Омир

ОМИР

ОДИСЕЯ, ВТОРА ПЕСЕН

Превод: Димитър Душанов, 1894

 

ХОМЕРОВА ОДИСЕЯ. Песен Β’.

Итачаните в събрание. Телемахово отпътуване.

 

[1]           Щом се появи Ио (Утрото), дъщерята на зората, със своите червени като роза пръсти, обичливият син на Одисея стана от леглото си, облече се, преметна си острата сабя през рамо, обу си прекрасните обувки на хубавите крака и, като някой бог, излезе из стаята си. Щом излезе, веднага той заповяда на ясногласните глашатаи да свикат дългокосите ахейци на събрание, та завикаха глашатаите и ахейците завчас се засъбираха.

Tagged:  •    •  

ОМИР

ИЛИАДА, из ПЪРВА ПЕСЕН

Превод: Нешо Бончев, 1871

 

 

Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила,

сина Пелеева, който нанесе беди многобройни

роду ахейску, и Аду предаде души велемощни,

славни юнаци. А тях он во жертва на псетата даде,

птици зловещи нахрани:

ОМИР

ИЛИАДА, ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ПЕСЕН

Превод: Александър Балабанов, 1898

  

ХОМЕРОВА ИЛИЯДА. Песен ХХІІ.

Убийството на Хектора

 

Тъй избегàха троянци в града си както елени,

и на зъбарите стенни заседнали, те със вода си

жажда гасяха и пот си изтриваха; па и ахайци

дор до стените дойдоха, на рамене щитове свели.

Хектора òрис проклета пък вън да остане осъди, –                        5

там, при скаейските порти на Троя велика свещена.

Феб Аполòн на Ахила Пелеев тогава продума:

„Сине Пелеев, защо ме със бързи си нòзе ти гониш,

мене безсмъртнаго бога, – ти, който на смърт си обречен?

Бог че съм негли не знаеш, та тъй се ядосваш на мене?                10

Ето, заряза троянци, що тъй ги изплаши, и сега

всички в града се те скриха, а ти се пък тука отвлече;

ала не щеш ме погуби, – не стига ме нивга смърт мене!“

Нему пък, страшно разлютен, отвърна Ахил бързоноги:

„Далекострелец, от всички безсмъртни най-злият, с измама       15

ти ме отби от стените! С зъби си земята мнозина

гризнали биха, във крепката Троя преди да се вмъкнат.

Слава велика отне ми ти нине: тях леко избави,

без да те плаши отплата за твоята дързост жестока.

О, да бих сила аз имал, на тебе си пръв отмъстил бих!..“             20

Рече и с бързи се крачки той гордо запъти към Троя.

Както в надвара кон припка по равна поляна,

мята се леко и бързо, така си и сùнът Пелеев

пъргаво кършеше чудни нозе и колèне безспирно.

Пръв го Приям престарели съгледа, че там по полето                  25

тича, и както звездата, през есен коя се явява,

най-веч от всичките други блести в тъмнината среднощна,

тъй той сияйше. Звездата Орйоново куче наричат.

Светла е най-веч, но лоша тя бъднина нам предвещава:

треска ужасна за клетите смъртни със нея започва.                      30

Тъй пред гърдите Ахилови мед пламенееше ярко.

Старецът силно глава си удари с ръцете и после,

като нагоре издигна, замоли той сина си мили,

там пред вратите що беше застанал, заканен в душа си

с сина Пелеев Ахила борба да поемат двамина.                            35

Жално с ръце разпрострени си старецът сину продума:

„Хекторе, чедо обично, самичък, без твойте другари

вънка не стой ми; убит от Пелеец по-силен и страшен,

по-скоро твоята коба ужасна ще тебе да стигне.

О, ако бозите него обичаха, както и ази,                                         40

гарвани, кучета скоро му мършата биха изяли!

Малко и мен ще олекне от тежката нà сърце жалост:

той ме от толкова синове храбри юнаци отлъчи,

кат ги изби ил по острови чужди далечни продаде.

Ето и нине: троянци се върнаха, – двама от мойте                       45

тука не виждам аз сина: Ликàона йощ Полидора,

що Лаотоя, от всички жени най-добрата, роди ми.

Ако са живи пленèни, тях после щем лесно откупи

с мед и със злато: във къщи е спорно, защото премного

старецът Алтес прочути на своето чедо си даде.                           50

Тèжко на мен и на майка им, що ги родихме, във Ада

ако веч жилище имат; – а скоро за други ще мине

мъката, ако не паднеш ти мъртъв, убит от Ахила.

Мили мой сине, в стените укрий се, троянци, троянки

за да избавиш; и с слава велика ти сина Пелеев                            55

да не въздигнеш, душица си като изгубиш премила.

Разум дор още аз имам, смили се над мене злочести:

Зевс ще ме в прага на старост дълбока във мъки погуби

с много патùла: ще видя аз моите синове мъртви,

щерки си грабнати, всички земнùци разграбени, в боя                 60

о земя удрени клетите малки дечица без милост;

зверските ръце ахайски снахи ми ще млади развлачат,

мене пък най-после псетата ще да разкъсат пред входа, –

псетата, що съм ги хранил аз, за да ми бъдат пазачи:

щом като някой ме с медно острие прониже, погуби,                   65

та да ми моята мила душица извади, – тогава

там пред вратите, от мойта кръв кат се налочат, те злите

щат се изтегнат. На младия всичко прилича, и в битка

мъртъв да падне, и с копье да бъде пронизан, – за него,

мъртвия, щото се случи, прекрасно изглежда и мило;                  70

но за злочестните смъртни е най-тежко нещо, когато

белите косми, брадата на старец убит оскверняват

псета проклети!“ Така му се моли Приям престарели,

и от главата си скубеше бели си косми с ръцете.

