ПЛАТОН

ЕВТИФРОН

Превод: Боян Ботушаров, 1928

 

 Лица: Евтифрон и Сократ<

 

1. Евтифрон: Що се е случило, Сократе, та си оставил разговорите в Ликея[1]< и се навърташ тук около царската стоа[2]<? Ти поне сигурно нямаш като мене някоя жалба при цар-архонта?

Сократ<: Атинците, във всеки случай, Евтифроне, наричат моята работа не жалба, а обвинение[3]<.

– Що думаш? Да не е възбудил някой обвинение против тебе? Защото не мога да допусна обратното – ти да обвиняваш другиго.

– Не е това, разбира се.

– Значи, тебе някой обвинява?

– Точно това.

– Кой е той?

– И аз сам не го познавам добре, Евтифроне; изглежда да е някой млад и неизвестен; наричал се, струва ми се, Мелет[4]<; бил питийски демот[5]<. Може би си спомняш някой питиец Мелет с дълги коси, рядка брада и орлов нос?

– Не си спомням, Сократе. А какво обвинение е подигнал против тебе?

– Какво ли ? Не е дребнаво, както ми се струва. Защото толкова млад човек да отбира от такава работа не е нещо обикновено: той, както казва; знаял, по какъв начин се развращавали младите хора, и кои били тия, които ги развращавали. Пък изглежда да е мъдър: като разбрал, че аз, със своето неведение, съм развращавал връстниците му, заел се да ме обвинява пред държавата, като пред майка. При това, както ми се струва, той е едничкият, който почва правилно обществената си дейност. Защото, действително, правилно е да се положат грижи най-напред, щото младите да станат колкото се може по-добри, както именно добрият градинар се грижи преди всичко за току-що поникналите растения, а после за останалите. И затова навярно Мелет иска най-напред нас да изплеви, понеже, както казва, ние сме похабявали подрастващото поколение. След това, очевидно, той ще се погрижи и за по-старите, и така ще стори много добрини на държавата, както и трябва да се очаква от едного, който почва по такъв начин.

2. – Бих желал да е така, Сократе, ала се опасявам да не стане обратното. Защото, както ми се струва; той ще посегне на най-светото в държавата, ако се залавя да извърши неправда спрямо тебе. Но кажи ми, какво впрочем правиш, за да те обвини Мелет, че си развращавал младежта?

– Странно ще ти се види, драги мой, ако току-тъй го чуеш. Той именно твърди, че аз съм бил създател на богове, и понеже съм измислял нови божества, а старите не съм признавал, тъкмо за това, както казва, бил подигнал против мене обвинение.

– Разбирам, Сократе: то ще да е затова, дето казваш, че постоянно ти се обаждало божеството. Значи Мелет е подигнал обвинение против тебе, понеже си правил нововъведения в религията и се е заел да те клевети пред съда, като знае, че такива клевети лесно минават пред народа. Та те и на мене се присмиват като на луд, когато говоря в събрание нещо за религията и предсказвам бъдещето. Макар и да не се е оказало нищо неистинско в това, което съм предричал, те все пак завиждат на всички, които са като нас. Но на тях не трябва никак да се обръща внимание, а да се постоянствува.

3. – О, драги Евтифроне, хорският присмех едва ли има голямо значение. Защото изглежда, че атинците много не се безпокоят, когато видят някой да изпъква със своята мъдрост, стига само той да не учи и други на нея; ако пък намират, че той прави и други мъдри, тогава негодуват, било от завист, както ти казваш, било по някаква друга причина.

– В това отношение аз нямам особено желание да изпитам, как са разположени спрямо мене.

– Ти сигурно рядко се проявяваш и не желаеш да учиш и други на своята мъдрост. Аз пък се страхувам, да не би със своето човеколюбие да съм създал у атинците впечатлението, че разправям изчерпателно на всеки всичко, що имам да кажа, и то не само без всякакво възнаграждение, но и с удоволствие, стига само да желае някой да ме слуша. И тъй, ако, както казах, възнамеряват само да ми се присмиват, както са се присмивали на тебе, не ще бъде никак неприятно да се прекара известно време в съдилището всред шеги и смях; ако ли, обаче, замислите им са сериозни, какво ще излезе от цялата тая работа, знаете само вие – прорицателите.

– Но може би нищо лошо няма да излезе, Сократе, и ти ще можеш добре да си отстоиш делото, както и аз, надявам се, моето.

4. – А какво е твоето дело, Евтифроне? Преследват ли те или ти преследваш някого?

– Аз преследвам.

– Кого?

– Едного, с чието преследване пак бих могъл да си навлека предубеждението, че не съм с ума си.

– Как? Да не преследваш някой, който хвърчи?

– Как може да хвърчи, когато е стар!

– Че кой е той?

– Собственият ми баща.

– Баща ти ли, любезни?

– Именно той.

– А за какво е делото?

– За убийство, Сократе.

– Херакле! Но да се води правилно такова дело, Евтифроне, съвсем не е работа на кой и да е, а само на някой твърде напреднал в мъдростта.

– О, да, действително, Сократе.

– Навярно тоя, който е убит от баща ти, принадлежи към твоите близки. Защото, очевидно, ти не би го преследвал за смъртта на някой чужд човек.

