АРИСТОФАН

ОБЛАЦИТЕ

Превод: Александър Ничев, 1985

Електронна обработка: Деница Соколова, Моника Златева, 2005

ЛИЦА:

СТРЕПСИАД

ФИДИПИД

РОБ НА СТРЕПСИАД

УЧЕНИЦИ НА СОКРАТ

СОКРАТ

ХОР ОТ ОБЛАЦИ

КРИВ ДОВОД

ПЪРВИ ЗАЕМОДАВЕЦ

ВТОРИ ЗАЕМОДАВЕЦ

Действието се развива вАтина

На сцената се вижда къщата на Стрепсиад, в нея – две легла: на бащата и на сина. В съседство – къщата на Сократ. Стрепсиад седи в леглото, синът му спи.

О, Зевсе, царю, ама дълги нощите!

Безкрайни са! Не ще ли съмне някога?

Отдавна чух петела. А пък робите

си хъркат! Не, не, по-преди бе иначе.

Проклинам те, война, за много работи!

Не мога даже да накажа роба си!

И този тук отличен момък цяла нощ

не се разбужда, не, загърнат хубаво

във пет кожуха, си пърди. Но ха сега

да се завием и да си похъркаме!

Но не, не мога да заспя, че хапят ме

безброй разноски, конски ясли, дългове

на тоя, моя син. С коси нестригани,

той язди кон, препуска с колесници и

коне сънува. Аз умирам, гледайки,

че месецът показва вече двайсети.

и ми донеси тефтера, че да видя аз

кому дължа и да пресметна лихвите.

Защо на Пазий двадесет? Кога ги взех?

Когато купих онзи кон със пръските.

Очите с камък да ми бяха пръснали!

Филоне, не е честно! Карай в пътя си!

Това е то бедата ми, съсипа ме!

Дори в съня му конни състезания!

И колко кръга прави колесницата?

И аз заради тебе правя кръгове.

Но я, след Пазий кой е тук? Аминий ли?

“ Три за колцата и колелетата!”

Отвеждай коня, подсуши го хубаво!

Но, драги, ти ми пресуши кесията.

Осъден съм да плащам, а за лихвите

се тръшкаш цяла нощ и недоволствуваш?

Ох, хапе ме и нямам мир от ...бирника!

Че остави ме да заспя за мъничко!

Добре де, спи. Но знай, че всички дългове

ще паднат най подир върху главата ти!

Да беше пуста опустяла свахата,

която ме склони да взема майка ти!

За мене беше най-приятен селският

живот, сред кал и плесен, сред запуснатост,

с пчели, овци, маслини в изобилие.

И аз, селякът, се сродих с Мегакловци,

взех племенница на Мегакъл, гражданка,

като Кисира, важна и разглезена.

През сватбения ден седях до булката,

вмирисан на шира, на вълна, сирене,

а тя - на миро, на шафран, на разходи,

целувки страстни, лакомия, любене...

Не бе ленива, но широкопръста бе.

И често, като й показвах плаща си,

мълвях: “Жена широки ти са пръстите!”

Във лампата ни вече свърши маслото.

Запалил лампа, дето гълта маслото!

Ела тук да ти дръпна бой!

Защо си поставил от дебелите

Робът излиза с лампата, след малко я носи запалена.

на мене и на моята добра жена,

за името му взехме да се караме.

Тя искаше на “ип” да бъде името –

Ксантип, Харип или пък Калипид да е –

а аз предлагах Фидонид, на дядо му.

Бе дълга разправията и с времето

решихме Фидипид да му е името.

А майка му го вземаше и галеше:

“Стани голям, ще ходиш като вуйчо си

Мегакъл с колесница, дреха пурпурна!”

Аз виках пък: “Ще водиш като татка си

кози от планината, с дреха кожена

на гръб!” Но той не ми послуша думите,

доведе ме до конска паралипсия.

И тъй сега, като размислях цяла нощ,

открих една пътечка, дивна работа,

отправя ли го в нея, знам, избавен съм.

Но искам най-напред да го събудя аз.

Как бих могъл да го събудя лекичко?

Ха целуни ме и ми дай ръката си!

Кълна се в онзи Посейдон, конярина!

Недей ми споменава за конярина,

че този бог ми причинява болките.

Но, сине, ако ме обичаш искрено

О, час по-скоро промени живота си,

учи каквото аз ти кажа, моля те.

Ти виждаш тая протка, тая къщица.

Да, виждам, татко. Що е то наистина?

На мъдри духове е тя мислилище.

Мъже живеят там, и те, говорейки,

те убеждават просто, че небето е

похлупака върху нас, а ний сме въглища.

И те те учат, ако им плати човек,

да победиш и с правото и с кривото.

Отлични люде и дълбокоумници.

Фю! Зная ги, голтаци! Твойта дума е

за босите и бледите бърборковци,

като Сократ и Херефонт! Нещастници!

Е, е, замлъквай! Не приказвай глупости!

Но помисли за залъка на татка си:

иди при тях, изостави конярството.

Кълна се в Бакхус, даже да ми даваше

фазаните на Леогор – не, никога!

Иди, наи-мили сине, умолявам те,

Говори се, у тях две речи имало,

едната – силна, а пък слаба – другата.

От тези двете речи, казват, слабата

надвивала, когато брани кривдата.

И ако ти ми усвоиш неправдата,

при всички сторени от тебе дългове

не ще платя нито стотинка някому.

Не съм съгласен. Със лице повехнало

не бих посмял да гледам към ездачите.

Добре,от днес при мене няма ядене

за тебе, за бегача и возача ти.

Прогонвам те от къщи, бягай поврага!

Ба, вуйчо ми Мегакъл няма без коне

да ме остави. Ти не важиш, тръгвам си.

Аз паднах, ала никакво предаване!

И след молитва към небето, лично аз

ще ида да се уча в туй мислилище.

Но как тъй, старец, бавен и безпаметен,

ще усвоя словесните им тънкости?

Не, ще вървя! Какво се мая толкова?

Излиза един Сократов Ученик.

Е, да те вземат... Кой тъй бъхти вратнята?

Синът Фидонов, Стрепсиад, кикинецът.

Простак си ти, кълна се в Зевс, заблъскал си

тъй силно и безцеремонно вратнята:

новооткрита мисъл бе пометната!

Прости ми.Отдалече съм, от село съм.

Ала кажи: какво се е пометнало?

Това не може да се каже никому,

не бой се. Аз дойдох със намерение

да стана ученик в това мислилище.

Ще кажа. Но е строго поверително.

Сократ запита колко бълши стъпчици

съдържа скокът на бълхата, щипнала

на Херефонта веждата и миг след туй

върху главата на Сократа скокнала.

Стопи той восък, взе бълхата, топна й

краката в него, и когато восъкът

изстина, се получиха обувчици

изу ги и премери с тях пространството.

О, царю Зевсе! Виж ти остроумие!

Ами ако ти кажа друго негово

Веднъж го пита Херефонт, сфетиецът,

какво си мисли той, дали комарите

пищят с устата или пък със задника.

Сократ какво отвърна за комарите?

Той каза, че червото на комарите

е тясно и през теснината въздухът

минава право устремен към задника.

И после, разширявайки се, задникът

издава звук под силата на напъна.

Тръба е, значи, на комара задникът!

О, триж честит със тоя чревология!

Да, лесно би избягнал от присъдата,

познавайки червата на комарите.

Велика мисъл беше му отмъкната

Бе вдаден в лунни фази и движения,

и, както зяпаше нагоре, гущерът

от покрива изцвъка се в устата му.

Хе, на Сократ в устата цвъкнал гущерът!

А снощи нищо нямахме за ядене.

И той какво измисли за да хапнете?

Посипа пепел, тънък слой, на масата,

прегърна шиша и като с пергел в ръка,

отмъкна с него къс месо от жертвата.

И ние на Талес да се учудваме!

Отваряй бързо вашето мислилище,

Сократа покажи ми без забавяне!

Копнея да се уча, ха отваряй ми!

Ученикът отваря вратата. Виждат се учениците на Сократ,

Какви са тия твари, откъде са те?

Какво се чудиш? Спомнят ли ти някого?

Спартанците, пленени в Пилос. Тези тук

защо така в земята са се втренчили?

за лук не се грижете, бе!

Аз зная лук с глави големи, хубави.

А тези, дето одве са прегънати?

А, те изследват тайните на Тартара.

Защо тъй към небето вирят задници?

И задникът им учи астрономия.

( Към някои ученици, доближили до вратата.)

За да не ви завари тука, влизайте.

Не още, не, не! Да почакат мъничко,

да им река за важна моя работа.

Но те не могат да стоят на въздуха

навън, открити твърде продължително.

Това ей тука за какво е, моля те?

Народно и добро изобретение!

А туй е карта на земята. Виждаш ли?

Не виждам тук съдебни заседатели.

Но знай, това наистина е Атика.

А моите съселяни, кикинците?

Ей тук са. А пък Евбея, виждаш я,

ей тази, отстрани се е проточила.

Знам, ние със Перикъл я разтягахме.

Че много близо е до нас. Я гледайте

по-надалече от нас да я преместите.

Я, кой е този, дето висне в кошница?

Но, драги, я викни ми го по-силничко.

Викни си го самичък. Имам работа.

Кажи ми първо какво правиш, моля те!

Въздухоплавам, съзерцавам слънцето.

Тъй, от високо гледаш боговете ни,

от кошница, не от земята?

не бих разкрил небесните явления,

ако не бе ми окачен разсъдъкът

и леката ми мисъл не бе смесена

с подобния й въздух. Наблюдавах ли

от долу, стъпил на земята, горните

неща, не бих ги опознал. Насилствено

твърдта привлича сока на мисловната

способност. То и с мокреша е същото.

Че мисълта привлича сока в мокреша?

Ела, Сократчо, слез при мене, моля те,

да ме научиш, заради което съм

С желание да уча красноречие.

Лихвари и заемодавци опаки

ме грабят, правят опис на имота ми.

Как тъй несетно си затънал в дългове?

Конярска болест ме слетя, изяде ме!

Но преподай ми другата от речите,

с която се не връща дълг. Кълна ти се

във боговете, ще си имаш платата.

Как, в боговете? Не върви такваз пара

В какво се вий кълнете? Може би

в железните пари като в Бизантион?

Желаеш ли да знаеш ясно, правилно

И да общуваш с Облаците в разговор,

Седни тогаз на туй свещено одърче.

Ха вземи сега в ръката си

Защо венец, Сократе, олеле!

Че като Атамант ли ще ме колите?

Ще вриш, кипиш в брашнянотънки работи.

Да не ме излъжеш, бога ти!

Така посипан, съм брашняна работа.

Старче, замълчи набожно и молитвата ни слушай.

“ Ти, о Въздух безбрежен, владетел и цар, ти придържаш високо

Ти, сияен Ефир! Вий, добри богове, вие, Облаци огненогръмни!

Господари, елате, вдигнете се вие пред мислителя сред висините!”

Още не,още не! Първо нека в това се увия, че сух да остана!

Че когато насам се отправях, не взех аз, горкият, ни гугла от

Многотачени Облаци, хайде сега се явете пред взора му вие!

И дали на свещените снежни била на Олимп сте се проснали

или виете своето свято хоро в градините на Океана,

или в Нилските устия речни води вие пиете в златни съсъди,

или ходите по Меотийско море и по снежния връх на Миманта –

чуйте моята реч, примете дара, нека нашият обред ви радва!

нека покажем подвижната росна своя природа!

От Океана, баща ни, с бучащите

бездни, напред към планинските върхове

да съзерцаваме сините хълмове,

плодната свята земя напоявана,

шумните речни потоци божествени,

морската шир и талазите грохотни!

Неуморимо свети окото на Етера

Ха да разсеем мъглата от нашите

вечни лица и с далекопроникващи

Многотачени Облаци, вашият сонм очевидно е чул моя призив.

Ала ти – ти усети гласът им, нали, и шумът на гърма им

И ви тача, богини, отдавам ви чест и на вашия гръм ми се иска

че треперя от тях и съм целия в страх и уплаха,

и сега дали може, или пък не, ала мен ми се ходи по нужда.

Я не дей се подбива, не дей прави тъй, както тези проклети комици,

а набожно мълчи, че богини рояк нанасам се запътват със песни.

нека отидем в светлия край на Палада, да зърнем

скъпия Кекропов кът на героите,

там, дето чествуват тайните култове,

свира след обреда свят посветените;

на боговете поднасят се дарове:

храмове високопокривни, статуи,

празнични шествия в чест на блажените,

цветовенчани жертви и весели пирове –

В ранна пролет е празникът Бромиев

с трепета трескав на звучните хорове,

Обади ми, Сократе,заклевам те в Зевс и те моля, кои са жените,

дето тъкмо изпяха прекрасния химн? Те са може би полубогини?

Не, това са небесните Облаци.те са велики могъщи богини

за лентяите, дават ни ум и талант да говорим и спорим успешно,

да бърборим, да мамим, да смаиваме с реч, да смотаваме своя

                                                                                           слушател.

Затова, значи, след като чух им гласа, полетя ми душата, заиска

да мъдрува изтънко, да се стреми за дима да умува например,

и оборвайки мнение с мненийце,тъй да отвърне на слово със

Затова, ако може, аз бих пожелал да ги видя пред себе си лично.

Хайде, гледай тогава насам, към Парнет. Вече виждам как бавно

Приближават към нас многобройни

по гори, по долини, на, ето, пълзят отстрани...

Ето, аха, май че с мъка, да, вече донейде...

Явява се Хорът на облаците – жени, облечени в прозирна материя.

Е, та виждаш, ако в очите си нямаш гурели колкото тикви!

Да, да, виждам ги аз... Уважаеми!...Хе! Те заеха тук цялото

Но до днеска не си смятал нито за миг, че това са богини,

Да, кълна се в Зевса,аз мислех, че те са мъгла, изпарения,

Но, кълна се в Зевс, ти не знаеш, че те препитават тълпа от

Прорицатели, врачове и вражалци, и контета със пръстен до

Стихоплетци на дитирамбични слова, звездобройци – мошенници

хранят празни безделници те затова, че в поезия ги превъзнасят.

Затова те прославят “стремглавия бяг на блестящите Облаци”,

тези “ буйни коси на Тифона стоглав”, или “ бесните яростни

още “влажните птици с извития клюн, дето бързо из въздуха

и “ на росните Облаци бурния дъжд”. И за всичко това тези хора

лапат “късове едър и хубав кефал” и “ месо от дроздове сладки”.

Затова е така. И е право, нали?

Я кажи ми, какво става с тях,че,

ако вярно са облаци, техният вид е вид на жени простосмъртни?

Че онези в небето не са като тях?

Е, добре де, кажи ми какви са?

Много точно не зная. Но те имат вид на валма от разчепкана

Вярвай бога, а не на жени, не, не, не! А пък тези тук – с носове са!

Отговаряй на мойте въпроси тогаз.

Казвай бързо каквото желаеш.

Ти си виждал понякога облак, нали, който страшно напомня

леопард, или вълк, или бик?

То е тъй, но какво от това, че съм виждал?

Във каквото поискат, превръщат се те. И тъй, видят ли някой

от онези, власатите, като сина Ксенофантов например, тогава,

за насмешка над тази му болест и страст, те сами се превръщат

Ами Симона, този обществен крадец, ако видят, какво ще

За да блесне пред всички ни нравът му, те начаса биха станали

Затова, затова, значи, завчера, щом Клеоним, дезертъора, видяха,

като гледаха тоя страхливец най-пръв, се превърнаха всички

И сега, щом видяха Клистен, във жени се превърнаха всички,

Господарки, здравейте. Ако на друг досега сте говорили, хайде,

и на мен говорете с небесния глас, който пълни простора, царици!

Поздрав, старче, родено в далечни лета, и ловецо на речи

А ти, жрецо на най-остроумен брътвеж, обади за какво сме

Ний не бихме изслушали никого друг от сегашните звездософисти,

освен Продика – него за мъдрия ум и за многото знание, тебе –

затова, че се носиш из пътя си горд, че оглеждаш изкосо нещата,

че, пристъпвайки бос, много мъка търпиш, и че с вяра във нас се

О Земя! О Земя, какъв глас! Колко свят, и внушителен, и

Да, защото богини са те, само те, всичко друго е брътвене

Но, за бога, нима олимпиецът Зевс не е бог според вашия

Какъв Зевс! Не приказвай глупашки неща! Зевс го няма дори!

Ами кой вали, кой праща дъжд? Ей това обясни ми най-първо

И всичко това ще докажа със доводи тежки.

Ха кажи ми, видял ли си някога Зевс да вали при безоблачно

Инак трябваше Зевс и от ясно небе да вали, а пък тях да ги

В Аполон се заклевам, че всичко това ти доказва със тоя си

А пък по-преди истина мислех си аз, че Зевс пикае през сито.

Но кажи ми: кой във момента гърми, та ме кара от страх да

Те гърмят, чрез търкаляне.

Как? Обясни, о, човече, способен на всичко!

Напоени със много и много вода и принудени да се предвижват,

неизбежно увисват, изпълнени с дъжд, след което, когато се

поради тежестта си, един срещу друг, се разпукват със гърмел

Ала кой принуждава ги, мигар не Зевс, да се движати тъй да

Ни най-малко. Въздушният вихър.

Какво? Значи, вихър? Това не го знаех.

зевс го няма, на негово място сега царува Въздушният вихър.

Ала все още нищо не ми обясни за гърма и небесния трясък.

Но не ме ли чу? Казвам, че, пълни с вода, тия същите облаци с

се стоварват един срещу друг и така изгърмяват от своята

Ами как да повярвам във всичко това?