Но не можа на юначния Хектор сърцето да трогне.                      75

Тамо от нейде и майка му с сълзи в очите яви се,

жално ридайше и бели гърди си отголи с едната,

с другата пък ръка тя си ненки подигна и сину

думи крилати продума, сълзи като ронеше едри:

„Хекторе, чедо, за тия гърди и над мене смили се!                       80

Ако съм нявга държала над твоите устни тез ненки,

скоро що мъки и плач запеляват, – спомни си туй всичко,

сине мой мили, и влез във стените, та тъй да прогониш

врàгът; – но пръв ти недей се захваща със него ужасни!

Цветенце миличко, теб ако той те погуби, тогази                         85

няма да мога на смъртния одър твой да те оплача,

сине, – ни ази, ни твойта съпруга, що много донесе

дарове! Бързо и псета при кораби гръцки теб тамо,

много далече от нази, на късове щат да направят!..“

Тъй те разплакани двамата думаха, молеха много                         90

чедо си мило, но Хектор се никак не трогна в сърцето.

Силний Ахила, що близу веч стигна, реши той да чака.

Както змията планинска, кога се е с лоши наяла

билки, край дупката чака човека, и пълна със жлъчка

злобно поглежда, та па се извива все около свойта                      95

дупка; – така, и разлютен безкрайно, не щя да отстъпи

Хектор, но бляскавий щит до стената той сложи, и силно

като въздъхна, на своето сърце юнашко продума:

„Ако се ази през портите вмъкна във Троя, горкò ми!

Пръв Полидам ще с укори зли да ме посрещне; и с право:           100

Той ме съветваше в Троя аз нашите да ги повърна

още през тая нощ кобна, кога се Ахил богоравни

с ярост подигна, но аз не послушах. О, колко по-харно

щеше да бъде! С безумство си нине народа погубих;

срам от троянки ме й дългонаметнати и от троянци,                   105

по-долен някой от мен горделиво да ми не продума:

„Хектор, облегнат на своята сила, погуби народа!“

Тъй ще да казват; тогава за мене по-харно ще бъде

срещу Ахила да тръгна, та или ще него убия,

или пък тука пред Троя самин ще загина аз славно.                      110

Що, ако щит си изпъкнал и шлемът си тежки оставя,

копьето остро до градската ако стена го аз сложа,

и се упътя с молба към Пелеева син безпорочни,

та да му дам обещанье Елена да върнем и с нея

всичко иманье, във Троя кое Александър донесе                          115

с кораби дълбокодънни (от туй е и свадата люта!), –

ако дадем на атрейците; а пък с ахайци по равно

всичко, що скрито й в града, разделиме и с клетва да свържа

старците в Троя, че всичко ще нà-две и право да лъчат? –

Що се пък мисли такива пораждат в душата ми сега?                   120

Няма с молба аз при него да ида и нито пък милост

той ще към мен да усети, ил да се засрами от нещо;

щом си аз гол – безоръжен остана, той ще ме убие

като жена беззащитна! – Но време ли й празен да чакам?

Тъй си, на камък под дъба седнàли, момиче и момък                   125

приказки празни приказват любовно дваминца!

Тука е по-добре двама на бой да излезем и нека

Зевс Олимпиец кому е победа приготвил да видим!“

Тъй размишляваше Хектор и чакаше страшни Ахила,

който веч близо бе стигнал, приличен на бог Ениавли,               130

шлеморазвяващи войн и на дясно си рамо тресеше

копье пелùонско, страшно; а около него сияйно

както огън или слънце при изгрев медта пламенейше.

Хектор пък, щом го съгледа, изтръпна, и нямаше смелост

там да остане, но порти остави зад себе, побягна.                        135

Синът Пелеев след него се спусна с нозете си бързи:

както соколът планински, най-бързий от всичките птици,

леко се спуща въз гълъбче нежно и пиле плашливо,

то се, горкото, надолу извива, а той го настига

с писък, и скоро душата му да го погълне желае;                           140

тъй и Ахил се направо затече и бързо, а Хектор

там под стените троянски премяташе силно нозе си.

Покрай скала и смокиня висока те минаха двама,

все под стените по пътя коларски кат тичаха силно.

Бистър достигнаха извор, от дето и два се притока                      145

на лъкатушна Скамандра изтичат; – единият топъл,

много се зиме над него дим изпарява, като от огнище;

другий и лете тече си студено кат сняг ил градушка,

ил като лед. И във тия речици си каменни има корита,

тука невести троянски и хубави, лични девойки                           150

бяло си платно и дрехите белеха: нявга то беше, –

нявга във мирното време, преди да надойдат ахайци...

Те покрай тия места заминàваха: в бягство единий,

другий по него. Напреде бе храбрият, гонен от бързи Ахила.

Не се за живина жертвена, не и за кожа те волска,                       155

що се на първий във тичане дава награда за скорост,

гонеха, но за душата на Хектора конесмирител.

Както в надвара по ширно поле за награда голяма, —

златен триножник, или пък на паднал мъж в битка жената, —

еднокопитни коне се надварят и мятат нозе си;                            160

три пъти тъй те Приямовий град обиколиха двама

с бързи си нозе. И всите ги бози видяха.

Първи продума Кронион – на люде баща и на бози:

„Ужас! Юначнаго Хектора мили, аз виждам, че гонят

окол стените. А моето сърце пък жали за него:                             165

много бедра е той бикови жертва принасял на мене

на многодолната Ида по чуките, още и в Троя,

там на високото място; а нине пък синът Пелеев

около Троя с краката си бързи го гони безспирно!

Я отсъдете, безсмъртни, – какво ще решенье да вземем:               170

пак ли от смърт да го ние избавим, или да позволим

него, юначния, смърт от Пелеева син да го стигне?“

Нему тогаз модрооката рече Атина Палада:

„Татко, о мълниеносецо, с облаци черни обкръжен!

Щò думаш? Искаш от смърт да изтръгнеш тогоз, що отдавна       175

веч да умре е обречен от своята тежка съдбина?

Ако; но знай, че ний всички безсмъртни не сме с теб съгласни!“

Неи пък в отговор Зевс събирачът на облаци рече:

„Ти се не бой, Тритогенийо, дъще обична; аз нине

не по сърцето си думам и кротък ще бъда към тебе:                      180

без да ме питаш, върши си каквото ти иска душата.“

С тези си думи подщрекна той нетърпелива Атина;

и от Олимп се високи тя спусна, надолу политна.

