Н. Шаранков, Предаване на старогръцките имена на български (І)
Изпратено от theseus на Нед., 06/06/2010 - 09:02.
Исторически бележки
Предаването на старогръцките имена в български език е облагодетелствано, но и обременено от хилядолетна традиция. Основното противоборство е между двата вида произношение на гръцкия език – Еразмовото[1], което се опитва да възстанови автентичния старогръцки изговор, и средно- и новогръцкото (известно и като Ройхлиново по името на своя виден радетел[2]), което се основава на живия гръцки език.
Проблемите на транскрибирането въобще са били осъзнати и коментирани твърде рано от нашите книжовници. Още в “О писменех” на Черноризец Храбър са изтъкнати несъвършенствата на предаването на понятия от един език с графичната система на друг, в случая невъзможността да се изписват коректно славянски думи като “Бог”, “живот”, “широта” чрез гръцката азбука “без устроение”. Всъщност в български контекст трудностите при транскрибиране за засвидетелствани дори по-рано при предаването на собствени имена и титли в съставените на гръцки език първобългарски надписи. Познаването и употребата на гръцкия език от българите и съседството с гръкоезично население са обусловили и най-стария (и най-пряк) път на преминаване на имена и понятия от живия, говорим гръцки език. Следващият тласък в усвояването им е било възприемането на християнството в България и изготвянето на множество преводи от гръцки на старобългарски. По този начин още през най-ранния засвидетелстван период от развитието на езика ни вече се наблюдават два пътя на проникване на гръцките имена – народен, осланящ се на живия език, и книжовен, отразяващ по-скоро гръцката писмена норма, за което съдим от разликите в предаването на отделни звуци. Така в стбг. “попъ” или “сотона” (гр. παππᾶς и σατανᾶς) неудареното α е предадено чрез “о”, докато при книжовните заемки на гръцката алфа по правило съответства “а”. Впрочем още в най-ранния период е имало случаи на заемане на гръцки понятия чрез трети езици катодумата “црькы” (“църква”), произлизаща от гръцкото κυριακή, но с германско посредничество[3]. През среднобългарския период се появяват и гръцки имена, заети вече и през латински, например персонажите в известната „Троянска притча”, където срещаме очевидни латинизми (преминали между латинския и българския и през трети език) като “Iaкоупа” от лат. Hecuba, а не от гр. Ἑκάβη (срв. в съвременния български Хекуба, също от латинската форма) или богинята “Минѣрва” от Minerva, латинското съответствие на гръцката Атина (Ἀθηνᾶ). Все пак основният път за проникване си остава прекият досег с текстове на гръцки език. Той се запазва и във вековете на турското робство поради слабите контакти на българите със Запада и едва през XVIII в. започват да се долавят и други влияния. В началните десетилетия на Възраждането мнозинството наши книжовници са получили образованието си в гръцки училища, а сетне се появява и все по-усилващо се, особено от средата на XIX в., руско влияние. Повече чрез руско посредничество и по-малко пряко започват да се усещат и влиянията на Еразмовото произношение и западноевропейската традиция. След Освобождението руското влияние продължава да бъде най-силно въпреки основателните опасения на някои наши интелектуалци и опитите им да го ограничат, но все пак нараства и броят на възпитаниците на западноевропейски университети и на установилите се у нас чужди специалисти, които отдават предпочитание на реконструирания старогръцки изговор или на заети през латинския[4] и западноевропейските езици (предимно френски[5]) форми на гръцките имена. Като последица от тези разнообразни пътища на проникване и въпреки усилията на редица наши филолози през последните сто години да въведат по-строги критерии и до днес не съществуват еднозначни правила за предаването на гръцките имена на български. Често пъти гръцки думи и имена от един и същи корен се появяват в различен облик на български, напр. “хегемон” и “игумен” (гр. ἡγεμών и ἡγούμενος, в стбг. и двете с “и”, игемонъ и игоуменъ);“клерухия”, но “клир”; “дявол”, обаче “болид”; “иконом”, “еколог” и “синойкизъм”; Деметрий, Димитрий и Димитър.
До този момент у нас са се появявали няколко статии, излагащи правила за предаването на гръцките имена на български[6]. Всички те обаче имат един твърде съществен недостатък, доколкото са предназначени за хора, които имат добра подготовка по старогръцки език: не само имената са предадени единствено с гръцка азбука, но се предполага дори познаване на старогръцките склонения. Този подход, разбира се, е научно издържан, но от друга страна изучавалите старогръцки език надали срещат особени трудности при предаването на гръцките имена на български език, доколкото при изучаването на езика те – целенасочено или несъзнателно – са били запознати и със съответните правила за транскрипция. Според нас много по-голяма е нуждата да се създаде подобно пособие за онези, които не са изучавали старогръцки език, но се срещат с гръцки имена в текстове на чужди езици и невинаги знаят как да ги изпишат на български. И наистина, как – освен чрез дълго и нерядко безрезултатно ровене из различни справочници – един преводач от английски или немски език би могъл да се справи с имената Thetis и Tethys и да разбере, че нито едно от тях не се предава на български като “Тетис”, а на първото отговаря Тетида, съпругата на Пелей и майка на Ахил, докато под второто се крие титанката и съпруга на Океан Тетия.
[1] По името на Еразъм Ротердамски (1466/9-1536 г.), който пръв се опитва да реконструира автентичното старогръцко произношение.
[2] Името на немския хуманист Йоханес Ройхлин (Reuchlin, 1455-1522 г.) у нас се среща погрешно и като Райхлин (и съответно Райхлиново произношение), което всъщност е неуспешен опит за възстановяване на оригиналното звучене на името през руската му транскрипция Рейхлин (срв. крайцер вм. кройцер от руското крейсер).
[3] Според сведението на автора от IX в. Валафрид Страбон (подкрепяно и от съвременните езиковеди) до германските народи думата е достигнала най-напред благодарение на рано възприелите християнството готи.
[4] Навярно най-лесно забелязваният пример за такова заемане от латински са имената, в които гръцкото κ пред “е” или “и” се предава като “ц” заради съответстващото му в латински “c”, напр. Цербер, Сцила, Цирцея вместо Кербер, Скила, Кирка. На латинския се дължат и много от разминаванията в ударението спрямо гръцкия.
[5] Френският език е повлиял най-вече в ударенията на някои форми на последната сричка, които не могат да бъдат обяснени нито чрез гръцкия, нито чрез латинския им облик.
[6] Батаклиев, Г. Старогръцки имена. В: Л. Андрейчин и М. Въгленов (съст.). Изговор и транскрипция на чужди имена в българския език, С., Наука и изкуство, 1974, 268-289; Сарафов, Т. Транскрипция и изговор на старогръцките и латинските собствени имена в български. – Известия на Института за български език, кн. 23, 1979, 227-250. Един интересен поглед върху традициите на предаване на гръцките имена у нас виждаме у Балабанов, Ал. Старогръцките имена на български (1931). В: Ал. Балабанов. Студии, статии, рецензии, спомени, С., 1973, 547-552. Обзор за старогръцкото произношение у нас е направен от Slavova, M. Über die Aussprache des Altgriechischen in Bulgarien. – Linguistique Balkanique XXXVII/1-2 (1994-1995), 93-96. Като авторитетни справочници, в които може да се проверява изписването на определени групи имена, ще посочим: Богданов, Б. и Анна Николова (съст.), Антична литература, С., 1988, 1994; Батаклиев, Г. Антична митология, С., 1985.
Идентифицирайте се или се регистрирайте, за да изпращате коментари