ЕСХИЛ

АГАМЕМНОН

Превод: Александър Балабанов

 

Електронна обработка: Милена Василева, 2008

 

 

 

 

ЛИЦА

Страж

Хор на старейшините

Клитемнестра, съпруга на Агамемнона

Талтибий, пратеник

Агамемнон, цар на Аргос

Касандра, дъщеря на Приам и пленница на Агамемнон. Пророчица и жрица на Аполона.

Егист, братовчед на Агамемнона и съжител на Клитемнестра до идването на Агамемнона от Троя.

Свити на царските особи.

Действието става след завръщането на Агамемнона от Троя. В Аргос пред замъка на Агамемнона. Жертвеници и статуи.

 

(Нощ)

Страж (от покрива на замъка): Моля боговете да ме избавят вече от тия мъки. Цяла година стража! Като някой пес изтегнат връз покрива на тоя атридов дом, подпрян на лакти, гледам съборите на нощните звезди. Откорен научих и залеза и изгрева на светилата, тези славни първенци и властелини в небето, от които ни идат и зима и лято. Ето и сега дебна кога ще блесне светлата мълва на огъня от Троя да донесе вестта за падането. Така ми заповяда твърдата като мъж Клитемнестра. Тя сега очаква. Сънища не ме спохождат никакви. Но често, както си лежа буден на това измокрено от росата легло – вместо сън – яви ми се страхът, да не би дрямка яко да сключи клепките ме, натегнали вече. И за да прокудя дрямката, понякога започвам да пея или да вия. И въздишам, и окайвам тая къща за днешната й злочестина. А някога – каква хубава наредба имаше в нея! О, кога ли ще дойде сладката избава от тия мъки! Кога ще видя как пронизва нощния мрак благата вест на огъня!

 

А! Светкавице в нощта, привет! Ти грейна като ден, ти носиш вече радостта, ти носиш хората и песните поради туй щастливо събитие.

 

Аха! Аха! Скоро да кажа това на агамемноновата съпруга, веднага да стане от леглото и вкъщи с радостни викове да посрещне тоя пламък. Че паднал е вече град Илион – казва ни сиянието на тоя пламък. А аз – на мен ми се иска още сега да започна хорото с радостен скок. Че аз ще дам това щастие на господарката си; че аз хвърлих бройката що печели. Да бих могъл с тази моя ръка да стисна милата ръка на господаря и да му кажа “добре дошъл”! А за другото да мълча. Голям вол е легнал на езика ми. Да би могла да продума тая къща, да би могла! Всичко би казала, както е. Нека ме разберат тия, които знаят; а тия, които не зная – за тях съм гатанка.

 

(Стражът слиза в къщата)

 

Хор. Хороводецът (докато другите старци се нареждат на сцената): Десета година как приямовите велики врагове, цар Менелай и Агамемнон, двойнопрестолни по зевсова воля и двойножезлени, мощната двойка Атриди, дигнаха хилядокорабна войска от тая земя, ратна сила, гръмко завикаха с бранни гласове. Така орли, издигнати от непосилни мъки над гнездото на малките си, вият се, вият, ограбени, лишени от плода на своите грижи в гнездото на орленцата. Но чу ще ги някой от висините - или Аполон, или Пан, или Зевс – ще чуе техния птичи остър и жален писък и ще отпрати на престъпниците късната възмездница Еринис.

 

И така Атреевите синове всесилният Гостен Зевс изпрати на Александра Париса поради многомъжната жена Елена. Много борби ставоразбойни, много колена заринати в прах, много копия строшени в предборбите натрупа върху главите на гърци и на троянци. Сега е това, що е. Сбъдна се орисаното. Нито жертвоприношения, нито излияния, нито сълзи ще помогнат Парису да смири непримиримия гняв на безогнените светилища.

 

А ние, поради старческите си стави, презряни от тоя поход останахме тук, подпирайки детска сила на тоягите си. Защото сърцето, що тупти в детски гърди, и то е като някой старец, в него живее Арес. Старостта, на която всички листи са увехнали, върви тринога, не по-силна от детето, което лази, старостта, що крета в живота като призрак през ден.

 

(Излиза на сцената Клитемнестра със своятя свита, принася жертви и прави излияния върху жертвениците)

 

А ти, дъще Тиндарова, царице Клитемнестра – какво има? Какво ново? Какво си научила, чия вест ти е дошла и те буди да принасяш и да светиш тия всестранни жертви? Ето - на жертвениците на всички богове горят дарове, на боговете закрилници на града, на вишните, на подземните, на небесните и на тържищните. Там един, друг другаде дигнал се пламък към небе, подхранван с меката безхитрена маз на пречистия елей, с медните пити и сокове от подземиятя на царските чертози.

 

Ти това ни разкажи, което можеш и което бива да кажеш. Тъй ще оттърсиш ти страха от нашите колена. Ту зла мисъл цъфне в душата ми, ту, подмамена от жертвените благовонни дарове, излезе нежна надежда и я гали, като отпъжда от нея ненаситната мъка на боязънта, която ми гризе душата.

 

Строфа: Но аз мога да разкажа за чутната сила на героите, които потеглиха, изпратени от добровестни знамения. Божия воля вдъхва в моите старчески гърди сила да изпея как двупрестолната войска на ахейците, сдружените ратници на цъфнала Елада, поведе към троянската земя този буен орел Агамемнон. Явиха се на царете, на корабите, на птиците царете – единият бе чер, другият бял на гърба си – явиха се близо до къщата откъм ръката, коята държи копието. И там в сияйни чертози те погълнаха една зайка, която носеше в утробата си своите малки и не можа да ги спаси в безпомощно бягство. – Жалби, жалби запей, но доброто да победи.

 

Антистрофа: Умният войскови гадател по птиците позна двамата двойномисли Атриди, що бяха извели зайката, люти началници на войската. И така обясни знамението: С време тая войска ще превземе приямовия град; всички имоти, събрани от дарове народни в царските кули съдбата ще погуби. Само дано някой божи гняв не сломи тоя железен обръч, изкован на бойното поле при Троя. Защото целомъдрената Артемида е сърдита на тоя дом, защото в него крилатите псета на баща й погълнаха плахата зайка преди да роди и всичко, що беше в нейната утроба. Артемида се гнуси от гостбата на орлите. – Жалби, жалби запей, но доброто да победи.

 

Епод: Защото хубавата богиня закриля крехките малки бозайничета на всички диви животни, слабите лъвчета на грабливите лъвици – и тя иска да се сбъднат поличбите на орлите, явили се от дясно, но пак злокобни. Призовавам закрилника Пеана, за да не изпрати Артемида на гърците някои противни ветрове, да не им забави плуването, за да откопчи за себе си някоя друга жертва, незаконна, не за гощаване, годна само за ковача на враждите, жертва, за която се намразва съпруг. Ето, възкръснала ще си остане тук страшната, домашната, лукавата злоба в паметта да отмъщава за убито дете. Това извикал Калхас ведно с голими блага за царския дом, това казали птиците, видени в началото на похода. Пригласяй на това, жалби, жалби изпей, но доброто да победи.

 

Строфа І: Зевсе, ти, който и да си, щом ти е драго да те викам така, тъй ще те наричам. Всичко претеглям, но теб, Зевсе, с нищо ни мога да те опрелича, когато мисля, че трябва да се отмахне от душата ми бремето на грижите, ако то е напразно.

 

Антистрофа І: Който е бил някога силен, цъфнал в своята борческа младост, победител - сега вече може да не е нищо. А този, който дойде отсетне, падна поразен от своя победител. Но който пее само на Зевса победни песни, той е всемъдър.

 

Строфа ІІ: Зевс, който води света по пътя на мъдростта, който иска мъката да учи човека. С горчиви сълзи облива сърцето ни в нощна доба споменът за миналите грехове и ние ставаме мъдри без да узнаем как. Това е благодатта, която ни иде от божествата, седнали на високи престоли в небето.

 

Антистрофа ІІ: И тогава по-старият вожд на ахейската морска хилядокорабна сила, без да се сърди на гадателя, задуха и той наедно със съдбата. Защото в несгода за плуване гладува бездейната войска на ахейците, задълбана край брега срещу Халкида, в шумните струи на Авлида.

 

Строфа ІІІ: А от Струма задухали ветрове несгодни, гладоносни, мира не дават, тез врагове на моряците, не щадят ни кораби, ни кормило, удвоители на кораба на забвението – сушаха цвета на Елада. И гадателят извика на помощ в тая люта буря цяр по-страшен от самата болест – той призова Артемида. Тогава Атридите тупнаха земята със своите жезли, не си сдържаха сълзите.

 

Антистрофа ІІІ: И по-старият цар Агамемнон извика: “ Тежка беда е да не послушам, тежко е да заколя рожбата си, хубост на къщата ми, да опетня с момински кърви бащински ръце пред тоя жертвеник! Кое от двете не е зло? Как да оставя корабите, как да остана без съюзници? Те имат право да искат с кръвта на тая мома да се усмири гнева на боговете, защото това щяло да бъде на добро “.

 

Строфа ІV: После сложи в хомота на необходимостта своята променена мисъл и в душа си дръзна на всяка дързост греховна, нечиста, грозна и несвета. Така лудостта, нещастна съветница, майка на бедите, прави човека дързък. И Агамемнон дръзна да иска да стане убиец на дъщеря си, за да сполучи в тая война, започната заради една жена, за да избави корабите.

 

Антистрофа ІV: И викове, и молби към бащата и моминска младост– всичко презряха тези ратолюбиви вождове. И бащата заповяда на жертвоприносителите, след молитва, да прострат на жертвеника момата като сърна, да я увият в нейните одеяния, да запушат хубавата уста на клюмналата й глава, за да остане нечут гласът, който би изрекъл думи злокобни за царския дом.