Ще ти кажа със пример от тебе.

Щом на празника Панатенеи с чорба се нагълташ, захващат

във стомаха ти бунтове, и изведнъж той започва да курка, нали

Тъй е, бога ми! Страшно замъчва ме той начаса и ужасно той

и чорбицата в мен като истински гръм затрещи и страхотно

Първо бавничко, лекичко:пър-пър-пър-пръц, след това по-високо:

А когато задрискам, тогава гърми: бам-бам-бам, бам-бам-бам –

( Посочва Хора на облаците. )

Помисли си сега, ти гръмовно пърдиш със своето малко стомахче,

а защо да не бъде възможен гърмът страховит на безкрайния

Затова и двете думи гърмеж и пърдеж си приличат така

Но светкавицата – обясни ми това – откъде иде, пламнала

и защо, като удря, изгаря едни, а пък други ги само опърля?

Тук е ясно, че нея изпраща я Зевс срещу клетвопрестъпници

Че защо бре, глупако, тъпако такъв, останка от дните на Кронос,

ако бие по клетвопрестъпници, той досега не изгаря ни Симон,

ни Теор, ни дори Клеоним? А пък те са престъпили не една

Не, по своя храм праща светкавица той, по атинския Сунион

по големите дъбове. Да, и защо? Че дъбът ли е клетвопрестъпник?

Аз не зная, но май че си прав. И все пак тая пуста светкавица

Е, когато се вдига сух въздух към тях и бъде затворен,тогава

ги надува отвътре той като мехур, след което по необходимост

ги разкъсваи с устрем излиза навън в резултатна големия

като сам се запалва от своята мощ, от своя свистеж, своя натиск.

Да, така е, кълна се в Зевса. И аз го изпитах на празника

Аз печех за домашните свои шкембе, но забравил бях да го

а пък то – занадува се, че изведнъж се разкъсва и хайде –

с мръсотията право във двете очи и лицето ми тъй изпогаря.

О, човече, ти, който жадуваш от нас да получиш голямата

как честит сред атинците, па и навред между гърците, скоро

ще станеш, ако бъдеш мислител, човек паметлив и в душата ти има

да не се уморяваш, когато си прав, на нозе, и когато се движиш,

да понасяш безропотно, твърдо студа и към ядене да те не тегли,

да отбягваш от вино, от спортни игри и от другите глупости

като смяташ, тъй както приляга на мъжпросветен, че

е победата в делото, в твоя съвет и най-сетне в словесните

Е, добре, ако трябва корава душа или грижа, що сън ти не дава,

и умерен, с оскъдица свикнал стомах, благодарен от чубрица

то недей се страхува, за всичко това бих могъл наковалня да

Вече никого няма да смяташ за бог, само тия, почитани тука:

туй безкрайно Пространство, ей този Език, тези Облаци – три

А пук с другите, знай, да ги срещна дори, аз не ще разменя нито

Нито жертви за тях, ни възливки за тях! Не, за тях ни тамянено

Е, какво да направим за тебе сега? Казвай смело, и ти ще го

но тачи ни, диви ни се и се стреми да добиеш потребната

Господарки, тогава помолил ви бих за едно нещо просто нищожно:

да надмина чрез свойта ораторска реч всички елини с петстотин

Хайде, всичко това ще го имаш от нас. От сега занапред вече

пред народа не ще защитава със реч своя възглед по-често от

Не, не съм по големите възгледи аз, те не ми са потребни, не

искам правото само да извъртя, от лихварите да се изплъзна.

Ще получиш каквото желаеш. Та то е наистина работа проста.

Ала хайде, предай се по-бързо сега в ръцете на нашта прислуга.

Аз ви вярвам, затуй ще постъпя така. Че голяма неволя ме

И конете със пръски, и тежкият брак ме съсипаха вече напълно.

Нека правят със мене каквото си щат.

Предоставям им ей това тяло,

да ме бъхтят и мъчат със глад и със жад,

с мръсотия, със студ, нека жив ме дерат,

но от дългове само да се отърва

и да бъда в очите на хората пръв

шарлатанин, негодник, безсрамник, нахал,

сладкодумник, подлец, безподобен лъжец,

изврътливец, в процесите вряли кипял,

формалист, кречетало, лисица, мазник,

изнудвач, присмехулник, ленивец, гадняр,

закачливец, мръсник, самохвалко, хитрец,

да ми викат по пътя, каквото си щат

нека правят от мене и нека дори,

ме правят на наденик и подир туй

нагостят философите с мене!

той е с дързост, с мисъл бърза и готова!

Знай, че узнаеш ли тези неща от мене,

най-завиден живот в света ще водиш.

Всичко това ще го видя ли някога?

 Да, пред вратите ти вечно ще има тълпа от люде,

да поприказват със тебе и с тебе да се поразговорят

все по дела и по тъжби за много таланти,

за да получат съвет, достоен за твоята мисъл.

Ала ха залови се със стареца ти и основни понятия дай му,

раздвижи му насам и нататък ума, провери му мисловната

Е, хайде вече, покажи ми нрава си,

че като знам какъв е, според нрава ти

да избера надлежните оръдия.

Ала какво, за бога, ще ме стреляш ли?

Не, искам да те питам нещо кратичко.

Когато ми дължат, аз помня хубаво,

когато сам дължа, забравям хубаво.

Ами природна дарба слово имаш ли?

Не, слово не, но имам дарба крадене.

Ха, щом ти хвърля мъдрост за небесните

Какво, ще лапам мъдростта по кучешки?

Това е то човек неук и варварин!

Боя се, старче, че ти трябва тупане.

Като почакам, призова свидетели.

Почакам пак и викам в съд побойника.

Прието е да влизаме съблечени.

Но аз не идвам тук да ме претърсвате!

ако се уча с труд и прилежание,

с кого от тези тук ще си приличаме?

Ще бъдеш като Херефонт, без разлика.

Ще бъда, значи, полумъртъв, беден аз!

Я стига дрънка! Но сега последвай ме

едно кравайче с мед. Защото страх ме е,

като че слизам при Трофоний, в дупката.

Върви! Какво се маеш там край портата?

Сократ и Стрепсиад влизат в мислилището.

Хайде, върви, честит да бъдеш

Нека щастлив бъде тоя мъж,

природа с нови и нови знания

Зрители, ще кажа пред вас

да, кълна се в бог Дионис,

както аз пък виждам във вас

а пък в тази комедия тук –

плод на толкоз труд! Ала бях

мъдрите – нали зарад вас

Че откакто люде със вкус,

и подхвърлих свойто дете –

как тъй, аз, мома, ще родя? –

вий пък го приехте с любов

залог, че сте честен съд.

вижте колко скромна е тя!

с член червен в самия край,

член дебел – да буди смеха

Над плешивци тя се не смя,

който, като брътви стих,

удря с пръчка своя съсед,

Тя не тича с факли в ръце,

тя не вика: “ Ох, уви!” –

След като съм такъв поет,

аз не мамя зрителя свой –

Клеон беше в своя зенит –

после падна той повален –

аз не го докоснах с крак.

без да спират, сквернят и днес.

в нея той, негодник такъв,

образ стар, от Фриних познат,

пак Хипербол в своя стих,

Който се разсмива при тях,

вас ще смятат в бъдните дни

Строфа

още – могъщия вожд, господар на тризъбеца,

Също преславния татко наш, Етера

най-многотачен, хранител на всичко живо,

обгръща със лъчи пресветли

Вие, зрители премъдри, тук внимавайте сега.

Ние сме онеправдани и открито ви корим.

Че от всички богове сме най-добрите за града,

а единствените ний сме незачетени от вас,

ний – макар че ний ви пазим. Почне някаква война,

дето няма капка смисъл – ний гърмим или ръмим.

После, след като избрахте Пафлагонеца-кожар,

този враг на боговете, за стратег, тогава ний

свихме вежди в страшен ропот:”блесна мълния със гръм”,

месечината напусна пътя си, а Слънчо сви

накъм себе си фитила и отказа начаса

Вие все пак го избрахте, казва се, че глупостта

е присъща на града ни. Ала боговете бдят

и към по-добро обръщат грешките ви всеки път.

Ползата от тази грешка лесно ще посочим ний.

Заловете тая чайка Клеон в кражба и рушвет,

па сложете на врата й прангите, тогава пак,

според обичая древен, всяка грешка, всяко зло

към добро ще се обърне за изгода на града.

делоски боже! Ти над Кинт

Също и ти, о блажена богинъо, със златния

ефески дом, дето славят те в хор

Също и ти, наша местна владичице,

градозащитна Атино с егидата страшна!

блестящ под боровите факли,

между делфийските вакханки, водачо

Тъкмо готвехме се ние да потеглим нанасам,

и насреща ни – Луната. Каза да ви съобщим –

първо, поздрав на Атина и Атинския съюз;

второ, каза, че се сърди, че сте се отнесли зле

с нея, дето ви помага не на думи, а с дела.

Факли за по драхма всеки месец ви спестява тя,

та, излизайки от вкъщи вечер, казвате така:

“Робе, не купувай факла, има лунна светлина!”

казва, че и много други добрини ви прави тя.

Но погрешно вий броите дните, хаос е у вас,

тъй че, казва, боговете й се карат всеки път,

щом се върнат у дома си, неполучили обяд,

тъй като по свойта сметка сбъркват празничниите дни.

Често пък, когато ние, боговете, в знак на скръб

постим, помнейки смъртта на Мемнон или Сарпедон,

вие правите възливки и се смеете. Затуй,

след като Хипербол стана член на Верския съюз,

ний венеца му отнехме: тъй ще знае по-добре,

че ще трябва по Луната да пресмята свойте дни.

ВТОРИ ЕПИЗОД

От мислилището излиза Сократ

Заклевам се в Диханието, в Хаоса

и Въздуха. Не съм видял в живота си

такъв простак, тъпак, дръвник, безпаметен!

Захване се да учи дребни хитрости,

а ги забравя още ненаучени!

Но я да го извикам вън на светлото.

Къде е Стрепсиад? Ела с леглото си!

Не дават да го нося дървениците.

Сложи го тък и напрегни внимание.

Ха сега, какво ще учиш по-напред

от туй, което не си учил никога?

Граматиката? Ритмите? Размерите?

Размерите, по моему, че тези дни

житар ми резна две кила от житото.

Не питам туй, а кой размер е по-добър –

триметърът ли или тетраметърът.

За мене няма по-добро от крината.

Човече, дрънкаш глупости!

че крината е равна с тетраметъра.

Да опустееш, селяндур невежествен!

Но бързо можеш да научиш ритмите.

Как с ритмите ще препечелвам хляба си?

Ще бъдеш, първо, духовит със хората,

когато разумяваш кой от ритмите

е боен танц и кой е танц на пръстите.

На пръстите ли? Заная го.

Кой друг, ако не бъде, ето, този пръст?

Преди, когато бях дете, бе този на.

(Показва средния си пръст.)

Оная реч, оная, най-неправата.

Но първо ще научиш други работи:

кои четириноги са от мъжки род?

Ма зная ги аз мъжките, че луд ли сам?

Овенът, бикът, кучето, петелът и ...

Видя ли, че грешиш! “Петелът”! Може ли

за мъжкото “петел”, че и за женското?

Как тъй ли? Ха! “Петел” и пак “петел”!

Да, тъй е. Но как трябва да му казваме?

“Петел” – едното, а “петлица” – другата.

“Петлица”? Тъй! Заклевам се във Въздуха!

Че само за това ти поучение

добре ще да напълня нощъвите ти.

Как, “нощъвите”? Мъжки или женски род?

“Нощъв” и “Клеоним” са от еднакъв род.

Но, драги, Клеоним си няма никакъв

“нощъв”, ами си меси в кръгла чутура!

Но как ще трябва да му викам в бъдеще?

Е, как! “Нощва”, като “Сострата”, ясно е.

“Нощва” ли? Мигар женско?

“Нощва” и “Клеонима”, значи, казваме!

Ще учиш още имената, личните –

кои са мъжки и кои са женски род.

Лизила, Клитагора и Деметрия.

Мелезий, Филоксен, Андрей, Перикъл и ...

Но мъжки ли са всички те, негоднико?

За вас не са ли мъжки, а?

на пътя си Андрей, ще му извикаме?

Хм, как ли? Тъй: “Андрея бе, ела насам.”

Ха тъй! “Андрея”! Ами той жена ли е?

Не е ли право тъй? Войник отиде ли?

Какво ще уча всеизвестни работи?

А, нищо...Хайде лягай тук....

...и помисли по своите си работи.

Не, моля те, не тук. Но щом потребно е,

ще ги обмислям, като легна наземи.

Ох, как ще ме накажат дървениците!

Сократ влиза в мислилището.

А пък стигнеш ли до безизходица,

сладък сън очите ти да не знаят.

Умирам, ох! Излизат от леглото ми

и страшно хапят дърве...коринтийците!

и парата ми хвръкна, и здравето, ах,

и душата ми хвръкна, и чехлите с тях,

и отгоре на всичките тези беди

та насмалко и сам аз да хвръкна!

Сократ излиза от мислилището.

Хей, ти там? Размишляваш ли?

Какво е твойто размишление?

Какво ли ще оставят дървениците

Не се глези, а се завий по-хубаво.

Ще трябва да измислим отървителна

Кой ще ме завие с кожа от

“офне”, а в нея хитрост отървителна?

Да видя първо какво прави старецът.

Аз ли? А, не, не, заклевам се!

Да, нищо, само членът е в ръката ми.

Я бързо се увий, за размишляване!

Върху какво? Сократе, обади ми го.

За туй, което искаш сам, кажи ми го.

Ти чу сто пъти моето желание –

да не изплащам дълговете никому.

Добре увий се. Разсечи идеята

на тънко, раздели, обгледай правилно

парченцата и размисли над своите

Не бой се. Затруднен от мисъл някаква,

мини край нея. След това разгледай я

повторно и я претегли внимателно.

Казвай, старче, слушам те.

Идея срещу плащане на дългове!

Ако си купя тесалийска вещица

и през нощта сваля луната, после пък

я туря като огледалце в някакво

калъфче кръгло, да стои заключена...

Ако луната не изгрява повече,

Тъй. Лихвите се плащат ежемесечно.

Добре. Ще ти предложа нещо смислено.

Ако те съдят да платиш пет хиляди,

как би могъл да анулираш делото?

Как? Как? Не знам. Но да помисля мъничко.

Недей въртя идеята край себе си,

пусни ума си да лети из въздуха,

тъй както хвърка, вързан с нишка, бръмбарът.

Открих отличен ход за анулиране,

Навярно ти си виждал у билкарите

един красив прозрачен камък, огъня

А, разбрах. Кристалът ли?

Да, да. Какво би рекъл, да го взема аз,

когато тъкмо искът пише писарят,

че да застана тъкмо отдалеч, към слънцето,

и тъй да разтопя на иска буквите?

Прекрасно е, заклевам се!

че анулирах дело за пет хиляди!

Да отклониш присъдата по делото,

което губиш,нямайки свидетели.

додето се разглежда предпоследното,

обесвам се, преди да са ме викнали.

Че кой ще води дело срещу мъртвия?

Глупак! Не ще те уча вече, махай се!

Ама защо? Недей, Сократе, моля те!

Научиш нещо и след миг – забравиш го!

Добре, кажи, какво учи в началото?

Да видя... хм... в началото... в началото...

Туй, дето месим хляба, как се казваше?

отивай, старче тъпо и загубено!

Сега какво ще стане с мен, злочестият,

загивам без езиково извъртане!

Но вие посъветвайте ме, Облаци!

И ние, старче, ще те посъветваме,

ако си имаш син отгледан, пращай го

да учи вместо тебе тези работи.

Да, имам син, добър е той, и хубав е,

ала не ще да учи. Та кажи сега!

Пращи от здраве, снажен е,

по майка той е от жена разглезена.

Но ще вървя при него и, откаже ли,

ще го натиря от дома, решено е!

Но влез дома и ме почакай мъничко.

О, готов е на всичко, каквото му кажеш да стори!

А ти, додето тоя човек е смаян и явно възбуден,

Сократ влиза в мислилището.

СTРЕПСИАД (блъска сина си)

В Мъглата кълна се, напущташ кьщата!

върни, гризи колоните на вуйчо си!

кълна се в Зевса, ти не си на себе си!

Я гледай, гледай!Зевса!Що за глупости!

Във Зевса вярва, а пък гледай боя му!

я виж-детенце, вярва в стари приказки!

Ала ела да чуеш нещо повече,

и да ти кажа друго-него знаеш ли,

човек ще станеш.Но не казвай никому.

Закле се в Зевса, тъй ли е?

Но гледай, благо е науката!

Не съществува, Филипиде, Зевс!

Прогонил Зевса, цар е вече Вихърът.

не казвай нищо лошо за отличните

и умни люде.От пестовност никога

те нито са се стригали, ни мазали,

не са на баня ходили.А ти на мен

прахосваш, като на умрял, имотите.

Не, тръгвай вместо мен на обучение!

При тях какво добро ще усвои човек?

Какво ли?Всичко мъдро за човеците.

Ще разбереш, че си тъпак невежествен.

Но ето тук почакай ме за мъничко.

Какво да правя с този полудял баща?

На съд да го предам за невменяемост?

Да кажа лудостта му на гробарите?

по една птица във всяка ръка)

Ти как наричаш ей това, е?Казвай де!

Двете “птица”?Ама смешен си!

“петел” наричай, а “петлица”-втората.

