Ксенофонт, Киропедия или Възпитанието на Кира, Книга първа (1939)

 

КСЕНОФОНТ

 

КИРОПЕДИЯ или ВЪЗПИТАНИЕТО НА КИРА

(КНИГА ПЪРВА)

 

Превод: Драгомир Карадимчев, 1939

 

Електронна обработка: Марина Тодорова, 2008

 

 

 

Г л а в а   п ъ р в а

 

            Понякога ми е идвала на ум мисълта, колко демокрации са били катурвани от хора, които са искали да бъдат управлявани другояче, вместо демократически, както и колко монархии и олигархии са вече премахнати от тълпата, и колцина тирани още в началото на своето властване са били бърже сваляни, докато други такива, макар и кратко време да стоят на власт, биват тачени с удивление като мъдри и щастливи мъже. За мнозина съм научил, как дори в собствените си домове имат, едни много, други твърде малко роби, и въпреки това съвсем не умеят да си служат дори и с малкото такива, макар и да са техни господари. Освен това размишлявал съм още, че и говедарите и пазачите на коне са собствено началници или управници на говедата и конете и че всички, които се наричат пастири, би трябвало еднакво да се смятат за началници или управници на животните, намиращи се под тяхна власт. При това всички тези стада, доколкото виждах, се подчиняваха по-охотно на своите пастири, отколкото хората на своите началници. Защото стадата отиват там, където ги закарат пастирите. Те пасат по места, на които ги завеждат, и избягват такива, от които ги гонят. Освен това животните позволяват на господарите си да се ползват от техните произведения тъй както си искат. До сега още не съм чул и видял някое стадо да е въстанало против своя пастир, било, че не желае да му се подчинява, било, че не му дава да се ползува от неговия плод. Напротив, стадата са много по-упорити към чужденците, отколкото към своите господари или към тези, които се ползват от тях, докато пък хората не въстават против никого толкова, колкото против онези, за които усетят, че имат намерение да ги управляват. Размишлявайки, прочее, върху тези работи, аз дойдох до заключението, че за човека, по силата на неговата природа, е много по-лесно да управлява животни, отколкото човеци. Обаче, когато си помислих, че е имало един персиец на име Кир, който е успял да спечели власт над толкова много хора, градове и народи, тогава бях принуден да променя мнението си в смисъл, че не е нито невъзможно, нито пък много трудно нещо да се управляват хора, стига само това да се върши с умение. За Кир, например, знаем, че са му се повинували охотно хора отстоящи на много дни, даже на месеци път, други, които никога не са го виждали, а трети, които са знаели добре, че изобщо няма да го видят, и въпреки това доброволно му се подчинявали. Но от друга страна, и той се е отличавал твърде много от останалите цари, от тези, които били приели властта от бащите си, както и от онези, които са я били спечелили сами. Например скитският цар, макар и скитите да са многоброен народ, не би могъл да разшири властта си върху никой друг народ, а би бил доволен да продължава да владее своя собствен народ. Същото може да се каже и за тракийския, и за илирийския цар, и за другите народи, за които имаме сведения. Например, за народите в Европа и днес още се говори, че са автономни и не са зависими един от друг. Но Кир, като намерил в Азия такива именно свободни народи, макар и да тръгнал с малка войска от персийци, без бой подчинил мидийците и хирканците, после сирийците, асирийците, арабите, кападокийците, жителите на велика и малка Фригия, лидийците, карите, финикийците, вавилоняните, сетне завоювал бактрите, индийците и киликийците, също саките пафлагоните и магадидите, и много други народи, на които дори имената не могат да се изброят. След това разширил властта си и върху гърците, живущи в Мала-Азия, а като слязъл към морето, - и върху кипряните и египтяните. Така той покорил тези народи, които се различавали по език не само от него, но и по между си. И ако могъл все пак да простре властта си над толкова голяма земя, то е било породи страха, с който поразил всички, тъй, че никой не смеел да предприеме нещо против него, а от друга страна съумял да внуши на хората такава любов към себе си, че те винаги считали достойно за себе си да бъдат управлявани от него. Народите, които той покорил, са толкова много, че би било цял подвиг за човека дори само да пропътува земите им, на където и да тръгне от столицата, било към изток, запад, север или юг. И така, понеже аз смятам този човек достоен за удивление, потърсих да узная какъв е бил по произход, какви природни заложби е имал и на какво възпитание се е радвал, та толкова се е отличил в изкуството да управлява човеци. Онова, което можах да науча отвън и това, което смятам, че лично съм установил за този човек, ще се опитам да разкажа тук.

 

 

Г л а в а   в т о р а

 

            Според както се твърди, бащата на Кира ще да е бил персийският цар Камбиз. Последните се наричат по името на Персея. Майка му, по общо признание, била Мандана, дъщерята на мидийския цар Астиаг. И днес още персите възпяват в приказки и песни извънредната красота на Кира, неговото човеколюбие, неговото честолюбие и неговата любознателност до там, че е бил готов да понесе всякаква мъка и всякаква опасност, само и само да заслужи похвала. Такава характеристика се дава на неговата външност и на неговата душа. Що се отнася до възпитанието му, то е било чисто персийско. Според обичаите на персите целта на възпитанието трябва да бъде общественото благо, противно на обичаите в повечето други държави, които оставят всекиго да възпитава децата си както желае, а и самите възрастни да живеят както искат. Чак след това заповядват да не се краде, нито граби, да не се влиза насилствено в чужда къща, да не бие никого без причина, да не прелюбодейства, да се подчинява всеки на началника си, и други подобни. Когато някой престъпвал някои от тези правила, налагало му се наказание. Докато пък персийските закони, взимайки предварителни мерки, се грижат, щото от началото гражданите да не бъдат такива, че да се предават на лоши и срамни деяния. И то, грижат се по следния начин: в Персия има един площад, наречен “площад свободен”, на който са построени дворецът и другите държавни здания. На това място не се позволява на търговците да застават с стоките си и да викат с грубите си и непристойни гласове, за да не се смесва тяхната глъчка с благочинието на образованите хора. Този площад е разделен на четири части: едната е за момчета, другата за юноши, третата за възрастни мъже и четвъртата е за онези, които са прехвърлили годините на военната служба. Съгласно закона всички се явяват на своите места и то момчетата и възрастните – при изгрев слънце, а старейшините – когато им е възможно, освен в строго определените дни, когато вече са длъжни да се явят. Юношите спят леко въоръжени около държавните здания. Изключение се прави само за женените измежду тях. За тези не се следи строго, освен, ако е предварително казано да се явят, но все пак смята се за не добро да отсъстват често. Начело на всяко от тези поделения има дванадесет началници, тъй както и самите персийски племена се делят на дванадесет. За ръководители на момчетата се избират измежду старейшините онези, за които се знае, че най-добре ще ги възпитат. За ръководители на юношите се определят измежду възрастните онези, които също така се смятат за най-подходящи да направят юношите най-подходящи да направят юношите най-добри. За ръководители на възрастните се поставят онези, за които се мисли, че най-добре ще ги научат да изпълняват заповедите и нарежданията на върховната власт. И за старейшините се избират надзорници, които наблюдават щото и те да изпълняват задълженията си. А сега, за да стане по-ясно, как се грижат персите, за да създадат най-добри граждани, ще разкажа, какви задачи са поставени на хората от всяка възраст поотделно.

            Момчетата посещават училището, за да се учат на “справедливост”. И това те казват също така, както у нас се казва, че децата отиват на училище, за да учат четмо и писмо. Техните учители прекарват по-голямата част от деня в това да ги “съдят”, т.е. да им произнасят присъди, да им обясняват що е право и що криво. Защото случва се често и на децата, както и на възрастните, да се обвиняват взаимно в кражба, грабеж, насилие, измама, хулителство и други подобни. И когато разберат, че някой е виновен в нещо, наказват го. Наказват също и оногова, когото намерят, че обвинява несправедливо. Също съдят и за провинение, поради което хората най-вече се мразят, а най-малко дават под съд именно за неблагодарност. И когато узнаят за някого, че е могъл да поблагодари за нещо, но не е поблагодарил, и него наказват строго. Защото те мислят, че неблагодарниците ще се отнасят еднакво пренебрежително и към богове, и към родители, и към отечество, и към приятели. Те мислят също, че и безсрамието е едно последствие от неблагодарността, понеже последната най-вече изглежда да води към всичко срамно. По-нататък те учат децата също на скромност или умереност, а за да се научат да бъдат скромни или умерени много помага това, дето те гледат през целия ден, как по-старите живеят скромно и умерено. Учат ги още на послушание към властта. Много помага и това, дето те гледат, как по-старите усърдно се покоряват на своите началници. Учат ги и на въздържание от ядене и пиене. И за това много допринася примерът на по-старите, които не отиват на ядене преди да получат разрешение от своите ръководители, както и това, че самите момчета не ядат у дома при майка си, а при учителя, и то когато за това дадат знак началствените лица. За ядене си носят от къщи хляб и към хляба като гозба – горчица, а когато някой е жаден и иска да пие, има си гърне, с което черпи вода от реката. Освен това учат се да стрелят с лък и да хвърлят копие. До шестнадесетата или седемнадесетата година момчетата вършат това, а след туй минават към ефебите, т.е. юношите. Тези ефеби или юноши прекарват живота си по следния начин: десет години от как излязат от възрастта на момчетата, те спят около държавните здания, както казахме по-горе, от една страна, за да пазят града, а от друга, да се научат на скромност или умереност. Защото изглежда, че тази възраст се нуждае от най-много грижи. През деня те се отдават в услуга на своите ръководители, ако има нужда за общите работи. Когато пък е нужно, всички остават около държавните здания. Излезе ли пък царят на лов, той извежда с себе си половината от стражата. Това той прави често пъти през месеца. Излизащите на лов трябва да имат стрели с калъф, една сабя в ножница или един топор, а още и един щит и две копия, от които едното да хвърлят, а с другото да си служат от близо в случай на ръкопашен бой. Причината, задето ловът е поставен под грижите на държавата и че царят е негов предводител също както в война, че сам той гони дивеча, стреля по него и се грижи щото и другите да вършат същото, е тази, дето те смятат това занятие като най-доброто упражнение и подготовка за война. Ловът приучва хората да стават рано, да понасят студ и горещина. Той ги упражнява да ходят и да тичат, а при нужда ги заставя да убиват с стрели и копия дивеча, където им попадне. Често човек калява и духа си, особено когато се появи насреща някое силно животно. Защото, когато то е близо, трябва да умееш да удряш, а докато се приближава от далече, трябва да се пазиш. Така че, мъчно е да се намери нещо от военен характер, което да липсва в лова. Когато излизат на лов, юношите носят, разбира се, повече ядене, отколкото се полага на момчетата, но иначе то е равно на тяхното. И в време на лова често нямат възможност да ядат, напр. когато стане нужда било да чакат дълго дивеча, било по други причини рекат да продължат лова. В такъв случай закуската ядат на вечеря и продължават лова на следния ден до вечерта, като смятат тия два дена за един, понеже са изразходвали ядене за един ден. Това правят с цел да се приучат, та ако стане нужда и в война, да могат да го понасят. Гозбата на тези юноши се състои от дивеча, който убият. В противен случай ядат горчица. Ако ли някой мисли, че яденето е безвкусно, когато към хляба има само горчица, или пиенето е неприятно, когато пият вода, то такъв да си спомни, колко е вкусно ечемичена каша и пшеничен хляб, когато човек е гладен, и колко е сладка водата, когато човек е жаден. Останалите пък у дома фили (племена) не престават да се грижат за онова, което са научили като момчета, т.е. да стрелят с лък, да хвърлят копие, като постоянно уреждат по между  си борби. Уреждат се също народни състезания, като се дават награди. В която фила има най-много най-опитни, най-мъжествени и най-верни борци, гражданите хвалят и почитат не само настоящия им главатар, но и оногова, който ги е възпитавал като момчета. С останалите младежи властите си служат, когато потрябва, било да преследват разбойници, било за друго нещо, което изисква сила и бързина. Това вършат ефебите (юношите). След като изкарат така десетте години, те влизат в поделението на възрастните мъже. От това време нататък те прекарват двадесет и пет години по следния начин.