 

Строфа V: И когато вече падна на земята нейната багрена дреха, със стрелите на своите молещи очи тя улучи жертвоприносителите. Хубава и няма като картина, тя гореше да им заговори тъй, както неведнъж е радвала със сладкия си глас богатите пирове на баща си някога, когато чиста мома неневестна е облажавала със своите песни триж блаженния живот на своя баща.

 

Антистрофа V: И това, което стана сетне, нито видях, нито казвам. Но думите на гадателя Калхас не останаха несбъднати. Наказанието казва бъдещето на тия, които го претърпят. Нека се радва онзи, който предвижда своята мъка. Нека - и този, който овреме плаче. Нещастието се явява рано заедно със слънчевите лъчи. Но нека дойде по-напред сполуката, за която каза гадателят, както я желае тази единствена подкрепо на апийската земя.

 

(Иде Клитемнестра, която, поради отсъствието на съпруга си, сама управлява страната).

 

Хорът (към Клитемнестра): Дойдохме тука, Клитемнестра, за да ти засвидетелствуваме почит към твоята власт. Наистина, право е да отдаваш всички почести на съпругата на царя, когато неговият престол е оставен празен. Дали си чула добра вест, или не си чула, дали само от надежда за радостна вест принасяш тия жертви – на драго сърце бихме искали да ни кажеш това. Но и ако мълчиш, няма да роптаем.

 

Клитемнестра: Предвестница на радост, както се рекло, нека се роди зората от майка Нощ ! Вие ще чуете радост по-голяма от вашата надежда. Приямовия град превзеха аргивците.

 

Хор: Какво каза? Твоето слово хвръкна прокудено от нашето неверие.

 

Клитемнестра: Троя е на ахайците. Не е ли ясно казано?

 

Хор: Кое ти дава твърда вяра в това?

 

Клитемнестра: Вярно е. Нима не? Стига да не ме е излъгал някой бог.

 

Хор: Дали не взимаш за истина това, което си видяла насън?

 

Клитемнестра: Не аз ще взема за истина това, което би видял замаян от съня ум.

 

Хор: А не те ли изпълня с такава радост някоя празна мълва?

 

Клитемнестра: Ти тъй ме смъмри, като че съм с ума на някое малко момиче.

 

Хор: А кога е паднал градът?

 

Клитемнестра: В същата нощ, която роди днешния ден.

 

Хор: И кой е този пратеник, който може да пристигне толкова бърже?

 

Клитемнестра: Ефест. Той изпрати от Ида бляскава светлина. От главня до главня огънят тича и я донася дотук. От Ида до хермесовата планина на остров Лемнос. От тоя остров големият пламък достигна третото място Атон, зевсовата планина. От тези върхове силата на светлината, радостна и пъргава, полетя над морския гръб и като слънце изпълни със златни лъчи пещерите на Макиста. Тук планината, незалисана от никакъв сън, незабавно предава нататък известието. Блясъкът, хвърлен надалеч до Еврипа, отнася вестта до стражите на Месапия. А те запалват висока купа суха борика, вдига се пламък – и той известява още по-насам. И светлината – все още силна и бодра – прехвръква над асопово поле като ясната месечина и достига до китеронските върхове, за да вдигне оттам друг огън. Стражите посрещат тая светлина, дошла от толкова далеч, и запалват още по-голяма клада. Тя изпраща блясъка си над езеро Горгонооко дори до Козяк планина и вдига стражите да съгледат огъня. Оттам стражите оставят да блесне с пълна сила брадата на пламъка и той огрява крайбрежието на Саронския залив. И пак блесна докато стигна Паяк планина и нейните хълмове близо до града. И най-сетне налита въз този Атридов дом. Тая светлина бе пусната от нейния прадядо – троянската планина Ида. Такива бяха моите наредби, за да се изпрати дотук известието – един да дава на едни, а друг на други. Победи, който тичаше пръв и който дойде последен. За такъв белег, за това доказателство ти казах аз. Него ми изпрати моят съпруг от Троя.

 

Хор: После ще възнеса молитви към боговете. Сега още веднъж искам да чуя и да се нарадвам на тия думи, ако би пожелала пак да ги кажеш.

 

Клитемнестра: Днес ахайците са господари в Троя. Струва ми се, че чувам несъгласни викове в града. Налей в една чаша оцет и елей, те ще останат разделени и няма да се сближат. Така се чуват нееднакви гласове от победители и от победени, както е нееднаква и съдбата им. Едни, прострени до труповете на съпрузите си, брат до брата или син до баща, деца до старци, не могат вече от свободни гърла да оплачат смъртта на своите близки. А другите, изгладнели от среднощната битка, тичат да се наситят от това, което е останало в града без ред и наредба от никого. Всеки, както му се падне на дела, отива в коя и да е поробена троянска къща, не мисли за нощни студове и дъждове и може да спи господарски без да очаква стражата да го буди за борба. Ако зачитат боговете, които закрилят града, боговете и светлините на поробената земя, тези победители няма после да бъдат победени. Дано не връхлети въз войската, подмамена от печалби, стръв по неща, които не бива да желаят. Защото тя трябва здрава да се върне в родината, да измине обратния път на своя поход. За боговете, ако ги обиди войската, биха стигнали и бедите на падналите, за да й изпратят своето отмъщение, дори да не дойдат други злини. Това да знаеш от мен, която съм жена. Нека бъде всичко с добра сполука и да не го видя отменено. Защото от многото добрини аз избрах облагата.

 

Хор: Жена, като мъдър мъж умно говориш. Аз разбрах вече твоите верни слова и сега се готвя да се помоля както трябва на боговете. Защото големият труд найде голяма отплата.

 

Царю Зевсе и ти мила Нощ, дарителка на големи отличия! Ти хвърли върху кулите на Троя стегната мрежа. И сега и мало, и голямо не може да излезне из широкия обръч на робската си неволя. Благодарствени възгласи пращам към Зевса Гостен, той въздаде това на Прияма, срещу когото отдавна бе обтегнал лъка. И не без време, не в пустия въздух се отби безцелната стрела.

 

Строфа І: Тия, които са познали зевсовата мъзда, тям се пада да си спомнят за нея и да я тълкуват. Той започна, той довърши. Може би някой ще каже – боговете не се грижат за човека на земята, когато той оскверни това, което е свето. Той не ще бъде някой умен. Ето, сега познаха това потомците на тия, които дръзнаха война не зе дръзване, с ярост по-голяма от тяхната сила, макар и да тънеха в обилие техните къщи. Жребият ми нека е мир, мъдростта ми да бъде едничкото благо. Не ще намери закрила в своето богатство онзи, който, възгордян от щастието си, тъпче свещените закони на правдата.

 

Антистрофа І: Нуди го зла съблазън, дъщеря на непоносими бедствия. Всеки цяр е напразен. Не се скрива, грее с грозен блясък престъплението. Така е и с калпавия сребърник – от дълга употреба се изтърка и почерня и се познава от окото на съдята; така напразно подскача детето да догони хвръкналата птица. Не, не – той не ще отмахне нещастието от главите на своите близки. Никой бог не му слуша молбите. Всеки смазва престъпника. Така и Парис. Дойде в къщата на Атридите и оскверни домакинската трапеза, като грабна домакинята.

 

Строфа ІІ: Тя остави съгражданите си да хлопат щитове, да острят копия, да стягат кораби, бърже избяга през портите, извърши нечувано престъпление, а на Илион занесе гибел като своя зестра. И вкъщи се разнесе такава прокоба: “ Уви! Уви! Ти роде, ти роде и вие вождове! Уви! Брачно легло и вие стъпки любовни.” Съпругът Менелай безмълвен стои, опозорен, покъртен, тъй мил и спокоен наглед. Любовта, към през море избягалата му мила, като някой призрак царува на лицето му. Омразна му е хубостта на видените насън образи. Гине тяхната любов, защото те са без очи.

 

Антистрофа ІІ: Явяват му се насън скръбни образи и носят пуста наслада. Пуста наслада – дори и тогава, когато би помислил, че вижда самата хубавица. Изплъзва му се из ръце видението и литва с крила към бездната на сънищата. Такива бяха страданията на седналия до огнището Менелай – и други по-големи от тия. Отвсякъде във всеки дом се чува плач по тия, които излязоха от Елада. Тези плачове пронизват нашите сърца. Тях познава всеки, който е изпратил в далечна война своите близки и мисли само за тях. В много къщи вместо мъжете пристигат смъртни останки, пепел и урни.

 

Строфа ІІІ: Арес дава злато, взима трупове, той държи силата на копията в битките. Той праща от Троя на близките последните останки на убитите, изгорени в огън и праща вместо мъже – урни, добре напълнени с пепел. Един хвалят и оплакват, че паднал в боя. Други оплакват пък другиго, че славно загинал в борбата зарад чужда жена. Това се шушне от всички потайно из града. Вдига се, вдига се вече из скръбтта ропот против царете, против двамата Атриди, защото мнозина лежат в гробовете около стените на Троя, погълнати от чужда и вражеска земя.

 

Антистрофа ІІІ: Силен е гневният глас на народа, иска отплата зарад падналите за нищо граждани. Страх ме е да не видя нещо грозно, което досега се крие в мрака на нощта. Боговете дебнат убийците. Черните Еринии не оставят намира тогова, който е забогатял чрез неправда. Найдат му времето, направят го сетне бедняк и, в скърби удавен, хвърлят го в тъмнината, и никога няма вече никой да го види. Страшно е много да те хвалят и да ти завиждат, защото молнята пламва из очите на Зевса. Не, не, аз искам щастие без завист. Не ща да съм нито градоборец велик, нито искам да бъда пленен и да прекарам старост в тежко робство.

