Н. Шаранков, Предаване на старогръцките имена на български (ІІ)
Изпратено от theseus на Нед., 06/06/2010 - 09:22.
Основни правила за предаване на гръцки имена, изписани с латиница, на български език
a отговаря на гръцко α и българско “а”.
ai и ae[1] (в немски и ä) предават гръцкия дифтонг αι, който на български по правило се предава с “е” (а на френски с é), напр. Aegina (лат., англ.) / Ägina (нем.) – Егина (на фр. Égine).[2]
au съответства на дифтонга αυ, който в по-късния гръцки е започнал да се произнася като [ав]. Затова и българската му транскрипция е винаги като “ав”, напр. Autolycus от гр. Αὐτόλυκος – Автолик.
b отговаря на гръцката буква β (бета/вита) с по-старо произношение [б] и по-ново [в]. В български са добре застъпени и двете произношения, като имената, заети по-рано, закономерно са с “в” според произношението на буквата у ромеите (“византийците”) и съвременните гърци, а по-късно проникналите по книжовен път имена са с “б”. Затова barbari (лат.) / barbarians (англ.) / Barbaren (нем.) / barbares (фр.) са варвари, Bithynia (лат., англ.) / Bithynien (нем.) / Bithynie (фр.) е Витиния и Alcibiades (лат., англ.) / Alkibiades (нем.) / Alcibiade (фр.) е Алкивиад; обаче Boeotia (лат., англ.) / Böotien (нем.) / Béotie (фр.) е Беотия и Phoebus е Феб.
c отговаря на гръцко κ и затова трябва да се предава на български като “к” във всички случаи, дори в позиция пред e, i, y, а не като “ц” или “с”: Alcestis (лат., англ.) / Alceste (фр.) – Алкестида; Lycia (лат., англ.) / Lycie (фр.) – Ликия, Cyprus (лат., англ.) – Кипър.[3]
d отговаря на гръцкото δ, на български – “д”.
е може да съответства на гръцко ε (E, епсилон), но и на буквата η (H, ета/ита). В първия случай го предаваме винаги с “е”, но във втория е възможно българското съответствие да бъде и с “и”, тъй като гръцката буква η първоначално се е произнасяла като (дълго) [е], но сетне е преминала в [и][5]. Предаването на български с “и” е характерно за по-рано проникналите имена[6], затова за Athenae (лат.) / Athens (англ.) / Athen (нем.) / Athènes (фр.) имаме Атина и за Creta (лат.) / Crete (англ.) / Kreta (нем.) / Crète (фр.) – Крит; докато напр. Delos е Делос и Demosthenes е Демостен.
eu съответства на дифтонга ευ, чието произношение в по-късния гръцки се е изменило в [ев]. Затова и не български го предаваме с “ев”, напр. Euripides – Еврипид. Единствено окончанието -eus при собствените имена (освен едносричното Зевс) се предава на български като -ей по традиция, останала още от старобългарския език, напр. Orpheus – Орфей.
h в началото на думата пред гласна отговаря на гръцкото силно придихание (отбелязвано със знака ῾ над съответната гласна[9]), което в старогръцкия период се е произнасяло като [h], но впоследствие се е превърнало в изписван по традиция знак без звукова стойност. В повечето случаи се предава на български като “х”, напр. Hera – Хера, Hesiod (англ., нем.) / Hésiode (фр.) – Хезиод, но в по-рано проникнали у нас имена се пропуска, напр. в Hellenes – елини, Homer – Омир.[10]
i съответства на гръцкото ι и българското “и”.[11] i в началото на думата пред гласна обикновено се предава като “й”[12], съответно според правилата на българския правопис като “я” или “ю”, ако е следвано от “а” или “у”), напр. Iocasta – Йокаста, Iapetus / Iapetos – Япет. Много често при подобни случаи в западните езици имаме изписване с j – напр. Jason – Язон.
j отговаря на гръцко ι пред гласна и се предава на български с “й” (вж. по-горе при i).
k съответства на гръцко κ и българско “к”.
l съответства на гръцко λ и българско “л”.
m съответства на гръцко μ и българско “м”.
n съответства на гръцко ν и българско “н”.
o съответства на гръцките букви ο (омикрон) или ω (омега), които на български се предават с “о”.