            Преди всичко, също като младежите, те се отдават в служба на властите за полза на общите работи, където има нужда от умни и здрави хора. А ако трябва да тръгнат някъде на война, така възпитаните вече мъже не заминават с лъкове и копия, а с тъй наречените ръкопашни оръжия, с броня на гърдите и щит в лявата ръка, както се вижда от изображенията, а в дясната ръка с меч или сабя. От тези мъже се назначават всички длъжностни лица, освен учителите на момчетата. Като изминат двадесет и петте години, те са вече горе-долу прехвърлили петдесетте години и минават тогава към по-старите от тях, които се наричат старейшини. Последните не ходят вече на война вън от земята си, но остават у дома си и биват съдии в всички общи и частни дела. Същите произнасят и смъртни присъди, същите избират и всички чиновници. И когато някой измежду юношите или възрастните наруши в нещо закона, началниците на племето или който от другите иска, го заявяват и старейшините, след разпит, го изключват. Изключеният прекарва остатъка от живота си в безчестие.

            Но за да стане по-ясна за читателя персийската форма на управление, ще се повърна малко и съвсем на кратко ще поясня това, което се каза по-горе. Известно е, че персите са на брой около 120 хиляди. От тях съгласно закона никой не е лишен от правото на почетни места и служби. Напротив, всеки е свободен да праща децата си в обществените училища, където се учи “справедливост”. Обаче само онези, които могат да издържат децата си, само те ги пращат, понеже са без работа. Останалите, които не могат, не ги пращат. Онези, които минат през народните училища, могат да прекарат юношеската си възраст между ефебите, докато онези, които не са получили горното образование, нямат това право. Онези пък, които успеят да изпълнят до край своите задължения при юношите, на тях се позволява да се причислят към възрастните мъже и да взимат участие в властта и почестите, а онези, които не прекарат при юношите, не влизат в класа на възрастните. Които пък прекарат с безукорно поведение при възрастните, стават старейшини. Така се достига до старейшините след като се премине през всички степени на дълга и почестите. Тази е формата на управление, при която персите мислят, че могат да създадат най-добри граждани. И днес още са останали свидетелства за умереността им в ядене и пиене и за това, как добре смилят храната вследствие правилното функциониране на органите им и отделянето на веществата им. Например, и днес още в Персия се смята за срамно нещо човек да плюе, да се секне или изпуска газове, смята се за срамно да застане някъде на видно място, за да пикае или върши друго подобно нещо. Това не биха могли да издържат, ако не биха преработвали в тялото си тази влага тъй, че тя да се отделя по друг път. Това е, което имам да кажа изобщо за персите. А за да дойдем на въпроса, който си поставихме в началото, ще разкажем сега делата на Кира, като почнем от юношеската му възраст.

 

 

Г л а в а   т р е т а

 

            До дванадесетата си година или малко по-вече Кир бил възпитаван по гореописания начин. При това той се е отличавал със своята способност да схваща бърже това, което учил, така и да изпълнява всичко хубаво като същински мъж. По това време Астиаг поканил дъщеря си да дойде заедно с сина си на гости при него. Имал силно желание да го види, понеже чувал, че е надарен с отлични телесни и душевни качества. И тъй, Мандана идва при баща си, като взима с себе си Кира, своя син. Когато, едвам пристигнал, Кир разбрал, че Астиаг е баща на майка му, тоз час, както бил по природа любвеобилен, прегърнал го и го целунал подобно на стар приятел и познайник. Виждайки после, как бил украсен с изписани очи, натруфено лице, с изкуствени коси, както е било обичай у мидийците, - всичко това: дългите пурпурни мантии, горните палта с дълги ръкави, огърлиците около шията, гривните на ръцете, - са мидийско производство, докато у туземците перси и днес още са по-прости не само дрехите, но и начинът на живота им. Като видял, прочее, дяда си така украсен, впивайки поглед в него, извикал: “Мамо, колко е хубав дядо!” А когато го запитала майка му, кой според него е по-хубав, татко му или дядо му, Кир отговорил: “От всички персийци, мамо, най-хубав е татко, но измежду мидийците, които видях било по пътищата, било тук в двореца, този мой дядо е най-хубав.” За тези думи дядо му го прегърнал и целунал, облякъл му красиви дрехи, удостоил го с честта да носи огърлици и гривни и го украсил с тях. И където и да излизал, разхождал го на кон с златна юзда, както и сам имал обичай да се разхожда. А Кир, като дете обичащо красотата и почестите, радвал се на облеклото си и хвърчал от удоволствие, задето се учел да язди. Защото в Персия, която е планинска страна, поради трудността да отглеждат и да яздят коне, било рядко нещо дори човек да види кон.

            Когато Астиаг се хранел с дъщеря си и с Кира, желаейки момчето да яде по възможност по-приятно, за да не му е мъчно за дома, поднасял му блюда с най-разнообразни ястия, подправки и лакомства. А той, както се разправя, казвал:

- О, дядо, колко труд си създаваш с това твое ядене, ако речеш да простираш ръка към всички тези блюда и да вкусваш тези най-разнообразни гозби.

– Какво? – казал Астиаг, - дали този обяд ти се вижда много по-хубав от вашия в Персия?

А Кир отговорил така:

- Не, дядо, но у нас пътят към насищането е много по-прост и по-прав, отколкото е у вас. Защото нас ни довежда до това засищане хляб и месо, а вие, като бързате към същото, правите завъртулки нагоре-надолу и едвам стигате това място, дето ние отдавна сме дошли.

- Но, дете мое, - казал Астиаг, - ние правим тези завъртулки без мъка. И ти като вкусиш, ще видиш че тези работи са приятни.

- Но и ти, дядо, – казал Кир, - както виждам, се отвращаваш от тези ястия.

На това Астиаг отвърнал:

- От къде заключаваш, дете мое?

- Защото виждам, че колкото пъти се докоснеш до хляба, не си бършеш ръката от нищо, а когато пипнеш някое от тези ястия, веднага си очистваш ръката с кърпата, като че съвсем се отвращаваш от това, дето тя е омърсена от ястията.

На това Астиаг отговорил:

- Макар и така да мислиш, дете мое, то все пак вземи и наяж се на месо, за да пораснеш и се върнеш у дома си като юноша.

Едвам казал това и той му поднесъл много месо от дивеч и от питомни животни. А Кир, като видял много месо, казал:

- Наистина ли ми даваш, дядо, всичкото това месо, да си послужа с него както поискам?

– Разбира се, чедо мое, – отговорил той, - давам ти го.

Тогава Кир взима месото и го раздава на стоящите около дядо му слуги, като казва на всекиго поотделно:

- На тебе това, защото с готовност ме учиш да яздя. На тебе – защото ми даде едно копие, та да си имам и аз едно. На тебе, защото служиш хубаво на дядо. На тебе, защото почиташ майка ми.

Това правел, докато раздал всичкото месо, което получил.

- Ами на Сакас, – казал Астиаг, - на виночерпеца, когото аз най-много ценя, нищо не даваш?

            Този Сакас бил хубавец-мъж и имал почетна служба да пуска при Астиага онези, които имали нужда от него или да спира онези, за които той смятал, че не е навременно или уместно да ги пусне. И дързък като момче от нищо още несплашено, Кир запитва:

- А защо ли, дядо, толкова много цениш този човек?

На това Астиаг, шегувайки се, казал:

- Не виждаш ли, колко хубаво и елегантно налива виното.

            И наистина виночерпците на азиатските царе изпълняват службата си с особено изящество. Те сипват чисто и държейки чашата с трите пръста, я поднасят томува, който ще пие, тъй че да я вземе най-удобно.

- Кажи, дядо, на Сакас, – обърнал се Кир към Астиага, - кажи му да ми даде и на мене чашата, за да ти налея и аз така красиво, да пиеш, та да спечеля твоето благоволение, ако мога.

И Астиаг му казал да даде. Тогава Кир взима чашата, изплаква я така добре, както виждал да прави Сакас, после, като застава сериозно и многозначително, подава я елегантно на дядо си, което нещо доставя голям смях на майка му и на Астиага. Сам Кир избухва в смях, хвърля се на шията на дядо си, прегръща го, целува го и едновременно говори:

- О, Сакасе, ти си загинал! Ще те изместя от службата ти. Защото от една страна по-хубаво от тебе ще наливам виното, а от друга – няма да го изпивам сам.

            Както е известно царските виночерпци, когато подават чашата, изсипват малко вино от каната в лявата си ръка и го изсърбват, за да не би, ако са сипали отрова в виното, да постигнат целта си.

            Шегувайки се, Астиаг запитал Кира:

- Защо така, Кире, като подражаваш в всичко Сакаса, защо не сръбна и ти от виното?

– Защото, вярвай Бога, уплаших се да не би в каната да има примесена отрова. И наистина, когато ти даваше угощение на приятелите си по случай твоя рожден ден, ясно видях, че той, Сакас, ви наливаше отрова.

