Войната на жабите и мишките (преводачески увод)

 

ВОЙНАТА НА ЖАБИТЕ И МИШКИТЕ (ΒΑΤΡΑΧΟΜΥΟΜΑΧΙΑ)

 

1. Възникване и рецепция на поемата.

Още през Античността за авторството на поемата съществували спорове. Според някои от Омировите биографии пародията на Илиада “Войната на жабите и мишките”, както и пародията на Одисея “Маргит”[1], били написани от самия Омир. Това мнение споделя и Марциал в епиграмата си, посветена на поемата, в която говори за “жаби, възпети в Меонийски (т.е. Омиров) стих”. Плутарх и лексиконът “Суда” твърдят, че автор на двете пародии е кариецът Пигрет от Халикарнас, брат на съпругата на цар Мавзол Артемизия. В ръкописите на “Войната на жабите и мишките” са застъпени и двете схващания, като името Пигрет е предадено изопачено като Тигрет или Грет. В един кодекс от XII в. след поемата е записано: “Край с Божията помощ на ‘Войната на мишките и жабите’ от Омир. Някои впрочем смятат, че тя е от кариеца Тигрет”. Заглавието на поемата също се променя у различните автори и в ръкописите. Така Плутарх на едно място пише за μυομαχία, на друго за βατραχομαχία, а в Суда и в ръкописите на поемата се споменават βατραχομαχία, μυοβατραχομαχία и βατραχομυομαχία. Стаций и Марциал споменават поемата като Batrachomachia на Омир, което ни позволява да заключим, че преписите на поемата в Рим са произхождали от архетип, озаглавен “Ὁμήρου Βατραχομαχία”.

            Проблематична е и датировката на “Войната на жабите и мишките”, чието възникване се отнася от различни автори към VI, V, IV или дори III в. пр. Хр. Основната трудност произлиза от това, че поемата е била многократно допълвана и преправяна чак до Средновековието. Някои от по-новите стихове се разпознават по “византийската” прозодия, други – по несъответствията с предшестващите ги събития, но трети са тъй съвършени, че трудно биха могли да се разпознаят. Затова “възстановяването” на поемата е невъзможно или поне, както пише един от издателите на текста, “този, който се опитва да изрови първоначалния вид на поемата, … трябва дълго време да си гризе ноктите.”

            Смята се, че възникването на “Войната на жабите и мишките” е свързано с Езоповата басня “Жаба и мишка” (№ 298 Halm). В тази басня  жабата завързва крака си за крака на мишката и я удавя в блатото, но трупът изплува на повърхността и бива забелязан от прелитащ ястреб, който се спуска и изяжда и мишката, и вързаната за нея жаба. Вероятно авторът на “Войната на жабите и мишките” е бил вдъхновен от връзката на името Пелей (Πηλεύς) с думата за тиня (πῆλος) и така е избрал жабите за герои на своята поема. А жабите са противопоставени на мишките, доколкото тези два вида са били възприемани като символи съответно на водния и сухоземния живот (срв. Херодот, IV, 132).

            Terminus post quem за създаването на “Войната на жабите и мишките” е споменаването в ст. 192 на петел, тъй като тази птица е била донесена в Гърция през VI в. пр. Хр. Затова днес повечето изследователи смятат, че поемата е написана в началото на V в. пр. Хр. Най-ранното сведение за “Войната на жабите и мишките” се отнася към 331 г. пр. Хр., когато Александър оприличил битката на Антипатър срещу спартанския цар Агид на “война на мишките”, което показва, че през тази епоха името на поемата вече е било нарицателно. “Войната на жабите и мишките” станала особено популярна през елинистическата и римската епоха. В релефа от II в. пр. Хр., известен като “Апотеоз на Омир” и изложен в Британския музей, до краката на поета са изваяни жаба и мишка. През I в. сл. Хр. римските поети Марциал и Стаций сочат поемата като предшественик на своите собствени произведения. Съществуват и свидетелства за подражания на “Войната на жабите и мишките” през античността, но единственият запазен фрагмент от подобна имитация са няколко стиха върху папирус, в които се описват причините за предстояща война между мишки и котка. И във Византия “Войната на жабите и мишките” била сред най-обичаните поетични творби, за което свидетелстват както огромният брой запазени ръкописи (над 260), така и многобройните подражания, от които най-известна е написаната от Теодор Продром поема “Войната на котките и мишките”. За да бъде улеснено четенето на “Войната на жабите и мишките”, към нея са написани схолии, а през XII в. се появява и прозаична парафраза на поемата. Пренесена в Западна Европа от византийци, бягащи от турското нашествие, “Войната на жабите и мишките” се използва като учебен текст, който подпомага любителите на елинската литература през Ренесанса да пристъпят по-леко към Омировите творби. В началото на 1470 г. поемата е издадена във Верона в италиански превод, през 1475 – в латински превод, а оригиналният гръцки текст на “Войната на жабите и мишките” е отпечатан за пръв път през 1486 г. във Венеция. През 1537 г. прочутият книгоиздател Алд Мануций публикува собствения си латински превод на поемата. В следващите десетилетия се появяват и преводи на немски и френски език и “Войната на жабите и мишките” се превръща в една от най-четените творби на гръцката литература. Мнозина европейски поети създават подражания на древната пародия, превъплъщавайки в спора на жабите и мишките политическите сътресения на своето съвремие.