οi и οe (в немски и ö) предават гръцкия дифтонг οι[13], който на български обикновено се предава с “е” под латинско влияние, напр. Oedipus (лат., англ.) / Ödipus (нем.) / Œdipe (фр.) – Едип. В по-стари заемки обаче се използва и “и”, което съответства на новогръцкото произношение на дифтонга – напр. Phoenicia (лат., англ.) / Phönizien (нем.) – Финикия.[14] В редки случаи се отразява старогръцкото произношение като “ой”, напр. при реалии като апойкия и синойкизъм.[15]
p съответства на гръцко π и българско “п”.
ph съответства на гръцко φ и на български се предава като “ф”.
r съответства на гръцко ρ и българско “р”.
rh е традиционната латинска транскрипция на гръцко ρ със силно придихание (ῥ, само в началото на думата или при двойно ρρ), което на български се предава с “р”, без да се отразява придиханието.
s съответства на гръцката буква σ (сигма), която на български се предава като “с”, а когато се намира между гласни – обикновено като “з”, напр. Socrates – Сократ, но Isocrates – Изократ и Sisyphus– Сизиф.[17]
sm отговаря на гръцкото σμ, произнасяно като [зм]. Въпреки това на български обаче “с” пред “м” обикновено не се озвучава и съответните имена се изписват със “см”; на гръцкото произношение отговарят само няколко случая на по-ранни заемки, в които имаме “зм”, напр. Козма (Κοσμᾶς/Cosmas) и козметика (срв. обаче от същия корен космос).
t съответства на гръцко τ и българско “т”.
th отговаря на гръцката буква θ (тета/тита), която по правило се предава на български с “т”, както е било още в старобългарския период[18].
u съответства на гръцкото ου, което се произнася като [у] и съответно се транскрибира на български с “у”.[19]
v понякога се използва за обозначаване на втория елемент на дифтонгите αυ и ευ (вж. по-горе au и eu) и се предава на български с “в”, напр. Evagoras (гр. Εὐαγόρας) – Евагор.
x съответства на гръцко ξ, което на български се предава като “кс”.
y отговаря на гръцкия υ (юпсилон/ипсилон), който в български се транскрибира според по-новото си произношение винаги като “и”[20], напр. Pylos – Пилос.
Всички двойни съгласни се предават на български като единични, напр. Hippocrates – Хипократ.
При предаването на окончанията на гръцките имена важат следните общи правила, повечето от които заложени още в старобългарския език. Окончанието -os (латинизирано -us[23]) обикновено се пропуска и на български името завършва на предхождащата го съгласна, напр. Theodoros – Теодор. Гръцкото окончание -ос се запазва при някои топоними, най-вече двусрични имена на острови като Делос, Лемнос, Имброс, но и Кносос, Одесос. Ако името е от женски род, на български се добавя -а, напр. Pandrosus – Пандроза. Окончанията -as и -es при имена от мъжки род обикновено също отпадат, напр. Diomedes – Диомед; могат да се запазят при някои двусрични имена като Hermes – Хермес, Scopas – Скопас, Teres – Терес (обаче Seuthes – Севт); -as понякога се предава и като -а, напр. Perdikkas – Пердика, Amyntas – Аминта, срв. възприетите отдавна у нас мъжки лични имена Козма (Cosmas) и Андрея (Andreas). Окончанието -as обаче се свързва и с гръцки имена от друг склонитбен тип, при които на български му отговаря -ант, напр. Athamas – Атамант; под -es също може да се крие тип имена, изискващи на български -ет, напр. Cebes – Кебет, затова за тези случаи винаги е необходима проверка. Ако пред изпадащо окончание има група от две съгласни, като първата от тях е няма (б, п, ф, г, к, х, д, т, в), а втората е р, л, м или н, пред нея се поставя -ъ-: Cyprus – Кипър, Kadmos/Cadmus – Кадъм, Sophocles – Софокъл, Epidaurus – Епидавър. Ако пред изпадащо окончание -os или -as има гласна (-eas, -aos, -ias, -ios, -oosи пр.), в български му съответства -й (-ей, -ай, -ий, -ий, -ой), напр. Lysias – Лизий, Antinoos – Антиной; окончанията -aios/-aeus и -eios предаваме като -ей, напр. Alkaios – Алкей. Окончанието -eus се предава като -ей, напр. Theseus – Тезей. Окончанието -on при мъжки имена може да се предаде като -он или -онт в зависимост от склонитбения тип, затова при такива имена се налага проверка, напр. Alciphron – Алкифрон, но Xenophon – Ксенофонт; при топоними -on/-um е за имена в среден род и обикновено се изпуска подобно на -os, като важат същите правила, напр. Pangaion/Pangaeum – Пангей. Окончанието -is, ако е за име от мъжки род, се предава обикновено като -ид, ако е за женски – като -ида, напр. Theognis – Теогнид, Isis – Изида. Окончанието -as в имена от женски род по подобен начин се предава като -ада, напр. maenas – менада, Hellas – Елада[24]. При женските имена, окончаващи на -а или -е, българската форма е по правило на -а, напр. Hera – Хера, Hecate – Хеката; ако пред това окончание имаме гласна, на български имената завършват с -я, напр. Nausicaa – Навзикая, Chloe – Хлоя. Окончанието -ai/-ae в имена на градове се предава като -а (-я), напр. Plataeae – Платея. При топоними окончанието -es може да отразява форма за множествено число и в такъв случай го предаваме с -и, напр. Sporades – Споради.[25]
[1] В отделни имена “ае” отразява гръцко αε, което изисква да го изпишем и на български като две отделни гласни “ае”. Такива случаи може да са означени посредством трема (¨) върху “е”, напр. англ. Laërtes или фр. Laërte от стгр. Λαέρτης – на бълг. Лаерт.