А бързоногий Пелеец пак гонеше Хектора силно.

Както сърничка планинска, когато я куче загонва                         185

низ по долини, поля, от леговище щом я изкара,

свива се, скрива под някои храсти, като я подушва,

тича по нея безспирно, доде я настигне и хване;

тъй и от бързи Ахил не можа да се Хектор укрие.

Всякога, щом се той спуснеше срещу вратите дардански              190

близо под кулите яки там, за да подмине с надежда

да го войниците, що са отгоре, защитят с стрели си, –

синът Пелеев му пътя пресичаше ловко: веднàга

пак на поле го изкарваше, а сам до града се държеше.

Както в съня си тогава, що гониш, не можеш да стигнеш,            195

нито от тоя, що тича по тебе, пък ти да избегнеш;

тъй и единий да стигне не можеше, другий да бяга. –

Дека би могъл от смърт да се Хектор ужасна избави,

ако се Феб Аполòн не изпречеше най-после тамо,

та да му вдъхне юнаштво и бързи крака му да стори?                   200

А на войската Ахил бързоноги с глава си знак даде:

никой по Хектора лък смъртоносен не смей да обтяга,

за да не грабне друг славата, сам пък той втор да остане.

Веч за четвърти път щом като извора стигнаха бистри,

златни си Зевс Олимпиец везни нагласи и във блюда                 205

жребия две за мъчителна смърт той постави: едното

бе на Ахила, а другото на конебореца Хектор.

Дигна от среде. Дошъл бе на Хектор денят му злокобни:

в Ада отиде. И Феб Аполòн го остави веч него;

а модроока Атина отиде при сина Пелеев,                                    210

близо до него се спря и крилати му думи продума:

„Слава велика за гърците ще да добием ний двама,

щом си убиеме Хектора, войн ненаситен във битки.

Няма да може той нине от нас да избяга веч никак,

дори и Феб Аполòн ако мъки безбройни изпита, –                       215

на земедържеца Зевса в нозете дори да се валя!

Тука постой ти сега, отдъхни си, а ази ще ида

тамо при оня, и ще го накарам със теб да се бие.“

Тъй му издума, а той я послуша зарадван в сърце си,

и се на копьето свое подпря медновърхо; Атина                          220

там го остави и при богоравния Хектор отиде,

на Деифоб по лице и по глас като се тя престори.

Близо до него се спря и крилати му думи продума:

„Доста те, братко, Ахил бързоногий измъчва и гони

окол стените на Троя; но я вече тук да останем:                            225

двама от сина Пелеев ний ще да се браним по-хàрно.“

Неи отвърна великият шлеморазвяващи Хектор:

„О, Деифобе, ти още напреж ми от всичките братя,

що ги Приям и Хекуба родиха, най-мил и драг беше;

а пък сега те сърцето ми още по-силно обича:                               230

ти зарад мене се само един престраши, щом съгледа,

и от стените излезе, а другите вътре остаха.“

А модрооката тъй му отвърна Атина Палада:

„Брате, по ред ми колене и татко, и майка ни стара,

още и всички другари прегръщаха с плач и със просби                235

там да остана аз; толкова страх се вселил бе в душа им.

Ала сърце ми отвътре го скръб неутешна гризеше...

Нека юнашки сега се ний бием, па скоро видя щем:

нас ли Ахил ще убие и кървава плячка замъкне

тамо при дълбокодънните кораби, или той люти                         240

от островърхото твое ще копье да бъде пронизан.“

С тези си думи Атина го срещу Ахила поведе.

Двамата врази един против други пристъпиха вече.

Пръв се обади великият шлеморазвяващи Хектор:

„Няма от тебе веч аз да се плаша, о сине Пелеев,                          245

както преди, кога обиколих в бяг аз три пъти Троя,

без да посмея нападът от теб да причакам; но сега

с теб за борба ми душата копнее безмерно! Па нека:

или да падна, или да надвия. Но първом ний клетва

трябва пред бозите да си дадеме: свидетели верни                       250

те ще ни бъдат, и щото сговорим, ще да го запазят.

Ако с победа ме Зевс Олимпиец дари и душа ти извадя, –

няма аз твоето тяло да скверня, но само от тебе

твойто оръжье прекрасно ще смъкна, Ахиле, а трỳпа

ще на ахайци да връча; така пък и ти да направиш.“                     255

Кат го накриво изгледа, Ахил бързоноги изрече:

„Хекторе, сега недей ми, омразнико, никак за сговор приказва;

с никаква клетва не свързват се левове силни с човеци,

нито пък сговор владей между вълци и агнета кротки:

винаги лошо си мислят и мразят се те помежду си.                      260

Тъй между мене и тебе спогодба не може да бъде,

дори от нас си единият мъртъв не падне, с кръвта си

за да насити тоз непобедимия воин Арея.

Всичките сили си сбирай: теб нине ти трябва да бъдеш

воин безстрашен, юначен. Веч нийде да бягаш не можеш.          265

Скоро богиня Палада Атина ще теб да убие

с остро ми копье. Бедите на мойте другари, що ти ги

зверски със копье погуби, сега дори ще да изкупиш.“

Рече и с зàмах си копье хвърли дълговърхо, което

Хектор прочути съгледа го и се запази от него;                             270

той си приклекна, а медното копье прехвръкна над него

и се в земята заби, но Атина го скоро изтръгна.

И на Ахила тя пак му го даде от Хектора тайно.

Хектор пък дума му на безпорочний Пелеев Ахила:

„Не погодù, о Ахиле, на бозите кой си подобен!                           275

Ти се похвали, но никак от Зевса не ти е позната

мойта съдбина. Изкусник във словото и хитродумец,

искаше да ме изплашиш, юнащина за да забравя.

Не като бягам в гърба ми ти копье ще остро забиеш,

но през гърдите ми право прокарай го, ако от Бога                      280

дадено теб е! А нине ти гледай от медно ми копье

да се избавиш; – ега се то цяло забие в телò ти!