“Петлица”?Ти научи тези мъдрости

одеве като влезе при гигантите?

И много други!Ала всичко учено

тозчас забравих поради годините.

Затуй ли си изгубил и наметката?

Не я изгубих, ами изпремислих я.

Къде ти са обущата, безумецо?

                                              Като Перикъл жертвах ги” за работа”.         

Но, хайде, тръгвай, да вървим!И, слушайки

баща си, сбърквай.Спомням си как някога

ти, шестгодишен, бъбреше.Послушах те

и с първата пара съдийска купих ти

една колца за Зевсовите празници.

Но да не се разкаеш с времето!

Излез!Сина си аз ти вобя, ей го на,

И необучен да виси във кошница.

Дано набучен да стъпчиш на колеца.

Е, поврага!Проклинаш си учителя!

На, виж това стърчиш е произнесено

тъй глупаво, с уста широко зинала!

Как може дас е справи той с извъртане,

с нападка и с наперен довод?Все таки

Хипербол го научи за две хиляди.

Не бой се, обучавай го, схватлив е той.

Детенце беше още, ей на тонинко,

дома строеше къщички и кораби,

и кожени колички изработваше,

и жаби – чудо!- от кори си дялкаще.

Но гледай да научи двата довода-

и силния, каквото е, и слабия,

чрез който може да се гътне силният!

В протиевн случай непременно кривия.

Ще учи , като чуе двата довода.

правдиви думи да отричаш правото.

Покажи се де, хайде, минавай напрд,

да те види народът, нахалник такъв!

О, върви дето искаш!Пред тази тълпа

ще те смачкам по-лесно със своята реч!

Ще ме смачкаш?Че кой си ти?

Ала пк ще те гътна, макар да твърдиш,

Изнамирайки нови мотиви безчет.

И причина подобни неща да цъфтят

А пък аз ще оборвам с оспорваща реч

и твърдя: няма никаква правда в света.

Ако имаше правда, то как така Зевс

не загина, подир като своя баща

Ба-ба-ба, злото тръгва напред,

прилошава ми!Я ми подайте леген!

Ти си глупав дъртак и замаян чудак!

Ти си тип развратен и без капчица срам!

Без да искаш , със злато покриваш ме ти!

Не, това се анричаше по-рано кал!

А пък днеска за мене украса е то!

от училище бягат децата сега,

но атинците някога ще разберат

на какво обучаваш глупците у нас!

Ала по-рано ходеше просяк с торба,

Панделетова мъдрост гризеше, нали?

за да сееш развала сред наште деца!

Ти тогава не ще учиш, много си вехт!

Само аз, ако трябва да бъда спасен-

да не сье занимава с глупашки брътвеж!

Нека той си лудее, при мене ела!

Само с пръст го допри, и ще видиш тогаз!

Хайде, слагайте ктай на борби и псувни.

Покажи на какво обучаваше ти

свойта нова наука, та той да реши,

като чуе как двамата спорите, кой

да му бъде учител оттук нахатам.

Хайде, кой ще говори от двама ви пръв?

А пък после, когато си каже речта,

срещу него със мънички нови словца

и с идеи ще почна да стрелям.Накрай

осмели ли се гък да ми каже дори,

той, надупчен в лицето и в двете очи,

гаче стършил го жилил, ще падне и тъй

Хаиде ти, увенчалият наште деди с многобройни начества редки,

 дай да чуем гласа ти, със който си горд, и кажи ни за своята същност.

Е, добре, ще ви кажа за стария ред възпитателен, как беше с

преди време, когато с правдиви слова аз цъфтях и вирееще

Преди всичко не биваше в прежните дни нито гък от дете да

после всички деца от една махала към учителя тръгваха мирно,

почти голи, на групи, на групи, дори ако падаше сняг на парцали.

После, без да преметнат крак бърху крак, те започваха песен,

“Ти , Паладо, рушителко на градве” или “Вик надалече се

и я пееха по музикалния строй, наследен от бащите им слани.

Ако някой решеше да стори шега или правеше смешни извивки,

като тези, които изкуствено днес ги извиват по Фринисов

за това получаваше здраво дърво, че със музите смешки си

А в палестрата седнали, трябваше те да проточват нозете си,

да не дават възможност на външни лица да гледат неща

След това , като ставаха, трябваше пак да заглаждат игрищния

и внимават да няма по него следи съблазнителни за педерасти.

По-надолу от пъпа си никой младеж се не мажеше с масло

та по срамните части се виеше мъх, свеж и нежен като на дюля.

Не отиваше никой с преправен гласец, с интонации меки и

на любовника да се предлага самин, да му хвърля пленителен

А на обед не бе позволно дете да грабне най- вкусната ряпа,

да посяга за целина и магданоз пред очите на по-стари хора,

да е лакомо, да се кикоти със глас или крак бърху крак да

Старовремски неща от Диполиев ден, чак до горе със златни

със Кедидови песни и с биче клане!

То е тъй, но това са нещата,

 чрез които системата моя успя да роди маратоските воини.

А ти учиш сегашната наша младеж дас е гуши от рано в наметки,

и умирам от яд, като видя момци да играят боенния танец,

като вдигнат над пъпа си бойния щит и не щат и да знаят

Затова ти, момчето ми, мен избери за учител-Правдивия

и ще свикнеш да мразиш пазарската глъч, да отбягваш от

да изпитваш пред срамни деяния срам, при насмешка да

да се вдигаш почтително, като съзреш някой възрастен да

да не се държиш грубо със майка, с баща, ното други позорни

да допускаш, защото чрез тях ще петниш красотата на своето

да не влиташ въъв къща на лека жена, да не би, като зяпаш

да те тупне със ябълка малко курве и затрие добрата ти

да не тровиш със своята реч възрастта, от която грижовно си

КРИВИЯТ ДОВОД (Към Фидипид.)

Ако ти на това му повярваш, момче, ще ти станат прилика,

свиновете на наш Хипокрит, и градът ще ти вика “ синчето

Не, обратното, бляскав и свеж като цвят, ще прекарваш по

и не ще дрънкаш плоски заядки навред по площада, тъй както

и не ще бъдеш влачен по разни делца на циции, клеветници,

а ще слизаш в оназ Академия там, под маслините свети ще

на главата с тръстиков венец, а до теб ще се движи връстникът

и ще дихаш на тис, на спокоен живот, на топола със сребърни

ще се радваш на ведрия пролетен ден, в който бряст и топола

Та ти, с изтънчената муза,

трябва да кажеш възглед нов-

Май трябват ти насреща му страхотни аргументи,

за да свалиш противника и да не ти се смеят.

Горя от нетърпение отдавна и желая

да срина всички възгледи с обратни аргументи.

Защото съм наречен аз от учените люде

Слаб довод или Крива реч, затуй че пръв захванах

законите и правото с мотиви да оспорвам.

А то – то струва повече от цял товар със злато:

залавяш се за слабата страна и побеждаваш!

Я гледай как науката на тоя ще оборя!

Той казва, че не бивало да вземаш топла баня!

Защо си против топлата вода, че я отричаш?

Защото е страхотно зло и прави слаб човека.

Почакай.Ето, хванах те и няма да избягаш.

Сред синовете Зевсови, кажи, кого почиташ

като човек с юнчен дух и с подвизи безбройни?

Не бих поставил никого по-горе от Херакъл.

А наеш ли Хераклови студени бани нейде?

което прави банята претъпкана с младежи,

заети с бръщолевене, палестрата пък-празна!

Стоели по плошадите – кориш ги!Аз ги хваля!

Да беше нещо лошаво, не би представил Омир

как Нестор и героите говорят по площади!

Сега да жидим речите – той казва, на младежа

не трябват пражнения в речта, а аз – обратно.

Почтеността му трябвала!Това е втора грешка.

Ама че ти видял ли си човек да е постигнал

облага чрез почтенност, бре?Кажи, опровейгай ме!

Мнозина. С туй си качество Пелей получи меча.

Ха, меча?Смешна работа, получил меч, гокият!

Ами Хипербол с лампите?Чрез своята развала

получи много хиляди, не меч, кълна се в Зевса!

Пелей с почтеността си взе Тетида за съпруга.

А тя пък изостави го!Не беше грубиянин,

Не бе добър в постелята, не бодърстваше нощем,

Т помисли , момчето ми – за всичко туй, което

е в скромността, от толкова наслади се лишаваш:

жени, момчета, ядене и пиене, закачки.

Безсмислен е животът ти, ако това ти липсва.

Сега да видим нуждите на нашата природа.

Сгрешил си, курварувал си, но ето че те хванат.

Загубен си!Че словото ти липсва!А при мене –

играй и скачай, радвай се, за срам не смятай нищо.

И хванат ли те с някоя, ще кажеш на мъжа й,

че нямаш престъпление – на Зевса позови се:

и той е бивал победен от Ерос и жените,

а ти си смъртен, можеш ли да надвиваш бога?

Ако му тикнат ряпата ис пепел го ощавят?

Какъв ще му е доводът, че той не е развратник?

Че и развратник нека бъде, зле ли е?

Че от това по-лошо нещо има ли?

Ами ако те победя и в този пункт?

ПРАВИЯТ ДОВОД (към публиката)

Сразен съм, о, развратници!

(Обръща секъм Сократовото мислилище.)

КРИВИЯТ ДОВОД (към Стрепсиад)

Какво сега?Ще вземеш ли момчето си,

Учи го, и наказвай го, и все помни

Добре, софист ще си го вземеш опитен!

По-скоро, мисля, блед и за окайване!

мисля си, че има да се каеш.

Искаме сега да кажем на съдиите какво

ще спечелят, ако с право глас за този хор дадат.

Преди всичко, ако ниви преоравате, то дъжд

най-напред за вас ще пратим, а за другите – подир.

После, ние ще ви пазим и реколта, и лозя –

нито суша да ги мъчи, нито прекомерен дъжд.

Ала ако някой смъртен нас, богинитр, презре,

да внимава колко много зло от нас ще претърпи.

От земята си ни бино, нито плод ще има той.

Тъкмо като ще покарат и маслини, и лози.

Те пресечени ще бъдат – с прашки ще ги поразим.

Видим ли, че прави тухли, ще захванем да валим;

И зажени ли се сам тий, или близък, или свой,

ще валим от мрак до утро, тъй че да предпочете

Да, пети, че четвърти, трети, втори ден,

с треперения, страхове и ужаси

за мен, дохожда – старият и новият.

И всеки, към когото имам дългове,

кълне се да ме смачка по съдилища,

е моята молба: “Човече, този дълг

не искай днес, за този тук – изчакай ме,

а този ми прости! ” Не щели никога

да си получат сумите, ругаят ме

като нечестен. “ Ще те съдим! ” – викат ми.

Е, ха сега да съдят! Все едно ми е,

щом Фидипид се учи на ораторство.

Ще разбера. Да чукна в туй мислилище.

А, добър ден! Вземи най-първо туй на хе.

Все трябва да се зачете учителят.

Ами синът ми, я кажи, научи ли

Така че ще отхвърлиш всички дългове.

Ако дългът е искан пред свидетели?

Та по-добре, дори да бъдат хиляди!

Сега ще викам до пресипване.

Плачете горко вий, кредитори,

за сумите, за лихвите от лихвите,

бранител и спасител, смърт за моите

врази, гонител на неволи бащини!

Викни го бързо, нека дойде тук.

Дете, излез от къщи, сине,

Ох, ох, дете!Ох, уха, ухаха!

Ох, как се радвам първо на цвета ти аз!

Сега се вижда, силен си в отричане,

в оспорване. Цъфти върху лицето ти

познатото “Какво говориш?”, способът

да минеш за обиден там, където си 

обидник и злосторник сам, познавам го.

                                                  И погледът ти е съвсем атически.              

Понеже ме погуби, ха спасявай ме!

Че кой е стар и нов ден едновременно?

Ах, този, в който се завежда делото.

Кредиторите ще загубят. Няма как

един ден в два да се превърне, ясно е.

Как ли? Щом като една жена

не може да е хем мома, хем бабичка…

Народолюбец беше Солон някога.

Къде е тука старият и новият?

Та той опрдели за призоваване

Ами защо властта приема залози

а само в два – във стария и в новия?

С тях става, мисля, както при гладниците:

за да отмъкнат час по-скоро залога,

Нещастни, за какво сте седнали

за нас?Ей, вие, прости нули, камъни,

Във моя чест и в чест на син ми – ей го на –

аз пея химн за наште постижения:”Браво, Стрепсиаде драг,

със завист, че признавайки, процесите печелиш.

Но нека се прибирме, да те гостя най-първо.

Влизат в къщи.Появява се Първи заемодавец, придружен

ПЪРВИЯТ ЗАЕМОДАВЕЦ (към Свидетеля)

И трябва ли да жертваш от имота си?

О, не!Без срам да бях отказал онзи ден,

Но своя град не ще посрамя никога,

За двестата, които взе от мене, бре,

Аз – кон?Ей, хора, слушайте!

Конете аз ги мразя, всички знаете!

И се закле да ми ги вирнеш, бога ми!

Е, да, огава Фидипид не знаеше

И затова сега ще се отметнеш ли?

Че за какво го пращах на учение!

Под клетва в б оговете ще отричаш ли

Във Зевса, в Посейдонс, Хермеса.

Кълна се в Зевс, петак бих дал да можеше!

Да пукнеш заради това безсрамие!

Какъв тутлум!Със сол да го натъркаме!

Кълна се в Зевс и боговете, скъпичко

Че клетва в Зевс е смях за хора учени!

Ще си платиш за всичко туй, наистина.

Но ще дадеш ли, или не, парите ми?

Ще отговоря с много ясен отговор.

Какво ли ще направи?ще ги върне ли?

СТРЕПСИАД (връща се с нощви в ръце)

Къде е, който искаше парите си?

Пари от мен ще иска, пък невежествен!

И знай, не давам нито грош на никого!

ми е известно.Ала свършвай, махай се

отивам във съда и внасям залога!

(Излиза заедно със Свидетеля.)

И него ще загубиш като двестата!

Пък аз не ти желая злото, въпреки

Я, кой се е развайкал тъй?Не вика ли

от божествата на Каркинос някое?

Ах, кой съм аз, желаете да чуете?

Сурови боже! О съдба, разчупила

колата ми! Паладо, ах, погуби ме!

Каква беда ти причини Тлеполемос?

Не се шегувай, а кажи, приятелю,

Да, чини ми се, зле си ти наистина.

Конете от колата ме изтърсиха.

Дрън – дрън!Не си се пльоснал от магаре, я!

Ах, значи , дрънкам, искайки парите си?

Май имаш сътресение на мозъка.

А ти, ако не ми дадеш парите ми,

Не знам каква е, нито ми е работа.

Че как тъй претендираш за парите си,

Добре, ако си затруднен, дай лихвата

Кое е туй животно – лихвата?

Какво ли? Дето ежедневно, месечно,

парите стават повече и повече

Как, смяташ ли морето да е станало

все същото е. И несправедливо е

не става по-голямо, глупчо, въпреки

пари желаеш да ти станат повече?

По – бързо да се ометеш от прага ми!

Какво се маеш, хайде! Тръгвай, кон такъв!

А, бягаш? Смятах да те пораздвижа аз,

хем заедно с колата и с конете ти!

Какво е любовта към злото!Старецът,

софист, започнал с хитрости,

Защото, мисля, ще намери скоро той

Съседи, близки, сродници, приятели!

Спасете ме със всички средства, биятме!

Горко ми!ох, главата ми, ох, зъбите!

Ей на, признава, че ме бие!

Мръсник, отцеубиец тип, злодей такъв!

Кажи ги пак, притуряй още повече.

Ти знаеш как ме радват ругатните ти.

Посипваш ме със розов цвят!

Баща как може с право да се бие, бре?

Ще тои докажа, ще те убедя дори.

Избирай който щеш от двата довода.

Добре съм те изучил аз, нещастнико,

да спориш срещу правото, и ей сега

ще слушам, че е правилно и хибаво

бащите да ги бият синовете им!

Но смятам, ще те убедя, та слушайки,

Добре, желая да ти чуя думите.

Ти трябва, старче, да измислиш начини

че той не би бил тъй безсрамен, нямайки

Да, дързостта му има почва:вижда се

Ала кажи на хора ни с какво започна спорът,

начлото на битката.Стори го непременно.

Добре, отде започнахме да се ругаем с него,

 за Овиньо, как го стригали, от Симонид. Веднага

отвърна, че пеене и свирене на лира

Не трябваше ли тоя час да те набъхтя зсраво?

Пей, вика ми на обеда! Щурец ли угоштаваш?

Такива думи казваше и вътре като бяхме,

за Симонид говореше, че бил поет негоден.

Макар и мъка, сдържах се в начаалото, а после

Есхилово. Тогава той веднага тъй ми каза:

“Есхил ли сред поетите да смятам аз за първи?

Несвързан, шумотевици, големи, гръмки думи!”

Тогава как си мислоте?Сърцето ми подскочи!

Но своя гняв преглътнах аз и казвам:”Прочети ми

там нещо от модерните, да чуя нещо мъдро.”

Тозчас задекламира той от Еврипид – как братът

Не е ли с право, след като не смярташ Еврипида

Мъдрец?Но...Ох, какво да кажа?

Как?С право ли?Безсрамнико!Че аз съм те отгледал!

Отгатвал съм ти мислите, когато си ломотил:

ти кажеш “Пю” – разбирам аз и давам ти да пиеш,

 поискаш “папо” – ето ме, дохождам , хляб ти нося.

