УВОД 

Към края на Пелопонезката война (431-404 преди Рожд. Христово) след морската битка при Егос-Потами, в 405 год., в която атинската флота биде поразена от лакедемоняните, военачалникът на които Лизандър обсадил в 404 год. преди Р. Хр. атинското пристанище Пирей и, подпомогнат от атинските аристократи, принудил атиняните, обсадени и откъм суша от лакедемонските войски, да съборят Пирейските стени, да му предадат корабите си, да отменят демократическото си управление и да поверят държавното управление на тридесет души, които поради убийствата, грабежите, жестокостите и преследванията, що бяха направили в Атини, останали са известни в гръцката история под името „тридесет тирани“. Това господство на тия Тридесет Тирани беше и за Лизия и брата му Полемарха, отчасти по причина на техните демократически симпатии, и отчасти по причина на значителния им имот, съединено с големи опасности; и на двоицата те гледаха като на жертви на тяхното користолюбие и безпрестанните им парични затруднения.

Един от Тридесетте, Ератостен, хваща Полемарха на улицата под предлог, че бил опасен за спокойствието на държавата, предава го на своите другари, които, без всякаква съдебна процедура, го присъдили на смърт чрез отрова. Лизий, спасен чрез честит случай от същата участ, избягал в Мегара и от там поддържал събравшите се във Фила под водителството на Тразивула и Архина за свалянието на Тридесетте, изгонените демократи, с 300 наемници, парична помощ от 2000 драхми и 200 щита, освен това подбудил един свой приятел, Тразидей из Минда, да им даде назаем два таланта.

След като се сключил мир чрез посредничеството на лакедемоняните  между пирейската и градската партии, завърнал се и Лизий в Атини. Тразивул желаел да го награди за оказаните заслуги на делото на демократията с право на атинско гражданство, и такъво предложение било прокарано чрез Народното Събрание, но Архин възбудил възражение против това като несъгласно с атинските основни закони, тъй като то било представено пред народа, преди да е имало решение по същия въпрос от Съвета (Вули). Така щото Лизий живеел в Атини след възвръщането си както и по-преди, лишен от политически права, като изотел[1]<. Един от Тридесетте, Ератостен, макар че договорът между двете партии изрично изключвал из амнистията Тридесетте, се възвърнал пак в града, или пък си е оставал там; последното, види се, да отговаря на това обстоятелство, че той, както и неговият другар Фидон, след падането на Тридесетте е бил избран между Десетте, и като такъв може да е вярвал, че се ползва от покровителството на амнистията; а това става още по-вероятно, гдето той през управлението на Тридесетте принадлежал към умерената Тераменова партия. Това обаче не удържало Лизия да изпълни своя дълг спрямо най-ближните си роднини и да не преследва техните убийци. Възползван от особеното си положение като изотел и още като брат на умъртвения, той можал да излезе като обвинител, и като такъв той сам произнесъл тая реч против Ератостена – както се вижда и по самата реч – веднага след влизането на демократите в Атини и възстановяването демократическия съд в 403 преди Р. Хр., още преди да се издаде санкцията на общата амнистия под архонтството на Евклида и преди Архин да издаде закона за нейното укрепяване, още в онова време, когато Тридесетте бяха обсадени в Елевзин.

Освен това дето тая реч на Лизия се счита най-добрата му реч, тя има и друг интерес. Първо, тя е единствената негова реч, която той сам лично е говорил пред съда; и второ, тя ясно ни представлява положението на партиите тутакси след Пелопонезката война; и най-сетне, тя най-добре ни запознава с хода на работите при възстановяването на демократията в Атини в 403 год. пр. Р. Хр. и по това служи като важен исторически извор.

[1]< Изотели са били най-благоприятно поставеният клас от тъй наречените непълноправни граждани или метеки, които, без да бъдат пълноправни граждани, могли са непосредствено да имат сношение с народното събрание и със сановниците; те имали още право да притежават недвижими имоти в Атика и носили равни тегоби с гражданите.