Одисея, Втора песен (1894)

ОМИР

ОДИСЕЯ, ВТОРА ПЕСЕН

Превод: Димитър Душанов, 1894

 

ХОМЕРОВА ОДИСЕЯ. Песен Β’.

Итачаните в събрание. Телемахово отпътуване.

 

[1]           Щом се появи Ио (Утрото), дъщерята на зората, със своите червени като роза пръсти, обичливият син на Одисея стана от леглото си, облече се, преметна си острата сабя през рамо, обу си прекрасните обувки на хубавите крака и, като някой бог, излезе из стаята си. Щом излезе, веднага той заповяда на ясногласните глашатаи да свикат дългокосите ахейци на събрание, та завикаха глашатаите и ахейците завчас се засъбираха. А когато се събраха вече и събранието беше пълно, потегли и той да иде на това събрание с медното си копие в ръка; но не отиваше самичък той, а подире му вървяха и няколко бързоноги пазачи. Атина пък лееше над него хубост божествена, та цял народът му се чудеше, като го гледаше. Когато пристигна там, той седна на бащиното си място, което старците му отстъпиха.

[15]          А след това пръв захвана да говори Египетският херой, който беше грохнал вече от старост, та знаеше и много работи. Неговият любезен син, Антифос, борецът с копие, когото беше затрил дивни Циклоп в своята дълбока пещера, за да си наготви от месата му последната вечеря, беше заминал заедно с равния на боговете Одисея за красновратната Троя на война с вдлъбнатите кораби. Той имаше още трима други сина, от които единият, Еврином, се броеше между сватовниците, а другите двама се занимаваха непресекнато с бащините си имоти. Но все пак не беше забравил още Антифоса, та току си охкаше и го оплакваше, пък се възви със сълзи на очите си към събранието и рече:

[25]          „Итачани, слушайте, какво ще ви кажа сега. Откакто е заминал божественият Одисей с вдлъбнатите кораби, ний не сме се никога събирали, нито пък заседавали, та кой ни е свикал сега тука? Кой, от младите било, или от старите, е бил заставен да направи това? Дали някой е чул някоя вест, че се връща войската ни, та като такъв, който пръв е чул това, иска точно и да ни го разкаже, или пък има нещо да ни говори за някоя обща полза? Добър ми се вижда този благословен, и дано Зевс да го сподобеше да сполучи доброто, което си е турил на ума.“

[35]          Тъй каза той, а обичливият син на Одисея, обрадван от туй благоприятно предисловие, не го сдържаше вече да седи, дощя му се да говори, пък се изправи насред събранието, а Песинор, глашатаят, вещ в мъдрите събрания, му подаде и скиптъра. И той по-напред от всичко отговори на думите на стария Египтянин и рече:

