ТУКИДИД

ИСТОРИЯ НА ПЕЛОПОНЕСКАТА ВОЙНА

Превод: Милко Мирчев, 1979

 

КНИГА ПЪРВА

 

Съдържание:

Запознаване с автора и значение на описаната война, сравнена със събитията преди нея (1).

Предистория на елинския свят (2-8).

Троянската воина (9-11).

Усядане на гърците, забогатяване на страната и създаване на първите флоти (12-15).

Пречки за развитието на Гърция: тирани и перси. Гръко-персийски войни (16-19).

Недостоверни сведения за миналото у старите писатели. Особености и задачи на предлагания от автора труд (20-22).

Истинските причини, наложили нарушаването на мирния договор от 445 г. пр. н. е. от лакедемонци и атиняни. Повод за войната (23).

Спорът между Епидамн и Керкира и намесата на Коринт (24-28).

Война между Керкира и Коринт (29-31).

Намесата на атиняните. речи на керкирците и коринтяните в Атина (31-43).

Атиняните подпомагат активно Керкира (44-45).

Военен поход на Коринт срещу Керкира и морско сражение между тях. Успешно завършване на войната за Керкира (46-55).

Лакедемонците свикват общо събрание на пелопонеските си съюзници във връзка с оплакванията им срещу Атина. Речи на коринтяните и атиняните. речи на Архидам и Стенелаид (66-68).

Решение на събранието да се започне война (87).

Истинската причина за войната. Засилването на Атина и страхът на Лакедемон от нейното надмощие (88-90).

Атиняните укрепяват града и Пирея по съвета на Темистокъл (91-93).

Последни общи действия срещу персите. Самовластието на спартанския пълководец Павсаний причина за поемането на хегемонията над елинските държави от атиняните (94-97).

Кратък преглед на събитията през периода от петдесет години между Гръко-персийските и Пелопонеската война: атиняните овладяват егейското крайбрежие на Тракия. Насилствено събиране от страна на Атина на съюзните вноски в пари и кораби (98-99).

Победа над персийската флота. Поход срещу отпадналия от съюза о. Тасос (100-101).

Въстание на илотите в Лакедемон. Спартанците изпращат дошлите им на помощ атиняни. Атиняните, обидени, прекъсват приятелството си с лакедемонците и сключват военен съюз с Аргос (102-103).

Военен поход на атиняните в Египет и сблъсквания с Коринт, Лакедемон, Егина и Мегара (104-106).

Атиняните издигат Дългите стени до Пирея. Победата на лакедемонците при Танагра. Атиняните овладяват Беотия и Фокида и сломяват съпротивата на о. Егина (107-108).

Краят на атинския поход в Египет (109-110).

Военни действия на Атина в Пелопонес и срещу персите при о. Кипър (111-112).

Атиняните, разбити, напускат Беотия, но налагат своята власт над въстаналата Евбея (113-114).

Сключване на тридесетгодишен мир – 445 г. пр. н. е. Преврат на атиняните на о. Самос. Контрапреврат на самосците (115-117).

Конфликтът между Керкира и Коринт – повод за свикване на общо събрание на пелопонесците (118-119).

Речи на коринтяните и решение на събранието за война с Атина (120-125).

Взаимни оплаквания и искания: наказване на кощунството на атинянина Килон и лакедемонеца Павсаний (126-134)

Обвинения срещу Темистокъл, бягството му и неговата смърт (135-138).

Повторни постъпки на лакедемонците в полза на Потидея и Егина, както и за закрила на Мегара (139).

Реч на Перикъл (140-144).

Атиняните решават да воюват (145-146).

 

 

1. Атинянинът Тукидид описа как е протекла войната между пелопонесците и атиняните, как те са я водели едни срещу други. Той започна работата си веднага след нейното избухване, защото предвиди, че тя ще има големи размери и ще надминава по значение всички предишни войни. Това той заключаваше от обстоятелството, че и двете страни, които се заловиха за война, се намираха в разцвета на силите си, пък и бяха напълно подготвени за война, и защото виждаше, че и останалият елински свят е застанал на едната или на другата страна, едни още веднага, а други с намерение да сторят това по-късно. (2) Действително, това събитие е било най-голямото сътресение, което изпитали елините, част от варварите и, може да се каже, целият свят. Това, което е предшествувало тези събития, и това, което е станало още по-рано, не може точно да се проследи поради многото изтекло време. Но благодарение на различните сведения, с чиято помощ сполучих да проникна с известна сигурност в далечното минало, аз можах да се убедя, че тогава не са станали големи събития нито военни, нито от друг характер.

2. Изглежда наистина, че страната, наричана сега Елада, била заселена с уседнало население не много отдавна, тъй като в миналото в нея ставали постоянни преселвания и всеки народ лесно напускал своята земя, изтласкван от други все по-многобройни заселници. (2) Поради липса на търговия и безопасни сношения по суша и по море хората обработвали толкова от земите си, колкото да могат да преживяват; те нямали нищо излишно и не засаждали земята с овощни дървета, защото живеели в неукрепени селища и никой не знаел кога някой ще ги нападне и ще ги ограби. Те смятали, че навсякъде ще могат да намерят ежедневната си прехрана, и затова лесно се преселвали и поради това те не се отличавали нито с големината на градовете си, нито с военната си мощ. (3) На промени по отношение на населението били изложени винаги най-плодородните земи на Елада, а именно областите, наричани сега Тесалия и Беотия, също така голяма част от Пелопонес, без Аркадия[1], и изобщо всички най-плодородни области на страната. (4) Поради плодородието на своята земя някои народи ставали по-силни, но това предизвиквало вътрешни смутове, които ги погубвали, а заедно с това те се излагали още повече на нападенията на чужди народи. (5) Атика, напротив, поради бедната си почва още от най-стари времена не е изпитвала вътрешни борби и била обитавана все от едно и също население[2]. (6) Едно твърде важно потвърждение на тази мисъл е и фактът, че именно поради преселванията останалите области на Елада не били заселени така бързо, както Атика. Защото най-богатите хора от цяла Елада, гонени от войни и междуособици, започнали да се заселват при атиняните като при здраво уседнал народ. Те ставали веднага пълноправни граждани и още от древни времена увеличили още повече броя на населението му, така че когато по-късно Атика се оказала тясна, те изпращали колонии чак в Йония[3].

3. Не по-малко доказателство за безсилието на хората в далечната древност е, според мен, също така и следното: до преди Троянската война Елада не била извършила нещо с общи сили. (2) Аз мисля, че тя още не е носила това общо име и че това название изобщо не е съществувало до преди Хелен[4], сина на Девкалион[5], и че областите били назовани по името на отделните племена, най-вече по името на пеласгите[6]. Едва когато Хелен и синовете му укрепнали във Фтиотида[7] и другите градове започнали да ги викат на помощ, тогава тези племена вследствие на общуването си с тях започнали едно след друго да се наричат с името елини, въпреки че то дълго не могло да се наложи над всички. (3) Най-доброто доказателство за това е Омир. Той е живял много по-късно от Троянската война[8] и все пак никъде не е нарекъл всички участници във войната с общото име, а нарича елини само тия, които били дошли с Ахил от Фтиотида. Те били първите елини; останалите той назовава в песните си данайци, аргосци, ахейци. Омир не споменава и името варвари, защото, както ми се струва, самите елини още не са се били обособили под едно име, противоположно на името варвари. (4) И така отделните племена, живеейки в своите градове-държави, ако и да се разбирали помежду си и по-късно да били наречени с името елини, все пак не могли да извършат нищо с общи сили преди Троянската война поради слабост и липса на връзки помежду си. (5) И дори този военен поход те предприели заедно, едва след като били привикнали да използват в по-голяма степен морето.

4. Минос[9] най-рано от всички личности, за които знаем по предание, притежавал флота. Той овладял голяма част от морето, което сега се нарича Елинско, станал господар на Цикладските острови и пръв заселил по-голямата част от тях с колонии, като прогонил оттам карийците и поставил за управители собствените си синове. Както е и естествено, той изкоренил, доколкото могъл, пиратството в морето, за да си осигури по този начин по-големи доходи.

5. В древността, от времето, когато хората започнали да общуват по-често помежду си по море с кораби, елините и тия от варварите, които живеели на континента близо до морето, пък и всички, които населявали островите, станали пирати. Предвождали ги силни и властни мъже било за лична печалба, било за да осигурят прехрана за слабите. Те нападали неукрепените градове, чиито жители обитавали разпръснати паланки с облик на села и ги ограбвали и преживявали най-вече по този начин. Тогава тази дейност все още не се смятала за срамна и дори носела известна слава. (2) Това доказват и сега някои от жителите на континента, у които умението и ловкостта в това занятие се смята за отличие, а също така и старите поети, които навред в своите произведения задават на пристигащите по море все един и същ въпрос – дали не са разбойници. Защото нито запитваните смятат тази дейност за недостойна, нито пък тия, които ги питат, ги упрекват за нея. (3) В същност хората се ограбвали помежду си и на сушата. И досега в много области на Елада хората живеят по този древен начин като озолските локрийци, етолийците и акарнанците и всичките им съседи. Самият обичай да се носи оръжие се е запазил у тези жители на континента още (от времето) на някогашното разбойничество от старо време.

6. Жителите на цяла Елада носели оръжие, защото жилищата им били незащитени, а пътищата – несигурни. Това довело до обичая да живеят под оръжие като варварите. (2) Тия области в Елада, където и досега все още се живее така, доказват, че някога този начин на живот е бил общ за всички. (3) Между тях първи атиняните се отказали от оръжието и като живеели без принуда, си създали един по-изтънчен начин на живот. И някои от по-старите между богатите, в стремежа си към разкош, едва преди не много време престанали да носят ленени хитони[10] и да навиват и закрепват косите си във вид на високи плитки, наричани кробили, с помощта на златни „щурци“. И поради това, че те били сродни с тях, тази мода се е запазила у по-старите йонийци дълго време. (4) Напротив, лакедемонците първи започнали да се обличат скромно по сегашния начин и богатите хора между тях твърде много се приближават до народа с еднаквия си начин на живот. (5) Те първи започнали да се разголват и, събличайки се пред всички при спортните състезания, да мажат телата си с масло. В миналото дори и на Олимпийските игри борците се състезавали с превръзки през слабините и едва преди не много години се отказаха от тях. И досега още у варварите и най-вече у азиатците, които устройват състезания в юмручен бой и борба, се състезават с превръзки. (6) Някой би могъл да посочи и други черти от начина на живот на древните елини, напълно еднакви с живота на сегашните варвари.

7. Онези градове, които били основани по-късно, когато вече мореплаването било усвоено по-добре и имало натрупани повече богатства, се изграждали близо до морския бряг и се укрепявали със стени. А заради изгоди в търговията и за защита срещу съседите си тези градове заемали провлаците. Напротив, старите градове, било по островите или на континента, били построени далече от морето поради страх от пиратството, защото хората се ограбвали не само помежду си, но нападали и други, които живеели край морето, без да се занимават с мореплаване. Затова и досега тези градове са разположени във вътрешността.

8. Не по-малки разбойници били и островитяните. Това били карийци и финикийци, които населявали повечето от островите. А ето и доказателството: когато атиняните по време на сегашната война извършили очищение на Делос[11] и вдигнали гробовете на мъртъвците, в острова се оказало, че повече от половината били карийци. Те познали това по изработката на оръжията, поставени при тях, и по начина, по който и досега още тези народи погребват своите мъртви. (2) След създаването на флотата на Минос връзките по море между народите се засилили, защото Минос очистил островите от разбойници. Тогава и много от тях започнали да се заселват с колонисти. (3) А крайморските жители били натрупали вече богатства и заживели по-уседнало, а някои даже, като виждали, че стават по-богати, се ограждали с крепостни стени. В жаждата си за печалба по-слабите държави търпели да бъдат заробвани от силните, докато пък по-силните, които разполагали със средства в излишество, подчинявали на своята власт по-малките. (4) И тези условия били още по-силно подчертани, когато впоследствие елините предприели похода срещу Троя.

9. И също тъй, както ми се струва, понеже Агамемнон[12] е бил за своето време най-могъщият вожд, той е могъл да събере участниците в своя поход, а не толкова защото повел със себе си женихите на Елена, които се били задължили с клетва, положена пред Тиндар.[13] (2) Тъкмо от разказите на тези, които са събрали от предишните поколения най-сигурните сведения за миналото на Пелопонес, се вижда, че пръв Пелоп[14], с всичките богатства, с които той дошъл от Азия сред бедни хора, успял да обсеби властта, дори да я задържи и въпреки че бил чужденец, да даде своето име на страната (т. е. Пелопонес, бел. ред. Хр. Д.). А по-късно неговите потомци придобили още по-голяма сила. Евристей загинал в Атика, убит от Хераклидите[15], след като тръгвайки на поход, поверил Мпкена и властта на страната на Атрей, негов вуйчо по майчина линия. Атрей обаче трябвало да бяга от баща си поради убийството на Хрисип. Но понеже Евристей вече не се върнал, Атрей по желание на микенците, които се страхували от Хераклидите и смятали, че той е най-могъщ, а и бил спечелил доверието на микенците, получил царството и земите, над които властвувал Евристей. Така потомците на Пелоп станали по-могъщи от наследниците на Персей. (3) Аз мисля, че всичко това получил в наследство Агамемнон. Освен това той значително превъзхождал другите и с морските си сили и затова организирал похода, като събрал участниците по-скоро със заплаха, а не от симпатия и уважение към самия него. Очевидно е, че Агамемнон пристигнал пред Троя с най-много кораби, като снабдил с кораби дори и аркадците, както ни съобщава Омир[16], ако неговите сведения заслужават достатъчно доверие. (4) Същият поет във връзка със сцената по предаването на скиптъра е казал: „Нека да владее над много острови и над целия Аргос.“[17] И наистина, ако Агамемнон като жител на континента е нямал флота, той не би могъл да владее островите, освен тия, които са край брега, а те не биха били много. (5) И по този поход трябва да се съди за това, какво е положението на нещата преди него.

10. Но от това, че Микена е бил малък град[18] и че всеки от тогавашните градове сега би ни се струвал незаслужаващ внимание, никой не трябва, използувайки това за сигурно доказателство, да вярва, че походът не е бил толкова голям, както разказват поетите и ни го съобщава преданието. (2) Ако предположим, че сегашният град на лакедемонците[19] би бил разрушен и че от него са останали само храмовете и основите на сградите, то аз мисля, че след като мине много време, у потомците ни би се породило голямо съмнение, че могъществото на лакедемонците отговаря на славата им; а в същност те владеят две пети от Пелопонес и стоят начело на всичките му жители и на много съюзници вън от него. И все пак градът им би изглеждал незначителен, защото нито кварталите му са слети в едно, нито има скъпи храмове и постройки, а по старинния обичай на Елада се състои от отделни селища. Ако ли обаче същата участ изпитат атиняните, то по външния вид на града могъществото им би изглеждало двойно по-голямо, отколкото е в действителност. (3) Ето защо не трябва да се вярва и да се гледа не толкова на външния вид на градовете, колкото на тяхната мощ и да се смята, че походът срещу Троя, ако и да отстъпва на сегашните събития, е бил най-големият от всички преди него, ако, разбира се, и в този случай можем да вярваме на произведението на Омир, който като поет естествено го е преувеличил и разкрасил. (4) Но дори и така описана, тази война изглежда незначителна. Защото Омир разказва, че от участвуващите хиляда и двеста кораба беотийските били натоварени с по сто и двадесет войници, а корабите на Филоктет[20] – с по петдесет, посочвайки с това, както ми се струва, размерите на най-големите и на най-малките кораби, тъй като в списъка на корабите съвсем не се споменава за големината на другите. Че всички гребци са били същевременно и бойци, е ясно от корабите на Филоктет, защото Омир е представил всички гребци и като стрелци. А не е вероятно, че освен царете и висшите сановници на корабите е имало, освен екипажа и много други външни лица, още повече, че им е предстояло да преплуват морето заедно с военните си съоръжения и че корабите им били без палуби, построени по стария пиратски начин. (5) Така че, ако се вземе пред вид средната големина между най-големите и най-малките кораби, излиза, че за Троя са потеглили не много хора[21], особено като се има пред вид и това, че те били изпратени общо от цяла Елада.

11. Причина за това било не толкова липсата на хора, колкото липсата на средства. Поради недостиг на храни елините довели малко войска, колкото се надявали, че ще могат да я издържат тук по време на войната. След това с пристигането си пред Троя те победили в сражението – това е ясно, защото иначе не биха могли да укрепят своя лагер. Но изглежда, че дори и тогава те не използували цялата си войска, защото започнали на Тракийския Херсонес да се занимават със земеделие и с разбойничество поради липсата на средства за прехрана. И главно поради това им разпиляване троянците могли да се съпротивяват десет години, като винаги били равностойни противници на тия, които стояли пред крепостните им стени. (2) Ако те (елините, бел. ред. Хр. Д.) бяха дошли с повече средства за прехрана и бяха водели войната непрекъснато и всички заедно, без нуждата от грабежи и обработване на земята, по-лесно биха победили в сраженията и биха превзели града. Те в същност давали отпор на неприятеля не събрани всички заедно, а само с тая част от войската, която била винаги налице. (3) Ако те бяха водели обсадата упорито, те щяха да превземат Троя за по-малко време и по-лесно. Но поради липсата на средства не само другите начинания, предприети преди тази война, били незначителни, но и самата тази война, най-прочутата от всички станали преди нея, се оказва в действителност по-незначителна, отколкото е славата й и преданието за нея, затвърдени днес от поетите.

12. Даже и след Троянската война в Елада ставали все още нови преселвания, които й пречели да се засили, както това би могло да стане, ако тя би се радвала на мирно развитие. (2) Закъснялото завръщане на елините от Троя довело до много сътресения и промени. В градовете избухвали големи междуособици, а прокудените от тези градове изгнаници основавали нови градове. (3) Така на шестдесетата година от превземането на Троя днешните беотийци, прогонени от тесалийците от Арна, се заселили в Беотия, която по-рано се наричала Кадмеева земя[22]. Впрочем група беотийци и по-рано живеели в тази област и част от тях взели участие в похода срещу Троя. На осемдесетата година дорийците заедно с Хераклидите завладели Пелопонес. (4) Едва след много време Елада най-после се успокоила задълго. Вече нямало смутове и тя започнала да основава колонии. Атиняните заселили Йония и повечето от островите, а пелопонесците – голяма част от Италия и Сицилия и каквито други земи имало в останалата Елада. И всичко това станало след Троянската война.

13. Докато Елада ставала все по-могъща и трупала все повече богатства, в много градове-държави поради увеличение на доходите им се установила тирания, а по-рано (там, бел. Хр. Д.) имало наследствена царска власт с определени прерогативи. Елините започнали да си създават флота и все повече да се свързват с морето. (2) Разправят, че коринтяните първи са взели най-присърце въпроса с корабите от сегашния тип и че за пръв път от цяла Елада в Коринт били построени триери[23]. (3) Известно е също, че коринтският корабостроител Амейнокъл построил четири кораба за самосците и че от времето, когато той бил при тях, до края на тая война[24] са минали не по-малко от триста години. (4) Най-старата морска битка от тия, които знаем, станала между коринтяните и керкирците и от времето на тая битка до същото това време са изминали най-много двеста и шестдесет години. (5) А причина за това било, че коринтяните живеели на провлак[25] и затова още от стари времена разполагали с пазари, защото в миналото елините, и тия, които живеели в Пелопонес, и ония вън от него, поддържали помежду си връзка повече по суша, отколкото по море и за да се общува се минавало през територията на Коринт. От това те разбогатявали, както ни съобщават и древните поети, които наричат Коринт богат град. Когато елините започнали да плават повече по моретата, коринтяните, които вече имали флота, се заели с унищожаването на пиратството и като предлагали на елините пазар и по суша, и по море, увеличавали мощта на своята държава с притока на богатства. (6) У йонийците флотата се явява много по-късно, по времето на Кир[26], първия цар на персите, и при неговия син Камбис. Във войните си с Кир те (йонийците, бел. Хр. Д.) за известно време били господари на морето край техните брегове. По времето на Камбис тиранинът на Самос Поликрат също притежавал силна флота и превзел различни острови, между които и Ренея, който посветил на Аполон Делоски. А и фокейците при основаването на Масалия[27] на няколко пъти побеждавали картагенците в морски сражения.

14. Това били най-значителните морски сили. Но, изглежда, че макар и тия флоти да били създадени много поколения след Троянската война, те все пак имали малко триери и се състояли все още от кораби с по петдесет гребла и от дълги кораби[28] както едно време. (2) Много триери се появили у сицилийските тирани и у керкирците едва преди Гръко-персийските войни и преди смъртта на Дарий[29], който царувал над персите след Камбис. (3) Това били значителните морски сили в Елада в последните години преди похода на Ксеркс[30], защото егинците, атиняните и някои други елини имали само малки кораби и повечето от тях само с по петдесет гребла. Триери у атиняните се явили по-късно, когато по време на войната с егинците и преди очакваната опасност от страна на персийския цар, Темистокъл[31] убедил атиняните да построят кораби, с които те след това водили и морската битка.[32] Но и тези кораби все още нямали палуба по цялата си дължина.

15. Такива били морските сили на елините, с които те разполагали в далечната древност, пък и по-късно. И въпреки всичко този потенциал по море донесъл на онези, които полагали грижи за неговото развитие, една значителна мощ, като им осигурил доходи и господство над други народи. В походите си по море те завладявали островите и това вършели най-вече ония, които нямали достатъчно земя. (2) Но такава война по суша, от която да се роди някаква велика сила, още не била ставала. Всички войни, които избухвали, били винаги само между съседи. Елините не предприемали завоевателни походи далеч от своите предели. Към могъщите държави все още не се били присъединили подвластни съюзници и отделните държави не предприемали общи походи при равни условия, а всички предпочитали да воюват поотделно със съседите си. (3) Някога в миналото най-голямата война избухнала между халкидците и еретрийците[33] и в нея останалите елини се присъединили като съюзници към едната или другата страна.

16. Но за елините из различните краища се явили и различни пречки за тяхното развитие. За йонийците, които се издигнали твърде много, пречка бил Кир с персийската монархия, който покорил Крез[34] и всички земи отсам реката Халис чак до морето. Именно Кир предприел поход срещу тях и покорил всички градове на континента. По-късно Дарий благодарение на превъзходството, което осигурявала помощта на финикийската флота, подчинил също и островите.

17. Също така всички тирани, които се били установили в елинските държави, мислели само за себе си и за процъфтяването на собствения им дом и управлявали, доколкото могли, държавите си само с оглед на собствената си сигурност. Те не извършили нищо забележително, освен дето някои от тях воювали с жителите на съседните страни. Само сицилийските тирани стигнали до голямо могъщество. Така за дълго време Елада била възпирана отвсякъде в своето развитие и не могла да извърши с общи усилия нищо забележително. А пък и на отделните държави в нея липсвали дързост и предприемчивост.

18. По-късно в Атина и в останалата Елада, където множество държави бяха изпитали, даже преди Атина, режима на тираните, повечето от тираните, с изключение на тези в Сицилия, били смъкнати от власт от лакедемонците. Самият Лакедемон, доколкото знаем, след заселването му от дорийци, които сега го населяват, страдал дълго време от вътрешни вълнения, но сега вече отдавна има добри закони и никога не е бил под тиранска власт. Ето вече са изтекли малко повече от четиристотин години до края на тази война, откогато лакедемонците имат все един и същ политически строй; затова те станали силни и уреждали работите и на другите държави. Не много години след премахването на тираните в Елада станала и битката при Маратон между персите и атиняните[35]. (2) Десет години след нея варваринът отново се явил с голяма войска, за да пороби Елада. Надвиснала голяма опасност и лакедемонците със своите сили застанали начело на обединилите се за борба елини. Атиняните пък при настъплението на персите решили да напуснат града си и като натоварили имуществото си и се качили на корабите, станали моряци. След като с общи усилия отблъснали варварина, наскоро след това елините, които отпаднали от персийския цар, както и онези, които воювали от по-рано като съюзници помежду си, започнали да се делят, за да се групират било около атиняните, било около лакедемонците, тъй като те се проявили като най-силни. Едните били силни по суша, а другите – по море. (3) Военният съюз се запазил за кратко време. Скоро лакедемонците и атиняните се скарали и заедно със своите съюзници започнали да воюват помежду си[36]. И ако някъде някои елини влизали в спор помежду си, те се присъединявали към едните или другите. Така че от Гръко-персийските войни до тая последната (война, бел. Хр. Д.) лакедемонците и атиняните ту се помирявали, ту пък воювали било помежду си, било срещу съюзниците си, които се откъсвали от тях. Така те изучили добре военното дело и понеже се упражнявали всред опасности, станали и по-опитни.

19. Лакедемонците държали под своя хегемония съюзници, които не плащали данък, но за които те се грижели да имат олигархическо управление, както единствено било изгодно за тях. Атиняните, напротив, след време отнели корабите от другите държави, освен от хиосците и лесбосците, и обложили всички[37] с паричен данък. Затова и през тази война собствената им подготовка била по-добра, отколкото по времето на най-големия им разцвет, когато съюзът[38] им бил в пълна сила.