– Че как така можа да узнаеш това, чедо мое?

– Ей така, лесно, понеже ви видях, че бяхте убити и телом и духом. Защото най-напред вършехте сами онова, което не позволявахте на нас, момчетата, да вършим: всички едновременно крещяхте, не се разбирахте един другиго, пеехте, и то много смешно и, макар да не обръщахте внимание на певеца, кълняхте се, че пее отлично. По-нататък, ако и всеки от вас да подчертаваше своята сила, все пак, когато ставахте, за да играете хоро, не само не можехте да играете в такт, но дори нямахте сили, за да се изправите на краката си. Бяхте забравили съвсем, ти, че си цар, а другите, че са ти подчинени. Тогава аз за първи път разбрах, че това, което правехте, е свобода на словото[1], тъй като никога не млъквахте.

На това Астиаг казал:

- Ами твоя баща, като пие, не се ли опива?

– Съвсем не.

– Ами какво прави?

– Какво ли? Просто на просто престава да има жажда. Друго зло не му се случва. А може би причината е това, че не му налива вино такъв човек като Сакас.

Тогава майка му казала:

- Но защо така, дете мое, все нападаш Сакаса?

А Кир отговорил:

- Защото, да си кажа правото, мразя го! Понеже често, когато искам да влезна при дядо, този мръсен човек не ме пуска. Но аз те моля много, дядо, дай ми три дена да властвам над него.

А Астиаг казал:

- Че как ще властваш ти над него?

– Много просто: ще застана като него на входа и когато дойде за закуска, ще кажа, че не е възможна сега никаква закуска, понеже Негово Величество има важна работа. Ако ли продължава да настоява за ядене, ще кажа, че си при жените, докато го измъча така, както той ме измъчва, когато не ме пуска при тебе.

            Такива веселби им правил Кир във време на ядене. А когато през деня разберял, че или дядо му, или вуйчо му имат нужда от нещо, то мъчно било друг някой да го изпревари да извърши работата. Толкова много се радвал да им угажда в каквото може.

            Когато пък Мандана се приготовлявала, за да се завърне при мъжа си, Астиаг й се молел да остави Кира при него. А тя отговорила, че би желала всичко да направи за баща си, само мъчно би могла да остави детето, ако то не желае. Тогава Астиаг казал на Кира:

- Мило дете, ако останеш при мене, най-напред Сакас няма да ти бъде господар на входа за към мене, а когато пожелаеш да влезнеш при мен, в твоя власт ще бъде. И ще ти бъда благодарен, ако по-често идваш при мен. После, ще се ползваш от моите коне и от други колкото би искал, а когато си заминаваш за дома, ще вземеш с себе си които искаш. Подир това, в време на ядене ще вървиш, по който път желаеш към онова, което смяташ за умерено. По-нататък, животните, които имам сега в градината, давам ги на тебе, и други още много и различни ще докарам, които ти, като се научиш скоро да яздиш, ще гониш и ще убиваш с лък и с копие като големите мъже. Освен това, ще ти намеря и другари, с които да играеш, и друго още каквото пожелаеш, достатъчно е само да ми кажеш и ти ще го имаш.

            Когато Астиаг казал това, майката запитала Кира, дали би желал да остане при дядо си, или иска да си върви с нея. А той не се забавил, но бърже отговорил, че желае да остане. Запитан още веднъж от майка си, защо иска да остане, казва се, че отговорил:

- Защото у дома съм най-силен от връстниците, па ме и счетат за такъв, както в хвърляне на копие, така и в стреляне, а тук зная, че съм по-слаб от тях в яздене на кон и това, майко, вярвай ми, много ме измъчва. А ако ме оставиш тука и се науча да яздя, то когато бъда в Персия, смятам, че лесно ще победя онези, които са едва добри пехотинци. И когато пак дойда в Мидия, като най-добър между добрите ездачи, ще се опитам да помагам на дядо в война.

– Ами “справедливостта”, казала майка му, - как ще я учиш тук, когато учителите ти са там?

– Ах, майко, - отговорил той, - справедливостта я зная отлично.

– Как тъй знаеш? – запитала Мандана.

- Ей тъй,” – отговорил той, - понеже моят учител ме беше поставил дори да съдя други, очевидно защото познавах в точност справедливостта. Само в един случай ядох бой, понеже не отсъдих право. Случаят беше следният. Едно голямо момче, което имаше малка дреха, съблече едно малко момче, което имаше голяма дреха, като си размениха дрехите: голямото момче облече голямата дреха от малкото момче, а на малкото надяна своята малка дреха. Аз, като ги съдих, реших, че е по-добре за двамата всеки да има онази дреха, която му подхожда. Тогава учителят ме наби, като каза, че ако съм имал да отсъдя, кому подхожда дрехата, така трябвало да постъпя, но когато е въпросът да реша, чия е дрехата, трябвало да гледам, кое владение е справедливо, дали когато човек отнеме нещо на сила или когато си го направи сам или пък си го купи. Понеже, каза той, законното е справедливо, а незаконното – насилствено, то съдията трябва винаги да произнася присъдата си съобразно закона. Така, че аз, майко, вече познавам в точност въобще всички случаи на правосъдието. Ако ли свръх това би ми недостигнало нещо в знанията, то дядо ми ще ме донаучи.

– Но, дете мое, едно и също нещо не се смята еднакво справедливо в отечеството на дядо ти и в Персия. Защото дядо ти тук в Мидия е станал неограничен владетел, докато в Персия има равноправие за всички. И твоят баща пръв изпълнява точно определена по закона служба и получава точно определена заплата и мярката за неговите дела не е неговото лично желание, а законът. Така че, пази се, когато бъдеш в къщи, да не загинеш от бой, ако дойдеш научил от дядо си вместо царско достойнство – качества на тиранин, според които да смяташ, че трябва да имаш повече богатство от всички останали.

– Не, майко, – казал Кир, - твоят баща е по-способен да ме научи по-скоро на скромност, отколкото на алчност. Не виждаш ли, че и всички мидийци е научил да имат по-малко от него? Така че, бъди спокойна: твоят баща, както не е научил никого на алчност, така и мен не ще изпрати от тук по-алчен, отколкото съм сега.

 

Г л а в а   ч е т в ъ р т а

 

            Подобни остроумия често се чували от устата на Кира. Най-после майка му си отишла, а той останал в Мидия и се възпитавал там. Скоро той се сприятелил с връстниците си така, че се чувствал между тях като у дома си. Скоро спечелил и техните бащи, като отивал у тях и засвидетелствал своята обич към техните синове. Така че, когато имали някаква нужда от царя, те карали синовете си да молят Кира да им нареди той работата. А Кир, понеже бил човечен и честолюбив, правел всичко, за да издейства това, което го молели тези синове. От своя страна Астиаг не можел да не изпълнява ходатайствата на Кира, който, когато дядо му боледувал, не го оставял никога самичък и постоянно плачел, от което на всички било ясно, че много се боял, да не би дядо му да умре. Дори и нощно време, ако Астиаг се нуждаел от нещо, пръв Кир усещал и от всички най-бърже скачал, за да му услужи и да му угоди, така че съвсем спечелил любовта на дяда си.

             И ако е бил може би по-словоохотлив, отколкото е редно, то това е било, първо, поради възпитанието му, понеже учителят му го принуждавал както да дава сметка за онова, което вършел, така и да търси сметка от другите, когато ги съдел. Второ, поради любезността му, понеже сам винаги запитвал присъстващите за много работи, а и когато бил запитван от другите, бидейки остроумен, бърже отговарял, така че от всичко това му се събрало да говори много. Обаче както в тялото на човека, когато младежите пораснат, все пак се вижда младостта в тях, която издава малкото им години, така от многоглаголстването на Кира не се проявявало нахалство, а по-скоро някаква детска наивност, прямодушие и любов тъй, че всеки имал желание да го слуша още повече, отколкото да го гледа мълчалив.

            Когато след време той пораснал и станал юноша, тогава вече почнал да говори по-рядко и с по-спокоен глас, даже се изпълвал с срамежливост тъй, щото почервенявал, когато се намирал между по-стари хора. Също и неговото дотогавашно раболепие и качеството му да се огъва пред всички, не било вече тъй силно изразено. Така, като бил от една страна по-спокоен, от друга страна бил напълно приятен в отношенията си с другите. И в борбите, които често устройват връстници помежду си, той предизвиквал другарите си не с това, в което знаел, че е по-силен от тях, а напротив с онова, в което добре знаел, че е по-слаб. Започвал с вярата, че ще извърши работата по-хубаво от тях и пръв скачал на конете с цел от там да стреля или да хвърля копието преди да е още достатъчно опитен в езда, а когато бивал победен, сам се смеел най-много на себе си. Понеже не бягал от неуспехите си, а непрестанно се опитвал отново и все по-добре да направи едно и също упражнение, то скоро станал равен на другарите си в изкуството да язди, и понеже обичал работата, скоро ги и надминал. Не след дълго, преследвайки животните в ловния парк, той ги изтребил всичките, като ги избивал било със стрелите си, било с копието си, тъй че Астиаг вече нямал от где да му намери животни. А Кир, като виждал, че дядо му дори и да желае, не могъл да му достави в голямо количество жив дивеч, му казал:

- Драги дядо, що ти трябва да си правиш труд, за да ми търсиш животни? Ами ако ме изпратиш на лов с вуйчо, ще смятам все едно, че всички животни, които видя, ти ги отглеждаш за мен.

И макар да имал силно желание да излезе на лов, все пак не можел да настоява така твърдо, както когато бил момче, а пристъпвал по-боязливо и нерешително. И докато по-рано се сърдел на Сакас, че не го пуска при дядо му, сега сам станал Сакас за себе си: не влизал при него, докато не види дали е време за влизане и винаги се молел на Сакас да му казва, кога може да влезне и кога е удобно време. Така че сега вече и Сакас и всички други го обичали прекомерно много.