[40]          „Старче, не е далеко тоз човек, и ти скоро ще се научиш, че аз съм тоя, който съм свикал тука народа, защото от всичките най-зле тегля. Аз не съм чул никаква вест, че се връща войската, та да ви я разкажа точно, като такъв, който най-напред съм я научил, нито пък имам нещо да ви говоря за някоя обща полза, а просто за частна моя работа: за двояката злочестина, която ми е сполетяла къщата, искам да ви поговоря аз: първо за това, гдето съм изгубил един мъжествен баща, който някога си ви е бил тих и кротък, като баща, цар; а второ, гдето ме е сполетяла сега и друга, още по-голяма злочестина, която ще ми съсипе цяла къщата и изтреби всичко, което имам. Напели са се на майка ми, без да ще, сватовници, любезните синове на тукашните по-първи люде, пък ги е страх, та дори и треперят, да идат в къщата на баща й, Икария, който инак може и да надари дъщеря си, когато я даде ономува от тях, който би му се харесал; а току идат всеки ден у дома, та ми колят говедата, овцете и тлъстите кози, да ядат, и ми пият несмислено и искрометното вино, да се веселят, пък и всичко, щото имаме, вече току разпиляват. Защото няма някой човек, какъвто е бил Одисей, та да ни отстрани от къщата туй зло. [60] Ний не сме в състояние да се предпазваме, та навярно след това ще бъдем и злочести, нито пък ще знаем как да се отбраним. Да! Ако имах сила, аз щях да си защитя къщата. Защото не е вече за търпение това, което правят, и къщата ми безсрамно се съсипва. Съзнайте вече сами вий таз неправда, пък се засрамете и от другите около нас съседни народи, а още да ви дострашее и от гневът на боговете, които може би и да се разсърдят от тези лоши работи, пък да възвият това погубване и връх главите ви. Заклинам ви в Зевса Олимпийски, а още – и в Темида, която свиква и разтуря събранията на хората, запретете им вече това вий, мои приятели, и оставете ме сам да си тлея в неизказаната скръб, освен ако баща ми, благородният Одисей, се е донесъл някога неприятелски, та е правил зло на прекрасноколенните гърци, и вий сега, да ме наказвате за злините, които ви е сторил той, подстрекавате тия сватовници, та ми правите зло като неприятели. Но тогаз щеше да е по-предпочтително за мене, сами вий да ми ядете имотите, и движимите, и недвижимите. Защото, ако ги ядете вий, бихме се негли нявга и обезщетили, залепени до вас, да ви преследваме с думите си и вредом из града да ви не оставяме на мира, за да си дирим своето, докато ни се всичко повърне. А вий сега ми измъчвате душата с неизцелими болезни.“

[80]             Тъй каза той, пък разгневен захвърли и скиптъра на земята, та запролива горещи сълзи, че цял народ го смили; а (сватовниците) всичките стояха, та мълчаха, и не смееше никой да отговори Телемаху с жестоки думи. Антиной само се обади и му каза тъй:

[85]             „Телемахе, ти, самопохвалко, който не можеш да се въздържиш, когато пламнеш, какви са тия думи, гдето говориш и ни псуваш с тях? Да ни опозориш ли искаш ти тука? Тебе не ти са криви гърците сватовници, а обичливата ти майка, която знае много майсторски да хитрува. Защото, ето вече три години са, а след малко ще станат и четири, откакто лъсти тя сърцата на тия гърци. На всичките дава тя надежди и всекиму от тях се обещава и му праща вести; умът й пък друго мисли, та сега е измислила и следната друга интрига. Настанила е в стаята си един голям стан, та е затъкала едно дълго платно, и веднага след това ни обажда тъй: [96] „Благородни мои сватовници, понеже божественият Одисей вече е умрял, ваша съм аз, недейте бърза само да искате да ме вземете, а почакайте ме, докато си изтъка платното (да ми не иде без полза преждата); то се тъче за погребален саван на хероя Лаерта, когато го срине долу пагубната съдба на смъртта, що простира хората на земята, за да не би ми се разгневила и да ме одумва някоя от съотечественичките ми гъркини, ако, откакто е имал вече толкоз имот, се положеше в гроба без саван.“ Тъй ни обади тя, та ни се убеди мъжественото сърце, и оттогава насам денем е работила, та си е тъчела това дълго платно, а нощем при светлината на лампадите го е разтъкавала пак. Тъй се е крила тя и е лъстила три години гърците. Но на четвъртата, когато му дойде вече времето, една от жените й, която знаеше добре тази работа, ни обади за тази й измама, та я хванахме, като си разтъкаваше вече хубавото платно, което най-после, и без да й се щеше, беше принудена да свърши. Това ето ти отговарят сватовниците, да го научиш и ти, и всичките гърци, които го не знаят. Затова отпрати сега майка си и й заповядай да си вземе за съпруг оногова, когото й избере баща й, и си го хареса и сама. [115] Но ако иска още много време да измъчва синовете на гърците, като мечтае туй, с което е надарена тя от Атина, – своята способност да работи хубави и много изкусни работи, претънкия си дух и интригите си, които, както казват, ни една от старите, прочути по хубостта си краснокоси гъркини, ни Тиро, ни Алкмена, ни прекрасно увенчаната Микена, не са знаели, нито пък е могла някоя от тях да стигне в изобретенията си Пенелопа, макар и да не излезе сегашното й изобретение тъй добре сполучливо; защото ще ти ядат стоката и имането, докогато тя настоява на тази си мисъл, която боговете й са всадили в гърдите, и й приготвя наистина голяма слава; но на тебе, напротив, скръб, гдето тъй ти се отнема много нещо от имота; а и ний нито ще се заловим за работата си, или и да си обърнем вниманието към друго нещо, докато се не ожени първо тя за когото иска вече от гърците.“