Неказал още “ъкъкъ”, изнасях те навънка

 и те държах през вратнята. А ти, като ме стисна,

Сърцата на по-младите май трепртни

Ако след тези подвизи чрез брътвене

не давам аз за кожата на старците

дири си убедителност, та прав да им се сториш.

Как сладостен е досегът с неща дълбоки, нови,

Към конен спорт единствено насочвах аз ума си,

 не можех ни три думици да кажа, без да сбъркам.

Но след като самият той ме отклони от него

Конете карай, моля те, защото предпочитам

Оттам подхващам думата, където ме прекъсна.

И тъй, когато бях дете, ти бил ли си ме?Казвай!

Ами че да, обичахте и грижих се...

Кажи ми, не ще ли бъде правилно и аз да ет обичам

И как тъй твоят гръб да е от сопа недокоснат,

 а моят – не?Че гражданин свободен съм и аз, де!

“Децата плачат!”Как така бащата да не плаче?

Ще кажеш, че децата е прието да се бият.

Ще бъзразя, че “старците са дваж деца”, така че

те, явно, трябва повече от младите да плачат, доколкото по-малко е проститрлно да бъркат.

Не е прието никъде бащата да се бие.

Създалият такъв закон не е ли бил подобен

Защо да нямам правото чрез нов закон да кажа :

синът ще може също тъй баща си да пердаши!

Побоите, нанесени пред закона, ние

Но погледни петлите, че и всички други птици,

Ами тогава, след като петлите са ти пример,

Това е дриго, драги ми.Сократ не го признава.

Все пак не бий, че иначе ти сам ще се осъждаш.

Аз имам правото да бия тебе, ти пък –

Напразно ще съм плакал аз, а ти ще ми се смееш,

Май правилно говори той, другари,

 май трябва да отстъпваме пред тях, ако са прави.

Естествено, ще плачем, я, постъпвайки нередно!

Не ще се сърдиш може би, за туй, което стана.

Че как тъй?Обясни ми ти каква облага имам.

ти сам, Сократ и кривите ти речи!

Заради вас така пострадах, Облаци,

За всичко туй ти сам си си виновният,

Защо по-рано тъй не ми говорехте,

а стария неук човек подбутнахте?

Това го правим винаги, узнавайки,

страха от боговете да познава.

Ох, Облаци!Сурово, ала право е!

Не биваше да присвоявам чуждите

Не правя зло на своите учители!

Я, Зевса на дедите! Остарял си ти!

Изгонил Зевса, днес царува Вихърът.

Не го е той изгонил, ами татко ти

Лудувай асм и си приказвай глупости!

О, глупост моя!Полудях, прогонвайки

(Дава си вид, че се прислушва към статуята.)

съветваш да не ходя по съдилища,

Ксантий се качва на покрива и го руши.

На мене факла дайте ми запалена!

Да ми плати ще искам днес от някого

                                                                  Ох, ох!Ох, ох!             

Старай се, факло, пущай силни пламъци!

Ами с гредите бовя тънък разговор.

Ох, оле!Кой ни еподпалил къщата?

Аз, онзи, на когото взехте дрехата!

СОКРАТ (показва се на прозореца)

Какво работиш ти бе, там, на покрива?

Въздухоплавам, съзерцавам слънцето.

Ох, аз нещастен, беден!Задушавам се!

Аз, клетият, ще изгоря във пламъка!

Защо над боговете се подбивате

Гони ги, удряй, бий за много работи –

най-първо – боговете те обиждаха!

Изведете ни вече, че нашият хор предостатъчно днес е работил.

АРИСТОФАН

ОБЛАЦИ

Превод: Александър Балабанов: 1915 (1917, ...)

Електронна обработка: Иглика Милушева, 2007

    ЛИЦА:

Стрепсияд – прост човечец, омъжен за изтънчена жена.

Фидипид – негов син.

Слуга на Стрепсияд

Ученици на Сократ

Сократ

Хор от облаци

Права дума

Крива дума

Пазиас – лихвар.

Аминиас – лихвар.

Херефонт

Действието става в Атина към последната четвърт на петото столетие преди Христа.

Сцена в къщата на Стрепсияда. Нощ. Стрепсияд лежи в едно легло, синът му Фидипид – в друго. Около тях слуги спят.

Стрепсияд: Уф, уф! Господи Боже мой! Какви са безкрайни тия нощи! Няма ли най-сетне да съмне? И-и откога чух петела! А слугите хъркат ли, хъркат! Напред къде можеха така! Проклета война, поврага за всичко! На, сега не мога да накажа и слугите си дори. [Че току виж офейкали при неприятеля]. А това славно момче – то съвсем и не мисли да става. Увило се с пет повивки, бръмти ли, бръмти. Хайде да опитам и аз, да се сгуша добре и да захъркам, ако мога. Хм! За мене сън! Тежко ми! А кого ще хапят мислите за тези разноски, за тези пусти коне за препускане, за тези проклети дългове – и всичко туй, хей за тоя мой син! Той човекът измазнил хубава коса, езди си коне, препуска на колесници... Хъ! Ето го и сега бълнува, за коне сънува! А пък аз полудявам, щом видя новия месец – срокът иде, лихви трябва да се плащат...

Момче, запали ламбата! Хей ти там! – Донеси тефтера. Да пресметна на колцина дължа и колко правят лихвите.

Добре! Ето дълговете. Хиляда и шестстотин лева на Пазиас. Че как така хиляда и шестстотин лева на Пазиас? За какво са ми трябвали? За какво? Нали трябваше да купя тоя дорест кон с белега. Ах! Ега го бе камък бележил в окото преди да го видя!

Фидипид [сънува, че се надпреварва на колесница]: Филоне, така не може. Карай по своя път!

Стрепсияд: Ей на, това зло ме убива. Заспал, захъркал и пак бълнува за коне и препускания.

Фидипид [все бълнува]: А колко пъти заобиколи в надпрепускването с военна кола?

Стрепсияд: Баща си, баща си гониш да тича около своята съсипия. [Смята]. Е, какви други дългове освен на Пазиас? На Аминиас триста лева за неговата една кола с две колелета.

Фидипид [все бълнува]: Ха, сега накарай коня да се изваля в праха и го заведи дома.

Стрепсияд: Да, клетнико, мене ти караш да се валям в дългове. Едни от кредиторите ме вече осъждаха и наложиха възбрана върху имотите ми, а други искат залог за лихвите.

Фидипид [събужда се]: Слушай, татко, защо само току пъшкаш и се премяташ насам-натам цяла нощ?

Стрепсияд: Съдебният пристав ме хапе нещо под юргана.

Фидипид: Моля ти се, остави ме да си поспя малко.

Стрепсияд: Добре, добре, спи си. Но знай, всички тия дългове ще се струпат на твоята глава. Ах-ах! Проклета стройница! Защо ме измами да се омъжа за майка ти? Че колко хубаво си живеех на село! Широк живот, невчесан, неостриган, волен между пчели, между овци, между маслини. И току виж взех, че се ожених за племенницата на тоя Мегакъл Мегаклов... Аз, селякът, взех тая госпожа, госпожанка, надута прахосница, съща Кисира по натруфеност.

След сватбата, кога легнах при нея, аз мириша на комина, на сирище, на пърчовина и вълна, а тя – на помада, на сафран, на приказки с целувки, на разноски, на гуляй, на тия контета Колиад, Генетилид...

Да, не мога да кажа, че беше мързелива; о, не, тя тъчеше. Ето, покажа й тая дреха, изтъкана от нея и река: „Жено, много гъсто тъчеш.”

Стрепсияд: Ах, ти! Че защо си запалил тоя хобот? Я, ела тука да поплачеш малко!

Стрепсияд: Защото си турнал от дебелите фитили.

[Стрепсияд разказва по-нататък историята си]: После роди ни се син – ей онова момче – на мене и на добрата ми жена – и ние се скарахме още за името му. Тя току прибавя по нещо конско към което и да е име[1]: Ксантип, Хайрип, Калипид[2]. Аз пък исках да го наречем на името на дядо му Фидонид – Пестеливец[3]. Дълго се препирахме и най-сетне съгласихме се да го наречем Фидипид[4].

Несъвместимо нещо.

Тя взима това дете и го глези – „Кога пораснеш, ще караш кола към града, цял в пурпур като дядо ти Мегакъл.” А пък аз му думам: „Ех, как ще ми караш козите от Фелейската гора, загърнат в кожух като баща си!” Но той де ще ти слуша моите думи! Зарази ми имотеца с тая пуста конска болест. И ето сега цяла нощ мисля си, мисля. И намерих най-после край – и чуден, и дяволси. Придумам ли го, спасен съм. Я нека го събудя вече. Но как да го събудя – тъй тихичко? Ха? Фидипиде! Фидипидчо!

Стрепсияд: Целуни ме, дай си дясната ръка.

Стрепсияд: Кажи ми, обичаш ли ме?

Фидипид: Да, заклевам ти се в Посейдон Конезакрилника.

Стрепсияд: О, никога не дей ми споменава тоя Конезакрилец. Че тоя бог е причина за моята неволя. Но ако ме обичаш от сърце, чедо мое, чуй ме.

Фидипид: Че какво да те послушам?

Стрепсияд: Веднага зарежи тоя сегашен живот и бързай да изучиш това, което ще те посъветвам.

Фидипид: Кажи, какво ще заповядаш?

Стрепсияд: Поне малко ще ме послушаш ли?

Фидипид: Ще те послушам, кълна се в Диониса.

Стрепсияд: Ела и погледни насам. Виждаш ли тая вратичка и тая къщичка?

Фидипид: Виждам, но моля ти се, татко, какво е това?

Стрепсияд: Това е училището на мъдреците. Там има мъже, които могат да те убедят с думи, че небето е пещ около нас, ние сме въглените. Те учат още – стига да им заплатиш – как може с думи да се спечели и правото, и кривото дело.

Стрепсияд: Не знам точно как. Но те са дълбокомислени мъдреци, отлични хора.

Фидипид: Ха! Тия вагабонти ли? Знам ги. Ти искаш да кажеш, онези шарлатани с изпито лице, боси като този безобразник Сократ и Хаерефонт?

Стрепсияд: Хей, мълчи! Не говори глупости! Ами, ако не искаш баща ти да умре от глад, стани един от тях, зарежи конете!

Фидипид: Не, о, не! Не бих се съгласил дори ако би ми дал фазаните, които храни Леогорас.

Стрепсияд: Иди, моля ти се, иди, премили мой сине; иди и изучи.

Стрепсияд: Казват те имали две слова: едното право, другото криво. Ей това кривото, разправят, добивало право, дори и когато е най-криво. Та, ако ми изучиш ей това криво слово, от всичко, що сега дължа зарад тебе, няма да заплатя никому ни пара.

Фидипид: Няма да те послушам. Разваля ли си аз еднъж цвета на лицето, не ще посмея да погледна благородните конници.

Стрепсияд: Тогава нека ми бъде свидетелка богиня Деметра, не ще се храниш на мои средства нито ти, нито конете ти, нито козата ти. Върви по дяволите, изпъждам те от къщата си.

Фидипид: Ако! Чичо ми Мегакъл не би търпял да ме гледа без коне. Ще ида при него, а за теб не ща и да зная.

Стрепсияд: Да, паднах, но няма и да лежа. С божа помощ, сам ще изуча, ще вляза в това училище.

Но как така, нали съм стар, нали съм забравлив, нали съм тежък – как ще изуча тънкостите на толкова възвишени речи?

Но трябва да се отиде. Що не похлопам на вратите, ама се бавя само? [Хлопа на вратата на школата и вика].

Момче, хей, момче![5]

[Излиза един ученик].

Ученикът: Поврага! Кой хлопа така?

Стрепсияд: Стрепсияд Фидонов Кикински.

Ученик: Сигурно си някой простак, селендурец, че така силно блъскаш вратата. Току-що бях нашел една гениална мисъл, ти ми я изблъска из главата.

Стрепсияд: Прости ми. Хе е, на село, далече оттук живея. Но я ми кажи каква мисъл съм ти изблъскал из главата?

Ученик: О, не, не бива. Само на учениците може да се каже.

Стрепсияд: Щом като е така, хайде, кажи я и на мене. Защото и аз ида да стана ученик на това училище на мъдростта.

Ученик: Добре, да ти я кажа. Но знай, това са тайнства. Преди малко Сократ запита Херефонта, бълхата колко бълши стъпки скача. Че една бълха бе ухапала Херефонта по веждите, оттам бе скочила върху главата на Сократа.

Стрепсияд: И как можа да измери това?

Ученик: Много ловко. Стопи восък, улови бълхата, бръкна й краката в ръзтопения восък, восъкът изстина, бълхата остана обута в персийски обувки. Тях той изу, с тях измери пространството.

Стрепсияд: Господи, Зевсе! Какъв остър ум!

Ученик: А какво би казал, ако чуеш за едно друго изобретение на Сократа?

Стрепсияд: Кое, моля ти се, кажи ми.

Ученик: Същият този Херефонт запита Сократа комарът с устата ли си свири или с дирника.

Стрепсияд: И какво отговори той за комара?

Ученик: Каза: червото на комара било тясно. Въздухът минавал през теснината, духал силно към дирника. До тясното черво бил дирникът широк. В него се блъскал въздухът и свирил тъй силно.

Стрепсияд: Ще рече, дирникът на комара е нещо като тръба. О преблажени Сократе, ти, който проницаваш червата на комара! Наистина колко лесно ще ти бъде да изклинчиш и от най-опасното дело, щом си изучил червото на комара!

Ученик: Той търсеше да открие пътищата и въртенията на месечината и гледаше нагоре с отворени уста. Един гущер се надриска в устата му от стрехата.

Стрепсияд: Славен гущер, който одрискал Сократа!

Ученик: А вчера нямахме за вечеря.

Стрепсияд: Ау! И какво изнамери, за да ви нахрани?

Ученик: Посипа софрата с малко пепел, сгъна един ръжен, зема едно кръжило и... грабна от палестрата[6] една дреха.

Стрепсияд: И ние се дивим на Талеса! Отваряй, скоро отваряй училището - и веднага ми покажи тоя Сократ. Че искам да му стана ученик. Отваряй де, отваряй вратата. [Ученикът въвежда Стрепсияда в училището]. Ау! А! Херакле! Отде ли ще са тия животни?

Ученик: Какво се дивиш? Според теб те на какво приличат?

Стрепсияд: На пленниците от Пилас, ха, на онези измършавели лакедемонци[7]. Но защо пък тъй в земята са втренчили погледи?

Ученик: Издирват това, що е под земята.

Стрепсияд: Дирят лукови глави. Я не се грижете за това. Аз знам къде има големи и хубави. А тези там защо са се навели тъй?

Ученик: Те ли? Те съзерцават бездните на Ада и Тартара.

Стрепсияд: А защо дирниците им гледат към небето?

Ученик: Дирниците им пък на своя глава се занимават с астрономия. Но я влизай, че може той сам да ни завари тука, после...

Стрепсияд: Не, почакай още малко, почакай. Иска ми се да им разкажа за моята работица. Нека си стоят така.

Ученик: Но те не могат да стоят много тъй на открито, вън от училището.

Стрепсияд: Дали тая, която като плячка се разпределя по жребий?

Стрепсияд: Хубаво думаш. Тая наука, наистина е и нарочна, и полезна.

Ученик: А това тук е карта на цялата земя. Виждаш ли, ей това тук е Атина.

Стрепсияд: Какво думаш? Не вярвам, защото не виждам седналите съдии[8].

Ученик: И все пак това е земята на Атина.

Стрепсияд: А де са тогава Кикенесците, моите съселяни?

Ученик: Ето ги тук. А това, което виждаш тук, е Евбея, тоя дълъг остров.

Стрепсияд: Знам. Ние и Перикъл я тъй притискахме, щото сега е тъй дълга тая Евбея, нашата съюзница. А де е Лакедемон?

Стрепсияд: Ау, колко близо до нас! Я гледайте вие, дайте си големи усилия – че как и как да е той по-далеч от нас.

Стрепсияд: Тогава, горко ви! А тоя, кой е тоз, дето виси в кошницата?

Стрепсияд: О, Сократе! Но я, моля ти се, викни му ти с висок глас.

Ученик: Викни си го ти сам. Аз нямам време.

Сократ: Какво ме зовеш, о, ти мушице еднодневна?

Стрепсияд: Най-напред кажи ми, моля ти се, какво е това, което вършиш.

Сократ: Въздухоплавам и съзерцавам слънцето.

Стрепсияд: Ще рече, ти презираш боговете от кошницата, а не от земята, ако допускаш въобще, че има...

Сократ: Никога не бих могъл правилно да изследвам небесните неща, ако не ми виси духът тъй, че мисълта да ми се слее с въздуха като него лека. Стоя ли на земята и оттам да съзерцавам висшите неща, нищо не бих могъл да открия. Защото някаква тайна сила на земята тегли към себе си влагата на мисълта. Същото действа и водният кресон.

Стрепсияд: Какво каза? Мисълта тегли влагата в кресона? Но, мили Сократчо, я слизай вече и ме научи на това, за което съм дошъл.

Стрепсияд: Искам да изуча изкуството да говоря. Защото съм заплетен в лихви, лихвари, имотецът ми е заложен.

Сократ: И как не можа да се предпазиш от дългове?

Стрепсияд: Погуби ме тая страшна конярска болест, изяде ме. Затова моля ти се, изучи ме на оная реч, която нищо не плаща. Заклевам се в боговете, ще ти платя в законови пари труда.

Сократ: В кои богове се ти заклеваш? Преди всичко у нас боговете не са на чест.

Стрепсияд: Тогава в какво се кълнете? Да не би в железни пари, както във Византия?

