ПЛУТАРХ

УСПОРЕДНИ ЖИВОТОПИСИ

 ЦЕЗАР

Превод: Иван Велков, 1930

Електронна обработка: Иван Илиев, 2008

1. Когато Сула поел властта, не могъл да раздели Корнелия, дъщеря на Цина, който известно време имал върховната власт в Рим, от Цезара, нито с обещание, нито със заплашвания; затова той конфискувал зестрата й. Причините за враждата между Сула и Цезара било роднинството на последния с Марий, защото по-старият Марий имал за съпруга Юлия, леля на Цезара, от която се родил по-младият Марий; с него Цезар бил братовчед. Недоволен, че отначало Сула го пренебрегвал поради множеството убийства и важни предприятия, Цезар, макар и още юноша, в едно народно събрание се кандидатирал за жреческа длъжност. Сула, обаче, се възпротивил и направил така, че Цезар пропаднал в избора. Той се стремял също да премахне Цезара и когато някои му заявили, че той няма причини да убие едно такова дете, отговорил, че те трябва да нямат ум, ако не виждат в това дете много Мариевци.

Цезар, известен за това, избягал и се скитал дълго време тайно в страната на сабиняните. Най-после, обаче, когато поради треска трябвало да бъде носен всяка нощ от къща в къща, той попаднал в ръцете на войниците на Сула, които претърсвали онези места и хващали скритите. Цезар, обаче, бил освободен, като дал два таланта на техния водач Корнелий, отправил се веднага към морето и заминал за Витиния, при цар Никомеда. Тук стоял само кратко време и си заминал, но на връщане бил хванат от пиратите при остров Фармакуза ). Пиратите имали тогава вече голяма флота и владеели морето с безброй кораби.

2. Отначало пиратите поискали двадесет таланта откуп. Цезар се засмял, понеже те не знаели кого са хванали, и обещал да им даде доброволно петнадесет таланта. Той изпратил след това прислужниците си в различни градове, за да доставят парите, а той останал между тези киликийски убийци с един приятел и двама слуги. Цезар се отнасял към тях с голямо презрение, и колкото пъти и да отивал да почива, заповядвал им да мълчат. Така той бил държан в продължение на тридесет и осем дена не като пленник от тях, но обкръжен като със стража, и им се подигравал без всякакъв страх. Понякога той писал стихове и речи, като им ги чел, и онези, които не ги похвалявали, наричал ги в лицето глупци и варвари и на смях ги заплашвал, че ще ги избеси. Разбойниците се радвали и гледали на тези откровености като на някаква не злобна и весела шега.

Когато откупът пристигнал от Милет, и Цезар бил пуснат на свобода, и веднага въоръжил няколко кораба в пристанището на милезийците, настигнал пиратите още при острова, дето били пуснали котва и пленил повече от тях. Парите прибрал като плячка, хората затворил в Пергамон, а той самият се отправил към Юний, префект на Азия, който, като претор, бил властен да накаже хванатите. Но тъй като погледите на последния били обърнати към парите (те не били малко), и той отговорил, че ще се занимае при удобен случай с делото на пленниците, Цезар го напуснал, върнал се обратно в Пергамон и разпънал всички разбойници на кръст, като често им предсказвал на шега в острова.

3. Между това влиянието на Сула почнало вече да отслабва, и някои от пленниците канили Цезара да се завърне в родината. Той, обаче, се отправил в Родос, за да посети училището на Аполоний, син на Моло, когото слушал и Цицерон и който се считал за отличен оратор и справедлив мъж.

Цезар, както казват, бил надарен с най-отлични качества за политическо красноречие и упражнил най-грижливо тази природна дарба. Така че той заемал без противоречие второ място, като оратор. Първенството, обаче, в това отношение оставял другиму, за да бъде по-скоро пръв по оръжие и сила. Впрочем, поради многото военни и държавни дела, чрез които се домогвал до върховната власт, той не могъл да докара своето красноречие до предопределената от природата висота. Сам, обаче, по-сетне, в своето възражение против написаното от Цицерона възхваление на Катона ), той молил да не се сравнява речта на един пълководец с красноречието на един оратор, който употребява за това много време.

4. Като се завърнал в Рим, Цезар подвел Долабела под отговорност, задето потискал провинцията. Много гръцки градове подкрепили обвинението му. При все това Долабела избегнал наказанието. Цезар, за да се отплати на гърците за оказаната му чест, поел по-сетне делото им, което те завели пред македонския префект Марк Лукул срещу Публий Антоний за подкупничество.

Той бил така силен в своето красноречие, че Антоний апелирал към народния трибун в Рим под предлог, че не може да се постигне безпристрастно правосъдие в Гърция срещу гърци.

В Рим Цезар станал известен с красноречието си като съдебен защитник, а същевременно любезните обноски в отношенията му към другите му спечелили благосклонността на народа, тъй като той бил повече от внимателен, отколкото се очаквало от неговата възраст. Едновременно неговите обеди и угощения, както и бляскавият начин на живеене помогнали постепенно да се увеличи влиянието му в управлението.

Отначало завистниците му били на мнение, че неговото влияние ще изчезне, щом като се свършат съкровищата му, и равнодушно гледали, как то се засилва всред народа. По-късно, обаче, когато влиянието му станало твърде голямо, то било мъчно да се унищожи, и явно било насочено към държавен преврат, те разбрали, макар и късно, че няма начинание, макар и най-незначителното, което да не порасне бързо с постоянство и да не надделее всички пречки.

Впрочем Цицерон, който както изглежда пръв е схванал, че политиката на Цезара, подобна на гальовната тишина на морето, била подозрителна и опасна, и при това долавял в неговата любезност и усмивка скрит предприемчив характер, казвал, че той вижда във всички негови действия и политически планове тирански намерения. „Но, прибавил той, като погледна от друга страна, как неговата коса е грижливо вчесана и как се почесва с един пръст, не мога да повярвам, че този човек замисля такова зло, каквото е съсипването на римската държава”. Но за това по-сетне.

5. Цезар получил първото доказателство за благосклонността на народа когато се домогвал с Кай Попилий за длъжността военен трибун и бил избран по-напред от него. Второто доказателство, и много по-очебийно било, когато държал на форума бляскава надгробна реч за Юлия, съпруга на Марий, сестра на баща му и се осмелил при погребението й да изложи образите на Мария, които за пръв път, откак Сула станал диктатор, се показвали публично, понеже Марий и неговите привърженици били обявени за врагове на държавата. Поради това някои дали вик против Цезара, но народът го заглушил шумно и с ръкопляскания показал открито своето одобрение, като се учудвал, че Цезар след толкова време отново възвърнал като че ли от подземния сят почестите на Мария.

Да се държат надгробни речи за по-стари жени било стар обичай в Рим ), но за по-млади не било по нравите. Цезар пръв почел с надгробна реч починалата си съпруга. Това също му доставило благоволение и със състраданието спечелил народа, който го обикнал като един нежен и чувствителен човек.

След смъртта на жена си Цезар заминал за Испания като квестор с претора Ветера, когото винаги почитал ). А когато станал сам претор, той назначил неговия син за квестор. Като се завърнал от провинцията, Цезар се оженил трети път за Помпея ). От Корнелия той имал една дъщеря, която по-късно оженил за Помпей Велики.

При разточителните разноски, които Цезар правил, изглеждало, че искал да замени грамадните разходи с преходна и къса слава, докато всъщност само откупувал с дреболии най-важните неща. Впрочем още преди да заеме каква и да е длъжност, той направил, както казват, един дълг от хиляда и триста таланта. Въпреки това, поправяйки Апиевия път, той изразходвал, като надзирател грамадни суми от собствените си приходи, и като едил ) изкарал в арената триста и двадесет двойки гладиатори. С останалите разходи при зрелища, тържествени процеси и угощения той надминавал всяко по-раншно великолепие. С това поставил народа в такова настроение, че всички търсели нови длъжности, нови почести, с които би могло да му се отплати.