[129]         А разумният Телемах му отговори:

[130]            „Аз не мога, Антиное, никак да отпратя от къщата си тази, която ме е родила и отгледала, ако тя сама не ще, докато баща ми, жив или умрял, е вече по чужбина. Нито пък ще ми бъде приятно прескъпо да платя на Икария, ако сам от себе си бих рекъл да отпратя майка си. Върху наказанието, което ми би дал вече за това баща й, и боговете ще ми притурят кой знае вече какви други злини, защото майка ми, като си отива, ще призове отгоре ми грозните Еринии, а при това и аз сам бих навлякъл с това на себе си праведно гнева на хората; затуй и никога няма аз да й продумам такваз дума. А вий, ако имате що-годе срам в сърцето си за таз обида, излезте ми вече от къщата, пригответе си други веселби, яжте си собственото имане по къщята си, у тогова веднъж, у другиго друг път, събирайте си се помежду си. Ако ли пък ви се види за по-добро и по-полезно да ядете безнаказано имането на един само човек, яжте го. Аз пък ще се обърна към вечните богове да ги призова, и дано Зевс да дадеше някога да се възнаградят тези ви работи, та и без отмъщение вътре в къщата ми да се изтребите.“

[146]            Тъй каза Телемах, а всевиждащият Зевс пусна тогаз от високия връх на планината да хвръкнат към него два орела. Те си хвъркаха донейде един до други с разперени криле и бърже като вятър; но когато стигнаха отгоре, насред многошумното събрание, те се завъртяха на колело, и като хвъркаха, често си удряха и крилете, а си вторачиха и очите в главите на сватовниците, та им предобаждаха тъй и погиването; а откакто им изпокъсаха с ноктите си шиите и бузите, спуснаха се надясно, та си отлетяха вече през града и къщята им. При появяването на тия пиляци всички се смаяха, и докато си мислеха на ума какво предвещаваха, старият херой Алитерсис, Масторовият син, който измежду съвръстниците си само умееше да тълкува знаменията и да предизвестява решенията на Съдбата, се обърна към тях, продума им за доброто и рече:

[161]            „Итачани, слушайте сега, какво ще ви кажа и аз, и думата ми се обръща повечето към сватовниците, защото вълна от голяма злочестина се търкаля към тях; понеже Одисей много време още няма да е далеко от обичливите си, а навярно ще да е вече тук нейде наблизо, и на всичките готви смърт и отмъщение; но с тях наедно има зле да пострадат и други много от тия, които живеят в знаменитата Итака. Нека размислим прочее, докато има още време, по кой начин бихме могли да ограничим тия сватовници; а най-доброто тук е, те сами да си се оттеглят, защото е и по-износно зарад тях. И това ви предсказвам аз не като някой, който не знае да прорича, а който го знае добре. Защото и нему, ми се чини, всичко се изпълни, както му го бях предрекъл, когато, като тръгваха гърците на бой за Троя, тръгваше наедно с тях и многоизобретателният Одисей. Предрекъл му бях аз тогава, че откакто претегли много вече и си изгуби всичките другари, непознат никому ще се завърне у дома си той, приблизително след двайсет години; а сега всичко туй се и сбъдва.