            Най-сетне, виждайки силното му желание да отиде на лов извън ловния парк, Астиаг го изпраща с вуйчо му, като праща с него на коне и по-възрастни хора, за да го пазят от опасни места и от случайно появяване на диви зверове. Но Кир усърдно се осведомил от придружаващите го, до кои животни не бива да се доближава и кои може смело да преследва. Те му казали, че мечките, глиганите, лъвовете и пантерите били разкъсали вече мнозина, които се приближавали до тях, но че елените и сърните, както и дивите овци и магарета били безвредни. Те казали и това, че не по-малко трябвало да се пази и от непристъпните места. Защото мнозина също се били сгромолясали в пропастта заедно с конете си. Всичко това Кир изучил с голям интерес. Но изведнъж вижда една сърна да изкача пред него и като забравил всичко онова, което слушал да се говори, почнал да я преследва без да гледа друго, освен посоката на където била избягала. Обаче при един скок конят му се препъва и пада на коленете си, като малко останало да го хвърли през глава. По някакво чудо Кир се задържал и конят му се изправил на краката си. Стигнал на полето, той хвърлил копието и убил сърната – великолепен екземпляр. И той се радвал от сърце. Пазачите в бързината си пристигнали и почнали да го упрекват, като му посочили опасността, на която се бил изложил, казвайки, че ще го обадят на царя. А Кир, слязъл от коня, стоял и слушал с досада. Но отново чул шум, качил се на коня ентусиазиран и, виждайки, че насреща му идва един глиган, нахвърля се върху му и, като се прицелва добре, улучва го право в челото и го поваля на земята. Тогава вече и вуйчото го смъмрил за тази негова дързост. Но въпреки това, Кир молил вуйчо си да му позволи да занесе плячката на дядо си. А вуйчо му, както казват, рекъл:

- Ако дядо ти разбере, че ти сам си гонил дивеча, ще се кара не само на тебе, но и на мене, защото съм ти позволил.

А Кир казал:

- Ако иска нека ме бие, стига само да дам нему плячката. И ти, вуйчо, ако искаш можеш да ме накажеш, само моля те, позволи ми това.

Тогава Киаксар най-сетне казал:

- Прави каквото щеш, защото ми се виждаш като да си наш цар.

Тъй Кир донесъл животните и ги дал на дядо си като казал, че той сам ги е уловил. Копията обаче не му показал, а ги скрил както били окървавени, на едно място, дето смятал, че дядо му ще ги види. А Астиаг казал:

- Чадо мое, приемам с удоволствие това, което ми даваш, обаче нямам нужда от нищо, заради което да се излагаш на опасност.

– Ако ти нямаш нужда, – казал Кир, - моля те, дядо, дай ми ги да ги раздам на другарите си.

- Вземи и раздай ги комуто искаш, а и от другите колкото искаш, – отвърнал дядо му. Тогава Кир взел от земята дивеча и го раздал на момчетата, като едновременно говорел:

- Момчета, колко празна работа беше това, когато гонехме животните в ловния парк! Това ми се вижда също, както когато човек лови вързани животни. Защото, първо, в тясно място бяха и второ, бяха мършави и крастави. При това, ако едно беше куцо, другото беше сакато. Докато животните в гората и в полето, колко хубави, големи и тлъсти изглеждаха! Сърните подскачаха като птички към небето, а глиганите се нахвърляха подобно на храбри войници. Освен това, поради голямото им число не можеше човек да ги улучи. Те ми се виждат по-хубави дори мъртви, отколкото затворените в парка живи. Но, – казал, - дали вашите бащи биха ви пуснали на лов?

– Защо не, – казали те, - ако Астиаг заповяда.

А Кир казал:

- Кой би ни посредничил за това пред Астиага? Кой е по-способен от тебе да го убеди? – казали те.

- Боже мой! Не знам какъв човек съм станал! Не съм способен вече нито да му говоря, нито дори мога да го гледам в очите, както по-рано. Ако продължавам така, страхувам се да не би да стана съвършено глупак и безумник. Когато бях момченце, страшен бъбрица изглеждах.

– Хубава работа! – казали другарите му, - Ако ти не можеш да направиш за нас нещо, от което се нуждаем, то що остава за нас, ако бъдем принудени да се молим на другиго за това, което е в твоя власт?

Като чул тези думи, огорчен, Кир се оттеглил без да каже дума. После си вдъхнал малко кураж и почнал да крои, като как по възможност по-безболезнено да каже на дядо си и да издейства за себе си и за всички онова, което искали. Той влезнал при него и започнал така:

            - Кажи ми, дядо, ако някой от твоите роби избяга и го уловиш, какво ще правиш с него?

– Какво друго, – отговорил Астиаг, - ако не да го вържа и да го накарам да работи.

– Ами ако той самичък се върне, какво ще правиш?

– Ще го набия с камшик, за да не прави това втори път и после ще ми служи както по-рано.

– Тогава, - казал Кир, - мисля, че е дошъл част да се приготвиш да ме биеш и мене, понеже съм решил д избягам, като взема и другарите си на лов.

На това Астиаг забелязал:

- Добре направи, че ми каза предварително. Защото не ти позволявам да мръднеш оттук. Наистина много би било забавно, ако заради малко месце изгубя сина на дъщеря си.

Като чул това Кир се подчинил и останал вкъщи. Но, бидейки недоволен и мрачен, прекарвал в мълчание. А Астиаг като го видял така силно нажален, искайки да му създаде развлечение, извежда го на лов. И като събрал много пехотинци и конници, както и другарите му, почнал да гони дивеча от всички страни по годните за езда места и така направил голям лов. Сам Астиаг в царствен блясък присъствал на лова и заповядал никой да не стреля, докато Кир не се насити на лова. Но Кир не позволил да им се пречи, а казал:

- Ако искаш, дядо, ловът да ми е приятен, остави моите другари всички да преследват дивеча и да се състезават както всеки най-добре може.

Тогава Астиаг ги оставя и, застанал на едно място, наблюдавал ги как преследват дивеча, как хвърлят копията подире му, как се състезават и как се борят за първенство. Той се любувал на Кира, който не можел да мълчи от удоволствие, но като кученце от добра порода квичал, когато наближавал някое животно, и викал всекиго на името му. Той му се радвал също, като от една страна виждал, че се смее на едного, а от друга страна чувал, че хвали съвсем без завист другиго. Най-сетне Астиаг се върнал с богата плячка вкъщи. И по-късно така се радвал на този лов, че всеки път когато било възможно, излизал с Кира и заради него взимал със себе си и неговите другари и още много други. Така прекарвал Кир повечето от времето, причинявайки на всички удоволствие и правейки добро и никога зло.

            Когато Кир станал на петнадесет или шестнадесет години, синът на асирийския цар, който щял да се жени скоро, поискал сам той да си налови дивеч за сватбата. Чувайки, че на границата между Асирия и Мидия има много дивеч, който не бил ловен от дълго време поради войната, той поискал да отиде там. А за да бъде по-сигурен, той взел със себе си много конници и леко въоръжени войници, които щели да му изкарват дивеча от гъстата гора в удобните за работа и езда места. И тъй, пристигнал на мястото, дето била крепостта и стражата на асирийците, той направил обяд с намерение на следния ден рано да почне лова. Вече захванало да се смрачава, когато от столицата дошли конници и пехотинци за смяна на по-раншната стража. На него му се видяло, че има голяма войска, понеже на това място имало вече две отделения стража, а освен това той сам дошъл с голяма конница и пехота. И така, той сметнал за най-изгодно да направи един излет на мидийска земя с цел за плячка. Това му се видяло по-блестящо отколкото самия лов, тъй като смятал, че ще му падне в ръцете голямо изобилие жертвен добитък. Така, той станал рано сутринта, повел войската си, оставяйки пехотата цяла на границата, а той сам начело на конницата нахлул в укрепения пункт на мидийците и се разположил там с най-добрите и най-многобройни свои сили, за да попречи на мидийския гарнизон да излезе на помощ против нахлуващите. Онези пък, които били подходящи за целта, разпратил по отделения на разни посоки във вътрешността на страната, като им заповядал каквото уловят да го докарат при него. И те извършили това.

             Като му било съобщено, че неприятели навлезли в негова земя, Астиаг лично излязъл със своите хора на помощ към границата, а също и неговият син със своята конница, която се намерила случайно при него. Той заповядал също и на всички останали войски да излязат на помощ. Но като видели многочислената асирийска войска от пехотинци, построени в боен ред, както и конницата, застанала спокойно, тогава и мидяните се спрели. А Кир, виждайки, че всички досущ са отишли да помагат, излиза и той на помощ, тогава за първи път поставил оръжията си, не мислейки никога тъй скоро да ги постави. Толкова силно желание имал веднъж да се въоръжи! Па и хубави били пустите му оръжия и много му приличали, понеже му ги направил дядо му по мярка специално за него! Така въоръжен, той се втурнал с коня си напред. А Астиаг се учудил, по чия заповед иде, обаче все пак му казал да остане при него. Тогава Кир, виждайки насреща си многобройна конница, запитал дядо си:

- Дядо, дали онези там, дето стоят спокойно с конете си, са неприятели?

- Да, неприятели са - отговорил той.

- А онези там, дето се движат?

- И те също.

- Ей богу, право да ти кажа, дядо, – казал той, - ами че те изглеждат много жалки! И върху такива жалки кончета, въпреки това плячкосват нашия имот! Що чакаме още? Трябва някои от нас да се хвърлят срещу тях.

- Но, сине мой, не виждаш ли какво множество конници стоят наредени в боева готовност? Ако ние настъпим срещу тях, те ще ни откъснат много лесно, защото нашите главни сили не са още дошли.

Но, ако ти чакаш тука, - казал Кир, - докато получиш подкрепления, то нашите ще се уплашат и няма да се помръднат, докато пък неприятелите веднага ще оставят плячката си и ще ударят на бяг, щом видят някои от нас да нападат на тях.

            Тези негови думи се видели на Астиага разумни. И чудейки се едновременно на здравия и буден ум на Кира, дава заповед на сина си Киаксар да вземе едно отделение конници и да нападне плячкаджиите.

- Аз, - казал той, - ще нападна на онези там, за да се принудят да обърнат на нас внимание в случай, че тръгнат против тебе.