 

Епод: От добровестния огън из града се носи бързата мълва. Дали е вярна, кой знае? Дали не е някоя божия игра? И кой ще бъде толкова глупаво дете или изгубил ума си, щото да възпламени сърцето си с радост поради новите известия на огъня без да изпита истината, а после да трепери от обрата на мълвата? Не е чудно, ако жената царица, преди още да се докаже мълвата, въздига благодарствени молитви. Женското сърце леко вярва на всичко и леко се разнася мълвата. И славата, която се вести от жена бързокрила е и скоро умира.

 

Хороводецът: Скоро ще узнаем, дали тези предавания на светлината от главните, от огъня, от кладите – дали са били истински, или са били сладки зари като образите на сънищата, които изпълнят сърцето ни с празни надежди. Ето го, виждам го, пратеникът иде откъм брега. Глава засенил с венец от маслинени клончета. Вяра ми дава тая кал и нейният брат жадният прах, тези придружници на пътниците отдалеко. Да, той няма да ни донесе известие само чрез запалени огньове, нито чрез пламъка и чрез дима на горските съчки, а или по-голяма радост с думи ще ни донесе, или ще проклинам някоя друга вест. Дано и той ни донесе тъй радостна вестта, която приехме от огъня! А този, който иска друго за нашия град – нека той сам да пожъне плода на своите грешни мисли.

 

Талтибий: Привет, родна земя, мил Аргос! Ето десета година изгря и аз пак ида тук. Много надежди ми умряха, сбъдна се само една – най-малката от всички. Где можех да бленувам, някога мъртъв в родна земя да почивам, гробът ми в Аргос да бъде! Но сега – привет, земю, на тебе! Привет и на теб, ярко слънце! И ти, вишни на земята Зевсе, и ти Аполоне Питийски, ти, който не стреляш у нас стрели от твоя лък, както ни отрупваше безспира по бреговете на струйния Скамандър. Но сега бъди ни вече закрилник и съюзник в борбата, цар Аполоне! Призовавам и всички богове закрилници на борбите и моя покровител Ермеса, драгия известник, кумир на известниците, призовавам и юнаците, които ни разпуснаха. Дано да найде сполука в своето завръщане войската, която остана от боевете. Привет и теб, царски дом, мили чертози, свети седалище на боговете и вие, домашни божества, с лица към слънцето извърнати. Както някога, така и сега с радостни очи и с блясък посрещнете царя, който се възвръща след толкова години. Ето иде цар Агамемнон така и ви носи светлина в голямата ваша тъмница. И славно го приветствувайте, както му се и пада. Защото той зарови Троя с отмъстителната лопата на Зевса. Храмовете не стърчат вече, жертвениците не димят, загина цялото семе на тая земя. След като турна такива юзди на Троя светлият цар Агамемнон преблажен се връща, достоен за почит от всички най-много. Нито Парис, нито другарят му Илион не могат да се похвалят със злодейства по-големи от своите страдания. Даде той отплата за своите безчестни грабежи и кражби, няма му плячката, от основи се разури бащиният му дом в родната земя. Двойно изкупиха Приамидите своите грехове.

 

Хор: Здравей, известнико, пратен от ахайската войска!

 

Талтибий: Как ми е драго! И да умра няма да се зля на боговете.

 

Хор: Измъчи ли те любовта към бащината земя?

 

Талтибий: От радост бликат ми сълзи в очите.

 

Хор: Вие познавате ли тая сладка мъка?

 

Талтибий: Как ще ми разтълкуваш смисъла на тия думи?

 

Хор: Ти се измъчи за тези, които се измъчваха от мисли за теб.

 

Талтибий: Ще кажеш копняла е земята за тия, които са копнели за нея?

 

Хор: И колко въздишах издън душа!

 

Талтибий: От какво бяха вашите страхове за войната?

 

Хор: Отдавна лекът за моята болест е мълчанието.

 

Талтибий: От кога ви е било страх, щом господарите не бяха тук?

 

Хор: О, колко е сладко сега онова твое “умри”!

 

Талтибий: Да, защото всичко излезе добре. И то през дълги години трая. Понякога добро, понякога зло. Че кой освен боговете минава всичкото си време без мъки? Защото, ако разкажа борбите и несретите на корабите, опасните спирки, големите несгоди, че не знам кой час от деня имахме мира, кой час не въздишахме! А несретите по сухо бяха още по-тежки. Убежище за сън ни бе полето под стените на неприятеля. И от небе и от земя водата се събираше у нас. Какво тегло са мокрите дрехи! Косата да ти настръхне. А зимата птицеубийца, а снегът на Ида планина и мразовете непоносими? А лятото, задушната жега... Пладне. Отникъде ветрец да не повее над морето. Неподвижно то легнало в своите покои и дреме. Ни плясък на вълни, ни струя да зашурти... Но защо сега да плачем за това? Отиде си това тегло. Отиде си то и от онези, които умряха – о, те никога няма да помислят да възкръснат. Но каква полза да броим умрелите? Каква полза за преживелите още да мислят за минали страдания? Поврага всички тия изстрадани мъки! За нас, които останахме живи от войската на Елада доброто победи, злото не може да се бори с него. Да си заблазим, че виждаме светлината на слънцето и тъй ни се пада, защото и по сухо, и по море такива мъки видяхме! Превзета е Троя, корабите на аргивците носят плячката дар на боговете, които се тачат в Елада, те ще бъдат окачени по стените на техните храмове, за бъдни дни стар спомен. И така, блазя на нашия град, блазя на вождите, слава на Зевса, който извърши това! Всичко казах.

 

Хор: Не отричам, твоите думи ме победиха. Старците винаги искат всичко да узнаят. Тая радост ще е най-голяма за тая къща и за Клитемнестра, но и аз си имам своята радост.

 

(Излиза на сцената Клитемнестра, която бе влязла вкъщи докато траеше голямата песен на хора).

 

Клитемнестра: Отдавна ликувам от радост, още когато пристигна първият нощен огнен известник, от него узнахме, че Троя е паднала, че е разорена. И не един с укор ми надума: “Нима от пламналите главни позна, че Троя е паднала, че е разорена? Е, да, на жените е дадено да се увличат в такива празни работи”. Разбира се, според тия думи, аз съм била луда. Но пак си принесох жертвите. И, според женския обичай, навсякъде из града екнаха весели гласове един оттук, друг оттам, благодарствени моления в храмовете и миризливи огньове, пламнали с тамяни и редки билки. И сега няма защо да ми разказваш друго, нали? От самия цар ще узная всичко по-добре. Да бързам вече да посрещна с блясък нечуван завърналия се в родината си мой съпруг. Че за жената лъчите на кой ден са по-мили от лъчите на деня, в който бог праща здрав от войната нейния съпруг, тя да му отвори портите? Иди, кажи това на моя съпруг, да дойде по-скоро, желан от целия народ. Кажи му, че той ще намери в къщата си своята жена вярна, тъй както я остави, кучка на дома му, кротка за него, зла за неговите врагове, винаги еднаква на себе си, не е разбила никакъв печат на никоя врата през толкова дълго време. Колкото зная да позлатявам медните пари, толкова зная и сладост и грешна дружба с някой друг мъж.

 

Талтибий: За една благородна жена не е срамно да изкаже такива големи похвали за себе си, когато има право да говори тъй.

 

(Между туй Клитемнестра излиза).

 

Хор: Сама тя всичко ти изказа и ясно изтълкува мисълта си, за да я разбереш добре каква е. Говори сега, известнико, кажи ми иде ли с вас и Менелай, здрав и читав от войната, иде ли обичният цар на тая земя?

 

Талтибий: Не знам как да нарека лъжата добро. От това добро, мили съграждани, вие няма да се радвате дълго.

 

Хор: Не, не – ти ми кажи добри известия, но истинни. Лъжите лесно се откриват.

 

Талтибий: Тоя мъж изчезна от Ахайската война, и той и неговият кораб. Не казвам лъжа.

 

Хор: Дали той явно и самоволно се отдалечи от вас, или го завлече на някъде далеч от войската някоя буря, обща беда за всички ви?

 

Талтибий: Улучи целта като някой ловък стрелец: ти описа с малко една голяма беда.

 

Хор: Какво се говори за него между моряците? За жив ли го смятат или за мъртав?

 

Талтибий: Никой не знае, никой не може ясно да каже, а само слънцето, което храни силата на земята.

 

Хор: Кажи ни пак почна, как свърши за корабите тая буря, изпратена от гнева на божествата?

 

Талтибий: Хубавия ден не бива да петним с лошовестен език. Не може да се угоди ведно и на покровителите богове, и на отмъстителните. Когато някой пратеник известява с намръщено лице страшната напаст върху една разбита войска, раната на целия народ, безброй граждани, изпъдени из хиляди жилища с двойния бич, който върти Арес, с двойното кърваво копие – онзи, който носи вестта за такива събития – нека той да запее песента на злобните Еринии. Но аз ида радостен известител на победата, ида при един народ, изпълнен с радост – как аз ще смеся доброто със злото? Как да разкажа за тая буря, която връхлетя въз ахайците поради гнева на боговете? Заклели се морето и огънят – иначи тъй омразни един на друг – заклели си и се съюзили да погубят нещастната войска на ахайците. Яростта на развълнуваното море избухна нощя. Тракийски ветрове сблъскаха един с друг корабите и ги разбиха. Други пък носове забиха един в друг, всред водовъртежи и под пороите на дъжда изчезнаха, загинаха – завлечени в бездната от страхотния кормчия. Когато се яви пак блясъкът на слънцето, ние видяхме морето на Егея цяло цъфнало от трупове на ахайци и от кораби разбити. Бог някой, не човек, уловил бе нашето кормило, запази само нашия кораб здрав и го извлече из бурята, за да спаси и нас. Съдба спасителна сама сякаш се качи на нашия кораб и той не потъна нито в бурните талази, нито се разби о скалисти брегове. Спасихме се от смъртта в морето, излязохме на дневна виделина, едва вярвахме, че сме спасени, налегнаха ни тежки мисли за току-що налетялото голямо бедствие на разбитата ни и потънала войска. И сега, ако някои други има живи – и те мислят за нас като за умрели. И как не? Нали и ние мислим, че тях е сполетяла такава напаст? Дано така да бъде и това. Тъй че, можеш да се надяваш, Менелай може би ще дойде пръв и то най-скоро. Ако го вижда някой слънчев лъч и жив да гледа, по волята на Зевса, който не ще да е искал да погуби неговия род, все има надежда някога и той да се завърне жив у дома. Ти чу това и знай, че това е така.

