-голяма войска: самата им земя се сражава за тях.

 

Хор. Що казваш? Как се сражава за тях?

 

Сянката. Уморява с глад надменните врагове.

 

Хор. Ами ако вдигнем една бърза и набрана войска?

 

Сянката. Дори за тая, която се намира сега във вътрешността на Гърция, няма да има спасение, нито пък връщане.

 

Хор. Как! Нима цялата персийска войска не е оставила Европа, нито е преминала протока на Хела?

 

Сянката. Връща се само една малка част от нея, ако, според миналото, трябва да вярваме на предсказанията, които никога не се изпълняват наполовина. Знайте прочее, че моя син, изпълнен от суетна надежда, ще е оставил в Гърция цвета на своите войски; предназначени да угояват беотийските поля, които напоява Азоп. Там ги чака най-ужасното нещастие, достойна цена за горделивата и светотатна дързост. Пристигнали в Гърция, те не се побояли да ограбят боговете и да им изгорят храмовете; унищожили им олтарите; събаряли статуите от основите и ги пръскали в калта; какви престъпления! Наказва ги не по-малко наказание; що говоря аз? Още ще ги наказва. Злините им не са стигнали още своя връх; те още ще растат. Виждам по Платейските поля да се образува изпод оръжието на двореца кървав куп мърши. Планини от скелети, без да говорят, ще казват на очите на хората до трето поколение: “Смъртни, не трябва да се възгордявате прекомерно. От безочливостта израства класът на нещастието; и събраната жетва е цяла от сълзи”. Свидетели на тая правда, спомняйте си за Атина и за Гърция. От сега нататък никой от вашите царе, който не е доволен от своята участ, да не разрушава своето могъщество, с цел да завладява чужди държави. Има един строг съдник, Зевс, който наказва горделивите. Старци, които знаете мъдростта, нека вашите съвети поучат моя син да не обижда боговете със своята превзета смелост. А ти, нежна и почитана Ксерксова майко, иди си в двореца, вземи прилично облекло за своя син и се завтечи да го посрещнеш и да му ги дадеш, понеже неговите великолепни дрехи, разкъсани в преголяма скръб са на парцали. Ти трябва да го утешиш; зная, че само тебе ще послуша той. А пък аз се връщам в мрачното царство. Сбогом, старци, сбогом; въпреки толкова злополуки, развеселявайте останалите си дни: богатствата, вярвайте ми, нищо не струват у мъртвите.

 

Хор. Толкова нещастия досега, толкова нещастия в бъдеще ме притискат със скръб.

 

Атоса. О, съдбо! Колко поводи за отчаяние! Ала особено ми се къса сърцето, като си представя унижението на моя син, покрит с разкъсани дрехи. Да се затека да му приготвя други; да се помъча да изпреваря неговото пристигане; няма да оставя в нещастие това, което ми е най-скъпо.

 

Хор. Велики богове! Какво честито и твърдо управление си имахме ние, когато царуваше в тая държава свещения монарх, който всички задоволяваше, неукоримият, непобедимият, царят, равен на боговете, Дарий. Славата следваше нашите войски.

Закони уреждаха всичко в нашите градове… На война никакви злополуки, никакви нещастия; честито връщане довеждаше нашите тържествуващи солдати в домовете им.

Колко градове превзе Дарий! Без да мине реката Халис, често пъти без да излезе от своя дворец. Така бяха завладени от него морските градове на стримонския залив, съседни на Тракийското поле; и тия, които са далеч от морето, в сърцето на сушата, напарзно бяха въздигнали своите укрепления. Така го признаха за господар градовете, които са край брега на широкия Хелеспонт, кривулестата Пропонтида, устието на Понт, островите, съседни на носа и бреговете на Азия; Лесбос, Самос, толкова плодородни с маслини, Хиос, Парос, Наксос, Микона, Андрос и Тенос, които са един до друг. Подчинил беше най-отдалечените в морето острови, Лемнос и блатистия Икар. Завладял Родос, Гнид, и трите града: Кипър, Патос, Солос и Саламин; Саламин, чиято метрополия днес ни кара да роним сълзи. Със своя ум той бе подчинил толкова населените и толкова цъфтящите градове на гърците в Йония. Войската му, безбройните му съюзници образуваха непобедима сила. Днес е явно, че боговете се измениха. Победени по суша и по море, сега ние падаме.