И за троянци ще по-лесен боят да бъде, когато

веке изчезнеш, Ахиле, бедо ти най-страшна за нази!“

Рече така и със зАмах си копье хвърли дълговърхо.                      285

И погодù: във средата на щита Ахилов удари.

Но надалече си бързото копье от щита отскокна.

Хектор се силно ядоса, задето напразно утече

копье из ръце. Застана нажален, че нямаше веке

копие друго. И громко зовеше си той Деифоба:                             290

иска му дълго си копье; но тамо не беше веч тоя.

Хектор тогава се сети в ума си за всичко и каза:

„Тук Деифоба юнака аз рекох че виждам при мене,

но във града си е той, – излъсти ме Атина коварно!

Близо е вече тя, черната смърт, незабавно ще дойде;                   295

няма спасенье! Така е туй било угодно отдавна

Зевсу, а още и сину му далекострелещ. Напреди

те ме спасяваха често; но сега ме смърт веч настигна.

Нека поне да загина тук не без борба, не без слава,

и да извърша аз дèло велико, за прùказ да бъде.“                           300

Щом тъй издума, извади той мечът си остри, големи,

що му на пòяс висеше, и кат се изсили, политна:

както орелът се високолетни през облаци черни

спуска в полето на младичко агне ил заек плашливи,

тъй се и Хектор сам спусна и клатеше мечът си остри.                305

Но и Ахил бързоноги, изпълнен със ярост голяма,

буйно се спусна към него, отпред кат затули гърдите

с щита си лепоизписани; шлемът си четиривършен

бляскав той клатеше, а пък ресниците златни, на гъсто

що бе Хефест окол гребена чудно окачил, трептяха.                     310

Както оная вечерница, между звездите най-светла

що в мрачева полунощна по небо минува,

също си тъй пламенейше и острото копье, което

с зли във душата кроежи за Хектора, равнаго богу,

в дясна ръка си го силно тресеше Ахил бързоноги;                       315

и по телòто му лепо той място избираше, дето

най-вече би се заболо. На всъде на Хектор телòто

беше покрито със медно и красно оръжье, що той го

смъкнал бе от умъртвени от него Патрòкла; там току,

дето плещùте чрез костите ключни се съединяват                        320

с шията, гърлото беше отголено: тука е смъртна

раната! Тъкмо в туй място на Хектора, идещи възло,

бързий Ахил си замери със тежкото копье и хвърли:

то се през нежната шия промушна, излезе отсреща;

но не можа да пререже гръклянът му копьето остро,                    325

за да предкаже и Хектор Ахилу съдбата със думи;

падна в праха то. А богоподобни Ахил се похвали:

„Хекторе, види се, жив да останеш си мислил ти, който

без да се плашиш от мене, защото си бях надалече,

мили Патрокла погуби. Дете! Отмъстителят негов,                      330

много по-силен и сръчен, при кораби дълбокодънни

тамо далече аз чаках, и ето пребих ти нозете.

Псета и птици грабливи ще теб да разръфат позорно,

нему пък славно ахайците щат погребенье направи!“

А омалени продума му шлеморазвяващи Хектор:                          335

„Моля те, тако ти душа, колèне, и татко, и майка, –

псетата гръцки при кораби да ме разръфат не давай;

в откуп ти злато и много ще мед да получиш, Ахиле:

с дарове татко и стара ми майка щат тебе обсипа,

ако телò ми дома ти го върнеш, та мойте останки                         340

в огън да хвърлят троянците и на троянци жените.“

Нàкриво кат го изгледа, отвърна Ахил бързоноги:

„Куче, не думай за мойте родители, нито моли се

в мойте колене! Да би ми душата търпяла, на мръвки

бих те насякъл и сỳрово бих ти изял аз месото!                             345

Зло си ми много направил, и никой не ще от глава ти

псетата да ги разпъди, дори десеторно и дваесеторно

ако за откуп ми той донесе, па и още да дава!

Нито Приям пък Дарданов – и с злато той ако заръча

да те претеглят, – ни стара ти майка ще може да плаче                350

и да нарежда при смъртния одър на сина си мили;

но ще те псетата люти и птици грабливи разръфат!“

Хектор душа кат береше и шлемът развяваше, рече:

„Знам те аз тебе! И що ли те толкози молех напразно?

Тебе в гърдите ти сърце желязно се крие; но гледай                     355

поради мен боговете на тебе да се не разсърдят

в тоз ден, кога при вратите скаейски там ще те убият –

без да се плашат от твоята храброст – Парис и Аполон!"

Щом туй изрече, тъмата го смъртна завеки обгърна.

Па и на мъртвий веч Хектор продума Ахил богоравни:               360

„Мри! Смъртта си ще аз да причакам, когато на Зевса,

па и на други богове безсмъртни туй бъде угодно.“

Рече така и от трупа извади той медното копье;

възкрай го турна и кърваво сне от плещи му оръжье.

Тамо и други се стекоха синове храбри ахайски:                           365

на хубостта и на ръста се Хекторов чудеха всички.

Никой не спря се до него със копье си без да го мушне.

Чудно съседа си всеки погледнеше и му речеше:

„Ай, ай! наистина, нине е Хектор за пипане по-мек, –

не както по-преди, кораби с огън кога ни запали.“                       370

Всеки говореше тъй и го мушеше с копье си остро.

А богоравни Ахил бързоноги оръжьето грабна,

там пред ахайци застана и думи крилати изрече:

„Ой вий, приятели, чуйте управници, гръцки войводи:

веке със божия помощ затрихме тогова, що зло ни                       375

по-много стори, отколкото заедно всички троянци!

Нека нападнем сега на града ний Приямов, троянци

за да узнаем какво те кроят: дали щат да напуснат

яката крепост, щом тоя загина, или ще се борят

още упорно, че Хектора няма го без да се грижат. –                      380

Що се пък мисли такива пораждат в душата ми нине?