[177]            Нему пък му отговори Поливовият син, Евримах, и рече:

[178]            „Иди ти, старче, у вас, да предричаш там на чадата си ти туй бъдеще, за да ги и предпазиш от злото, което има да стане. А тук аз съм много по-добър прорицател от тебе. Под лъчите на слънцето много птици хвърчат, но всичките не предричат бъдеще. А инак и Одисей е вече изгубен далеко, па кешки и ти да бе се изгубил заедно с него. Тогава нямаше ти да говориш толкоз, да ни пророкуваш бъдещето и да раздразваш тъй и разгневения вече отгоре ни Телемаха, с надежда да ти подареше и дано вземеш от тях някой дар. Но виж, казвам ти, а ще ми се изпълни и думата: ако продължиш още да раздразваш гнева на човек, по-млад от тебе, и да го примамваш с думите си, понеже ти знаеш много стари хитрости, то не само той сам много повече ще се измъчи (защото при всичките ти пророчества нищо не ще може да направи), но и на тебе, старче, ний ще ти наложим такваз глоба, че ще я караш със сърдечна скръб и много ще се измъчваш. [194] На Телемаха пък аз ще дам пред събранието тоя съвет: да заповяда на майка си да се върне в бащината си къща, да я оженят там родителите й и да й дадат прид богат и какъвто се стои вече да се даде на една обичлива дъщеря. Защото мене ми се чини, гръцките синове няма и да се изоставят, преди да бъде това, от досадливото си сватовство, понеже ний се не боим от никого, нито даже и от Телемаха, при всичко че много говори, нито пък ни е грижа и от лъжливото пророчество, което ти, старче, проричаш и ни ставаш тъй още по-омразен. Имането му пък отсега още по-зле ще се изпоядва, и никога няма то да ни досвидее, докато задържа тя гърците и от ден на ден отлага да се жени, та я чакаме, препираме се за хубостта й и не си възвиваме ума към други, които всякой от нас прилича да си вземем за съпруги.“

[208]            А разумният Телемах отговори пак и нему:

[209]            „Евримахе, и вий други благородни сватовници, аз ви не моля за това, нито пък ще ви кажа нещо повече; стига, че го знаят вече боговете и всичките гърци. Но дайте ми барем един бърз кораб с двайсет души другари, да ме закарат там, гдето искам да ида. Защото мисля да ида до Спарта и в песъчливия Пилос, да попитам там някого, ако има, да ми каже, дали не ще да се завърне от толкоз време отсъстващият ми баща, или пък и да чуя, ако има да се носи от Зевса някой слух, по който се разнасят новините между хората и в най-отдалечените страни. И ако чуя, че баща ми е жив и се завръща в отечеството си, аз при всичките мъки, които се измъчвам, навярно ще почакам още една година; ако ли пък се науча, че е умрял и го няма вече между живите, тогаз ще се прибера вече в обичливото си отечество да му въздигна паметник и да му принеса много и великолепни погребални жертви, за каквито е достоен, а след това ще оженя вече и майка си.“

[224]            Тъй каза Телемах и седна, пък стана Ментор, другарят на непорочния Одисея, който, преди да беше влязъл в корабите си, беше заповядал на всичките да го слушат, защото му беше поверил защитата на цялата си къща и да му пази всичкото имане. Откакто обмисли той всичко разумно, поиска да говори и рече:

[229]            „Итачани, чуйте сега пък и мене, какво ще и аз да ви кажа: Отсега нататък дано никой от царете, които носят скиптър, да не бъде вече благ, тих и да обича правдата, а всякога да е жесток и неправеден, когато измежду народа, над когото божественият Одисей е царувал като добър баща, никой вече го и не помни. Аз се не сърдя, не, на тия, гордите сватовници, за насилствията, които вършат от неблагоразумие, защото те, като си мислят, че никога няма да се върне Одисей, неправедно му ядат къщата и си излагат главите в опасност. Но се сърдя на вас – всички ви, на народа, които сте толкоз души, а седите тука, та мълчите и не прибирате с изобличенията си малцината тия „сватовници“.“

[242]            Нему пък отговори Евиноровият син, Леокрит, и рече:

[243]            „О, ти пагубни, с кривия си мозък, Менторе, каква е таз дума, гдето думаш, и подостряш с нея народа, да ни насили, за да се оттеглим? Или не знаеш, че е много мъчно нещо, дори и на мнозина души, да се борят с хора, които задружно ядат, пият и се веселят? Защото дори и сам итачанинът Одисей внезапно да дойдеше и да си туреше на ума да изгони благородните сватовници, които се веселят из стаите на двореца му, нямаше със завръщането си никак да зарадва и съпругата си даже, гдето толкоз желае още веднъж да го види. И множество войници дори ако имаше подире си той, пак би го сполетяла смърт позорна. Не говориш, прочее, както трябва, ти. Затова идете си вече и вий, граждани, всеки на работата, а Ментор и Алитерсис, които са отдавна приятели на баща му, нека да му приготвят и щото му е потребно, да иде да пътува. Но ми се струва, че още много ще стои той тук – в Итака, да си чака известията и никога не ще да може и да пътува.“

[257]            Тъй каза прочее той и веднага разтури събранието, та се разнесоха гражданите, всеки у дома си, а сватовниците пак се отправиха за в дворците на божествения Одисея.

[260]            А Телемах си се отдалечи сам, та отиде до брега на морето, уми си там ръцете с пенещата му се вода, пък се помоли на Атина и рече:

[262]            „Послушай ме, богиньо, ти, гдето вчера беше дошла у дома и ми наръча да преплавам с кораб тъмното море и да ида да се науча, ще ли се върне отсъстващият ми от толкоз време насам баща. Но гърците, че най-повече злите, своенравни сватовници ми пречат на всичките кроежи за това.“

[267]            Тъй се помоли той, а Атина, престорена, и в лицето, и в гласа, на Ментора, дойде при него, извика го по име и му каза следните хвъркати думи:

[270]            „Телемахе, отсега нататък ти няма да бъдеш вече ни без дързост, ни без разум, ако и ти си надъхан със силата на баща си, който и щото правеше, и щото думаше, знаеше и докрай да го докарва; а тогава и отпътуването ти няма да се осуети, нито пък да остане неизпълнено. Тогаз само не се надея аз да докараш докрай, щото си турил вече на ума си, ако не си чедо на Одисея и Пенелопа. Истина, малко са чедата, които биват като бащите си, или – и по добри от тях, защото повечето са все по-долни и много по-долни от тях. Но понеже ти отсега вече няма да бъдеш ни без дързост, ни без разум; понеже не те е оставила съвсем мъдростта на Одисея, то се надея да докараш и тия работи докрай. [281] Недей се грижи вече ти за туй, щото кроят безумните сватовници, защото те нито са разумни, нито праведни, нито пък усещат смъртта и черната съдба, що ги приближава и ще ги затрие всичките в един ден. А и пътуването, което си намислил, няма много да закъснее; защото аз съм такъв приятел на баща ти, че не само ще ти приготвя за него бърз кораб, а и сам ще отплувам с тебе наедно. При това върни се вече в дворците си, яви се там на сватовниците, приготви си и потребната за из път храна и я наслагай в съдове: виното си напълни ти в стомни, а брашното, храната на хората, насипи в яки мяхове. Аз пък ще ида да събера по-скоро из града волнонаемни моряци. В оросяваната от морето Итака има много кораби, и нови, и стари, та ще избера оня измежду тях, който е вече най-добрият, и по-скоро ще го притъкмим и хвърлим в широкото море.“

[296]            Тъй каза Зевсовата дъщеря, Атина, а Телемах, щом чу гласът на богинята, не стоя вече, а веднага тръгна с измъчено сърце да си иде у дома си. Там, в дворците, на двора, той намери гордите сватовници, като изтърбушваха кози и пърлеха свини. Антиной пък, засмян, се затече към Телемаха, долепи се до ръката му, извика го на име и му рече:

[303]            „Телемахе, ти, самопохвалко, гдето не можеш да се сдържаш, когато пламнеш, да не си турял вече на ума си каквото и да е друго зло дело или пък и слово, а дойди да ядеш и да пиеш, както и по-напред, заедно с нас. А туй, което искаш, и кораб, и веслари избрани, всичко ще ти приготвят Ахейците, за да стигнеш по-скоро във всесвещения Пилос и да се научиш там нещо за славния си баща.“