 

Ксеркс. Уви! Злочестник! Колко непредвидена и гибелна е моята участ! Колко жестоко обижда съдбата персийското племе! Нещастник, какво ще стане с мен? Като гледам тия почтени старци, колената ми се прегъват. О, Зевсе! Защо ме не хвърли в нощта на смъртта, заедно с всичките ми войници?

 

Хор. О, царю! Що стана твоята славна войска, и честта, която управляваше тая империя? Де са храбрите ни солдати? Жесток някой бог ги е унищожил! Тая земя плачейки си иска младежта, която бе изхранила. Уви! Ксеркс я погуби; Ксеркс препълни с нея ада. Това множество войници, които бе отвел, цветът на Азия, тия изкусни стрелци, тия милиони мъже, всичко загина.

 

Ксеркс. Ах! Какви сълзи!

 

Хор. О, царю! Какъв удар! Какъв ужасен удар! Цяла Азия е съкрушена.

 

Ксеркс. И аз! Окаян и злочест цар, уви, аз станах бич за своето семейство и за своята родина!

 

Хор. Ето какви възклицания ще чуваш ти при своето завръщане! Отчаяни викове, ужасни стенания, и жалните звукове на мариандийските песни[2]!

 

Ксеркс. Ах! Не сдържайте ни гласовете си, ни сълзите си, ни виковете си. Два пъти, да, два пъти съдбата се обърна против мен.

 

Хор. То се знае, въпреки моята почит, ще извися виковете си чак до тебе. И земята и морето са били в заговор срещу тоя град, който жали своите деца. Не ще сподавя ни виковете си, ни сълзите си. Богът на йонийците е защитавал техните кораби, бил се е за тях. Покрил е с нашите останки един печален бряг, гибелен бряг.

 

Ксеркс. Плачи; научи всички нещастия.

 

Хор. Де са твоите верни приятели? Де са твоите сатрапи? Де са Фарандацес, Сузас, Пелагон? Дотамас? И Агдабатес? Де е Псамис? Де е Зусисканес, обичта на Екбатана?

 

Ксеркс. Паднали от един тирийски кораб, оставих ги на бреговете на Саламин безжизнени, мъртви, на едни стръмни брегове.

 

Хор. Небе! Ами що стана Фарнук, и храбрия Ариомард? Де е княз Севалцес, и благородния Лилей?...

Мемфис, Тарабис, Мазистрес, Артембарес и Хистаихмас? Де са те? Отговаряй.

 

Ксеркс. Злочестник! Уви! Всички те бяха смъртно ранени в една и съща битка, и още заплашваха с очи проклетите стени на древната Атина. О, небе! Ах, богове! Нещастните! Още се гърчеха на земята.

 

Хор. Ами вярното око, което осветляваше вместо тебе империята, началникът на толкова хиляди войници, потомъкът на Сезам и на Мигабат, синът на Батанохуса, Алпист, и Партей, и великия Ебарес, нима ги ти остави?

 

Ксеркс. О, враждебна съдбо!

 

Хор. Доблестни перси! Колко злополуки върху злополуки!

 

Ксеркс. Какъв печален спомен! Колко доблестни приятели ми напомняш ти, оплаквайки тия противни, тия гибелни злополуки. Жалостта вика; тя вика в глъбините на моето сърце.

 

Хор. Колцина още други има да оплакваме! Мардес, който командуваше десет хиляди човека, Ксантес и храбрия Анхарес; Диексис и Арзацес, началниците на твоята конница; Сигдагатес, и смелия Литимни, ненаситен на битка?

 

Ксеркс. Видях, видях тяхното погребение, - видях ги не носени на колесници, покрити с шатри, ами захвърлени без чест, като най-долни крадци.