Тамо при кораби – ощ неоплакано, непогребèно,

мъртво Патроклово тяло лежи! Докле жив съм и мойте

мили държат ме колене, не ще го забравя аз него!

Нека умрелите памет изгубват, във Ада щом идат,                       385

ази и тамо не ща да забравя другаря си мили!

Нека сега пък със песни победни се върнем, ахайци,

тамо при дълбокодънните кораби с трупа на тоя.

Слава велика сдобихме: погубихме Хектора ние,

както на бога комуто троянци се кланяха в Троя.“                         390

Рече и за богоравния Хектор скрои поруганье.

Жилите той и на двете нозе му под глезни преряза,

ремъци волски прокара през дупките, и за колата

яко ги свърза; главата остави му тъй да се влачи.

После качи се в колата и дигна оръжьето красно;                         395

плесна ги с бича конете, а те се понесоха леко.

Облаци прах се над влечений дигат; косата му черна

бе се простряла; главата, коя неотдавна бе красна, –

цяла зарита в прах. Зевс олимпиецът даде

врагу в земята й бащина да се ругае над нея.                                 400

Тъй се главата на Хектора валяше в прах. Щом съгледа

майка сина си, тя гласно заплака; далеко

булото бяло хвърлù и косата си скубеше в ужас.

Жално и татко му мили заплака; и вопли, риданья се чуха

между народа по целия град на Прияма. Навярно,                        405

би си помислил човек, че хълмистата Троя висока

в пламъци от основанья разрушва се, цяла загинва!

С мъка народът едвам нажаленият спираше старец,

който през порти дардански се вън да излезе стремеше.

Той се търкаляше в прах и ги молеше всички троянци;                410

всекиго мъжа по име като го наричаше, дума:

„Стойте, другари! Без жал ме пуснете аз сам да изляза

вън от града, та да ида при кораби бързи ахайски;

там ще да моля тогоз дръзновени злодейца Ахила:

може би срам да го хване от мойте години преклонни                415

и да се над моя старост смили; та и татко му стар е,

оня Пелей, за беда на троянците що го отхрани, –

мене пък най-вече страшни беди той докара и болки:

толкова синове храбри юнаци ми той изпотрепа!

Жален съм, но не оплаквам аз толкова всичките други,               420

както едина мой Хектора мили, скръбта за когото

скоро във Ада ще мен да изпрати. Поне на ръце ми

той да умреше! Тогази наплакали бихме се много, –

майка му клетница, що го й родила, и ази злочести...“

Тъй със риданье издума, и с него ридаеха всинца.                        425

А из троянки Хекуба пък с глас вележален заплака:

„Чедо, на мене горката защо ми е веч да живея

в скърби ужасни? О, мъртъв си вече ти, сине, кой бе ми

гордост едничка и денем и нощем, а в Троя защита

и на троянци, па и на троянки, що тебе кат бога                           430

равно почитаха! Приживе слава велика им беше;

нине те веке настигна теб смърт и съдбина проклета!..“

Тъй със риданье издума тя. Но Андромаха не беше

нищо за Хектора чула, защото не дойде при нея

верен вестител, та неи да каже, че вънка от Троя                          435

нейният мъж е останал самичък в опасност. Тя сàма

в къщни глъбини пурпурна тъчеше си тъкан на дипли

и със прекрасни я цветенца шареше; а на слугини

гиздавокоси из къщи заръча големий триножник

да го поставят на огън, та топла да има за Хектора                       440

баня, кога се от битка ужасна завърне уморенъ.

Още – горката! – не знайше, че мъж й, далече от баня,

с ръце Ахилови от модроока Атина убит е!

Вопли, риданья тя чу, откъм кулата че се разнасят.

Цяла изтръпна. Совалката нàзем изпусна из ръце.                        445

Пак се обърна тя към лепокосите в къщи слугини:

„Нека със мене да дойдат две, що е станàло да видя.

Чух на свекърва си стара гласът и в гърди ми се силно

къса сърцето ми, – ще да изхвръкне из мене! Крака ми

се подкосиха, навярно децата на стари Прияма                            450

лошо е нещо слетяло. И (боже не дай туй да чуя)

страх ме е много, Ахил богоравни да не е отлъчил

Хектора смели сам от стените троянски далече,

та по полè да го гони и храброст злокобна, несрятна,

нивга на мира що го не оставяше, да му разбие:                            455

нивга не чака при другите ратници, но той напреде

тича, усилян от тая победна юнащина своя...“

Рече така и със силно разтупано сърце из къщи

кат полудяла излитна; – със нея и двете слугини.

Щом си тя стигна до кулата, хора де бяха се сбрали,                     460

бързо на зида качи се тя и се наокол озърна: съгледа

Хектора влачен далеч от стените! Безмилостно него

влачеха бързи коне къмто кораби дълбокодънни.

И мрачева непронизна очи й покри ги веднага! ...

Тя повали се назади и като че смърт я обгърна.                            465

Всичкият накит далеч от главата се нейна разпръсна:

панделки, светли повезки, венец, и закосник й хубав,

още и булото, що Афродита го златна ней даде

оня ден, с перестий шлем кога Хектор из дом я

на Етиона изведе, несметен кат откуп наброи.                              470

Много етърви и зълви стояха там край Андромаха,

свяст тя изгубила, бледна, и помощ и даваха.

Вече кога си на себе дойде и поемна си въздух,

Тя със риданье се посред невести троянски провикна:

„Хекторе, тежко и горко! С еднаква сме й двама родени              475

участ: ти в Троя свещена в дворците на стари Прияма,

ази пък в Тива, ей тамо при Плака – гориста планина –

в къщата на Етиона нещастни, що мене злочеста

още от малка отгледа. Защо ли съм се аз родила?

Сега ти в царството Адово вдън земя веке пропадна,                  480

а мен самичка в тъга непосилна ме в къщи остави,

клета вдовица! ... И още не може да дума детето,

що го родихме ний клетници двама; веч нито ти нему,

Хекторе, ще да му бъдеш закрила, нито пък то тебе!