 

Хор. Строфа І: Кой ли я нарече тъй вярно завеки? Не е ли някой от тия, които не виждаме? Не е ли някой бог, който е предвидял съдбината и е насочил нашия език дори в истината на случая? Кой я нарече Елена – пламък – тая съпруга копиебрачна и враждоносна? И наистина тя е Губикораб, Губимъж, Губиград . Излезе тя из меките постелки и из тъмните завеси на брачното ложе, понесе я веянието на великанския Зефир. По нея безброй мъже с безброй щитове, по дирите й като ловци, се спускаха. Лети корабът и се губи пред техните остри погледи, губи се додето спря до китните брегове на река Симоис, за да се почне кървава война.

 

Антистрофа І: Неотстъпното възмездие каза: това родство за Троя наистина кобно да бъде.

 

И навреме поиска изкупление зарад обидата на домакинската трапеза и на Зевса Гостен, поиска от ония, които празнуваха сватбата на младоженците с гръмки песни, що се пяха от роднините. Но сетне друга песен научи старият приямов град, друга песен гръмко да плаче, с повици против Париса, оженен за Пакостта. И оттогава никога не заглъхна тая тъжна песен зарад толкова напусто изгинали граждани.

 

Строфа ІІ: Някога някой отхранил лъвче бозайниче, пакостниче. То било кротко, то било мило за децата другарче, драга забава за старци доде е било малко. Вземе го в скути, люлее го като свое дете и го подруса, а то му ръката ближе, умилква се, когато е гладно.

 

Антистрофа ІІ: Но кога пораснало, показало нрав на тия, които са го родили. За да се отблагодари за отхраната си, то разкъсвало овците и си нареждало непозволени угощения. Цялата къща била опръскана с кърви. Голяма била мъката на овчарите, обилна кръвта на овцете. В къщата бил отгледан сякаш някой демон на кръвнината.

 

Строфа ІІІ: Така и Елена влезна в Илион тиха като усмивка на безветрено море, весел накит на имотен дом, зрак чаровен на очите, цвете на любовта, изгора на сърцето. Но когато се измени, горчив направи края на свободата тая несретна и страшна гостенка на приямидите, изпратена им от Зевса Гостен – Еринис – плачат на сватбите.

 

Антистрофа ІІІ: Стара приказка, често повтаряна от мнозина: голямо и пълно благуване не може да умре без лош род, че от благополучието се ражда злото на ненаситната неволя. Но аз не мисля като другите. Лошото дело ражда цял род лоши дела; доброто на добрата къща ражда само хубави рожби.

 

Строфа ІV: Старият грях ражда силен в злото на хората нов грях, рано или късно, кога му дойде времето на сгода: нов враг на светлината, зъл дух непреклонен, непобедим, в къщата греховна дързост на черната злост, прилика на родителите.

 

Антистрофа ІV: Правдата блясва и в задимена къща и слави честния живот. Очи отвръща от злато и имоти, събрани с окървавени ръце – и се скрива плахо в своя храм. И тя нехае за власт блажена с петното на позора.

 

И всичко довежда до неговия край.

 

(Пристига Агамемнон на царска колесница. Зад него седи Касандра, като пророчица с превръзки в косата и с дафинова пръчка в ръка. След колата войници).

 

Хор: Ела вече, царю, събори ти Троя, сине Атреев. Как да те викам? Как да те честя? Без да прекаля, без да намаля честта, що ти се пада? Мнозина в твоя свят обичат само привидността, мразят истината. Този ще заплаче заедно с клетниците, но скръбта не му гризе сърцето; онзи се радва с щастливия, мени си лицето като неговото лице, завистта си показва като усмивка. Но, който добре познава света – него не мамят очите му; той не се ласкае от лъжливо съчувствие, нито от сълзите на присторена дружба. И аз няма да скрия сега. Ти, когато поведе войската зарад Елена – ти бе за мене луд. Че лудост е да водиш народа на смърт без негова воля. Сега – ти победи – и те победиха: с искрена радост от дън сърце си спомнят теглата. Скоро и ти ще знаеш от гражданите кой зло е направил, кой добро в града.

 

Агамемнон: Най-напред поклон на Аргос и на родните богове! Те ми дадоха подкрепа да накажа с правда Троя и тук да се върна. Боговете не разгледаха делото с езика си . Всички единодушно сложиха своите гласове в кървавата урна и решиха: Троя да падне и да загине, корабът й в своите кърви да плувне. Победно гърми бурята на съсипиите, живата пепел издиша парите на старо богатство. Нека, нека въздадеме благодарност за това на боговете. Мрежи неизбежни простряхме над Троя – и само зарад една жена – ахайският щитоносен звяр, излязъл из утробата на коня, погуби целия град. Изгря квачка на небето. С един скок гладният лъв мина стените, нахлу и се пресити с царска кръв. Най-напред трябваше да кажа това за боговете. Сега и вам. Знам това, което ми казахте, казвам го и аз: малцина са ония на този свят, които не завиждат на щастливия си приятел. Двойна отрова разяжда сърцето на завистника, удвоява страданията: едната мъка е мъката, що си я има сам; другата му мъка е радостта на другия. Говоря от опит, защото добре видях огледалото на дружбата, образ на моята сянка са били всички ония, които мислех, че са ме били обичали. Само един Одисей – той не тръгна на драга воля, но щом еднаж се впрегна с мене, готов ми бе на всичко. А сега не зная дори дали говоря за жив човек, или вече за умрял. За всичко друго, което се отнася до държавата и до боговете, наедно ще се съветваме в събранието. И ще трябва да гледаме, щото това, което е добре да се закрепи и за бъдеще. А това, което има нужда от лекове, ще се опитаме да премахнем заразата, като горим или като сечем.

 

Но сега, да влезна в моя дом, да застана до огнището си и най-напред да дигна десница към боговете, които ме изпратиха толкова далече и пак ме върнаха дома.

 

Победо, ти бе винаги с мене, остани докрай при мен!

 

(Клитемнестра излиза от къщата и отива с насока към колесницата, пристига между хора и Агамемнона. Служителки вървят след нея с губери).

 

Клитемнестра: (към хора) Мъже, граждани, старейшини арговски, не ме е срам да изкажа пред вас любовта си към своя съпруг. Свенливостта на човека се губи с време. Няма да ви говоря за неща, които съм научила от други, а ще ви кажа теглото на моя собствен живот през онова дълго време, през което моят съпруг бе под Троя. Преди всичко голяма беда е жената да остане без мъж у дома, без подкрепа. И радост да чуе – радостта й веднага става тъга. Доде някой - донесе лоша вест, доде друг след него – още по-лоша изкръска вкъщи. И ето той – моят съпруг – да бе получил толкова рани, колкото му бе нанесла мълвата – сега той би изглеждал по-надупчен отколкото едно решето. Ако да бе умрял, колкото пъти го уби мълвата, той би бил някой втори трителесен Герион, който умря от отровната плащеница още на тоя свят, да не говоря за ония в долния свят под земята – и би умирал по един път под всяка. От такива страшни слухове неведнъж си увих въже около шията, неведнъж близки са късали това въже, за да ме спасяват.

 

(Към Агамемнона, който в това време се е поприближил с колесницата).

 

Поради туй не е тук сега, както би трябвало, твоят син, тоя залог за твоята и за моята вярност – Орест. Но не се плаши. Той се отгежда от твой един съратник и другар по копие – нашия приятел Строфий във Фокия. Той ме бе изплашил с двойни страхове. Едно да не би ти да бъдеш убит под Троя, друго да не би след това народът да вдигне буна и да свали съвета на старейшините. А, знаеш, природата на тълпата е такава: падналия тя тъпче още повече. Тези съвети бяха без всякаква хитрост.

 

Колкото за мене – пресъхнаха вече обилните извори на моите сълзи, няма вече ни капка в тях. В късни нощи късно си лягах. И все очаквах да светнат пламъците и да ми кажат, че си победил. Но пламъците не се показваха, изплакнах очите си, те са болни. А заспях ли, макар и за малко, ще ме събуди тънкото свирене на един комар, който си пръпка с крилцата. Събудя ли се – твоите мъки ми се явяват веднага повече и по-големи, отколкото през времето на дрямката ми. Но всичко претърпях, отмина. И сега мога да кажа с олекнало сърце: ето човека, ето песа на къщата, ето спасителната котва на кораба, високия замък, крепкия стълб, едничък син на баща. И ето земята, явила се пряко надежда на моряците, ето най-хубавия ведър ден след бурята на нощта, ето бистрия извор пред ожаднелия пътник. О, колко е сладко да зная, че си се избавил от всички големи и малки беди! И има защо да те посрещам с такива приветствия. Никой да не ми зловиди това. Че малко ли съм страдала досега?

 

А сега, мила главице, слезни ми от тая кола. Но недей, царю, недей стъпва на земята с твоите нозе, които стъпкаха Троя.

 

Прислужници, що се бавите още? Нали ви заповядах да постелете губери по пътя, който ще мине? Веднага застелете му с пурпур пътя към тоя дом изненадан, където го довежда правото и съдбата.