6. В Рим в това време съществували две партии – на Сула, която имала голямо влияние и на Марий, тогава отслабнала, разпръсната и съвсем без значение. Цезар искал наново да съживи и въздигне последната. Когато неговата щедрост, като едил, достигнала своя връх, Цезар поръчал да направят тайно няколко статуи на Мария ведно с богинята на победата и трофеи и го поставил нощем в Капитолия. На другия ден при вида на тези статуи, блестящи от злато и изработени с най-голямо изкуство, с чиито надписи споменавали кимврийските победи, хората били удивени от дързостта на човека, който ги поставил, а не било трудно да се отгатне, кой е тоя човек. Мълвата за това се разпръснала бързо и привлякла всички към статуите. Едни се провикнали, че Цезар се стреми към тирания, като искал наново да възстанови унищожените със закони и със сенатски решения почести ; това не било нищо друго, казвали те, освен един опит към погъделичкания от него преди това, народ, за да види дали е достатъчно повлиян от неговите щедрости, та да го остави да върши такива шеги и нововъведения.

Марианците, напротив, въодушевявайки се взаимно, явили се внезапно в голямо множество и изпълнили Капитолия с викове и ръкопляскания. Мнозина, като видели статуята на Мария, се просълзили от радост и възхвалявали Цезар, като казвали, че само той заслужавал да се нарича роднина на Мария.

Римският сенат се събрал по този случай, и Лутаций Катул, най-знатният и влиятелен човек в Рим обвинил Цезара с тези знаменателни думи: „Цезар не напада държавния строй с невидими минирания, а с обсадни машини”. Цезар обаче, съумял да се защити срещу това и успокоил сената: така неговите привърженици станали още по-смели. Те го увещавали да не се прекланя пред никого, защото с подкрепата на народа ще победи и ще се издигне над всички.

7. В това време починал върховният жрец Метал и двамата най-знатни мъже Исаврик и Катул, най-влиятелни в сената се кандидатирали за тази видна жреческа длъжност. Цезар не се уплашил от това и сам се явил пред народа като техен съперник. Понеже изглеждало, че всеки от тях има на своя страна еднакъв брой съчувственици, Катул, който се страхувал от един несигурен изход поради високото си положение, предложил на Цезар голяма сума, за да се откаже от избора. Цезар, че и да направи още толкова дългове, ще се бори до край. На изборния ден, когато взимал сбогом от майка си, която го изпращала до вратата със сълзи, казал: „Днес, майко ще видиш сина си или върховен жрец или изгнаник”.

Като се дошло до гласуване, Цезар след бурни прения бил обявен за избран и вдъхнал страх на сената и оптиматите, да не би да поведе народа към крайности. Затова Пизон и Катул обвинили Цицерона, задето във време на заговора на Катилина той пощадил Цезара, макар и да имал улики против него. Катилина именно, който възнамерявал не само да промени държавния строй, но и да унищожи изцяло властта и да разбърка всичко, избягал от Рим, още когато имало слаби доказателства против него и кроежите му не били напълно открити.

Той оставил в града Лентула и Цетега, за да приложат плана на заговора. Дали Цезар ги е тайно въодушевявал и подкрепял е неизвестно. Но когато били изобличени напълно в сената и Цицерон, като консул, попитал всеки сенатор поотделно за наказанието им, всички си дали гласа за смъртно наказание, докато дошъл редът на Цезар. Последният станал и държал една добре приготвена реч, в която заявявал, че да убият такива знатни и влиятелни мъже без по-нататъшно разследване не е нито прави, нито обичай в Рим. Но ако биха били пазени като затворници в никой от италийските градове, които сам Цицерон би избрал, докато Катилина бъде надвит, то сенатът би могъл по-сетне при мир и спокойствие да реши за всекиго по отделно това, което заслужава.

8. Това предложение изглеждало да бъде хуманно и било тъй подкрепено със силата на неговото красноречие, та не само било възприето от тези, които станали след това да говорят, но и мнозина, които по-рано гласували против се оттеглили и присъединили към него, докато дошъл редът на Катул и Катон. Те се възпротивили с всички сили. Катон хвърлил в речта си и подозрение върху Цезара, като се обявил решително срещу него. След това заговорниците били предадени на смърт.

На излизане от сената множество млади хора, които служели като стража на Цицерона, се събрали и насочили към Цезар своите мечове. Но Курион, казват, покрил Цезар с тогата си и го извел. А и сам Цицерон възпрял младежите, които чакали от него знак, било от страха пред народа, било че смятали убиването му като незаконно и несправедливо. Ако това е така, не зная защо Цицерон нищо не споменава за това в историята на своето консулствуване. По-късно Цицерон бил често обвиняван задето пропуснал най-удобния случай против Цезара и го пощадил, от страх пред народа. До колко народът е бил предан на Цезара става ясно от следното обстоятелство. Няколко дена подир това, когато Цезар дошъл в сената, за да се защити против подигнатите подозрения, и от това се вдигнал голям шум, народът се стекъл с викове, а тъй като заседанието продължило по-дълго от друг път, той заобиколил курията и искал да бъде пуснат Цезар. Поради това Катон, страхувайки се от бунта на нуждаещите се от храна, които могли да възбудят целия народ, като имал пълна надежда в Цезара, предложил на сената да им се раздава месечно известно количество. С това били увеличени годишните разходи на седем милиона ни петстотин сестерции 8).

Тази мярка отстранила големия страх и без съмнение намалила и унищожила голяма част от силата на Цезара, тъкмо тогава, когато той мислел да стане претор и с тази длъжност да бъде още по-страшен.

9. Наистина не станали никакви вълнения, но на самия Цезар се случила в къщи една неприятност. Публий Клодий, човек от знатен произход се славил със своето богатство и красноречие, но по разврат и дързост надминал всички известни безсрамници. Той любил Помпея, жената на Цезара и не бил лишен от нейното благоволение. Но нейните стаи се държали под строг надзор, а освен това и Авредия, майката на Цезара, една добродетелна жена, придружавала на всякъде младата съпруга и правила срещата на влюбените мъчна и опасна.

Римляните, впрочем почитали една богиня, която те наричали „Добрата богиня”, а гърците „богинята на жените”9). Фригийците считали тази богиня за майка на цар Мида. Римляните, обаче, виждали в нея нимфата Дриада, оженена за Фаун, а гърците казват, че била една от майките на Диониса, която не трябвало да се назовава по име. Затова, когато жените празнували този празник, покривали палатките с клони от лоза, а според мита, една свещена змия лежала при краката на богинята. Никакъв мъж не трябвало да присъства на празненството, нито даже да бъда в къщи. Жените извършвали сами във време на жертвоприношението много неща, които били общи с орфическите мистерии.

Щом като дохождало празненството, консулът или преторът с чиято къща се отпразнувало, трябвало да я напусне заедно с всички мъже. След това жената, като поемала къщата, украсявала я. Повечето обреди се извършвали нощем, примесени с шеги и музика.

10. Тогава Помпея трябвало да уреди празненството. Клодий, който нямал още брада се надявал лесно да се прикрие. Той се отправил там преоблечен като свирачка, тъй като на вид приличал на млада жена. Той намерил вратите отворени и бил въведен, сигурно от една слугиня, която била посветена в работата. Тя се затичала напред, за да съобщи това на Помпея. Но понеже се забавила, Клодий се побоял да чака повече там дето бил оставен и заскитал из къщата, като избягвал светлината. Така го срещнала една прислужница на Аврелия, която го поканила да играе, като го смятала за жена. Понеже той не искал да стори това, тя го извела на средата и го попитала, що за лице е и от де е. Клодий отговорил, че чака абрата10) на Помпея – така се наричала тази прислужница – но с гласа си се издал. Прислужницата скокнала веднага с писък към светлината при събралите се жени и извикала, че е открила един мъж. Жените изпаднали в смущение. Аврелия спряла тайнството, закрила свещените вещи, затворила вратите и сама тръгнала с факли из двора да търси Клодий. Той бил намерен скрит в стаята на прислужницата, която го въвела. Клодий бил познат от жените и изхвърлен из вратите. Жените като се върнали, разправили случката на мъжете си още същата нощ.

На следващия ден целият град знаел за безбожната постъпка на Клодий. Говорило се, че той трябвало да се накаже, задето оскърбил не само засрамените от него жени, но и държавата и боговете.

Един от трибуните обвинил Клодия в светотатство и най-влиятелните от сенаторите се обявили против него, като засвидетелствали още много други негови срамни безчинства, а също, че блудствал даже със сестра си, жената на Лукула. Но народът се противопоставил срещу техните нападки и оказал на Клодия голяма защита пред съдиите, които били изплашени и се страхували от тълпата.