[309]            А разумният Телемах му отговори:

[310]            „Антиное, аз не мога вече по никой начин да мълча и да ям заедно с вас, своенравните, нито пък да съм спокоен и да се веселя. Или ви не стига това, сватовници, гдето досега, докато съм бивал още дете, сте ми разсипвали толкоз много и все най-доброто вече имане. Сега обаче, когато съм порасъл вече, та ми е укрепнало в гърдите сърцето, и слушам от другите, що ми разказват за поведението ви, аз, или в Пилос съм отишъл, или тук, в страната, съм стоял, ще се помъча да ви отмъстя. А като не се удостоих да съм господар ни на кораб, ни на веслари, защото тъй го намерихте да ви е по-полезно, аз ще ида и с чужд кораб (няма да ми се осуети пътуването).“

[321]            Тъй каза той и лесно си изтръгна ръката из Антиноевата ръка, а сватовниците, тези горди момци, които приготвяха в трапезарията вечеря, му се смееха, подиграваха се с него, и един от тях се възви и рече:

[325]            „Телемах сега навярно крои как да ни избие. Той ще иде в песъчливия Пилос и ще си доведе оттам, или и от Спарта, защитници; защото това му е най-голямото желание; а кой знае да не мисли да иде и в плодоносната Ефира, да донесе оттам пък смъртоносна отрова, да я пусне в чашите ни и всички ни да изтрови.“

[326]            Друг пък, втори от тия горделивци, се обади подир него, та каза:

[327]            „Но кой знае, да не би и той да се изгуби, като Одисея, далеко от любезните си, като се качи и заскита на вдлъбнат кораб, пък да ни тури тогава в още по-голям труд, като ще искаме да си делим всичко, щото има, а само къщата да оставим на майка му и на оногова, който се ожени за нея.“

[337]            Тъй си говореха те, а Телемах слезе в бащиното си високо и широко влагалище, гдето имаше натрупано много злато, сребро и мед, ковчези, пълни с дрехи и где-да-си-е благовонно масло; а още и делви със старо, много сладко вино, до върха пълни с туй неразмесено, божествено питие и наредени наред край стената, за да се отворят, когато се завърне вече Одисей у дома си след многото си измъчвания. То беше яко затворено с двоекрилни врата от дъски, на гъсто приковани, и предадено на икономката Евриклия, дъщерята на Песиноровия син Опа, която всичко умееше да пази добре, и денем и нощем го нагледваше, та Телемах и нея повика във влагалището, и й каза:

[349]            „Мамо, да ми напълниш няколко стомни с вино, от онова сладкото, което пазиш за оня нещастник, благородния Одисея, гдето го чакаш да се завърне един ден, избягнал вече от смърт и жестоката си съдба. Напълни ми ти дванайсет стомни от него, пък и хубаво ги запуши с гъби. А приготви ми и насипи в хубаво съшити платници и двайсет мери брашно, от най-доброто, че ми трябва. Пак само ти да знаеш това, което ти казвам, и ей-сега още да стане; защото ще го взема нощес, когато се прибере майка ми горе да спи. Понеже тръгвам за Спарта и песъчливия Пилос, да се науча нещо, ако мога чу нейде за завръщането на любезния си баща.“

[361]            Тъй каза той, а обичливата му отгледвачка, Евриклия, се разплака и му рече следните бързи думи:

[363]            „Любезно чедо, отгде ти е дошла на ума таз мисъл? Где, в оная ми ти без край чужбина, ще идеш ти, еднороден и многообичан син, когато благородният Одисей е изгубен вече, далеко от отечеството си между люде непознати, и тези тук, щом заминеш, ще хванат да мислят, как коварно да те затрият, и да си споделят всичкото туй богатство? О! Стой си тук ти при имането, не ти трябва тебе да ходиш да се скиташ из онуй пусто море и да се излагаш на толкоз злини.“