– Смешно е, Сократе, дето мислиш, че имало разлика в това, дали убитият е чужд или близък човек, и че не трябвало да се гледа само, дали убиецът е убил справедливо или не, та ако е убил справедливо, да не се предприема нищо, а ако е несправедливо, да се възбуди обвинение, па макар и убиецът да ти е близък и сътрапезник. Защото осквернението и в двата случаи бива еднакво голямо, ако продължаваш съзнателно да общуваш с такъв и не очистиш себе си и него чрез съда. А убитият бе мой надничар и работеше при нас, когато обработвахме земя в Наксос; той се бе напил и уби едного от робите ни, с когото бе се скарал. А баща ми му връзва краката и ръцете, хвърля го в една яма и праща тук човек, за да узнае от тълкувателя[6]<, що трябва да се прави. През това време той нехае за вързания, понеже бил убиец, та като че ли нищо не би било дори да умре, което впрочем и стана. И наистина, от глад и студ и от връзването той умря, преди да се завърне вестителят от тълкувателя. Затова сега баща ми и близките ми са възмутени, че аз се заемам да обвинявам в убийство баща си, който не го е убил, както те казват, пък и да го бил убил сто пъти, пак не трябвало да се прави въпрос, тъй като убитият бил сам убиец: нечестиво било син да обвинява баща си. Малко разбират те, Сократе, що е благочестиво и неблагочестиво от религиозно становище.

– А ти, Евтифроне, заклевам те в Зевса, нима тъй изтънко отбираш от божествените заповеди и от въпроса, що е благочестиво и що неблагочестиво, та при такъв случай, както разправяш, да не се страхуваш, че като даваш под съд баща си, можеш сам да вършиш нещо нечестиво?

– За нищо не бих струвал, Сократе, нито пък Евтифрон би се отличавал с нещо от обикновените люде, ако не разбирах много добре всички въпроси от тоя вид.

5. – Но, драги Евтифроне, за мене тогава ще бъде най-добре да ти стана ученик, та преди разглеждане на делото да изтъкна пред Мелета, че аз и по-рано съм ценил високо богословското знание, а сега, когато съм се провинил, както той твърди, с лекомислие и новаторство в областта на религията, съм всъщност твой ученик, и тъй бих продължил: „Ако ти, Мелете, признаваш, че Евтифрон е мъдър в тая област, то смятай, че и аз имам правилни схващания и не ме съди; в противен случай подведи под съд тоя мой учител, който вреди и на възрастни хора – и на мене и на баща си, а именно като мене погрешно обучава, а баща си наставя и наказва“. И ако той не се съгласи с мене и не изостави делото, или пък вместо мене не подведе под съд тебе, то аз бих му казал и в съда същото, което ще му кажа и преди да се дойде до съд.

– Кълна се в Зевса, Сократе, че ако той би се заел да обвинява мене, аз ще му намеря слабото място и по-скоро за него, отколкото за мене би ставало дума в съда.

– Но аз схващам това, драги приятелю, и затова искам да ти стана ученик, понеже зная, че и никой друг, пък и оня Мелет не смее дори привидно да се взре в тебе, докато мене той тъй проницателно и тъй леко е прозрял, че вече ме е обвинил в безбожие. А сега, заклевам те в Зевса, обясни ми това, което, както току що твърдеше, си проумявал толкова добре. В що се състои, според тебе, благочестивото и нечестивото, и то както при убийство, тъй и при други простъпи; нали във всяка постъпка благочестивото е все едно и също и подобно на себе си, а нечестивото е, от една страна, напълно противоположно на благочестивото, от друга – подобно само на себе си, и нали всичко, що би било нечестиво, има една единствена същност?

– Разбира се, Сократе.

6. – Кажи ми сега, що наричаш ти благочестиво и що нечестиво.

– Казвам, че благочестиво е това, което аз сега върша, като преследвам съдебно провинения било в убийство, било в кражба на свещени предмети, или в нещо друго от тоя род, па бил той баща или майка или кой да е друг, а непреследването на такива би било нечестиво. Защото виж, Сократе, какво убедително доказателство, което вече съм привеждал и на други, ще приведа и на тебе за правилността на моя възглед – че не трябва да се обръща никакво внимание на личността на провинения в нечестивост, какъвто и да е той: хората сами смятат Зевса за най-добър и най-справедлив от боговете, и, въпреки това, вярват, че бил вързал баща си, понеже несправедливо поглъщал синовете си; а и за самия Зевсов баща твърдят, че бил скопил своя баща заради други подобни неправди[7]<. А на мене се сърдят, че съм подвел под съд провинения си баща, и по тоя начин сами си противоречат, когато говорят за боговете и за мене.

– Та тъкмо това, Евтифроне, е повод за обвинението ми, че мъчно възприемам, когато някой говори такива неща за боговете. И тъкмо затова, както изглежда, ще каже някой, че греша. Сега, обаче, щом и ти, който си сведущ в тая област, вярваш в такива работи, ние ще трябва без друго да отстъпим, защото какво повече можем да кажем, когато сами признаваме, че нищо не разбираме от тия въпроси. Но кажи ми, моля те в името на покровителя на приятелството[8]<, ти наистина ли вярваш в такива работи?

– И в още по-чудни от тях, Сократе, за които другите хора нямат и представа.

