ОМИР

ИЛИАДА, из ПЪРВА ПЕСЕН

Превод: Петко Рачов Славейков, 1881

 

ИЛИЯДАТА на Омира

 

Пей ми, попей ми, богиньо,

за гнева з’ Ахилесова,

на Ахилеса Пелидов,

за гнева за проклетия,

който злини си безбройни

докара на ахейците;

много души си юнашки,

доблестни в ад той пропрати,

а им телата остави,

за да ги късат псетата,

птиците плътоядните

(и с туй се било вършило

Зевесовата присъда);

откак се още най-първо

свадиха и разделиха

цар Агамемнон великий

и благородний Пелидич.

Та кой ли бог ги подстори

тъй да се свадят и скарат?

   Стори ги и ги подстори

синът на Лета и Зевса;

той бо ядосан на царя

мор по войската раздигна,

гинеха, мряха, мнозина,

щото Атридич изруга

жреца му Хриза жестоко.

   Става тоз старец, отива

в лагера на ахейците,

щерка си за да изкупи,

носеше изкуп безброен,

а у ръце си държеше

на злат ми скиптър венеца

на Аполона, на бога,

що далек стреля и удря.

Клетия старец доземи

на вси се гърци кланяше,

а на двамата войводи

Атридовичи най-много:

   Синове вий Атридови,

па и вий, други юнаци,

ахейци доброоръжни,

дано би дали на вази

наш’те безсмъртни богове,

дето на Олимп живеят,

за скоро- да превземете

Илион града Приямов

и живо-здраво дома си

по-скоро да се върнете,

я ми свободно пуснете

моето драго момиче,

този ми изкуп вземете,

от почит към Аполона,

сина Зевесов и бога,

щ’ отдалеч стреля и удря.

   Другите гърци тогази

всички склоняват, пристават

почест на жреца да сторят,

светлият изкуп да вземат;

но не видя се туй нещо

угодно Агамемнону,

затова зле го отпрати,

лоши му думи надума.

   Да н’ съм те срещнал, старче ле,

ощ’ веднъж тука в лагера,

подир ли би се завърнал,

сега ли би се забавил,

гледай що този злат скиптър,

още венецът на бога

да не би щото да н’ могат

да ти послужат за нищо.

Колкото за дъщеря ти,

нея аз няма да пусна:

старост ще да я предвари

от бащина й далеко

у дома на Пелопонес,

де’ ще ми преде и тъче

и ще ми реди леглото;

недей ме дразни, върви си

здрав-читав да се завърнеш.

   Туй Агамемнон издума

и убоя се старецът,

та думите му послуша,

стана си мълком и тръгна

по брега песъкливия

на назад покрай морето,

морето много гънгълно,

а кога вече отмина

малко далечко от стана,

много си молби отправи

към Царя към Аполона,

към бога Феба, родений

от Лета дългокосата.

   Чуй ме ти, о светлолъкий

покровителю на Хриза,

на тази Кила свещена,

държавний Царю тенедский,

Сминтее скоропослушний.

Ако аз съм ти някогаш

храм драголибен направил,

или пък ако някога

досега съм ти принесъл

на жертва тлъсти бутове

от юнци, било от кози,

ти изпълни ми таз жалба:

да платят тези данайци

за мойте сълзи горещи

на твойте стрели пламенни.

   Това си в молба подума,

и чу го светлий Аполон,

чу го за скоро и слезе

от върховете на Олимп

със сърце разядосано,

около плещи носеше

лъкове, тула затулна

и по плещите на гневний

задрънколяха стрелите,

кога потегли да тръгва;

нощ сякаш, мрачен вървеше,

после далеко от стана

седна, та хвърли сред него

една ми стрела, която

ек много страшен направи,

първом нападна мъските,

бързите псета, хрътките,

пò на подире захвана

с остри стрели си да удря

същите гърци данайци

и непрестанно горяха

гъсти огньове мъртвешки.

   Девет си дена валяха

върху войската стрелите

на бога на сърдития,

а на десетий Пелидич

свика войската на събор

по вдъхновенье от Гера,

таз белоръка богиня,

много бо неи жал беше

за тези гърци данайци

тъй да ги гледа, че мряха,

както се каза по-горе.

Всички се гърци събраха

и си местата завзеха,

Ахилей бързоногият

застана сред тях и рече:

   Сине Атридов, ще кажа,

сякам напразно идвахме

и назад ще се върнеме,

ако би живи останем,

когато, както и видиш,

бой и мор салт’ ни повалят;

но ела да попитаме

жрец някой, или гадател,

я някой снотълкувател

(щот’ и самите сънища

тъкмо и тъкмо от Зевса

дохождат и произхождат),

вещ някой, който би могъл

да каже, да ни разправи

за какво се е чак толкоз

светлий Аполон разсърдил,

дал’ се за оброк ожалва

или за жертви сточетни;

не би ли някак поискал

да се задобри с кадиляк,

с благоприятно уханье

от свежи овци и кози

нему в угода горени,

та да удали от нази

този мор, тази погибел.