[371]            Разумният Телемах пък й отговори:

[372]            „Не бой се ти, мамо, дерзай, защото мене не без волята на бога ми е дошла таз мисъл. Закълни ми се само, че няма нищо да кажеш ти на обичливата ми майка за това, докато се не изминат единайсет-дванайсет дена, освен ако тя сама пожелае по-рано да ме види, или пък – и да се научи, где съм отишъл, защото ме е страх, да си не изгуби хубавата багра на кожата, като хване да плаче.“

[377]            Тъй каза той, а бабичката му се закле голяма клетва в боговете, и откакто си свърши клетвата, потегли вино из делвите, та напълни стомните, и насипа брашно в хубаво съшитите платници; а Телемах се завърна пак в пруста, за да се яви на сватовниците.

[382]            Светлооката богиня Атина тогава намисли пък друго: преобрази се тя на Телемаха и тръгна из града, навсякъде обикаляше тя там, доближаваше се до всекиго, говореше му, което трябваше, и на всичките заповядваше да се съберат вечерта на бързия кораб, който след това поиска от Ноимона, славния Фрониев син, и той с готовност й го обрече.

[388]            При това слънцето залезе, та притъмня вече по всичките улици, а богинята хвърли тогаз бързия кораб в морето и настани в него всичко, което бе нужно и го имат добре натъкмените кораби. Корабът беше пристанал накрай пристанището, и там, около него, се събраха всичките снажни веслари, които богинята насърчи с думите си.

[393]            Подир това светлооката Атина измисли пък друго: стана тя, та отиде в дворците на божествения Одисея и нанесе там сладък сън на сватовниците, докато пиеха още те, ги вмъртви тя и им отне чашите от ръцете, та не остана никой там, а всички се разнесоха из града да спят, защото сънят им налегна вече на очите. После светлооката Атина се престори, и в снагата, и в гласа, на Ментора, пък повика Телемаха вън от великолепния дворец и му рече:

[402]            „Телемахе, мъжествените ти другари насядаха вече всеки при веслата си и те чакат и ти да идеш. Да вървим прочее, да не закъсняваме от пътя си.“

[405]            Тъй каза Палада Атина и тръгна много бърже напред, а Телемах вървеше подир нея, докато слязоха на кораба до морето, и там, на брега, намериха и дългокосите си другари, към които цветущият Телемах се обърна и рече:

[410]            „Елате, приятели, да идем до дворците, да си вземем оттам и храната, която вече съм приготвил, и освен една само слугиня, на която съм обадил мисълта си, другите нищо не знаят, нито пък и майка ми даже има известие за това.“

[413]            Тъй каза той и тръгна напред, а и те го последваха. И като пренесоха всичко, настаниха го в добре натъкмения кораб там, гдето им заповяда обичливият син на Одисея.

[416]            Атина беше влязла вече по-напред в кораба и седеше в задната му част, а след нея се качи и Телемах, когото тя накара да седне до нея; кораблярите пък развързаха въжетата, пък навлязоха и те и си насядаха всеки на местата. А светлооката Атина пусна подир тях попътен вятър, та засвири оня ми ти буен Зефир по онова тъмнобагро море. Телемах си насърчи другарите и им заповяда да настанят и платната, а те, послушни на заповедта му, вдигнаха, та изправиха боровия стълб в нарочно издълбаната зарад него дупка и яко го закрепиха, пък опънаха тогава и белите платна чрез добре изплетените от кожа въжа. [427] Вятърът пък ги наду, та заплава корабът, и тъмнобагра вълна се вдигаше с голям шум около дъното му, когато той си припкаше все по-напред да върви през вълните. А откакто овързаха вече платната на лесно движимия кораб, и наслагаха бъкели, пълни с вино, и правеха възлияния в чест на безначалните, безсмъртни богове, а най-вече за светлооката Зевсова дъщеря; а корабът си все тичаше из пътя през цялата онази нощ, че и до в зори.