 

2. “Войната на жабите и мишките” като епос.

            “Войната на жабите и мишките” е издържана в стила на Омировите произведения, които пародира. Разликата с тях се долавя единствено в езика на поемата, в който еолийските форми са намалели, а преобладават йонийските. Тази особеност е вдъхновила немския класически филолог Аугуст Фик да издаде заедно с “възстановената” от него Илиада на еолийски диалект и “превод” на “Войната на жабите и мишките” на йонийски диалект.

            За разлика от останалите пародии на Омир, които са изградени от леко изменени стихове от Илиада и Одисея и представляват центони, “Войната на жабите и мишките” е оригинална творба, създадена в руслото на епическата традиция. В поемата има само няколко стиха, които се взети изцяло от Омир, но дори и те всъщност са епически формули. Употребата на епически формули във “Войната на жабите и мишките” често е пресилена и цели комичен ефект – постоянните епитети на Омировите герои са прехвърлени върху нищожните жаби и мишки, оръжията са бляскави и всяват ужас, а небето, където се събират боговете в утринта на битката, е покрито със звезди. Обичайните епически формули обграждат и високопарните речи на героите. Най-голяма виртуозност авторът на “Войната на жабите и мишките” несъмнено е показал в съставянето на така типичните за епоса сложни прилагателни и съществителни имена, с които е нарекъл своите жаби и мишки. Връх на това словотворчество представлява върволицата от петнадесет епитета, с които в ст. 294-298 са характеризирани раците.

            Поемата може да се раздели на три части – встъпление, описание на причините за войната и разказ за сраженията между жаби и мишки. Встъплението (ст. 1-8) представлява обичайно обръщение към Музите, които поетът моли за помощ при описването на жестоката битка. В следващите 99 стиха (9-107) са изложени събитията, довели до войната, като в речите на героите са представени и особеностите на жабешкия и мишия живот. Третата част възпява в 196 стиха самата война. Разказът обхваща точно един ден – от зазоряването в ст. 108 до залеза на слънцето в ст. 302. Най-напред са описани събранията на трите общности – смъртните мишки и жаби и безсмъртните богове – и подготовката за сражението. Мишките и жабите са представени като смели воини, които не се боят да участват в битката, а боговете – като загрижени за спокойствието си страхливци, които предпочитат да наблюдават войната отдалече. Стиховете, описващи самото сражение, наподобяват твърде умело битките в Илиада и именно в тези сцени проличава най-добре контрастът между епическата тържественост и смешните миши и жабешки имена. В ст. 272-293 особено остро се пародира участието на боговете в боевете между смъртните – дори мълниите на Зевс са безсилни пред устрема на мишките, и сражението, което в Илиада би завършило с намесата на някой бог, е прекратено от всесилните раци, които сякаш се притичват на помощ не на жабите, а на самите богове.

                                                                                                Николай Шаранков

 
 Свидетелства за “Войната на жабите и мишките” :

 

Плутарх, De malignitate Herodoti, 873 f: “… войната на жабите, която шеговито и подигравателно написа в хекзаметри Пигрет, [братът] на Артемизия.”

 

Плутарх, Агезилай, 15, 4: “Попитан за битката на Антипатър срещу Агид, Александър казал: ‘Мъже, изглежда, че докато ние тук побеждавахме Дарий, там в Аркадия е имало някаква война на мишките’.”

 

Марциал, XIV, 183:

Омировата Война на жабите

Жабите, в стих Меонийски възпети, чети и учи се

     да разведряваш чело, слушайки мойте шеги.”

 

Суда, s. v. Πίγρης: “Пигрет, кариец от Халикарнас, брат на прочутата във войните Артемизия, съпругата на Мавзол… написал е и приписваните на Омир Маргит и Война на жабите и мишките.”

 

Суда, s. v. Ὅμηρος: “На Омир се приписват и някои други поеми: Амазония, Малка Илиада, … Войната на жабите, Войната на мишките и жабите, Войната на паяците, Войната на жеравите…”

 



[1] Според Аристотел (Поетика, 4) най-ранното произведение, изобразяващо смешното, е именно Омировият “Маргит”. Тази поема била написана в ямби и дактили – след два, пет, осем или десет дактилически хекзаметра следвал един ямбичен триметър. Главният герой на поемата Маргит (от μαργός – ‘луд’) бил представен като неудачник и глупак, който можел да брои само до пет и не знаел дали е роден от майка си или от баща си. От поемата, загубена преди XII в., са запазени само шест стиха:

“Някакъв старец, божествен певец, в Колофон бе отишъл;

беше служител на Музите и Аполон далнострелец.

          Държеше свойта звучна лира във ръце.”

“Нито копач го направиха, нито орач боговете,

ни в нещо друго умел. Не успяваше в никоя дейност.”

          “Знаеше много неща, но ги знаеше всичките лошо.”

За част от “Маргит” се смята и един папирусен фрагмент в редуващи се хекзаметри и ямби.