Цезар се развел веднага с Помпей, но когато бил повикан като свидетел по делото на Клодия, заявил, че не му е известно нищо по обвинението на последния. Този отговор бил намерен за твърде чуден и обвинителят го попитал: „Защо тогава напуснал жена си?” – „Защото, отговорил той, желаех да не падне и най-малко подозрение върху жена ми”. Според едни, казал това, понеже наистина така мислел, а според други от угода към народа, който гледал да спаси Клодия. Последният бил оправдан, понеже повечето съдии изказали своите мнения тъмно и неопределено, за да не се изложат на опасност пред народа със своята присъда и да не се посрамят с оправданието на Клодия пред оптиматите.

11. Цезар получил след преторството провинцията Испания 11). Тъй като не могъл да се справи със заемодавците, които го безпокоили при заминаването му и дигали голям шум, той се обърнал към Краса, който бил тогава най-богатия римлянин. Последния се нуждаел от енергичния и предприемчив дух на Цезара в борбата си срещу Помпей. Затова задоволил най-настойчивите и неумолими кредитори, като поръчителствувал с осемстотин и тридесет таланта. Така Цезар се отправил за провинцията.

А като минал Алпите и отишъл в едно незначително варварско градче, неговите другари на шега и смях, както се разправя му подхвърлили въпроса: „Дали и тук има хора, които се надпреварват един за другиго ?” Цезар им отвърнал с най-голяма сериозност: „Лично аз бих предпочел да бъда пръв тук, отколкото втори в Рим”. Друг един път, в Испания, когато чел в свободното си време някакви книги за Александра, дълго време стоял замислен и след това заплакал. Като го попитали учудените му приятели защо плаче, той отговорил: „Мислите ли, че нямам причина да скърбя, когато съм в тая възраст, в която Александър е царувал над толкова народи, а аз още нищо славно не съм извършил!”

12. Веднага след като пристигнал в Испания, Цезар се показал много деятелен и в няколко дена събрал още десет кохорти. С тях той потеглил срещу калейците и лузитанците12), победил ги и проникнал чак до Океана, дето подчинил много народи, които по-рано не признавали римско владичество. Като свършил благополучно войните, Цезар се проявил с не по-малък успех и в областта на мира, възстановил съгласието между градовете и гледал най-много да отстрани споровете между длъжници и заемодавци. Той наредил, щото заемодавецът да получава две трети годишно от приходите на длъжника, а с останалата част да се ползува домакинът, до като не се освободи от дълга. Заради тези си нареждания Цезар бил обсипан с похвали. Той напуснал провинцията, като станал сам богат и същевременно обогатил в своите походи и войниците си, от които получил титлата император.

13. Тези, които се домогвали до триумф, трябвало да чакат извън града. Тези път, които се стремели към консулство, трябвало лично да се кандидатират за това в града. Цезар, който се връщал в града тъкмо в предвечерието на консулските избори, попаднал в затруднение поради тия противоположни закони и затова изпратил до сената пратеник с молба да му се позволи, макар и отсъстващ от града, да се кандидатирал за консулско място чрез своите приятели. Катон отначало настоявал твърдо да се запази закона срещу това искане, но като видял, че много сенатори били спечелени от Цезара, гледал да отклони работата с протакане, като държал една дълга реч, която отнела целия ден. Затова Цезар най-сетне решил да се откаже от триумфа, за да спечели консулството. Той се отправил веднага в града и извършил една политическа хитрост, която измамила всички, освен Катона. Това било помирението на Помпей с Крас, най-важните и влиятелни хора в Рим. Цезар ги направил от съперници приятели и като прехвърлил влиянието на двамата върху себе си посредством едно на вид човеколюбиво дело, подготвил скрито цяла държавна революция. Не несъгласието между Цезара и Помпея, както мнозина мислят е причинило гражданска война, а по-скоро тяхното приятелство. Защото те се съединили отначало да унищожат аристокрацията, а после се разединили. Катон предсказал бъдещето не един път, но бил считан тогава за човек несносен, който се бърка навсякъде, а после спечелил славата на умен, но нещастен съветник.

14. И така Цезар, под защита на приятелите си Помпея и Краса, достигнал до консулство и бил провъзгласен тържествено за консул ведно с Калпурний Бибула13). Но едва поел властта, веднага почнал да предлага закони, които подобавали повечето на един дързък народен трибун, отколкото на един консул. В угода на народа той предложил да се раздели земята и раздаде на безимотните. В сената обаче оптиматите гласували против това, а Цезар, който търсил отдавна удобен предлог, заявил с висок глас, че той въпреки желанието си ще прибегне в случая до народа и че той се вижда принуден да направи това поради високомерието и неотстъпчивостта на сената. С тези думи той излязъл от сената пред народа, който се бил събрал. Тогава, като взел от едната си страна Краса, от другата Помпея, попитал ги, дали одобряват неговите закони. А като отговорили, че ги одобряват, поканил ги да му помогнат срещу тези, които заплашват да се противопоставят с оръжие. Те обещали и Помпей прибавил, че не само щял да отиде срещу меча с меч, но щял да вземе и един щит. С тези думи той обидил оптиматите, които считали, че те не подхождат нито на неговото лично достойнство, нито на дължимата към сената почит. Всички изобщо намерили речта на Помпей за глупава и момчешка. Народът, напротив, бил във възторг от нея.

Цезар, който искал да си осигури още повече влиянието и силата на Помпея, дал му за жена дъщеря си Юлия, която била годена за Сервилий Цепиона, а Сервилия утешавал, като му обещал че ще го ожени за дъщерята на Помпея, който пък била сгодена за Фауста, син на Сула. Малко по-късно Цезар се оженил за Калпурния, дъщеря на Пизона и определил Пизона за консул през идната година. На това се противопоставил енергично Катон и заявил велегласно, че е непоносимо да се предават с женитби най-високите длъжности и да си осигуряват чрез жени един на друг провинции, армии и държавни длъжности. Колегата на Цезар, Бибул, с всички сили се противопоставил на неговите закони. Но тъй като по тоя начин нищо не сполучил и даже често се излагал на опасността на бъде убит заедно с Катона на форума, кой прекарвал останалото време от консулството си постоянно в къщи14). Веднага след женитбата си Помпей заел форума с оръжие и съдействал да бъдат прокарани благоприятните за народа закони и да бъде дадена на Цезар за пет години яла Галия, отсам и оттатък Алпите заедно с Илирик и четири легиони. В това време Цезар заповядал да отведат в затвора Катона, понеже се осмелил да се противопостави на тия предложения, като мислел, че той щял да апелира към народните трибуни. Обаче Катон се оставал да бъда отведен в затвора, без да каже нито една дума. Цезар, като видял, че не само оптиматите били недоволни от това, но и тълпата, която следила постъпката му с мълчание и печал поради добродетелите на Катона, помолил тайно един от трибуните да го освободи. От сенаторите само малцина отивали с Цезар в сената. Останалите се държали далеч поради недоволство. Когато веднъж Консидий, един от най-старите сенатори казал, че страхът от оръжието и войската било причина да не се събират, Цезар го попитал: „Но защо не останеш и ти от страх пред оръжието в къщи?” Консидий отговорил: „Старостта не ми позволява да се страхувам; защото малкото живот, който ми е останал не се нуждае от много предпазвания”.

Но най-срамотният от тогавашните политически актове, както изглежда, бил че в консулството на Цезар бил избиран за трибун самия оня Клодий, който се бил така провинил срещу неговия брак и нощното тайнство. Но той бил избран, за да омаломощи Цицерона, и Цезар не се отправил в своята провинция, докато Цицерон не бил надвит и изгонен от Италия с помощта на Клодия.

15. Такава е била изобщо, както разправят, неговата дейност, преди да се заеме с галските работи. Войните, обаче, които водил по-сетне и походите, чрез които покорил Галия, открили за него една нова епоха и един друг начин за живеене и действане. По своите военни дарби той не стоял по-долу и от най-великите и най-славни пълководци. Той може смело да се сравни с Фабиите, Сципионите, Метелите или с тези, които са живели малко време преди него – Сула, Марий, двамата Лукуловци или даже със самия Помпей, чиято слава достигна тогава чак до небето поради необикновените му военни добродетели. Но все пак делата на Цезар превъзхождат всичко: Цезар надминава едного с преодоляване на трудностите на местността, дето воювал; други – с множеството и силата на противниците, които победил; четвърти – със смекчаване грубостта и вероломството на нравите, някои – чрез милосърдие и кротост спрямо пленниците или с подаръци и благодеяния към своите войници; а всички надминал в това отношение, че дал най-много сражения и убил най-голям брой неприятели. Защото в непълните десет години, когато воювал в Галия, той завладял повече от осемстотин града (със сила), покорил триста племена и в различни сражение се сражавал с около три милиона хора, от които в боя избил един милион и също толкова хванал в плен.