– Значи ти вярваш, че между боговете наистина има големи вражди, сражения и други подобни, каквито ни поднасят поетите, па и добрите живописци, които преукрасяват с картини нашите светилища, пък и оня пеплос[9]<, който на Големите Панатенеи[10]< се отнася в акропола, е изпълнен с такива картини? В тия работи наистина ли вярваме, Евтифроне?

– Не само в тях вярвам, Сократе; за боговете, както току-що ти казах, аз ще ти разправя, ако искаш, и много други неща, от които, уверен съм, ще останеш смаян.

7. – Това не би ме учудило, Евтифроне. Но друг път ще ми разправиш за тях, при по-свободно време, а сега се опитай да ми изложиш по-ясно онова, за което те питах преди малко. Ти, приятелю, преди всичко не ми отговори достатъчно на въпроса, що е благочестиво, а ми каза, че благочестиво е тъкмо това, що ти сега вършиш, преследвайки баща си заради убийство.

– И право казах, Сократе.

– Може би. Но нали според тебе, Евтифроне, има и много други благочестиви дела?

– Има, разбира се.

– А помниш ли, че аз не исках да ми покажеш едно или две благочестиви дела от толкова, а самата същина, чрез която всяко благочестиво дело е благочестиво? Та нали и ти сам каза, че благодарение на една и съща същина всяко нечестиво дело е нечестиво и всяко благочестиво дело – благочестиво! Или не помниш?

– Помня.

– Тая именно същина ми обясни, та като я имам пред очи и ми служи тя за образец, да мога да означавам дела, извършени от тебе или от другиго, като благочестиви, когато ѝ съответствуват, и да не означавам като такива ония дела, които не ѝ съответствуват.

– Но щом това искаш, Сократе, и това ще ти кажа.

– Да, искам.

– Благочестиво е това, което е угодно на боговете, а нечестиво е онова, което не им е угодно.

– Прекрасно, Евтифроне! Както исках да ми отговориш, така сега и ми отговори. Дали само е вярно, още не знам, но ти сигурно ще докажеш, че е истина това, което казваш.

– Да, разбира се.

8. – Но нека се разберем върху това, което говорим. Богоугодното дело и богоугодният човек са благочестиви, а богоненавистното дело и богоненавистният човек – нечестиви; значи благочестивото и нечестивото не са едно и също нещо, а напълно противоположни, нали?

– Да.

– Действително, това изглежда добре казано.

– Аз тъй мисля, Сократе.

– Но нали ти, Евтифроне, приемаш и това, че между боговете има и разпри и разногласия, и че те враждуват помежду си?

– Да, приемам.

– А какви разногласия, драги мой, пораждат вражди и ненавист? Нека разгледаме и това! Дали, ако аз и ти не сме съгласни относно известно число и спорим, кой от два вида предмети се намира в по-голям брой, то разногласието ни по тоя въпрос би породило вражда помежду ни и би ни направило да се смразим, или пък, щом направим преброяване, скоро бихме се спогодили?

– Разбира се.

– Нали също, ако спорим, кое е по размер по-голямо и кое по-малко, и след това направим измерване, пак скоро бихме турили край на разногласието си?

– Да.

– Предполагам, че и с претегляне лесно бихме разрешили въпроса, кое е по-тежко и кое е по-леко, нали?

– Безспорно.

– По какви въпроси тогава оставаме разногласни и не успяваме да стигнем до никакво решение, та се разсърдваме един на други и се намразваме? Може би не ти дохожда веднага на ум да отговориш. Затова виж, що ще ти кажа: не са ли въпросите за справедливото и несправедливото, за хубавото и грозното, за доброто и злото? Не са ли тия въпросите, при които различието във възгледите и невъзможността да дойдем до едно задоволително решение ни заставят да се намразим един друг, когато това става и с мене, и с тебе, и с всички останали хора?

– Да, това именно различие във възгледите, Сократе, и тъкмо по тия въпроси.

– Но нали, Евтифроне, и боговете, ако са по нещо несъгласни, ще са несъгласни тъкмо по тия въпроси?

– Непременно.

– Следователно, любезни Евтифроне, според твоето схващане, разните богове имат различни възгледи за справедливото и несправедливото, за хубавото и грозното, за доброто и злото; те не биха враждували помежду си, ако не се различаваха по тия въпроси, нали?

– Право казваш.

– Нали всеки бог обича това, което той смята за справедливо и хубаво, и мрази противното?

– Разбира се.

– Значи, както ти казваш, едни богове смятат за справедливо същото онова, което други намират за несправедливо; и като спорят за това, те враждуват и воюват помежду си. Нали е така?

– Така е.

– Излиза тогава, че едно и също нещо и се мрази, и се обича от боговете, и че едно и също нещо може да бъде едновременно богоненавистно и богоугодно.

– Да.

– И тъй, Евтифроне, според тоя начин на разсъждаване, едно и също нещо може да бъде и благочестиво, и нечестиво.

– Тъй изглежда.

9. – Значи, драги мой, ти не си отговорил на моя въпрос. Защото аз не те питах, по какъв начин може едно и също нещо да бъде благочестиво и нечестиво, пък и богоугодно и богоненавистно, както се оказа. Ето защо, Евтифроне, никак не е чудно, че това, което ти сега вършиш, като предоставяш баща си на наказание, може да е угодно на Зевса, а противно на Кронос и на Урана; приятно на на Хефеста, а неприятно на Хера, и различно за някой друг от боговете, който иначе съди по въпроса.