20. Ето такава аз установих, че е била древността, ако и да е трудно да се вярва на всички сведения. Защото хората еднакво безкритично приемат всяко известие за станали събития, дори и ако те се отнасят за собствената им страна. (2) Така например повечето от атиняните мислят, че Хипарх бил убит от Хармодий и Аристогейтон като тиранин, а не знаят, че в същност Хипий като най-стар от синовете на Пизистрат е държал властта и че Хипарх и Тесал били негови братя. В онзи ден, когато трябвало да се действува, Хармодий и Аристогейтон подозирали един от своите съучастници, че е издал заговора на Хипий. И ако те не посегнали на неговия живот, то това е защото го смятали за предупреден. Решени обаче, преди да бъдат заловени, да не рискуват своя живот, преди да са извършили нещо, те убили Хипарх, когото намерили при така нареченото място Леокорион[39], когато подготвял Панатенейското шествие. (3) А и останалите елини не знаят точно много други събития, даже и тия, които стават сега и не са заличени от времето като например, че всеки от лакедемонските царе гласувал не с един глас, а с два и че имали един питански отред (лоха)[40], какъвто в същност не съществувал. Така много хора не търсят задълбочено истината, а предпочитат да приемат напълно готовите мнения.

21. Все пак този, който приеме събитията, разказани от мен предимно въз основа на посочените сведения, той няма да сгреши, защото няма да предпочете да вярва на поетите, които са възпели тези събития с преувеличения и са ги разкрасявали. Нито пък ще предпочете да вярва на логографите, които са описали същите събития, като са дирили по-скоро насладата на слушателя, отколкото истината. Много от тези събития, понеже не са изследвани, са станали вече с времето невероятни и баснословни. Но нека се знае, че според най-достоверните данни тези събития (факти) са възстановени дотолкова изчерпателно, доколкото позволява това тяхната старинност. (2) Въпреки че хората смятат винаги, че войната, която водят в момента, е най-голяма, а когато тя приключи, те превъзнасят толкова повече миналите събития, все пак, ако съдим по самите събития, ще се види, че описваната тук война е по-важна от предишните.

22. Относно речите, които отделни лица са произнесли било по времето, когато се е подготвяла войната, или по време на самата нея, за мене беше трудно да възпроизведа точно всичко казано, било това, което сам съм чул, или това, което са ми съобщили отнякъде други. У мене речите са произнесени така, както мислех, че всеки оратор би трябвало да говори преди всичко по това, което е необходимо при тогавашните обстоятелства, като съм се придържал колкото се може по-близо до общата мисъл и действително казаното. (2) Станалите събития през време на тази война аз не смятах за достатъчно само да ги записвам, както съм ги научил от случайно срещнат човек или както аз си ги представях, а разказах подробно за тях, и за тия, на които аз бях свидетел, и за тия, които научих от други с точност, доколкото ми беше възможно. (3) А проучванията бяха трудни, защото очевидците на различните събития разказваха за тях различно, всеки според съчувствията си към едната или другата страна или както ги е запомнил. (4) Може би моето изложение, лишено от легенди, ще се стори на някои не много интересно за слушане, но за мен ще бъде достатъчно, ако тия, които искат ясно да вникнат в събитията, които някога в бъдеще могат в същия вид или подобно на тях да се повторят, което е свойствено на човешката природа, сметнат, че то е полезно. И тъй, този мой труд е създаден като достояние завинаги, а не като показно произведение за временна аудитория.

23. Но от всички предишни военни събития най-голямото са били Гръко-персийските войни[41] и все пак те намерили бързо разрешение в две сражения по море и две по суша[42]. Сегашната война, напротив, продължи дълго и през това време причини на Елада страдания, каквито тя по-рано никога не е изпитала за същото време. (2) И наистина, никога не са били превземани и разрушавани толкова много градове – едни от варварите, а други от самите воюващи страни. А имало и градове, в които след превземането им населението е бивало подменяно. Никога не са били извършвани толкова много изгнания и убийства било по време на самата война, било при междуособици. (3) Това, което по слухове се разказва за миналото, а в същност е ставало рядко, сега то е станало несъмнено: твърде много сътресения, които със страшна сила обхванали едновременно голяма част от земята, слънчеви затъмнения, които ставали по-често, отколкото се разправя, че са ставали в миналото, а след това големи суши и като последствия от тях – глад и чума, която причинила най-големи бедствия и погубила немалко хора. И всичко това се струпало едновременно все през тая война. (4) А войната започнали атиняните и пелопонесците, след като нарушили тридесетгодишния мирен договор, който сключили помежду си след завладяването на Евбея.[43] (5) Аз предварително ще опиша причините и споровете, заради които го нарушили, за да няма нужда някой някога да се пита от какво е избухнала тая война между елините. (6) Най-правдоподобната причина, както мисля, ако и наглед скрита, е тази, че атиняните станали силни и започнали да плашат лакедемонците и с това ги принудили да воюват. А поводът, който и двете страни изтъквали открито и поради който нарушили мирния договор и влезли във война, бил следният.

24. Вдясно при влизане в Йонийския залив се намира градът Епидамн. В околностите му живеят варварите тавлантийци, илирийско племе. (2) Града основали керкирците, а ойкист[44] бил Фалий, син на Ератоклейд, по произход коринтянин от потомците на Херакъл, повикан от метрополията[45] съгласно древния обичай. Между колонистите имало някои коринтяни и други дорийци. (3) С течение на времето Епидамн станал голям и многолюден град. (4) Но, както се разправя, поради многогодишни междуособици епидамнийците пострадали от някаква война с околните варвари и загубили своето могъщество. (5) И накрая, преди началото на тази война, народът на Епидамн изгонил аристократите, които, като отишли при варварите, започнали с тях заедно да грабят по суша и по море хората от града. (6) Тъй като епидамнийците в града страдали от това, те изпратили пратеници в Керкира, като своя метрополия, с молба да не ги изоставят в това тежко положение, да ги помирят с изгнаниците и да прекратят войната с варварите. (7) Това молили пратениците, които се били настанили като молители в храма на Хера. Керкирците обаче отхвърлили молбата им за помощ и ги отпратили обратно, както били дошли.

25. Когато епидамнийците разбрали, че няма да получат никаква подкрепа от Керкира и понеже се чудели как да се справят с положението, изпратили хора в Делфи[46], които да запитат бог Аполон дали да предадат града си на коринтяните като на свои ойкисти и дали да се опитат да измолят от тях някаква помощ. Божеството ги посъветвало да предадат града и да предоставят на коринтяните върховната власт над него. (2) Епидамнийците се явили в Коринт и съгласно съвета на оракула предали колонията[47], като напомнили, че ойкист на града им бил коринтянин и разказали за отговора на оракула. Те молели да не ги оставят да загинат, но да им помогнат. (3) Коринтяните, изхождайки от правни съображения, обещали да им помогнат, защото знаели, че Епидамн е колкото тяхна колония, толкова и на керкирците, а същевременно защото мразели керкирците, които, макар и да били техни колонисти, не ги зачитали. (4) Така те нито по време на общонародни празненства им отдавали обичайните почести, нито пък им предоставяли първото място при жертвоприношения, както постъпвали другите колонии, и изобщо се отнасяли с пренебрежение към тях. По богатство керкирците били равни на най-богатите по това време елини, а във военната си подготовка дори и по-силни. Те обаче се хвалели, че са много по-напред по море, и в своята невъздържана горделивост понякога дори се позовавали на това, че феаките, които се славели със корабите си, някога населявали Керкира. Ето защо това ги подтиквало да си създадат флота и техните сили не били за пренебрегване, тъй като, когато влезли във войната, керкирците разполагали със сто и двадесет триери.

26. И така, засегнати от всичко това, коринтяните с радост се съгласили да помогнат на Епидамн. Те предложили на всеки, който желае, да отиде като колонист и изпратили гарнизон от ампракийци, левкадци и от свои граждани. (2) Те се отправили пешком през Аполония, която била тяхна колония, защото се страхували да не би керкирците да им попречат, ако тръгнат по море. (3) Когато керкирците се научили, че в Епидамн са пристигнали колонисти и гарнизон и че колонията е предадена на коринтяните, те се разгневили много и веднага потеглили с двадесет и пет кораба. По-късно били последвани от една друга ескадра. Те заставили брутално епидамнийците да отзоват изгнаниците обратно. Тези последните били дошли в Керкира, където показвали гробовете на своите предци, припомняли общността на произхода и молели настоятелно да ги върнат обратно в родината. (4) Керкирците настоявали също да бъдат върнати назад гарнизонът и колонистите, които коринтяните изпратили. Епидамнийците обаче не се подчинили на никое от тези искания. Тогава керкирците заедно с изгнаниците, които смятали да върнат в родината им, и като взели със себе си и илирийците, нападнали Епидамн с четиридесет кораба. (5) Като блокирали града, те известили на чужденците и на всички епидамнийци, които желаят, да напуснат града; в противен случай те заявили, че щели да ги смятат за врагове. Понеже епидамнийците не ги послушали, керкирците започнали да обсаждат града, а той е разположен на провлак[48].

27. Когато в Коринт пристигнали пратеници от Епидамн с известие, че градът им е обсаден, коринтяните веднага започнали да подготвят един експедиционен корпус и заедно с това разгласили, че в Епидамн се изпраща колония при равни права и условия за всеки, който желае да отиде. Ако някой не искал да отплува веднага, но все пак желаел да участвува в колонията, той можел да остане в Коринт, като внесе депозит от петдесет коринтски драхми. Оказало се, че има мнозина, готови да отплуват или да внесат парите. (2) Коринтяните се обърнали освен това към Мегара, като я помолили за ескортни кораби, в случай че керкирците им препречат пътя по море. Мегарците се приготвили да потеглят заедно с тях с осем кораба, а палейците[49] от Кефалония – с четири. Коринтяните помолили и епидавърците и те изпратили пет кораба, хермионците – един, тройзенците – два[50], левкадците[51] – десет, а ампракийците[52] – осем. От тиванците и флуинтийците коринтяните поискали пари, а от елейците[53] – кораби без екипаж и пари. Самите коринтяни подготвяли тридесет кораба и три хиляди хоплити[54].

28. Когато керкирците узнали за приготовленията, отишли в Коринт заедно с лакедемонски и сикионски пратеници, които взели със себе си, и предложили на коринтяните да си изтеглят гарнизона и колонистите, които били в Епидамн, тъй като те нямали никакви права над града. (2) В случай обаче че коринтяните претендират, че имат права, керкирците казвали, че били готови да се явят на арбитражен съд в Пелопонес пред онези държави, които и двете страни посочат по взаимно съгласие; на която от страните бъде присъдена колонията, тя да я владее. (3) Те предложили да се обърнат и към оракула в Делфи, тъй като не желаели да воюват. В противен случай, казвали керкирците, те щели да бъдат принудени от необходимостта за помощ да търсят приятели, каквито не желаят, и то други вместо тия, които имат сега. (4) Коринтяните им отговорили, че щели да обсъдят предложенията, ако те оттеглят от Епидамн корабите си и варварите и че не било удобно те да се съдят, докато ония са обсадени. (5) Керкирците отвърнали на това, че щели да постъпят така, ако и коринтяните изтеглят своите хора от Епидамн и че били съгласни и двете страни да запазят позициите си и да постигнат споразумение, докато се разгледа делото.

29. Коринтяните не пожелали да приемат никое от тези предложения и щом корабите им били вече напълно стъкмени и съюзниците им пристигнали, те изпратили напред вестител, който предварително да обяви война на Керкира. След това потеглили със седемдесет и пет кораба и две хиляди хоплити и се насочили към Епидамн, готови да влязат в бой с керкирците. (2) Начело на флотата били Аристей, син на Пелих, Каликрат, син на Калий, и Тиманор, син на Тимант, а на сухопътната войска – Архитим, син на Евритим, и Исархид, син на Исарх. (3) Когато стигнали до нос Актион, на територията на Анакторион, гдето при устието на Ампракийския залив се намира храмът на Аполон, керкирците изпратили при тях с лодка един вестител, който да ги разубеди да не нападат. А те (керкирците) същевременно сами започнали да стъкмяват корабите си, да набиват с кълчища старите, за да станат годни за плаване и да съоръжават други. (4) Понеже вестителят не донесъл от коринятните никакво миролюбиво известие, а техните осемдесет кораба били вече въоръжени – четиридесет обсаждали Епидамн – те излезли на открито море, построили се в боен ред и дали сражение. (5) Керкирците спечелили пълна победа, като повредили петнадесет коринтски кораба. Същия ден се случило така, че корабите, които обсаждали Епидамн, принудили града да се предаде при условие чужденците да бъдат продадени в робство, а коринтяните да бъдат държани в окови до второ разпореждане.

30. След морската битка керкирците издигнали трофей[55] на нос Левкима на керкирска територия, избили всички пленници, които били заловени, а коринтяните държали като военнопленници. (2) По-късно, когато коринтяните и техните съюзници, които били претърпели поражение, се завърнали с корабите в отечеството си, керкирците овладели цялото море по тези места. След това те се насочили с корабите си срещу Левкада, опустошили земите й и опожарили Килена, корабостроителница на елейците, загдето предоставили на коринтяните кораби и пари. (3) Дълго време след това сражение керкирците владеели морето, нападали съюзниците на коринтяните и им нанасяли загуби, докато най-после в края на лятото[56] коринтяните отново изпратили срещу тях кораби и войска, тъй като съюзниците им били слаби. Те се разположили на лагер при Актион и около Хеймерион, град в Теспротида, за да охраняват Левкада и останалите приятелски градове. (4) Керкирците пък с кораби и сухопътна войска се разположили на лагер срещу тях на нос Левкима. Но нито едните, нито другите не атакували с корабите си и след като стояли така през лятото едни срещу други, през зимата се завърнали по домовете си.

31. Раздразнени от войната с керкирците, коринтяните през цялата година след битката, а дори и през следната година строели кораби и готвели с всички сили една експедиция по море. Те набирали екипажи от Пелопонес и от цяла Елада, като им обещавали наемническа заплата. (2) Научили за подготовката им, керкирците се изплашили и понеже не били в съюз с никоя от гръцките държави и не се били записали за съюзници нито на атиняните, нито на лакедемонците, решили да се обърнат към атиняните с молба да им станат съюзници и да се опитат да получат от тях някаква помощ. (3) Узнавайки за това, коринтяните и те изпратили пратеници в Атина от страх да не би, ако атинската флота се присъедини към керкирската, да им попречи да завършат войната така, както желаели. (4) На свиканото народно събрание се дошло до спор. Ето каква била по същество речта на керкирците.

32. „Атиняни, когато някои като нас сега дойдат при съседите си за помощ, без от по-рано да са били обвързани с някакви големи услуги или с някакъв съюз, справедливо би било те като молители най-напред да докажат, че това, за което молят, е особено полезно за другата страна или поне, че не е вредно за нея, и след това да ги уверят, че ще им бъдат вечно признателни. Ако те не могат да докажат ясно нито едно от споменатите неща, не би трябвало да се сърдят, ако не успеят. (2) И тъй керкирците ни изпратиха с молба при вас за военен съюз, защото смятат, че това ще ви гарантира споменатите по-горе изгоди. (3) Досегашното ни поведение към вас с оглед на нашите нужди сега се оказа нелогично и при сегашното положение неизгодно за нашите интереси. (4) Досега ние по собствено желание не сме влизали в съюз с никого, а сега сме дошли да се молим за това при други, и то когато именно вследствие на това в сегашната война с коринтяните се оказахме сами. Да не се намесваме, да не участвуваме в някакъв чужд съюз в полза на някой съсед, това ние по-рано смятахме за разумно, а сега на края то се превърна в необходимост и абсолютна слабост. (5) Наистина в станалото морско сражение ние сами отблъснахме коринтяните, но сега, когато те потеглят срещу нас с по-голяма войска, събрана от Пелопонес и цяла Елада, ние виждаме, че сме безсилни да вземем над тях връх само със собствените си сили. А тъй като ние сме изложени на голямата опасност да се окажем под тяхна власт, това ни кара неизбежно да се молим за помощ и на вас, и на всеки друг. И ако днешната ни настойчивост противоречи на досегашната ни резервираност, оправдание за това може да бъде обстоятелството, че ние сме действували така не поради зла воля, а поради погрешна сметка.

33. „Ако ние успеем да ви убедим, за вас ще произлязат от това повече изгоди, отколкото за нас, които сме принудени от нуждата да се обърнем към вас. Най-напред защото вие ще помогнете на нас, които сме жертви на несправедливост, а не че сме увредили на другиго. И след това защото, като ни приемете за съюзници по време на най-голяма опасност за нас, вие ще спечелите радостта на една вечна признателност. А при това ние притежаваме и флота, която освен вашата е най-силна от всички. (2) И освен това помислете си само какъв рядко щастлив за вас и неприятен за противниците ви случай ви се представя: когато една държава, на която вие бихте предложили срещу много парични средства и благодарност да мине на ваша страна, сега доброволно се явява сама и без рискове и разходи за вас се поставя под ваше покровителство, и като с това изтъква пред всички вашето благородство и благодарността на тия, които вие ще защитите. Същевременно тя увеличава вашата сила. Във всички времена на малцина са се падали наведнъж такива изгоди, а и малцина молещи за помощ са имали възможност да окажат в бъдеще на тия, към които се обръщат, по-малка поддръжка и почести от онези, които те са дошли да получат. (3) А ако някой от вас мисли, че войната, в която ние бихме могли да ви бъдем полезни, няма да избухне, греши в своите преценки. Той не вижда, че лакедемонците от страх пред вас желаят война и че коринтяните, които имат влияние над тях и са ваши противници, желаят да завладеят първо нас, а след това да нападнат и вас, за да не би ние, обединени от общата вражда, да застанем срещу тях, (4) та те да не могат да постигнат двете си цели: и на нас да навредят, и себе си да засилят. Нашата задача е да ги изпреварим, като ние ви предлагаме, а вие приемете военния съюз; защото по-добре е ние да вземем необходимите мерки срещу тях преди това, отколкото след това.

34. „Ако обаче коринтяните кажат, че вие незаконно приемате техни колонисти, то нека да научат, че всяка колония уважава метрополията си, докато с нея се отнасят добре и че се отчуждава от нея, когато я третират несправедливо. Защото колонистите се изпращат не за да бъдат роби, а за да останат равни по права на тия, които са останали в родината. (2) А че те бяха несправедливи е ясно от факта, че когато по спорния въпрос с Епидамн ние ги поканихме на съд, те предпочетоха да поддържат своите искания с война, а не чрез равноправен за двете страни съдебен процес. (3) И така това, което те вършат спрямо нас, техни роднини, да ви бъде за пример, та да не бъдете подмамени от тях да не помагате на тия, които открито ви молят. Защото най-сигурно живее онзи, който най-малко се разкайва, че е помагал на противниците си.

35. „Освен това, ако ни приемете за съюзници, вие не ще нарушите мирния си договор с лакедемонците, защото ние не сме съюзници на нито една от страните. (2) А в договора е казано, че всяка една от елинските държави, която не е съюзена с никого, може да се присъедини към която от двете страни желае. (3) А би било възмутително те да могат да набират екипажи за корабите си между съюзниците си, свръх това между жителите на цяла Елада и на всичко отгоре между вашите поданици, а на нас да ни забраняват да влезем в явно открития съюз и да търсим помощ откъдето и да било, а отгоре на това да ви обвиняват, че сте дали ухо на нашата молба. (4) Ние обаче имаме много повече основание за оплаквания, ако не можем да ви убедим, загдето вие ще отблъснете нас, които сме в опасност и не сме ваши неприятели, а не ще попречите на тия, които са ви неприятели и противници, и ще им позволите да увеличат своята мощ от вашата държава. А това е несправедливо. Вие или трябва да попречите на ония да набират наемници от ваша съюзна територия, или да изпратите и на нас помощна войска, каквато решите, а най-добре открито да ни помогнете, като ни приемете за ваши съюзници. (5) Както споменахме в началото, ние ви сочим многото изгоди от този съюз и най-важното е, че ние имаме общи неприятели – а това е най-сигурната гаранция за здравината на съюза – и тези неприятели са силни и са в състояние да нанесат щети на онези, които са се отметнали от тях. Също така не е без значение за вас дали вие отказвате съюз, който ви се предлага, с морска или континентална държава. По-скоро вие трябва, доколкото е възможно, да не допускате друг да притежава флота, а ако това е невъзможно, да се съюзявате с тая държава, която ви предлага най-силната флота.

36. „Най-после ако онези от вас, които намират нашите предложения за отговарящи на техните интереси, но се страхуват да не би ако ги приемат, да нарушат примирието, нека да знаят, че страхът от нарушаването му, ако той се опира на сила, е опасен по-скоро за противниците, а пък ако се осмелят да не ни приемат, ще бъде свързана със слабост спрямо един силен противник, като му вдъхват по-малко страх. Същевременно те трябва да знаят, че сега вземат решения не толкова за Керкира, колкото за самата Атина, за която, изглежда, не са много загрижени, щом като на прага на предстоящата и почти обявена война те вземат под внимание само настоящия момент, а се колебаят да привлекат на своя страна държава, което е от най-голямо значение, дали ще бъдат в приятелски или враждебни отношения с нея. (2) А Керкира е удобно разположена на пътя за Италия и Сицилия и тя може да не допуска кораби оттам за Пелопонес и да задържа пелопонеската флота оттук затам. Много изгодно е положението й и в други отношения. (3) А ето накратко общото и частното, което вие би трябвало да знаете, за да не ни отблъснете. В Гърция има три флоти, които заслужават внимание – вашата, нашата и на коринтяните. Ако вие допуснете две от тези флоти да се обединят в една и ако коринтяните ни завладеят, вие ще трябва да се сражавате по море едновременно и срещу керкирците, и срещу пелопонесците. А ако ни приемете за съюзници, и вие ще имате в борбата флот, подсилен с нашите кораби.“

(4) Такава била по същество речта на керкирците, а след тях коринтяните произнесли приблизително следната реч:

37. „Тъй като керкирците говориха не само за приемането им във вашия съюз, но и за това, че ние ги онеправдаваме и несправедливо воюваме срещу тях, то и ние по необходимост ще трябва да засегнем в нашата реч първо тия две точки, а след това да преминем към останалото. Така вие ще можете да прецените по-добре нашите искания и след зряло обмисляне да отхвърлите техния зов за помощ. (2) Те твърдят, че досега не били приели ничий съюз. В същност обаче това не е така, защото злонамереност, а не благородство ръководеше тяхната политика. В действителност те не са желали да имат нито някакъв съюзник, нито свидетел на незаконните си дела, нито пък да се срамуват, ако повикат някого на помощ. (3) Същевременно независимото местоположение на тяхната държава им дава възможност те да бъдат сами съдии на това, в което навреждат на другите, и да не се обвързват със съюзни договори. Причината за това е тая, че те твърде рядко отиват на корабите си в съседните страни, а твърде често приемат в пристанищата си други елини, които по необходимост спират на техния бряг. (4) А причината за благовидната им обвързаност е не за да са свободни от задължението да участвуват в онеправдаването на другите, а за да могат сами да вършат неправди, да действуват с насилие там, където са силни, и да грабят повече, ако биха могли да извършат това тайно и ако не би трябвало да се срамуват от кражбите си. (5) Ако те бяха честни хора, както твърдят, то колкото те са по-неуязвими от страна на съседите си, толкова за тях е по-възможно да проявят своята доблест, като се съгласят спорът да се разреши по съдебен ред.

38. „Но те не се проявяват като такива нито спрямо другите, нито спрямо нас. И ако и да са наши колонисти, те се откъснаха и винаги, а и сега воюват с нас, като казват, че били изпратени не за да търпят неправди. (2) А ние от своя страна заявяваме, че сме създали колонията не за да бъдем оскърбявани от тях, а да им бъдем ръководители и да бъдем почитани както подобава. (3) Другите колонии ни уважават и ние сме доволни от тях. (4) И ясно е, че щом ние се харесваме на повечето, то не би било оправдано да не се нравим само на тях. И ние не бихме предприели този военен поход, който съвсем не е в реда на нещата, ако не бихме били жертва на едно толкова голямо оскърбление. (5) Дори и ако ние грешим, за тях би било почтено да отстъпят пред нашия гняв, а за нас – срамно, ако пред тяхната въздържаност ние проявяваме насилие. (6) Но поради своята надменност и подхранваната от богатството им разюзданост те допуснаха спрямо нас и други прегрешения; така например те не проявяваха претенции спрямо Епидамн, наш град, когато той се намираше в тежко положение, а щом ние се явихме, за да подкрепим неговите права, те го превзеха със сила и сега го владеят.

39. „Те казват, наистина, че по-рано искали спорът да се разреши чрез арбитражен съд. Но тези предложения за решение чрез съд не бива да бъдат взети сериозно, когато произлизат от някой, който има в ръцете си своите предимства и действува при пълна сигурност, а от тези, които се поставят на равни начала както на дела, така и на думи, преди да решават спорните въпроси. (2) Те обаче изтъкваха предимствата на правосъдието не преди обсадата на Епидамн, а тогава, когато разбраха, че ние няма да оставим тая работа. И понеже те допуснаха грешки не само там, сега идват тук не за да ви молят за военен съюз, а за да ви направят съучастници в своите несправедливи действия, и сега, когато станаха наши противници, искат да ги вземете под закрилата си. (3) Тогава, когато те нямаше от какво да се страхуват, трябваше да дойдат при вас, а не сега, когато ние сме обидени, а те са в опасност. По този начин, без да сте се възползували по-рано от тяхното могъщество, вие сега ще им оказвате помощ и ако и да не сте били участници в техните прегрешения, наравно с тях, ще носите вината пред нас. Трябваше военните ви сили да бъдат отпреди общи. Тогава общо щяхте да търпите и последствията.