16. Благосклонността и привързаността на войниците към него била толкова голяма, че тези, които никак не се отличавали със своята храброст под командата на други пълководци, ставали в неговата армия непобедими и се подхвърляли на всяка опасност за славата на Цезар. Такъв пример ни поднася Ацилий. Той се нахвърлил в един неприятелски кораб в морското сражение при Марсилия и макар, че дясната му ръка при това била отсечена с меч, той продължавал с лявата да държи щита си и удрял с него противниците си в лицето, та изпъдил всички и завладял кораба. Друг пример дава Касий Сцева. На него било извадено едно око в сражението при Дарахий със стрела, рамото му и бедрото му били прободени с копие; освен това на щита му попаднали сто и тридесет удара от стрели. В това положение извикал на противниците, че иска да се предаде. Двама от тях се приближили до него, но на единия отрязал рамото с меч, а другия повалил на земята, като го ударил по лицето. Той сам бил спасен от другарите си, които му се притекли на помощ.

В Британия предните центуриони попаднали в мочурлива, подводна местност и били нападнати от неприятеля. Един войник се хвърлил сред неприятеля, пред очите на Цезара, който наблюдавал сражението, проявил удивителна храброст, прогонил варварите и спасил центурионите. След това той сам се хвърлил в мочура и с мъка, плавайки и газейки, минал на отсамната страна, но изгубил щита си. Удивената свита на Цезара го посрещнала с радостни викове. Войникът, обаче се хвърлил пред Цезара съвсем опечален и със сълзи молил за прошка задето загубил щита си. В Африка Сципион хванал един от корабите на Цезар, в който пътувал Граний Петроний, назначен за квестор. Всички били обявени за плячка, но квестора обещали да пощадят. Последния, обаче, казал, че войниците на Цезара не са свикнали да получават пощада, но да дават такава на другите и се набол на меча си.

17. Цезар сам подбуждал и подхранвал такава решителност и такъв дух у войниците, като раздавал щедро подаръци и почести, за да покаже, че придобитите богатства във войните не събира за свой лукс и удоволствие, но ги задържа като награда за храбростта. Той не би се считал за богат, ако не би могъл да възнагради заслугите на войниците си. Второ средство до което прибягвал за тая цел, било, че се подхвърлял безогледно на всички опасности и не се отказал от никакво затруднение.

Презрението към опасности, с което се отличавал Цезар не възбуждало голямо учудване, защото считали, че той го проявявал от желание да се прослави. Напротив, издръжливостта в походи, което било извън телесните му сили удивявало всекиго. Защото Цезар бил със слабо телосложение, с бяло и нежно месо, често имал главоболие и при това страдал от епилепсия. Последното зло, както казват, го връхлетяло най-напред в Кордова15). Но вместо да му даде повод тази слабост да живее изнежено, Цезар превърнал военната си служба в средство за лекуване на слабостта си, борил се с болестта си чрез безкрайни походи, скромна храна и постоянно стоене под открито небе. Така се стараел той да кали тялото си.

Цезар спал повечето в кола или в носилки, за да използува и времето на своята почивка за работа. През деня ходил наоколо по крепости, градове и станове и редом до него седяло обикновено едно момче, което записвало казаното от него при пътуването. Зад гърба си имал един войник, въоръжен с меч.

Той пътувал с такава бързина, че когато за пръв път напуснал Рим, той дошъл на осмия ден до Рона. Да язди било му лесно още от дете. Защото той се навикнал да държи ръцете си скръстени на гърба и да остави коня да препуска с всички сили. В този поход се упражнил също да диктува яздешком и при това едновременно на двама, а както казва Опий и на повече души. Впрочем, както казва Цезар пръв от всички попаднал на мисълта да се разговаря с приятелите си чрез писма, защото във важни и бързи работи поради многото занятия о големината на града не оставало време за устни обяснения.

Като доказателство за непридирчивостта му към храната служи следното обстоятелство. Когато веднъж в Медиолан неговият приятел Валерий Леон го гощавал със спарчела, полята не с дървено масло а с балсам. Цезар ял непринудено и сгълчал приятелите си, които били изказали своето възмущение поради това, със следните думи: „Трябва това, което не ви харесва да не го вкусвате; който, обаче изобличава такава глупост е сам глупав”. При едно пътуване бил принуден от лошото време да влезне в една бедна хижа, дето не намерил нищо друго, освен една стая, която едва могла да побере един човек. Цезар тогава казал на приятелите си, че почетни места трябва да се предоставят на най-знатните, а най-необходимите места – на най-слабите и заповядал на Опий да остане вътре, а той сам с другите спал в предверието.

18. Първата война, която водил в Галия, била против хелветийците и тигурините16), които изгорили своите дванадесет града и четиристотин села и проникнали в покорената от римляните Галия, както някога кимврите и тевтоните. Изглежда, че те не им отстъпили по смелост и се равнявали с тях по численост. Именно те били всичко триста хиляди души, от които сто и деветдесет хиляди годни за бой. Тигурините били разбити при реката Арар17) не от Цезара, а от Лабиена, който бил изпратен от него срещу тях. Хелветийците нападнали Цезара ненадейно, когато той отивал към един съюзен град; при все това сполучил да завземе на време едно естествено укрепено място с войската си. Тук събрал и построил войската си. Когато му докарали коня, Цезар казал:”От него ще имам нужда след победата, за да преследвам неприятеля, а сега да тръгнем срещу противника” и веднага се впуснал пеша. След продължителна и упорита борба неприятелите били принудени да отстъпят. Най-мъчната работа, обаче предстояла при колите и палисалите, дето не само мъжете се сражавали храбро, но и техните жени и деца се защитавали до смърт. Последните били избивани заедно с другите. Така че сражението било свършено едва към полунощ. Тази бляскава победа Цезар увенчал с още по-хубаво дело, като събрал и принудил избягалите от сражението варвари, на брой повече от сто хиляди души да заемат наново напуснатите свои места и изгорени градове. Това направил от страх, да не би германците да преминат в изоставените от тях земи и ги заемат.

19. Втората война Цезар водил собствено за отбрана на Галия срещу германците, макар и по-рано да сключил съюз в Рим с техния цар Ариовист. Тези германци били непоносими съседи на покорените от него племена. Без съмнение, при първия удобен случай те не щели да останат спокойни в своите граници, но щели да се разпрострат и заемат Галия.

Когато Цезар забелязал, че военачалниците се страхували от тази война, особено младите хора от знатни семейства, дошли само да използуват похода с Цезара за разкошен живот и обогатяване, свикал ги на събрание и поканил със своята реч тия, които са се показали така слаби и страхливи, да и отидат в къщи, за да не се излагат въпреки намеренията си на опасност. „Аз” добавил той „в краен случай ще се опълча само с десетия легион срещу неприятеля, защото неприятелите, с които има да се боря не са по-храбри от кимврите и аз сам не вярвам да съм по-лош пълководец от Мария. Тогава десетият легион изпратил пратеници до него, които да му поблагодарят за това негово мнение, а другите легиони хвърлили вината на военачалниците си. Най-сетне всички войници последвали Цезаря с усърдие и готовност в продължителния поход, докато не поставили стана си на около двеста стадии от противника18). Неговото пристигане вече понижило смелостта на Ариовиста. Той никак не очаквал да го нападнат първи римляните, които според неговото схващане, не биха могли да изтраят дори доближаването на германците и се учудил много на смелостта на Цезара. Ариовист също забелязал неговия дух поради предсказанията на жените-жреци, които предрекли по наблюдаваните водовъртежи, тътнежи и шум на реките, че трябва да се избягват сраженията, преди да се появи нова луна. Цезар узнал за това и като видял, че германците все още бездействат в своя стан, решил по-добре да ги нападне против волята им, отколкото да чака удобния за тях момент.