– Но аз мисля, Сократе, че поне по тоя въпрос няма никакво разногласие между боговете, и че те единодушно приемат, че оня, който несправедливо е убил някого, трябва да бъде наказан.

– Добре, Евтифроне! Но нима досега си чул някой от хората да оспорва възгледа, че тоя, който несправедливо е убил или извършил някаква друга неправда, трябва да бъде наказан?

– Разбира се. Хората не престават да говорят по тоя въпрос както в съдилищата, така и другаде. Щом извършат нещо съвсем несправедливо, те говорят и правят всичко, само и само да избягнат наказание.

– Но признават ли също, Евтифроне, че са постъпили несправедливо, и твърдят ли, въпреки едно такова признание, че не трябва да бъдат наказани?

– О, това, разбира се, не правят.

– И тъй, не всичко правят и говорят. Действително, те не се осмеляват да твърдят или оспорват, че не трябвало да бъдат наказани, щом са извършили престъпление. Аз мисля, че те по-скоро отричат да са извършили някаква несправедливост? Нали?

– Право казваш.

– Но не е ли същото и с боговете, щом те, както казваш, не са съгласни помежду си, кое е право и кое не е право, и не се ли обвиняват един друг, че се постъпва несправедливо спрямо тях, докато провинилите се не признават това? Защото никой, нали, Евтифроне, нито бог, нито човек, няма дързостта да казва, че провинилият се не трябва да бъде наказван?

– Да, по същество, право казваш, Сократе!

– Но аз мисля, Евтифроне, че тъкмо относно постъпката в отделните случаи става спор между тия, които спорят, било хора, било богове, доколкото между боговете има спор; разногласията им се въртят около дадена постъпка, като едни я смятат за извършена справедливо, а други – за извършена несправедливо. Така е, нали?

– Да.

10. – Хайде сега, драги Евтифроне, поучи ме и мене, за да стана по-мъдър! Какво доказателство имаш, за да твърдиш, че по мнението на всички богове несправедливо е била причинена смъртта на оня работник, който станал убиец, след това бил вързан от господаря на убития и поради връзването умрял, преди тоя, който го е бил вързал, да е узнал от тълкувателя, какво е трябвало да стори с него, и че за такава работа е редно син да преследва чрез съд баща си, като го обвини в убийство. Хайде, опитай се ясно да ми докажеш, че всички богове, без изключение, смятат тоя начин на действие за правилен. Ако задоволително ми докажеш това, аз никога не ще престана да прославям мъдростта ти.

– Все пак тая задача си остава негли доста трудна, Сократе, дори и да бих могъл съвсем убедително да ти докажа това.

– Сещам се: сигурно ти се виждам по-малко възприемчив от съдиите; на тях поне ти безсъмнено би доказал, че въпросната постъпка е била несправедлива, и че всички богове ненавиждат подобни действия.

– Разбира се, Сократе, стига само да ме слушат, когато им говоря.

11. – Те ще те изслушат, щом видят, че добре говориш. А ето що ми дойде на ума, докато говореше, и ето що си мисля: ако Евтифрон би ми доказал по най-безспорен начин, че всички богове смятат такова причиняване на смърт за несправедливо, то какво ли повече бих научил от Евтифрона относно това, що е благочестиво и що е нечестиво. Че оная постъпка ще да е омразна на боговете, това изглежда правдоподобно, обаче с това още не се определя, що е благочестиво и що не е. Затова освобождавам те, Евтифроне, от тая задача. Нека приемем, че всички богове смятат оная постъпка за несправедлива и че я ненавиждат, щом искаш тъй да бъде. Но не бихме ли поправили нашето разсъждение в тоя смисъл, че това, което всички богове ненавиждат, е нечестиво, а което обичат – благочестиво, докато онова, което едни обичат, а други мразят, не е нито благочестиво, нито нечестиво, или и едното и другото?

– Разбира се, Сократе, какво ни пречи?

– На мене поне нищо не ми пречи, Евтифроне, но ти с оглед към своята задача помисли, дали при тая предпоставка ще ти бъде все тъй лесно да ми дадеш обещаното обяснение.

– Но и аз сам бих казал, че това е благочестиво, което всички богове обичат, и обратно онова, което всички богове ненавиждат, е нечестиво.

– Но не ще ли разгледаме отново, Евтифроне, дали това твърдение е състоятелно, или ще го оставим неразгледано и току-тъй ще бъдем доволни от себе си и от другите, като се съгласяваме, че работата стои тъй, щом само някой твърди това. Или ще трябва да разгледаме по-отблизо, как стои всъщност неговото твърдение.

– Ще трябва да го разгледаме по-отблизо; но аз лично смятам, че току-що казаното е вярно.

12. – Скоро, любезни, ще го разберем по-добре. Помисли върху следното: обича ли се от боговете благочестивото, защото е благочестиво, или то е благочестиво, защото се обича от тях?

– Не разбирам какво казваш, Сократе!