Сократ: Искаш ли основно да изучиш висшите, свръхземните неща тъй, както са?

Стрепсияд: Разбира се, стига да може.

Сократ: И да се разговаряш с Облаците, нашите божества?

Сократ: Тогава седни върху това легло.

Стрепсияд: Венец пък защо? О, Сократе, да не ме принасяте жертва като Атамаса[9]?

Сократ: О, не. Но с всички, които посвещаваме в тайнствата, постъпваме така.

Стрепсияд: А от това каква облага ще имам?

Сократ: Ще станеш изпечен оратор, воденица ситно да мели. Стой само мирно [Сократ го посипва с брашно].

Стрепсияд: Ей Богу, и не лъже. Ето скоро ще стана брашно.

Сократ: Старецът да мълчи благоговейно и да слуша молитвите. Царю велики, необгледан въздух, ти държиш високо земята; и ти, светли Ефире, и вие, дивни богини – Облаци гръмосветкавични, станете, явете се, о господарки всевишни на мислителя.

Стрепсияд: Почакай, почакай малко да сдипля отвътре палтото си, че да не се измокря цял. И, какъв съм глупав аз! Да изляза от дома и да не си взема кожената гугла!

Сократ: Елате вече, о многообични Облаци, елате за ума на тогова. Въз свещените ли снежни вихрове на Олимп седите, безсмъртни хора ли с нимфите играете в градините на вашия баща Океана; със златни ведра ли черпите струите на Нил; около Меотийското езеро сте се наредили във венец или сте накацали по белите чуки на планината Мимос – чуйте ме, приемете с радост, посрещнете с усмивка нашето жертвоприношение.

[Настава мълчание на сцената. Издалеч се чува пеенето на пътуващите Облаци, които са хорът на комедията].

Хорът на Облаците [Строфа]: Нетленни облаци, да се дигнем, да се покажем росни и пъргави из дълбоките пазви на баща ни Океана, затътняли да полазим към високите върхове на дървокоси планини. Оттам ще погледнем далековидните ридове, плодосочната свещена земя, ще чуем на бистрите реки шуртенето и гръмката песен на морето. А на мраморно огледало грее отразено неуморимото око на Въздуха. И нека отмахнем дъждливи була, да открием безсмъртни лица и да погледнем света свободно с далекозарни очи.

Сократ: Преблаженни Облаци, виждам вие се отзовахте на моята молба. [Към Стрепсияда]. А ти чу ли техния глас и бученето на небесния гръм?

Стрепсияд: И ви обожавам, о преблажени Облаци, и ми иде да отговоря с гръм на вашия гръм. Дотам съм уплашен от вас и треперя. Но, грех не грех, не ще мога да се сдържа, ходи ми се повънка.

Сократ: Не се шегувай и недей постъпва като онези проклети комици-поети, а благоговейно мълчи. Ето иде голям рой богини с песни.

(300) Хорът на Облаците [Антистрофа]: Моми дъждоносни, да тръгнем към тучните поля на Палада Атина, да видим младата земя на Кекропса, юнашката родина, де се празнуват светите тайнства, де тайнственият дом се отваря за посветения. Що дарове за небесните божества! Що високострехи храмове! Що мраморни образи на боговете! Що шествия на блажените, що с венци окичени олтари божи! Що угощения, що изблик на радост – всяка година, всеки ден! А кога пролет донесе веселия празник на Диониса – що звучни борби на хоровете[10], що дълбоки песни на гласовити флейти!

Стрепсияд: За Бога, моля ти се, кажи ми, Сократе, кои са тия жени, които говорят на такъв важен език? Да не са някои полубогини?

Сократ: Никак. Те са небесни Облаци – големи богини на безделниците. Те ни вдъхват и мисли, и сладкодумие, и ум, и шарлатания, и словоизвъртане, и ловкост в препирните, и вдъхновение.

Стрепсияд: Аха, ето защо душата ми чувства окриление; нали чу техния глас. И копнее да остроумничи и да бъбри за дима; и с мисълчица мисълчица да боде и да противоречи на събеседника си. И дотам, щото, ако е възможно, иска ми се да ги видя тия Облаци.

Сократ: Тъй ли? Гледай тогава накъм планината Парнет. Ето виждам ги, тихо слизат.

Стрепсияд: Че де са, де? Покажи ми ги.

Сократ: Да, идат, толкова много са. Вървят, криволят из долини и гори.

Стрепсияд: Каква е тая работа? Защо аз не ги виждам?

Стрепсияд: Е, най-сетне, почнах малко да ги забелязвам.

Сократ: Но сега вече добре ще ги видиш, ако нямаш в очите си сламка колкото краставица.

Стрепсияд: Ай, ай! О вие, преблажени! Всичко покриват вече.

Сократ: И ти досега не знаеш, че те са богини и не ги почиташ?

Стрепсияд: Е, да! Мислех, че са мъгла, пара, дим.

Сократ: Разбира се, ти не знаеш, че те хранят много философи, пророци, лекари, мазновчесани ленивци, престъпници до нокти, дълбоко тъмните гръмнопойни поети дтирамбисти, шарлатани, метеоролози, те хрантутят всички безделници, защото ги възпяват.

Стрепсияд: Ще рече за това дрънкат в своите стихове:

                      стоглав и гръмки на небосклона

                      с въздушни крила кат стрели.

                         И дъждове, на облаци сълзите,

                         и пари, на боговете душите... 

И за такива стихове поглъщат тлъсти косове от големи и добри ягули и месо на печени дроздове.

Сократ: Поради тях. И не е ли заслужено?

Стрепсияд: Я ми кажи какво им се е случило, ако наистина те са Облаци, та приличат на жени? Че те обикновено не са такива.

Стрепсияд: Точно не зная. Истина, те приличат на големи парцали вълна, само не на жени, не и не... Те имат и носове.

Сократ: А сега отговаряй на въпросите ми.

Стрепсияд: Говори бърже каквото обичаш.

Сократ: Като си поглеждал нагоре, дали някога не си виждал някой облак да прилича на Кентавър или на пантера или на вълк или на бик?

Стрепсияд: Е, да, виждал съм. Че какво от това?

Сократ: Стават всичко, каквото поискат. Видят ли някой дългокос развратник от тия ленивците педерасти, като например сина на Ксенофонта, за да се присмеят на позора му, оприличават го на Кентаври.

Стрепсияд: А какво се биха направили, ако видят оня грабителя на народните пари, Симона?

Сократ: За да му покажат какъв е, веднага стават вълци.

Стрепсияд: Затова те вчера, щом съгледаха тоя страхливец Клеоним, който си хвърли оръжието и избяга, веднага се преобразиха на зайци.

Сократ: А днес, понеже са видели развратния Клистен, виждаш и ти – станали жени.

Стрепсияд: Блазе ви, господарки. А сега, ако въобще сте приказвали с някого на тоя свят, дайте и мен да чуя вашия небегръмък глас, вий, премощни царици.

Хорът на Облаците: Поздрав, старче от старото време, ти който дириш мъдри речи. А ти, жрецо на възвишени празнословия, научи ни какво ти трябва. Защото едвали бихме послушали някого другиго от мъдреците, които се занимават с небесни работи, освен Продика – и то зарад неговата ученост и мъдрост; а на теб, защото вървиш дигноглав по улиците и мяташ очи насам-натам. И босоног много мъки теглиш, осланяш се на нас и даваш важност на лицето си.

Стрепсияд: Земльо! Какъв глас! Какъв свещен, какъв важен и чуден!

Сократ: Да, защото само те са истински богини. Всичко друго е глупост.

Стрепсияд: Недей така. Нима Зевс Олимпийски не ни е бог?

Сократ: Какъв ти Зевс? Не се шегувай. Няма Зевс.

Стрепсияд: Ти какво казваш? А кой вали? От всичко най-напред искам това да ми кажеш.

Сократ: Те валят. Това ще те науча с големи доказателства. И така, де си видял ти Зевс да вали без облаци? В такъв случай би трябвало да вали от ясно небе, без да има облаци.

Стрепсияд: Наистина, това доказателство хубаво го чукна. Досега аз мислех, че Зевс пикае през решето. Но я ми кажи кой гърми. Това ме кара да треперя.

Сократ: Те гърмят като се търкалят един през други.

Стрепсияд: Че как така? Ти се много смел.

Сократ: Напълнят се с вода, трябва да се движат, тласкани от някоя сила; препълнени с дъжд, тежки, те се блъскат един о друг, пукат се и трещят.

Стрепсияд: А кой ги кара да се движат? Не е ли Зевс?

Сократ: Съвсем не той, а въздушният Вихър.

Стрепсияд: Вихър? И това не бях чул. Нямало Зевс, а вместо него царувал някой си Вихър. Но ти още нищо не си ми казал за гърмежа на гръмотевицата.

Сократ: Не чу ли като казах, че облаците, препълнени с вода, се блъскат един о друг поради тежестта си?

Стрепсияд: Добре, но как да повярвам това?

Сократ: Това ще ти докажа по тебе самия. Никога ли не ти се е случвало на големия празник Панатенеи да се напълниш с каша? Нещо загълголи в търбуха ти, пък току изведнъж търбухът ти забучи и загърми.

Стрепсияд: Да, да. Става ми лошо, загъргори нещо - и току като гръмотевица затрещи кашата и страшно ехти. Папакс, папакс – отначало. Сетне се съединяват и – папапа-папакс! А когато отивам по нужда – почне да бумти също като твоите облаци.

Сократ: Помисли тогава. От твоя мъничък търбух колко силно бръмтиш. А тоя необятен въздух как да не гърми така страшно?

Стрепсияд: Затова, значи, тия две думи са тъй близки една до друга „гърми” и „бръмти”. Това добре. Сега от де може да излезе светкавица със своя огън, който един само ще опърли, а другите ще изгори живи? Не е ли очевидно, че светкавиците хвърля Зевс върху клетвопрестъпниците?

Сократ: Тогава как стана – о ти, глупецо, и ти, който още миришеш на онези златни времена, когато хората се хранеха с хубави приказки – тогава как така, щом като светкавицата удря клетвопрестъпниците – защо досега още не е изгорила ни Симона, ни Клеонима (400), ни Теора? Че те малки ли са клетвопрестъпници? А вместо тях, събаря своя собствен храм или тряска скалата Сунион край брега на Атика или пък високите дъбове. Ха, защо? Сигурно дъбът не ще да е престъпил клетва някаква.

Стрепсияд: Знам ли? Но ти хубаво говориш. Че собствено какво нещо е това светкавицата?

Сократ: Когато се вдигне внезапно сух въздух и влезне в тях, и се заключи там, надува ги отвътре като някой мях, сетне стискат силно, той ги разкъсва, излита буйно, реве и се запалва от своя собствен напън.

Стрепсияд: А, да. Същото ми се случи и мен еднъж на празника на Зевса. Турнах еднъж да се пече един търбух за домашните си. Забравил бях да го разсека. Той се наду, па току пукна, та ми пръсна право в очите и ми изгори лицето.

Хорът на Облаците: О ти, човече, който си пожелал да се посветиш в нашата висока мъдрост, колко щастлив ще бъдеш ти между атиняните и между всички елини! Стига да не си лишен от памет и от ревност, стига да си издържлив по душа, стига да не се уморяваш нито от ходене, нито от стоене; стига да можеш да търпиш студа и глада, даже и вино да не ти се иска, ни гимнастика, ни други такива глупости. И ако вярваш, както подобава на всеки учен човек, че от всички блага най-голямото благо е да живееш и да мислиш по-добре, отколкото тълпата и да не искаш да блестиш, освен в борбите на езика.

Стрепсияд: Ако трябва издържливост срещу мъките, да прекарваш нощите в работа, да пестиш, да воюваш против стомаха си и да не ядеш друго, а само боб – бъди спокоен, аз съм твърд като желязо.

Сократ: И така, занапред не ще признаваш друг бог за бог, освен това, което изповядваме и ние: Хаос, Мъгли и Език. Само тези три.

Стрепсияд: А на другите няма и да им продумам, даже и да ги срещна. За тях ни жертва, ни свещено възлияние, ни зърно тамян.

Хорът: Казвай сега смело, какво искаш да ти направим. Няма да искаш напразно. Стига да ни уважаваш, да ни се покланяш. И стига да желаеш да станеш способен мъж.

Стрепсияд: Господарки! Всичко, каквото искам от вас, то е толкова малко! Искам от всички гърци да съм в говоренето сто години по-напред.

Хор: Ти ще имаш това от него. И то така, щото от днес нататък в събранията с предложения никой по-често от теб няма да побеждава.

Стрепсияд: Не ми е мене до предложения в събранията. Не това искам. Аз искам да нагласявам делата в съдилището в моя полза и да се отърва от ръцете на лихварите.

Хор: Е, ще имаш каквото искаш. Не желаеш нищо важно. Ти без страх се предай само на нашите служители.

Стрепсияд: Ще сторя това упован на вас. Защото нуждата ме боде. Ах, тез проклети бележени коне! Ах, тоя брак, който ме съсипа! Отсега да правят с мене каквото искат. Ето, това мое тяло тям го предавам. Да го бият, да гладува, да жадува, да се пече, да мръзне, да го дерат, стига да мога да се отърва от тия дългове, да не ги плащам. А на хората да се показвам дързък, сладкодумен, нахален, опърничав, ловък лъжец, пускач на измислици, кален в съдилища, цял законник, кречетало, лисица, паница без дъно, плъзгав като намаслен ремък, престорник, лепка, самохвалец, шило, мръсен, всякакъв и никакъв, дрипа за всичко. Ей с такива имена нека ме поздравява, кой де ме срещне и да прави с мен каквото иска. Ако, ако иска дори – нека, нека ми извадят червата, да ме сдробят, да направят от мен суджуци и да ме поднесат на философите.

Хор: Бодър и смел е духът ти. И знай – след като се изучиш при нас – твоята слава на земята ще стигне дори до небето.

Стрепсияд: Че от това каква облага за мен?

Хор: Ти ще прекараш целия си живот между нас, всеки на теб ще завижда.

Стрепсияд: О, дали ще доживея такова блаженство!

Хор: И още как! Сонм клиенти ще се тълпят пред вратите на твоята къща, ще горят от желание да се доближат до тебе и с теб да приказват и да се съветват; ще ти предлагат да им водиш дела за милиони, да вземаш за себи си колкото щеш. [Към Сократа]. Но я вече почвай да учиш тоя старец, възбуди духа му, изпитай силата на неговия ум.

Сократ: Добре. Хайде сега, разкажи ми сам за свойствата на твоя ум, за да зная и какви оръдия да насоча срещу теб. За всекиго трябват нови.

Стрепсияд: За Бога, да не мислиш да ме обсаждаш като някоя крепост?

Сократ: А, не; искам да ти задам някои питания, за да видя каква памет имаш.

Стрепсияд: Паметта ми е двойна: кога имам да вземам, помня добре; кога имам да давам – клетник аз – всичко забравям.

Сократ: Дарба да говориш имаш ли?

Стрепсияд: Да говоря – не, но да усуквам – да.

Сократ: Тогава как ще можеш да се учиш?

Стрепсияд: Не бери грижа за това; отлично.

Сократ: Ще рече, като ти подхвърля някой мъдър въпрос за небесните работи, ще можеш веднага да го лапнеш, нали?

Стрепсияд: Аха, като куче мръвката – така и аз ще лапвам мъдростта, нали?

Сократ: Простак! Варварин! Страх ме е, старче, ще ядеш бой ти. Я да видим, какво би правил, ако някой те бие?

Стрепсияд: Нека ме бие. След няколко удъра, ще си взема свидетели и ще заведа дело.

Стрепсияд: Откраднах ли ти нещо, та ще ме претърсваш?

Сократ: Не. Но такъв е обичаят – трябва гол да влезеш в школата.

Стрепсияд: Но аз не съм дошъл да търся някоя открадната вещ, та да се боите да не я вмъкна сам.

(500) Сократ: Я се събличай. Какво бърбориш само!

Стрепсияд: Кажи ми поне, ако бъда внимателен, ако уча с ревност, на кого от твоите ученици ще приличм?

Сократ: Ще бъдеш цял Херефонт мършавия.

Стрепсияд: Горко ми! Ще бъда полумъртъв.

Сократ: Стига си бърборил, ами я върви след мен. Бързай де!

Стрепсияд: Дай ми поне един меден кравай, както е обичаят, когато се влиза в бездните. Треперя от страх при мисълта, че трябва да влезна вътре. Струва ми се, слизам в пещерата на Трофония.

Сократ: Влизай де. Какво си се заовивал около входа?

Хор: Влизай, ликувай зарад тая твоя доблест. Ти си стар – и пак искаш да натопиш духа си в дълбините на новата мъдрост и учен да станеш.