   Това си Ахил издума,

та че побърза да седне,

а пред събора застана

жрец Калхас Тесторидович,

от всички прокобители

до превъзходно най-добрий, –

който си всичко знаеше,

сегашно, още бъдеще –  

и миналото тъй също,

той бе прекарал до в Троя

цялата флота ахейска

с своето вещо гаданье,

дадено нему на дарба

от Аполона светлаго;

приятел на Ахейците,

ревнител за доброто им,

той им говори и рече:

   Сине Пелидов юначний,

на бога Зевса обичний,

заповядваш ми да кажа,

да изтълкувам защо е

гневен на нази Аполон

Царят далекобиеца;

ето ме ази ще кажа:

но с клетва ти вречи ми се

с присърце да ми помогнеш

с думи ли било, с ръце ли;

защото вярвам бездруго,

че ще разсърдя човека,

сила що има голяма

тука връз всички аргийци,

слушат го и ахейците;

а па ти знаеш, надвива

царят, кога се разсърди

на човек други по-долен;

ако би даже в същий ден

да попреглътне гнева си,

занапред той пак държи го,

таи го у гърдите си,

доде си ахта’ изпълни;

затова ти помисли си

ще мож’ ли да ме отбраниш.

   Нему отвърна и рече

Ахилес бързоногият:

С смелост голяма да кажеш

каквото знаеш гаданье;

защото инак не бива:

тако ми бога Фебуса –

възлюбления на Зевса –

бога, комуто ти, Калха,

молиш се и ти открива,

та казваш на данайците

вещите прокобения;

докато бъда жив ази

и гледам тоз свят горния,

никой, ти казвам, не може

в лагера да те докачи,

без изключенье никакво

от всите гърци данайци,

ни Агамемнон да кажеш,

който сега се казува

най-горен между гърците.

   Тогаз се вече насърчи

непорочния гадател,

та проговори и рече:

   Не се ожалва Аполон

за оброк, както рекохте,

нито за жертва някаква,

а само зарад жреца си,

когото толкоз жестоко

цар Агамемнон изруга,

и дъщеря му не пусна,

и не прие му изкупа;

затова тъкмо и тъкмо

богът далекобойният

тежки нам мъки нанесе

и ще нанесе повече;

нито ще от Данайците

да удалечи по-напред

тази им грозна погибел,

пред доде не отдадеме

момата плавооката

на милия й стар баща

без изкуп и без подарки,

пред доде не изпроводим

жертва свещена на Хриза;

може би само тогази

на милост да го склониме,

склониме и убедиме.

   Тъй рече Калхас и седна,

а между тях се възправи

героят, синът Атридов,

цар Агамемнон великий,

люто разсърден и гневен;

сърце му пълно от устрем

черно главня бе станало,

а па очи му, кат’ огън,

светеха, искри пущаха;

първо си диво изгледа

Калханта, па му надума:

   Злокобний ти гадателю,

нито веднъжки до сега

добро не си ми ти подумал,

пада ти сърце на място

всякога злото да кобиш,

ти добра дума до сега

никога не си изрекъл,

ни добро дело извършил,

и сега, като гадаеш

тука пред тези данайци,

яката казваш, че божем

богът далекобиецът

затуй им дава тез мъки,

защото аз съм не рачел

светли изкупи да взема

зарад Хризейда девойка;

имам аз жалба голяма

да си я имам дома си;

щото и от Клитемнистра,

моята жена същата,

пò предпочитам аз нея;

никак от нея не е тя

по-долна нито по израст,

ни в съразмерност природна,

ни по ум даже на нищо

В каквато да е работа.

Тъй било, аз пак готов съм

татку й да я повърна,

ако би то по-полезно:

аз предпочитам войската

здрава да бъде, да н’ гине;

но пригответе сега вий

за мене дар почтителен,

за да не бъда аз само

не почтен между гърците,

така бо и не приляга;

всинца вий, ето, виждате

моята бивша награда

как преминава другаде.

   Нему тогаз се обади,

каза му бързоногият,

Ахилес благородният.

   Сине Атридов преславний,

за пари от вси най-лаком,

я помисли си как може

да дадат тебе награда

гърците веледушните?

Ние не знаем да има

струпани нейде обилно

неразделени користи,

все, що сме ний ограбили

от градовете по-пьрво,

всичко е разподелено,

а сега и не прилича

на назад да го вземаме,

но сега ти ни послушай,

колкото зарад’ момата,

изпроводи я на бога,

а пък ний всички ахейци

за нея ще ти върнеме

три ката или четири,

ако би Зевес дал някак

да си превземем Троада

хубаво оградената.