– Но аз ще се опитам да се изразя по-ясно. Ние говорим за нещо носено и носещо, за нещо водено и водещо, за нещо виждано и виждащо. Схващаш ли, че всички тия неща са различни едно от друго, и ясно ли ти е, по какво именно те се различават?

– Струва ми се, че схващам.

– Нали има и нещо обичано и от него се различава обичащото?

– Разбира се.

– Сега кажи ми, дали носеното нещо е носено, защото се носи, или поради някаква друга причина.

– Не, а тъкмо поради това.

– Нали и воденото нещо е водено, защото се води, и вижданото нещо – виждано, понеже се вижда?

– Да, без съмнение.

– И тъй, не затова се вижда нещо, защото е виждано, а напротив, защото се вижда, затова е виждано, и не затова се води нещо, защото е водено, а защото се води, затова е водено; нито пък затова се носи нещо, защото е носено, а защото се носи, затова е носено. Ясно ли ти е сега, Евтифроне, какво искам да кажа? Искам да изтъкна именно това, че ако нещо се осъществява само по себе си, или ако нещо се явява като обект на действие, то не се осъществява, защото е осъществимо, а затова е осъществимо, защото се осъществява; и също тъй то не е обект на действие, защото е афицирано, а е афицирано тъкмо защото става обект на действие[11]<.

– Съгласен съм.

– Но нали и обичаното нещо или се осъществява само по себе си, или е обект на действие от другиго?

– Да.

– Значи и с него въпросът стои така, както с по-раншните неща; не защото е обичано, то се обича от тия, които го обичат, а защото се обича, затова е обичано, нали?

– Разбира се.

– А какво казваме за благочестивото, Евтифроне? Нали то, както ти твърдиш, се обича от всички богове?

– Да.

– А затова ли, защото е благочестиво, или поради някаква друга причина.

– Не, тъкмо затова.

– Значи, защото е благочестиво, затова се обича, а не защото се обича, затова е благочестиво?

– Очевидно.

– Но богоугодното е богоугодно и обичано защото се обича от боговете.

– Разбира се.

– Излиза, че богоугодното не е тъждествено с благочестивото, Евтифроне, нито благочестивото с богоугодното, както казваш, а едното е различно от другото.

– Защо тъй, Сократе?

– Та ние се съгласихме, че благочестивото затова се обича, защото е благочестиво, а не защото се обича, е благочестиво. Нали?

– Да.

13. – А пък богоугодното, понеже се обича от боговете, тъкмо затова е богоугодно, а не се обича затова, че е богоугодно.

– Право казваш.

– Ако, напротив, драги Евтифроне, богоугодното и благочестивото бяха едно и също нещо, то би се получило следното: тъй като благочестивото се обича, защото е благочестиво, то би трябвало и богоугодното да се обича, защото е богоугодно, и тъй като богоугодното е богоугодно, защото се обича от боговете, то би трябвало и благочестивото да бъде благочестиво, защото се обича от тях. А виждаш, че случаят с тия неща е тъкмо обратен, защото те са напълно различни едно от друго: едното – богоугодното – е обичано, защото го обичат, а другото – благочестивото бива обичано, защото заслужава да бъде обичано. И като те питам, Евтифроне, за благочестивото, ти не искаш, както изглежда, да ми обясниш неговата същност, а говориш за чувството, което благочестивото предизвиква, а именно, че се обича от всички богове; но какво е то всъщност, още не си ми казал. И тъй, ако ти е приятно, не скривай от мен това, а пак ми кажи отначало, какво нещо е благочестивото, било че то се обича от боговете, било че става обект на някакво друго чувство или действие. Защото в това отношение няма да има разногласие помежду ни. Но кажи ми смело, що е благочестиво и що е нечестиво.

– Но, Сократе, аз не зная, как да ти изкажа това, което мисля. Защото всичко, което установяваме, се върти в кръг около нас и не иска да остане там, където сме го настанили.

– Това, което казваш, Евтифроне, подхожда като че ли на нашия прадед Дедала[12]<. И ако аз бях казал и установил тия положения, ти сигурно би ме подиграл, че поради родството ми[13]< с него и моите словесни произведения бягат и не искат да останат там, гдето ги поставям. Но сега думата е за твоите собствени твърдения, та закачката взима друга насока. Както и ти сам виждаш, твоите твърдения не искат да се задържат на едно място.

– А на мен се струва, Сократе, че почти същата тая закачка би подхождала и за това, което ти казваш. Защото не съм аз тоя, който влага в думите способността да се въртят и да не остават на едно място, а ти си тоя Дедал, тъй като за мене те си стояха добре на местата!

– Изглежда тогава, приятелю, че аз съм надминал оня прочут мъж в изкуството, понеже той е правил подвижни своите произведения, а аз правя подвижни не само своите собствени, но и чуждите. И странното в моето изкуство е, че го притежавам, без да го искам. И действително, аз бих предпочел думите ми да бъдат по-скоро неподвижни и устойчиви, нежели чрез изкуството на Дедала да припечеля Танталовите богатства. Впрочем, достатъчно се пошегувахме с тия работи. Понеже ми се струва, че не искаш да си дадеш много труд, то аз сам ще ти помогна да ме поучиш относно благочестивото. Само не се уморявай преждевременно! Виж, дали не ти се струва, че благочестивото в своята цялост трябва да бъде справедливо?