И така той нападнал укрепленията и височините, дето се били разположили германците, а те ожесточени и възбудени се сражавали с ярост. Въпреки това те били съвсем разбити и обърнати в бягство. Цезар ги преследвал на четири стадии, чак до Рейн. Цялото това пространство било покрито с трупове и плячка. Ариовист сполучил да премине с малцина Рейн. Числото на убитите, казват възлизало на около осемдесет хиляди души.

20. Като извършил това, Цезар оставил войската си да презимува у секванците19), а сам той се отправил в разположената по реката По Галия, която съставяла част от неговата провинция, за да наблюдава какво става в Рим. Впрочем реката Рубикон деляла останалата Италия от Галия, която е отсам Алпите. Като пребивавал там, дохождали мнозина от Рим при него и той използвал тоя случай, за да увеличи броя на привържениците си, като давал всекиму, каквото сам искал и всички изпращал задоволени, било с някакъв подарък, било с някаква надежда. По този начин през всичкото време на войната, без да забележи Помпей, той ту укротявал противника с оръжието на гражданите, ту печелил самите граждани с взетите от противниците богатства и ги привличал на своя страна.

Между това белгите, най-силното племе между галите, които населявали една трета част от цялата галска страна, въстанали, като събрали една добре въоръжена войска от няколко хиляди души20). Цезар като узнал това, върнал се веднага обратно с най-голяма бързина и нападнал противниците, които грабели съюзната Галия. Той разбил и прогонил най-силния и многоброен техен отряд след една слаба съпротива с такива големи загуби, че езерата и дълбоките реки били изпълнени с техните трупове и така станали проходими за римляните.

Възстаналите племена, които живеели около Океана, всички се предали без бой. Но срещу нервите, най-дивото и войнствено време в тая област,Цезар трябвало да предприеме поход. Те живели в гъсти храсталаци и откарали жените и имотите си надалеч от противника в дълбочините на своите гори. Цезар току що направил стана си и не очаквал нападение, когато внезапно едно множество от шестдесет хиляди души се втурнало, отблъснало конницата, заобиколило двадесетия и седмия легиони и избило всичките им центуриони. И ако Цезар не бил взел един щит и не се втурнал сам в първите редове на сражаващите се срещу варварите, ако при това в тоя опасен момент не се бил спуснал десетия легион от височините и не се нахвърлил върху неприятелските редове, то никой от римляните, както изглеждало, не би могъл да избегне своята гибел. Но въодушевявани от Цезара, римляните се сражавали свръх силите си, не могли да заставят нервите да отстъпят, понеже последните отстоявали храбро, трябвало да ги избиват. И тъй от шестдесет хиляди нерви се спасили само петстотин души, а от четиристотинте двадесет и осем техни старейшини – само трима.

21. Когато сенатът в Рим бил известен за това, решил да нареди петнадесет дневно жертвоприношение и да прекрати работата си през време на това празненство. До сега за никаква победа не било правено това. Изглеждало, че и опасността била наистина голяма, понеже толкоз по-бляскаво отпразнувана, понеже победителят бил Цезар, към когото народът питаел голяма благосклонност.

След като уредил всичко в Галия, Цезар прекарал зимата пак в околността на реката По, за да си нареди тайно работите в Рим. При него дохождали кандидати за обществени длъжности, използвали неговите средства, за да подкупват народа и като били избирани по тоя начин, вършили всичко, каквото можело да увеличи неговата сила. Освен това тоя път дошли при него в Лука мнозина от най-знатните и влиятелни хора, а именно Помпей, Крас, преторът на Сардиния – Апий, проконсулът в Испания – Непод, та там се събрали сто и двадесет ликтори и повече от двеста сенатори.

След като се съвещавали, те се разбрали, като уговорили следното: Помпей и Крас да бъдат избрани за консули, а на Цезара не само да се продължи проконсулството му за още пет години, но да се дадат и пари – обстоятелството, което се видяло на разумните хора извънредно чудно. Защото тъкмо тези, които били получили пари от Цезар предложили на сената да му се отпуснат пари, като че ли се му липсвали такива, или по-скоро принудили протестиращите сенатори да вземат подобно решение. Катон бил тогава нарочно отстранен в Кипър. Фавоний, който подражавал на Катона, след като дълго време протестирал на напразно, изскокнал из вратата и с вик се обърнал към народа. Но никой не му обърнал внимание, понеже едни се страхували от Помпея и Крас, а повечето мълчали от угода към Цезара, комуто възлагали всичките си надежди.

22. След това Цезар се върнал при войската в Гата дето заварил голяма война, тъй като две германски племена узипи и тенктери били минали Рейн, за да се настанят в тая страна21). Както разправя Цезар в дневника си, те преди сражението изпратили пратеници при него, но през време на примирието нападнали ненадейно по пътя неговата конница (тя се състояла от пет хиляди души) с осемстотин конници и я обърнали в бягство. След това германците изпратили други пратеници, за да го излъжат още веднъж; той, обаче ги задържал и изпратил войската си срещу варварите, считайки за глупост да се доверява на вероломни и клетвопрестъпни хора. Танузий, напротив разказвал, че когато сенатът решавал да се отпразнува победата над тях, Катон заявил публично, че Цезар трябва да се предаде на варварите, за да изкупи в името на града нарушението на договора и да се хвърли проклятието за това върху оногова, който едничък в случая е виновен.

От тези, които минали Рейн, били избити около четиристотин хиляди души. Малцина, които се върнали в Германия намерили добър прием при сугамбрите, германско племе.

Цезар, който изобщо бил славолюбив и желал пръв между римляните да минен отвъд Рейн с войската си, използвал това като повод за война срещу сугамбрите и построил мост над широката река. Тя била на това място доста широка, пълноводна и буйна, така че пъновете и дърветата носени надолу по реката, раздрусвали силно подпорите на моста. Срещу тях Цезар поставил здрави дървени колове, които забил в реката и с това намалил напора на водата. Така той построил мост в десет деня – едно дело, което изглежда почти невероятно.

23. След това Цезар превел войската си оттатък, без някой да се осмели да му се противопостави. Даже свебите, които били най-силните между германските племена се крили в гъстите лесове и долини. Той опустошил с огън страната на противниците, ободрил римските съюзници и се върнал обратно в Галия, след като престоял осемнадесет дена на германска земя.

В похода против британците се проявила неговата извънредна решителност: Цезар бил първият, който проникнал в западния океан с флота, първият който отвел една войска отвъд Атлантическия океан. Той се опитал там да завладее един невероятно голям остров, който до тогава бил само материал за спор между много писатели, като че ли самото му име, както и разказите за него не са били нищо освен басни. Цезар разширил по тоя начин границите на римската власт отвъд границите на известния до тогава свят.

Цезар минал два пъти от Галия в острова ви причинил в много сражения повече загуби на британците, отколкото полза на своите войски. Впрочем, от тези бедни и нещастни хора не могло да се вземе нищо, което да има някаква цена. Поради това Цезар турнал край на войната, но не тъй както искал. Той взел заложници от царя им, наложил му данък и напуснал острова22).

Като се завърнал в Галия, Цезар получил от своите приятели в Рим писма, които трябвало да му бъдат препратени в Британия. В тях се съобщавало за смъртта на дъщеря му Юлия, съпругата на Помпея, която починала, когато раждала. Помпей, както и Цезар се много наскърбили от това, но и техните приятели изпаднали в смущение, защото роднинството, което поддържало в мир и съгласие разклатената държава, със смъртта на Юлия се прекъсвало. Детето също починало няколко дена след майка си. Народът взел тялото на Юлия и против желанието на народния трибун го пренесъл на Марсово поле, дето било погребано.

24. Цезар се видял след това принуден да раздели войската си, която станала доста голяма, на много части, за да я настани по-лесно на зимни квартири и се отправил после пак за Италия, както правел обикновено. Между това в Галия избухнало наново въстание и отвред се събирали въстанически отреди, които се стремели да унищожат зимните квартири и нападнали римските укрепления. Най-многобройният и най-силен въстанически отряд, под водителството на Амбиорига, унищожил Кота и Тритория заедно с войската им23). След това шестдесет хиляди души обсадили стана на Цицерона24) и малко останало да не бъде превзет защото всички почти римляни били ранени и се защитавали с една упоритост, която превишавала силите им. Цезар, който бил далеч, като се научил за това, върнал се веднага обратно, събрал всички седем хиляди души и побързал да освободи Цицерона от обсада.