 

А всичко останало – то ще бъде моя грижа, нея да забравя сънят не ще ме принуди. С помощта на боговете ще се сбъдне всичко, каквото е решила съдбата.

 

Агамемнон: Ледино чудо, стража на моята къща, ти говори дълго както дълго и аз не бях тук. И нашироко простря речта си. Но похвалата е истинска похвала, когато иде от чужди тая почест. И сетне - не ме посрещай с такава мекушавост и нежност като някоя жена, нито пък като кога съм някой варварски княз. Защо ми са тия славни викове на тоя народ, прострян на земята? Защо са постлали тия скъпи пурпури по пътя ми? Завистта ли ме връхлита? Само на един бог се отдават такива почести. Аз съм човек и страх ме е да стъпя върху сияйния пурпур. Аз искам да ме посрещнете като мъж, но не и като някой бог. Народният глас що се вдигне – пък и да не са тези губери и пурпури. Благоразумието е най-големият божи дар. Блажен е който може да мине целия си живот в спокойно щастие. И аз, ако всичко ми върви тъй както във войната, и аз мога да се надявам.

 

Клитемнестра: Ти с това се противиш на моята мисъл.

 

Агамемнон: Но знай, моята мисъл ти не ще измениш.

 

Клитемнестра: Да не си обещал на боговете от страх тъй да постъпиш?

 

Агамемнон: Друг може да не знае. Но аз добре зная какво правя.

 

Клитемнестра: Какво, мислиш, би направил Приям, ако бе така победил?

 

Агамемнон: Струва ми се, той би стъпил върху пурпурните платове.

 

Клитемнестра: Тогава защо се боиш от упреците на другите?

 

Агамемнон: Да, но гласът на народа наистина е много силен.

 

Клитемнестра: Който не е изложен на завистта на хората, не е за завиждане.

 

Агамемнон: Една жена не бива да се бори упорито.

 

Клитемнестра: На победителите им приляга и да са победени.

 

Агамемнон: А ти много ли искаш тая победа?

 

Клитемнестра: Съгласи се. Дай ми с драга воля победата.

 

Агамемнон: Щом искаш, тъй да бъде. Нека скоро ми събуят обущата, тези покорни слуги на краката. Не искам да стъпча тоя пурпур. Ще ме види някой бог със завистливото си око. Как се боя да не би да не изцапам с краката си това богатство и тия губери, купени с толкова злато. Толкова за това. А тая чужденка гледай добре, благосклонно да посрещнеш вкъщи. Бог отгоре гледа на благия господар по-благо. Защото никой доброволно не се е предавал роб. А тази, която дойде с мен, ми е дар от войската. Тя е отбор цвете от богата градина. За да изпълня твоята воля, послушах те. И ето стъпвам върху тия пурпурни платове и влизам в моите покои.

 

(Агамемнон става бавно, несигурно, като без воля – към вратата на къщата. След него Клитемнестра).

 

Клитемнестра: (като върви) Ето морето – кой може да го пресуши? То храни безброй пурпури, скъпи колкото самото сребро.Тоя сок е най-доброто багрило за дрехите.С божия воля, царю, нашият дом има толкова много от това съкровище и никога няма да усети оскъда. О, колко тъкани платове бих хвърлила под твоите стъпки, ако бе ми казал пророкът, че с това ще мога да платя, за да се върне жива твоята душа! Коренът жив ли е, то и стеблото ще разпусне листи над къщата и ще я засенява от кучето Сириус, ще брани от слънчевия пек. Ти се връщаш в бащиното огнище на твоя дом, ти си като лятната жега дошла сред зима. А когато Зевс вари вино в ягоридата, тогава хладина и свежест е за къщата възвърналият се господар.

 

Зевсе, Зевсе, извършителю! Извърши, изпълни и моите желания! И не забравяй това, което се иска от теб!

 

(Клитемнестра си отива. Остава Хорът. Касандра седи все тъй безмълвна, сложила ръце на коленете си).

 

Хор. Строфа І: Защо тъй неотмахно само току облитат плахото ми сърце зли прокоби? И без да ги питам, без да ги каня, говорят ми това, което ще бъде. Пъдя ги, кудя ги като мъгливи призраци, но отникъде не иде твърдата вяра да кацне върху моята мисъл. Нали отдавна цъфна, прецъфтя времето откакто нашият бряг отпусна въжата на корабите, които понесоха войските към Троя!

 

Антистрофа І С очите си видях, че се върнаха, зная от себе си, не чух от други. И все пак, разкъсаните струни на душата ми пеят тъжната песен на Ериниите. И няма да сетя милата бодрост на никъква надежда. Иде, иде вече възмездието, вихър зли предчувствия подзели сърцето ми. Ах, поне само един, само един суетен блян да ме помилва! Ах, дано поне само един от моите страхове да е от тия, що се не сбъдват!

 

Строфа ІІ Краят на премного здраве насита не знае. Само една стена го дели от страшната му съседска болест. Пълен кораб на човешкото щастие право и дълбоко заплувал към радостни брегове; току виж разбил се – блъснат о някоя скрита под водата скала. Но, който иска да спаси нещо, ще прехвърли в морето малко от тежкото бреме, и коръбът няма да потъне веднага, целият имот на къщата няма да загине. И скоро обилие Зевс ще изпрати, златното жито ще буйне по ниви и ще победи неволите.

 

Антистрофа ІІ Щом накваси земята черната кръв на убития – кой и с какви песни и басни може да го съживи отново? Дори и чутния премъдър Ескулап, който възкресяваше и мъртвите със своите лекове, дори и него свъгли Зевс. И ако властната и над бога Орис не спираше ористта да дава повече от това, което дава, сърцето ми би изпреварило езика ми, би изказало всичко, що знае. А сега то въздиша в мрака, дави го гневът, ридае и роптае без надежда, че ще може да каже нещо овреме.

 

Клитемнестра: (излиза бърже) Вътре влизай и ти. Тебе думам, Касандра. Благоволи Зевс и теб да вреди в свещенослужението на тая къща, да вземеш участие в жертвопринушенията, които ще станат на домашния алтар. Слез от колата, остави тази гордост. Не знаеш ли, даже и синът на Алкмена сам героят Херакъл някога е бил като роб продаден и насила впрегнат в игото. Щом веднъж съдбата повелява това, нека се радва тоя, който изпадне в ръцете на господари от памтивека имотни. А тия, които от невидяло приберат неочаквано богата жертва, те във всичко са лоши и свирепи спрямо своите роби. Но ти ще имаш у нас всичко, каквото е редно.

 

Хор: Тия скръбни думи тя изговори на теб. Да би била не в тая орисна примка, би могла ти да искаш и да не искаш да послушаш, би могла да не послушаш.

 

Клитемнестра: Стига да не е като лястовицата, която чурулика чужд език, думите ми ще влезнат право в сърцето й и ще ме послуша.

 

Хор: Направи това, което иска от тебе. Тя те съветва това, което е най-изгодно за теб в такава неволя. Послушай, стани, слез от тая кола.

 

Клитемнестра: Нямам време да стоя тука на прага. Знай, всред къщи до самото огнище наредени са вече овните, които ще бъдат заклани и хвърлени в огъня. Да, ние не се и надявахме на толкова голяма радост. Ти сега, ако мислиш да ме послушаш – не ме бави само така. Ако ли пък не разбираш и не знаеш, какво ти казвам, тогава недей говори с глас, а само дай знак с ръка по чужденски.

 

Хор: Тая чужденка сякаш не може без ловък тълмач. Има вид на току-що уловен звяр.

 

Клитемнестра: Не може да не е луда, да не слуша гласа на своята злоба – нали е оставила родния си град, току-що разорен и е дошла тука. Тя току-тъй няма да свикне с железните юзди, няма, докато буйността й не ги облее много пъти с кървава пяна.

 

Но аз тук няма да се излагам повече пред нея и да я моля.

 

Хор: А пък аз не се сърдя, жал ми е. Клетнице, стани от тая кола, слизай, свий врат под съдбата и заучи робството.

 

Касандра : (на себе си) О! О! Ах! Аполоне...

 

Хор: Какво заахка и заохка с Аполона? Че той не е от тия, които се призовават с ридание.

 

Касандра: О! О! Ах! Аполоне, Аполоне!

 

Хор: Тя пак вика Аполона с нефелити речи. Че той де ще ти чуе плачове!

 

Касандра: Аполоне, Аполоне! (съглежда камъка на аполоновия олтар). Пътеводниче мой, Аполоне, ти си моя поломник. Но тоя път съвсем ме сломи.

 

Хор: Тя като че предсказва злото, което ще сполети самата нея. Силата на бога е останала и в поробената душа.

 

Касандра: Аполоне, Аполоне! Пътеводниче мой, Аполоне, ти си моя поломник. Где ме доведе? Где ме пороби?

 

Хор: В дома на Атридите. Да ти кажа - щом не знаеш. И не можеш каза, че бъркам.

 

Касандра: Да, да! В тоя грозен дом, в тоя дом на толкова убийства, на толкова бесилки... Жена мъжа си убива... цял е опръскан с кърви...

 

Хор: Като хрътка подушва таз чужденка, души кръв и ще я надуши.

 

Касандра: Ето, ето откъде зная. Чувам гласа им, плачат децата, колят ги... сам баща им яде опечените им меса...

 

Хор: О, ние знаем – ти си пророчица... Но нам пророци нам никак не трябват.

 

Касандра: А! А! Какво ли крои? Каква нова голяма, голяма беда пропълзя в тая къща – неизказуема, неизцерима? А помощта е много далече...

 

А! Кръвнице! Това ли правиш? Ти миеш, къпеш другаря на твоето ложе, пръскаш го – как да кажа края? Скоро, скоро ще дойде и той... Простира ръка, улавя ръка...