– Да.

– Но дали трябва и справедливото в своята цялост да бъде благочестиво, или ако благочестивото в своята цялост трябва да бъде справедливо, то може ли справедливото в своята цялост да не е благочестиво, ами само една част от него да има качеството на благочестие, а другата да няма това качество?

– Не успявам да схвана, Сократе, мислите ти.

– Но все пак по години аз не те надминавам толкова, колкото ти мене по мъдрост. А както казах, ти не искаш да си дадеш много труд поради изобилието на собствената си мъдрост. Хайде, щастливецо, понапрегни се малко! Та не и много трудно да схванеш това, което казвам. Аз имам предвид тъкмо противното на онова, що поетът казва в стиховете:

„Защо не искаш да възпееш Зевса, твореца на всемира?

Защото, гдето има страх, там има и срам“[14]<.

В това отношение аз не съм съгласен с поета. Искаш ли да ти кажа до каква степен?

– Да.

– Аз не мисля, че дето има страх, там има непременно и срам. Защото, струва ми се, че мнозина, които се страхуват от болести, бедност и други подобни неща, наистина се боят от тия напасти, но никак не се срамуват от тия неща, от които се страхуват. Не ти ли се струва и на тебе така?

– Да.

– Но където има срам, там има и страх. И действително, има ли някой, който, като се свени и срамува от известна работа, същевременно да не се страхува и бои, че ще го засегне лоша мълва?

– Разбира се, че се и страхува.

– Значи, не е правилно да се казва, че гдето има страх, там има и срам, а гдето има срам, там има и страх. Във всеки случай не навсякъде, гдето има страх, има непременно и срам. Защото аз смятам, че страхът е по-широко понятие от срама: срамът е част от понятието „страх“, както нечетното число е част от понятието „число“; така, не всяко число е четно число, обаче всяко четно число е число. Схващаш ли вече мисълта?

– Много добре.

– Та аз и по-рано те питах за същото; именно, дали гдето има справедливост, има там и благочестие, или гдето има благочестие, там има и справедливост. А нали гдето има справедливост, там не винаги има благочестие? Защото „благочестието“ е част от „справедливостта“. Така ли е, или си на друго мнение?

– Не, това е и моето мнение; ти разсъждаваш, както ми се струва, правилно.

14. – Но виж, какво следва по-нататък. Ако благочестивото е част от справедливото, то ние трябва очевидно да намерим, каква част от справедливото е благочестивото. Ако ти би ме попитал за нещо подобно, например, каква част от понятието „число“ представя четността и какво число е четното, аз бих ти казал, че то не съответствува на разностранния триъгълник, а на равнобедрения[15]<. Или ти не мислиш така?

– И аз мисля също.

– Опитай се сега по същия начин да ми покажеш, каква част от справедливото е благочестивото, та да мога и на Мелета да кажа да не ме безпокои повече и обвинява в нечестивост, понеже съм вече достатъчно научил от тебе, що е благочестиво и що не е.

– Ето тогава, що мисля: благочестивото е оная част от справедливото, която обхваща грижата за боговете; а тая, що обхваща грижите за хората, е останалата част от справедливото.

15. – В това отношение ми се струва, Евтифроне, че имаш право. Но аз се нуждая от още едно малко разяснение: не разбирам още за каква грижа говориш. Защото ти навярно не считаш, че грижата за боговете е от тоя вид, от който са и грижите за останалите същества. Ние казваме, например, че не всеки може да се грижи добре за конете, а само конярят. Нали?

– Разбира се.

– Та конярството е грижа за конете. Нали?

– Да.

– Нали също и за кучетата не може да се грижи всеки, а само ловецът?

– Така.

– Пък и грижата за кучетата е присъща на ловджийството, нали?

– Да.

– А скотовъдството е грижа за добитъка, нали?

– Разбира се.

– Значи, Евтифроне, в тоя смисъл благочестието е грижа за боговете. Тъй ли мислиш?

– Да.

– Но нали всяка грижа преследва една и съща цел? Нали изобщо грижата има за цел доброто или подобрението на онова, за което тя се полага? Пък и ти виждаш, че конете, за които се грижи конярят, имат от това полза и стават по-добри. Или иначе мислиш?

– И аз мисля така.

– И кучетата също имат полза от изкуството на ловеца, и добитъкът – от това на скотовъдеца, както и всички други животни. Или ти мислиш, че грижата има за цел увреждането на онова, за което се полага?

– О, съвсем не мисля това.

– А има за цел неговата полза?

– Та как може другояче!

– Но тогава и благочестието ли, щом то е грижа за боговете, принася полза на боговете и ги прави по-добри? И ти сам би ли допуснал, че винаги когато извършваш нещо благочестиво, правиш някой от боговете по-добър?

– О, не, разбира се.

– Но и аз не вярвах, че си мислил подобно нещо; далеч бях от тая мисъл. И тъкмо затова те запитах, какво наричаш „грижа за боговете“, тъй като не смятах, че ти подразбираш в случая такъв вид грижа.

– Право си мислил, Сократе; аз нямам предвид такава грижа.

– Добре. Но каква грижа за боговете би могло тогава да бъде благочестието?

– Такава, Сократе, каквато имат слугите спрямо господарите си.