Хорът [Парабаза[11]]: Зрители, ще кажа пред вас истината, заклевам се в Диониса, който ме е отгледал. Дано победя сега и да се прославя с дарбите си – поне толкова, колкото ви мислех за просветени зрители, на които представих тая най-гениална от всички мои комедия. Но аз се оттеглих – несправедливо победен от глупавите мои съперници[12]. Този упрек ви правя аз, просветени зрители, за които написах тая комедия. Аз никога няма да бягам от оценката на просветените. И затова тука, пред тези мъже, на които винаги ми е било приятно да разказвам, представих еднъж моя Скромник и моя Безпътен[13] с голям успех. И тогава аз бях още момиче, не бе редно да раждам[14]; подхвърлих детето, други прибраха моето първиче – и то израстна под вашата благородна опека, вие го отхранихте да порасте. Оттогава смятам, че вие сте се заклели във верност към мен. И така, подобно на Електра в трагедиите на поетите, тая моя комедия иде при вас и се надява да ви познае като ценители пак тъй просветени[15]. Щом зърна отрязаната къдрица от косата му, тя го позна. И вижте моята комедия колко е скромна и срамежлива сега: тя не иде с онова увиснало кожено късче отпреде – дебело, червено на върха, за да разсмива простаците; тя не се подиграва на плешивите глави, не играе оня срамотен танц кордакс. В моята комедия няма такива дъртаци, които, като декламират стиховете си, бият с тояга партнерите си, за да минат за духовити. Тя не се хвърля на сцената с пламнали главни и с крясъци: „У-у! У-у!” Не. Тя излиза пред вас, като се осланя само на своята вътрешна сила и на своята поезия. И аз, макар и да съм такъв велик поет, не съм горд. Нито пък искам да ви лъжа, като ви представям едно и също нещо по два и по три пъти. Не, аз винаги създавам нови творения, оригинални и различни едно от друго – всички съвършени и възвишени. Бих по търбуха Клеона[16], когато той бе всесилен; сега, когато той е мъртъв и безсилен, не смея да го закачам. Моите съперници, другите комици, правят тъкмо обратното. За наследника на Клеона, за Хипербола мълчаха, докато бе на власт; падна – и се нахвърлиха върху него и върху майка му. Ето, от тях най-напред представи своята комедия „Марикас” онзи мазен Евполис[17]. И то не бе негова комедия, а моя. Тоя крадец взима, че глупаво облича моите „Конници” в други дрехи, уж да ги измени малко, прибавя една отвратителна пияна бабичка да танцува срамотния танц кордакс. Или пък старата онази басня на комика Фриних, който изкарва на сцената едно морско чудовище, за да погълне бабичката. После върху падналия Хипербол се нахвърли и комикът Хермип, след него много други и всички само току предъвкват моето сравнение с тлъстата ягула. Бих желал тези, на които се нравят такива комедии, да не могат да търпят моите. А вие, които се наслаждавате от моята поезия и от мене самия – бъдещето ще ви слави заради вашия тънък усет.

Полухор [Строфа]: Царю небесни, властник на боговете, Зевс велики – най-напред теб призовавам да дойдеш и почетеш нашите песни, нашите игри. И теб, премощни тризъбецодържецо Посейдоне; ти, с бури разтърсваш и суша, и соленото море. И теб, Ефире, най-знатни родителю наш, ти, който всички ни храниш. И теб, Аполоне, ти, който държиш юздите на огнената колесница и който обгръщаш цялата вселена с бляскави лъчи, ти, Фебе, велик и на небето, и на земята.

[Хорът на Облаците от свое име се обръща към гражданите]: Просветени зрители, напрегнете вниманието си и ни чуйте добре. Вие ни обидихте и ние искаме да ви укорим явно. От всички богове ние най-много полза сме ви принесли – на вас и на вашия град. На всички богове принасяте жертви, само за нас нищо. А ние сме ви закриляли. Ето – вие решите някой глупав и безнадежден поход – ние почваме да гърмим и да валим. Изберете ли за пълководец тоя враг на боговете, този пафлагонски кожар Клеон – ние набръчкаме вежди, избухваме с нашия гняв: светкавица блесне, гръмотевица гърми, месечината изменя пътя си, слънцето забулва своя светъл лик и не иска да ви грее с пълководец като Клеон. И все пак, вие го избрахте. Да, право казват, Атина взима само гибелни решения. Но боговете обръщат грешките ви в добро. Искате ли и сега да бъде сполучлив вашият избор? Добре. Осъдете за продажност и за злоупотреба тая граблива врана Клеон[18], турете на врата му едно хубаво намазано въже и вашата грешка ще баде поправена, и веднага държавата ви ще зацъфти, както някога.

Полухор [Антистрофа]: Помогни ми и ти, Фебе, царю Делфийски, ти, който си господар на високите Кинтийски скали; и ти, блажена Дево Артемидо, която живееш в златните свои чертози в Ефес, дето ти се покланят нежните (600) белоснежни лидийски моми; и ти, богиньо на нашата родина, Атино, с тая царска егида, закрилнице на държавата ни, и ти, който скиташ из парнаските долове и чуки заедно с твоите делфийски вакханки и разтърсваш димния плам на високите борини, о Дионисе веселодушни!

Хор: Тръгвахме насам. Иде при нас Месечината и ни заръчва от нея да ви донесем много здраве – вам, атиняни, и на вашите приятели. Това едно. Сетне каза, че ви е сърдита. Вие сте се отнесли с нея много зле, с нея, която само добро ви е правила - и то не на думи, а на дело. Преди всичко, всеки месец, благодарение на нея, вие спестявате най-малко по един лев за осветление. Защото всеки казва на слугата си привечер, когато излиза: „Момче, не купувай борина, има такава хубава месечина.” И после още хиляди други добрини. И при това вие не пресмятате правилно дните. Вашият календар е една бъркавица. И затова боговете се карат на Месечината всеки път, когато се върнат у дома и не намерят очакваните гозби. Гражданите не забелязали деня, в който било отредено да се празнува. В известни дни, когато трябва да принасяте жертви на боговете, вие търгувате, вие работите по съдилищата. А често, когато ние, боговете, гладуваме от скръб поради смъртта на Зевсовите деца Мемнон и Сарпедон, вие се предавате на веселие, правите на боговете обилни излияния и жертвоприношения. Ето защо миналата година, когато по жребий се възложи на Хипербола да бъде пратеник в свещения съвет на Амфиктиониите, ние, боговете, му грабнахме венеца. И с право. Само така ще научи той, че дните на живота трябва да се нареждат според Месечината.

Сократ: О, Дишание! О, Хаос! О, Въздух! Не съм виждал досега толкова див човек, толкова глупав, толкова тъп, толкова безпаметен като тоя. Тъкмо заучи някоя дребна тънкост, току я забрави, още преди да я научи. Но все пак, имам надежда, ще го изведа вънка на светло. Стрепсияде, къде си? Излез, взимай си леглото.

Стрепсияд: Но дървениците не ми позволяват да го изнеса.

Сократ: Стига де! Постави го тук и слушай.

Сократ: Е, сега какво по-напред искаш да научиш от това, което досега не си учил? Ритми ли, размери ли или поеми.

Стрепсияд: За размерите, моля. Защото неотдавна брашнарят ме излъга точно с две крини.

Сократ: Не затова говоря. А кой размер считаш най-хубав: тристъпния или четиристъпния?

Стрепсияд: Предпочитам полушестостъпния.

Сократ: Ти говориш глупости, човече.

Стрепсияд: Обзалагам се с теб, ако твоят четиристъпен размер не е полушестошестинен.

Сократ: По дяволите! Колко си див и неук! Но да видим, може би за ритмите по-скоро ще можеш да научиш нещо.

Стрепсияд: И какво ще ми помогнат тия ритми за моето препитание?

Сократ: Преди всичко, ти ще бъдеш по-приятен и ще изглеждаш просветен във време на угощенията. Сетне, ти ще можеш да различаваш кое се вика военен ритъм, кое дактил.

Стрепсияд: Дактил ли? Че това зная вече.

Стрепсияд: Че това не е ли дактил тоя пръст[19]? Като бях дете, служех си и с тоя.

Стрепсияд: Проклетнико, че защо ми е да уча всичко това?

Стрепсияд: Научи ме, научи ме на оная пренеправа дума.

Сократ: Но ти трябва да научиш по-напред някои други неща. Кои от четвероногите са от мъжки род?

Стрепсияд: Че не съм луд да не знам кои са мъжки! Пръч, козел, бик, вълк, осел.

Сократ: Видя ли, че не знаеш? И на мъжкия, и на женския влък и осел казваш, че са от мъжки род.

Стрепсияд: Посейдоне! Имаш право. Е, как да назовавам женските?

Стрепсияд: Вълчица, казваш? Въздух! Отлично. И само зарад тоя урок ще напълня твоите нощви с брашно с пъп.

Сократ: Ето ти сега и друга грешка. Нощви казваш също като да са от мъжки род, когато те са от женски.

Стрепсияд: Че как така съм ги наричал кога са от мъжки род?

Сократ: Разбира се. Наричаш ги. Също като кога казваш Клеоним – Клеоними.

Стрепсияд: Не разбирам. Разправи.

Стрепсияд: Но, драги мой, Клеоним няма дори и нощви; хлябът си меси в дибек. Тогава как, как да казвам?

Стрепсияд: Ще рече женската нощва?

Стрепсияд: И така нощва, Клеонима[20].

Сократ: А сега трябва да те науча кои имена са женски, кои мъжки.

Стрепсияд: Че не зная ли кои са женски?

Сократ: Глупак. Това мъжки имена ли са?

Стрепсияд: Според вас тия не били мъжки имена?

Сократ: Разбира се, не. Защото ако срещнеш Аминиас, как ще го извикаш?

Стрепсияд: Как ли ще го извикам? Така: Ела, ела Аминиа[21].

Сократ: Видя ли? Ти му даваш женското име Аминиа.

Стрепсияд: Е, пък не е ли право, щом той отбягва да служи като войник? Но защо ми е да уча всичко това, което се знае от всички?

Сократ: Нищо, нищо. Но ти я легни тук.

Сократ: Измисли нещо за твоите работи.

Стрепсияд: Моля ти се, не ме карай да лягам на това легло. Ако е необходимо да се легне, кажи ми да легна на земята и ми заповядай там да мисля, каквото ще мисля.

Стрепсияд: Горко ми! Как ли ще ме накажат днес тия дървеници!

(700) Хор: Мисли, изследвай; мятай се, премятай на всички страни, върти буден ума си; срещнеш ли някоя мъчнотия, веднага се обърни към друга мисъл. Само недей позволява сладкият сън да заседне върху твоите очи.

Сократ: Какво пъшкаш? Какво те измъчва тъй?

Стрепсияд: Горко ми! Умирам. Пълзят из леглото ми дървениците, хапят ме, разнищват ми слабините, смучат ми душицата, щипват ме между краката, горят ме отзад, убиват ме.

Сократ: Гледай да не те сполети нещо по-страшно.

Стрепсияд: Нима? Загубих си парите, загубих си спокойствието, кръвта, обущата и на всичкото отгоре трябва да бдя в това легло и то, когато едвам дишам.

Сократ: Хей, ти там! Какво правиш? Размишляваш ли?

Стрепсияд: Аз ли? Размишлявам, размишлявам.

Стрепсияд: Дървениците дали ще оставят нещо от мен?

Сократ: Да пцовисаш, проклетнико!

Сократ: Недей се изнежва, покрий си главата. Трябва да се изнамери някоя грабителска мисъл и едно скривалище за нея.

Стрепсияд: Ех, кой ли би могъл да ми даде в моите вълнени завивки някоя грабителска мисъл?

Сократ: Но я чакай пак да видя, какво направи тоя! Хей ти там, спиш ли?

Стрепсияд: Не, о, не, не, не, не.

Стрепсияд: Нищо, а само нещо в дясната ръка.

Сократ: Не ще ли си закриеш здника, че да измислиш нещо друго?

Стрепсияд: Защо? Моля ти се, Сократе, обясни ми това.

Сократ: Ти сам изнамери първом нещо, че сетне ми кажи и на мен.

Стрепсияд: Хилядо пъти ти казах какво искам. Чуй ме, искам да ме научиш как да не плащам дългове и лихви, разбери.

Сократ: Тогава покрий се, съсредоточи ума си, който е толкова лек; изучавай подробно, дели, разпределяй, изпитвай добре.

Сократ: Стой мирно. И ако те хване някоя мисъл, отпусни я и пак лови, и мисли пак.

Стрепсияд: Намерих оная мисъл, която ще ме научи да не плащам лихвите.

Стрепсияд: Научи ме сега. Да си купя една магесница тесалийска, да я накарам през някоя нощ да улови Месечинката, да я затвори в някоя кутийка като някое огледалце и да я пази...

Стрепсияд: Каква ли? Щом няма да изгрява месечина вече, няма да се плащат и месечни лихви.

Стрепсияд: Че нали дълговете се разпределят на месеци и лихвите на месеци текат?

Сократ: Добре. Виж сега нещо по-тънко. Ако те осъдят да платиш пет таланта, какво ще правиш тогава?

Стрепсияд: Хъ! Хм! Какво ли? Не зная. Трябва да мисля.

Сократ: Ти не дръж мисълта завинаги около и при теб, а я пусни да витае във въздуха като някой бръмбар, вързана за краката с конец.

Стрепсияд: Намерих една мисъл гениална – с нея ще мога да отменя присъдата.

Стрепсияд: Не си ли виждал у бакалите един прозрачен и хубав камък, с който добиват огън?

Сократ: Искаш да кажеш палителна леща?

Стрепсияд: Да отида с тоя камък да седна на слънце срещу съдията, когато пише присъдата. Ще стопя восъка, на който ще напише осъждането да платя.

Стрепсияд: О, колко се радвам, че унищожих един дълг от пет таланта!

Сократ: Ха, сега, дръж другия въпрос.

Сократ: Дадат те под съд, нямаш свидетели, ще загубиш делото. Как можеш така да нагласиш работата, щото да осъдят противника ти вместо теб?

Стрепсияд: Да ти кажа. Щом има някое друго дело да се разглежда преди моето, ще ида и ще се обеся.

Стрепсияд: Не, наистина, не. Не могат да ме съдят, щом видят, че съм умрял.

Сократ: Ти се играеш. Махни се. Не ща да те уча повече.

Стрепсияд: Защо така, мили Сократе, заклевам те в боговете, защо?

Сократ: Че ти току-що научиш нещо, веднага го забравиш. Я ми кажи, какво беше научил най-напред?

Стрепсияд: Ха, да видя, какво бе първото? Първото какво ли бе? Ха де! Какво бе онова, с което излъгахме брашното? А? Какво, че какво ли беше?

Сократ: Махай се по дяволите, глупако, ти нямаш никаква памет, дъртако!

Стрепсияд: Горо ми! Какво ще стане с мене? Ще трябва да загина, не можах да се науча да говоря ловко. Поне вие, Облаци, вие ми дайте някой добър съвет.

Хор: И ние, старче, даваме ти тоя съвет: ако имаш син да си отгледал, прати него тука да се учи.

Стрепсияд: О, аз си има един хубав и чудесен син. Но той не иска да разбере как страдам аз.

(800) Стрепсияд: Е, да – че той е едър и як. А после произхожда по майка от онази птица Кисира. Но пак ще ида да го търся. Ако не иска, ще го изпъдя из къщата си. А ти, Сократе, влез си вътре и ме почакай малко.

Хор (на Сократ): Разбра ли сега, че само благодарение на нас ти се отрупваш с велики блага? Ето ти един човек, готов да ти се подчини на всичко. Видя ли колко е възхитен, гледай да го обръснеш колкото се може по-ниско. Добрите сгоди рядко дохождат и бърже си отивот.

Стрепсияд: Слушай, ти вече тука няма да останеш, заклевам се в Облаците. Върви и яж стълбовете на дядо ти Мегакла. Че само те са останали от славното му богатство.

Фидипид: Горкия! Какви беди са те сполетели, тате? Ти не ще да си с ума си, кълна се в Зевс Олимпийски.

Стрепсияд: Ето ти, ето ти тебе Зевс Олимпийски! Глупости! Ти си вече толкова голям и все мислиш, че съществува някакъв Зевс Олимпийски? Ха! Ха!

Стрепсияд: Мисля си, ти си все още малко момченце, щом още вярваш в ония старешки и изтъркани басни. Но я ела по-насам, за да се научиш на ум. Ще ти кажа нещо – щом узнаеш това – ще станеш веднага мъж. Само недей го казва другиму.

Стрепсияд: Ти се закле в Зевса, нали?

Стрепсияд: Видиш ли сега колко хубаво нещо е ученето? Няма Зевс, мой Фидипиде, няма.

Стрепсияд: Сократ Безбожний и Херефонт, който мери стъпките на бълхите.

Фидипид: Ти дотам ли си полудял, че да идеш да вярваш на тия гадници?

Стрепсияд: Празни думи. Не говори така лошо за тия мъдреци и просветени хора. Те от пестеливост – от тях никой никога не се е ни бръснал, ни стригал, нито си е чистил и рязал ноктите, нито се е мил някога. А ти – като да бях умрял – взе че ми уми всички имоти. Ами, я иди по-скоро при тях и, вместо мене, учи ти.

Фидипид: Че какво добро може да се научи от тях?

Стрепсияд: Какво ли? Всичката човешка мъдрина. Преди всичко ти ще разбереш, че си простак и тъпак. Хм, я ме почакай малко тук.

Фидипид: Горко ми! Какво ще правя? Баща ми полудя. Дали да го обявя за невменяем, или да му заръчам смъртния ковчег?

Стрепсияд (Носи две жаби): Ха, сега, кажи какво е това. Казвай де!

Стрепсияд: И двете едно ли са? Смешен си. Още еднъж да не казваш така. Едната е мъжка, другата – женска. Едното е жаба, другото – жабок. А жаба, както каза ти, е само от женски род.

Фидипид: Жабок? Това ли е толкова дето си научил и учил? Затова ли отиде при онези най-безпътни деца на земята?

Стрепсияд: О, аз научих и много други неща, но едно уча, друго забравям поради напредналите си години.

Фидипид: Зарад туй ли си загуби и дрехата?

Стрепсияд: Не я загубих, а я посветих на философията.

Фидипид: А обущата си къде остави, глупако?