Противниците, като узнали, че идва тръгнали на среща му, отнасяйки се с презрение към малката му войска, като преднамерявали да го унищожат само с един удар. А той хитро им се изплъзвал, докато най-сетне достигнал едно удобно място, дето можел да се защити с малко сили против многочисления неприятел. Тук Цезар се окопал и възспирал войската си от всяко сражение. Той заповядал същевременно да се издигнат валовете по-високо и да се вградят вратите, та да бъдат презирани от неприятеля заради страхливостта си. Но когато най-сетне противникът, обхванат от смела вяра в собствените си сили нападнал безредно римляните, Цезар излязъл от стана, обърнал ги в бягство и избил много от тях.

25. Тази победа предотвратила честите въстания на галите по тези места, а

сам Цезар обиколил през зимата градовете наоколо и следял зорко дали не се готвят нови бунтове. Освен това при него дошли три легиона от Италия, за да попълнят загубите. Два от тях му изпратил Помпей от тези, които стояли при него, а третия бил събран наскоро от галската област покрай река По.

Между това в Галия проличало вече началото на най-голямата и страшна

война, отдавна подготвяна от влиятелни хора всред най-силните племена. Войната добила силна опора в многобройни млади кадри, в разположените навред оръжейни магазини, в големи суми пари, събирани за тия цели в силни градове и недостъпни места. Било зима. Всички реки били замръзнали, горите зарити със сняг, а полетата преобърнати в езера от буйните води. От една страна пътищата станали неузнаваеми поради дебелия сняг, а от друга страна проходите били заприщени от блата и наводнени реки, та изглеждало какво предприятието на Цезара срещу въстаниците не ще сполучи. Затова против него въстанали много племена. Глава на въстанието били арверните и карнутите. За пълководец на разбунтуваните бил избран Верцингеторикс, чийто баща бил убит от галите, понеже го заподозрели, че се бил стремял към върховна власт.

26. Верцингеторикс разделил войската си на много части, назначил на

всяка отделен предводител и привлякъл на своя страна цялата съседна област чак до Арар. Той възнамерявал да въвлече цяла Галия във война, когато именно в Рим вече се съединявали против Цезара. Ако Верцингеторикс би извършил това малко по-късно, когато Цезар бил замесен в гражданската война, то над Италия би се надвесила не по-малка опасност отколкото някога във времето на кимврите. Но Цезар, който знаел да си служи с всички изгоди във войната по-умело отколкото всеки друг и да използува удобните случаи, потеглил веднага на поход, щом се научил, че галите са въстанали, и с пътищата, през които минал, както и със стремителността и бързината на своя поход в едно такова време доказал на варварите, че към тях настъпва непобедимо и страшно войнство. Защото дето никой не вярвал, че може да мине пратеник или куриер с писмо от него макар и с известно забавяне, там се явявал той с цялата си войска, опустош6авал полетата, разрушавал селата, завладявал градовете и приемал любезно тези, които отново се подчинявали. Но когато хедуйците, които до тогава се наричали братя на римляните и се ползвали с голяма почит от страна на последните се разбунтували срещу него и се присъединили към останалите войски, тогава войската на Цезар паднала духом. Затова Цезар се оттеглил и от там, и минал през страната на лигоните, за да се отправи в земята на секванците, които били негови приятели и от всички гали живели най-близко до Италия.

По пътя той бил нападнат от противниците, и тъй като бил обграден от

многобройна войска, решил да завърже сражението. Тук Цезар нанесъл пълна победа и след дълга и упорита съпротива разбил варварите. Отначало обаче положението му било опасно, и варварите още показват един къс меч, в един от своите храмове, дето той е окачен като плячка изтръгната от Цезара. По-късно Цезар сам видял този меч и се усмихнал при това; неговите приятели искали да го вземат от там, но Цезар не се съгласил, понеже го считал за една светиня.

27. Повечето от онези, които избягали от сражението се спасили заедно с

царя в града Алезия25): Цезар веднага обсадил града, макар че изглеждал непревзимаем поради високите стени и многочислените му защитници. Но тук попаднал на една неописуема опасност отвън. Ядрото на всички галски племена се събрало набързо, и неприятели, на брой около триста хиляди души настъпили към Алезия. Защитниците на града не били по-малко от сто и седемдесет хиляди души. Цезар, заобиколен и обсаден от такава войска се видял принуден да издигне за своя защита двояка стена – една срещу града, друга срещу тия, които идели на помощ на града. Ако тези войски биха се съединили, той неминуемо би загинал. Затова борбата около Алезия добила по много причини една необикновена слава и то с право, защото никоя друга борба не ни е оставила толкова големи доказателства за смелост и енергия. Но най-чудното в случая е, че Цезар се сражавал с толкова много неприятели пред града и ги победил без да знаят тези в града. Нещо повече – и римляните, които защищавали издигнатата стена срещу града не забелязали нищо. Те не се научили за победата, преди да чуят плачовете на мъжете в Алезия и стенанията на жените, които гледали кат от другата страна римските солдати носели в стана много щитове, украсени със злато и сребро, много опръскани с кръв брони, многобройни съдове и галски палатки. Така бързо и внезапно била разбита и изчезнала като сън или сянка тази страшна сила, от която по-голямата част била унищожена в сражението.

Най-после се предали и тези, които били затворени в града, след като причинили достатъчно работа както на себе си, така и на Цезара. Верцингеторикс, върховният вожд на галите в тая война, надянал най-бляскавото си въоръжение и слязъл от вратата на чудно украсен кон. След като заобиколил в полукръг Цезара, който седял, скокнал от коня, снел оръжието си и се хвърлил в краката му дето останал спокойно да стои, докато бил предаден на стражата, за да се пази за Цезаровия триумф.

28. Още отдавна Цезар се бил решил да свали Помпея от властта, а същото

преднамерявал да стори с него и Помпей. Крас, който наблюдавал и двамата, паднал убит във войната срещу партите. На единия не оставало нищо друго да стори, за да бъде най-мощен, освен да премахне този, който бил в същност такъв; на другия пък, за да не го постигне тази участ – да очисти от пътя оногова, от когото се страхувал.

Помпей захванал да се страхува от Цезара от скоро време. Той презирал отначало Цезар, като считал, че лесно може да премахне оногова, който дължал само нему величието си. Цезар, напротив, който отдавна преследвал тая цел се изплъзнал хитро надалеч от противниците си; като атлет, той се упражнявал в Галската война, калил войските си и увеличил славата си с велики дела, та могъл да се приравни по победа напълно с Помпея. Той гледал да използува всеки случай, който му поднасял било самия Помпей, било обстоятелствата или лошото управление в Рим. Тези, които се стремели към властта, туряли маси посред площадите и подкупвали безсрамно народа. Така наетият народ отивал да се бори не с гласове за своя платец, но със стрели, мечове и прашки. Често те не се разотивали до като не се омърсявала ораторската трибуна с кръв и трупове и градът оставен в анархия, приличал на кораб без кормчия. Ето защо разумните хора считали за щастие, ако при такова разбъркано положение работите не докарат нещо по-лошо от монархията. Намирали се вече мнозина, които казвали, че държавата може да се спаси само с монархия и царят за това трябва да се поднесе от най-добрият лекар, с което сочили на Помпея. Последният отказал привидно да приеме тази чест, но в същност се стремял главно да бъде провъзгласен за диктатор. Катон, схващайки неговия план, убедил сената да назначи Помпея самичък за консул, та задоволен с една съобразна със закона монархия, да не се опитва с насилие да стане диктатор. Също било решено да му се оставят провинциите за по-дълго време. От тях той имал две: Испания и цяла Африка, които управлявал чрез свои легати и за поддържане на подчинената му там армия получавал годишно от държавната каса хиляда таланта.

29. Между това Цезар също, чрез свои хора се стремял към консулска власт

и искал, като Помпея да му се продължи управлението на провинциите. Отначало Помпей мълчал, но Мерцел и Лентул, които ненавиждали Цезара по други съображения, се противопоставили на неговия план и извършили освен това, които изискали обстоятелствата, без всяка необходимост известни постъпки, които обиждали и опозорявали Цезара. Така на жителите на Новоком в Галия, които Цезар наскоро посетил там, отнели гражданските права, а Марцел, като консул, набил с пръчки един от тамошните съветници, който бил дошъл в Рим, като му казал, че това трябвало да му напомни, както той не бил римски гражданин; той могъл да си върви и да се покаже и на Цезара.