Може би да се избави то от многослъзната битка                         485

с момци ахайски, но мъки, страдания пак го очакват

после; защото иманье, полета щат чуждите хора

да му разграбят. Детето сираченце щом си остане,

всички връстници ще него напуснат, и то ще се скита,

сявга главица навело и с мокри от сълзите бузи ...                       490

Често от нужда при бащини то ще отива другари:

на едногò ще полата да дърпа, на други хитонът;

от съжаленье ще чаша му някой подà – и за малко

устни ще само накваси, небце му ще сухо остане...

Често и дèте богатско, що има и татко, и майка,                            495

от угощенье ще него да пъди със бой и ругае:

„Скоро махни се от тука! Баща ти го няма при нази!“

И ще се върне разплакан при майка си, клета вдовица,

Астианакс мой, доскоро що, седнал на отчи колене,

винаги само тлъстина от агне и мозък ядеше;                                500

а пък когато му дойдеше сън, уморен от игрите

детски, той сладко заспиваше сявга в леглото си чисто,

в скути на свойта обична кърмачка на меки постелки...

Нине веч много беди те очакват, без татко остало,

мое дете, кое Астианакс ми троянци наричат:                               505

само ти, Хекторе, в Троя им беше защитник на порти

и на стените високи; сега пък далече от нази,

тамо при витите кораби ще те довършат веднага

червеи, псетата щом се наситят от тебе оголен, —

а пък във къщи стоят ти одеждите тънки, прекрасни,                   510

що са от женски ръце изтъкàни! Сега ти не трябват

вече, и никога с тях ти не ще се покриваш, а всички

аз изгори ща ги скоро на пламнала клада, за слава

твоя измèжду троянките и конеборци троянци.“

Тъй със риданье издума, и с нея жените ридаха.                           515

 

ОМИР

ИЛИАДА, из ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ПЕСЕН

Превод: Александър Балабанов, 1898

  

ХОМЕРОВА ИЛИАДА. Песен ХХІІІ.

Патрокловото погребение

 

Тъй във Илион всички ридаеха. А пък ахайци

тамо при витите кораби до Хелеспонта дойдоха

и се разпръснаха бърже – всеки на своя си кораб.

Сал мирмидонци Ахил не остави ги да се разпръснат,

а се обърна със думи към таз войнорада дружина:                           5

„О, мирмидоняни, вий бързоконни, обични другари,

нека йощ да не отпрягаме еднокопитните кони,

а да отидем и стигнем със тях и с колите ни тамо,

за да оплачем Патрокла. – Туй е за мъртвите почит.

Сетне пък – веке кога със риданье се горко наситим,                      10

ний ще отпрегнем конете и всинца ще там да ядеме.“

Рече, и всички ведно заридаха – начело с Ахила.

Триж окол трупа с риданье коне лепогриви погнàха –

страст към сълзите във тях им възбуди богиня Тетида.

Мокреха морския пясък сълзите, по тяхно оръжье                           15

медно течаха: скръбта им за вожда – страшилище врагу –

толкоз голяма бе. Громко заплака Ахил, кат постави

ръце си людеубийци другарю си върху гърдите:

„Радвай се, мили Патрокле, ти, – ако си в адска обител:

всичко, що бях ти обрекъл напреде, ще аз да извърша.                    20

Хектора тука довлякох веч и ще го хвърля на псета;

и – за мъзда на убийството твое – пред кладата нине

юноши лични троянски дванаесет ще да заколя.“

Рече туй – и за божествени Хектор скрои поруганье.

Ничком в праха той простря го пред смъртния одър Патроклов.   25

Вси мирмидонци тогаз от плещите си снеха оръжье

медноблестяще; а и гръмкоцвилни коне отпрегнàха,

на Еакида край кораба всички насядаха бърже

на многобройни тълпи. А пък Ахил погребалната гозба

щедро раздаде. Под остро желязо мучаха там много                        30

бикове, много овни се изклаха и блеещи кози.

Много свине белозъби и гойни тогаз се хвърлиха

в буйния огън Ефестов; кръвта се на потоци лейше

вред окол смъртния одър на сина Менитов Патрокла.

А пък войводи ахийски Пелеева син бързоноги,                              35

който роптайше за тежката участ на своя приятел,

със утешенья поведоха към Агамемнона славни.

Щом като в шатъра на Агамемнона равни на бога

стигнаха, на гръмкогласите там глашатаи казàха

скоро големи триножник на огън да турнат, да може                      40

синът Пелеев да склони от кръв да се смъртна омие.

Той се отказа сурово и клетва си даде със думи:

„Няма, кълнà се в Зевса, най-мощни от всички безсмъртни,

няма, не трябва глава ми вода да доближи, додето

мили Патрокъл във клада не хвърля и помен не сторя,                   45

и не острижа коса си. Дорде се меж живите движа,

нивга сърцето ми жалост таквази не ще да изпита...

Но засега да наседнем на тая печална трапеза.

Призори ти, Агамемноне, цар на народа, заръчай

да донесат от гората дърва и ощ все, що е нужно                             50

тук за умрелий, кой скоро във мрачната бездна ще иде,

та непресекният да го огън изгори веч и скрие

скоро от мен, а народът по работа да се разиде.

Думаше тъй и с вниманье те слушаха него покорно;

скоро обяд се приготви, и на трапеза седнаха                                  55

всички. От своя дял повече никой не искаше гозба.

После, кога си веч жажда и глад утолиха, веднага

всеки към своя се шатър запъти за сън и почивка.

А бързоноги Ахил край брега там на шумното мòре

горко заплака и легна, обкръжен от свойта дружина –                    60

тамо на пустия бряг, де вълните се удрят със плясък.

Сладък го сън осени незабавно, разля се навсъде

и разпиля му душевните мъки. Че доста Ахилес

бе се уморил, кат гонеше Хектора около Троя.

Тамо при него яви се духът на Патрокла злочести,                          65

нему самия приличен по същия ръст и очите

хубави, и по гласа му, и в същи одежди облечен.