– Разбирам; тя ще бъде някаква служба на боговете.

– Ето това именно.

16. – В такъв случай можеш ли ми каза, за създаване на какво служи лекарската служба? Нали мислиш, че тя съдействува за създаване на здравето?

– Да.

– Как стои пък въпросът с корабостроителната служба? За какво тя служи?

– Очевидно, Сократе, за създаване на кораби.

– А зидарската служба нали служи за създаване на къщи?

– Да.

– Сега ми кажи, любезни, за създаване на какво служи службата на боговете. Безсъмнено, ти знаеш това, понеже казваш, че от хората ти най-добре отбираш от божествените работи.

– И право казвам, Сократе.

– Кажи ми тогава, в името на Зевса, кое е това хубаво дело, за чието извършване боговете се нуждаят от нас като слуги и помощници.

– Много и хубави са делата им, Сократе.

– Но също е и с военачалниците, драги! Обаче, ти би могъл да назовеш като тяхно главно дело – победата във война. Или не?

– Как не!

– Мисля, че и земеделците извършват много и хубави дела. Обаче, главната им работа е да произвеждат храна от земята.

– Да.

– Но кажи ми сега: от ония много и хубави дела, които извършват боговете, кое е най-главното?

– И преди малко ти казах, Сократе, че е доста обширна задача, да се изложи точно, как стои целият този въпрос. Все пак ще ти обясня това без много думи: ако някой умее да каже или да стори на боговете нещо приятно, било когато се моли или когато принася жертви, то тогава има налице благочестиво деяние, и всяко такова деяние спасява както отделните домове, така и цялата държава. А противното на тоя вид приятно е нечестиво и то именно разрушава и погубва всичко.

17. – Наистина, Евтифроне, ти би могъл, ако само би пожелал, да ми кажеш най-главното, за което те питах. Но у тебе няма желание да ме поучиш. Това е явно. Защото и сега, когато тъкмо бе стигнал до него, ти пак се отклони. Ако ми беше отговорил на въпроса, то аз щях достатъчно да науча от тебе, в що се състои благочестието. А сега – нали запитващият трябва да следи запитвания, където той и да го води – кажи ми отново, как определяш същността на благочестивото и на неблагочестивото? Дали не като някаква наука, която ни учи, как да принасяме жертви и как да се молим?

– Да, тъй именно.

– Но нали да принасяш жертва на боговете значи да ги дариш с нещо, а да се молиш – да искаш нещо от боговете?

– Тъй е, Сократе.

– Следователно, според това схващане, благочестието е наука за начина, по който боговете се измолват за нещо или за начина, по който им се дарява нещо.

– Много добре, Сократе, си схванал това, което казах.

– Но разбира се, драги; аз жадувам за твоята мъдрост и така напрегнато я следя, че не оставям, дето се казва, ни една дума да падне на земята. Но кажи ми, в какво се състои тая служба на боговете. Според тебе, тя се свежда към това да се измолват боговете и да им се принасят дарове. Нали?

– Да.

18. – Не е ли правилно да ги молим за такива неща, от които се нуждаем, щом те разполагат с тях?

– Та за какво друго да ги молим?

– Но от друга страна, не е ли правилно да им даряваме такива неща, от каквито те се нуждаят, щом разполагаме с тях? Защото не е уместно да подаряваш другиму такива неща, от които той никак не се нуждае. Нали?

– Право казваш, Сократе.

– Значи, Евтифроне, благочестието е един вид взаимна търговия между богове и хора.

– Да, наука за такава търговия, щом ти се нрави тъй да я наричаш.

– На мене собствено това никак не ми се нрави, ако не е вярно. Но кажи ми, каква полза имат боговете от даровете, които получават от нас? А какво те ни дават, това е ясно за всекиго, защото ние нямаме благо, което да не ни идва от боговете. Но каква полза те имат от това, що получават от нас? Или толкова ги надминаваме в тая търговия, че ние от тях да получаваме всички блага, а те от нас – нищо?

– Но нима, Сократе, ти мислиш, че боговете извличат полза от това, което получават от нас?

– Но тогава що за дарове са тия, които правим на боговете, Евтифроне?

– Та какво друго, мислиш ти, освен почит, отдаване на почит и това, което им е приятно, както преди малко казах?

– Значи, Евтифроне, благочестивото е това, което е приятно на боговете, а не това, което им е полезно или угодно?

– Аз собствено мисля по-скоро това, което им е угодно.

– Значи благочестивото излиза пак това – угодното на боговете?

– Тъкмо това.

19. – И нима, като казваш това, можеш пак да се чудиш, че думите ти не стоят на едно място, а се разхождат, и да ме обвиняваш, че аз като Дедал ги карам да се движат, когато ти сам се явяваш и от Дедала по-изкусен, щом ги правиш да се движат дори в кръг? Или ти не забелязваш, че нашето разсъждение направи един кръг и се завърна пак на същото място? Нали помниш, че още в началото на разговора ни понятията „благочестиво“ и „богоугодно“ не се оказаха еднакви, а различни едно от друго. Или вече не помниш?

– Помня.

– А сега не виждаш ли, че наричаш благочестиво това, което е угодно на боговете; а що е последното, ако не богоугодно. Нали?

– Да, разбира се.