40. „И така, ние идваме при вас със справедливи оплаквания, а ония се оказаха насилници и алчни грабители. Все пак ние трябва да ви докажем, че ще постъпите несправедливо, ако ги вземете за съюзници. (2) Ако и в мирния договор да се казва, че се разрешава на всяка от невключените в договора държава да се присъединява към която от страните желае, това условие не се отнася за тия, които се включват само за да вредят на другите, а за такива, които молят за защита, без да лишават от нея други, и за тия, които няма да докарат на държавите, проявили лекомислието да ги приемат за съюзници, война вместо мир. (3) А ако не ни чуете, с вас сега ще се случи именно това. Вие ще станете не само техни защитници, но от съюзници ще се превърнете в наши врагове. Ако вие тръгнете с тях, ще се наложи те да се отбраняват с ваша помощ. (4) Затова вие ще постъпите най-справедливо, ако останете настрана и от едните, и от другите, или по-скоро, ако тръгнете с нас против тях – защото вие сте свързани с договор с коринтяните, а с керкирците не сте имали дори и някакво временно споразумение. Тогава вие няма да установите такова правило, което да позволява да се приемат онези, които се отмятат от съюза си с една от страните. (5) По време на бунта на Самос[57], когато останалите пелопонесци бяха гласували двояко, а именно дали трябва да помагат на въстаниците, ние не гласувахме срещу вас, а открито възразихме, че всеки има право да наказва съюзниците си. (6) И ако вие сега приемете под закрилата си тия, които са се провинили в нещо спрямо нас, то навярно и немалко ваши съюзници ще се обърнат за помощ към нас и с това вие ще установите обичай, който ще засегне повече вас, отколкото нас.

41. „Ето такива искания имаме ние към вас, достатъчно обосновани правно според елинските закони. И ние настояваме, че вие сега трябва да ни се отплатите с признание и известно зачитане на една услуга, защото ние не сме ваши врагове, та да ви вредим, нито пък толкова приятели, та да се надяваме за повече. Някога, още преди Гръко-персийските войни, когато се нуждаехте от дълги кораби в борбата си срещу егинците, вие получихте от коринтяните двадесет кораба[58]. (2) Тази услуга и другата – по въпроса със самосците, когато благодарение на нас пелопонесците не им оказаха помощ, ви донесоха победата над егинците и ви дадоха възможност да накажете самосците. И това се случи в такъв момент, когато хората забравят всичко, само за да победят. (3) Тогава този, който им помага, те смятат за приятел, ако и по-рано да им е бил неприятел, а този, който им противодействува – за противник, ако и по-рано да им е бил приятел. Поради временната си жажда за победа хората пренебрегват и собствените си интереси.

42. „Понеже вие помните тези неща, то нека всеки по-млад, като узнае за тях от по-стария, да настоява да ни се отплатите с взаимност и нека той да не смята, че ако нашите думи са в съгласие със справедливостта, вашите интереси в случай на война ще бъдат други. (2) Защото най-много изгоди се постигат тогава, когато човек е по-малко виновен. Възможностите за една бъдеща война, с която ви плашат керкирците и ви подбуждат да вършите неправди, засега са още съмнителни, а не си струва, увлечени от тая възможност, да си навличате враждата на коринтяните, която ще бъде сигурна, а не в перспектива. Напротив, по-разумно е да отстраним съществуващите между нас стари подозрения, възникнали заради мегарците[59], защото последната услуга, оказана навреме, ако и да е малка, може да заглади и голяма обида. А вие не се съблазнявайте от това, че те ви предлагат някакъв мощен морски съюз, защото да се въздържиш от неправди спрямо равните си е по-голяма гаранция за сила, отколкото като се увличаш по непосредствените реалности, да властвуваш над другите, излагайки се на опасности.

43. „Сега ние се намираме в същото положение, както когато някога заявявахме в Пелопонес, че всеки може да наказва своите собствени съюзници. И сега ние очакваме да срещнем от ваша страна същото становище, а не такова, че след като извлякохте полза от нашето решение, сега да ни навредите чрез вашето. (2) Отплатете ни се с равна мяра и разберете, че настоящият момент е такъв, че този, който сега ни помага, ни е действително приятел, а този, който ни пречи, ни е неприятел. (3) Не приемайте против желанието ни керкирците за съюзници и не им помагайте да вършат неправди. И ако вие действувате така, ще постъпите както подобава и това ваше решение ще бъде най-изгодно за вас.“

44. В такъв смисъл говорили и коринтяните. Атиняните, след като изслушали и двете страни, свикали на два пъти народното събрание. На първото заседание речта на коринтяните била посрещната не по-зле от думите на керкирците. На следния ден обаче те променили решението си. Те не сключили истински военен съюз с керкирците, по силата на който те да имат общи врагове и приятели (защото ако керкирците им биха поискали помощ по море срещу Коринт, те би трябвало да нарушат мирния договор с пелопонесците); сключили обаче отбранителен съюз, в който се предвиждала взаимна помощ в случай на нападение срещу Керкира, Атина или техните съюзници. (2) Атиняните смятали, че във всеки случай войната с Пелопонес ще избухне и не искали да отстъпят на коринтяните Керкира с нейната голяма флота. Те искали да засилят още повече омразата между двете държави, така че ако стане нужда да влязат във война с коринтяните или с някоя друга морска държава, да имат работа с вече изтощен противник. (3) Същевременно атиняните смятали за изгодно местоположението на острова, лежащ на пътя за Италия и Сицилия.

45. Водени от тези съображения, атиняните приели керкирците за съюзници и скоро след като коринтяните си заминали, им изпратили на помощ десет кораба. (2) Командувал ги Лакедемоний. син на Кимон, Диотим, син на Стромбих, и Протей, син на Епикъл. (3) Атиняните им дали заповед да не влизат в морска битка с коринтяните, ако те не се насочат срещу Керкира и не решат да стоварят войска там или на някоя друга тяхна територия. В такъв случай те трябвало според възможностите си да им попречат. Предупреждението било направено, за да не бъде нарушен мирният договор. (4) И така атинските кораби пристигнали в Керкира.

46. Когато приготовленията км били завършени, коринтяните отплували срещу Керкира със сто и петдесет кораба. От тях десет били на елейците, дванадесет – на мегарците, десет – на левкадците, двадесет и седем – на ампракийците, един – на анакторийците и деветдесет – на самите коринтяни. Корабите на всяка държава имали свои отделни стратези, а на коринтяните бил командир Ксеноклейд, син на Евтикъл, заедно с още четирима други. (3) Като тръгнали от Левкада, те се приближили до сушата, разположена срещу Керкира, и се спрели на брега при Хеймерион, в Теспротида. (4) Тук има пристанище, а над него, далеч от морето в местността Елеатида, на областта Теспротида е. разположен градът Ефира. Край него в морето се излива езерото Ахерусия, а реката Ахеронт, която тече през Теспротида, се влива в това езеро. От нея то е получило името си. Тук тече и реката Тиамида, която отделя Теспротида от землището на град Кестрина. Между двете реки в морето се вдава носът Хеймерион. (5) И тъй коринтяните се спрели на това място на сушата и се разположили на стан.

47. Когато узнали за приближаването на коринтяните, керкирците съоръжили сто и десет кораба под командуването на Микиад, Есимид и Еврибас и се разположили на лагер на един от островите, наречени Сиботски. (2) Тук били и десетте кораба на атиняните, а пехотата им и дошлите на помощ хиляда закинтски хоплити се намирали при нос Левкима. (3) И при коринтяните на континента били надошли много варвари, защото тамошните жители отдавна били разположени приятелски към тях.

48. Когато вече били готови, коринтяните взели храна за три дни и през нощта отплували от Хеймерион в открито море, за да влязат в бой. (2) На разсъмване те забелязали в морето корабите на керкирците, които се били насочили срещу тях. (3) Когато се видели едни срещу други, те започнали да се построяват в боен ред. Атинските кораби застанали на десния фланг на керкирците; другото крило заели самите керкирци, които били разделили корабите си на три групи, като всяка една от тях била командувана от един от тримата стратези. Така се построили керкирците. (4) Десният фланг на коринтяните заели мегарските и ампракийските кораби, в центъра били останалите съюзници, всеки поотделно, а на левия фланг застанали самите коринтяни с най-бързоходните си кораби срещу атинските кораби и десния фланг на керкирците.

49. По даден от двете страни сигнал[60] корабите встъпили в бой и сражението започнало. И едните и другите имали на палубите си много хоплити, стрелци и войници, въоръжени с метални копия, които обаче се сражавали все още неумело, по стария начин. (2) Сражението било по-скоро ожесточено, отколкото изкусно и напомняло по-скоро на сухопътна битка. (3) Когато се сблъсквали, те мъчно успявали да се разделят, поради големия им брой и струпването на корабите, и се надявали за победа повече от страна на хоплитите, които се сражавали, стъпили здраво на палубите, защото корабите стояли неподвижно. Пробив в редиците на флотите не станал. Те се сражавали повече със сърцатост и енергия, отколкото с умение. (4) Затова и навсякъде царял голям шум и битката била объркана. През време на сражението атинските кораби се явявали в подкрепа на керкирците там, където те се огъвали, като всявали страх в редовете на противника, без обаче да се намесват в боя, понеже командирите се боели да нарушат заповедта на атиняните. Най-голяма трудност изпитвал десният фланг на коринтяните. (5) С двадесет кораба керкирците ги обърнали в бяг, разпръснали ги и ги преследвали чак до брега. Като стигнали до техния лагер, те слезли на брега, опожарили празните палатки и разграбили имуществото им. (6) И тъй на това място коринтяните и съюзниците им търпели загуби, а керкирците имали надмощие. На левия фланг обаче, където били разположени самите коринтяни, последните удържали пълна победа, защото на керкирците, които имали по-малко кораби[61], сега им липсвали и двадесетте кораба, които се били спуснали да преследват неприятеля. (7) А атиняните, виждайки че керкирците се огъват, започнали да им помагат вече по-решително. В началото те стояли настрана от боя и не нападали никого. Когато бягството на керкирците станало очевидно и натискът на коринтяните се засилил, от този момент всеки започнал да участвува в борбата и вече нищо не могло да се различи. Станало така, че необходимостта принудила неизбежно коринтяните и атиняните да влязат в бой помежду си.

50. Когато отстъплението започнало, коринтяните не повлекли на буксир корпусите на повредените кораби, а промъквайки се между тях, се спуснали да избиват враговете, вместо да ги залавят живи. Без да подозират, че техните съюзници на десния фланг са разбити, те избивали и тях. (2) Тъй като корабите и от двете страни били много и се били пръснали надалече из морето, мъчно било, когато влезли в боя, да се разбере кои са победители и кон победени. Тази битка на елини срещу елини по броя на корабите била най-голяма от всички други, която станали преди нея. (3) След като прогонили керкирците към брега, коринтяните се заели да събират корабните отломки и труповете на своите убити. Те събрали голяма част от тях и ги докарали на Сиботските острови, където на сушата се намирала дошлата на помощ варварска войска. Тази част от Сиботските острови представлявала незаселено пристанище на Теспротида. След като свършили с това, коринтяните отново се събрали и отплували срещу керкирците. (4) Последните излезли също срещу тях с корабите, които били още годни и с колкото били оцелели измежду атинските, защото се страхували да не би ония да се опитат да стоварят войска на тяхна земя. (5) А било вече късно вечер и войниците били запели бойни песни, както преди влизане в бой, когато коринтяните изведнъж дали заден ход на корабите си, защото видели, че се приближават двадесет атински кораба. Тия кораби атиняните изпратили по-късно на помощ на първите десет[62], защото се уплашили, да не би керкирците да бъдат победени, както и станало, и техните десет кораба да се окажат недостатъчни да им помогнат.

51. Тези именно кораби коринтяните съгледали отдалече и понеже предполагали, че са от Атина, а не знаели дали не са повече, започнали да се изтеглят назад. (2) Керкирците не виждали атинските кораби – те се приближавали незабелязано – и се чудели защо коринтяните дават заден ход на корабите си. Най-после някои ги съгледали и казали, че това са кораби, които идат към тях. Тогава и те самите се оттеглили, защото се било стъмнило, а и коринтяните обърнали назад корабите и сложили край на сражението. (3) Така и двете страни се разделили и битката завършила през нощта. (4) Керкирците се разположили на лагер при Левкимна, а двадесетте атински кораба под командуването на Главк, син на Леагър, и на Андокид, син на Леогор, промъквайки се през трупове и корабни отломки, доплували до лагера наскоро след като били забелязани. (5) Понеже било вече нощ, керкирците отначало се уплашили да не би корабите да са неприятелски. След това обаче ги разпознали и атиняните хвърлили котва.

52. На другия ден тридесетте атински и всички керкирски кораби, които били останали годни за плаване, излезли в открито море и се отправили към пристанището на Сиботските острови, където били хвърлили котва коринтяните. Те искали да разберат дали коринтяните ще се решат на нова битка. (2) Коринтяните оттеглили корабите си от брега, построили се в боен ред в открито море, но не се мръднали от местата си. Те нямали намерение да започнат по свой почин морско сражение, защото виждали, че дошлите от Атина кораби са с пресни сили, докато върху самите тях са се струпали много трудности – те трябвало да охраняват пленниците, които държали на корабите, а и в пустинната местност, в която се намирали, не можели да поправят корабите си. (3) Те повече мислели как да се върнат у дома си и се страхували, да не би атиняните да са сметнали, че мирният договор е вече нарушен, щом са влезли в бой, и да не им позволят да се оттеглят.

53. Тогава коринтяните решили да изпратят с лодка при атиняните няколко души, но без глашатайски жезъл[63], за да разберат какви им са намеренията. (2) Изпратените казали така: „Атиняни, вие правите лошо, като започвате война и нарушавате мирния договор. Вие вдигнахте оръжие срещу нас и не ни давате възможност да накажем нашите неприятели. Ако вие все още имате намерение да ни пречите да тръгнем срещу Керкира или другаде, където ние искаме, и ако вие вече нарушавате мирния договор, то най-напред задръжте нас и ни третирайте като неприятели.“ (3) В този смисъл била тяхната декларация. Доколкото могли да чуват, войниците на керкирците от лагера се развикали веднага да задържат пратениците и да ги убият, но атиняните отговорили така: (4) „Пелопонесци, ние не започваме война и не нарушаваме мирния договор. Ние дойдохме да помогнем на керкирците като на свои съюзници. Ако вие искате да отплувате някъде другаде, ние няма да ви пречим. Но ако тръгнете срещу Керкира или срещу някоя от нейните територии, ние, доколкото можем, няма да допуснем това.“

54. Като получили този отговор от атиняните, коринтяните започнали да се готвят за връщане и издигнали трофей на сушата срещу Сиботските острови. Керкирците също събрали корабните отломки и труповете, които били изхвърлени на техния бряг от течението и вятъра, който излязъл през нощта и ги бил разпръснал навред, и издигнали трофей на един от Сиботските острови. (2) Ето на какво основание и двете страни си приписвали победата. Коринтяните издигнали трофей, защото останали победители в морското сражение чак до вечерта, защото били събрали най-много корабни отломъци и трупове и заловили не по-малко от хиляда пленника и защото повредили около седемдесет кораба. Керкирците пък издигнали трофей затова, защото повредили повече от тридесет кораба и след пристигането на атиняните били заловили изхвърлените на тяхна земя корабни отломъци и трупове и защото миналата вечер коринтяните дали заден ход на корабите си, щом съзрели атинските кораби, и най-сетне, защото след пристигането на атиняните те повече не потеглили срещу тях от Сиботските острови. Ето затова и двете страни смятали, че са излезли победители.

55. На път за в къщи коринтяните с хитрост завладели Анакторион, разположен на входа на Ампракийския залив – той бил съвместно основана колония, тяхна и на керкирците, – и след като оставили в града коринтски колонисти, се завърнали в родината си. Осемстотин керкирски гребци, които били роби, те продали, а други двеста и петдесет души задържали като пленници, но се отнасяли с голямо уважение към тях. Целта им била, когато пленниците се завърнат у дома си, да спечелят Керкира на тяхна страна, а се случило така, че повечето от тях били измежду първенците на Керкира. (2) Така Керкира надделяла във войната с коринтяните, а атинските кораби се върнали в Атина. Тази била първата причина за война между коринтяните и атиняните, а именно, че атиняните въпреки мирния договор участвували в морската битка срещу тях на страната на керкирците.

56. Непосредствено след тези събития се случило така, че между атиняните и пелопонесците избухнали нови спорни въпроси, които тласнали нещата към война, а именно тази. (2) Понеже коринтяните кроели и действували ревностно как да си отмъстят, атиняните, подозирайки враждебните им замисли, заповядали на потидейците, които живеели в провлака на полуостров Палена[64] и били задължени да им плащат данък като техни съюзници, ако и да били колонисти на коринтяните, да съборят крепостните си стени откъм Пелена, да дадат заложници, да отпратят епидемиурзите[65], които коринтяните им изпращали всяка година, и да не приемат в бъдеще нови. Атиняните се страхували да не би потидейците, подбудени от Пердика[66] и коринтяните, да отпаднат от тях и с това да увлекат и другите им съюзници по егейския бряг на Тракия.

57. Атиняните взели тази мярка срещу потидейците веднага след морската битка при Керкира, когато коринтяните вече били в открита вражда с тях, (2) а и Пердика, синът на Александър, царят на македонците, по-рано техен приятел и съюзник, сега се опълчил срещу тях. (3) Той станал враг на атиняните, защото те се били съюзили с неговия брат Филип и с Дерда[67], които действували съвместно против него. (4) И обзет от страх, Пердика правил постъпки пред лакедемонците, за да предизвика война между тях и Атина, а, от друга страна, той полагал усилия да се помири с коринтяните, за да подготви отпадането на Потидея (от атиняните). (5) Той предлагал и на халкидците по егейския бряг на Тракия, и на ботиейците[68] да отпаднат заедно с Потидея, като смятал, че ако има на своя страна тези погранични области, това ще му улесни военните действия. (6) Атиняните узнали за това и искали да предотвратят отпадането на градовете. Тъкмо по това време те изпращали срещу земите на Пердика тридесет кораба и хиляда хоплити под командуването на Архестрат, син на Ликомед, и на още четирима стратези и затова наредили на командирите на ескадрата да вземат от потидейците заложници, да сринат до основи крепостните стени и да следят да не би съседните градове да отпаднат.

58. От една страна, потидейците изпратили пратеници в Атина с цел да убедят атиняните да не предприемат никаква акция, насочена срещу тях, а, от друга страна, заедно с коринтяните отишли и в Лакедемон, та, ако стане нужда, да си осигурят помощ. Въпреки че настоявали много, те не получили от атиняните никакъв благоприятен отговор, а, напротив, корабите, които потеглили за Македония, се насочили и срещу самите тях. А когато властите в Лакедемон им обещали, че ако атиняните нападнат Потидея, те ще нахлуят в Атика, едва тогава, използувайки тези благоприятни условия, потидейците сключили с халкидците и ботиейците съюз под клетва и отпаднали от Атина. (2) Пердика убедил халкидците да напуснат и разрушат своите градове край морето и да се заселят на Олинт, навътре в сушата, като укрепят здраво единствено този град. На халкидците, които напуснали своите градове, той разрешил, докато трае войната срещу атиняните, да се заселят в неговите земи в Мигдония близо до езерото Болбе[69]. Халкидците разрушили своите градове, оттеглили се във вътрешността и започнали да се готвят за война.

59. В това време тридесетте атински кораба пристигнали на брега на Егейска Тракия и заварили Потидея и другите градове, че били отпаднали от съюза с Атина. (2) Стратезите сметнали, че със своите налични сили те няма да могат да водят война срещу Пердика и отпадналите градове, и затова се насочили срещу Македония, закъдето били изпратени още в началото. Те се установили там и започнали военни действия в съюз с Филип и братята на Дерда, които били нахлули с войски във вътрешността на страната.

60. В това време, когато Потидея била отпаднала и атинските кораби се намирали във водите на Македония, коринтяните, боейки се за съдбата на тази област, и смятайки, че опасността заплашва и тях, изпратили войски, съставени от техни доброволци и от наемници, вдигнати на крак от Пелопонес, всичко хиляда и шестстотин хоплити и четиристотин леко въоръжени пехотинци.[70] (2) Командувал ги Аристей, син на Адеймант, чиято популярност допринесла особено за това, да се ангажират войниците, които произхождали от Коринт. Този избор бил в съответствие с добрите отношения, които той поддържал през цялото време с потидейците. (3) Тези войски се озовали на брега на Егейска Тракия четиридесет дни след отпадането на Потидея.

61. Но новината за отпадането на градовете стигнала веднага и до атиняните. Когато узнали, че там са пристигнали и войските, предвождани от Аристей, те изпратили срещу разбунтувалите се области две хиляди свои хоплити и четиридесет кораба, начело с Калий, сина на Калиад, и още четирима стратези. (2) Когато пристигнали най-напред в Македония, те заварили първия съставен от хиляда души контингент, който бил завзел току-що Терма и обсаждал по това време Пидна. Те се разположили на лагер до този отряд и се включили в обсадата. (3) След това по силата на обстоятелствата се помирили с Пердика и сключили с него споразумение. Принудили ги към тези стъпки поведението на Потидея и идването на Аристей. (4) Атиняните се изтеглили от Македония и пристигнали в Бероя, а оттам в Стрепса. След неуспешен опит да превземе това укрепено място, те се отправили по суша към Потидея заедно със своите три хиляди хоплити, с множество съюзници и шестстотин македонски конници под командата на Филип и Павсаний[71]. Същевременно край брега ги съпровождали седемдесетте кораба. (5) Напредвайки в малки преходи, те (атиняните) на третия ден пристигнали в Гигон и тук се разположили на лагер.

62. В очакване на атиняните потидейците и предвожданите от Аристей пелопонесци били на лагер на провлака при Олинт, където вън от града си били устроили пазар. (2) Съюзниците били определили за стратег на цялата си сухопътна войска Аристей, а на конницата – Пердика, защото той много скоро изоставил отново атиняните и сега се сражавал на страната на потидейците, като на свое място начело на управлението оставил Иолай. (3) Аристей имал следния план: неговата войска трябвало да остане на провлака и да следи за движението на атиняните, а халкидците, съюзниците от градовете извън провлака и двестата конника на Пердика да останат в Олинт, така че ако атиняните се насочат срещу неговата войска, те да им се притекат на помощ откъм тила и по този начин да притиснат като в клещи неприятеля между двата отряда. (4) Калий обаче, стратегът на атиняните, и другарите му изпратили македонските конници и малък брой съюзници срещу Олинт със задача да попречат на тамошните войски да се притекат на помощ на защитниците на провлака, а самите те вдигнали войската и се насочили към Потидея. (5) Когато стигнали до провлака и видели неприятеля готов за бой, те заели позиции срещу него и не след много боят пламнал. (6) Крилото, на което се намирал Аристей, и колкото коринтяни имало при него и други отбрани войски, обърнали в бяг войските, които били срещу тях и ги преследвали на голямо разстояние. Останалите войски на потидейците и пелопонесците обаче отстъпили пред атиняните и потърсили убежище зад крепостните стени.

63. Когато Аристей се завърнал от преследването на неприятеля и видял поражението на останалата войска, той се питал в каква посока да рискува да се оттегли, дали към Олинт, или в Потидея. Накрая решил със сила да си проправи път към Потидея, като събере по възможност на по-малко пространство войските, които имал при себе си, и ги поведе бегом. Обстрелван от неприятеля, той с мъка се добрал до града, като прегазил през морето край вълноломната стена. При бягството той изгубил малък брой войници, но повечето спасил. (2) Когато сражението започвало и бил даден знак, помощните войски в Олинт излезли и се придвижили малко напред, за да помогнат на потидейците – а градът отстои само на шестдесет стадия[72] и се вижда от Олинт. Македонските конници обаче застанали насреща, за да им попречат. Тъй като атиняните победили много бързо и сигналните знаци били свалени, помощните войски се завърнали в крепостта, а македонците се прибрали при атиняните. И от двете страни конницата изобщо не взела участие. (3) След сражението атиняните издигнали трофей и по договор предали труповете на убитите на потидейците. От потидейците и съюзниците им загинали малко по-малко от триста души, а от атиняните – сто и петдесет и стратегът им Калий.

64. Веднага след сражението атиняните издигнали пред стената на провлака една обсадна стена и я охранявали, а на юг откъм Палена оставили провлака неукрепен. Те смятали, че няма да могат едновременно и да пазят провлака, и, като нахлуят в Палена, да издигнат укрепление и от другата страна. Те се страхували да не би, ако разделят силите си, потидейците и съюзниците им да ги нападнат. (2) След известно време, когато гражданите на Атина узнали, че Палена не е укрепена, те изпратили хиляда и шестстотин свои хоплити начело със стратега Формион, син на Асопий. Когато Формион пристигнал в Палена, използувайки за изходна база Афития, той повел войската към Потидея, като се движил на малки преходи и същевременно опустошавал земята. (3) Понеже никой не излязъл да се бие насреща им, той оградил със стена Потидея и от юг откъм Палена. По този начин градът вече бил напълно обсаден и от двете страни, а откъм морето – от застаналите на котва кораби.

65. Когато градът бил отрязан и нямало никаква надежда за спасение, освен ако не дойдела някаква помощ от Пелопонес или не се случело нещо неочаквано, Аристей предложил всички войници, освен петстотин души, да отплуват, като издебнат попътен вятър, за да могат хранителните припаси да стигнат за по-дълго време, а сам пожелал да бъде между тия, които щели да останат. Понеже не можал да ги убеди, в желанието си да вземе необходимите мерки да оправи положението отвън, той отплувал от града тайно от охраната и наблюдението на атиняните. (2) По време на своето пребиваване между халкидците Аристей заедно с тях извършил няколко военни операции, като между другото устроил засада край града Сермиле и избил много от неговите граждани. В същото време той водил преговори и в Пелопонес, за да измоли някаква помощ. (3) След обкръжаването на Потидея Формион със своите хиляда и шестстотин хоплити започнал да опустошава земите на халкидците и ботиейците, където той превзел даже и няколко укрепени градчета.