И така, Киаксар, вземайки със себе си едно силно отделение конници и пехотинци, тръгва напред. А Кир като ги видял да вървят, тръгнал и той, и скоро застанал начело, докато Киаксар го следвал, а и другите не оставали назад. Когато плячкаджиите ги видели да се приближават, веднага оставили плячката и ударили на бяг. Но Кир и другарите му пресекли пътя им и когото улавяли в миг го съсичали, Кир на първо място. А онези, които успявали да се измъкнат, тях те преследвали отзад и не ги пускали, докато не уловят някои от тях. И както едно благородно и още неопитно куче се хвърля непредпазливо срещу глигана, също така и Кир се хвърлял, гледайки само да удря когото улови, без да мисли нищо повече. А неприятелите, виждайки своите хора в такава беда, извадили напред главните си сили, като мислели, че мидийците ще спрат преследването, когато ги видят да настъпват. Обаче Кир ни най-малко не спирал, а като отправял радостни възклицания към вуйчо си, преследвал неприятеля и направил трудно бягството му, упражнявайки силен натиск върху му. А Киаксар, може би защото се срамувал от баща си, следвал подир Кира. Същото правели и останалите, тъй като в подобни случаи дори онези, които иначе не са твърде храбри, охотно преследват неприятеля. От своя страна Астиаг, като видял, че едните преследват непредпазливо, а другите срещат неприятеля в пълен строй, боейки се за своя син и за Кира, да не би нещо да пострадат като нападат безразборно на готовите за бой неприятели, повел веднага своите хора напред. Когато неприятелите видели, че мидийците настъпват, те протегнали пред себе си готови за бой едни стрелите си, други копията си и застанали с надеждата, че мидийците ще спрат, както най-често са имали обичай да правят, щом дойдат до едно разстояние колкото са могли да достигнат стрелите им. Защото всякога, когато се приближавали един към друг, те напредвали не повече от такова разстояние като правели само престрелки често до вечерта. Обаче като видели, че техните хора се оттеглят в бяг към своите позиции, докато пък хората на Кира нападат на тях и че Астиаг с конницата си се доближил на разстояние на едно хвърляне стрела, тогава се обръщат и удрят на бяг пред силно преследващите ги отблизо. Тук мидийците взели много пленници. Уловените коне и хора те удряли докато паднат, а след това ги избивали. И не застанали, докато не дошли до пехотата на асирийците. Там, понеже се страхували да не би да има някоя по-голяма засада, спрели. От това място Астиаг се завърнал с голяма радост за удържаната победа, недоумявайки какво да каже на Кира, понеже от една страна знаел, че той именно е причина за победата, а от друга – ясно било, че Кир прекалил със смелостта си. И така, когато всички други се отправяли за дома си, едничък Кир обикалял бойното поле, за да гледа падналите и едва с голяма мъка го отклонили от това пратените за тази цел и го завели при Астиага, като той, Кир, оставял те да вървят напред, понеже виждал, че дядо му бил много ядосан от това негово поведение.

            Такива събития станали в Мидия. Славата на Кира се носела от уста на уста в приказки и песни. А Астиаг, който и по-рано го ценял, сега бил вън от себе си. Баща му пък Камбиз, се радвал научавайки такива работи за сина си, а като чул, че той извършва вече дела на мъж, повикал го, за да изпълни своите задължения към отечеството, съгласно персийския обичай. Казват, че на това Кир отговорил, какво, че желае да се завърне, за да не би баща му да се сърди и сънародниците му да го упрекват. Също и Астиаг сметнал, че е належащо да го изпрати. И така, той го изпроводил като му дал коне каквито искал да си вземе и го отрупал с разни други подаръци, понеже го обичал и понеже възлагал големи надежди на него, че ще стане мъж достоен да бъде помощ за приятели и страшилище за неприятели. Когато си заминавал Кир, всички го изпратили: момчета, връстници, мъже и старци на коне, и сам Астиаг. И никой, както казват, не се завърнал без да плаче. Също и Кир плакал горчиво, когато се разделял с тях. И много от подаръците, които му дал Астиаг, той раздал на другарите си, а най-сетне мидийската дреха която имал, съблякъл и я дал на едного, за да покаже, че го обича най-много. Тогава тези, които получили подаръците, ги донесли обратно на Астиага, а Астиаг отново ги изпратил на Кира, който от своя страна пък повторно ги изпратил към Мидия с думите:

- Дядо, ако искаш да дойда пак при тебе без да се срамувам, остави всеки да има каквото съм му дал.

Като чул тези думи, Астиаг направил така, както Кир искал.

            Ако трябва да споменем и една любовна история, казва се, че когато Кир заминавал и се прощавали един с друг, роднините го целували в устата по персийски обичай. Това персите правят и до ден днешен. Един мидянин, красив и благовъзпитан мъж, поразен от красотата на Кира, стоял дълго време настрана, докато близките целували Кира. Когато те отстъпили, той се приближил към него и му казал:

- Не ме ли познаваш? И аз съм твой роднина.

- Какво, - отговорил Кир, - и ти ли си мой роднина?

- Да – отвърнал той.

- Затова ме и гледаше така втренчено? На няколко пъти те забелязах, че правиш това.

-Наистина, колкото пъти поисках да се доближа до тебе, вярвай бога, срамувах се.

- Не трябваше така, - казал Кир, - щом като си ми роднина.

И той се приближил и го целунал. А целунатият мидиец казал:

- Дали и у персите има същият обичай да се целуват роднини?

- Да, когато се виждат за първи път след дълго време или се разделят.

- Тогава, - казал мидиецът, - време е пак да ме целунеш. Защото, както виждаш, аз си отивам вече.

И ето, Кир го целунал втори път за сбогуване и потеглил. Но още не изминал дълъг път и мидиецът се връща отново при Кира със запъхтян кон. Когато Кир го вижда, казва му:

- Да не си забравил нещо да ми кажеш?

- О, не, - отговорил той, - връщам се след дълго време откак сме се виждали.

А Кир възразил:

- Ей богу, какво ти дълго време!

- Как да не е дълго?, – казал мидиецът. – Вярваш ли, че един миг време да не те видя, какъвто си красавец, струва ми се цяла вечност?

Тези думи развеселили Кира след по-раншните сълзи и той му казал да си върви и да бъде спокоен, защото скоро ще им се удаде случай да се видят и тогава ще може да го гледа, ако ще не само един миг.

 

 

Г л а в а   п е т а

 

            Като се завърнал в Персия, Кир прекарал една година в отделението на момчетата. Отначало, тези последните, му се смеели, че се връща в Персия много изнежен. Но като видели, че той яде и пие персийските ястия еднакво приятно както и те самите, а във време на пиршество в празнични дни по-скоро давал на други от своето ядене, отколкото да приема чуждото и на всичко това отгоре ги превъзхождал в другите работи, тогава тези негови връстници отново почнали да се отнасят с уважение към него. След като прекарал времето си при момчетата и влезнал между юношите, той и тук надминавал всичките, като изпълнявал старателно обязаностите си, почитал по-старите и се подчинявал на началниците.

            С течение на времето Астиаг умира в Мидия и Киаксар, негов син и брат на майката на Кира, завзема мидийския трон. В това време асирийският цар, който покорил голямото племе на сирийците, направил подвластен на себе си царя на арабите и комуто от по-рано били подчинени хирканците, а бактрите държал в обсадно положение, помислил, че ако отслаби мидийците, лесно ще завладее всички околни племена, защото смятал мидийците за най-силно от всички близки племена. Затова той праща пратеници до всички свои подчинени, до лидийския цар Креза, до царя на кападоките, до двете Фригии, до пафлагонците, до индийците, до карите и до киликите, като клеветял мидяните и персите и като казвал колко големи и силни били тези племена, че били здраво свързани с договор, че имали родствени връзки помежду си и, че ако не успее някой навреме да ги отслаби, би имало голяма опасност те да нападнат и завладеят до едно всички околни племена. Едни от тези племена повярвали на неговите думи и направили съюз с него, а други били привлечени с подаръци и пари, каквито той имал много. Но Киаксар (Астиаговият син) щом узнал подлите намерения и приготовления на съюзените против него, сам веднага предприел контра-приготовления каквито могъл и изпратил в Персия пратеници до съвета на старейшините и до Камбиза, своя зет и персийски цар, за да искат помощ. Също изпратил молба до Кира да се опита да дойде като началник на онази войска, която персийският съвет би изпратил. Защото Кир бил прекарал вече десет години между юношите и се числил вече между възрастните мъже. И така, старейшините избират за началник на определената за Мидия войска Кира, който приел с удоволствие възложената му задача. Те му дали да си избере двеста души измежду знатните. Всеки един от тези двеста души трябвало после да си избере по четири души също знатни люде, така че ставали всичко хиляда души. На всекиго от тези хиляда пък било наредено да си избере измежду простия народ десет пелтасти (леко въоръжени войници), десет сфендонити (прашкаджии) и десет стрелометатели. И така, стават, значи, десет хиляди въоръжени със стрели, десет хиляди пелтасти, десет хиляди сфендонити. Вън от тези оставали, разбира се, хилядата знатни. Ето каква войска била дадена на Кира. След като бързо бил избран за главнокомандващ, първото нещо, което направил било да принесе жертва на боговете. След сполучливото жертвоприношение си избрал казаните двеста души. А след като и тези последните си избрали всеки по четирима, той ги събрал и им държал следната първа своя реч:

            - Драги приятели, ако аз ви избрах за мои съратници, това не е защото сега за пръв път съм ви изпитал, а защото съм ви гледал още от младини как охотно вършите онова, което отечеството смята за достойно и похвално и как съвършено се пазите от онова, което се счита за срамно и недостойно. Сега аз искам да ви обясня кои са причините, за да се съглася аз да приема този пост и защо съм ви свикал тук. Именно аз съм разбрал, че нашите деди не са били в нищо по-лоши от нас. Трудейки се, и те са извършели дела, които се смятат за добродетелни. Обаче, едно нещо не мога още да разбера: дали и доколко, бидейки такива, са спечелили нещо добро за себе си или за персийския народ. Тъй като аз ни най-малко не искам да кажа, че добрите хора трябва да практикуват добродетелта, за да бъдат по-зле поставени от лошите, нито, че хората, които се удържат от удоволствия, правят това, за да не се радват никога на такива, но че напротив – чрез това въздържание те се приготвят, за да могат в бъдеще да се радват на много повече и по-високи удоволствия. Също и онези, които се стараят да станат способни оратори, вършат това не за да бъдат само добри оратори и нищо повече, но се надяват чрез хубавата реч да убедят хората и да спечелят много и големи блага. Точно така и хората, които се упражняват във военното изкуство, правят тези усилия не само, за да воюват постоянно, но защото смятат, като станат добри войници, да спечелят и за себе си, и за отечеството голяма чест, слава и богатство. Ако ли пък някои, полагайки тези усилия, забележат, че са станали немощни под тежестта на годините си преди да са събрали някакъв плод от тези си усилия, с такива, ми се струва, че е станало същото, каквото с оногова, който желаейки да стане добър земеделец и след като е сеял и садил добре, когато трябва да събира плодовете на своя труд, той ги оставя несъбрани, отново да падат на земята. Също така мисля, че справедливо можем да обвиним в глупост онзи борец, който след като се е трудил много и е станал достоен за някоя победа, въпреки това продължава да живее без да влиза в борба. Обаче с нас, другари, не бива да бъде така. Съзнавайки, че ние още от малки сме борци за чест и слава, нека вървим срещу неприятелите, които аз положително зная, че са неспособни да се борят с нас. Защото онези, които знаят само да стрелят, да хвърлят копие и да яздят, не са ни най-малко способни борци, тъй като, когато стане нужда да напрегнат силите си за нещо повече, те се отказват от това, понеже са неспособни за усилие. Също така онези, които се оставят да бъдат победени от съня, когато трябва да бдят, са неспособни по отношение на съня. Но дори и онези, които притежават горните качества, еднакво ми се виждат неопитни в най-важните знания, ако не са научили как да се отнасят със съюзници и неприятели. Вие, напротив, бихте могли да вършите нощно време толкова работа, колкото други през деня, вие смятате усилията за водачи към приятния живот, вие употребявате глада вместо гозба, вие пиете водата по-леко от лъвовете, вие носите в душите си най-хубавото от всички съкровища нужни на войника - вие се радвате повече от всичко друго да бъдете хвалени. Затова пък онези, които обичат да бъдат хвалени, трябва да понасят с удоволствие всяка мъка и всяка опасност. Ако аз говоря това за вас без да съм убеден в него, бих се самоизлъгал. Ако нещо не излезе успешно от наша страна, недостатъкът ще падне върху мене. Обаче аз вярвам, че моята опитност, вашата към мен вярност и невежеството на неприятелите не ще ме измамят в тези мои хубави надежди. Затова, смело напред, толкова повече, че е далеч от нас дори самата мисъл да се стремим несправедливо към чуждото! В настоящия случай неприятелите са първите, които нападат несправедливо, а нас ни викат приятелите на помощ. Има нещо по-справедливо от това да се защищаваш и по-красиво от това да помагаш на приятелите си? Но аз мисля, че вие ще се насърчите и от това, че не пренебрегнах и боговете в началото на нашия поход. От дълго време вие сте с мене и знаете много добре, че аз винаги почвам от боговете не само големите, но и малките дела. Какво още да говоря? Хайде изберете своите хора, стегнете се и пригответе се да отидете в Мидия. А аз след като се върна при баща ми, ще избързам напред, за да науча по възможност по-скоро, какво е положението на неприятелите и да подготвя каквото е нужно, та да можем с божията помощ да подемем с успех борбата.

И те направили това.

 

 

Г л а в а   ш е с т а

 

            Като се върнал у дома, Кир се помолил на домашните богове Хестия и Зевс, както и на останалите богове, и се отправил за бойното поле, придружен от баща си. След като излезли от къщи, казва се, че му се явили светкавици и гръмотевици като щастливо знамение. Без да правят друго гадание, те се отправили напред с вярата, че никой не може да отмени предсказанията на могъщия бог.

            През време на пътуването бащата на Кира започнал следния разговор:

- Сине мой! Че боговете те съпровождат по пътя със своята милост и благоволение, това е видно както от жертвоприношенията, така и от небесните знамения. Ти сам знаеш това. Нали тъкмо затова съм те учил – да не тълкуваш волята на боговете посредством други гадатели, но сам като видиш с очите си и като чуеш с ушите си да разбереш, та да не бъдеш зависим от разни предсказатели, които биха те лъгали като казват не онова, което боговете предвещават. Нито пък, ако би останал някога без прорицател, да не знаеш какво да правиш с божествените знаци - ами да разбереш чрез това изкуство волята на боговете и да я изпълниш.

- Но, татко, - казал Кир, - аз се старая, в действителност, винаги според силите си и в съгласие с твоите съвети да върша всичко, за да спечеля милостта и благоволението на боговете. Спомням си как веднъж ти ми казваше, че с право постига целта си по-лесно пред боговете и пред хората онзи човек, който не чака да изпадне в нужда, за да ги ласкае с молитвите си, но който се сеща за тях когато е в най-добро положение. Също така, казваше ти, трябва да се отнасяме и с приятелите си.

- Не ли благодарение на тези именно старания, синко, пристъпваш по-приятно към боговете, за да им се молиш и се надяваш повече да постигнеш нова, за което се молиш, защото съзнаваш напълно в себе си, че никога не си ги пренебрегвал?

- Съвсем вярно, татко, към боговете се отнасям като към приятели.

- Синко, - казал бащата, - помниш ли онова, което съм ти казвал някога, а именно, че когато хората изучат сръчностите, които боговете са им дали, тогава те по-добре ги вършат, отколкото когато са невежи в тях, че когато хората работят, те повече успяват, отколкото когато са лениви; че когато са внимателни и грижливи, по-сигурно живеят, отколкото когато са непредпазливи и, че преди всичко, трябва да се показват в работите си такива каквито са длъжни да бъдат, та после да измолват от боговете добрите неща за себе си?

- Съвършено вярно, - отговорил Кир, - помня да съм чувал това от тебе. И трябваше да се съглася с думите ти. Знам как ти винаги казваше, че не би било право човек да моли боговете нито за победа в конните състезания преди да се е научил да язди добре, нито за първенство в хвърляне на стрела без да познава добре това изкуство, нито за спасение на моряците, когато не знае да управлява кораб, нито пък да се моли да му се роди жито без дори да е сеял, нито най-сетне да се моли да не загине във война без да е достатъчно предпазлив. Всичко това е против волята на боговете. А онзи, който се моли за непозволеното, - така казваше ти, - справедливо е да получи отказ от боговете, също така, както и онзи, който иска незаконно от хората, - да не може нищо да не може нищо да постигне.

            - Не си ли забравил, синко, онова, върху, което разсъждавахме едно време, именно, каква и похвална задача би било за човека да може да се погрижи, щото сам той да стане истински достоен мъж, като осигури за себе си и за своите домашни необходимите средства за живот? Щом като тази задача сама по себе си е голяма, то колко по-голяма и чудна ни се виждаше задачата да умеем да началстваме други хора така, че да имат предостатъчно всичко, което им е нужно и да бъдат всички такива, каквито трябва да бъдат!

- Разбира се, татко, помня много добре и това. И мене ми се струваше, че е извънредно трудна работа да знае човек добре да управлява. На същото мнение съм и днес, когато разсъждаваме върху този въпрос. Обаче като гледам други хора и като си помисля, какви управници са те и какви противници ще ни бъдат, вижда ми се просто срамно да се боим на такива хора и да не искаме да се състезаваме с тях. Тези хора, на първо място нашите приятели – мидяните, мислят, че управникът трябва да се отличава от управляемите по това да яде и пие повече от тях, да има у дома си повече злато, да спи повече и във всяко отношение да живее по-лек живот. А пък аз мисля, че управникът трябва да се отличава от подчинените си не по лекия си живот, а по грижливостта и трудолюбието си.

- Обаче понякога се случва, сине мой, че човек трябва да се бори не с хора, а със самите обстоятелства, които не е така-току лесно да бъдат преодолени. Няма нужда да отиваме далече: ти знаеш, че ако войската няма необходимите припаси, свършено е с твоята власт.

- Но и тези припаси, татко, Киаксар казва, че ще ги достави за всички, които отиват оттатък, колкото и да са те.

- Значи, ти си тръгнал с голата вяра в тези припаси от страна на Киаксара?

- Да, татко.

- Ами че знаеш ли, с какви средства разполага той?

- Кълна се в Зевса, не знам.

- И при все това ти вярваш на неизвестното? Не мислиш ли, че ти ще се нуждаеш от много работи, а че и той сега сам е принуден да прави големи разходи?

- Мисля - казал Кир.

- Ами ако му не достигнат средствата или ако те излъже – какво ще бъде положението на твоята войска?

- Ясно, че недобро. Но, татко, ако ти виждаш някакви средства, които бих могъл аз да си доставя, кажи ми докато сме на приятелска земя.

- Питаш ме, синко, откъде би могъл да си доставиш средства? От кого, ако не от оногова, който има въоръжена сила? Ти си тръгнал с една войска от пехотинци, която, сигурен съм, не би дал за друга много по-голяма. Освен това, най-добрата конница – мидийската – ще ти бъде съюзница. Кой от околните народи, мислиш, няма да ви угажда и няма да иска да ви служи от страх да не пострада? Това трябва да обсъдиш ведно с Киаксара, за да не чувствате недоимък в онова, което трябва да имате, та дори да ви стане навик постоянно да откривате източници за доход. Помни особено това: никога не чакай да те застави нуждата да набавяш необходимите неща, а когато си най-добре, тогава действай, преди да е настъпило затруднението. Ще постигнеш по-добре нужното, докато хората те смятат в добро положение, а освен това, няма да бъдеш виновен пред войниците си. В резултат на това пък ще постигнеш още, щото и други хора да те уважават повече и, ако речеш да направиш някому със силата си добро или зло, войниците ти повече ще те слушат докато получават необходимото. Най-сетне, знай добре, че и думите ти ще имат по-голяма убедителност, когато можеш да покажеш, че си способен да направиш добро или зло.

- Татко, аз смятам, че всичко, което казваш е много хубаво още и затова, защото никой от войниците няма да ми благодари за онова, което очаква да получи сега. Защото те знаят при какви условия Киаксар ги взима за съюзници. Ако получат нещо в повече от уговореното, това ще смятат за чест и справедливо ще благодарят за него най-много томува, който им го е дал. Ако ли някой има сила, с която може, подпомагайки на приятели да извлече и за себе си полза, както, и ако някой има неприятели и се опита да им отмъсти и, ако такъв човек не се погрижи да даде път на тази сила, мислиш ли, че това е по-малко срамно, отколкото ако някой има ниви, както и работници, с които да ги работи, и при все това остави земята необработена и неизползвана? Ето защо, бъди уверен, татко, че аз никога не ще пренебрегна грижата да доставям на войниците си необходимото както в приятелска, така и в неприятелска страна.

            - Помниш ли, синко, другите работи, които някога мислехме, че е необходимо да не пренебрегваме?