[2] В окончанията на имена на градове обаче гръцкото -αι се предава като -а, срв. Атина, Платея и Тива в азбучния списък.
[3] Изключение от това правило са няколкото заети през латински имена като Циклоп и Цербер.
[4] В единични случаи при по-рано проникнали думи ch във френски може да отговаря на гръцко κ, напр. Chypre – Кипър.
[5] В кирилицата буквата “И” (старо начертание Н) произлиза тъкмо от гръцката ита.
[6] Срв. името Деметрий в азбучния списък.
[7] Изключение са няколко имена, преминали през латински (за което виж при Поликлет в азбучния списък), както и името на бог Посейдон (Ποσειδῶν, Poseidon), в което единствено имаме “ей”.
[8] В по-нови издания може да се срещне транслитерация, стремяща се да бъде максимално близка до гръцката графика, при която буквенитe комплекси γγ, γκ, γξ, γχ, произнасяни съответно [нг], [нк], [нкс], [нх], се предават на латиница като gg, gk, gx, gkh (срв. подобното изписване на заемки от гръцки и в старобългарския език, напр. аггелъ “ангел”). На български в тези случаи транскрибираме винаги според произношението нг, нк, нкс, нх.
[9] Изписването на придиханието по такъв начин е въведено от гръцките граматици през елинистическия период (разбира се, формата на самия знак се е променяла с вековете). В много от ранните гръцки азбуки за този звук е имало специална буква.
[10] Срв. и името Хадес в азбучния списък.
[12] Въпреки че на старогръцки и в тази позиция ι е било отделна сричка, напр. името на областта Йония (Ἰωνία / Ionia / Ionien / Ionie) се е произнасяло четирисрично [И-о-ни-а].
[13] В отделни случаи “oе” отразява гръцките комбинации οε и οη, които не са дифтонги, а две отделни гласни. За по-особения случай с Мизия вж. това име в азбучния списък.
[14] Показателно е предаването на думата от същия корен, но по-нова заемка феникс / phoenix / Phönix, на гр. Φοῖνιξ, букв. “финикиец”.
[15] От корена на οἶκ-ος“дом”, представен в заемките в български и като ойк-, и като ек- (екология), и като ик- (икономия).
[16] В старобългарската кирилица звукът [у] по гръцки образец също е бил записван с комбинацията oy.
[17] В гръцки сигма между гласни никога не е била изговаряна като [з], но у нас подобно изписване се е наложило под влияние на произношението в латински език. Ако това σ/s се намира непосредствено пред окончание, което на български отпада, то се предава като “с”, а не като “з”, напр. в Pegasus – Пегас (изключение от това правило е името на цар Крез – Κροῖσος / Croesus / Krösus / Crésus). Правилното произношение е отразено и в отделни случаи като Посейдон.
[18] В старобългарската кирилица за предаване на гръцки имена е била заета буквата тита, а в глаголическите паметници на титата обикновено съответства “т” (срещат се спорадично и други изписвания, напр. “езни” у Йоан Екзарх като транскрипция на гръцкото ἔθνη). Титата се е задържала в азбуката ни до 19 в., когато най-сетне, въпреки усилията на някои наши книжовници да я запазят (чудесно осмени във Вазовата “Филологическа разпра”), е била окончателно премахната. Подобни са били причините за въвеждане в славянските азбуки и на буквата “ф”, която обаче се е оказала потребна за езика ни, както и на отдавна изхвърлените кси и ижица (гр. ипсилон).
[19] В някои по-нови англоезични издания u може да бъде употребено и като съответствие на гръцкия ипсилон (υ, на български предаван с “и”, вж. y) вместо y, а за ου да се използва ou.
[20] По-старото произношение на буквата, запазило се до Средновековието, е било [ü], поради което в старобългарски като нейно съответствие срещаме понякога “ю” или дори “оу” (произнасяно [у]).
[21] Срв. името Илития в азбучния списък.
[22] А не с “дз” или “зд”, както всъщност се е произнасяла тази буква в старогръцки.
[23]Под -us в латинска транскрипция обаче може да се крие и окончание -ους, което се среща в няколко селищни имена и на български се предава като -унт, напр. Selinus – Селинунт.
[25]За отделните езици могат да се изведат и други правила, напр. във френски окончанията често се свеждат до -e или -es; в немски за имена на области се ползва -en, напр. Böotien – Беотия; и пр. Обемът на настоящото въведение обаче не ни позволява да разглеждаме подробно такива случаи. Не можем да се спрем и върху предаването на имената на племена, народи, жители на градове и т. н., при които на български е прието да добавяме някои свойствени на езика ни суфикси като -(и)ец, -(я)нин, напр. делосец, тракиец, атинянин.
Идентифицирайте се или се регистрирайте, за да изпращате коментари