ТЕОКРИТ[1]<

РИБАРИТЕ

 

Превод: Константин Величков, 1884

 

 

Да, милий Диофант! От памтивека

чрез нуждата е напредвàл светът,

все тя е преклонявала човека

под бремето тъй тежко на трудът.

Работникът се постоянно труди;

от грижи нито може да заспи:

щом дремне, клетий, нуждата го буди,

и мъките без ропот ги търпи.

 

Във бедна хижа, с тръстика покрита,

лежаха над изсъхнала трева

подир ловитба дълга, упорита

рибари двама, глава до глава.

Оръдията на трудът им тежки

търкаляха се, пръснати край тях:

невод, въже, панери, въди, мрежи,

кошòве, пълни с тиня, кози мях.

А лодката, край вратнята във мрака

търкулната стоеше в един кът;

пък дрехите и вехти два калпака

подглавница им служеха, кат спят.

Оръдията, с кои на риба ходи,

туй е имота на рибаря клет,

вместо покъщнина – мрежи, неводи.

За най-голямо благо в тоя свет

добрият лов рибарите считàли;

била им най-веч мила бедността

и двамата живот честит живяли.

Съсед немàло там в околността,

морето ги отвред обикаляло,

вълните си до хижата плескàло.

На изток йощ зора се не пукнà,

и работата дневна ги пробуди.

Такъв тогаз се разговор почнà

помежду тези простодушни люде.

 

Асфалион:

Приятелю! Слушàл съм всеки път,

че лятоска по-дълъг е денят,

а пък нощта по-къса, че Зевс с òчи

всемилостиви бил гледàл на тях...

Лъгàли са ни, тъй се мене сочи.

Стотина сънища таз нощ видях,

а пък зората йощ не се й пукнàла.

Дали се лъжа? Ил що значи т’ва?

Олпис:

Асфалион! Укòр недей казвà

за времето, природата що й дала

на златното летò, на любовта.

Та, друже мой, не си ли разбрал още,

защо се види дълга теб нощта?

Ах! Нуждата й, що прави твойте нощи

да ти се виждат дълги.

Асфалион:

Да, разбрах.

Умейш ли сънища да отгадаваш?

Ще ти разкажа какъв сън видях.

Като какво значение му даваш?

На лов ний дружно ходим всеки ден,

и както общ е нам трудът и хляба,

и сънищата ни тъй също тряба

да бъдат общи. Ти си надарен –

това признава всеки твой приятел –

със разум здрав, а той е най-добрий

за сънищата ни изтълкувател,

нагажда в тях каква се смисъл крий.

В леглото мълчаливо ний стоиме;

без работа, па и без сън лежиме.

И гледай – и до сега – на навън

небесното кандило не й угасло,

поне във него има сявга масло...

Олпис:

Добре, кажи подробно своя сън...

Асфалион:

От дневний труд умòрен, снощи,

не бяхме от обяд станàли още,

легнàх си и заспал съм на часът.

Сънувам: сам седнàл съм на брегът.

Все в въдицата гледат ми очите.

Внезапно гледам силно че трепнà

и тихо разлюляха се вълните:

То тежка риба бе – стръвта хванà.

Кокошка гладна все просо сънува,

за риба риболовецът бълнува.

Но всичката почти изяде стръв

и после куката лапнà в устата.

Водата се обля с студена кръв,

все рибата подскача и се мята

и въдицата вий се, от ръката

ще се изплесне сякаш. Бях във страх

и с мъка плячката си удържах.

Не е за изказ колко се умòрих.

„Хапи, хапи ти, рибо, колко щеш,

ще те захапя й ази, – с яд говорех –

по-силно. Няма да се отървеш.“

Поби се и издъхна... веч не шава,

изтеглих въдицата аз тогава.

Що виждам? Риба златна, от златò

изляна. Цял треперя. Що е то?

Дали не е любимецът Нептунов,

ил Амфитридиний свещен имот,

на Амфитрида с погледа лазуров...

От мен течеше като вода пот.

Не смеех и да пипна туй иманье.

Извадих я полека и с вниманье

от въдицата, гледах да не би

най-малка люспа да се похаби,

и с връв изкарах я тогава

на сухий бряг грижливо. След това

заклех се веч морето да оставя –

такива произнесох аз слова,

които да си наумя не смея:

с златòто си по царски да живея.

Разувери ме, клех се, друже мой...

Олпис:

Напразно се вълнуваш, не се бой.

Повярвай ми, нитò си клетва давал,

ни риба златолюспа си улавял.

Измама и лъжа е твоят сън.

Погледай, светло вече става вън:

зорницата изгрея на небето,

стани и тичай бързо на морето,

но не за риби мними – риба жива,

Асфалионе, глей да донесеш.

Със златни сънища такива

ти можеш, друже, гладен да умреш.

 

[1]< Теокрит, гръцки поет от ІІІ век, се е родил в Сиракуза. Не се знае кога се е родил и кога е умрял. Той е живял дълго време в дворът на Птолемея Филаделфа, с когото се е учил заедно в остров Хиос, и после се оттеглил в родний си град, в царствованието на Хиерона ІІ. От Теокрита са останали тридесет поеми, събрани под общото название идилии, и двадесет и две епиграми. Идилиите му са, според самото значение на словото идилия (вид, картина), изображения от простонародний живот в Сицилия. В тоя род поезия никой поет, нито в старите, нито в новите времена, не може да се постави наравно с него. Идилиите му пленяват по своята вярност и простота. Той е възпроизвел простонародните обичаи, нрави, въззрения, мисли, художествено, без да изопачава действителността. Овчарите, певците, рибарите, които е описал, са живи, гледаме ги. Езикът, който говорят, е прост, но силен и горещ. Повечето идилии на Теокрита са написани в разговорна форма и се свършват с истинно лирическо описание на хубостите на полский живот. Теокрит е избирал въобще в своите идилии простонародни предмети (Рибари, Сиракузянки, Вълшебница, и проч.) Други идилии са митологически (Алкид, победител на левът, детинството на Алкида, Полифем, и проч.).