– Значи ние или по-рано не сме дошли до правилно заключение, или тогава сме били прави, а сега неправилно разсъждаваме.

– Така изглежда.

20. – И тъй, трябва пак отначало да разгледаме, в що се състои благочестивото, защото, докато не разбера това, аз доброволно не бих изоставил тоя въпрос. Затова, не ме смятай за недостоен за мъдростта си, а събери всичките си духовни сили и ми кажи цялата истина. Защото ти я знаеш, ако изобщо я знае някой в света, и затова не трябва да те изпусна, подобно на Протея[16]<, преди да ми я кажеш. Защото, ако не знаеше изтънко, що е благочестиво и що е нечестиво, ти по никакъв начин не би се одързостил, заради някакъв ратай, да обвиняваш в убийство престарелия си баща, а би се побоял от боговете, да не би да се окаже, че неправилно постъпваш, пък може би и от хората би се засрамил. Ето защо сега зная много добре, че ти проумяваш напълно, що е благочестиво и що не е. Кажи ми, прочее, любезни Евтифроне, без да скриваш нещо, какво собствено мислиш по тоя въпрос?

– Да оставим това за друг път, Сократе; сега бързам да отида другаде и вече е време да си вървя.

– Що правиш, приятелю! Ти си отиваш, като ми отнемаш великата надежда да науча от тебе, що е благочестие и що не е, и така да отхвърля обвинението на Мелета, като му кажа, че аз съм вече достатъчно просветен от Евтифрона в областта на религията и затова вече не действувам току-тъй от невежество и не се запътвам по нови религиозни пътища, и така да прекарам по-добре останалия си живот.

 

[1]< Така се е наричала една гимназия извън Атина, която е била основана от Перикла и довършена от оратора Ликург. Сократ е обичал да ходи често там и да води разговори с разни лица. По-късно в същата гимназия е обучавал Аристотел.

[2]< Така се е наричало учреждението на цар-архонта.

[3]< Разликата между dicē и graphē е била подобна на тая между днешния граждански и углавен процес. Dicē, обаче, се е наричало изобщо и всяко съдебно дело, в който случай се е употребявала прибавката idiā (частно) и dēmosiā (публично). От друга страна, graphē е означавала обикновено углавно дело от публично-правен характер. Ако Сократ прави тая тънка разлика в израза, то е защото Евтифрон се е занимавал и с етимологически изследвания, както това се вижда от диалога „Кратил“.

[4]< Драматург и еротически поет по професия, Мелет е бил най-известният от тримата обвинители на Сократа. Сократ говори в „Апологията“ (гл. 10): „По тая причина (поради накърнено самолюбие) ми се разсърдиха и Мелет, и Анит, и Ликон: Мелет се сърди за поетите, Анит – за художниците, а Ликон – за ораторите“.

[5]< След реформата на Клистена цяла Атика и Атина били разделени на малки области, наречени деми; всеки гражданин се е наричал по името на своята дема.

[6]< Тълкуватели (ексегети) се наричали в Атина три лица, назначавани от Делфийския оракул, които имали за длъжност да упътват гражданите по разните дела относно култа; между тоя род дела е бил и обредът за очистване от убийство.

[7]< Понеже Кронос, Зевсовият баща, узнал, че ще бъде свален от един от собствените си синове, той ги поглъщал веднага след раждането им. Той не успял да стори това само с най-малкия си син, Зевса, тъй като съпругата му, Рея, му дала да погълне камък вместо детето. Впоследствие Зевс въстава против баща си и му отнема властта. От своя страна Кронос е бил скопил баща си, понеже последният отправял своите синове обратно в земята, от която били родени.

[8]< Едно от прозвищата на Зевса.

[9]< Одежда.

[10]< Тъй се наричал празникът на Атина, покровителката на града. Големите Панатенеи се празнували всеки три години. На четвъртия ден от празника се уреждало шествие до акропола (крепостта), което носело една нова, разкошно обшита и изпъстрена с образи одежда за статуята на Атина.

[11]< Сократ изхожда в случая от граматическата категория на действителен и страдателен залог.

[12]< Дедал е легендарен ваятел, за когото се разправя, че пръв започнал да прави статуи с открити очи и с крака, отделени от трупа; тоя успех в изкуството поразил детското въображение на гърците: те гледали на Дедаловите статуи като на живи същества и ги връзвали, за да не избягат.

[13]< Бащата на Сократ, па и сам Сократ, на младини, са се занимавали с ваятелство, а Дедал се е смятал за родоначалник на ваятелите.

[14]< Това двустишие е от поемата „Киприя“, чийто автор не е бил точно установен.

[15]< Гърците са си представяли аритметичните отношения като геометрически фигури. Тъй, например, четното число е било сближавано с равнобедрения триъгълник, а нечетното – с разностранния.

[16]< Протей, проницателният старец, е бил морски бог, който живеел със своите тюлени на остров Фар, близо до Египет. Хванат във време на сън от Менелая, той се превръщал в разни образи, но Менелай, по съвета на дъщеря му, не го пуснал до тогава, до когато не приел обичайния си вид и не се видял принуден да предскаже съдбата на ахейските вождове. В сравнението на Протея с Евтифрона има двойна ирония: подобен на Протея в избягването да каже истината, Евтифрон не е имал неговата проницателност.