 

Хор. Уви! О, небе! Жестоки богове! Ето вашето дело; неочаквано нещастие! Паметен пример! Зрелище, достойно за Ате!

 

Ксеркс. Съдбата ни поразява, това са нейни удари.

 

Хор. Поразява ни, вселената вижда. Нечувани нещастия! Нечувани нещастия!... Нашите усилия пропаднаха срещу йонийските матроси! Персийски племе! Каква участ те е очаквала в битките!

 

Ксеркс. Такава войска! Злочестник! Мога ли да повярвам?

 

Хор. Не, това е невъзможно. Толкова сили не могат да бъдат унищожени.

 

Ксеркс. Виждате, що остана от моите приготовления.

 

Хор. Виждам, виждам.

 

Ксеркс. Тая стрелница...

 

Хор. Та това ли само спаси?

 

Ксеркс. Тая стрелница, дето ми бяха стрелите...

 

Хор. Каква останка от толкова могъщество!

 

Ксеркс. Нямам вече защитници.

 

Хор. Нима йониецът не бяга?

 

Ксеркс. Той е храбър; видях невероятно нещастие...

 

Хор. Свърши! Нашата морска войска да бяга от тях?

 

Ксеркс. От голяма скръб, от отчаяние разкъсаха си дрехите.

 

Хор. Ах, богове! Ах, богове!

 

Ксеркс. Много слаба жалба!...

 

Хор. Да, когато безброй злини...

 

Ксеркс. Нас наскърбяват, а враговете ни радват!

 

Хор. Разбита е силата на Персия.

 

Ксеркс. Лишен съм от верните си пазители.

 

Хор. От приятелите ти, погълнати от морето.

 

Ксеркс. Оплаквай своите нещастия, отиди дома си.

 

Хор. О, злочеста съдба! О, нищета!

 

Ксеркс. Нека твоите викове отговарят на моите.

 

Хор. Злочеста утеха за най-голямото нещастие!

 

Ксеркс. Да съединим жални викове.

 

Хор. Уви! Уви!

 

Ксеркс. Ужасни са злините ни.

 

Хор. Ах, небе! Изнемогвам от скръб.

 

Ксеркс. Удряй си гърдите, въздишки ми дай.

 

Хор. Плача, въздишам.

 

Ксеркс. Нека виковете ти отговарят на моите.

 

Хор. О, господарю мой! Тоя ден е ден на скръбта.

 

Ксеркс. Нека избухнат твоите стенания.

 

Хор. Ах! Ах! Ще стена, ще умъртвя лицето си с двойни удари.

 

Ксеркс. Удряй си гърдите, повтори мизийските песни[3].

 

Хор. О, скръб! О, скръб!

 

Ксеркс. Недей щади бялата си брада.

 

Хор. Ще я изскубя… като дан на жалейката.

 

Ксеркс. Надай остри викове.

 

Хор. Ах! Ще те послушам.

 

Ксеркс. Оживи тия ръце, разкъсай си дрехите.

 

Хор. О, скръб! О, скръб!

 

Ксеркс. Оплаквай нашата армия; скуби си косите.

 

Хор. Ще ги изскубя като дан на жалейката.

 

Ксеркс. Нека сълзи омокрят очите.

 

Хор. Очите ми са пълни.

 

Ксеркс. Нека виковете ти отговарят на моите...

 

Хор. Уви! Уви!

 

Ксеркс. Върви си плачейки дома.

 

Хор. Ах, богове! Така ли ще трябва да се явя пред Персия?

 

Ксеркс. Да, нека Персия бъде свидетел.

 

Хор. Ах! Тя ще чуе нашите въздишки!

 

Ксеркс. Въздишайте, перси, които бяхте някога много честити!

 

Хор. Ах, богове! Така ли трябва да се явим пред Персия?

 

Ксеркс. Уви! Корабите ни! Уви! Пропаднаха те!

 

Хор. Ще те придружа с жални стонове.      

 

 

 



[1] Саламин

[2] Това са прочутите жалейни песни на мариандийците, народите от Витиния.

[3] Мизийците били прочути по жалейните си песни.