66. А ето в какво още се обвинявали взаимно атиняните и пелопонесците: коринтяните се оплаквали, че атиняните обсаждали Потидея, тяхна колония, и намиращите се в нея коринтски и пелопонески войници, а атиняните обвинявали пелопонесците, че подбудили към въстание техен съюзен град, задължен да плаща данък, и че са отишли на помощ на потидейците и открито се сражавали заедно с тях. Но все пак войната още не избухвала и коринтяните вършели всичко това на своя глава.

67. След като Потидея била обсадена, коринтяните не бездействували, защото там се намирали техни граждани, а се страхували и за самия град. Затова те веднага свикали в Лакедемон съюзниците и когато те се събрали, започнали да обвиняват атиняните, че били нарушили мирния договор и че вършели неправди спрямо Пелопонес. (2) Егинците, които също изпратили пратеници, но не открито, а тайно, защото ги било страх от атиняните, и те не по-малко от коринтяните настоявали за война, като твърдели, че те въпреки договора[73] нямат автономия. (3) Тогава лакедемонците поканили и други съюзници, всички, които биха могли да кажат в какво са били оскърбени от атиняните, свикали обичайното[74] народно събрание и предложили на съюзниците да се изкажат. (4) Мнозина от присъствуващите изложили своите обвинения, а също така и мегарците. Покрай другото те най-много се оплаквали от това, че въпреки договора пристанищата в подвластните на атиняните земи и пазарът в Атика били затворени за тях. (5) Последни се изказали коринтяните. Те оставили най-напред другите оратори да разпалят гнева на лакедемонците, а след това добавили по същество приблизително следното:

68. „Лакедемонци, доверието, което съществува между вас в обществения живот и в личните ви отношения, ви прави толкова по-недоверчиви спрямо нас другите, колкото пъти речем да ви кажем нещо. От това вие извличате умереност, но по отношение на външната политика показвате една по-голяма липса на тънка разсъдливост. (2) Ние по-рано често ви предупреждавахме за вредите, които очаквахме да ни бъдат причинени от атиняните, но вие не се вслушахте в това, за което постоянно ви уведомявахме, защото подозирахте, че тия, които ви говорят това, го правят поради личните си разногласия. Ето защо, вместо да изпреварите злото, вие чакахте, докато противникът премине към действие, за да свикате това събрание на съюзниците. И сега на нас се пада повече, отколкото на други, да кажем колко големи са нашите оплаквания и срещу атиняните, които ни оскърбяват, и срещу вас, които не ни обръщате внимание. (3) Ако атиняните не оскърбяваха Елада така открито, би трябвало да ви осведомим за нещо, което вие не знаете. Но защо трябва сега да се приказва надълго и широко, когато вие сами виждате, че едни от елините са поробени от тях, а други, и то най-вече нашите съюзници, са прицелна точка на техните козни и че те отдавна са се приготвили за война, ако някога стане нужда да я водят. (4) Иначе те щяха ли да ни отнемат със сила Керкира, или пък да обсаждат Потидея? От тези два града последният е извънредно удобен, за да се използува за земите в крайбрежната зона на Егейска Тракия, а първият би могъл да достави на лакедемонците най-голяма флота.

69. „Виновни за всичко това сте вие, защото в началото, след Гръко-персийските войни, вие позволихте на атиняните да укрепят града си, а по-късно да изградят и Дългите стени[75] и защото вие и досега не сте престанали да лишавате от свобода не само държавите, поробени от тях, но и собствените си съюзници. Понеже истинският поробител не е този, който заробва, а този, който, ако и да има възможност да не допусне това, проявява равнодушие, особено пък ако той носи благородната слава на освободител на Елада. (2) Дори и сега ние едва се събрахме, а ето че все още не сме наясно защо. В същност ние трябва вече да помислим не за това, дали все още сме оскърбявани, а как да се браним от оскърбления. Защото онези, които действуват и са взели своето решение срещу онези, които не са измислили още нищо, не се маят да атакуват. (3) Ние знаем по какъв път атиняните настъпват срещу съседите си крачка по крачка. Засега те действуват не много уверено, защото поради вашето безразличие мислят, че постъпките им остават скрити, но когато разберат, че вие, ако и да знаете всичко, оставате бездейни, те ще започнат да упражняват по-решителен натиск. (4) От всички елини вие, лакедемонци, единствени запазвате спокойствие и противопоставяте на врага не сила, а вашите намерения. Вие единствени унищожавате силата на враговете не когато тя започва да нараства, а едва когато се удвои. (5) И макар че ви смятаха за сигурни хора, тази ви репутация бе опровергана от делата ви. Защото ние сами знаем, че персиецът дойде открай света до Пелопонес, преди да срещне достойна съпротива от вас. И сега вие нехаете пред атиняните, които не са така далече като персиеца, предпочитате да се отбранявате, ако ви нападнат, и да предоставите на сляпата случайност изхода от борбата срещу противници, които са много по-силни от вас. Вие знаете, че варваринът бе разгромен по-скоро от собствените си грешки и че ако ние много често сме имали надмощие над същите тези атиняни, това се дължи по-скоро на техните грешки, отколкото на вашата помощ. Надеждите във вас са погубили някои държави[76], защото те са ви повярвали и не се подготвили за борбата. (6) И нека никой от вас не смята, че това го казваме от омраза, а по-скоро като упрек, защото упрек се прави на приятели, когато те грешат, а обвинения се отправят срещу неприятели, когато те ви пакостят.

70. „В същото време ние мислим, че ако някой има правото да упреква своите съседи, това сме именно ние, особено в такъв момент, в който са ангажирани големи интереси и че за тяхната отбрана вие, както ни се струва, не сте никога проумявали, пък и не сте се замисляли какво представляват от себе си атиняните, с които вие ще трябва да се мерите, и колко много те се различават от вас във всяко отношение. (2) Те са новатори и съобразяват бързо, както осъществяват бързо и своите идеи, а вие запазвате онова, което сте придобили, не изнамирате нещо ново и не осъществявате на дело дори и онова, което е необходимо. (3) Освен това те са дръзки, без да преценяват своите сили, безразсъдно смели, самонадеяни и проявяват оптимизъм, даже и при тежки обстоятелства, а вашият начин на действие ви кара да не правите нищо другояче освен под своите възможности, да не се доверявате дори и на най-сигурните разсъждения и при тежки обстоятелства да смятате, че никога няма да се избавите от опасностите. (4) Те са бързи в своите действия, а вие обичате да протакате нещата. Те обичат да ходят в чужбина, а вие обичате да си стоите у дома. Защото те мислят, че чрез пътуването в чужбина могат да реализират някаква печалба, а вие смятате, че пътуването може да увреди на онова, което е припечелено. (5) След като победят своите неприятели, те ги преследват, колкото е възможно по-далеч, а когато са победени, отстъпват, колкото е възможно по-малко. (6) Освен това, като жертвуват с по-голяма готовност от всички други своите тела, когато служат на своята държава, те запазват също така по-добре от всички други своите умствени способности, за да й служат. (7) Когато атиняните не постигнат напълно целите, които са си поставили, те си мислят, че са се лишили от нещо, което им принадлежи. А онази придобивка, която им носи като печалба едно нападение, им се струва като незначителен резултат в сравнение с онова, което им остава да правят в бъдеще. И ако те не успеят при някакво начинание, на мястото му възниква друга надежда, която да компенсира и попълни загубата. Вследствие на тази характерна черта, която е присъща само на атиняните, когато те намислят нещо, го предприемат толкова бързо, щото неговото притежание и надеждата, че ще го притежават, им се струва едно и също. (8) Така те се трудят непрекъснато през целия си живот всред изпитания и опасности. Атиняните се радват много малко на онова, което имат, защото са погълнати от мисълта за постоянни придобивки и смятат, че за тях не съществува друго празненство освен това да изпълняват своите задължения и че бездейната почивка за тях е по-голямо зло, отколкото дейността, свързана с непрекъснати изпитания. (9) Накратко, атиняните биха могли да бъдат характеризирани правилно, като се каже, че в тяхната природа е нито да имат някога спокойствие, нито пък да оставят останалите хора на спокойствие.

71. „И въпреки че една такава държава се е възправила срещу вас, лакедемонци, вие продължавате да се колебаете и смятате, че ако спокойствието може да трае, то това става не точно тогава, когато, като уважава правата на хората при употребата на своите сили, човек покаже чрез своето поведение, че е твърдо решил да не оставя и другите да накърняват неговите права. Но не. Вие схващате справедливостта в смисъл да не увреждате на другите и да не допускате другите да ви увреждат. (2) Вие трудно бихте могли да имате успехи с тези си принципи, дори ако бихте имали за съсед държава, подобна на вашата. Спрямо такива противници, обаче, както току-що показахме това, подобни методи на действие са старомодни. (3) Тук в политиката, както и в техниката, новото, което настъпва, взима винаги връх. Наистина в една спокойна държава е най-добре установеният обществен ред да се запазва непоклатим. Когато обаче някой е принуден да предприема множество инициативи на различни фронтове, тогава той се нуждае да умножи и новите средства. Затова и атиняните благодарение на своя по-богат опит се обновиха много повече от вас. (4) Отсега нататък трябва следователно да се сложи край на вашата пасивност: притечете се на помощ на другите и на потидейците, както обещахте[77] да сторите това. За тази цел нахлуйте в Атика, колкото е възможно по-скоро. Не бива хора, които са ваши приятели и роднини, да бъдат изоставени на своите най-върли неприятели и да накарате нас, другите, да се обърнем и настоим към някакъв друг военен съюз. (5) И в такъв случай ние не бихме извършили никакво престъпно деяние нито спрямо боговете, които са пазители на клетвите, нито спрямо хората, които знаят добре как стоят нещата. Понеже договорите се нарушават не от хората, които в своята безпомощност се обръщат към други, а от тия, които не искат да помогнат на съюзниците си, с които заедно са полагали клетви. (6) Ако вие проявите енергичност, ние ще ви останем верни, защото, ако се откажем от вас, ние ще нарушим свещените права, а и няма да намерим други по-близки съюзници. (7) Ето върху това положение помислете добре и се постарайте, щото под ваше ръководство държавите от Пелопонес да не се представят като по-слаби от онези, които са ви поверили вашите бащи.“

72. Такава била по същество речта, която държали коринтяните. Случило се, че тъкмо по това време в Лакедемон се намирали атински пратеници, дошли преди това по друга работа. И щом узнали за произнесените речи, решили, че е добре да се намесят пред лакедемонците не за да се оправдаят от обвиненията, които въпросните държави отправили срещу тях, а да покажат изобщо, че лакедемонците не трябва набързо да вземат решения, а да обмислят въпроса по-обстойно. Същевременно те искали да им продемонстрират колко голяма е мощта на тяхната държава и да припомнят на по-старите това, което знаели, а на по-младите да разкажат това, което (те) не знаели. Пратениците смятали, че със своите думи ще могат по-успешно да уговорят лакедемонците да станат по-склонни към мир, отколкото към война. Пратениците се явили пред лакедемонците и им изложили своето желание, в случай че няма пречки за това, да се изкажат пред народа. Лакедемонците ги поканили да се явят и говорят пред народното събрание. И атиняните отишли в народното събрание и казали в общи черти следното:

73. „Нашата мисия е не да започваме противоречив спор с вашите съюзници, но да разглеждаме въпроси, за които нашата страна ни е изпратила. Все пак, като си даваме сметка за многобройните нападки, изнесени срещу нас, ние поискахме думата не за да отговорим на оплакванията на градовете (защото нито нашите речи, нито техните могат да намерят във ваше лице съдилище), но за да се избегне това, щото като се поддадете лесно на съюзниците си по тези важни въпроси, да вземете погрешни решения. Ние взимаме думата, освен това, понеже желаем да покажем по повод на всички приказки, които се казаха изобщо по наш адрес, че ние владеем онова, което сме придобили, не без право, и че нашата държава заслужава известно внимание. (2) Каква е обаче ползата от това да се говори за събития, които са станали много отдавна и които са засвидетелствувани по-скоро чрез разказите, които хората са слушали, а не за онова, което слушателите са видели с очите си? Необходимо е все пак да се говори за Гръко-персийските войни, както и за всички други събития, които вие знаете, макар че това е малко досадно, когато се изтъква постоянно. Понеже ние действувахме смело и се излагахме на опасност за една общополезна цел и понеже вие действително участвувахте в нея, ние не би трябвало да бъдем лишавани от възможността да говорим за това, което е от известна полза за нас. И това, което ще говорим, е не толкова за оправдаване, колкото за свидетелство и за предупреждение с каква държава ще трябва да водите борба, в случай че вземете разумно решение. (4) И така ние заявяваме, че при Маратон ние сами първи поехме риска да потеглим срещу варварина, а когато той впоследствие дойде отново и ние не бяхме в състояние да му окажем съпротива по суша, се качихме всички на корабите и дадохме морска битка при Саламин. С това ние му попречихме да напада по море градовете един след друг и да опустошава Пелопонес, защото пелопонесците не бяха в състояние да си окажат взаимно помощ срещу многобройните неприятелски кораби. (5) И най-добро доказателство за това даде самият варварин, понеже след като флотата му бе разбита, той бързо се оттегли с по-голямата част от войската си, тъй като чувствуваше, че силата му вече не е равностойна.

74. „И така това събитие показа ясно, че съдбата на Гърция зависеше от нейните кораби, и ние именно осигурихме три особено полезни елемента в тази насока: доставихме най-голям брой кораби, дадохме най-далновидния пълководец и проявихме най-непоколебимо усърдие. От четиристотинте кораба ние осигурихме малко по-малко от две трети, назначихме за главнокомандуващ Темистокъл, благодарение на когото главно битката се разигра в протока, и това съвсем сигурно спаси положението. Затова и вие го посрещнахте с най-високи почести от всички чужденци, които са идвали при вас. (2) Що се отнася до нашия боен дух, то той ни вдъхновяваше при всички смели дела, понеже никой не ни се притече на помощ по суша. Тъй като всички земи чак до нас бяха вече заробени, ние решихме да напуснем града си и да изоставим имуществото си да бъде унищожено. След това, даже в този момент, ние не пожелахме да изоставим съюзниците, които продължаваха общата борба, за да се разпръснем и да не им помогнем. Напротив, ние се качихме на корабите, за да продължим борбата, без да се сърдим, че преди това вие не ни се притекохте на помощ. (3) Ето защо ние твърдим, че направихме за вас не по-малко, отколкото за себе си. Повече от страх за себе си, отколкото за нас вие тогава потегляхте от обитаеми градове, за да можете да живеете в тях и по-късно, а не се явихте, когато бяхме още читави. А ние напуснахме града, когато той вече не съществуваше, и със слаба надежда да си го възвърнем някога, ние посрещнахме с лице опасността и спасихме и себе си, и вас. (4) А ако и ние, както и някои други, боейки се за земята си, бяхме минали в началото на страната на персиеца, смятайки борбата вече за загубена, нямаше да има повече нужда вие да се сражавате с тях по море без достатъчно кораби. И всичко щеше да завърши гладко в полза на персиеца така, както той и желаеше.

75. „Е добре, лакедемонци, нима тогавашният ни боен устрем и нашата тогавашна далновидна решителност не ни дават правото да очакваме от страна на елините да не хранят една толкова подчертана омраза към нашето владичество? (2) Понеже това владичество ни се падна не защото употребихме груба сила, а защото, когато вие не пожелахте да продължите борбата срещу остатъците от варварската войска в Елада, съюзниците се обърнаха към нас и самите те ни замолиха спонтанно да застанем начело на военните действия. (3) И така, поради самия факт, че се заехме с тази задача, ние бяхме просто принудени да дадем на тази власт нейните сегашни размери: преди всичко от страх, после от честолюбие и най-сетне водими от съображения към личния си интерес. (4) След това ние вече сметнахме, че нашата сигурност ще бъде застрашена, ако отслабим нашето надмощие, тъй като бяхме (станали) обект на омраза от страна на повечето, други пък бяха отпаднали от нас и трябваше да бъдат подчинени, а и ние не срещнахме вече от ваша страна предишното приятелство, но подозрение и несговорчивост. (При това онези градове, които бяха отпаднали от нас, бяха минали на ваша страна). Ето защо никой не бива да бъде укоряван, че се грижи добре за своите интереси, когато е изложен на най-големи опасности.

76. „Така вие самите, лакедемонци, за да упражнявате своята хегемония над градовете в Пелопонес, установихте в тях режим, който отговаря на вашите интереси[78]. И ако вие тогава бихте запазили докрай своята хегемония над тях като нас, за да си навлечете омразата, която произлиза от хегемонията, ние знаем добре, че и вие щяхте да бъдете мразени от вашите съюзници най-малкото също толкова и че щяхте да бъдете заставени или да властвувате над тях с насилие, или пък да се изложите на опасност. (2) Така че и ние не сме извършили нещо извънредно, нито пък нещо, което да се отклонява от начина, по който хората постъпват обикновено било като приехме една власт, когато тя ни се предлагаше, било като не я изпуснахме, защото бяхме овладени от най-наложителни мотиви, т. е. от съображения за чест, страх и от грижи за собствените си интереси. А пък и не ние първи сме сложили начало на този установен порядък – по-слабият да бъде държан в респект от по-силния. Ние смятаме, впрочем, че не сме недостойни да поемем върху себе си въпросната отговорност, пък и вашето мнение за нас (по този въпрос) доскоро беше такова. Едва сега, като държите сметка за собствените си интереси, вие привеждате срещу нас правни аргументи. Никога обаче подобни аргументи не са били в състояние да удържат когото и да било от това да придобие нещо със сила и когато му се е предоставяла възможност да разшири своето владичество. (3) Достойни за похвала са тия, които следват човешката природа да властвуват над другите и се оказват по-справедливи, отколкото биха могли да бъдат със своята сила. (4) И ние мислим, че всички други, които биха заели нашето място, биха доказали най-добре, колко ние сме умерени и как заради нашата снизходителност си спечелихме незаслужено по-скоро лоша репутация, отколкото похвала.

77. „И въпреки че ние сме онеправдани в съдебните процеси, които при прилагането на конвенциите[79] ни противопоставят на нашите съюзници, а в процесите, които се разглеждат пред нашите съдилища, ние прилагаме закона безпристрастно, все пак минаваме за такива, които обичат да водят дела. (2) Никой между тях обаче не си задава въпроса, защо не отправя същия упрек към други сили, които властвуват и са по-малко умерени спрямо своите поданици от нас. И наистина, когато съществува възможността да се употреби насилие, няма никаква нужда от процеси. (3) Нашите съюзници са свикнали обаче да живеят с нас като равни, и ако някога, противно на това, което те очакват, се случи да бъдат макар и съвсем малко онеправдани вследствие на решения или на изпълнителни средства, свързани с изпълнението на нашите задължения спрямо нашата власт, те не само че не ни са благодарни за това, че не сме ги ощетили повече, но понасят това ощетяване по-трудно, отколкото ако ние още в самото начало бихме оставили настрана закона и бихме започнали да преследваме своята изгода открито. Тогава те не биха протестирали и възразявали, че по-слабият трябва да отстъпва на по-силния. (4) Обикновено хората се дразнят повече от неправдата, отколкото от насилието, защото едното, което излиза от равен на тях, те смятат за онеправдаване, а второто, присъщо на по-силния – за принуда. (5) Така под властта на персиеца те търпеливо понасяха по-страшни притеснения, а нашата власт им се струва тежка и това е естествено, защото за онези, които са подвластни, настоящето е винаги по-тежко. (6) И тъй, ако вие унищожите нашата хегемония и сами станете хегемони, бързо ще изгубите благоразположението, което сте си спечелили поради страха на градовете от нас, защото ще си послужите със същите методи, които показахте, когато за кратко време бяхте хегемони по време на войната срещу персиеца. Установените у вас обичаи ви изолират от другите народи. Освен това, когато някой от вас е вън от родината си, той вече не се съобразява нито с родните си обичаи, нито с тия, които зачита останалата Елада.

78. „И така, помислете си, без да бързате, защото ще вземете решение не за маловажни работи. Не се поддавайте на чужди мнения и обвинения и не умножавайте по този начин своите лични трудности. Помислете отнапред, преди да влезете във войната, колко големи изненади крие тя. Войната обикновено се затяга и в повечето случаи довежда до изненади и удари на съдбата, до които и ние, и вие сме еднакво близо, а при това остава неизвестно какъв изход ще има тя. (3) Когато хората започват войни, най-напред се заемат с такива работи, които трябва да свършат по-късно, а започват да мислят едва когато претърпят поражение. (4) Досега ние не сме правили подобна грешка, не я виждаме и у вас и затова, докато все още можем и ние, и вие свободно да вземаме разумни решения, ви съветваме да не нарушавате мирния договор и да не престъпвате клетвите, а да се споразумеем, като разрешаваме споровете си по юридически път. В противен случай ние ще призовем за свидетели боговете, пазители на клетвите, и ще се стремим да воюваме срещу вас, като следваме пътя, по който вие бихте тръгнали.“

79. Такава била по същество речта на атиняните. След като изслушали обвиненията на своите съюзници срещу атиняните и това, което атиняните казали, лакедемонците отстранили от събранието външните лица и започнали да се съвещават насаме по положението. (2) Повечето се изказали единодушно, че атиняните са виновни и че трябва да се започне бързо война. Тогава Архидам[80], техният цар, който бил известен като проницателен и умен мъж, взел думата и казал приблизително следното:

80. „Самият аз, лакедемонци, имам опит от много войни, а виждам, че и някои от вас са на моята възраст и които са достатъчно разумни и опитни, за да не желаят войната, било от неопитност, както това би могло да се случи с по-голямата част от присъствуващите, било затова, че я смятат за носеща изгоди и лишена от опасности. (2) Тази война обаче, за която вие разисквате днес, съвсем не би била незначителна и тъкмо това е, за което вие трябва да имате наум, като разсъждавате за тези неща, без да влагате страсти. (3) Спрямо хората от Пелопонес и спрямо тези, които са наши съседи, нашите оперативни средства са равностойни и ние сме в състояние да предприемем атаки във всички посоки. Как можем обаче да започваме така лекомислено война среща хора, чиято земя се намира далеч, при това са извънредно опитни в морското дело и са снабдени с всичко в изобилие: и богатства – частни и обществени, и флота, и конница, и пехотно оръжие, и човешки резерви, колкото няма никоя гръцка държава, взети отделно. При това атиняните имат и многобройни подвластни съюзници, които им плащат данък. И как тогава да се решим с лека ръка на война срещу такива хора и на какво да разчитаме, за да отстъпим на прибързаността, без да бъдем подготвени? (4) Може би на флотата си? Ние обаче сме по-слаби от атиняните; за да се обучим и екипираме срещу тях, ще ни трябва време. Може би разчитаме на средствата си? Но тук ние сме още по-назад от тях: нито разполагаме със средства в държавната хазна, нито пък сме готови да изразходваме от своите частни средства.

81. „Може би някой би се окуражил от мисълта, че ние ги надминаваме с въоръжението и с пехотните си сили, така че ще можем често да предприемаме набези в земите им и да ги опустошаваме. (2) Но те владеят и други обширни земи и всичко, което им е необходимо, си го доставят по море. (3) Ако пък ние се опитаме да откъснем от тях съюзниците им, то ще трябва да им помагаме с флота, защото повечето от тях са островни държави. (4) И така. каква ще бъде тая наша война? Ако ние не вземем връх над атиняните с флотата си и не ги лишим от доходите им, с които те поддържат флотата си, то ние ще навредим повече на себе си. (5) И тогава не ще можем да завършим войната с чест, защото за главни виновници за избухването на конфликта ще бъдем считани ние. (6) Нека не се залъгваме с надеждата, че ако опустошим земята им, войната ще свърши бързо. Аз се страхувам по-скоро да не би да оставим войната в наследство на децата си. Защото може да се очаква, че атиняните при своята гордост няма да пожелаят да бъдат зависими от земята си, нито пък като някакви хора, които нямат опит, да се уплашат от войната.

82. „Това не ще рече, че аз предлагам ние да позволим на атиняните да малтретират нашите съюзници и да си затваряме очите пред козните, които те плетат срещу тях. Аз само ви съветвам да не се залавяме все още за оръжие, а да изпращаме делегации за преговори и да обсипваме атиняните с обвинения, без обаче да проявяваме нито голяма войнственост, нито пък че сме готови да отстъпим, а в същото време да укрепваме своите позиции, като си осигурим за съюзници и елини, и варвари, а и ако можем да подсилим отнякъде нашата мощ и с флота, и със средства. А не е осъдително, когато заплашени елини, каквито сме ние сега от атиняните, търсят помощ, за да се спасят, не само от елини, но и от варвари. Същевременно с това обаче нека и ние самите да разгърнем своите възможности. (2) И тогава атиняните или ще се вслушат в думите на нашите пратеници, и тогава всичко ще бъде наред, или пък ако не се съгласят, тогава ние след две или три години, вече по-добре въоръжени, ще бъдем в състояние, ако решим да ги нападнем. (3) И може би, когато видят нашата подготовка и чуят думите ни, които ще отговарят на тая подготовка, те ще се съгласят на отстъпки, докато още земята им не е опустошена и докато още става дума за опазване, а не за унищожаване на блага. (4) Вие не трябва да гледате на тяхната земя другояче, освен като на залог толкова по-сигурен, колкото тя е по-добре обработена. Вие трябва да я опазвате, колкото е възможно по-продължително и да не хвърляте неприятелите в отчаяние и с това да ги направите по-непреклонни. Но ако ние неподготвени и под натиска на оплакванията на съюзниците опустошим земята им, то внимавайте да не би с нашите действия да поставим Пелопонес в по-срамно и трудно положение. (5) Оплакванията на отделните държави и частни лица могат да се уредят, но да се завърши с чест една война, при която не е възможно да се предугади как ще завърши, не е лесно, особено когато са я започнали всички заедно заради интересите на неколцина.

