Навярно на читателите не е неизвестно името на Анакреонт от Теос, поет, живял през 6-ти в. пр. н. е. Затова бързам да направя уговорка: сборникът стихове, известен под названието „Анакреонтически песни”, или по-точно „Пирови хемиямби на Анакреонт от Теос”, не принадлежи на него. Става думма за сбирка от 60 стихотворения от неизвестен автор (или автори), съставена векове след смъртта на самия Анакреонт.
И така, става дума за анонимен сборник, включван към антологията на Константин Кефалас, която пък, от своя страна, представлява част от известната Палатинска антология. „Анакреонтически песни” са създадени в късноелинистическо време, като по всяка вероятност авторите са повече от един и времето на написване на отделните стихотворения не е едно и също. Смята се, че първоначално е бил съставен сборник от първите 20 стихотворения, за който споменава още Авъл Гелий в „Атически нощи”, представяйки го като творение на Анакреонт, но вече изказвайки съмнение в неговата автентичност.
Въпросът за авторството на тази сбирка не е бил напълно изяснен до миналия век включително. В късноантично и византийско време тези стихове са били широко известни под името на Анакреонт и са ставали обект на граматически и риторически наблюдения, като още тогава в тях са откривали множество метрически нарушения, неприсъщи на текстовете на самия Анакреонт. Така че съмненията в автентичността възникват рано и чак до към края на 13-ти век се водят спорове кои от стихотворенията са наистина на Анакреонт и кои не са.
Едва през нашия век съвременните методи на изследване позволяват да се установи със сигурност, че никой от тези стихове не принадлежи на Анакреонт. За това се съди по различията в диалекта – наличие на дорийски и атически форми, докато самият Анакреонт пише на йонийски диалект, а също и по някои метрически неточности.
За съвременния човек изглеждастранна самата идея за сборник стихове, не само анонимен, но съзнателно неоригинален и умишлено подражателен. Наложилата се през миналия век представа за твореца-гений, който е значим не само със създадените текстове, но и с мощта на своята личност; идеята, че колкото творбата е по-отъждествима със своя създател – т.е. по-оригинална и по-лична – толкова тя е по-ценна; императивът за новост и неочакваност на казаното от поета – всичко това слага на всяко подражателство етикета на ниско качество и даже на някаква морална нечистоплътност. Такива са конотациите на думата „плагиат” – явление, като че ли по-предосъдително от обикновената битова кражба.
Нашият текст обаче се намира в епоха, в която отношението към автора и авторството е принципно различно. Анонимни поети от 6-7 век пр. н. е. пишат така наречените циклически поеми – малки епоси, допълващи Омир, имитиращи Омир, понякога приписвани на Омир. Ксенофонт пише своята „Гръцка история”, за да продължи съчинението на Тукидид, започвайки книгата си с думите: „Няколко дни по-късно...”. Водещ и определящ е жанрът, темата, а авторът е толкова по-добър, колкото по-незабележимо се вписва в каноните на жанра, в изискванията на традицията. Какво става с тогава с достигналите до нас прочути имена на автори? Те са също толкова безличностни, колкото и анонимните творби. Ако се вгледаме в биографиите на антични поети, ще видим, че това изобщо не са биографии в модерния смисъл на думата. Те са по-скоро изложение на мит – мита за родоначалника или най-яркия представител на един или друг жанр. Омир със своята мъдра слепота и седемте града, оспорващи си правото да му бъдат родно място, не е личност – той е самата кристализирала идея за епически поет.
Подобно нещо се случва и на Анакреонт – реално съществувал човек, участвал в основаването на колонията Абдера, работил при двора на самоския тиран Поликрат и при Хипарх в Атина и доживял до преклонна възраст. Въвеждайки в йонийската лирика темите за радостта от живота, любовта и виното, той осигурява бъдещата си митологизация. За потомците той е вече една митична фигура, благообразен старец с младежко сърце, весел и пощелив, проникнат от идеите на хедонизма и чувствената еротика. Съпровождат го радостните божества – Дионис, Ерос, Афродита. Оттутк нататък тези теми задължително се свързват с неговото име и неизвестният автор ще пише от името на Анакреонт и в негов стил. Анакреонт ще се превърне в сакралното основание за написване на един сборник подражания. И така, докато Хезиод получава своя жезъл лично от Музите, за да създаде съчиненията си, нашият анонимен поет ще приеме венеца, атрибут на пира, от стария Анакреонт, за да напише Анакреонтическите песни – от негово и в негово име.
Тази традиция излиза извън рамките на гръцката античност. В Рим тя нахлува чрез кръга на неотериците (Катул и приятелите му), слага своето отражение върху Хораций. В ново време тя е преоткрита в Европа след първото издание на Анакреонтическите песни през 1554 г. Пръв подема анакреонтовите мотиви Ронсар. Откриваме ги на много места в европейската поезия – наример у младия Гьоте, или пък в списъка на Лепорело за любовните приключения на Дон Жуан (ср. стихотворение № 14).
Ще добавя няколко думи за стихотворния размер на Анакреонтическите песни. Античното стихосложение и съвременният български стих са изградени на два съвършено различни принципа. Старогръцкият стих представлява закономерно редуване на дълги и кратки срички, а българският е силаботонически. Затова сложен и спорен е въпросътмогат ли да съществуват метрически адекватни преводи от старогръцки и нужно ли е да принасяме в жертва на безмилостния размер думи, метафори и образи, създавайки един изкуствен и нищо не говорещ на българския слух ритъм. Разбира се, някои антични размери вече традиционно са приети в арсенала на българската метрика (например хекзаметърът) – и читателят дори не подозира, че има пред очите си едно бледо подобие на съответния античен размер. Що се отнася до нашия текст, преводачката беше улеснена от факта, че размерът, в който са написани Анакреонтическите песни, има съответствие, привично за българското ухо и усет. На пръв поглед размерите, които използвам, са два: тристъпен ямб и четиристъпен хорей. Всъщност става дума за предаването на два варианта на един и същ старогръцки размер – хемиямб („полуямб”, т. е. половината от ямбичния триметър).
Впрочем преводачката дължи благодарност на анонимния автор (автори) и за още едно улеснение: този текст й даде възможност да си поиграе с него, за да го възпроизведе на български език със същото удоволствие от словесната и мисловна игра, със същата лекота и парадоксално съчетание от чувственост и риторическа дистанцираност, с което навярно той е бил създаван. С други думи, Анакреонтическите песни позволяват един лукс, рядко срещан при превода на антични текстове – шанса да се освободим от музейния пиедестал на сериозността, от Винкелмановското преклонение пред недостижимо за новото време съвършенство, от академичната прецизност и хладина, неизбежно създаваща у читателя убеждението, че античната литература е скучна. Ще си позволя да цитирам наставленията на мой колега и учител: „При работа с текста не губи самообладание”. Смея да твърдя, че не го изгубих пред лицето на тези изящни и остроумни стихове и се позабавлявах с тях добре. Приканвам читателя да се присъедини към моето удоволствие.