   Нему пак вожд Агамемнон

тъй отговори и каза:

   Но недей така, когато

толкоз добър се показваш,

Ахиле богообразний,

не искай да ме подмамваш,

щото не мож’ ме надмина,

нито па мож’ ме придума;

чева ти пада на сърце

ти да си имаш награда,

а пък лишен аз да бъда,

караш ме, убеждаваш ме

аз да повърна момата;

ако би така да бъде,

да ми доставят награда

гърците веледушните,

дет’ да си струва цената,

както ми иска душата,

то добро; инак самичък

мога да ида, да взема

твоята ил на Аякса

оназ ли на Одисея,

взе ща я, заве ща си я;

може и да се разсърди

тоз, при когото ще ида,

но, разбира се, навярно

за това пак щем помисли.

А сега всинца елате

чер кораб ние да смъкнем

в морето, в божественото,

в кораба вътре нарочно

да събереме веслари,

да турим в него без друго

жертви сточетни -за бога-,

да навеземе на него

сама прекрасна Хризейда;

а па на тази походба

нека да бъде началник

някой от вази мъж свестен,

Аякс ли, Идоменей ли,

Одисей божествений ли

или ти, сине Пелидов,

от всите мъже най-върлий,

иди, та жертва принес ти

приклони към нас на милост

бога, що бий от далеко.

   На тези думи веднага

Ахилес бързоногият

яр поглед метна връз царя,

та му подума и рече:

   Тежко и горко, човече!

В таквоз в безсрамство облечен,

любопечелен чак толкоз,

с присърце как ли да слуша

кой-годе от ахейците

твоите думи, прикани,

та на път нейде да иде,

с някой мъже ли за тебе

бой да се бие юнашки;

не съм ти дошъл аз тука

бой да се бия за тези.

Ратолюбиви троенци

нищо не ни са скривили;

никога от край до нине

не ми са нито кравите,

нито конете прогнали,

нито са пък повредили

някога било се’тбите

на Фтия тлъстоземната,

що храни мъже юнаци.

Помежду нас се намират

много сенчести планини

и бурно море шумливо;

но подир тебе, безсрамний,

за твоя радост тръгнахме

да вземем от троенците

задоволенье някакво

на Менелая, на тебе,

клетнико с очи кучешки;

но за туй ти се не грижиш

никак и нито помръдваш;

а сега ми се заканяш

самичък да ми отнемеш

еднинката ми награда,

за която съм претеглил

толкози много трудове.

И синовете ахейски

те ми я сами дадоха;

знае се, ази никога

равен дял с тебе не вземам,

колчем превземат гърците

някой цветущ град троенски;

все, що е мъчно и тежко

на боят многоразмирний,

мойте ръце го оправят;

а кога дойде на дялба,

на теб се дава награда

по-много и по-голяма,

а пък аз, грохнал от битви

в толкози чести боеве,

връщам се в станът, ида си

с по-малко и благодарен.

Сега на Фтия ще ида,

много е по-предпочтено

дома да ида на мойте

с вити предници кораби,

ни на ум вече не турям

да стоя тука с безчестье,

да ти доставям и трупам

иманье, още богатство.

   А на това му отвърна

и каза цар Агамемнон:

   Ставай по-скоро, върви си,

ако ти тегли сърцето

туй да направиш, стори го;

не съм те хванал за скута

и не съм ти се примолил

да стоиш тука за мене;

има при мене и други,

що могат чест ми направи,

най-вече Зевес разумний;

та току ти си едничкий

между царете Зевсови,

когото мразя най-вече;

всякога ти все туй търсиш –

да се препираш и караш,

бой да се биеш, да псуваш;

ако си много юначен,

подаденье ти от бога;

хайде иди си дома си

със всичките си кораби

и с тези твои другари,

там иди, та си царувай

над твойте мирмидончани;

не ща да зная за тебе;

гневът ти не ме смущава;

но ще ти кажа да помниш

тази закана от мене;

както ми мене отнема

светлий Аполон Хризейда -

нея ще аз да отпратя

с свой кораб с мои дружина;

но ще самичък да ида

в твоята шатра да взема

Бризейда хубавелката,

твоята дялба – награда,

най-добре да ме проумееш

колко от теб съм по-горен,

всякой друг да се постресне

с мен да говори кат’ с равен

и да се има во всичко

досущ подобен на мене.

   Тъй каза цар Агамемнон

и огорчи се Пеледич,

в гърди му гъстовълнести

раздвои му се сърцето

на два противни устрема:

ил да изтегли веднага

от бедро сабя острица,

та да разпръсне другите,

Атридовича да скастри;

ил да укроти гнева си

и да въздържи яда си;

тези устреми в ума си,

в сърце си като имаше

и от ножница вадеше

тая си сабля голяма,

от небе дойде Минерва,

пратена долу от Гера

белоръката богиня.