83. „Никой не трябва да смята, че ако много държави не нападнат бързо една, това означава страхливост. (2) Защото и атиняните имат немалко съюзници, които да плащат данък, а войната се води не толкова с оръжие, колкото с пари, чрез които оръжието става и по-ефикасно, особено когато става дума за война на континентална държава срещу морска. (3) Ето защо ние трябва най-напред да си набавим средства, преди да се увлечем от думите на съюзниците си, и ние, които ще понесем най-голямата отговорност за последствията от войната при един или друг изход от нея, ще трябва спокойно да обмислим всичко.

84. „Не се срамувайте от тази бавност и колебливост, в които толкова много ви упрекват: колкото повече бързате, толкова по-бавно бихте завършили работата, защото я започвате неподготвени. А при това ние не живеем ли в град, който винаги е бил свободен и славен? Подобно поведение представлява по-скоро разумна въздържаност. (2) Благодарение на нея ние единствени не се възгордяваме от успехите си и по-малко от другите отстъпваме при поражения. Ако някои ни подбуждат с похвали към опасни начинания, противни на нашите схващания, ние не се опияняваме от подобно удоволствие. Ако ли пък някой реши да ни подтиква с упреци, досадата, причинена от това, не ще ни накара да станем по-отстъпчиви. (3) Ние сме войнствени, но и разумни вследствие на своята дисциплинираност. Войнствени сме, защото чувството за чест е наистина неделимо от самодисциплината, а бойните качества са неразделно свързани с честта. И ако ние се управляваме разумно, това се дължи на обстоятелството, че ние не получаваме толкова изтънчено възпитание, че да не зачитаме законите; напротив, ние сме възпитани в суров дух, който ни прави разумни, за да се подчиняваме на законите. Благодарение на това възпитание ние не се проявяваме с особена прозорливост в безполезните неща и да блясваме с думи, като порицаваме приготовленията на неприятеля, а след това да пристъпваме към дело по тъкмо противоположен начин. Ние по-скоро смятаме, че начинът на мислене на нашите противници не е по-различен от нашия и че превратностите на съдбата, които настъпват, се изплъзват на съображенията на разума. (4) И затова нашите разпореждания във връзка с подготовката за война срещу нашите противници предполагат такива хора, които вземат умни решения. Също така ние не трябва да градим надежда въз основа на техните грешки, а върху солидните предпазни мерки, които ще вземем самите ние. И ние не следва да мислим, че съществува голяма разлика между един и друг човек. Истината е обаче, че онзи човек има предимства, който е възпитан в най-сурова школа.

85. „И така нека не пренебрегваме тези грижи и максими, които сме наследили от нашите бащи и които ние винаги сме смятали за полезни. Нека не се поддаваме на прибързаност, която би ни накарала да вземем в една кратка частица от деня решение, което засяга толкова много хора, толкова богатство, толкова държави и нашия престиж. Но да вземем това решение спокойно. А за нас при нашата мощ това е много по-възможно, отколкото за другите. (2) Изпратете пратеници в Атина по спора за Потидея, изпратете делегация и във връзка с оскърбленията, за които говорят съюзниците, още повече че атиняните сами са готови да се явят на съд; а срещу тоя, който предлага съд, не е коректно предварително да се обявява война като срещу престъпник. Това ще бъде най-доброто решение за вас и най-опасното за нашите противници.“ (3) Такава била в общи черти речта на Архидам. Последен говорил Стенелаид, един от тогавашните ефори[81], който казал следното:

86. „Аз не мога да разбера дългите речи на атиняните, защото с всичките хвалебствия, които сами си присъдиха, те ни най-малко не отрекоха неправдите, които извършват срещу нашите съюзници и срещу Пелопонес. Макар че на времето си те се проявиха срещу персите като доблестни мъже, сега спрямо нас те са безчестни и заслужават двойно наказание затова, че от доблестни мъже те станаха подлеци. (2) А ние сме днес същите, каквито бяхме и тогава. Следователно ние не ще търпим повече, ако сме разумни, да се извършват неправди спрямо нашите съюзници и не ще се маем в намерение за възмездие на огорчения и неправди, които вече не са от областта на намеренията. (3) Ако други имат наистина в изобилие пари, кораби и конница, ние имаме добри съюзници и ние не бива да ги изоставяме на атиняните, нито пък да прибягваме до съдебни процедури и до размяна на думи за една неправда, която е извършена не с думи. За тази неправда ние трябва да отплатим бързо и с всички сили. (4) Нека никой не ни дава съвети, че ако и да търпим неправди, трябвало повече да си помислим: напротив, дългото мислене подобава по-скоро на тия, които възнамеряват да вършат неправди. (5) И така, лакедемонци, гласувайте за война, както подобава на Спарта, и не допускайте атиняните да се засилят, нито пък да изоставим нашите съюзници, а с помощта на боговете да потеглим срещу виновниците.“

87. След като държал приблизително такава реч, Стенелаид, в качеството си на ефор, поставил въпроса на гласуване в народното събрание на лакедемонците. (2) Понеже гражданите тук гласуват с викове и акламации, а не с бюлетини, ефорът заявил, че не може по виковете да определи коя от страните има мнозинство и понеже искал още повече да ги подтикне да изкажат открито мнението си за война, казал: „Който от вас, лакедемонци, смята, че мирният договор е нарушен и че атиняните са виновни, нека да застане на това място“, и той им посочил едно място, „а който е на противното мнение, нека да застане на противната страна.“ (3) Гражданите станали от местата си и се разделили. Много повече се оказали тия, които смятали, че договорът е нарушен. (4) След това те поканили съюзниците и им заявили, че що се отнася до тях, лакедемонците са намерили атиняните за виновни, но че биха желали да поканят да гласуват това и всички съюзници, така че ако решат, да започнат войната по силата на едно общо решение. (5) След като решили това, съюзниците се разотишли по домовете си. По-късно си заминали и атинските пратеници, след като уредили въпросите, за които били дошли в Лакедемон. (6) Това решение на народното събрание, че мирният договор е нарушен, било взето на четиринадесетата година на тридесетгодишния договор, който бил сключен след събитията на остров Евбея[82].

88. Лакедемонците гласували, че мирният договор е нарушен и че трябва да воюват не толкова убедени от думите на съюзниците си, колкото от страх пред атиняните, че ще станат още по-силни, защото виждали, че голяма част от Елада вече се намира в техни ръце.

89. А атиняните стигнаха по следния начин до положението, при което тяхната мощ нараснала. (2) Когато персите, победени от елините по суша и по море, се оттеглили от Европа, а тия от тях, които били избягали към Микале[83], били избити, царят на лакедемонците Леотихид, който командувал елините при Микале, си заминал за родината заедно със своите пелопонески съюзници. Тогава атиняните и техните съюзници от Йония и Хелеспонта, които били вече отпаднали от персийския цар, останали в театъра на бойните действия и започнали да обсаждат града Сест[84], завзет тогава от персите. Като презимували там, те завладели изоставения от варварите град и едва след това отплували от Хелеспонта по своите родни места. (3) След като варварите се оттеглили от атинска територия, атиняните прибрали незабавно обратно оттам, където били скрили децата, жените и оцелялото си имущество, и започнали да се готвят за възстановяването на града и крепостните стени. От околовръстната крепостна стена била оцеляла в същност незначителна част, а що се отнася до къщите, повечето от тях били разрушени. Останали били само малък брой къщи, в които се били подслонили знатните персийски първенци.

90. Като узнали за тези приготовления, лакедемонците изпратили в Атина пратеници; това станало, защото, от една страна, те самите предпочитали да няма укрепление, където и да било нито от едната, нито от другата страна. От друга страна обаче, те отстъпили главно пред настояванията на своите съюзници, които се боели от Атина поради нейната многобройна флота, която преди това не съществувала, и поради смелостта, която Атина проявила по време на войната срещу персите. (2) И тъй, лакедемонците заявили, че Атина не трябва да се укрепява; тя трябвало даже по-скоро да им помогне да разрушат всички крепости, които съществували вън от Пелопонес. Като се обръщали обаче към атиняните, лакедемонците не им разкрили своите истински намерения и своите подозрения; те твърдели, че по този начин в случай, че варварите биха се върнали, за да ги нападнат, те не биха могли да разполагат с никаква сигурна база за каквато им е служила па времето Тива. Пелопонес, заявявали те, представлявал за всички удобен район за отстъпление, както и подходяща изходна база за водене на офанзивни действия. (3) Атиняните постъпили тогава съобразно със съвета на Темистокъл. На речта на лакедемонците те отговорили, че щели да изпратят пратеници, за да разискват по въпроса; благодарение на това те могли да се отърват бързо от тях. И тъй, Темистокъл ги посъветвал да изпратят колкото е възможно по-скоро него самия в Лакедемон, да изберат освен него други пратеници, но да не ги изпращат веднага. Те трябвало, напротив, да изчакат през цялото време, което е необходимо, за да може крепостната стена да достигне достатъчна височина, та да бъде възможно да се водят (отбранителни) военни действия от най-малката необходима височина; и всички, които се намирали в града, трябвало да работят масово, включително и жените и децата, без да щадят никакви постройки, били те частни или обществени, от които те могли да извлекат полза за тази работа. (4) И като дал тези указания, добавяйки, че останалото той ще уреди там, Темистокъл потеглил на път. (5) Като пристигнал в Лакедемон обаче, Темистокъл не се явил пред властите, но отлагал това, като измислял различни претексти. И когато някое длъжностно лице го запитвало защо той не установява контакт с отговорните обществени инстанции, той казвал, че очаква своите колеги по делегация, че някакви задължения са ги забавили още след него, за да не дойдат, но че той ги очаквал да пристигнат много скоро и че се чудел защо те още не били пристигнали.

91. А лакедемонците, които имали симпатии към Темистокъл, му вярвали. Когато обаче от Атина пристигали други хора и донасяли ясното и точно известие, че укрепителните работи били в ход и че стените били издигнати вече високо, те не могли да се съмняват вече. (2) Като разбрал това, Темистокъл ги подканил да не се осланят на хорските приказки, а да изпратят добросъвестни хора от своята среда, които, след като извършат разследване, да им докладват точно. (3) И така лакедемонците изпратили една делегация, а Темистокъл наредил тайно на атиняните да задържат по възможност незабелязано по-продължително време делегацията и да не я пускат да замине, преди самите те да са се завърнали. В това време пък неговите колеги по делегация – Хаброних, синът на Лизикъл, и Аристид, синът на Лизимах, били пристигнали с известието, че крепостната стена е вече достатъчно висока; а Темистокъл се страхувал да не би лакедемонците, като узнаят истината, да не ги пуснат вече да си тръгнат обратно. (4) И така атиняните задържали лакедемонската делегация, както им било наредено, а Темистокъл се явил пред лакедемонците и им заявил, този път вече без заобикалки, че техният град е вече достатъчно укрепен, за да гарантира сигурността на своето население и че ако лакедемонците или техните съюзници желаят да преговарят по някакъв въпрос с тях, то те в бъдеще трябвало да се отнасят към тях като към хора, които са в състояние да разграничават своите собствени интереси от общоелинските. (5) Защото, казвали пратениците, тогава, когато атиняните били решили да напуснат своя град и да се натоварят на флотата, те не се нуждаели от пелопонесците, за да вземат това смело решение; и, от друга страна, каквото и да обсъждали съвместно с тях, атиняните не отстъпвали на никого по своята разсъдливост. (6) Така и сега те сметнали, че е по-добре техният град да има крепостни стени и че това ще бъде по-добре както лично за самите техни граждани, така и за съюзниците изобщо. (7) Защото не било възможно без наличието на еднакви и равностойни бойни средства да се участвува в обсъждането на общите въпроси на еднакви и справедливи начала. Ето защо, завършил Темистокъл, трябвало или всички да сключат военен съюз, без да бъдат снабдени с крепостни съоръжения, или пък да се смята, че новосъздаденото положение е от полза и за тях.

92. Като изслушали тази реч, лакедемонците не дали явно израз на своя гняв срещу атиняните, защото в същност тяхната делегация в Атина имала за задача не толкова да попречи на издигането на крепостните стени, колкото да направи внушения от общ интерес. Освен това тогава лакедемонците били приятелски настроени спрямо атиняните, поради усърдието, което те проявили във войната срещу персите. Все пак вътрешно лакедемонците изпитвали огорчение, като виждали, че са се излъгали в своите желания. Така пратениците на двете страни се завърнали у дома си, без да си правят упреци.

93. По този начин атиняните укрепили в кратко време своя град. (2) И досега начинът на строеж показва, че последният бил извършен набързо, защото основите на стените са изградени от нееднакви камъни, които на места са неодялани и не прилягат едни към други, а били поставяни там, както се донасяли. Имало голям брой надгробни стели, вдигнати от гробовете, както и насъбрани вече обработени камъни. И понеже стената по цялото си протежение се изграждала по-голяма[85], отколкото бил градът, с това се обяснява бързината, с която те прибирали безразборно всички тези строителни материали. (3) Темистокъл убедил атиняните да довършат изграждането и на останалата част от Пирея, строеж, който бил започнат през годината, когато той бил архонт[86] в Атина. Той смятал, че тази местност със своите три естествени пристанища е пригодена много добре, и че атиняните, които били станали вече морски народ, щели да имат голяма преднина, за да придобият една по-голяма мощ. (4) Темистокъл пръв се осмелил да твърди, че атиняните трябва да държат за морето и незабавно започнал да работи, за да положи основите на атинското архе (империя). (5) По негово указание тогава атиняните дали онази широчина на стената, която се вижда и до днес още откъм Пирея; две каруци, които превозвали камъни, могли да се разминават по нея. Отвътре стената нямала нито хоросан, нито кал, а била иззидана от големи, свързани помежду си блокове, които били одялани под прав ъгъл. Те били споени помежду си чрез железни скоби, които били закрепени с (разтопено) олово[87]. Стената достигнала обаче най-много до половината от височината, която проектирал Темистокъл. (6) А той желаел стената със своята височина и дебелина да може да отблъсква заплахите на неприятеля и той смятал, че за нейната охрана ще бъдат достатъчни малко хора, и то най-негодните за военна служба, а пък останалите ще могат да се качат на корабите. (7) За флотата Темистокъл полагал най-големи грижи, защото, както ми се струва, виждал, че достъпът на персийския цар бил по-лесен по море, отколкото по суша. Затова и Пирея му се виждала, че е по-полезна, отколкото горният град[88] и той повтарял често на атиняните, че ако някога те бъдат принудени да отстъпят пред някой нападател, да се спуснат в Пирея и със своите кораби да устояват срещу всички неприятелски сили. (8) Ето как атиняните се укрепявали непосредствено след оттеглянето на персийските войски и изобщо работили, за да се екипират.

94. Между това Павсаний[89], син на Клеомброт, бил изпратен от Лакедемон за командуващ на елинската войска с двадесет кораба от Пелопонес. Заедно с него имало също тридесет атински кораба и войска, изпратена от останалите съюзници. (2) Те потеглили, за да нападнат Кипър[90], и завзели голяма част от острова. След това се насочили срещу Бизантион[91], който се намирал в ръцете на персите, и след обсада под командуването на същия военачалник, го превзели.

95. Бруталният начин, по който Павсаний действувал, обаче предизвикал възмущение всред елините, но най-вече всред йонийците и другите племена, които току-що се били освободили от игото на персийския цар. И така чрез многократни постъпки пред атиняните те ги молели да поемат ръководството над тях, което щяло да отговаря на тяхното племенно родство, и в случай на неуспех да не допускат актове на насилие от страна на Павсаний. (2) Атиняните изслушали охотно тези думи и започнали да следят бдително, като не допускат за в бъдеще неговите произволи и се стремят да уредят всички останали работи така, както им се струвало, че отговаря най-добре на техните интереси. (3) В това време лакедемонците отзовали Павсаний, за да разследват онези факти, за които те узнали. А той бил обвиняван наистина от завръщащите се от войната елини в много простъпки и най-вече в това, че неговото командуване наподобявало на тирания. (4) Неговото отзоваване съвпаднало по време с онзи момент, в който всички съюзници с изключение на войниците от Пелопонес, движени от омраза към Павсаний, преминали на страната на атиняните. (5) Като пристигнал в Пелопонес, Павсаний трябвало да даде отчет по отношение на известни обвинения от частен характер, но по главното обвинение той бил оправдан. Най-много го обвинявали в съчувствие към персите, което, както изглежда, било вън от всякакво съмнение. (6) Затова и лакедемонците не го изпратили повече като командир на войските, а вместо него начело на малка войска изпратили Доркис, както и няколко други офицери. Съюзниците обаче вече не им поверили главното командуване. (7) Като видели това, тези военачалници се завърнали в родината си и след това лакедемонците вече не изпратили други от страх да не би те, бидейки далеч от родината си, да се покварят, както станало с Павсаний. В същото време, желаейки да се измъкнат от войната срещу персите, спартанците виждали в лицето на атиняните хора, които били способни да осигурят командуването, а освен това в този момент те били в приятелски отношения с тях.

96. Така атиняните поели главното командуване със съгласието на съюзниците вследствие на враждебното настроение, което съществувало против Павсаний. Те определили кои градове трябвало да им доставят пари за войната срещу варварите и кои – кораби.[92] (2) Официалният предлог бил да се опустошат земите на персийския цар като отплата за това, което те самите били изпатили. Тогава за пръв път атиняните учредили длъжността на хеленотамиите, т. е. пазителите на общоелинската каса, които събирали фороса, както се нарича паричната вноска. Първоначалната вноска била определена в размер на четиристотин и шестдесет таланта. Съюзната каса се намирала на остров Делос[93] и събранията на съюзниците ставали в тамошното светилище.

97. Застанала отначало начело на един съюз от независими градове, всеки от които имал съвещателен глас в общите събрания, през годините, които изминали между Гръко-персийските войни и настоящата война, Атина успяла да утвърди своето надмощие във военната и политическата сфера. Тези борби ги противопоставили не само на варварина, но и на техните собствени съюзници, когато последните се показали бунтовно настроени, както и на пелопонесците, които се намесвали във всички работи. (2) Аз описах и тези събития и си позволих и това отклонение в моето изложение, защото у всички мои предшественици тази част от историята липсва. Те са описали или историята преди Гръко-персийските войни, или пък самите войни. Хеланик[94], който е засегнал нещо от тези събития в своята История на Атика, го е казал накратко и с неточности в хронологическо отношение. Същевременно едно такова изложение дава възможност да се види как атиняните са установили своето господство.

98. Най-напред атиняните обсадили града Ейон, на реката Стримон, който тогава се намирал в ръцете на персите; под командуването на Кимон, сина на Милтиад, те превзели града и заробили жителите му. (2) След това атиняните превърнали в роби и жителите на Скиос, остров, разположен в Егейско море, който тогава бил обитаван от долопите, и на тяхно място се заселили атински колонисти. (3) Атиняните започнали бойни действия и срещу жителите на града Карист, без останалата част от острова да се намесва в тях, и с течение на времето уредили своите отношения, като постигнали споразумение. (4) След това те воювали срещу Наксос, който бил отпаднал от съюза; те го обсадили и го принудили да се подчини. Това било първата съюзна държава, която станала подвластна противно на установените посредством конвенции норми. Това щяло да се повтаря впоследствие по един или друг начин и с други държави.

99. Имало и други причини за отпадане от съюза; най-често обаче тези отпадалия ставали, когато един град не се издължавал с данъците, които трябвало да плаща в пари или в кораби, или пък когато той се опитвал да се изплъзне от своите военни задължения. Атиняните предявявали много строги изисквания и те били омразни на хора, които нямали нито навика, нито пък вкуса да си налагат усилия и които трябвало да действуват по принуда. (2) Освен това върховното ръководство на атиняните изобщо не се упражнявало вече както преди това, а именно със съгласието на всички. И както атиняните не предприемали бойни операции на равни начала заедно с другите, така и за тях било лесно да подчинят онези, които проявявали неподчинение. Отговорни за това положение на нещата били самите съюзници; (3) те изпитвали отвращение да участвуват в походи и за да не бъдат принудени да напуснат своята страна, те се били ангажирали да доставят вместо предвидените кораби[95] тяхната равностойност в пари. Сумите, които те плащали, давали възможност на атиняните да увеличават своята флота и когато някой град се опитвал да отпадне, той не разполагал нито с достатъчни военни средства, нито пък с необходимата опитност да издържи войната, с която той се заемал.

100. След това се разиграла битката при реката Евримедонт в Памфилия между атиняните и техните съюзници срещу персите по суша и по море, като в един ден атиняните под командуването на стратега Кимон, син на Милтиад, завоювали победата и на двата терена. Те взели в плен или разрушили финикийски триери, чийто брой възлизал на всичко двеста. (2) По-късно тасосците отпаднали от Атина, понеже между тях избухнал спор заради пазарите на отсрещния бряг на Тракия и заради рудниците, които тасосците експлоатирали[96]. Атиняните изпратили една флота срещу Тасос, победили в морската битка и извършили десант на острова. (3) По същото време те изпратили на Стримон десет хиляди свои и съюзнически колонисти, които да заселят местността, наричана тогава Деветте пътя, а сега Амфиполис. Колонистите завладели местността, която принадлежала на едонците, но когато навлезли навътре в Тракия, те били избити до крак при Драбеск на едонска земя от траките, за които завладяването на местността Деветте пътя представлявало враждебен акт.

101. Разбити в сраженията и подложени на обсада, тасосците се обърнали за помощ към лакедемонците, като ги помолили да нападнат Атина. (2) Лакедемонците им обещали тайно от атиняните помощ и вече започнали да се готвят, но им попречило станалото земетресение. По време на земетресението илотите[97], както и периеките[98] от Турия и от Етея се разбунтували и се оттеглили на планината Итома[99]. Голям брой от илотите били потомци на поробените някога месенци и затова всички илоти се нарекли месенци. (3) Срещу тях именно лакедемонците повели на Итома военни действия, а тасосците капитулирали пред атиняните на третата година от обсадата[100], като разрушили своите крепостни стени, предали корабите си и се задължили незабавно да дадат исканите суми, да правят вноски и в бъдеще. Най-сетне те се отказали от владенията си на континенталната суша и от рудниците.

102. Междувременно лакедемонците виждали, че войната срещу хората от Итома се продължавала и те се обърнали с апел за помощ, освен към другите съюзници, и към атиняните. Последните се озовали с един значителен по своята численост отряд под командата на Кимон. (2) Лакедемомците се обърнали с апел към атиняните главно затова, защото ги смятали, че са много опитни в обсадните военни действия. Тъй като обаче обсадата се протакала, атиняните се показали като неспособни в това отношение; в противен случай те би трябвало да щурмуват със сила въпросното укрепено място. (3) А тази военна експедиция предизвикала за пръв път явни разногласия между лакедемонци и атиняни. Лакедемонците, щом разбрали, че укреплението не може да бъде превзето със сила, започнали да се боят от предприемчивия бунтарски дух на атиняните, а освен това гледали на тях като на хора от друг племенен произход. И за да избегнат щото, ако останат тук, хората от Итома да бъдат подтикнати към някакви бунтовнически действия, те отпратили единствени от всички съюзници атиняните да си вървят. Наистина те не проявявали своето недоверие явно, но заявили, че нямат повече нужда от тях. (4) Атиняните обаче схванали, че не ги отпращат поради този благовиден предлог, а поради някакво съмнение, което се е породило у лакедемонците. Те се разгневили много, не желаели да допуснат да бъдат третирани по този начин от лакедемонците и веднага щом се завърнали, те развалили своя военен съюз с лакедемонците срещу персите и се съюзили с аргосците, които били неприятели на лакедемонците. Освен това двете държави (Атина и Аргос) разменили едни и същи клетви и сключили един и същ военен договор с тесалийците.

103. Що се отнася пък до въстаниците на Итома, тъй като те не били в състояние да се съпротивяват повече, на десетата година постигнали споразумение с лакедемонците, по силата на което те трябвало да напуснат Пелопонес и никога кракът им да не стъпва там; и ако някой бъдел заловен тук, той щял да бъде роб на този, който го е заловил. (2) В същност още преди това едно предсказание на Питийския оракул нареждало на спартанците да пуснат да си отиде молителят на Зевс Итомийски. (3) Въстаниците, заедно с децата и жените си, напуснали Пелопонес, а атиняните от омраза, която те изпитвали вече към лакедемонците, ги настанили в Навпакт, който те успели да отнемат наскоро преди това от неговите тогавашни жители. В това време и мегарците отпаднали от лакедемонците, за да се съюзят с Атина, понеже Коринт воювал ожесточено с тях поради някакви гранични спорове. Атиняните завзели Мегара и Пеги; за мегарците те построили Дългите стени, които отивали от Мегара до Нисея, и сами се разположили там на гарнизон. Главно от този момент насетне омразата на коринтяните към атиняните започнала да се проявява в особено остри форми.