- Как да не помня, татко? Помня, когато веднъж дойдох при тебе да ти искам пари, за да платя на учителя, който претендираше, че ме е научил на военното изкуство, а ти, като ми даваше парите, ме запита приблизително така: „Човекът, на когото носиш това възнаграждение, като те учеше на военното изкуство, не спомена ли нищо за домакинското изкуство? Нали войниците имат всекидневни нужди също както и домашните слуги?” След като аз ти казах истината, именно, че не ми е споменавал нито дума за това, ти ме запита пак дали не ми е говорил нещо върху хигиената и върху телесната сила, за които пълководецът би трябвало да се грижи еднакво както за военното изкуство. Като отказах и това, ти ме запита отново, дали ме е научил на някое изкуство, което би било най-добър помощник на военните работи. Понеже отговорих отрицателно и на този въпрос, то ти ме запита още и това, дали е дал наставления как бих могъл да внуша на войската усърдие към службата, казвайки, че е съвършено различно нещо, дали една работа се върши охотно или неохотно. Като отговорих отрицателно и на това, ти ме запита, дали ме е научил нещо за дисциплината у войската и как може най-добре тя да се постигне. След като и този въпрос се оказа съвършено незасегнат, накрая ти ме запита, какво собствено е претендирал този човек да ме учи, като ме е учил на военно изкуство? И аз отговорих, че ме е учил на тактика. Тогава ти се изсмя и почна да ми изреждаш едно след друго и да ми обясняваш, че войската не може да има никаква полза от тактиката без необходимите съоръжения или без хигиената, или без знанието на изкуствата, открити за целите на войната, или най-сетне без дисциплината. Като ми стана по този начин ясно, че тактиката е само една малка част от военното изкуство, аз те запитах дали не би могъл ти да ми дадеш уроци по тези науки. Тогава ти ме посъветва да отида да се разговоря с онези мъже, които се смятат за добри военачалници и да се науча от тях за всичко поотделно как стои работата. Оттогава аз дружах с онези лица, за които слушах, че са най-вещи в тази област. Що се отнася до хранителните припаси, аз се уверих, че при дадена възможност ще бъде достатъчно това, което Киаксар щеше да ни достави. По отношение на хигиената, понеже съм слушал и виждал как дори градове, нуждаещи се от медицинска помощ, назначават лекари, а и пълководците взимат със себе си лекари за войниците си, точно така и аз, след като поех този пост, веднага се погрижих за това и мисля, татко, че ще имам със себе си хора напълно способни в лекарското изкуство.

На това бащата отговорил:

- Тези хора, за които ми говориш, синко, - лекарите, наподобяват кърпачи на скъсани дрехи. Те лекуват хората след като са се разболели. Обаче твоята грижа за здравето на войската ще бъде по-възвишена от тяхната. Ти трябва да се стараеш, щото войската ти изобщо да не боледува.

- Но тогава, татко, по кой път трябва да вървя, за да бъда способен да направя това?

- Аз мисля по следния път - когато смяташ да останеш известно време на едно и също място, най-напред трябва да се постараеш за хигиенните условия на лагера си. Това не би ти било трудно, стига само да се погрижиш сериозно. Защото болните и здравите места се знаят - хората постоянно говорят за тях. Ясно свидетелство за едните и за другите са телата и цветът на жителите. След това, не ще е достатъчно да изследваш само мястото, а трябва да помислиш и за това, как да се погрижиш и за твоето собствено здраве.

А Кир казал:

- За Бога! Преди всичко, аз се старая да не претоварвам стомаха си, защото от това става тежко на човека. След това смилам и отделям добре храната. По този начин, мисля, че по-добре се запазва здравето, а и силата ни се увеличава.

- Така, синко, трябва да се грижиш и за останалите твои хора.

- Ами, татко, ще има ли войската време и за телесни упражнения?

- Разбира се, синко, не само ще има, но и трябва да има. Ако войската иска да изпълни своите задължения, тя не бива никога да престава да върши било зло на неприятеля, било добро на себе си. Защото, както е трудно да бъде хранен, макар и само един безработен човек, така е много по-трудно да бъде издържана цяла къща, а най-трудното е да храниш цяла войска от празни хора. Във войската има много гърла, които отначало имат много малки претенции, но после, кой каквото получи, унищожава безмилостно. Така че, войската никога не бива да бездейства.

- Значи, ти искаш да кажеш, че както няма никаква полза от един бездеен земеделец, така също, няма никаква полза и от един бездеен военачалник? А пък деятелният военачалник – за това гарантирам – ще създаде и ще покаже на своите войници, снабдени едновременно с всичко необходимо и, имащи отлично физическо състояние, освен, ако някой Бог му попречи. Но в грижите си за всяко от военните упражнения, по мое мнение, човек трябва да обявява борби и да дава награди. По този начин най-много ще направи, за да могат хората му да се упражняват добре във всичко, та когато му стане нужда – да има подготвени хора за целта.

- Много хубаво казваш, синко. Това ако направиш, бъди сигурен, че твоите отреди ще изпълняват пред очите ти задълженията си винаги като същински хорове.

            - По-нататък, - продължава Кир, - за да се внуши усърдие на войниците, нищо не ми се вижда по-уместно, освен да може човек да им вдъхне надежди.

- Да, синко, но това е същото, както ако някой във време на лов подбужда кучетата винаги със същия вик, с който ги подбужда когато вижда дивеча. Разбира се, че отначало те охотно го слушат, но ако ги лъже често, то те най-после почват да не го слушат, дори когато наистина виждат дивеча. Така е също и с надеждите. Ако някой често внушава лъжливи надежди, то той не ще може да бъде убедителен, дори когато би говорил истината. Затова човек трябва да се пази да говори онова, което не знае положително, макар и други да бяха постигнали нещо с подобни думи, тъй както и в най-големите опасности трябва особено да запази своето лично влияние и доверие.

- Съвършено вярно, татко. Мисля, че говориш право. И мене ми се струва, че така е по-добре. А що се отнася до това, човек да направи войниците си послушни, мисля, че не съм толкова неопитен, татко. Преди всичко ти ме учеше на това още от дете, като ме караше да се повинувам на тебе. След това ме предаде на учителите ми, които правиха същото с мен. А когато влезнах между юношите, тогава нашият началник се грижеше особено сериозно за същото. Освен това, и законите, в по-голямата си част, ни учат най-много на тези две работи, именно - да управляваме и да ни управляват. И като размисля по-добре върху тези неща, виждам, че във всички случаи подбудата към послушание се състои главно в това, гдето ние хвалим и уважаваме послушния, а презираме и наказваме непослушния.

- Този е път, който води към принудителното послушание, синко. Но друг един, по-къс път, води към нещо много по-добро от това – към доброволното послушание. Именно хората се подчиняват извънредно охотно на оногова, за когото смятат, че разбира по-добре от самите тях, техните собствени интереси. Ти знаеш, че това е така с много други работи, а също и с болните, които доброволно викат лекаря, за да им каже, какво да правят. И в морето, как охотно се доверяват на кормчиите пътуващите с тях! И ако мислят, че някой знае някакъв по-добър път, как силно се привързват и не желаят да се отделят от него! Но, когато вярват, че с послушност ще си навлекат някакво зло, тогава не желаят нито да отстъпят пред наказания, нито да бъдат подмамени от подаръци, защото дори и подаръци никой не приема доброволно в своя вреда.

- Значи, искаш да кажеш, татко, че, за да може човек да има подчинени, нищо не е така полезно, както когато началстващият минава за по-умен от подведомствените си.

- Да, точно така.

- А как би могъл най-бърже да си спечели човек такава?

- Няма по-къс път, синко, от този, да станеш умен в ония работи, в които искаш да минаваш за умен. Като разгледаш всеки случай поотделно, ще разбереш, че говоря истината. Ако, например, искаш да минаваш за добър земеделец, или конник, или лекар, или музикант, или какъвто и да е друг, без действително да си такъв, то помисли си колко хитрини трябва да измислиш, за да изглеждаш такъв! И дори, ако би убедил мнозина да те хвалят, за да спечелиш слава, и, ако за всяка отделна хитрост употребяваше добри средства, то, все пак, ти би измамил за момент и малко по-после, когато би трябвало да дадеш доказателство, би бил изобличен и би се открил като самохвалец.

- Но как би могъл човек действително да проумее какво ще го ползва в бъдеще?

- Много ясно: като научиш това, което трябва да се знае, както си научил тактиката. А онова, което хората не могат нито да научат, нито да предвидят с човешки ум, това би разбрал по-добре от другите чрез пророческото изкуство като вземеш съвет от боговете. Това, което пък мислиш, че е по-добре да бъде извършено, погрижи се да го извършиш. Защото все е по-разумно за човека да се погрижи за необходимото, отколкото да не се грижи. Ако ли искаш да бъдеш обичан от подчинените си – което аз смятам за най-важното – това ще постигнеш по същия начин, както когато някой би искал да бъде обичан от приятелите си. Затова ти трябва да се явиш като техен благодетел. Но, трудно е, синко, да можеш всякога и всекиму да правиш добро. Обаче да се радваш заедно с тях, когато им се случи нещо добро или да скърбиш, когато им се случи зло, както и да бъдеш готов да им помагаш в затрудненията им, да трепериш да не би да пострадат нещо и да взимаш мерки своевременно да не попадат в зло – във всичко това трябва повече да ги съпътстваш. И във време на походи, ако са през лятото пълководецът трябва да се покаже жаден за слънцето. Ако ли са през зимата – за студа. Ако ли пък са съпроводени с големи усилия или мъки – да издържа усилията и мъките. Всичко това допринася твърде много, за да спечели човек любовта на своите подчинени.

- Значи, според тебе, татко, водачът трябва във всичко да бъде по-устойчив от своите подчинени.

- Да, синко, но не се страхувай от това, защото трябва да знаеш, че едни и същи трудности не засягат еднакво зле пълководеца и обикновения войник, но че самият почетен чин облекчава донякъде страданията на пълководеца, както и съзнанието му, че това, което върши не се забравя никога.

- Но, татко, да кажем, че войниците имат всичко, което им е нужно. Да приемем, че са здрави, могат да понасят трудности, упражнени са във военните хитрости, имат амбицията да се показват добри, по-приятно им е да се покоряват, отколкото да не се покоряват – в такъв случай, не мислиш ли, че човек ще постъпи напълно умно, ако рече веднага да се хвърли в бой срещу неприятелите?

- Разбира се, ако смята, че ще има надмощие над тях. Ако ли не, тогава аз бих се пазил, толкова повече, колкото повече си въобразяваме, че сме по-добри, аз и моите хора. Точно както това е с други работи: онова, което смятаме, че ни е най-скъпо – него се стараем, по възможност, повече да запазим.

- А как би могъл, татко, човек да има надмощие над неприятелите?

- Ах, синко, питаш ме за едно нещо, което не е тъй просто и леко. Знай, прочее, добре, че онзи, който иска да направи това трябва да бъде и подъл, и хитър, и лъжец, и измамник, и крадец, и разбойник, и във всичко да бъдеш по-користолюбив от неприятелите.