 

Хор: Пак не разбирам. Гатанки чух преди малко, тъмни слова чувам сега – не знам какво да мисля.

 

Касандра: А! Ааа! Това пък що е? Да не е примамка на пъкъла туй? Брачната покривка, тя е примката, примката убива... Ненаситен зъл дух на тоя дом – ликувай, скачай – ето ти кръв и грозота.

 

Хор: На коя Ериния заповядваш да завайка над тоя дом? Твоите думи – те не ме радват. Кръвта в жилите ми се вледени. Сякаш някой ме убоде с нож. Сякаш облак засени лъчите на гаснещия живот. Как бърза смъртта!

 

Касандра: А! А! Отделя бика от кръвта. Замотава черните му рога в плащеницата... Удря го. Той пада във водата на къпалнята. Казвам ти – окъпва го в кръвта на коварството.

 

Хор: Не се хваля, че мога да тълкувам изтънко пророчески думи, но това, това не ще да е на добро. Пък и пророците – от техните слова какво добро се е сбъдвало човеку? Колко словообилни са речите на пророците! И всяко слово е зло, и всяка дума е страхот.

 

Касандра: О! О! Колко съм нещастна! О! Каква злочестина ме дебне! Сълзи лея като оплаквам сама своята смърт. За какво доведе тука и мене бедната? Не за друго, а за да бъда убита заедно с тебе. Друго – за какво?

 

Хор: Божий бяс е нахлул в душата ти. Сама за себе си ридаеш със злоечен глас. Така сивото славейче плаче ненаплакано, уви! И само току вика с жалби на сърце “Итис! Итис!” И вехне животът му в тъги.

 

Касандра: О! О! Где е съдбата на гласовития славей! Боговете са дали нему крилато тяло, дали са му сладък, пълен с песни и без мъки живот. А мен в гърдите ми е забит двуостър нож.

 

Хор: Откъде те налита пустата боязън на твоята прокоба? Защо ридаеш със страшни греховни звукове, изпълняш с писъци небето? Кой те води по тъмните пътища на злите прокоби?

 

Касандра: О, тоя брак, о, тоя брак на Париса – той ни погуби. Скамандре, мила родна река! Ах, някога по твоите брегове растнах и цъфтях, пиех от твоите бистри струи. А сега – скоро сега ще почна да пророчествувам по бреговете на подземните води, на Кокита и на Ахерона.

 

Хор: Колко са ясни тези твои думи! Дете невръстно би ги разбрало. Нещо ме хапи вътре в сърцето, отваря кървава рана, когато те слушам как тежко оплакваш, как се мъчиш поради своята съдба.

 

Касандра: О, колко борби, борби издържа нашият град, сега разорен! О, колко жертви принесе баща ми вън от стените! Колко бикове от тучни лливади замучаха под ножа! Нищо, нищо не помогна, не направи да не загине градът, както е вече загинал. А и аз скоро ще сложа за вечен сън върху земята загоряло от кръв ухо.

 

Хор: И сега казваш това, което каза по-преди. Но, кажи, кой злосторен дух с такава страшна сила те нуди да пееш тез жалнозвучни и смъртнокобни мъки? Не зная, не зная какво ли ще стане.

 

Касандра: Но скоро бъднината няма да гледа изпод було като млада булка на сватба, тя ще грейне, ще блесне като слънце изпод облак. Ще зашуми, ще забучи като разбунтувано море, ще се разпени на бял ден зло по-голямо от всяко зло. И моите думи няма вече да ти са гатанки. И вие ми бъдете свидетели, че аз право вървя, че подушвам стъпките на нещастията, които са минали някога оттука. Рой Еринии, дружно забръмчали на коба, не ще отлетят от тая къща, не ще отнесат далече свойте невесели песни. И пияни от човешка кръв още повече вилнеят и не излизат от къщата тези Еринии неотмахни. Завили в къщата вой за минали злочестини, за първия грях. После проклинат тогова, който оскверни брачното легло на своя брат. Е, сбърках ли, не улучих ли право като ловък стрелец? Дали съм и аз бъбрива лъжеврачка, която си хлопа само тъй по портите? Кажи сега, закълни ми се, че зная наистина всички стари грехове на тая къща.

 

Хор: Но каква клетва – пък била тя и от сърце – каква клетва може да ни помогне вече? Да, да, дава ти се много. Ти си отхранена през море, далеч оттука и говориш за тоя чужд на тебе наш град като че си живяла в него.

 

Касандра: Пророк Аполон ми даде тая дарба.

 

Хор: Да не се е влюбил в теб той, богът?

 

Касандра: Някога от свян не бих признала това.

 

Хор: Да, щастливият е горделив.

 

Касандра: И какъв буен бе в любовта си към мене!

 

Хор: Дали се сбижихте както прилича на тия, които се обичат?

 

Касандра: Съгласих се, но излъгах Аполона.

 

Хор: Тогава имаше ли вече дарба да предсказваш?

 

Касандра: Да, предсказвах вече всички бедствия на гражданите.

 

Хор: А как можа да се спасиш от гнева на Аполона?

 

Касандра: Откак го излъгах, никой не ми вярва вече.

 

Хор: Но ние се боим да не предсказваш вярно.

 

Касандра: А! А а! Каква беда! Отново ме обзема мъката на верния пророк, вцепеняват ми езика първите тръпки на предчувствието. Ето ги, вижте ги, седнали там върху къщата – децата – сякаш призраци насън – децата – заклани от своите родители. Ето ги, ръцете им са пълни с меса от самите тях – техните черва, техните дробове – гадна храна, от нея яде и техният баща... Ето защо ви казвам – един страхлив лъв, останал дома да седи, премята се в брачното легло и крои как да отмъсти за това на върналия се вече у дома, уви, мой господар. Мой – трябва да тегля робското иго. Началник на корабите, разурител на Троя е, а не знае... о, езикът й пъргаво говори, лицето й се усмихва, но тя му готви гроба... дебне го със злото... Каква грозна е мисълта й! Женската убива мъжкото. Как да я нарека и да кажа истинското име на тоя грозен звяр? Двуглава змия, някоя скала ли в тъмни пещери, смърт на моряците, майка на пъкъла ли, която отрупва с необорни клетви своите близки?

 

И как изписна – тя, как изликува, като кога е победила в борбата, тя – нейната дързост няма край. Уж от радост, че се върнал мъж й !... И да ви убедя, и да не ви убедя – напразно е всичко. Пък и защо? Иде вече това, което ще дойде. И вие сами скоро ще видите, че съм била наистина истинска пророчица и ще се изпълните с тъги.

 

Хор: Гостбите на Тиеста от месото на неговите деца познах и изтръпнах от това. Цял съм страх като чувам и си припомням това, което не е измислица, а твърда истина. Но другото, което чух – това ме изтласна из правия път.

 

Касндра: Казвам: ще видите убийството на Агамемнона.

 

Хор: Мълчи, клетнице! Затвори си устата!

 

Касандра: И няма лек против това, що изрекох.

 

Хор: Да, ако се сбъдне. О, дано не се сбъдне!

 

Касандра: Вие се молете! А те – те си готвят убийство.

 

Хор: От кой мъж се готви това злодеяние?

 

Касандра: Хубаво си разбрал моето пророкуване!

 

Хор: Не мога да съгледам каква е уплетената примка.

 

Касандра: Че как тъй? Аз много добре зная да говоря по елински!

 

Хор: И Пития говори по елински. Но кой я разбира?

 

Касандра: О! Какъв огън нахлу в мен! Ах, ах, Ликие Аполоне, ах, горко ми, горко! Тая двунога лъвица, когато нямаше у дома истинския благороден лъв, тя е спала с вълка в едно легло, тя ме убива мене клетница. Тя бърка в отровата на своя гняв и мене, остри ножа да убие мъжа си и се хвали, че ще го убие, защото довел мене.

 

Защо ми са вече тия суети, тия накити, тия пророчески превръзки на главата ми? А теб, пророчески жезъл, теб искам да строша преди да умра. Махнете се, поврага. И аз ида подиреви. Обогатете някоя друга с вашите добрини...

 

Ето сам Аполон ми съблича пророческото одеяние. Аполоне, ти ме видя вече и в тези накити, осмивана от моите мили, а после, поради моите предсказания, мои врагове без причина. Търпях аз да ме наричат скитница, безпътница, лъжла, гладница, просекиня. И сега, ти Аполоне, пророко, направи мен пророчица и ме доведе до тоя край. Вместо на бащиния олтар да принасям жертва – тук в една кухня ще бъда заклана, ще потече топлата ми кръв. Но боговете няма да оставят тъй без отплата да мине моето убийство. Да, да, един друг ще дойде отмъстител за нас, ще убие майка си, ще отпати за баща си. Прокуден е той, далеч от тая земя заскитал, но той ще дойде да сложи венеца върху убийствата на своя род. Клетва голяма са си дали боговете да го доведат тука, щом падне баща му, щом легне заклан. Но защо въздишам аз тука пред тая къща? Не видях ли аз как загина родната Троя, не виждам ли сега как боговете са отсъдили същото и за нейните разорители? Да влезна вътре и да си взема дела. Напред към смъртта! Врати на пъкъла! Вам говоря, вас моля: удърът да бъде един и смъртен, да не се гърча от болки, нека тихо заедно с кръвта ми да изтече животът, тихо да склопя очи!

 

Хор: Триклетнице, премъдра жена, ти всичко каза. Ако наистина ти си познаваш съдбата, знаеш си края – как отиваш тъй смело към жертвеника като някоя крава, обитавана от боговете?

 

Касандра: Няма спасение. Не мога да бъда повече гостенка на времето.

 

Хор: Но който остане най-после, той е цар на времето.

 

Касандра: Моят ден дойде. Нищо няма да спечеля и да бягам.