104. Либиецът Инар, син на Псаметих, който царувал над онази част от Либия, която граничи с територията на Египет, като взел за база Марея, град който се намирал над остров Фарос[101], вдигнал на въстание срещу цар Артаксеркс по-голямата част от Египет и като установил своята власт над страната, се обърнал за помощ към атиняните. (2) Тъкмо по това време атиняните се намирали на път за Кипър с двеста свои и съюзнически кораби. Те, отзовавайки се на неговия апел, напуснали Кипър: те възлезли с корабите си от морето срещу течението на Нил и като си осигурили контролата върху реката и турили ръка върху две трети от Мемфис, водили битка за останалата част, която се нарича „Бялото укрепление“. Там се били приютили персийски и медийски бежанци, както и египтяни, които не участвували във въстанието.

105. Между това атиняните, които извършили десант с кораби на територията на халиейците[102], влезли в бой с коринтяните и епидавърците; победители излезли коринтяните. По-късно атиняните водили морска битка с флотата на пелопонесците на открито море при Кекрифалея[103] и победили. (2) След това по време на войната срещу егинците при остров Егина се завързал голям бой между атиняните и егинците, в който участвували съюзниците и от двете страни. Победили пак атиняните. Те пленили седемдесет неприятелски кораба, извършили десант и под командуването на стратега Леократ, син на Стройб, започнали да обсаждат града[104]. (3) В желанието си да помогнат на егинците лакедемонците прехвърлили в Егина триста хоплити, които преди това се били сражавали на страната на коринтяните и епидавърците. Те заели също и височините на Герания[105], а коринтяните със съюзниците си нахлули в Мегарида, като смятали, че атиняните няма да могат да им се притекат на помощ, защото голяма част от войската им била на остров Егина и в Египет, и че ако биха дошли на помощ, то те би трябвало да напуснат Егина. (4) Атиняните обаче не изтеглили войските си от Егина, а в Мегара се явили останалите в Атина най-стари и най-млади граждани под командуването на Миронид. (5) След едно сражение срещу коринтяните, което завършило без ничия победа, и двете страни се разделили едни от други, като и едните, и другите смятали, че са спечелили предимства в боя. (6) Атиняните, които въпреки всичко проявили до известна степен едно по-подчертано превъзходство, се възползували от оттеглянето на коринтяните и издигнали трофей. Но тъй като коринтяните при своето завръщане били обсипани с упреци от по-старите граждани, които били останали в града, се подготвили и след около дванадесет дни се върнали (на полесражението). Те тъкмо били започнали да издигат също един трофей в знак на победа, когато атиняните, извършвайки бърз излаз от Мегара под формата на помощна операция, избили онези, които издигали трофея, и атакували останалите, като ги разбили.

106. Разбитите коринтяни започнали да се оттеглят, но немалка част от тях объркали пътя и като се отклонили от него, попаднали в имението на някакво частно лице, което било оградено с голям ров и нямало изход. (2) Атиняните забелязали това, оградили отпред мястото с хоплити, обкръжили ги наоколо с лековъоръжени войници и избили с камъни всички, които били попаднали тук. Това било тежък удар за коринтяните. Все пак главното ядро на техните войски се прибрало в родните си места.

107. Все по това време атиняните започнали да изграждат и Дългите стени до морето, а именно едната до Фалерон, а другата до Пирея. (2) И тъй като фокидците предприели поход срещу Дорида, люлката на лакедемонците, и селищата в нея Бойон, Китиний и Ериней и превзели едно от тези селища, лакедемонците под командуването на Никомед, сина на Клеомброт, който замествал още малолетния цар Плейстоанакт, син на Павсаний, се притекли на помощ на дорийците[106] с хиляда и петстотин свои хоплити и с десет хиляди съюзници. Те принудили фокидците по силата на споразумение да им върнат града и потеглили обратно. (3) И тъй, ако (биха) се опитали да се завърнат по море, като прекосят Крисейския залив[107], те щели да се натъкнат на атиняните, които кръстосвали тук с една ескадра и биха могли да им попречат да минат; от друга страна, пътят (по суша, бел. ред. Хр. Д.) през Герания им се струвал не особено сигурен, тъй като атиняните били завзели вече Мегара и Пеги. Герания е действително непроходима и се охранявала непрекъснато от атиняните и в случая лакедемонците схванали ясно, че атиняните възнамерявали да им преградят пътя. (4) Ето защо те решили да останат в Беотия и да видят кой ще бъде най-сигурният начин, за да се доберат у дома си. При това те държели сметка и за поведението на някои атиняни, които ги викали тайно, с надеждата да сложат край на демократичния строй и да прекъснат строителството на Дългите стени. В това време атиняните потеглили масово срещу лакедемонците с хиляда аргосци и с различни контингенти, предоставени от другите съюзници. Събрали се всичко четиринадесет хиляди души. (6) Атиняните предприели тази офанзива, уверени в това, че противникът се намира натясно, а също и понеже донякъде го подозирали в антидемократични сплетни. (7) По силата на военния съюз на помощ на атиняните пристигнала и тесалийска конница, която обаче във време на боя преминала на страната на лакедемонците.

108. Битката се разиграла в Танагра, на беотийска земя. Победители излезли лакедемонците и техните съюзници, но загубите и от двете страни били големи. (2) След това лакедемонците навлезли в Мегарида, изсекли там плодните дървета[108] (и лозята) и потеглили обратно за у дома си през Герания и Истма. А пък атиняните на шестдесет и втория ден след битката (при Танагра) предприели офанзивни действия срещу беотийците под командуването на Миронид. (3) След като им дали една победоносна битка в Ойнофита, те завладели Беотия и Фокида, разрушили крепостните стени на Танагра и взели като заложници сто между най-богатите граждани на Опунтийските Локри. Най-после те завършили и строежа на Дългите стени[109] на своята собствена земя. (4) След това и егинците капитулирали пред Атина, като се съгласили да смъкнат своите крепостни съоръжения, да предадат флотата си и да плащат в бъдеще определен данък. (5) След това под командуването на Толмид, сина на Толмей, атиняните обиколили с кораби около Пелопонес, опожарили корабостроителницата на лакедемонците, превзели коринтския град Халкида и по време на един десант разбили сикионийците.

109. В това време атиняните и съюзниците им се намирали все още в Египет и изпитали всички превратности на войната. (2) В началото те овладели Египет; персийският цар изпратил персиеца Мегабаз с пари в Лакедемон да убеди пелопонесците да нахлуят в Атика, за да може по този начин да наложи изтеглянето на атинските войски от Египет. (3) Но след като не успял и изразходвал парите напразно, той (Мегабаз) бил отзован и се завърнал в Азия. Тогава царят изпратил Мегабиз, сина на Зопир, с голяма войска в Египет. (4) С пристигането си Мегабиз разбил в едно сражение по суша египтяните и техните съюзници, прогонил гърците от Мемфис и накрая ги затворил на острова Просопитида. Тук той ги държал обсадени една година и шест месеца, докато най-после не пресушил канала и не отбил водата му в друга посока. Така той оставил на сухо атинските кораби, свързал голяма част от острова с континента, прехвърлил се на него с пешата си войска и го превзел.

110. Така начинанието на елините пропаднало след шестгодишна война. Малцина от многобройните бойци се спасили, като минали през Либия в Кирена[110], но повечето загинали. (2) Египет отново попаднал под властта на персийския цар, освен блатистата област на страната, която владеел Амитрей. Поради обширността на блатата, никой не бил в състояние да го залови, а и хората, които живеели в блатата, били най-войнствени от египтяните. (3) Либийският цар Инар, който бил виновен за всичко станало в Египет, бил заловен чрез предателство и разпънат на кръст. (4) Без да знаят за станалото, от Атина и другите съюзнически държави отплували за Египет нови петдесет кораба, които да сменят изпратените по-рано войски; те хвърлили котва при Мендесийското устие. Те били атакувани от пеши войски откъм вътрешността и от една финикийска флота откъм морето; по-голямата част от техните кораби били унищожени и само по-незначителна част от тях се оттеглила в бягство. (5) Така завършила историята на този голям поход на атиняните и на техните съюзници срещу Египет.

111. Изгоненият от Тесалия Орест, син на тесалийския цар Ехекратид, убедил атиняните да му помогнат да се завърне в родината си. Атиняните, заедно с беотийците и фокидците, които им били съюзници, потеглили срещу тесалийския град Фарсал. От земите те овладели толкова, колкото могли, без да се отдалечават много от лагера – пречели им тесалийските конници, града също не могли да превземат и изобщо не постигнали никоя от целите, заради които предприели похода. Без да се сдобият с нещо, те заедно с Орест се завърнали обратно. (2) Не много след това хиляда атиняни под командата на стратега Перикъл, син на Ксантип, натоварени на кораби в Пеги, а Пеги е била в техни ръце, отплували покрай брега на Сикион[111]. Там те извършили десант и разбили сикионците, които влезли в бой срещу тях. (3) Веднага след това те взели със себе си ахейци и с корабите си преплували на отсрещния бряг[112]. Тук те нападнали и обсадили Ойниада, град в Акарнания, но не могли да го превземат и се завърнали у дома си.

112. Три години след тези събития между пелопонесците и атиняните било сключено примирие за пет години. (2) Атиняните преустановили военните действия срещу елините и с двеста свои и съюзнически кораба, под командуването на стратега Кимон, предприели поход срещу Кипър. (3) Шестдесет от тези кораби отплували за Египет, повикани от Амитрей, царя на блатистата област. Останалите кораби се заели да обсаждат Китион. (4) Но смъртта на Кимон и гладът, който настъпил, ги принудили да се оттеглят от Китион. И движейки се с флотата си над (т. е. северно от) Саламин, град на остров Кипър, те влезли едновременно в морска и сухопътна битка с финикийците и киликийците. И в двете сражения атиняните удържали победа и се завърнали в родината си едновременно с корабите, които се завърнали от Египет. (5) След това пък лакедемонците започнали така наречената свещена война. Те завладели храма в Делфи и го предали на делфийците. Веднага след това, обаче, след оттеглянето на лакедемонците, атиняните нападнали града, удържали победа и върнали храма на фокидците.

113. Известно време след това, понеже беотийските изгнаници завзели Орхомен, Херонея и някои други места в Беотия, атиняните, за които тези селища представлявали неприятелски центрове, предприели поход срещу тях с хиляда свои хоплити и със съюзнически части начело със стратега Толмид, син на Толмей. Те превзели Херонея, като продали нейните жители в робство и се оттеглили, като оставили там свой гарнизон. (2) На обратния път обаче, при Коронея, ги нападнали беотийските изгнаници от Орхомен, към които се били присъединили локрийци, евбейски изгнаници и всички други хора, които били със същите политически схващания. Те победили в битката, като едни от атиняните избили, а друга част заловили живи. (3) Тогава атиняните напуснали цяла Беотия и по силата на едно споразумение получили обратно своите пленници. (4) И със завръщането на беотийците в родината им и цялото останало население добило отново своята автономия.

114. Не много време след това Евбея отпаднала от Атина и Перикъл се бил вече озовал на острова с атинска войска, когато му съобщили, че отпаднала Мегара, че пелопонесците се готвят да нахлуят в Атика и че атинските гарнизони, освен тия, които избягали в Нисея, били избити от мегарците. А мегарците били въстанали, след като повикали на помощ коринтяните, сикионците и епидавърците. Тогава Перикъл изтеглил бързо войската от Евбея. (2) След това пелопонесците под командуването на лакедемонския цар Плейстоанакт, син на Павсаний, нахлули в Атина, стигнали до Елевсина и Триасийското поле[113] и ги опустошили. Без да продължат по-нататък, те се завърнали назад. (3) Тогава атиняните начело с Перикъл отново се прехвърлили на Евбея, завладели целия полуостров, установили по договор друг обществен ред, изселили жителите на Хистиея и обсебили земята им.

115. Скоро след изтеглянето си от Евбея атиняните сключили тридесетгодишен мир[114] с лакедемонците и съюзниците им, като върнали Нисея, Пеги, Троизен и Ахея (т. е. ония територии на Пелопонеския съюз, окупирани от атиняните). (2) На шестата година след сключването на договора между самосците и милетците избухнала война заради Приена. Милетците, които претърпели поражение във войната, се озовали в Атина и се оплаквали гръмко от самосците. Към тях се присъединили и отделни лица от самия Самос, които искали да съборят тогавашния политически строй. (3) И така атиняните отплували с четиридесет кораба срещу Самос, установили демократическо управление на острова, взели като заложници петдесет самоски деца и още толкова възрастни граждани и ги настанили на остров Лемнос. След това те оставили в Самос гарнизон и се оттеглили. (4) Някои от самосците, които не останали на острова и били избягали на континенталната суша (М. Азия), се уговорили със знатните граждани в Самос и с Писутън, син на Хистасп, който тогава властвувал в Сарди, и заедно със събраните от тях седемстотин души се прехвърлили през една нощ на Самос. (5) Те вдигнали най-напред хората срещу водачите на демократическата фракция и изловили повечето от тях. След това скришно си взели заложниците от Лемнос и отпаднали от Атина. Атинския гарнизон заедно с ръководните лица те предали на Писутън и сами започнали да се готвят веднага за поход срещу Милет. Бизантион отпаднал заедно с тях също от Атина.

116. Когато атиняните научили за станалото, те с шестдесет кораба потеглили за Самос. Шестнадесет от тях обаче те не употребили във военната операция срещу Самос, защото едни от тях се наложило да се насочат към Кария, за да наблюдават финикийската флота, а други – към Хиос и Лесбос, които молели за подкрепления. С останалите четиридесет и четири кораба десетте атински стратези начело с Перикъл завързали морски бой при острова Трагия[115] със седемдесет самоски кораба, от които двадесет били за пренасяне на войски и тъкмо тогава били пристигнали от Милет. (2) Победили атиняните. След това те получили в подкрепа още четиридесет атински кораба, а от Хиос и Лесбос – двадесет и пет. Тогава те извършили десант на брега на Самос и след като взели връх по суша, обсадили града от три страни със стена и започнали блокадата му откъм сушата и откъм морето. (3) В същото време Перикъл задържал шестдесет от стоящите на котва кораби, вдигнал ги и бързо се отправил към Кавнос и Кария, понеже му донесли, че финикийските кораби се били насочили срещу тези места. От своя страна и Самос бил изпратил начело със Стезагор и някои други още пет кораба, за да дирят финикийската флота.

117. В същото време самосците се възползували от това, за да извършат един изненадващ излаз с корабите си на открито море; като нападнали незащитения атински стан, те унищожили корабите, намиращи се на преден пост, и в морския бой взели връх над корабите, които излезли срещу тях. По този начин те си осигурили господството по море пред Самос в продължение на около четиринадесет дни, през което време те внасяли и изнасяли каквото желаели. Когато обаче Перикъл се върнал, те били блокирани отново от корабите. По-късно от Атина пристигнали в подкрепа още четиридесет кораба начело с Тукидид[116], Хагнон и Формион, двадесет други – с Тлеполем и Антикъл, и тридесет от Хиос и Лесбос. Самосците влезли в краткотрайна морска битка, но не могли да издържат на неприятеля и на деветия месец били принудени да капитулират и да се подчинят по силата на споразумение, като разрушили крепостните си стени, дали заложници, предали кораби и се задължили да изплатят на срокове направените разходи. Жителите на Бизантион също се задължили да останат, както и преди, подвластни на атиняните.[117]

118. И така, не изминали много години след това, когато се стигнало до разказаните по-горе събития, а именно конфликтът заради Керкира и Потидея и всичко, което послужило като непосредствен повод за тази война[118]. (2) Всичко това, което елините извършили било едни срещу други, било срещу варварите, станало в един период от около петдесет години, а именно промеждутъкът от време между оттеглянето на Ксеркс и началото на настоящата воина[119]. През това време атиняните укрепили още повече своята власт (архе) и увеличили значително своя военен потенциал. Лакедемонците си давали сметка за това, но не им пречели, освен в редки случаи. Най-често те се държали настрана, защото и по-рано трудно се решавали да воюват, освен ако не били принудени, а до известна степен били възпирани и от войните, които избухвали у самите тях[120], докато най-после силата на атиняните се проявила ясно и те почнали да засягат интересите на техния съюз. Тогава лакедемонците не могли да търпят повече и сметнали, че трябва решително да се заемат с това и обявили война на атиняните, която ни занимава в дадения случай, за да разгромят, ако могат, тяхната мощ. (3) Лакедемонците били решили за себе си, че мирният договор е нарушен и че атиняните са виновни; те изпратили в Делфи пратеници, които да запитат божеството дали тая война ще бъде изгодна за тях. Както се разказва, богът им отговорил, че те щели да победят, ако воюват с всичките си сили, и че той щял да им окаже своята поддръжка независимо дали те го молят или не за това.

119. Лакедемонците свикали отново съюзниците си, защото искали чрез гласуване да решат дали трябва да воюват. Когато пратениците на държавите, членове на съюза, пристигнали и било свикано събрание, всички дали израз на своите желания, като повечето обвинили атиняните и настоявали войната да се обяви. Коринтяните още преди това убеждавали всяка държава поотделно да гласува за войната, защото се страхували да не загубят Потидея. Те присъствували и на това събрание, взели последни думата и се изказали приблизително така:

120. „Що се отнася до лакедемонците, съюзници, ние нямаме вече основание да се оплакваме от тях, тъй като сами те са взели решение да воюват и сега са ни свикали със същата цел. Понеже тези, които имат хегемонията, трябва наистина, като уреждат своите частни работи в дух на справедливост и равенство, да бъдат преди другите, когато решават и общите дела, както и когато в други отношения са уважавани повече от всички. (2) Що се отнася пък до нас, всички, които са имали връзки с атиняните, нямат нужда от наставления как да се пазят от тях. Затова пък тия, които живеят не край морето, а във вътрешността на страната, трябва да знаят, че ако не защитят крайбрежните жители, те ще бъдат особено затруднени както при износа на своите земеделски продукти, така и при вноса на онова, което морето доставя на континенталната суша. Те не трябва да вземат прибързани решения по тези въпроси, за които се говори сега, като смятат, че те не ги засягат, а трябва да проявят предвидливост, че ако пренебрегнат интересите на крайбрежието, опасността ще стигне, когато и да е, и до тях; сегашните разисквания се отнасят не по-малко и за самите тях, както и за другите. (3) Затова и те не трябва да се колебаят да сменят положението на мир с положение на война. Без съмнение за разумните хора е присъщо, когато някой не им прави някакво зло, да запазят спокойствие, а за сърцатите – когато са претърпели груба неправда, да преминават от мир към война, а след това, щом обстоятелствата са благоприятни, да изоставят войната и се върнат отново към споразумение. Те не се възгордяват от успехите, които носи войната, нито пък позволяват да им се нанасят неправди, затова че намират приятно удоволствието, което носи със себе си мирът. (4) И който заради удоволствията на мира се колебае да се намеси, той вследствие на своето прекомерно бездействие скоро ще се лиши от това същото удоволствие, заради което се е колебал. А и тоя, който се възгордява от своя успех във време на война, не си дава сметка, че той се възгордява, като разчита на една измамна дързост. (5) Много неразумни начинания са успявали само поради това, че противниците са били още по-неразумни. А има още повече такива начинания, които въпреки че изглеждат добре обмислени, напротив, завършват жалко, само защото никой не влага при тяхното изпълнение същата увереност, както при тяхното замисляне. Когато човек замисля нещо, той се чувствува сигурен; когато обаче той рече да изпълни на дело своите замисли, ги изоставя вследствие на страхливост.

121. „И така днес ние пробуждаме войната, защото ни са нанесени неправди и защото имаме достатъчно основания да се оплакваме. И тая война ние ще прекратим едва тогава, когато накажем атиняните. (2) Естествено е ние да спечелим войната, и то по много причини. Най-напред защото ние ги превъзхождаме по численост и по своя военен опит, и от друга страна, защото ще действуваме всички единодушно, съобразно с дадените ни нареждания. (3) А флота, с каквато те са силни, ние ще си създадем с нашите налични средства, взети вкупом, и със съкровищата в Делфи и Олимпия[121]. Като сключим заем, ние ще можем да привлечем срещу по-висока заплата техните чуждестранни моряци, тъй като войската на атиняните е повече наемна, отколкото собствена. А нашата войска е по-малко изложена на този риск, защото нейната мощ се дължи повече на живата сила, отколкото на парите. (4) Те биха могли да бъдат разбити само с една единствена победоносна битка по море, а ако предположим, че окажат съпротива, ние ще имаме повече време да се упражним в морското изкуство и ако се изравним с тях по майсторство, сигурно ще ги надминем и по храброст. А това предимство, което ние дължим на природата, не може да им се предаде чрез поучаване. Майсторството пък, с което те ни превъзхождат, ние ще трябва да усвоим чрез старателна подготовка. (5) Паричните средства, необходими за целта, ние ще внесем под формата на налог. И би ли било наистина нормално техните собствени съюзници да не отказват да плащат непрестанно налога, за да осигуряват своето заробване, а ние да не желаем да изразходваме средства, за да накажем своите противници и едновременно с това да осигурим своето собствено спасение, както и да избегнем това, щото като ни вземат тези парични средства, да ни увреждат с тях?

122. „Ние разполагаме обаче и с други способи за водене на войната: като предизвикаме отпадането на техните съюзници, което е най-ефикасното средство, за да бъдат атиняните лишени от доходите, от които те черпят своята сила; сетне като издигаме укрепени бази на тяхната собствена територия и много други възможности, които сега никой не би могъл да предвиди. Защото войната не се води по установени правила; тя самата открива по-голямата част от своите методи според обстоятелствата. И този, който във време на война действува разумно, постига повече, а който се горещи при нейното водене, губи повече. (2) Ние трябва да вземем предвид и това, че ако в случая се касаеше за погранични разпри за земя между отделни съюзници с равностойни противници, това все още би било поносимо. В случая обаче атиняните са достатъчно силни да се съпротивяват срещу всички нас заедно, а още по-силни срещу всяка държава поотделно. Ето защо, ако ние, сплотени от една мисъл по племена и градове, не ги сразим, а останем разединени, те лесно ще ни покорят. А трябва да се знае, че нашето поражение, колкото и страшно да е това да го чуете, ще ни донесе не нещо друго, а пълно заробване. (3) За Пелопонес е срамно дори само на думи да се приеме, че толкова много държави търпят да бъдат малтретирани от само една държава. В такъв случай ще изглежда, че ние заслужаваме изпитанията, на които сме подложени, и че от страхливост търпим това положение и се показваме по-недостойни от своите бащи, които освободиха Елада, а ние не можем да осигурим тази свобода дори за себе си. Ние, които имаме за принцип да сваляме самовластните управници в отделните градове, допускаме един град да се превърне в тиранин. (4) И ние не виждаме как подобно поведение може да бъде излекувано от трите най-големи недъга, а именно от глупостта, мекушавостта и безразличието. Понеже не може да се мисли, че вие сте избягнали тези недъзи, за да изпаднете в най-гибелния недостатък – високомерието, което е навредило на толкова много хора и което поради това, че проваля мнозина, е получило противното название „безразсъдство“.

123. „Но защо да се връщаме надълго върху миналото, освен доколкото това е полезно с оглед към настоящето? Ние би трябвало по-скоро да мислим за бъдещето и да поддържаме нашето настоящо положение, като положим нови усилия. Понеже това е характерно за вашите традиции, завещани ви от вашите деди, да придобивате своите заслуги по пътя на изпитания. Не променяйте своите навици под предлог, че имате някаква преднина по отношение на някакво богатство и на авторитет. Не е справедливо изобилието да ви накара да загубите онова, което бедността ви е накарала да спечелите. По много съображения поемате с увереност пътя на войната: преди всичко богът (от Делфи) изрече едно предсказание и сам той ви обеща да ви подкрепи. Освен това всички други елински държави ще се сражават на ваша страна, едни от страх, а други от интерес. (2) Най-сетне при нарушаването на договорите вие не ще проявите инициатива, тъй като самото божество, като ви посъветва да започнете войната, смята, че те са нарушени. Вие по-скоро ще ги защитите от посегателството, на което те са били подложени. Защото нарушители на договорите са не тези, които се отбраняват, а тези, които нападат първи.

124. „И тъй като, лакедемонци, за вас войната представя изгоди от всяка гледна точка, пък и ние изразяваме пред вас препоръки в същия смисъл, и понеже общността на интересите между двете държави, както и между частните лица, е най-сигурната гаранция за общата полза, не се колебайте нито да помогнете на потидейците, които са дорийци и които – противно на онова, което е ставало досега – са подложени на обсада от йонийци, нито пък да отстоявате свободата на другите. По-нататъшното чакане е непоносимо, защото за едните то представя вече настоящи злини и щети, а за други – ако се види, че ние сме се събрали, без да смеем да се защищаваме – една напълно подобна съдба. (2) Ето защо, съюзници, внушете си час по-скоро, че е настъпила крайна необходимост и че същевременно ние ви даваме най-добрия възможен съвет. Гласувайте прочее за войната, без да се страхувате от непосредствената опасност, и мислете за по-дълготрайния мир, който ще настъпи след нея. Понеже след война мирът винаги е по-солиден и след един период на спокойствие е по-рисковано да не се воюва. (3) И понеже ние сме убедени, че държавата, която в Елада е поела ролята на тиранин, ни заплашва еднакво всички нас, като над едни властвува, а над други се готви да властвува, то нека да потеглим срещу нея и я разгромим. Така в бъдеще ние ще живеем спокойно и сега ще освободим елините, които са заробени.“ Такава реч държали в общи черти коринтяните.

125. След като изслушали мнението на всички, лакедемонците предложили на съюзниците, малки и големи, които присъствували на събранието, да гласуват поред. Мнозинството от тях гласували за война. Въпреки решението обаче те не били в състояние да започнат веднага войната, защото не били подготвени, и затова решили всяка отделна държава да достави, което е необходимо, и то веднага. Въпреки това, за да набавят онова, което било необходимо, те употребили не по-малко от една година, преди да нахлуят в Атика и да обявят открито войната.