При тези думи, Кир се изсмял и казал:

- О, Херкулесе! Какъв човек трябва да стана, татко!

- Такъв, синко, че да бъдеш образец на справедливост и законност.

- Какво? Когато бяхме момчета и юноши, учехте ни точно обратното?

- Разбира се, същото е и сега по отношение на приятелите и съгражданите. Но, не знаеш ли как учехте разни престъпни похвати, за да можете да вършите зло на неприятелите?

- Не, татко, не знам.

- Но, за какво тогава учехте да стреляте с лък и да хвърляте копие? За какво – да ловите хитро диви свине с примки и капани? Или защо не воювате с лъвове, мечки и пантери, заставайки на еднаква нога с тях и при еднакви условия, а винаги се мъчехте да водите борбата срещу тези животни с някаква жажда за победа и корист? Не разбираш ли, че всичко това са прояви на злодеяние, измама, лъжа и изкористване?

- Да, татко, но това е по отношение на животните. А по отношение на хората, ако само се покажех, че искам да измамя някого, знаех положително, че ще получа много удари.

- Затова, именно, казвам – не ви позволявахме да стреляте и да хвърляте копие по човека, а ви учехме да хвърляте върху някоя цел, за да не вършите зло на приятелите си във време на упражненията, а ако някога настане война – да можете да улучвате и хора. Също, не ви възпитавахме да се упражнявате в измама и корист върху хора, но върху животни, за да не вредите и тук на хората, а когато би имало война – да бъдете упражнени и в тези похвати.

- Добре, татко, но ако е полезно човек да знае и двете неща – да върши и добро, и зло на хората – тогава трябваше и двете да се учат върху човека.

- Да, синко, някога във времето на нашите прадеди, както се казва, е имало един учител, който учел момчетата на справедливост както ти искаш, т.е. да не лъжат и да лъжат, да не мамят и да мамят, да не клеветят и пак да клеветят, да не изкористват и все пак да  изкористват. Обаче, той разграничавал кое трябва да се върши на приятелите кое на враговете. Той учел още и това, че е справедливо да мамим и приятелите си, но когато е за тяхно добро, и да крадем техните неща, ако това е за тяхно добро. Като е учел така момчетата, трябвало е да ги упражнява помежду им да вършат това, също както казват гърците, че са учили във време на борбата да употребяват разни хитрини и са упражнявали децата помежду им да могат да вършат това. Даже някои от тях са ставали така изкусни в измамата и изкористването – може би, защото са били по природа алчни – щото не могли да се въздържат от изкушението да използват користно дори и приятелите си. От там се е създала и практиката, с която си служим и днес още, именно, да обучаваме момчетата простичко, както учим домашните слуги да се отнасят към нас, т.е. да говорят истината, да не лъжат и да не бъдат користни. В противен случай, да бъдат наказвани, та, като придобият този навик, да станат по-добри граждани. А като достигнат възрастта, която имаш ти сега, тогава вече се е смятало за безопасно да бъдат научени и на онова, което се счита за законно и по отношение на неприятелите. Защото на тази възраст вие вече не изглеждате да се увлечете, за да станете лоши граждани, след като сте възпитани заедно да се упражнявате взаимно. По същата причина не говорим пред много младите хора за половите работи, за да не би като се прибави към силната страст и тяхното лекомислие, да почнат да злоупотребяват с нея.

- Както съм закъснял, татко, да изуча тези похвати, моля те, не ми отказвай да ме научиш по какъв начин да надхитря неприятелите!

- Ти трябва особено да се стараеш, щото с каквито сили разполагаш в пълен боен ред да нападнеш неприятелите, когато те са в безредие или да ги изненадаш с въоръжени твои хора, докато те са невъоръжени, или да ги изловиш с будните си отреди, когато те спят, или да ги връхлетиш, когато ги виждаш, без те да те виждат, или най-сетне да ги натиснеш, когато те са в неудобна местност, а ти си на безопасно.

- Но, как може да се мисли, че неприятелите биха направили такива грешки, за да паднат в ръцете ни?

- Може, синко, защото и вие, и неприятелите много пъти сте принудени да давате удобен повод за това: и вие, и неприятелите имате нужда да се продоволствате с храна, и вие, и неприятелите имате нужда да спите, и вие, и неприятелите трябва още от зори и почти едновременно да отивате по нужда и в това да си служите с каквито и да е пътища. Всичко това трябва да обмислиш и там, където смяташ, че вие сте най-слаби, най-много да се пазиш, а там, гдето забележиш, че неприятелите са най-уязвими – най-много да наблягаш.

- Само в тези ли случаи човек трябва да има надмощие над неприятеля или има и други такива?

- Даже много повече, синко. В казаните случаи всички се пазят особено много, защото знаят, че това им е нужно. Обаче онзи, който иска да измами неприятелите, може отначало и да ги насърчи, но след това да ги хване, когато са без охрана или, като се остави да го преследват, да ги хвърли в безредие и, като ги подмами с бягството си в неудобно място, да ги натисне там. Но, като си толкова любознателен към всичко това, синко, ще ти кажа, че не е достатъчно да използваш само онова, което научиш, а трябва и ти сам да бъдеш творец на хитрости против неприятелите, така както и музикантите не си служат само с онези мелодии, които са научили, а се опитват да съчиняват и други нови такива. И, ако новото и свежото се ползват с добро име в музиката, то много повече се ценят новите открития във военното изкуство, защото с тях можем повече да измамим противника. Ако сега, ти, синко, би направил само това – да пренесеш върху хората изобретателния дух, който си спечелил с големи усилия в борба с малките животни, не мислиш ли, че ще отидеш доста напред в изкуството да надхитряваш неприятелите?  Нали, беше именно ти, който зимно време в най-големия студ ставаше и тръгваше през нощта на лов за птици? И преди птиците да се събудят, примките ти биваха готови и поставени така изкусно, че не се виждаха – толкова мястото, на което биваха поставени, беше еднакво на онова, гдето нямаше никакви бримки. Дори, ти си беше дресирал птици, които да служат на твоите интереси като измамват птиците от своя род. Ти сам седеше в засада и дебнеше, като гледаше тях, без те да те виждат. Ти беше се упражнил да дърпаш бърже връвта преди птичките да са избягали. А против заека, който излиза на паша нощно време и отбягва деня, ти отглеждаше кучета, които го откриваха с обонянието си. И понеже той обикновено се изплъзваше бързо, когато го намереха, ти беше дресирал други кучета, за да го уловят по следите на стъпките му. Когато пък, избягваше и от тези кучета, ти изучаваше следите му и изобщо местата, в които зайците обичат да търсят убежище и обтягаше в тях мъчно видими мрежи, за да може в бързото си бягане да попадне там и да се улови самичък. А за да не избяга и оттам, ти поставяше наблюдатели, които трябваше да се притекат бърже отблизо. Сам ти отзад, с нестихващи зад него викове, го сплашваше дотолкова, че той, обезумял, най-сетне биваше улавян. А хората, които стояха напред, ти беше научил да пазят тишина и ги караше да се крият в засади. Прочее, както казах по-горе, ако ти би измислил подобни похвати и против хората, тогава не знам, дали би се оставил да те надмине някой от неприятелите. Ако би станало нужда да почнеш сражение на равно поле лице срещу лице и при еднакво въоръжение на двете страни, в такъв случай, много могат да помогнат от дълго приготовляваните похвати. Такива аз наричам добрата телесна подготовка на войниците, високия им морал и грижливо им школуване във военното изкуство. Добре трябва да знаеш и това, че онези, от които ти искаш подчинение, ще искат също от твоя страна решения в тяхна полза. Затова, никога не действай необмислено, а през нощта предвиждай какво следва да извършват твоите хора на следния ден, както и през деня – по какъв начин работите ти най-добре да вървят през нощта. А как трябва да построиш войската си в боен ред или как да маршируват през ден и през нощ, по-тесни и широки, гористи и равни пътища, или как да построиш лагера си, или да поставиш нощната и дневна стража, как да настъпваш към неприятелите и как да отстъпваш пред тях, как да минаваш покрай един неприятелски град, как да настъпваш срещу една крепост и да отстъпваш от нея, или как да минаваш през долини и реки, или как да се охраняваш срещу конници, стрелци и копиехвъргачи, или какво положение да заемеш срещу неприятеля, ако той ти се яви когато маршируваш във фланг, или как да вървиш паралелно с него, ако ти се яви от друго място, когато маршируваш във фронт, или как ти най-добре да разбереш намеренията на неприятеля, а той да не може никак да знае твоите – всички тези работи има ли нужда да ти ги разправям на тебе? Онова, което аз знаех – ти често си го слушал от мене, а също не си бил неопитен и не си пренебрегнал едного от онези, които минават за вещи по тези въпроси. Сега трябва да използваш тези познания според случа, така както смяташ да ти бъде най-изгодно.

            Научи още и това, синко, което е най-важното: против предсказанията на свещените животни и птици не рискувай нито със себе си, нито с войската си, като имаш предвид, че хората се решават на това или онова действие по догадки, понеже не знаят от коя страна ще им дойде доброто. Това би могъл да разбереш от самата история. Много мъже – и то такива, които минават за най-мъдри, са убеждавали своите съотечественици да подигнат война против онези, от които убедените да нападнат са били погубвани. Други мнозина са възвеличавали силата и славата както на отделни лица, така и на цели държави и, при все това, са получавали в награда най-големи злини от страна на възвеличените. Мнозина пък, вместо да се отнасят със своите хора като с приятели, вместо да им правят добро и да получават добро от тях, понеже са искали да се отнасят с тях като с роби, са били наказвани от самите тях. На мнозина още, които са имали достатъчно, за да живеят приятно, не им е стигала тяхната собствена част и, желаейки да бъдат господари на всичко, са изгубвали и това, което са имали. Мнозина, най-сетне, след като са спечелвали многожеланото богатство, са погивали от него. Така човешката мъдрост с нищо повече не знае да избере най-доброто, отколкото онзи, който хвърля жребий и върши това, което му се падне случайно. Обаче вечно съществуващите богове, сине мой, знаят всичко – миналото, настоящето и онова, което ще произлезе от тях. И на онези от хората, които ги молят за съвет и, към които те са милостиви, те предсказват какво бива и какво не бива да вършат. А ако не желаят да дадат съвет на всекиго – в това няма нищо чудно - защото не съществува сила, която да ги принуди да се грижат за онези, за които те не желаят да се грижат.