Той над глава му застана и тия му думи продума:

„Спиш си, а менека мъртви забрави ме вече, Ахиле;

Нявга пък, жив кога бях, ти лелейше над мене.                                70

Веч погреби ме, та в царството адско и аз да се вмъкна;

нине ме пъдят върло душите – тез сенки на мъртви:

нито ме пускат те аз да преплавам реката; –

само се скитам там окол големите порти на Ада.

Моля те, дай си ръката, че няма веч аз да се върна                          75

от обиталище адско, ти щом кат ме хвърлиш във огън.

Вече ний двама не ще да си седнеме скрай от дружина,

та да кроиме съвети, решенья; погълна ме веке

черната смърт – от рожденье отсъдена мене.

Но и за тебе, Ахиле, на бозите кой си подобен,                                80

речено й тук – под стените на Троя свещена да паднеш.

Още и друго те моля и, може би, ще ме послушаш:

твоите кости от мойте далеч да не гуждат заръчай,

наедно нека почиват. Ведно си живяхме в дворците

ваши, от тоя ден още, Менойти кога ме доведе                                85

малък при вас, порад скръбното людеубийство от мене, –

нявга, когато погубих аз в спора за костни играчки –

без да желая сам, на Амфидамаса малкото дèте,

взе ме тогази и в вази отведе Пелей остарели.

Нежно отгледа ме той и нарече ме тебе съратник; –                        90

та и останки ни обща нек урна покрива всевечно –

златната тая амфора, що майка ти мила дари ти.“

Нему пък в отговор силни Ахил бързоноги продума:

„Що тъй, о, мили другарю, ти тука дошел си със просби,

всичко туй да ми заръчваш? Та ази, Патрокле,                                 95

все ще извърша покорно, ти както обичаш и искаш.

Но приближи се до мене; за малко ний нек се прегърнем

двама и с горко ридание да се наситиме нине."

Щом туй изрече, ръце си юнашки простря към Патрокла.

Но не можа да го хване; духът като дим под земята                         100

с тихо шумтене изчезна. Изумен Ахил се изправи,

плесна с ръце си юнашки и думи тъжовни издума:

„Тъй е, уви! и навярно в царството адско остаят

само душата и образ – животът завеки изчезва!

Ето през цялата нощ на Патрокла злочести душата,                         105

нему самия по образ прилична, стоеше при мене;

с плач и ридание горко ме молеше много за всичко.“

С тези си думи възбуди той страст към риданье във свойте.

В сълзи облени огрея ги тях розопръстната Еос

окол печалното тело Патроклово. А Агамемнон                              110

прати от всичките шатри мъже на дърва да отидат;

неуморимият воин излезе на всички начело –

вождът Мерион, съратник на славнаго Идоменея.

Тръгнаха те с дървосечни секири в ръце и с въжета

яки; пред себе си караха мулета бързи; и вредом                              115

низ планината: под нея, през нея и напрек минàха.

На многоизворна Ида на върха кога се качиха,

бърже те дъбие високовършни, големи сечаха

с остро наточена мед. И с трясък ужасен дървята

падаха тамо. Ахайци ги после насякоха бърже                                 120

и натовàриха мулета; тия, с крака си земята

мерейки, къмто полето се спуснаха през храсталаци.

Всеки дърварин по пънче си носеше – тъй им заръча

вождът Мерион, съратник на славнаго Идоменея.

Редом сваляха дървата край морския бряг, де Ахилес                      125

гробна могила издигна за себе си и за Патрокла.

Вече, кога наслагàха дървата безбройни, те всички

седнаха тамо да чакат. Тогази Ахил бързоноги

на войнорадите свой мирмидонци им заповед даде:

медно оръжие да си препашат, и всеки коне си                               130

пак да ги впрегне. Веднага туриха си всички оръжье,

и в колесници се вождите със огонвачи качиха.

Конните бяха напреде, последом пешаци вървяха

на многобройни тълпи, а в средата другари Патрокла

носеха. Те от глави си отсякоха всички косата                                 135

и затрупàха го с нея. Главата държеше Ахилес –

жален, че своя другар безпорочен изпращаше в Ада.

Стигнаха тамо, де беше им рекъл Ахил, и сложиха

Наземи мъртвий и бърже се зеха да редят дървата.

А на Ахил бързоноги тогава за друго му текна:                                 140

Скрая от клада застана и руса коса си отряза, –

речному богу Сперхею що бе я обрекъл баща му.

Тежко въздъхна и рече, във мрачното мòре угледан:

„Спèрхей, напразно ти татко Пелей обещание даде,

щом в татковнина се мила аз върна, коса ми в твоя                         145

чест да остриже, и да изгори хекатомба свещена,

и петдесет да заколи овни при рекичката тамо,

дето светият ти благоуханен олтар се издига.

Старецът туй обеща, ала ти не остави да стане.

Нивга не ще се завърна веч във татковнина си драга.                     150

Давам коса си Патроклу – той нека я вземе със себе!“

Щом туй издума, на мили другарин в ръцете коса си

турна. И страст за риданье във всичките вòйни възбуди.

Тъй би ридали те дор да угасне и слънчеви блясък,

пред Агамемнон Ахил да не бе се изправил и рекъл:                       155

„Сине Атреев, и после ще можем се доста наплака;

ала сега на ахайци заръчай (а твоето слово

най-веч се слуша) – от кладата да се оттръгнат и скоро

да наприготвят трапеза. А другото ний ще направим:

най-тежко нам е за мъртвий. Но вождите тук да останат."              160

Туй властелин на мъже – Агамемнон – щом чу, веднага

да си разиде по кораби стройни народу заръча.

Само гробарите тамо остаха дърва да нареждат.

Клада столактна – надлъж и нашир – направиха

и на върха й със жалост в сърцето гудиха мъртвеца.                       165

Много добичета гойни и витороги волове

тамо пред костра одраха и ги очистиха харно.

А благородни Ахилес с лойта им мъртвеца покри го

цял – от пети до глава; пък месото наокол наслага.