126. През това време[122] лакедемонците изпращали пратеници в Атина с различни оплаквания, така, че ако атиняните не се вслушат в някоя от техните жалби, те да имат по-основателен повод за война. (2) Най-напред лакедемонците изпратили пратеници с искане атиняните да извършат очищение на светотатството към богинята[123]. (3) А светотатството било следното: живял някога атинянинът Килон, герой от олимпийските състезания, мъж, произхождащ от старинен и знатен род и влиятелен. Той се бил оженил за дъщерята на мегареца Теаген, който по това време бил тиранин в Мегара. (4) В отговор на запитването на Килон делфийският бог го посъветвал да завладее атинския Акропол по време на най-големия празник в чест на Зевс. (5) Килон получил от Теаген войска, а същевременно убедил своите приятели и когато настъпили олимпийските празненства, които се празнуват в Пелопонес, той заел Акропола с цел да се обяви за тиранин[124]. Той сметнал, че този е най-големият празник в чест на Зевс, особено пък за него, който бил излязъл победител на Олимпийските игри. (6) Въпросното предсказание обаче не било ясно дали ставало дума за най-големия празник в Атика или на някое друго място. В същност и атиняните празнували вън от града Диасиите[125], както се нарича най-големият празник, посветен на Зевс Мейлихийски. По това време на този празник гражданите всенародно извършват жертвоприношение, като мнозина принасят в жертва не истински животни, а домашни хлябове във форма на животни. Като сметнал, че правилно е разбрал предсказанието, Килон преминал към действие. (7) Когато атиняните се научили за това, те масово се спуснали от нивята си срещу съзаклятниците, заели позиции около Акропола и започнали да го обсаждат. (8) След известно време мнозина от атиняните, уморени от обсадата, се разотишли, като предоставили пълномощия на деветте архонта с правото да се разпореждат самовластно, което сметнат за най-добро. По това време повечето от въпросите, които се отнасяли до управлението на държавата, се решавали от деветте архонта. (9) А между това обсадените привърженици на Килон страдали от страшна липса на храна и вода. (10) Килон и брат му успели да се изплъзнат и побягнат, а другите, понеже се измъчвали, а някои дори умрели от глад, седнали като молители пред олтара на богинята на Акропола. (11) Тогава атиняните, на които е била поверена тяхната охрана, като видели, че те умират в светилището[126], им предложили да го напуснат, като им обещали, че не ще им сторят нищо лошо. Когато ги извели обаче, те ги избили. Те убили и тия, които седели на пътя при олтара на високотачените богини[127]. Поради това им деяние и убийците, и техните потомци били обявени за светотатци и злодеи. (12) Атиняните, разбира се, изгонили светотатците. По-късно, с помощта на въстаналите атиняни, ги изгонил и Клеомен. Тогава живите били изгонени, а костите на умрелите – изкопани и изхвърлени. По-късно обаче те (живите) се върнали и родът им и досега все още живее в града.[128]

127. За очищението на това именно светотатство настоявали лакедемонците уж от голяма почит към боговете, а в същност защото знаели, че и Перикъл, синът на Ксантип, е съучастник по майчина линия[129] в това престъпление, и се надявали, че ако го изгонят, ще могат по-лесно да оправят работите си с атиняните. (2) В същност те не вярвали толкова, че Перикъл ще бъде изгонен, колкото че ще могат да възбудят в града недоверие и ненавист срещу него, понеже отговорността за войната щели да бъдат отчасти и неговите лични несрети. (3) А в този момент Перикъл бил най-влиятелният човек в Атина. Той ръководел политиката и се противопоставял във всяко отношение на лакедемонците и без да допуска отстъпки, тласкал атиняните към война.

128. Тогава и атиняните от своя страна поискали от лакедемонците да извършат очищение на светотатството в Тенар. Някога лакедемонците изгонили от светилището на Посейдон в Тенар група молещи за закрила илоти, а като ги извели, ги избили. За това си деяние самите лакедемонци смятали, че Лакедемон бил сполетян от голямо земетресение[130]. (2) Атиняните настоявали също лакедемонците да се очистят и от светотатството си към Атина Халкиойкос. (3) А случаят бил такъв: когато най-напред лакедемонецът Павсаний бил отзован от спартанците от длъжността му главнокомандуващ войските в Хелеспонта и бил съден от тях, той бил оправдан. Но понеже градът не го изпратил обратно, той по свой почин взел една хермионска триера и без разрешението на лакедемонците се озовал в Хелеспонта, уж за да участвува в елинската война, а в същност за да води преговори с персийския цар, каквито водел и по време на първото си пребиваване, защото жадувал да властвува над Елада. (4) Начало на тези си връзки той поставил с една своя услуга към царя. (5) След оттеглянето си от Кипър по време на първия си престой на Хелеспонта Павсаний превзел Бизантион. Града владеели персите, а между тях имало и някои близки и роднини на царя, които той (Павсаний) взел в плен. Тогава Павсаний тайно от другите съюзници изпратил на царя заловените пленници, а според неговите думи те били избягали. (6) Тези сплетни той вършел с помощта на еретриеца Гонгил, комуто поверил и Бизантион, и пленниците. По Гонгил той изпратил и писмо до персийския цар. Както по-късно се разбрало, в него било написано следното: (7) „Аз, Павсаний, върховен ръководител на Лакедемон, от желание да ти услужа ти изпращам тия хора, които са заловени във време на сражение, и ти предлагам, ако си съгласен, да се оженя за твоята дъщеря и да подчиня на твоята власт Лакедемон и останалата Елада. Вярвам, че като се споразумея с тебе, ще мога да постигна това. Ако ти си съгласен с някое от моите предложения, изпрати на брега на морето доверен човек, чрез когото в бъдеще да водя преговорите.“

129. Така гласяло написаното. Ксеркс бил очарован от писмото и изпратил на морския бряг Артабаз, син на Фарнак, и му наредил да вземе мястото на Мегабат, който дотогава управлявал сатрапията Даскилитида, и да поеме нейното ръководство. Възложил му също да изпрати веднага до Павсаний в Бизантион писмо-отговор, да му покаже царския печат и да изпълнява добре и вярно всичко, каквото Павсаний би му възложил, което да засяга интересите на царя. (2) Артабаз пристигнал на местоназначението си, изпълнил всичко, което царят му бил поръчал, и изпратил писмо. (3) Отговорът гласял: „От цар Ксеркс до Павсаний. Що се касае до хората, които ти имаш и ми ги изпрати през морето от Бизантион, тази твоя услуга ще остане записана[131] завинаги в моя дом. Също и предложенията, които ми правиш, ми допадат. И нито денят, нито нощта трябва да ти са пречка да вършиш това, което ми обещаваш. Тебе не трябва да те възпират нито разноските на злато и сребро, нито нуждата от много войска, ако някъде тя се яви. Заедно с Артабаз, благороден мъж, когото изпращам при тебе, извършвай смело и моите, и твоите дела така, както би било най-добре и най-изгодно и за двама ни.“

130. Павсаний, който и по-рано се ползувал с голяма почит между елините заради командуването при Платея[132], сега, след като получил това писмо, се възгордял още повече. Той вече не бил в състояние да живее по възприетия начин, напускал Бизантион, облечен в персийски одежди, и пътувал през Тракия, съпровождан от персийски и египетски копиеносци. Той се хранел с персийски ястия и изобщо не можел да прикрива намеренията си и със своите незначителни постъпки давал предварително да се разбере какви по-значителни работи възнамерява да извърши по-късно. (2) Той станал недостъпен и спрямо всички с толкова нетърпима раздразнителност, че никой не можел да се яви пред него. Затова именно до голяма степен и съюзниците преминали на страната на атиняните.

131. Като узнали за това, лакедемонците по тези именно причини още първия път отзовали Павсаний. След това, когато втори път с хегемонски кораб заминал без тяхното нареждане, той проявил подобно държане. Когато атиняните го прогонили насила от Бизантион, той не се върнал в Лакедемон, а се установил в градчето Колони в Троада и им се съобщавало на лакедемонците, че той е във връзка с варварите и че стоенето му там не е за добро. Тогава лакедемонците престанали да се колебаят; ефорите изпратили при него глашатай със скитала[133] и му наредили да последва пратеника, а в противен случай лакедемонците щели да го обявят за враг на държавата. (2) Понеже Павсаний искал да буди колкото е възможно по-малко подозрения и вярвал, че с пари ще може да се отърве от обвинението, той за втори път се завърнал в Лакедемон. В началото ефорите го хвърлили в затвора – ефорите имали право да постъпват така с царете, – след това по-късно той сполучил да излезе на свобода и сам се явил на съд пред тия, които желаели да го обвиняват.

132. Но нито лакедемонците, нито неговите врагове, нито пък цялата държава нямала никакви явни улики, въз основа на които да могат да накажат тоя мъж, който бил от царски род и по това време се ползувал с царски почести, защото като братовчед на тогавашния малолетен цар Плейстарх, син на Леонид, той бил негов настойник. (2) Обаче със своите противозаконни действия и със своето подражаване на варварските нрави Павсаний предизвиквал у лакедемонците силни подозрения, загдето не желаел да се задоволи със своето сегашно положение. Тогава те започнали да оглеждат и други негови постъпки, дали не се е бил отклонил в нещо от установените обичаи. Те обърнали внимание и на това, че върху триножника, който се намира в Делфи и който елините били издигнали с по-голямата част от плячката, взета от персите, той сам настоял да се напише за него следният стих:

„Павсаний, вождът на елините, който войската мидийска срази,

на бог (Феб) Аполон този паметник посвети.“

(3) Веднага още тогава лакедемонците изчукали този стих от триножника и написали имената на държавите, които заедно победили варварина и издигнали паметника. Още тогава тази постъпка на Павсаний изглеждала порочна, а сега още повече, понеже отговаряла на сегашните му намерения. (4) Носели се слухове, че той преговаря и с илотите, а то се състояло в следното: той им обещавал тяхното освобождаване и граждански права, ако те въстанат и му помогнат да осъществи всички свои намерения. (5) Ала даже и при тези обстоятелства лакедемонците не пожелали да се доверят на някакви доносници от средите на илотите, за да вземат извънредни мерки спрямо него. Те в същност действували според своя обичаен начин на действие спрямо своите хора: да не бързат да вземат спрямо лакедемонец някакво непоправимо решение без неоспорими доказателства. Това продължило до момента, когато, според както се разказва, онзи, който трябвало да донесе последното писмо на Павсаний за персийския цар, един човек от Аргил, който някога бил любимец на Павсаний и се ползувал с пълното му доверие, станал негов разобличител. Той именно се бил изплашил, като си помислил, че никой от предишните вестители не се бил завръщал обратно. Затова той подправил печата, за да не би, ако неговите подозрения не се оправдаят или пък ако Павсаний пожелае да промени нещо в писмото, да не разбере, че вестителят го е отварял. И той отворил писмото, понеже се съмнявал, че писмото съдържа някакво допълнително нареждане: и наистина той намерил, че там било писано да бъде убит.

133. Сега, когато аргилецът им показал документа, ефорите се отнесли с повече доверие, но все пак желаели да чуят със собствените си уши какво ще каже по тоя въпрос самият Павсаний. След като се уговорили предварително с аргилеца, той отишъл на нос Тенар[134] като молител и там си построил колиба, разделена на две с преграда. Зад преградата той скрил няколко ефори. Когато при него дошъл Павсаний и го запитал защо е дошъл тук като молител, ефорите чули ясно всичко: как този човек упреквал Павсаний за това, което било писано за него в писмото, как подробно говорил за всичко останало и как при тези му връзки с царя той никога не бил го излагал на опасност, а вместо благодарност за това той извлякъл „ползата“ да умре по същия начин, както и много негови слуги. Ефорите чули също как Павсаний се съгласявал с всичко това, молел го да не се сърди за станалото, обещавал му, че свободно ще може да излезе от светилището и настоявал, колкото се може по-скоро, да замине и да не забавя връзките му с царя.

134. Ефорите се оттеглили. И понеже знаели вече всичко точно, решили да арестуват Павсаний в града. Разказва се, че той щял да бъде заловен още по пътя, но Павсаний по израза на лицето на един от ефорите, който се приближил до него, разбрал защо идва, а друг от симпатии към него незабелязано от останалите му дал знак. Тогава Павсаний се насочил бегом към храма на Атина Халкиойкос и изпреварил ефорите, а и теменосът[135] бил наблизо. За да не бъде изложен на несгоди под открито небе, той влязъл в една малка постройка до храма и се спотаил. (2) При преследването му ефорите малко закъснели. Обаче след това, като се уверили, че Павсаний е вътре, те свалили покрива и вратата на постройката и го затворили вътре, като зазидали изхода, настанили се отвън и по този начин го принудили да се предаде от глад. (3) Когато забелязали, че в къщичката той е вече близо до смъртта, ефорите го извели от светилището още жив, но той, щом излязъл, и веднага издъхнал. (4) В началото смятали да го хвърлят в Кеада, където хвърлят и другите престъпници, но след това решили да го погребат някъде наблизо. По-късно обаче богът в Делфи посъветвал лакедемонците, посредством един оракул, да преместят гроба му на мястото, където бил умрял – и той и досега се намира на площада до храма, както гласи и надгробният надпис – и понеже извършеното от тях било светотатство – да посветят на Атина Халкиойкос две тела вместо едно. Тогава лакедемонците направили и посветили на богинята две медни статуи, за да откупят Павсаний.

135. Понеже и самият бог заклеймил извършеното спрямо Павсаний като светотатство, то и атиняните настояли пред лакедемонците да изкупят вината си. (2) Тъй като Павсаний бил обвинен в симпатии към персите, лакедемонците изпратили пратеници при атиняните, които заедно с Павсаний обвинили в същото и Темистокъл, защото намерили доказателства за това в показанията по делото срещу Павсаний, и настоявали да му наложат своето наказание. (3) Атиняните се съгласили, но понеже по това време Темистокъл бил остракизиран[136], живеел в Аргос и навестявал и останалата част от Пелопонес, те изпратили заедно с лакедемонците, които били готови да участвуват в преследването, свои хора, които да го арестуват, където и да го намерят.

136. Когато се научил за това, Темистокъл избягал от Пелопонес в Керкира, понеже бил благодетел (евергет)[137] на жителите на острова. Но когато керкирците започнали да приказват, че се страхуват да го държат при себе си, за да не разсърдят лакедемонците и атиняните, Темистокъл бил прехвърлен на отсрещния бряг на континента. (2) Преследван от хората, които били натоварени с издирването му, където и да отивал при различните си пътувания, той в момент на безизходност се принудил да се обърне към Адмет, царя на молосите, макар и да не бил в добри отношения с него. (3) Случило се, че по това време Адмет не бил в страната. Темистокъл се представил пред жена му като молещ защита и тя му дала съвет да вземе в ръце детето им и да седне при огнището. (4) Когато не много след това Адмет се завърнал, той му обяснил кой е и добавил, че царят не би трябвало да отмъщава на един противник, който е в изгнание, въпреки че той бил съветвал някога своите съграждани да отхвърлят молбата[138] на царя; в настоящия момент той могъл да си изпати от човек, който е по-слаб от Адмет, докато благородството задължавало да се отмъщава само на равни (на себе си), и то при равни условия. А още повече когато самият той (Темистокъл) се бил възпротивил на царя, то това станало вследствие на някаква нужда, където не се касаело той да спасява неговия живот, докато ако царят го предаде (и той обяснил от кого и защо той бил търсен), това щяло да му даде възможността да спаси своя живот.

137. След като го изслушал, царят го дигнал да стане с неговия собствен син в ръце в същото положение, което той бил заел, когато седнал с детето, и което означавало най-коленопреклонна молба. Малко след това, когато атиняните и лакедемонците дошли, и макар да увещавали Адмет по всевъзможни начини, той отказал да им го предаде. И понеже Темистокъл бил изявил желание да отиде при персийския цар, Адмет наредил да го преведат по суша до другото море в Пидна[139], във владенията на Александър. (2) Тук той намерил един товарен кораб, който плавал към Йония; той се качил на кораба, но буря го изтласкала към стана на атиняните, които обсаждали Наксос. Тогава, тъй като хората на кораба не знаели кой е, той обяснил на капитана (на кораба) кой е, както и причините за своето бягство. Темистокъл го заплашил, че ако капитанът не го спаси, той щял да го обвини, че го превозва срещу подкуп. Ето защо за по-голяма сигурност никой не трябвало, докато трае плаването, да слиза от кораба. Но ако той го послушал, Темистокъл щял да му се отплати достойно. Капитанът на кораба постъпил именно така и след като задържал кораба един ден и една нощ на открито море надалеч от атинския стан, по-късно пристигнал в Ефес. (3) Темистокъл се погрижил добре за капитана, като му дал възнаграждение в пари (които получил по-късно от своите приятели в Атина и Аргос и които той бил оставил в депозит у тях). След това, придружаван от един от персийците, които живеели на крайбрежието, той се отправил към вътрешността на страната и изпратил писмо на цар Артаксеркс, син на Ксеркс, който бил стъпил неотдавна на престола. (4) Писмото гласяло, както следва: „Аз, Темистокъл, идвам при теб и ако аз извърших на твоя дом повече злини, отколкото всички елини, през цялото време, през което аз трябваше да се отбранявам срещу твоя баща, когато той ме нападаше, аз му направих още повече добрини, когато неговото оттегляне бе съпроводено за мен със сигурност, а за него – с най-големи рискове“ (тук той припомнял за изпратеното от Саламин до царя съобщение за оттеглянето на елините и затова – една заслуга, която той си приписвал навярно – мостовете[140] не били разрушени); „днес също така аз имам възможност да ти сторя голямо добро, а ето аз съм тук, преследван от гърците по причина на приятелството си към тебе. Искам обаче след изтичането на една година да ти изложа лично причините, по които съм тук.“

138. Царят, както разказват, се удивил на неговия начин на мислене и разрешил на Темистокъл да постъпи така, както той схващал нещата. А Темистокъл в течение на искания срок се запознал, доколкото могъл, с персийския език и с обичаите на страната. (2) Една година по-късно той се явил пред царя и заел при него един толкова важен пост, какъвто нямал преди него още никой елин. Този негов пост се обяснява с престижа, който той бил придобил още преди това, и с надеждите, които събудил у царя, че ще види благодарение на него елинския свят заробен. Своя висок пост Темистокъл дължал обаче преди всичко на доказателствата, чрез които се проявявала неговата интелигентност. (3) Темистокъл бил действително човек, който проявил най-ясно подчертана природна дарба и който в това отношение заслужавал да бъде адмириран повече от всеки друг. Поради своята интелигентност, за която учението нито било подготвило пътя, нито пък било добавило нещо към нея, Темистокъл умеел благодарение на своята необикновено бърза съобразителност да формулира най-доброто мнение по отношение на предстоящите неотложни проблеми. По отношение на бъдещето пък Темистокъл могъл да прави най-правилни предвиждания, и то с най-широки и далечни перспективи. Щом веднаж той се заемел с една работа, той знаел и как да изложи всички данни във връзка с нея. И дори по въпроси, по които нямал опит, той бил способен да дава правилно мнение. Най-сетне предимствата или неизгодите от дадено начинание могли да бъдат още неясни, но той умеел да предвижда най-добре. Или с една дума – със силата на своите естествени дарби и със съвсем малко усилия, от които той се нуждаел, този човек нямал равен на себе си в умението си да импровизира онова, което е необходимо. (4) Той умрял от болест; някои разказват, че той се самоотровил при мисълта, че не ще може да изпълни своите обещания към царя. (5) Погребалният му паметник се намира на площада на малоазийския град Магнезия, тъй като той бил управител на тази област. Царят му бил предоставил Магнезия за жито и градът му носел годишен доход от петдесет таланта, Лампсак – за вино – тогава този град се смятал за най-богат с лозя, а Миунт – за ястия. (6) Роднините на Темистокъл разказват, че по негово желание костите му били пренесени тайно от атиняните в родината му и били погребани в Атика, понеже като изгнаник за предателство било забранено той да бъде погребан тук. Така завършили своя живот лакедемонецът Павсаний и атинянинът Темистокъл, най-блестящите личности в Гърция на своето време.

139. Що се отнася до лакедемонците, то ето какви искания предявили те пред атиняните по време на своето първо пратеничество и ето какво им било наредено[141] срещу това по въпроса за прогонването на светотатците. По-късно, посредством ред постъпки пред атиняните, лакедемонците ги молели да отзоват своите войски, намиращи се при Потидея, и да възстановят автономията на Егина. Преди всичко обаче те настоявали най-много на следното пред атиняните: те щели да избягнат войната, ако отменели решението на атинското народно събрание по отношение на Мегара, по силата на което мегарците нямали достъп нито до пристанищата на атинската империя, нито до пазара в Атика. (2) Обаче атиняните не отстъпили нито от другите точки, нито по въпроса за отменянето на решението (псефизмата) на атинското народно събрание за Мегара. В обвинението си срещу мегарците те се позовавали на незаконното обработване на свещената земя и на неподелената и неразграничена зона[142], както и на добрия прием, който мегарците оказвали на избягалите атински роби. (3) И накрая последните пратеници, които дошли от Лакедемон, а именно Рамфий, Мелесип и Агесандър, без да говорят отново за своите обичайни искания, заявили просто и чисто следното: „Лакедемонците желаят да има мир и той би бил възможен, ако вие върнете на елините тяхната автономия.“ Тогава атиняните свикали народното събрание и открили разискванията. Те възнамерявали да предложат на всеки да даде израз на своето мнение и като обсъдят всичко наведнъж, да дадат окончателен отговор. (4) На събранието излезли и говорили много хора и мненията им се разделили. Едните смятали, че трябва да воюват, а другите – че решението на народното събрание за Мегара не трябва да бъде пречка за мира, и че то трябва да се отмени. Взел думата и Перикъл, синът на Ксантип, който по това време бил главната ръководна личност в Атина благодарение на своите изключителни дарби като оратор и като човек на делото. И ето какви били приблизително неговите съвети:

140. „Аз винаги съм бил на мнение, атиняни, че не трябва да правим отстъпки на лакедемонците; и все пак зная, че хората не воюват със същия жар, с който са решили да воюват, и че те променят настроенията си според превратностите, които войната носи със себе си. Все пак аз виждам, че моите съвети и днес още трябва да бъдат същите или подобни на тях, и очаквам с пълно право, че тези, които ще се присъединят към това решение, ще поддържат дори и в случай на неуспех общите решения или пък в случай на успех, че няма да го приписват (успеха) на своята проницателност. В същност дадено събитие, което настъпва, може при случай да вземе един не по-малко неочакван обрат от предвижданията на човека. Затова и ние сме свикнали да обвиняваме съдбата, когато се случи нещо, което е противоразумно. (2) Злите намерения на лакедемонците спрямо нас бяха очевидни още от по-рано, а днес те са още по-очевидни. Според разпорежданията на договора[143] ние трябва да се подчиняваме взаимно на решението на арбитражния съд за споровете, които възникват помежду ни, като всеки от нас да притежава териториите, които владее до момента. Те обаче досега нито са поискали от нас да се подчиним на решението на арбитражния съд, нито пък са го приемали, когато сме им го предлагали. Те предпочитат при разрешаването на спорните въпроси войната пред разискванията и ето че сега идват да ни предявяват нареждания, а не оплаквания. (3) Те ни нареждат да оттеглим войските си от Потидея, да предоставим на Егина автономия, да обезсилим решението на нашето народно събрание по отношение на Мегара, а ето че сега ни предписват да върнем на елинските полиси тяхната независимост. (4) Нека никой от вас не мисли, че ние ще воюваме за дребни работи, щом не желаем да отменим решението си за Мегара, на което лакедемонците особено настояват, като твърдят, че ако нашето решение бъде отменено, война нямало да има, и нека у вас не остане упрекът, че сме започнали войната поради някакви дребни мотиви. (5) Понеже тези дребни мотиви предоставят в своята цялост един случай да утвърдите вашата решимост, която е подложена на изпитание. Отстъпите ли на лакедемонците, вие веднага ще се изправите пред някакво друго по-голямо тяхно искане, защото те ще си помислят, че сте се подчинили и този път от страх. Напротив, чрез едно твърдо държане вие можете да подчертаете ясно, че те по-скоро ще трябва да се отнасят към вас като равни към равни.