След тази постъпка на Мерцел Цезар раздал голямо количество от придобитите богатства в Галия на всички, които участвали в управлението. Той освободил от дългове не само народния трибун Куриона26), но дал и на тогавашния консул Павел хиляда и петстотин таланта. С тези пари той построил на стъгдата една великолепна базилика вместо старата, която била наричана Фулвия.

Помпей, уплашен от тия отношения, почнал да действува открито сам и чрез своите приятели да се назначи заместник на Цезара в провинцията. Същевременно той му поискал обратно войската, изпратена през време на галските възстания. Цезар я върнал веднага, като дал на всеки войник по двеста и петдесет денари. Тези, които завеждали войските при Помпея, разпръсвали между народа различни вредни и неприлични слухове на Цезар и заслепили Помпея с празни надежди. Те го уверявали, че войската на Цезара копнеела за него и ако той тук едва задържа положението си поради завист и политически интриги, там му била осигурена войската, та щом преминала в Италия, веднага щяла да се обяви на негова страна; дотолкова много Цезар станал омразен на своите войници поради непрекъснатите походи, а също и подозрителен от страх пред едно монархическо управление.

Помпей толкова бил разпален от тези работи и не се боял от нищо, та се не забавил да събира войска и в замяна на това се опитал да събори Цезара с предложения и решения, от които последният ни най-малко не се стряскал.

Така, например, казват, че един от центурионите, които били изпратени от Цезара в Рим, като стоял пред сената и чул какво сенатът не продължил управлението на Цезара, турил ръката си на дръжката на меча и казал: „Този ще му го даде!”

30. Въпреки всичко това, искането на Цезара се отличавало със своята

привидна справедливост. Цезар именно искал сам да сложи оръжието, ако и Помпей стори същото, и като частни лица да чакат награда от народа. Защото, ако му отнемат войската, а пък Помпей задържи силата, с която разполагал, то чрез подтисване на единия, ще направят тиранин другия. Курион, който предложил на народа тия условия от името на Цезара бил изслушан с бурни одобрения, някои от народа даже хвърляли цвета и венци по него като на атлет, който е победил. Наскоро след това и народният трибун Антоний прочел публично едно писмо от Цезар досежно тая работа, макар и консулите да се противопоставяли. Обаче в сената Сципион, тъстът на Помпея, предложил да се обяви Цезар за враг на държавата, ако не сложи оръжието в един определен срок. И когато консулите запитали при това сенаторите, дали Помпей трябва да разпусне войската си и после отново, дали Цезар е длъжен да направи същото, за първото предложение били само твърде малцина, а за последното почти всички. Обаче Антоний тогава предложил и двамата едновременно да сложат оръжие и с него се съгласили всички без изключение. Но Сципион се възпротивил с всички сили и понеже консулът Лентул почнал да вика, че против един разбойник трябва да се употреби оръжие, а не гласуване, сенатът се разотишъл, и сенаторите се облекли в траурни дрехи в знак на печал поради това несъгласие.

31. Малко след това пристигнали пак писма от Цезара с по-умерени предложения. Той молим да му се отстъп поне Галия отсам Алпите и Илирик с два легиона, докато повторно не получи консулската власт. От другите искания се отказал.

Ораторът Цицерон, който току-що бил се завърнал от Кириликия, гледал да помири двамата и до толкова усмирил Помпей, че той отстъпил във всичко, освен в задържането на войската. Поради това, Цицерон убедил приятелите на Цезар да се задоволят с казаните провинции и шест хиляди души, за да се тури край на разпрата. И Помпей се преклонил и дал съгласието си. Обаче консулът Лентул се възпротивил на това и отишъл толкова надалеч, че изгонил Антония и Кувиона от сената с псувни и подигравки. Така той дал на Цезар най-добър повод да действува. С него той си послужил най-вече, за да възбуди гнева на войниците, като им представил тези знатни мъже и сънародници в наето коли и облечени като роби, че поради страх били избягали от Рим.

32. Цезар нямал със себе си повече от триста конници и пет хиляди души.

Останалата войска стояла още оттатък Алпите, и той изпратил своите легати, за да му я доведат. Обаче като съзнал, че в началото на едно такова предприятие, а също и в първото нападение, не важи толкова една силна армия, колкото бързината и изненадата, причинена от един смел удар – защото нему се виждало, че е по-лесно да смути неприятелите с ненадейно появяване, отколкото да ги победи с подготовка на войската – заповядал на военачалниците и центурионите да завземат Ароминий, един значителен италиански град, само с меч без да си послужат с друго оръжие и при това да избегнат по възможност смутове и проливане на кръв. Предвождането на войската поверил на Хортенций. А той сам през целия ден бил между гражданите и присъствал на упражненията на гладиаторите като зрител. На смръкване, след като измил тялото си, отишъл в стаята за ядене, след като измил тялото си, отишъл в стаята за ядене и се разговарял малко с поканените гости, но когато вече станало тъмно, станал, простил се учтиво с присъстващите и излязъл, като ги замолил да го почакат докато се завърне. На някои от приятелите си казал по-рано веднага да го последват, но не всички вкупом, а всеки отделно. Сам, като се качил на една наета кола, тръгнал от начало по друг път, но после свърнал право към Ариминий. Когато достигнал реката Рубикон, която разделя отсамна Галия от останалата Италия, Цезар изпаднал в дълбоко размишление, колкото повече се приближавал до опасността и замаян от големината на риска, той спрял пътуването си. Тук Цезар дълго време преценявал мълчаливо намерението си с оглед към двата изхода. Неговото решение се изменявало няколко пъти и той дълго обяснявал на присъстващите си приятели, между които бил и Азиний Полион, че се намира в безпомощност като мислил, какви нещастия ще повлече за всички пора това негово преминаване и каква ще бъде присъдата на потомството. Най-после като бил изнурен от мислене, той се предал с жар на бъдещето и като извикал обикновения при опасни и смели предприятия израз: „Нека бъде хвърлен зарът!” решил да мине реката27). Останалия път изминал с най-голяма бързина и още на разсъмване пристигнал в Ариминий и го завзел. Казват, че през нощта преди да мине Рубикон, Цезар имал един лош сън. Присънило му се, като чели имал с майка си престъпно сношение.

33. След като бил завзет Арминий като че ли навсякъде вратите се отворили

широко за войната по суша и море. Едновременно с преминаване границите на провинцията почнало да се руши и държавното устройство. Изглеждало, че не само изплашени мъже и жени, както никога, от страх кръстосвали Италия, но като че ли цели градове се надпреваряли в бягство. Рим като че ли наводнен с бежанци и изгнаници от околните народи, не могъл да се държи лесно в ред от властта, нито с благи увещания, нито със строги нареждания. Насмалко градът щял по своя вина сам да се унищожи в тази буря и сътресение. Навсякъде царили противоположни страни и вълнения, съединени с насилия. Защото и партията, която била обхваната от радост, не оставала спокойна, но се сблъсквала често в големия град с ужасната и опечалена своя противница и като била изпълнена с доверие към бъдещето се втурнала в разпри с нея. Помпей сам изумен, бил смущаван от всякъде. Едни го обвинявал, че той във вреда на себе си и на държавата направил Цезар толкова могъщ, а други го държали отговорен, че той позволил на Лентула да нанесе най-жестоки обиди на Цезар, който отстъпвал толкова много и предлагал такива приемливи и уморени условия. Фавони му казвал да удари крака си в земята, защото някога той се похвалил в сената, че не трябвало да се плащат и да се грижат за военни приготовления, защото ако някога Цезар се опълчи против тях, стигало да удари земята с крак и цяла Италия цяла да се изпълни с войска.

Тогава още Помпей превъзходствал Цезара с войска, обаче никой не му позволил да действува по собствено желание. Но най-после, увлечен от многото лъжливи слухове и страшни известия, какво неприятелят е пред града и всичко вече е завзел, Помпей категорично заявил, че вижда размирици и напуснал града, като заповядал да го последва целият сенат и никой да се остане там, който предпочита отечеството и свободата пред тиранията.