 

Хор: Тогава знай – твоята смелост е твоето нещастие.

 

Касандра: Какво щастие за човека е храбро да умре!

 

Хор: Който благува, где ще ти слуша това!

 

Касандра: (изтръпнала) О! О! Татко! О – и тези твои скъпи рожби!

 

Хор: Какво видя? От какво се изплаши и тъй се отдръпна?

 

Касандра: О! О!

 

Хор: Защо е това “О! О!”? Да не би да видя някоя друга грозота в мисълта си?

 

Касандра: От тая къща вее кърваво убийство.

 

Хор: И как да не мирише? Нали се принасят вътре жертви!

 

Касандра: Но това е като пара, що излиза из гроба.

 

Хор: Да, не е, наистина не е сирийско благование.

 

Касандра: Да влезна вкъщи и да оплача моята и агамемноновата съдба. Стига живот.

 

О,о! Вий чужденки. Не, аз не треперя от страх като плаха птичка от вида на примката. Но – аз умирам – бъдете ми свидетели, да знаете – тая жена ще загине зарад мене жена, тоя мъж прелюбодеец ще бъде убит заради мъжа.

 

Аз съм гостенка на смъртта – това е моята гостба.

 

Хор: Бедната! Колко ни е жал за теб.

 

Касандра: Още веднъж искам да се изкажа и да поплача сама над себе си. Слънце, сетен път виждам твоите лъчи, сетен път те моля: нека моите убийци платят на отмъстителите за моята тъй дръзко разляна кръв! Умирам робиня... О, човешко щастие! Една сянка, един призрак те катурва. О, човешко нещастие! Една гъба намокрена с вода те изличава съвсем като писмо от плочата. И моята скръб за това е по-голяма, отколкото за всичко друго.

 

Хор: От щастие човек не знае насита. Ето ти дом с пръст сочен заради богатството си. Но само да похлопа щастието и там още веднъж – никой не ще излезе да каже: “Не влизай вече”.

 

Ето Агамемнону дадоха блажените богове да превземе трояновия град. Завръща се в родината си, славен и посрещнат с почести като някой бог.

 

Но сега – щом ще изкупува греховете и убийствата, на които са убивали преди него, щом ще умира защото са умирали други преди него – кой може, кой като знае това – кой ще се похвали, че е роден да благува?

 

Агамемнон: (извътре) О! О! Удари ме... умирам... в сърцето... (писък) между туй хорът се разбърква от вълнение. Старците говорят един по един. Те стават вече действащи лица.

 

Първи старец: Мълчете! Кой викна? Кой е ударен смъртно?

 

Агамемнон: О, о! Пак ме удари...

 

Втори старец: Царят изохка. Става каквото става... Бърже да обмислим какво да правим.

 

Трети старец: Ето моето мнение: да повикаме да дойдат на помощ гражданите.

 

Четвърти старец: Аз пък ще кажа веднага - още сега да навлезем вътре и да накажем престъплението докато е още с ножа в ръка.

 

Пети старец: И аз мисля така, давам съгласието си. На работа, няма време за бавене.

 

Шести старец: Да видим. Така започват всички, които се домотват да станат тирани.

 

Седми старец: Как си губим времето! А те тъпчат мъдростта на обмислянето и ръката им не спи.

 

Осми старец: Не зная аз какъв съвет да дам. Време за дело не остана, време за съвещание дойде.

 

Девети старец: И аз мисля така. Защото никакви съвети и решения не ще извикат убития от Ада.

 

Десети старец: Какво? Нима цял живот да се оставим да ни тъпчат тези натрапници, да си играят с нас?

 

Единадесети старец: Не може да се търпи това. По-добре да умрем.

 

По-лека е смъртта, отколкото тиранията.

 

Дванадесети старец: Но ние забравяме, че гадаем за смъртта на Агамемнона само по едни викове, които чухме.

 

Тринадесети старец: Нека разберем работата добре, че после да се гневим.

 

Четиринадесети старец: Съвсем сме съгласни с това. Нека по-напред сами видим какво е станало с Агамемнона, че после...

 

(Старецът се втурва към вратата на къщата. Иска да влезе вътре. Но отваря се широко самата врата, вижда се спалнята. В нея лежи простряно тялото на Агамемнона, покрито с плащеница. До него Касандра).

 

Клитемнестра: (Присреща старците. В ръката й двуостра секира. Челото й опръскано с кръв). Досега често съм казвала тъй насгода това – онова. Сега не ме е срам да кажа съвсем противното на това. Че иначе как ще може? Който иска на врага си да отплати като на враг – той ще трябва да се пристори, че е приятел. Да издигне високо и широко мрежата на своето отмъщение, че дивечът да не може да я прескочи. Отдавна, отдавна се готвя за тая битка. Забави се тя, но дойде навреме. Ето ме права стоя. Убих го. Свърших. И така свърших – не ида да отричам това, - така, че да не може да се брани, да не избяга от смъртта. Хвърлих му една голяма плащеница – голяма да не може да я отмахне – като мрежа върху рибата. Богат бе платът, смъртта бе неизбежна. Два пъти го ударих, два пъти писна той – той изнемогна, падна... пак го ударих – и Адът, гдето са прибрани мъртвите, възрадва се... Защото и Агамемнон щом падна, издъхна. Пръсна от устата му, шурна кръвта – и с кървави капки ме ороси. Тия капки ми бяха по-приятни отколкото е зевсовият дъжд за току-що разтворилите се житни класове в полето.

 

Такива са работите, аргоски старейшини. Ако ви е угодно – приемете ги с радост, ако ги приемате. Аз ликувам. Обичай е да се правят излияния за мъртвите. Тогава те са тука най-намясто. Тая чаша на тази къща той напълни със зло. Нека сега и той да пие от нея.

 

Хор: Дивим се на дързостта на твоя език. Ти говориш така за мъжа си – и се хвалиш с това!

 

Клитемнестра: Вие искахте да ме изплашите като някоя слаба жена, нали? Е, знайте сега – вам говоря, не ми мига окото от нищо. Все ми е едно – дали ще ме хвалите, дали ще ме корите. Ето този е Агамемнон, моят мъж. Мъртав. Смъртта му е дело на тази моя вярна дясна ръка. Толкова.

 

Хорът. Строфа І: Какъв лош плод на земята си изяла, ти жена? Каква отрова от морето си пила, та натрупа върху главата си тия кръвни бедствия, и върху тях клетвите на народа? Ти събори, ти уби. Изгнаница ще се скиташ като грозна страхот на света.

 

Клитемнестра: Да, сега ме осъждаш на изгнание, прокудена, омразна на гражданите, отрупана с клетви на народа. И за тогова тука, за него ти нямаш никакъв упрек. А той, без да му мисли, като някоя овца, грабната всред ливадата от неброено стадо – дъщеря си закла, своята дъщеря, моята скъпа и жъдена рожба! За да усмири, за да смили тракийските ветрове! Че ти – че ти не трябваше ли по-напед него да изпъждаш от тая земя, за да изкупи греховете си? Но ето ти – чу, узна, какво съм направила – и ми ставаш неумолим съдия. Но... я, правете каквото искате. Плашете, пъдете. Готова съм и за това. Който победи – той ще е господарят. Ако е решил някой бог да ви съсипе, то поне ще ви дойде умът, макар и късно.

 

Хор. Антистрофа І: Жестока си по сърце, дръзка по думи. Сякаш душата ти вилнее опиянена от кръв и убийство. Ето – на, това кърваво петно на челото ти – още не е умито, още не е изкупено. Отритната от всички ще бъдеш ти. Ти трябва да бъдеш убита, задето си убила.

 

Клитемнестра: Тъй ли? Тогава чуйте закона на моите клетви. Заклевам се в неотменната отплата заради моята мила дъщеря, кълна се в самото Възмездие, в Ериниите, за които и съсекох ей тогова тука – няма да допусна да влезе страхът в моя дом, няма, докато кладе огъня на моето огнище тоя мой Егист, който ми е верен и сега, тъй както е бил досега. Да, да той е не малък щит на моята дързост.

 

Ето го, лежи прострян тоя, който дръзна да обиди тая жена, тоя изгорник на разните Хризеиди там при Троя. До него лежи таз пленница, таз врачка, тази другарка по легло на тогова, тази пророчица, тази негова вярна любовница – проплувала с него на кораба му. Не, не – не ги постига нищо, което не заслужават. Този вече – оставете го него. Но таз – тя като някой лебед изпя си сетния смъртен плач – и сега лежи и тая негова изгора. Той ми я бе довел за подслада на моя брак, за гъдел на страстта ми, нали?

 

Хор. Строфа ІІ: Уви, уви! Дано ни намери бърза смърт, без големи страдания, без да ни е приковала дълга болест на леглото, дано ни дойде и ни донесе непобуден вечен сън! Убит е нашият добър цар, убит е той, който престрада толкова заради една жена – убит пак от престъпната ръка на една жена.

 

Строфа ІІІ: О, ти безпътна Елена! Ти – ти едната погуби толкова много души, погуби безкрай души при Троя! Ето ти сега венецът на твоята пакост. С кръв неизличима ти запечати славния живот на тоя мъж. Да, да с вражда бе осветен бракът – злоба го разби.

 

Клитемнестра: С вашите нападки, с вашия гняв не си навличайте това, което ще ви погуби. И за какво пак вините Елена? Като че тя едничка погуби толкова мъже, като че тя едната уби толкова данайски души, кат че тя само е причината на всичкото това безкрайно зло!

 

Хор. Антистрофа ІІ: Зъл дух – ти налиташ в тоя дом, въз двамата Танталиди! Ти ли вля в душата на жените тая дива Злоба, ти ли ми разкъса сърцето? Ето Злостта като гарван проклет – кацнала върху тоя труп – и грачи своята злорадост, ликува.