Стрепсияд: И аз, както Перикъл държавните средства: похарчих ги за необходими държавни нужди. Но я върви, ходи да влезем. Бъди виновен, ако трябва, само бъди послушен на баща си. Когато ти бе на шест години, аз ти се подчинявах тогава. Спомням си на Зевсовия празник, ти искаше да имаш една количка. Аз ти купих една с първия грош, който получих като съдия.

Фидипид: Скоро ще се каеш, че си искал това.

Стрепсияд: Блазе ми, послуша ме! (Завежда сина си при школата на Сократа). Ето го, ето го, Сократе, излез вече. Водя ти сина си; не искаше, но го принудих.

Сократ (излиза): Че това е още момченце, не е навикнало на тия кошове, в които ние окачваме нашите умове.

Фидипид: А за да навикнеш още по-добре, трябва да се обесиш в тях.

Стрепсияд: Я го гледай ти обесника! Ти смяташ да обиждаш учителя си?

Сократ: Ах, това „да се обесеш” колко наивно го каза и как го проплъзна през устните си! О, как ще се научи той да избягва присъдите, как ще посочва свидетели, как ще покъртва и как ще убеждава! И всичко това Хипербол научи само за един талант!

Стрепсияд: Не се безпокой, учи го. Той е даровит хлапак. Да, още като бе детенце, строеше къщички, дялаше корабчета, колички от кори режеше. А от корите за количките правеше жаби за чудо. Ти се потруди само да изучи той тия две речи. Тая добрата, оная лошата, която с криви думи събаря добрата. Ако не двете, то поне едната само и то без друго.

Сократ: Самите думи ще го научат.

Стрепсияд: Пък аз да си отида. Но ти не забравяй, той трябва да се учи как се противоречи на всяка истина.

(Правата дума и Кривата дума се донасят на сцената в клетки. Дегизирани са като петли, готови за борба. След като им подхвърлят малко чеснов лук, за да се подлютят, пускат ги навън).

Правата дума: Ела тук, покажи се на зрителите, ако смееш.

Кривата дума: Върви, където искаш. Тъкмо пред тълпите ще мога по-лесно и по-добре да те съсипя.

Правата: Ти да ме съсипеш? Че кой си ти?

Кривата: Но все пак ще те надвия, ако си уж права.

Правата: Да, цъфтят тия мисли пред тези глупци тука.

Правата: Ще те смажа като червей.

Кривата: Че аз ще я извъртя с усуквания. Защото, според мен, право няма на тоя свят.

Кривата: Има право, ха! Тогава защо не е погубен Зевс, който хвърли в окови баща си?

Правата: О, лошо ми стана. Скоро дайте легена.

Кривата: Ти си глупав дъртак и нищо повече!

Правата: А ти си развратник и безсрамник!

Кривата: Какви хубави рози ми подхвърляш!

Кривата: Как не виждаш, че ме пръскаш със златен дъжд!

Правата: А някога с оловен дъжд те пръсках.

Кривата: А сега това ми е като накит.

Правата: Поради теб младежите не отиват вече на училище. Скоро ще разберат атиняните какви уроци дават тия на тези, които са тъй глупави да ти вярват.

Правата: А ти си цъфнал. Колко беден беше, когато казваше: „Аз съм мизиецът Телеф” и пълнеше полите си с мъдростите и клетвите на Пенделена.

Правата: И ти си глупав, и държавата, която те храни, за да покваряваш младежите.

Кривата: Само ти не ще можеш да учиш тоя младеж, ти, който се по-стар от дядо Кроноса.

Правата: Аз ами, кой друг? Стига той да не иска само славословия и усуквания.

Кривата (към Фидипида): Ела тука, остави тоя луд.

Правата: Ще те разплача само да се допреш до него!

Хор: Спрете караницата и обидите. Не е ли по-добре да си изложите всеки своето. Ти – това, на което учеше някога още, а ти – твоите модерни схващания. Той ще чуе препирнята ви и ще избере една от школите.

Хор: Добре. А сега кой от вас ще говори пръв?

Кривата: Нека той. От това, що ще каже, ще издялам нови думи и мисли и ще го забода като със стрели. И след това, ако продължава още да противоречи, ще му избода очите, ще му издраскам лицето с тия наши мъдрини, които са остри като жило на оса - и той ще умре.

Хор: Сега нека да се покажат тези. Те се осланят на хитрите речи, на тънките мисли и на своята опитност. Да видим кой ще надвие в препирнята, кой ще се покаже по-мъдър в думите си. Да, на голяма опасност е изложена тая мъдрост, заради която моите приятели почват страшна борба. О, ти, който си увенчал с толкова добродетели хората на миналите времена, застъпи се за делото, което ти е скъпо, покажи ни природата си.

Правата: Ще говоря за старото възпитание, ще кажа как бе поставено то, когато цъфтях аз и проповядвах истината и когато скромността бе на почит. Преди всичко тогава се смяташе за неприлично да бърборят кресливи хлапета. Когато отиваха на училище да се учат на музика, всички деца от махалата си вървяха наредени; и боси, дори и когато валеше сняг на едри парцали. А после, насядваха на земята с разчекорени крака, учителят ги учеше да пеят или някоя песен, като „Страшната Палада, що градовете разбива” – по стария мъжествен глас на бащите им. Ако някое от тях си позволеше да направи или да каже нещо неприлично, или да почне да пее с нежни мекушави тонове, като тия, които сега се разпространяват с такова усърдие от учениците на женствения поет Фриних, то се смяташе, че сквернят музите и много удари се сипеха върху него. А в палестрата децата трябваше да седят със стиснати и надлъж прострени крака тъй, че вънкашни хора да не могат да видят нищо неприлично. А когато ставаха, заглаждаха пясъка, за да не остане някой отпечатък от тялото им и да възбужда сладострастни мисли у другите. Никога никое дете не се намазваше с елей по-долу от пъпа. И затова на долните им части на тялото цъфтеше нещо като мъх и роса по праскови плодове сутрин. Те не се доближаваха до любовници с нежен и сладък глас, със страстни погледи, за да възбуждат сладострастието им. Седнали на трапеза, никой от тях не смееше да вземе ни репичка, ни зрънце анасон, ни лист от лютиче, преди да почнат по-старите, никой не смееше да яде рибата, печените гургулици, преди да му се позволи, нито да си кръстосва краката.

Кривата: Овехтели работи от времето на градозакрилника Зевса, когато му колеха цели бикове на празника; гъмжат старомодните закопчалки във вид на скакалци също и поети като отдавна забравения Кикид.

Правата: Да, но тъкмо това възпитание създаде калените маратонски борци. А ти учиш сегашните деца да се смърлушват в много дрехи. И кога ги видя на празника на Панатенеите да танцуват, просто побеснявам от гняв пред техните срамни кълчения с щита – с нищо не зачитат богиня Атина. И затова, момко, дерзай, избирай мене: аз съм Правата и Силната дума. И тогава ще се научиш да мразиш уличното, безнравствените къпални ще избягваш, от срамотните работи ще се стамуваш, ще се научиш да се докачиш и да пламтиш от истински гняв, когато те някой обиди в честта ти. После ще знаеш да правиш място на по-старите, да почиташ родителите си, да не ги обиждаш и да не допускаш нищо подобно: ти сам ще бъдеш жива срамежливост. Не ще се излагаш при танцувачките с бурните си ръкопляскания. Защото, ако се отдадеш еднъж на такива страсти, някоя развратница ще ти подхвърли ябълка - и беше, свърши се вече с твоето добро име. Не възразявай на баща си, не го наричай дъртак, не му напомняй старостта, която те е отгледала.

(1000) Кривата: Него ако послушаш, мамче, заклевам се в Диониса, ти ще станеш също като онези глупави Ипократови синове, с които всеки се подиграва, като ги нарича „мамини детенца”.

Правата: Не, не. Винаги ще си бодър и ще цъфтиш със своето здраве в гимназията. Няма да се скиташ из прашните улици да слушаш и да правиш гадни закачки, няма да те влачат по съдилища зарад леконравни постъпки. А ще си слезеш към Академията заедно с някой скромен твой възпитаник, ще отидеш под свещените маслини, ще легнеш там, на глава венец от бяла тръстика. Сладка ще ти е почивката, ще дишаш миризмата на тиса и на крехките тополени пъпки. Мило ще ти е да гледаш как се пука пролетта, да те приспива тихото шумолене на явора и на бряста.

Върши това, що ти казвам, мисли само за това. И твоите гърди винаги ще са здрави, пълни, кожата ти – светла, плещите ти – широки, езикът ти – къс, пълни бедрата, мирна главата.

Ако ли пък и ти се увлечеш от нравите на днешното време, преди всичко ще бъдеш бледен, с тесни плещи, със слаби гърди, дълъг език, мършави бедра, немирна глава, дълги процеси. Той ще те накара да вярваш, че туй, що е срамно, то е честно; туй, що е честно, то е срамно. И на туй отгоре ще те привикне на гнусните Антимаховски сладострастни щения.

Хорът (Антистрофа): О, поклоннико на тая възвишена и славна мъдрост! Колко сладко и колко хубаво е цветето на твоите думи! Блазе на ония, които са живели някога, във времената преди нас! А ти, комуто кимва мекушава и изтънчена сладкозвучна муза, ти трябва да кажеш нещо ново, защото твоят съперник бе славен. Както изглежда, ти трябва срещу него да пуснеш всички стрели на своя ум, ако искаш да го надвиеш и да не станеш смешен.

Кривата: Уф! Отдавна се задушавам вече, горя от желание да дам своите възрази и да съсипя всичко това. Истина, в училищата софистите ме наричат Кривата дума. Но това е затуй, защото аз най-напред измислих как може всеки да се противопостави на законите и правото. А това струва милион и повече – да се заемеш със защитата на кривата страна – и да спечелиш! И гледай сега как ще съборя възпитанието, за което иска да те спечели той. Първом той ти забранява да се къпеш в топли бани. Кои ти са доводите против топлите бани?

Правата: Защото са опасни, защото изнежват човека.

Кривата: Стой! Сега те улових през кръста, не можеш се отърва. Кажи: от синовете на Зевса, според теб, кой бе най-силен по дух и по тяло, кой изтрая най-тежките мъки и извърши най-големите подвизи?

Правата: Според мен, от Херакла по-силен няма.

Кривата: Така. А сега, кажи, моля, къде си видял да има Хераклови бани студени? И все пак, кой е бил по-силен от него?

Правата: Да, именно покрай тия заключения ние виждаме всички бани, изпълнени с младежи, които бездействат по цял ден в празни приказки, а гимназиите са празни.

Кривата: После ти осъждаш младежите, които се събират по площадите и улиците, а пък аз одобрявам това. Ако това бе така, както мислиш ти, Омир и Нестор не биха чели своите работи на площади и на улици, също и толкова мъдри хора. После ти казваш, че младежите не би трябвало да се предават на изкуството леко да говорят. Аз пък твърдя противното. Освен това ти им препоръчваш да бъдат целомъдрени. И двата ти съвета са еднакво вредни. Кажи кога си видял целомъдрието да е принесло някому полза? Отговори и се опитай да ме обориш.

Правата: На мнозина. Пелей например заради целомъдрието си доби чрез Хермеса от боговете един меч, който му спаси живота.

Кривата: Един меч. Тоя нещастник Пелей добива добив за чудо. Хипербол – онзи продавач на лампи – със своя разврат спечелил не един, а много таланти пари – не зная точно колко, но положително знам това – ни един меч.

Правата: Със своето целомъдрие Пелей спечели за жена и хубавата морска богиня Тетида.

Кривата: ... която го напусна после и си отиде. Именно защото той не беше страстен, съвсем не бе сладък и годен през цяла нощ да бди в леглото. А жените, както знаеш, мислят много другояче. Я се остави, ти си голям простак. А ти, момче, поразмисили всичко, каквото може да ти донесе разумното въздържание и онова, което ще ти отнеме: хубави момичета, жени, комар, ястия, питиета, безгрижни и буйни смехове. Щом като ще се лишаваш и от такива неща, защо ти е да живееш? Стига по това. Сега да минем към необходимостите на самата природа. Тя иска. И ти сгрешиш, блудстваш, браконарушаваш и хоп, пипнат на място. Загубен си, щом не си ловък в говоренето. А бъдеш ли с мене, не се бой – отдай се всецяло на страстите си, скачай, смей се, не се срамувай от нищо. Да речем, сварят те с чужда жена. Ти веднага кажи в очите на мъжа й, че нищо лошо не си направил. Или пък сравни своето положение с онова на Зевса; кажи, че и той не е можал да устои на любовта на жените. А ти кой си? Прост смъртен! Е, как можеш да си по-силен от Зевса!

Правата: Ами, ако твоя ученик набият на кол, ако му тикнат ряпа, ако го оскубят, ако го посипят после с гореща пепел по оскубаните части, както е законът за браконарушителите – как ще докаже това, че не е разкапан от разврата?

Кривата: Но какво лошо в това да си разкапан?

Правата: Има ли по-голям позор от това?

Кривата: А какво би казал, ако те оборя и тука?

Кривата: Е, добре, казвай тогава нашите адвокати, какви са те?

Кривата: Добре го каза. А демагозите?

Кривата: Най-сетне ще признаеш, че говореше глупости. На зрителите – какви са те повече? Погледай ги добре.

(1100) Правата: За Бога, повечето ми се виждат разкапаници. На, тогава знаем вече и тогова; също и тоя с дългите коси.

Кривата: Какво ти остава да кажеш още?

Правата: Победен съм. О, разкапници, земете това ми наметало, земете го; ето и аз се предавам на вас.

Сократ: Е, сега? Ще отведеш ли сина си или ще го оставиш да го уча да говори?

Стрепсияд: Учи го, наказвай го, не забравяй добре да му изостриш езика – от една страна за малки дела, от друга – за големите.

Сократ: Бъди спокоен. Ще ти го предам пълен софист.

Фидипид: И бледен, и разкапан, ха!

Хорът: Зрители, съдии, ще ви кажем какво бихте спечелили, ако ни възнаградите, както що е право. Първом, когато ще искате на пролет да разорете нивите си, най-напред вам ще валим дъжд, а на другите – по-сетне. После ще ви пазим плодовете и лозята така, че нито суша да ги гори, нито премного дъжд да ги разкапва. Ако ли пък някой смъртен обиди нас, богините безсмъртни, той нека знае, че ще му отмъстим люто: земята му не ще му даде ни вино, ни хляб. Щом почнат да запъпват маслините и лозята му, нашето силно духане ще ги олющи. Ако прави керпичи, ще му валим, а с нашата едра градушка ще му изпотрошим керемидите. Ако той се жени или някой от неговите близки, или приятели, ще валим цяла нощ, та да не може да заведе у дома невестата си. И тогава той по ще желае да се пресели в Египет, отколкото да онеправдава нас.

Стрепсияд (Сам, смята): Още четири, още три, още два дена, още една нощ – после ето ти проклетият срок. Треперя, въздишам, зъзна: иде денят на стария и на новия месец. Ето ги всичките ми кредитори се заклеват, дават гаранция, решават да ме погубят и да ме съсипят. Аз ги моля да бъдат милостиви и справедливи: „Драги мой, недей иска сега ти пари, почакай малко за другите, прости ми за още по-другите.” А те казват, че по тоя начин те никога не щели били да си получат парите, дават ме под съд за измама, осъждат ме... Но, поврага! Нека ме съдят! Съвсем и не искам да зная, стига Фидипид да е изучил как се говори. Сега ще узная. Да похлопам на портите на школата. Момче, хей, момче, момче!

Стрепсияд: Задравей, Сократе! Първом вземи тая торба брашно. Учителят не бива да се оставя без подаръци. Е, син ми, когото неотдавна взе при себе си на учение, научи ли вече онова прочуто слово?

Стрепсияд: Блазе ми! О, всевластна измама!

Сократ: Сега вече можеш да се избавиш от каквото искаш съдилище.

Стрепсияд: Даже и свидетели да има, че съм взимал с лихва пари?

Сократ: Колкото повече свидетели, ако ще и хиляда да са, толкова по-добре.

Стрепсияд: Тогава да викна и кресна през глава. Горко ви, хей, лихвари! С вашите пари и с вашите лихви на лихвите, плачете! Вие не можете ми стори нищичко вече. Ето тука, в тази къща, се учи мой син, острят му езика от двете страни. Ето той е моят защитник, спасителят на моя дом, смърт за моите врагове! Ах, неговият беден баща – отрупан бе той с нещастия, сега син му го спаява. Иди скоро, повикай ми го. Мило дете, миличко, бързай, баща ти те вика.

Стрепсияд: Приятелю, мой спътник, приятелю!

Сократ: Земи си дедето и си върви.

Стрепсияд: О, о, чедо! Ах, ах! Каква наслада усещам като гледам твоята бледост! По лицето ти се познава. Ти можеш най-напред всичко да отричаш, а после на всичко да възразяваш. Ето цъфти на твоите устни това: „Що казваш? Ти се преструваш, че си пострадал, когато ти сам си накарал други да страдат. И добре знам какво зло си им направил.” На, в лицето ти личи атическият поглед. А сега гледай да ме спасиш така, както що ме съсипа.

Стрепсияд: Денят, в който ще ме дадат под съд за дълговете.

Фидипид: Толкоз по-зле за тях. Защото не може да бъде това да има ден, който да е два дена.

Фидипид: Разбира се. Може ли една и съща жена, в едно и също време да бъде и стара, и млада?

Фидипид: Аз ще кажа, че не разбират смисъла на закона.

Фидипид: Дядо Солон обичаше народа.