141. „Оттук именно вие трябва да тръгнете, когато правите своя избор; или да се подчините, преди да сте понесли щети, или пък ако трябва да воюваме, което на мен лично ми се струва, че е за предпочитане, ние не ще им отстъпваме, какъвто и да бъде претекстът, независимо от това, дали той е значителен или незначителен, и не ще тръпнем за своите блага. Понеже всеки юридически иск, от най-големия до най-малкия, включва в себе си същото заробване, когато някои хора, с които ние сме равни, се явяват пред арбитражен съд без предварително съдебно решение. (2) Що се отнася пък до условията на войната и до ресурсите на двете страни, ние не ще се окажем по-малко силни. За това именно вие трябва да си дадете сметка, като изслушате моето изложение точка по точка. (3) Наистина пелопонесците обработват сами земята и не притежават нито частни, нито обществени средства. Заедно с това обаче те не познават войни, които траят продължително, нито пък притежават опит в задморски операции, понеже тяхната бедност им позволява само краткотрайни военни действия, при които те воюват помежду си. (4) Такива хора не са в състояние да доставят екипажи за флотите, нито пък да изпращат често на поход сухопътни сили, когато трябва да бъдат далеч от дома си и да изчерпват своите собствени ресурси и когато, на всичко отгоре, морето е затворено за тях. (5) А пък известно е, че паричните резерви са тези, които поддържат повече войните, отколкото събраните насила контрибуции. И освен това онези хора, които обработват лично земята, са по-склонни да воюват, като заплащат със своята жива сила, отколкото със своите пари. Понеже докато те смятат, че могат да излязат от опасностите на войната живи и здрави, те не са сигурни, че парите няма да се изразходят преждевременно, особено, както и може да се очаква, ако войната продължи повече от техните предвиждания. (6) Наистина в едно единствено сражение пелопонесците, заедно със своите съюзници, биха могли да удържат срещу всички останали елини. Те обаче не са в състояние да воюват срещу такава военна сила, която е различна от тяхната, тъй като не ще могат да извършат под общо командуване с успех някаква по-бърза непосредствена акция и понеже всички имат равен брой гласове, бидейки при това от различен племенен произход, те ще имат присърце само своите собствени интереси. Резултатът от това обаче е, че нищо не се завършва докрай. (7) Докато едни искат да накажат някого колкото е възможно по-строго, други се грижат, щото да увредят по възможност по-малко своите собствени интереси. На общи събрания те се събират мудно и на бърза ръка разглеждат общите въпроси, защото повечето време са заети със собствените си дела. Всеки мисли, че няма да навреди на общото със своето безгрижие и се надява, че някой друг ще се погрижи и за него. Така те, поради сметки, загубват из пред вид, че принасят в жертва общото дело.

142. „От друга страна, и това е същественото, недостигът в техните финансови средства ще ги парализира, тъй като сроковете за тяхното набавяне ще причинят закъснения, а във време на война изгодните моменти не чакат. (2) Освен това не трябва да се страхуваме, че те ще установят опорни бази, нито пък да се боим от тяхната флота. (3) По отношение на първото средство е трудно даже в мирно време да се укрепи един град, който да се равнява на нашия, а още повече на неприятелска територия под заплахата на нашите собствени укрепителни съоръжения, посредством които ние още отсега упражняваме над тях една не по-малко строга контрола. (4) Даже и ако те са в състояние да издигнат едно обикновено укрепление, те могат да нанесат щети на част от нашата територия чрез набези или пък чрез бягството на роби. Това обаче няма да може да ни възпрепятствува да потеглим срещу тях по море и да установим на тяхната територия укрепени пунктове и да се отбраняваме с флотата, която съставлява нашата сила. (5) Нашата опитност в областта на морското дело ни дава, въпреки всичко, по-голяма опитност за воюване и по суша, отколкото на тях опитността им по суша – за военни действия по море. (6) И за тях няма да бъде лесно да придобият опитност по море. (7) Даже и вие, които се обучавате в това дело още от Гръко-персийските войни, все още не сте го усвоили с всички негови тънкости. Как тогава един народ, който не е морски, а земеделски и на който освен това няма да му бъде позволено да се обучава, като се има пред вид това, че ние ще разполагаме винаги с много кораби, които образуват преграда, би могъл да извърши нещо достойно за отбелязване? (8) Срещу преграда, образувана от малко на брой кораби, тези хора биха могли и да поемат риска, като при своята неукост си дават кураж чрез своето числено превъзходство; ако обаче са налице повече кораби, които да ги блокират, те ще стоят мирни и липсата на опитност ще ги направи още по-безпомощни и заедно с това по-колебливи. (9) Морското дело, както и всяка друга професия, е резултат от професионална опитност. То не търпи човек да се занимава с него случайно като с нещо странично. Напротив, при него няма място за никакво друго занятие.

143. „Да предположим накрая, че те сложат ръка на паричните средства в Олимпия или в Делфи и се опитат да подкупят с по-голяма заплата моряците от чужд произход, които са на наша служба. Това наистина би било страшно, ако ние няма да можем да попълним екипажите на нашите кораби с наши граждани и метеки[144]. Сега обаче ние имаме тази възможност, а което е най-важното, имаме наши граждани кормчии, пък и останалият ни корабен екипаж е по-многочислен и по-качествен, отколкото екипажите в цялата останала Елада. (2) Освен това, при възможната опасност, никой чужденец не би приел едновременно да избяга от родината си и заедно с това заради удоволствието да получава за няколко дни висока заплата, да приеме по-слабите изгледи за успех, като се сражава на тяхна страна. (3) Ето как или в каква подобна светлина ми се вижда, че е положението на лакедемонците. Що се отнася до нашето собствено положение, в него няма никъде ония слабости, които критикуваме у другите, а ние притежаваме освен това други значителни предимства, равностойни на които те нямат. (4) Също така те могат да дойдат и да нападнат нашата страна по суша, но ние пък ще потеглим да нападнем тяхната страна по море. Опустошаването на една част от Пелопонес обаче не може да се компенсира с опустошаването на цяла Атика, защото пелопонесците не могат да се снабдят с друга земя на мястото на своята без война, докато ние разполагаме с изобилна земя и на островите, и на континенталната суша, тъй като господството по море е фактор с неимоверно голямо значение. (5) Помислете си само по този въпрос. Кои биха били по-непревземаеми от нас, ако ние бихме живели на остров? Е, добре! Това, което трябва да правим днес, е да се доближим мислено, колкото е възможно повече, до следната ситуация. Да изоставим, без да се грижим за тях, своята земя и домове, а да охраняваме бдително града и морето. Трябва да избягваме, щото като вземем много присърце загубата на земята и домовете си и се разгневим от тази загуба, да не се увличаме в сражение срещу пелопонесците, тъй като тяхното числено превъзходство е значително. В случай на успех ние ще трябва да започнем отново действия срещу не по-малки сили, а в случай на поражение, всичко онова, което представляват от себе си нашите съюзници и които представляват нашата сила, ще отпадне от нас. Понеже те няма да стоят мирни, ако ние не бъдем в състояние да предприемем срещу тях военни действия. Най-сетне ние не трябва да се вайкаме за своите домове и земи, а да гледаме да придобием хора, защото хората са, които придобиват земите. И ако аз бях уверен, че ще мога да ви убедя, аз щях да ви кажа да отидете самите вие и ги ограбите, като покажете по този начин на пелопонесците, че това не е средството, чрез което те могат да ви заставят да се подчините.

144. „Аз имам още много други съображения, за да се надявам, че ще победим, при условие, че вие се откажете да използвате войната, за да разширявате своите владения и по този начин да си навличате още повече рискове. Аз впрочем се боя повече от нашите собствени слабости, отколкото от замислите на противника. (2) Ще изложа тези мотиви в една друга реч, когато настъпи времето за действие, т. е. по време на самите събития.[145] Сега обаче нека да изпратим пратениците с отговора, че ние ще разрешим на мегарците да използуват всички наши пристанища и пазар, ако и лакедемонците не прогонват като чужденци нито нас, нито нашите съюзници – защото в мирния договор не се забранява нито едното, нито другото – и че ние ще предоставим на държавите автономия, ако те са били независими при сключването на мирния договор, и то тогава, когато и лакедемонците дадат на своите държави правото да се управляват самостоятелно, но не както е изгодно на тях, лакедемонците, а както желаят самите държави. Нека да им отговорим, че ние сме съгласни по силата на договора да се явим на арбитражен съд, че няма да започнем война, но че ще се защищаваме, ако някой я започне. Нека им дадем този достоен и подобаващ на нашата държава отговор. (3) Освен това ние трябва да се проникнем от мисълта, че войната е неизбежна, че с колкото по-голямо желание я приемем, толкова по-малко и нашите неприятели ще ни подлагат на натиск, и че големите рискове носят и голяма слава както на държавата, така и на отделния човек. (4) И така, когато нашите бащи се вдигнаха срещу персите и започнаха военните действия, без далеч да притежават такава изходна база като нашата, те изоставиха своите имущества и отблъснаха варварите повече благодарение на своята воля, отколкото благодарение на своята щастлива съдба и повече благодарение на своята решителност, отколкото на своята сила. И издигнаха държавата на нейната сегашна висота. Ние не трябва да изоставаме назад от своите бащи, а с всички средства да отблъскваме враговете и да полагаме усилия, щото да завещаем тази държава на нашите потомци не по-малко могъща.“

145. Такава реч държал Перикъл. Атиняните сметнали, че неговият съвет е най-разумният, гласували това, което той им предлагал, и отговорили на лакедемонците съобразно с неговото мнение по всички въпроси, по които той се изказал. С една реч атиняните отговорили на пелопонесците, че не ще изпълнят нищо от това, което те искат от тях, и че във връзка с обвиненията, отправени срещу тях, те са готови, съгласно с мирния договор, да се явят на равноправен арбитражен съд на базата на взаимно равенство. Пратениците се върнали в родината си и след това вече не идвали други пратеници.

146. Такива били обвиненията и споровете между двете страни преди войната, които възникнали непосредствено след събитията в Епидамн и Керкира. Въпреки това отношенията между двете държави се запазили, хората все още се срещали, като минавали от едната в другата страна, наистина без глашатай, но не и без недоверие, защото цялото развитие на нещата водело към нарушаването на договорите и към създаването на повод за война.

 

[1] Елинското население в Аркадия спадало към южногръцката група и поради преобладаващия планински характер на тази област тя останала почти напълно незасегната от нахлуването на дорнйците.

[2] Тукидид има пред вид това, че Атика запазила в основни черти йонийския характер на своето гръцко население въпреки усилените преселвания в повечето от останалите области на Елада.

[3] Малоазийското крайбрежие било наречено по-късно Йония по името на йонийците, които се преселили от Атика.

[4] Митичен епоним на Гърция; според древногръцката митология Хелен е баща на Еол (родоначалник на еолийците), на Дор (родоначалник на дорийците) и на Ксут, който се преселил в Атина и от Креуза, дъщеря на Ерехтей, имал син Йон (родоначалник на йонийците).

[5] Син на Прометей и Климена, владетел на тесалийския град Фтия. Девкалион е една от централните фигури на гръцкия вариант на сказанието за потопа.

[6] Под името „пелазги" се разбира отначало главно предгръцкото население на Елада. В началото те населявали значителна част от Северна Гърция. По-късно пелазгите се разпространили не само върху много по-обширни области на Балканския полуостров (включително и върху по-сетнешните тракийски земи), но проникнали и в Италия. Предполага се, че пелазгите са били от индоевропейски произход.

[7] Най-южната част на Тесалия, люлка на културата на гръцките племена, наричана още и Ахея.

[8] Война между ахейците и град Троя, разположен на малоазийския бряг на Хелеспонта (днес Дарданелите). Войната се отнася към XII в. пр. н. е. Според преданието след 9-годишна безуспешна обсада Троя била превзета с хитрост от ахейците и разрушена.

[9] Митичен владетел на остров Крит. По неговото име предгръцката история на острова и създадената там забележителна култура се означава в науката с името минойска.

[10] Признак на разкош у атиняните допреди Пелопонеската война. Заменени са с вълнени хитони, каквито носели дорийците.

[11] Вж. за това Тукидид, III, 104, 1-2.

[12] Син на Атрей и брат на Менелай; цар на Арголида с градовете Аргос и Микена.

[13] Митичен цар на Спарта. Той заклел женихите на дъщеря си Елена да помагат на онзи, който се ожени за нея. В случая става дума за Менелай, тъй като Елена била открадната от Парис.

[14] Митичен епоним на Пелопонес. Син на малоазийския владетел Тантал. От Хиподамия, дъщеря на Еномай, той имал трима синове – Атрей, Тиест и Алкамен, и един извънбрачен – Хрисип, убит по внушение на Хиподамия от братята му. Потомците на Пелоп се наричали Пелопиди, а на стария Евристей, внук на Персей, Персеиди. Техният род се прекратил с убийството в Атика на Евристей, внук на стария Евристей, цар на Микена.

[15] Потомците на Херакъл. След неговата смърт Хераклидите се намирали отчасти в Тиринт, отчасти в Тива, но и на други места. Те били преследвани от Евристей и загова побягнали в Атика. Оттам те предприели опити да се завърнат в Пелопонес. В същност Хераклидите и техните странствувания се идентифицират с дорийските гърци и с тяхното нахлуване и разместване в земите на Елада.

[16] Омир, Ил. II, 108, 576 и 610.

[17] Омир, Ил. II, 101–108.

[18] По времето на Тукидид Микена почти не съществувала, тъй като била разрушена в 463 г. пр. н. е., по време на войната между Аргос и Спарта.

[19] Спарта била съставена от пет отделни селски общини и неукрепена. Предположението на Тукидид, как ще изглеждат за потомците останките на Спарта и Атина, се оправдали – от Спарта има само следи, а Атина е пълна с архитектурни паметници.

[20] Цар на Тесалия.

[21] Едва ли много повече от 10000 души.

[22] Легендата за Кадъм, герой от тиванските митове, е създадена, за да обясни финикийския произход на името на крепостта Кадмея, около която по-късно израснал град Тива.

[23] След Гръко-персийските войни триерите били обичайни военни кораби с по три реда гребци.

[24] Описваната тук Пелопонеска война.

[25] Разположен на Коринтския провлак, свързващ Средна Гърция с Пелопонес, градът имал пряка връзка на изток с Егейско море, а на запад с Йонийско море.

[26] Персийски цар (559–529 г. пр. н. е.), наследен от сина си Камбиз (529–522 г. пр. н. е.). Походът на Кир срещу йонийските градове бил около 548 г. пр. н. е.

[27] Днешна Марсилия, чиито основи били положени от финикийците около 600 г. пр. н. е. Завладяна е от фокейците в 542 г. пр. н. е.

[28] Военни кораби.

[29] Персийски цар от 522 до 485 г. пр. н. е. В 490 г. пр. н. е. организирал първия морски поход срещу Гърция, като с това поставил началото на т. нар. Гръко-персийски войни.

[30] Персийски цар (485–465 г. пр. н. е.), наследник на Дарий. В 480 г. пр. н. е. предприел втория поход срещу Гърция.

[31] Атински държавник и пълководец, избран за архонт в 493 г. пр. н. е. След битката при Маратон по време на войната с Егина (487–481 г. пр. н. е.) убедил атиняните да засилят флотата си. В 473 г. пр. н. е. бил изгонен от Атина чрез остракизъм. Умрял в Магнезия през ок. 460 г. пр. н. е.

[32] При Саламин в 480 г. пр. н. е.

[33] Жители на главните градове на о. Евбея, воювали за земи.

[34] Цар на Лидия, в Зап. Мала Азия, завладяна от Кир в 548 г. пр. н. е.

[35] В 490 г. пр. н. е.

[36] Вж. и Тукидид, I, 107–115.

[37] Членовете на Атинския морски съюз след приключване на военните действия до 476 г. пр. н. е. трябвало да внасят ежегодна сума (форос), събирана в съюзната каса отначало на о. Делос, а след това в Атина, която почнала да третира съюзните държави като свои поданици. По време на Пелопонеската война те вече плащали редовен данък на сума 1300 таланта.

[38] Делоският, а по-късно Атинският морски съюз.

[39] Храмът Леокорион се намирал в атинския квартал Керамикос, издигнат в памет на дъщерята на някои си Леонт, който я принесъл в жертва, за да избави града от глад.

[40] Питана е квартал на Спарта (Лакедемон), от който се набирал специален военен отряд.

[41] От 500 до 449 г. пр. н. е.

[42] Морските битки при Артемизий и Саламин и боевете по сухо при Маратон и Платея.

[43] Остров Евбея бил превзет от атиняните в 445 г. пр. н. е.

[44] Водач на колонисти, които се преселват, тачен като основоположник на колонията.

[45] Колонията на о. Керкира била основана от коринтяните.

[46] Град в Средна Гърция, в областта Фокида със светилище на бог Аполон, прочуто с оракула си.

[47] В 436 г. пр. н. е.

[48] Достатъчно било да се прегради провлакът и да се огради с кораби полуостровът.

[49] Жители на гр. Пеле на о. Кефалония.

[50] Епидавър, Хермиона, Тройзен и Флиунт били градове-държавн в Арголида.

[51] Жители на Левкада.

[52] Жители на гр. Ампракия, колония на Коринт в Епир.

[53] Жители на областта Елида в Пелопонес.

[54] Тежко въоръжени войници с голям, овален щит, меден шлем, ризница и наколенници; носили меч и копие, но не метателно.

[55] У гърците обикновено куп пленено оръжие или корабни отломки, натрупан от победителите на мястото на боя и посветен на боговете.

[56] В 434 г. пр. н. е.

[57] 440 г. пр. н. е. Вж. Тукидид, I, 115.

[58] Херодот, VI, 89.

[59] Вж. Тукидид, I, 103 и 105.

[60] Сигналът се давал с вдигнато развято знаме.

[61] Керкирците имали 110 кораба, а коринтяните – 50.

[62] Вж. Тукидид, I, 45.

[63] Жезъл от маслиново или лаврово, дърво, украсен с извити в осморка клонки, имитиращи увити змии. По време на война жезълът представлявал защита за пратеника. С това коринтяните искали да покажат, че още не смятат атиняните за врагове.

[64] Халкидическпят полуостров завършва в южния си край с три по-малки полуострова: западен – Палена, среден – Ситония, и източен – Акте. Потидея е коринтска колония, основана VII–VI в. пр. н. е.

[65] Представители, които някои метрополии в Пелопонес изпращали в своите колонии като контрольори или участници в работите на градската управа.

[66] Цар на Македония от 455 до 413 г. пр. н. е.

[67] Братовчед на Пердика и Филип.

[68] Негръцко, вероятно тракийско племе, което живеело в Македония, а след това се преселило на полуостров Акте на Халкидическия п-в.

[69] Отговаря на днешното езеро Бешик гьол.

[70] Въоръжени само с малки кръгли щитове и метателни копия.

[71] Павсаний е един от братята на Дерда, останал верен на атиняните по време на цялата операция.

[72] Около един километър.

[73] Отнася се за тридесетгодишния мирен договор, сключен в 445 г. пр н. е.

[74] Това събрание се свиквало всеки месец с участието на всички граждани над 30 год. за разлика от „малкото“ събрание, в което участвували само граждани, които имали право да заемат държавни длъжности.

[75] Вж. Тукидид, I, 90 и 107.

[76] Намек за участта на жителите на о. Тасос. Вж. Тукидид, I, 101.

[77] Вж. Тукидид, I, 58, 1.

[78] Т. е. олигархическо управление.

[79] Става дума за конвенции, сключени между независими държави, и уреждане на такива спорни въпроси, които възникват между техните поданици.

[80] Цар на Лакедемон от 463 до 426 г. пр. н. е. Първият период от Пелопонеската война се нарича и Архидамова война, тъй като през това време той четири пъти нахлувал в Атика.

[81] Колегията от 5 ефори, установена към средата на VIII в. пр. н. е., била висшето правителствено учреждение в Спарта.

[82] Вж. Тухидид, I, 118,2.

[83] Нос на Ионийското крайбрежие, където в 479 г. пр. н. е. бил унищожен остатъкът от персийската флота.

[84] Елинска колония, основана на изт. бряг на Тракийския Херсонес (дн. Галиполски п-в). Преди това тук имало тракийско селище със същото име. Обсадата и освобождаването на окупирания от персите град станали през 478 г. пр. н. е.

[85] Новата стена обхващала по-голяма площ, като градът се разширил в северна и сев.-изт. посока и строежът засегнал много постройки, изградени извън старите стени.

[86] В 493 г. пр. н. е.

[87] Подразбират се железни скоби, споени с олово.

[88] Атина.

[89] Брат на Леонид и регент на Спарта вместо малолетния цар Плейстарх. Победител на персите при Платея в 479 г. пр. н. е.

[90] Островът бил завладян от персите и използуван като база между Персия и Египет.

[91] Мегарска колония на мястото на днешния Истанбул. Основана през VII в. пр. н. е. През VI в. пр. н. е. паднала за известно време под властта на персите.

[92] С това в 478 г. пр. н. е. било сложено началото на Атинския морски съюз.

[93] Островът бил избран за център на съюза като общогръцка светиня. През 453 г. пр. н. е. съюзната каса била пренесена в Атина и слята с държавната.

[94] Историк от о. Лесбос. В своята история на Атика обхваща събитията от Кекроп до края на Пелопонеската война.

[95] При доставката на кораби съюзниците трябвало да ги снабдяват със свои екипажи.

[96] Въпросните рудници, повечето златни, се намирали на острова и по отсрещното крайбрежие.

[97] Робите в Спарта, на работа при отделни господари, които обаче нямали право нито да ги освобождават, нито да ги продават в чужбина. Те били местни жители на Лакония и Месения, завладени от спартиатите. Описаното тук въстание е известно като Трета месенска война.

[98] Лично свободно, но зависимо от спартиатите население на Лакедемон. Задължено било с военна служба и плащане на данък.

[99] 464 г. пр. н. е.

[100] 462 г. пр. н. е.

[101] Остров на делтата на р. Нил, свързан по-късно с насип с Александрия, известен с морския си фар.

[102] Жители на Халиейс, малко градче в Пелопонес. Околностите му също носили неговото име.

[103] Остров в Сароския залив, южно от о. Егина.

[104] Градът, както и при други случаи, носел името на острова.

[105] Планинска верига, която пресича Коринтския провлак и разделя Мегарида от Коринт.

[106] Жители на малката област Дорида в Средна Гърция, които се откъснали от спускащите се на юг дорийски племена и останали тук. Спартанците, като дорийците, я смятали за своя метрополия.

[107] Малък залив на северния бряг на Коринтския залив, между Локрида и Фокида.

[108] Изсичането на плодните дървета, както и изкореняването на лозята означавало опустошаване на земята за дълги години.

[109] В 465 г. пр. н. е.

[110] Елинска колония в Либия, основана през VII в. пр. н. е. от о. Тера (Херодот, IV, 156–159).

[111] Град в Пелопонес, на южния бряг на Коринтския залив.

[112] През Коринтския залив преплували в Акарнания, Средна Гърция.

[113] Земи в Атика. Елевсина била свързана с т. нар. свещен път с Атика и известна с урежданите там религиозни празненства и мистерии – Елевсински мистерии.

[114] През 445 г. пр. н. е. Нарушен е с избухването на Пелопонеската война, въпреки усилията на гръцките държави да го запазят.

[115] Малък остров или група островчета близо до линията Самос–Милет.

[116] Не е сигурно дали това е самият автор на историята, или е синът на Мелесий, изтъкнат политически противник на Перикъл.

[117] В 440 г. пр. н. е.

[118] 436 г. пр. н. е. Вж. Тукидид, I, 24 сл.

[119] 480 – 432 г. пр. н. е.

[120] Войни с илоти и периеки като тази, описана от Тукидид I, 101.

[121] Обикновено при нужда елинските държави сключвали заеми от светилищата.

[122] От 432 до 431 г. пр. н. е.

[123] Атина, покровителка на града.

[124] 612 г. пр. н. е.

[125] Празнувани вън от града на двадесет и третия ден на месец Антестерион (февруари–март). Оракулът вероятно е сочел този ден.

[126] При евентуална смърт на молител в светилище, то се смятало за осквернено.

[127] Ериниите. Техният храм се намирал по пътя за аеропага под Акропола.

[128] Светотатците били от рода на Алкмеонидите, чийто родоначалник Мегакъл бил тогава архонт. В 510 г. пр. н. е. те се завърнали в Атина и с помощта на спартанския цар Клеомен прогонили синовете на атинския тиранин Пизистрат. В 508 г. пр. н. е. обаче те били отново изгонени от атиняните и Клеомен. Наскоро след това атиняните изгонили Клеомен и върнали Алкмеонидите като водачи на демокрацията.

[129] Майката на Перикъл Агариста била племенница на Мегакъл, син на Алкмеон.

[130] 464 г. пр. н. е.

[131] Изглежда че в персийския двор се водела книга с имената на благодетелите към царя.

[132] Победата на обединените спартански и атински войски в сражението при Платея отстранила персийската опасност от Гърция.

[133] Тайна писмена заповед.

[134] Най-южният нос на Пелопонес и последно разклонение на планината Тайгет. Носът Тенар отговаря на дн. нос Матапан. Единственото антично селище се намирало на източната част на носа. На западната му страна се издигало старинното светилище на бог Посейдон Тенарски, което имало правото да бъде убежище. Тук намирали убежище избягали роби.

[135] Свещено място до храма, където всеки преследван от властта се намирал под защитата на божеството.

[136] Остракизъм е форма на гласуване в нар. събрание чрез глинена плочка (остракон), на която е написано името на обвиняемия, за изгонване на отделни лица от града.

[137] За благодетели (евергети) били обявявани такива граждани на някоя държава (понякога и неелинска), които имали значителни заслуги от материално (икономическо), политическо и културно естество към гражданите на някой елински полис. Самата институция се наричала евергесия и имала немалко значение в международните отношения на гръцкия свят от класическия и елинистическия период.

[138] Вероятно някога Адмет е молил атиняните за помощ или съюз.

[139] Град на Егейско море в Северна Гърция, владян тогава от македонския цар Александър I, баща на Пердика.

[140] Мостовете над Хелеспонта, по които Ксеркс в 480 г. пр. н. е. превел войските си в Европа.

[141] Срв. Тукидид, I, 126, 3 и 128.

[142] Земя, посветена на Деметра и Персефона, която представлявала спорна територия между Атина и Мегара.

[143] Става дума за тридесетгодишния мирен договор от 445 г. пр. н. е.

[144] Преселилите се в Атина чужденци гърци. Те се занимавали обикновено със занаяти. Към метеките били причислявани и освободените роби. Те нямали политически права, но плащали данък и участвували във войската, най-често във флотата.

[145] Вж. за това Тукидид, II, 13.