 

Клитемнестра. Антистрофа ІІІ: Да, сега вашите уста погодиха, какво трябва да говорят: вие призовахте с право потресения зъл дух на тая къща, на тоя род. Той дъжи душата си винаги жадна и я прави кърволочна. Още не засъхнала една кръв – друга се разлива.

 

Хор. Строфа ІV:Да, да – викай тоя велик зъл дух на тоя дом, тоя разярен демон! О,о! Погуби ни страшния тоя дух кръвожаден. О,о! Ти Зевсе, ти правиш, ти вършиш всичко. И може ли нещо да се случи с когото и да е било без Зевса! Какво ни иде без волята на боговете? О, царю, царю! Как да те оплача? Как да изкажа, колко те обичам? Ти лежиш, в тая паяжина уплетен, коварно убит. О, горко ми, горко! Ти лежиш тука на тоя стръмен, стръмен одър, убит от престъпна гнусна ръка с двуостра секира съсечен.

 

Клитемнестра: Вие казвате, аз извърших това. Но не говорете поне, че аз, аз съм жената на Агамемнона. Не. В моя образ се яви вехтия и неумолим отмъстител на Атрея, на неговата гнусна гозба. Той, той, отмъсти на тогова зарад закланите деца.

 

Хор. Антистрофа ІV: Че ти си невинна за това убийство – кой ще докаже? Кой? Кой? Дано дойде скритият отмъстител за бащата! Иде със страшна сила черното убийство да разлее кръвта на вашия род. Но отдето и да дойде Еринис, тя ще дойде с кръвта на детоядните уста. О, царю, царю! Как да те оплача, как! Как да изкажа колко те обичам! Ти лежиш в тая паяжина, уплетен, коварно убит. Гоко ми, горко! Ти лежиш тука на тоя срамен смъртен одър, убит от престъпна и гнусна ръка с двуостра секира съсечен.

 

Клитемнестра: Не, не – не мисля, че смъртта му е срамна, недостойна за него. Не той ли хвърли в тоя дом тая коварна злоба? Не той ли коварно закла дъщерята, която добих от него, непрежалимата моя Ифигения? Той тегли това, което извърши, не ще може да се хвали в Ада, че не е убит, както е убил.

 

Хор. Строфа V: Не знам, нямам ни ума, ни дума, тръпна от страх какво ще правя, щом вече загива тоя дом? Тръпна от пороите кръв, които се леят в тази къща - не дъжд, а порои. Възмездието насъсква злобната съдба за друго възмездие.

 

Антистрофа V: О, земьо, земьо! Защо не ме погълна преди да видя тогова проснат в сребърнобялата къпалня! Кой ще го погребе? Кой ще го оплаче? Нима ти ще дръзнеш, ти, която уби мъжа си – да го оплакваш? Нима ти ще дръзнеш да благословиш тази душа, на която извърши това, което извърши?

 

Кой ще изпее надгробните песни над гроба на великия тоя мъж? Кой ще го полее със сълзи от чисто сърце?

 

Клитемнестра: Не е твоя грижа това. Аз го убих, аз го погубих, аз ще го погреба, но близките му сълзи за него няма да леят.

 

Само Ифигения, неговата дъщеря, ще го пресрещне там на брега на бързата река на скърбите, ще го прегърне и нежно ще го целуне и ще го заведе в Ада.

 

Хор. Антистрофа VІ: Позор след позор. Не зная кой е по-голям. Убит е убиецът, кръвта вика за кръв. Живее, докато е жив Зевс във времената, живее тоя закон: който прави, ще тегли. Тъй се повеля. Кой може да пропъди от себе това, що е проклето в рода му, то лепне за него, то е споено с него.

 

Клитемнестра: Колкото за това – то е с истината. Ето, аз се заклевам пред злите духове на тоя дом – аз съм готова да се махна от тоя дом, колкото и да ми е тежко това, стига и той, злият дух, да се махне с мене. Нека той напусне тоя дом, нека наплаши други родове, нека ги кара един друг да се убиват. Аз ще съм благодарна и с най-малката частица от нашите богатства, нищо друго няма да искам от тука, стига ни и тоя зъл дух да се махне от тука, да се махне тая лудост на убийствата.

 

Егист: (с въоръжени войници) О, сладък ясен ден на моето Възмездие! Сега вече вярвам, че има богове, които от високо гледат и от високо наказват злодействата на тоя свят. Ето, с очите си виждам под тая мрежа от плащаници лежи проснат и мъртъв, лежи за моя наслада, за да изкупи греха на бащини му ръце.

 

Атрей, царят на тая страна, бащата на тогова тук, имаше препирня със своя брат – моя баща Тиест. Зарад властта Атрей изпъди баща ми от царството. Клетият Тиест, след като се увери за живота си, връща се пак в тоя дом. Бащата на тоя човек бил още със своята злоба. Но се престорил, че е приятел и казал, че ще приготви месо като за празник. И му дал да яде от месото на собствените му деца! Атрей прикрил под късове месо отсечените пръсти и бил изпълнен от злорадост. Тиест взима, яде, не знае нищо, яде смъртна гостба, както видяхте сега, смъртната гостба на атреевия род. Внезапно забелязва какво му се принесло. Писка, премята се, бълва – погнуса, ужас. Блъска трапезата, проклина съдбата на Пелопидите, обрича с клетви и закани, обрича на смърт целия ни род. Ето защо сега лежи мъртъв прострян тоя мъж. Аз го убих. И с право.

 

Аз бях третото дете на баща си – на тоя клетник. И мен – още пеленаче и мен изгониха заедно с баща ми. Растнах, станах мъж, съдбата ми посочи пътя до тука. Тогава и аз му поставих една примка. И макар и да бях отначало далече – всичко доведох до желания край. И сега – и да умра, не ми е жал, смъртта ми ще бъде радостна, защото видях, виждам тоя човек уплетен в примката на възмездието.

 

Хор: Егисте, от твоите дръзки гадости не се стряскаме ние. Ти казваш, че ти си убил Агамемнона, че ти самичък си скроил това позорно убийство. Тогава знай, твоята глава не ще избегне присъдата си. Добре да знаеш, народът ще те убие с камъни.

 

Егист: Ти смееш да говориш така, ти който седиш на най-последното весло, говориш пред тия, които държат кормилото? Стар човек не се учи лесно, но ти ще научиш скоро това, което трябва да узнаеш. Защото веригите и мъките на глада са лични учители и добри лекари на старостта. Сляп ли си, че не виждаш това? Не ритай на ръжена, за да не те убоде.

 

Хор: Жена! Ти остана да пазиш дома, но ти оскверни брачното легло на мъжа си, който бе на война. А щом се завърна, ти го уби, уби пълководеца на войската.

 

Егист: А тези думи ще ти бъдат извор на много твои плачове. Твоят език съвсем не прилича на Орфеевия. Знаеш – той със сладостта на своя глас всичко е привличал към себе си, а ти отблъсваш със своите низки вайкания. Ще те впрегна в ярема и тогава по-лесно ще се караш.

 

Хор: Че ти ли ще ми станеш цар на Аргос, ти ли, който, ако и да си скроил убийството на Агамемнона, не си имал смелостта да го убиеш със своите ръце?

 

Егист: Разбира се, работа на жената бе да го впримчи в хитрини. Защото отдавна аз съм белязън негов враг. Но сега аз ще заграбя неговия дом и имот и чрез тава ще имам и властта над държавата му. Който не се покори на волята ми, ще му сложа тежки юзди и ще го стегна като някое буйно жребче, ще го хвърля в затвор. Глад и мрак скоро ще го укротят.

 

Хор: Страхливец! Защо не посмя сам да убиеш? А остави на жена му - това петно на нашата земя и нашите богове – тя да го убие. Орест не е ли негде жив? Няма ли да му се даде някоя сгода да ви убие и двамата?

 

Егист: Ти се осмеляваш да говориш и да вършиши това, чакай...ще видиш ти.

 

Хор: Напред, другари, борбата настана! Всеки от нас да изтегли меча от ножницата.

 

Егист: С гол меч в ръка аз не се боя от смъртта.

 

Хор: Казваш, че си готов да умреш, нали? Нека тогава, нека да видим какво е решила съдбата ти.

 

Клитемнестра: (изтъпва се между хора и между Егиста) Не, мили мой, стига толкова зло. Нещастна, но богата бе жътвата и досега. И тъй, и тъй вече теглата са претежки. Не бива още да се обливаме с кръв.

 

Чуйте, старци, идете си от тука, идете си под стряхата на вашите къщи преди да ви сполети или преди да извършити това, което не прилича на годините ви. Ние извършихме това, което трябваше да извършиме. Ако е нужно да изкупуваме още със страдания, има ги доста и тъй, и тъй: доста ни е гневът на злия дух, който ни е обзел. Това мисли една жена, аз мисля така, ако обича някой да ме чуе.

 

Егист: Да ги оставя – тези ли да оставя да се гаврят с мен със своя мръсен език? И да подмятат такива слова, за да натрупват върху главата ми гнева на боговете? Току-тъй безразсъдно господаря си...

 

Хор: Не прилича на аргивец да лъскае такъв низък човек.

 

Егист: Ще дойде ден – аз ще ви науча вас.

 

Хор: Не. Бог ще накара Ореста да дойде тук.

 

Егист: Знам аз – тези, които са прокудени от родината си, те се хранят с надежди.

 

Хор: Тлъстей, гади правдата – власт ти е.

 

Егист: Знай, ще те накарам да ми платиш заради тая твоя глупост.

 

Хор: Надувай се, перчи се като петел пред кокошки, но...

 

Клитемнестра: Да не те е еня за техните празни лайове. Ти и аз – нали ще заповядваме и ще даваме законите на тая страна?

 

 

 

 

 

КРАЙ