Стрепсияд: А това какво общо има с новия и със стария или с последния и с първия?

Фидипид: Законодятелят Солон бе определил за протестиране два деня – последния на стария месец и първия на новия. Гаранцията за даване под съд трябва да се дава само първия ден на новия месец.

Стрепсияд: А защо му бе и последният ден?

Фидипид: Защо ли? Бедний татко мой! Длъжниците имат един ден на разположение да си изравнят сметките доброволно. Не сторят ли това, другия ден – първия на новия месец – ще бъдат дадени под съд.

Стрепсияд: Тогава чиновниците защо взимат таксите за даване под съд и на двата деня – и на стария, и на новия?

Фидипид: Струва ми се, те вършат същото, което вършат и лакедемонците на трапезата при угощения: преди да е сложено, гълтат. Така и те – от бързане да вземат таксите по-рано – нали те са именно за тяхната заплата – приемат ги един ден по-рано.

(1200) Стрепсияд: Така ви се пада, о вие, нещастници, като сте толкова глупци, че ние си играем с вас – ние, учениците. Вие сте камъни, празно число, добитъци, овци за стрижене, счупени паници. Да – и за мене, и за моя син трябва да ликувам гръмко: „Колко си щастлив ти, Стрепсияде, колко си мъдър! И какъв син си отгледал!” Така ще ми викат и приятели, и всички зрители, когато ти с твоето ловко слово ще спечелиш делата в съда. Но нека по-напред те нагостя хубаво. Влизай у дома.

Пазиас (кредитор към своя свидетел, когото води, за да може после да докаже, че е започнал процеса правилно): Бива ли човек да си дава парите на заем? Не. По-добре щеше да бъде да си набръчкам челото и да откажа още тогава, отколкото сега да се излагам на толкова неприятности. Пък и тебе да влача по съдилищата, зарад моите пари да свидетелстваш – а на туй отгоре от приятел да стана неприятел на съседа си. Но все пак – никога аз няма да опозоря отечеството си, никога докато съм жив. И ще дам Стрепсияда под съд –

Пазиас: - и на стария, и на новия ден.

Стрепсияд: Свидетелствам: той каза и двата деня. Но защо ме даваш под съд?

Пазиас: Зарад онези дванайсет мини, които ти заех, за да купиш оня дорест кон.

Стрепсияд: Кон ли? Чухте ли – за кон. А вие всички знаете, че аз мразя конете.

Пазиас: Да, да. Ти се заклеваше в боговете, че ще ми върнеш парите.

Стрепсияд: Е, да: тогава моят Фидипид още не бе изучил онова непобедимо слово.

Пазиас: А сега – защото го е изучил – искаш да се откажеш от дълговете си?

Стрепсияд: Разбира се, иначе, защо ще ми е тая наука?

Пазиас: И ти ще се закълнеш в боговете, че не ми дължиш?

Стрепсияд: Ех, да; бих дал най-после три гроша за едно заклеване.

Пазиас: Да се обесиш, безсрамнико!

Стрепсияд: Да те насоли човек и да те опече – тогава би мирясал.

Пазиас: Я го гледай, как се подиграва!

Стрепсияд: Тъкмо шест мери сол би стигнало.

Пазиас: Заклевам се в Зевса и във всички богове, няма да те оставя ненаказан, че си ми говорил така.

Стрепсияд: Много искам да знам за твоите богове. Учителят се смее кога чуе някой да се заклева в Зевса.

Пазиас: О, о! За тия твои думи ти някога ще отговаряш пред съда. А сега отговаряй: ще ми върнеш ли парите, които ми дължиш, или не? Имам си работа.

Стрепсияд: Почакай малко. Веднага ще ти отговоря точно. (Влиза вкъщи).

Свидетелят: Мисля, иска да ти върне парите.

Стрепсияд: Къде е тоя, който иска от мен да му върна парите? Ха, казвай, какво е това?

Стрепсияд: Ти си толкова прост и пак искаш да ти върна парите? Няма да дам нито грош томува, който вместо да каже на тоя един предмет нощва – казва нощви.

Пазиас: Значи няма да си платиш дълга?

Стрепсияд: Не, доколкото знам аз. Я скоро да се махаш оттук! Ето ти вратата!

Пазиас: Ще си ида. Но знай добре, да не съм жив, ако не внеса залога и не те дам под съд.

Стрепсияд: Тогава ти искаш освен дванайсет мини да загубиш и залога? Ех, не ми се ще тъй да пострадаш, жал ми е за теб, дето казваш нощви, вместо нощва на едната нощва.

Аминиас (друг кредитор): О, о! Ах!

Стрепсияд: Ха. Кой е тоя, който се вайка така? Да не е това някой от нещастните богове на нещастният трагик Каркин?

Стрепсияд: Тогава върви си по пътя.

Аминиас: О, богове жестоки! О, щастие, което счупи колелата на моя живот! О, Атина Палада, ти ме погуби!

Стрепсияд: Че какво зло ти е направил Тлеполем?

Аминиас: Не се подигравай с мен, драги; а кажи на сина си да ми върне парите, които съм му дал, защото сега много зле ми вървят работите.

Аминиас: За тия, които той взе от мен под лихва.

Стрепсияд: С теб ще да се е случило някое нещастие, както изглежда.

Стрепсияд: Тогава защо говориш такива глупости, като кога си паднал от магаре?

Аминиас: Искам си парите – това ли наричаш ти глупости?

Стрепсияд: Не, не може да бъде другояче, ти си луд.

Стрепсияд: Ти наистина ще да си имал сътресение на мозъка.

Аминиас: Заклевам се в Хермеса, ще те дам под съд, ако не ми платиш дълга.

Стрепсияд: Кажи ми, какво мислиш, водата, която Зевс праща от небето във вид на дъжд – тя винаги нова ли е или е същата, която слънцето изсмуква от земята?

Аминиас: Не знам и не искам да знам това.

Стрепсияд: Е, тогава как се осмеляваш да искаш пари ти, който не знаеш нищо за небесните работи?

Аминиас: Ако не си улеснен сега, плати ми само лихвите досега.

Аминиас: Лихви ли? Всеки месец, всеки ден дадените на заем пари растат и растат заедно с времето. Това е лихви.

Стрепсияд: Хубаво каза. Е, та какво после? Ти мислеш ли, че морето сега има повече вода, отколкото някога?

Аминиас: Не, толкова. То не бива да се увеличава.

Стрепсияд: Е, морето, в което се вливат всички реки, не ставало по-голямо и с по-много вода, а ти искаш твоите пари да стават повече? Я, махай се оттука, че ако зема тоя остен.

Аминиас: За това деяние ще повикам свидетели.

Стрепсияд: Не ще ли се махнеш вече, какво чакаш още? Хей, старо харо!

Аминиас: Това е вече повече от нахалство.

(1300) Стрепсияд: Още ли стоиш? Чакай да те мушна отзад, ти, лош вол. Бягаш сега, а? Щях да те науча тебе и твоята кола, и твоите колела!

Хор (Строфа): Ето къде водят лошите работи. Тоя старец иска да не връща парите, които е зел на заем. Но, без друго, днес ще му се случи нещо, което скоро ще го накаже зарад неговите лоши помисли. Отдавна гори той от желание син му да може да оборва правото и да печели и най-несправедливите дела. Това негово желание ще се изпълни. И скоро, скоро може би той ще поиска син му да е ням.

Стрепсияд: Олеле, олеле! Съседи, роднини, съграждани, помощ, спасете ме, убиват ме! Горко ми! О, главо моя! О, уста моя! Проклетнико, ти биеш баща си!

Стрепсияд: Ето, вижте, признава, че ме бие.

Стрепсияд: Ти проклетнико, ти отцеубиецо, ти разбойнико!

Фидипид: И викай си ти, и повтаряй, и ме наричай каквото искаш – толкова по ми е приятно.

Фидипид: Обсипвай ме с розите на твоя език.

Фидипид: И ще докажа, че имам право да те бия.

Стрепсияд: Безсрамнико! Как щяло да е право да биеш баща си?

Фидипид: И това ще докажа и ще победя с езика си.

Фидипид: Няма нищо по-лесно от това. Избирай, коя от двете речи искаш да ти държа?

Стрепсияд: Да, аз те накарах да учиш как се оборва правото и сега ти искаш мен да ми докажеш, че имаш право да биеш баща си, че това е почтено!

Фидипид: Да. И така ще ти докажа, щото, след като ме чуеш, сам няма да ми възразиш на това.

Стрепсияд: Е, добре. Кажи какво ще кажеш.

Хор: Потруди се, с т а р ч е, да намериш начин да го надвиеш. Защото той, ако не бе убеден в своята сила, не би бил тъй дързък. Има нещо, което го прави толкова сигурен. Явно е, душата му не се смирява. Но я кажи на хората, откъде изникна тая крамола, без това не можеш да минеш.

Стрепсияд: Ще ви кажа от какво се започна препирнята. След като ядохме, казах му да вземе лирата и да запее песента на Симонида за златното руно. А той току ми викна, глупаво било да се пее с лира и във време на пиене, като някоя жена, кога меси хляб.

Фидипид: И нямах ли право още тогава да те набия и да те мушкам, когато ти ме караше да пея? Аз скакалец ли съм или какво?

Стрепсияд: Тъкмо това ми говореше още вътре и казваше, че Симонид бил лош поет. И все пак, аз се въздържах, насилих гнева си. После му казах, вземи поне едно миртово клонче и ми кажи няколко стиха от Есхила.

Според мен, насмя се той, Есхил е пръв между поетите, защото неговите стихове бучат, бурни, безбрежни, твърди, груби. Е, още тогава, знаете ли, как кипна душата ми? Но пак задуших гнева си и казах: Е, тогава, кажи някои от новите прочути поеми! И той – какъв позор! – почна да декламира нещо от Еврипида, който разправя как един брат обезчестил сестра си, родена от същата утроба[22]. Аз вече не можах да се сдържа и почнах да го ругая по най-остър начин. След това, както става обикновено, почнахме да се надругаваме. Току скача той върху ми, счупва ми кокалите, смазва ме, дави ме, убива ме.

Фидипид: Нямах ли право? Че защо не викаш ти, че Еврипид е най-гениалният поет на севта?

Стрепсияд: Еврипид най-гениален? Ах, да бих могъл да говоря! Но ударите пак ще се струпат върху ми.

Стрепсияд: Как така с право? Безсрамнико! Да биеш мен, който те родих и отгледах! Ти едва бъблеше, аз се мъчех да отгадая какво желаеш. Ти речеш „брин” – аз разбирах, донасях ти вода. Викаш „мама”, аз ти донеса хляб. Едва изречеш „ака” – аз те грабна и те изнеса навън, и те държа. А сега, когато ти ме давеше, аз крещях, ревях, че ще се изходя от болки, а ти, разбойнико, не иска да ме изнесеш. И аз се изаках така, както си ме душеше ти!

Хор (Антистрофа): Знаем, младите горят от нетърпение да чуят какво ще отговори Фидипид. Защото, ако той съумее да докаже, че е имал право тъй да постъпи с баща си, тогава ние не даваме ни счупена пара за кожата на по-старите. И така, сега твой е ред да говориш, о създателю и носителю на нови идеи, да намериш средства да ни убедиш. Дай на твоя език сила да добие право.

Фидипид: Колко сладко е да си пропит от (1400) нови и гениални мисли и да можеш да презираш установените закони! Ето аз, докогато се грижех само за конете си, не можех да кажа три думи подред, без да сбъркам. А сега, когато тоя мой баща ме отмахна от тия работи и аз се предадох на възвишени мисли и речи, и дълбоки размишления, надявам се, мога напълно да докажа, че е право човек да бие баща си.

Стрепсияд:Тогава, препускай. И хиляди пъти ми е по-добре да ти храня конете, отколкото да ти търпя боя.

Фидипид: Ще почна оттам, дето бях, когато ме прекъсна, и, преди всичко, това ще те запитам: кога бях дете биеше ли ме ти?

Стрепсияд: Да, защото те обичах и ти мислех доброто.

Фидипид: Е, кажи ми, моля ти се, не е ли право и аз така да ти мисля доброто и да те обичам, и да те бия, ако боят е обич?

Как щяло така да бъде – твоето тяло да е неприкосновено за бой, а моето да е за бой? Че и аз нали съм син на свободен баща? Децата плачели – ами бащата не може ли да плаче? Ще кажеш, от закон било тъй отредено, децата да бъдат бити? Тогава – аз ще кажа, че старците са дваж по деца. И много по-уместно е старците да плачат, отколкото децата, защото много по-голяма е грешката, която те грешат.

Стрепсияд: Но никъде няма това – бащите да бъдат бити от синовете си.

Фидипид: Че не е ли бил и той човек, който пръв е създал тоя закон, не е ли убедил и той с думи нашите предци да му се подчиняват? Ами аз нямам ли право да установя за в бъдеще нов закон, според който децата да имат право да бият бащите си? За боя, който сме търпели преди моя закон, ние можем да ви простим. Ние не се оплакваме, че вие сте ни бъхтили безнаказано. Но не виждате ли петлите или другите животни, как се бият с бащите си? И при това, между тях и нас няма почти никаква разлика, освен тая, че те не внасят предложения в събранието.

Стрепсияд: Щом искаш във всичко да си като петлите, защо и ти не се ровиш в сметта и не спиш по градините?

Фидипид: Сравнението съвсем не е така, даже и сам Сократ не би направил това.

Стрепсияд: Ако е така, и ти не бий. Иначе, ти сам себе си ще виниш някога.

Стрепсияд: Затова, защото е право аз тебе да наказвам, а ти твоя син, ако ти се роди някога.

Фидипид: Ами, ако нямам си? Тогава напразно ще да съм плакал толкова, а ти ще ми се смееш под носа, дори и когато умираш.

Стрепсияд: Да. Според мен, вие, мои връстници, той има право. Трябва да им се признае това, което е тяхно право. Право е да ни бият, щом мислим лоши мисли.

Фидипид: Изпитай сега другата реч.

Стрепсияд: Загинах, ако не сторя това.

Фидипид: И може би не ще се сърдиш за това, което ти направих?

Стрепсияд: Я ми разправи, от това пък каква облага ще изтегля?

Фидипид: Както бия теб, така ще бия и майка си.

Стрепсияд: Какво думаш ти? Че това е още по-грозно.

Фидипид: А какво ще кажеш, ако докажа с кривата реч, че трябва човек да бие майка си?

Стрепсияд: Е, е! Ако направиш и това, не ти остава нищо друго, освен да се хвърлиш сам във Варатрон, гдето хвърлят осъдените на смърт. Хвърли и Сократа, хвърли и Кривата онази реч. Облаци! От вас ми дойдоха тия тегла – а вам се бях доверил всецяло аз!

Хор: Сам си виновен за всичко, що теглиш, защото ти сам тръгна по пътя на злото.

Стрепсияд: Защо не ми казахте това още тогава, а мене, простият селяк, ме излъстихте с надежди?

Хор: Ние винаги постъпваме така, щом разберем, че някой се предава на лоши мисли. Тласнем го в беда, че той да се научи да почита боговете.

Стрепсияд: Уви! Горчиво е това, Облаци, но е вярно. Не трябваше да гледам да не върна парите, що съм взел на заем. А сега, мили мой, ела с мен, за да накажем тоя нечестивец Херефонта, пък и Сократа, които измамиха и двама ни.

Фидипид: О, не, не. О, не, не. Не искам да обиждам учителите си.

Стрепсияд: Но трябва да се почита Зевс, закрилникът на бащите.

Фидипид: Ето ти пак сега Зевс, закрилник на бащите! Какъв си глупав! Нима има такъв Зевс?

Фидипид: Не може да бъде. Нали царува Вихърът, който изгони Зевса?

Стрепсияд: Не го е изгонил, ами аз мислех така тогава за тоя Вихър.

Фидипид: Тогава дръж за себе си тия твои глупости.

Стрепсияд: Ах, каква бе тая моя лудост! Колко съм бил глупав, че зарад тоя Сократ се отказах от боговете. А ти, мили Хермесе, не ми се сърди, не ме погубвай; прости ми. Тяхната бъбривост ме подлуди. И дай ми съвет, дали да ги дам под съд, или да направя нещо друго, което ти отредиш. (Замисля се). Право ми казваш, не трябва съд. По-добре още сега да подпаля къщата на тия празнословци. Ела, ела, Ксантий, вземи една стълба, излез, земи една брадва, сега качи се на тая школа, откърти покрива, ако обичаш господаря си, нека падне върху им. А на мен – донесете ми една пламнала главня. Аз ще ги науча тях, ще им отмъстя на тия лъжци.

Ученик (Отвътре в школата): О, о!

Стрепсияд: Хайде сега – нека тая главня им хвърли живи пламаци.

Стрепсияд: Какво ли правя? Какво друго, ако не това, че водя препирня за възвишени работи с гредите на тая къща?

Втори ученик: Хей, кой ни пали школата?

Стрепсияд: Онзи, комуто откраднахте дрехата.

Стрепсияд: Тъкмо това искам и аз. Стига брадвата да не излъже надеждите ми или пък аз да не падна и да си разбия главата.

Сократ: Хей ти там на покрива, какво правиш?

Стрепсияд: Рея се из въздуха и наблюдавам слънцето.

Сократ: Ах, горко ми – задуших се.

Стрепсияд: А защо сквернихте боговете? А защо се блещихте на месечината? (Към слугата Ксанти). Дръж ги, удряй, убий ги! Има защо, а най-много зарад тяхното безбожие.

Хорът: Да излезем оттук . Днес хорът напълно извърши своята работа.