Съдове – пълни със мед и със масло – в средата постави,              170

малко наклонно към одра. Четир коне дългошии

той ги повали на кладата с тежки въздишки от ярост,

царят при свойта трапеза си кучета девет държеше, –

двете от тях той закла и във кладата ширна ги хвърли,

и благородни, юначни момчета троянски дванайсет                       175

с острие медно посече, със зли във душата си мисли.

Хвърли под кладата силен огън, та все да изтреби.

След туй Ахил със риданье завика си мили другарин:

„Радвай се, мили Патрокле, ти, – ако си в адска обител:

всичко, що бях ти обрекъл напреде, веч аз го извърших.                 180

И благородни, юначни момчета троянски дванайсет

с теб изгори ще ги огън, а Хектора, сина Приямов,

няма във клада да хвърля, ала на кучета люти.“

Тъй се закани той. Но не припариха псета при Хектор;

тях Афродита ги – Зевсова щерка – разпъждаше грижно                 185

денем и нощем. Тя Хектора с розово масло намаза,

за да се не покварява – от бързите кони повлечен.

Феб Аполон пък чер облак свали от небе на земята

и засени го туй място, де Хектор бездушен лежеше,

силни на слънцето пек да не мож му изсушва отнигде                  190

нежната кожа прекрасна и жилите на членовете.

А на умрели Патрокла пък кладата не разпали се.

Но на Ахил бързоноги тогава за друго му текна:

скрая от клада застана и се помоли на двата

вятра: Борей и Зефир, кат им хубави жертви обрече.                       195

С чаша им златна стори възлияние и ги помоли

да се покажат, та буйно да пламнат дървата, по-скòро

да изгорят труповете. Веднага молбите щом чу ги,

лека Ирида богиня се спусна с вест към ветровете.

Вси ветрове на гощавка във къщи на буйни Зефира                         200

бяха се сбрали. Ирида дойде и застана на прага

каменни. Щом я видяха те, рипнаха всички на нòзе.

Всеки при себе си канеше нея, но тя не поиска

нигде да седне, отказа и тия им думи издума:

„Не е за сядане. Къмто струите летя океански –                               205

на етиопите в царството, де хекатомба се дава

на боговете безсмъртни; и ази ще там да се гостя.

Ала Ахилес Борея и шумни Зефира ги моли

и обещава им хубави жертви, за да се покажат

и да раздухат те ширната клада, в която е хвърлен                           210

мъртви Патрокъл, оплакван от всичките вòйни ахайски.“

Щом туй изрече, политна. И ветровете рухнàха

с силно бучене; и облаци те закарàха пред себе,

стигнаха скоро морето. Подигна вълната, раздвижи

духане звучно. Запряха се във плодородната Троя                           215

и се втурнаха във кладата... Огънят силно шумеше,

цялата нощ те над кладата пламък държаха и звучно

вееха цяла нощ, и богоравни Ахил бързоноги

черпеше вино от златен съд, с чаша двустранна безспирно

нàзем го лейше и мокреше с него пръстта, кат зовеше                     220

громко душата на своя другар злополучен Патрокла.

Както бащата ридае при клада на син младоженец,

свойте родители който със ранна си смърт огорчил е,

– тъй и Ахил, на другаря си като гореше телото,

плачеше и забикаляше кладата с тежки стенанья.                             225

Вече когато изгрея зорницата, ден що предказва,

и златоризата Еос кога над морето простря се, –

кладата почна да гасне, а пламъкът буен пресекна.

И ветровете назад за дома се веднага върнàха

низ по Тракийското мòре и там забучаха вълните.                           230

А пък Ахил си от кладата тръгна и легна уморен.

Сладък го сън осени незабавно. – След малко ахайски

вси пълководци начело с Атрида се сбраха при него.

Техните глъчки гръмливи и шум разбудиха Ахила.

Рипнал от съня, той тези им думи продума:                                     235

„Сине Атреев, и всички вий други прехрабри ахайци,

най-напред кладата вие със руйно я вино полейте,

та и осталата сила на огъня нека изгасне.

После пък костите ще да сбереме на сина Менитов;

но ще отбираме вярно, позна-щем ги лесно кои са:                         240

той във средата на кладата беше, а другите всички

в края горяха ведно – разбъркани коне и човеци.

Костите в златен ковчег в лой двупластна обвити ще турнем:

нека те там да почиват, и аз дор се скрия във Ада.

Много висока могила сега не заръчвам да стройте –                       245

само прилична да бъде. А после когато загина,

ширна, висока ахайците нека могила издигнат, –

вие, които след мен ще останете на кораби вити.“

Рече, и всички се на бързоноги Ахил подчиниха.

Най-напред кладата, огън додето я беше обхванал,                         250

с руйно я вино поляха. И спадна осталата пепел.

С плач те на мили другарин свой белите кости събраха

и ги гудиха във златен ковчег с лой обвити двупластна,

после във шатър под тънък прекрасен ги плащ оставиха.

Кръг начертаха до кладата и на могила основи                                255

тỳриха. Скоро и хълм невисок над земята се там издигна.

След туй поискаха да си отидат те, ала Ахилес

тамо задържа тях и ги накара да седнат на кръгло.

Скоро от кораби дълбокодънни докара награди:

разни котли и триножници, мулета, бикове, кони,                          260

широкопоясни млади робини и сиво желязо.

 

 

 

ОМИР

ИЛИАДА, из ПЪРВА ПЕСЕН

Превод: Петко Рачов Славейков, 1881

 

ИЛИЯДАТА на Омира

 

Пей ми, попей ми, богиньо,

за гнева з’ Ахилесова,

на Ахилеса Пелидов,

за гнева за проклетия,

който злини си безбройни

докара на ахейците;

много души си юнашки,

доблестни в ад той пропрати,

а им телата остави,

за да ги късат псетата,

птиците плътоядните

Tagged:  •    •  

ОМИР

ИЛИАДА, из ШЕСТА ПЕСЕН

Превод: Иван Вазов, 1884

 

 

Хектор и Андромаха

 

      Тамо дойде Андромаха, след нея слугинята млада,

чедо в обятия стискаше, чедо невинно, незлобно,

плод на взаимна любов, прелèстен, звезда лучезарна.