34. След това консулите избягали от Рим като не принесли даже

установеното от закона при напускане на града жертвоприношение28). Избягали също и по-голямата част от сенаторите така бързо, че взели от собственото си имущество, каквото им се попаднало, като чели това било чуждо богатство. Имало и такива, които по-рано били привърженици на Цезара, но при ужаса изгубили присъствие на духа и се оставили без нужда да се завлекат от потока на бягството. Нищо не било по-трогателно, отколкото видът на самия град, който изглеждал при избухването на такава буря изоставен на сляпата случайност, кат кораб лишен от кормчия. Но колкото да било печално това изселване, все пак от любов към Помпея, римляните считали мястото на изгнанието за свое отечество и напуснали на драго сърце Рим, като стан на Цезара. Даже Лабиен, един от най-близките приятели на Цезара, който му служел като легат и му помагал най-ревностно в цялата галска война, избягал от него и преминал към Помпей. При все това Цезар му изпратил всички богатства и целия багаж.

Най-напред Цезар тръгнал срещу Домиций, който с тридесет кохорти заемал

Корфиний29) и се спрял пред града Домиций, като се отчаял за изхода на борбата, поискал отрова от един роб, който му служил като лекар. Той взел каквото му било дадено и го изпил, за да се умъртви. Но като чул, че Цезар се отнасял благо спрямо пленниците, оплакал своята съдба и прибързаното си решение. Лекарят, обаче го успокоил с уверението, че той е взел вместо отрова едно питие за сън. Домиций скокнал от радост и отишъл при Цезара, който му простил. Въпреки това Домиций по-сетне отново избягал при Помпея. Тези известия поуспокоили хората в Рим и мнозина от бегълците се върнали обратно.

35. Цезар взел войската на Домиция, както и всички нови рекрути на

Помпея, които хванал в градовете и ги поставил в своята армия. Като станал достатъчно силен и страшен, потеглил сам срещу Помпея. Последният, обаче не очаквал неговото идване, а избягал в Брундизий, като изпратил по-напред консулите с част от войската си в Дирахий и сам малко по-късно, когато Цезар наближил отплувал за там. Това подробно ще се опише в неговото животописание30).

Цезар искал да го последва веднага, но му липсвали кораби. Затова се върнал в Рим, след като вътре в шестдесет дена без проливане на кръв станал господар на цяла Италия. Той намерил, че градът е много по-спокоен, отколкото си бил мислил и понеже там заварил много сенатори, държал им една умерена и любезна реч и ги увещал да изпрати пратеници до Помпея за пристойно разбирателство. Никой, обаче, не се съгласил с предложението му, било от страх от Помпея, когото напуснали, било че мислили, какво Цезар говори това само на вид.

Когато народният трибун Метел се опитал да му попречи да вземе пари от държавното съкровище, като се позовал на известни закони, Цезар му отговорил, че оръжието и законите не се спогаждат лесно. Ако не ти се нрави, каквото върша – добавил той – върви си от тук; защото войната не допуска свобода на словото. Когато, обаче, сложа оръжието и сключа мир, тогава можеш да се явиш и да говориш на народа. Понеже аз казвам това, то вече отстъпвам доста от правата си, защото ти и всички други, които ми се противопоставяте се намирате напълно в моята власт. След тая разпра с Метела, той се затекъл към вратата на съкровището и тъй като ключовете не били на ръка, Цезар заповядал да викат ковачи, които да счупят вратите. Метел се противопоставил наново и бил похвален от неколцина за това. Цезар обаче го заплашил, че ще го убие ако не престане да му додява. „Не виждаш ли млади момко, че ми е по-мъчно да кажа това, отколкото да го извърша!”. Това подействувало. Метел се отдръпнал уплашен и всички средства за воюване били доставени лесно и бързо.

36. Наскоро след това Цезар потеглил за Испания, за да изгони оттам

легатите на Помпея – Афраний и Варон и да подчини под своя власт тамошната войска и провинции, та да не остави никакъв неприятел зад гърба си, когато тръгне срещу Помпея. Тук често бил изложен на опасност животът му, тъй като му били устройвани засади, пък и войската му рискувала да загине от глад. При все това той не престанал да преследва неприятелите, да ги предизвиква и затваря с ровове, докато не станал на сила господар на всичките им станове и войски. Военачалниците им излягали при Помпея.

37. Като се завърнал в Рим неговият тъст Пизон го увещавал да изпрати до

Помпея пратеници, за да се разбере с него. Изаурик, обаче, от угода към Цезара се изказал против това. Като бил избран за диктатор от сената, Цезар възвърнал бегълците, възстановил в правата на синовете на изгонените от Сула граждани, облекчил макар и не много длъжниците с намаление лихвите и други подобни нареждания. След единадесет дена сложил диктатурата и провъзгласил самия себе си и Сервилий Изаурик за консули, като имал пред вид само доизкарването на войната.

В похода към Брундизий Цезар до толкова бързал, че изоставил част от войските си и само с избрани шестстотин конници и пет легиона, през време на зимния слънчев поврат, т.е. в началото на месец януари (януари отговаря на месец Посейдон у атиняните), отплавал по море. След като преминал Ионийското море и завладял Орик и Аполония31), върнал корабите обратно в Брундизий, за да му доведат останалите негови войски.

Те обаче, се намирали още в поход, понеже били вече доста отслабнали поради напреднала възраст и уморени от продължителни маршове. Затова те се оплаквали от Цезара и казвали: „Къде още ще отиде тоя човек? За какво ще ни влачи със себе си? Не си ли служи с нас, като с неизчерпаеми тела, лишени от чувства и душа? И желязото се изхабява от удари. Щитът и бронята трябва да бъдат пощадени след такава продължителна служба. Не разбира ли Цезар от нашите рани, че води смъртници и че ние, като другите хора, също сме изложени на болки и скърби? Сам един Бог не би могъл да надделее такова време и такива морски бури, а той се втурва в опасностите, като че ли не преследва неприятелите, но като че ли бяга от тях”. С такива думи те се движели съвсем бавно към Брундизий. Но когато пристигнали там и разбрали, че Цезар бил вече отпътувал бързо пременили мислите си и сами се хулели, като предатели на своя пълководец. Те упреквали и своите военачалници, за дето не ускорили похода им. След това седнали на брега, гледали към морето и Епир и очаквали корабите с които трябвало да бъдат отведени при него.

38. Между това Цезар изпаднал в Аполония в голямо затруднение, тъй като

нямал достатъчно сили със себе си, а войските, които се намирали на отвъдния бряг били се доста много забавили. Поради това взел опасното решение да избяга на Брундизий скришом от всички на един кораб с двадесет лопати, колкото и морето да било пазено от многобройната флота на неприятеля. И тъй през нощта, преоблечен в дрехите на роб, качил се на кораба, настанил се там като един обикновен човек и се държал спокойно. Реката Аой32) понесла кораба към морето. Утрешният сухоземен вятър, който правил устието на реката спокойно, като прогонвал надалеко морските вълни се сменил през нощта със силен морски вятър. От нахлуването на морските вълни реката станала буйна и развълнувана и със силен трясък се отдръпвала в шумни водовъртежи. Кормчията, въпреки всички усилия не могъл да си пробие път напред и заповядал на матросите да обърнат кораба назад. Като забелязал това, Цезар дал да се разбере кой е той, хванал смаяния кормчия за ръката и казал: „Карай напред, приятеля, смело и не се страхувай, ти возиш Цезара! И цялото щастие на Цезара!”. Моряците забравили бурята, хванали се здраво за лопатите и напрегнали всички сили, за да изминат реката. Но всичко било напразно. Корабът се налял с доста вода и при устието на реката изпаднал в голяма опасност. Тогава Цезар, макар и не драговолно, позволил на кормчията да измени посоката на кораба.

Войниците на групи срещали Цезара, както се връщал. Те се оплаквали

горчиво, задето той не вярвал, че в краен случай можел да победи само с тяхната помощ, но от грижи за отсъстващите се подхвърлил на опасност, като чели не се доверявал на присъстващите.

39. Наскоро след това Антоний довел щастливо войската от Брундизий.

Цезар се ободрил наново и предложил сражение на Помпея, който заемал удобно място и се снабдявал богато с храни, както от към сушата, така и от към морето. Цезар напротив още от началото не живял в изобилие, а после бил много притеснен от липса на най-необходимите потреби. Неговите войници обаче счуквали някакви си корени и ги яли смесени с мляко33) Понякога войниците правили от тях хлябове, отивали при предните постове на неприятелите и им ги подхвърляли, като казвали, че докато земята произвежда такива корени, не ще се откажат да обсаждат Помпей.

Помпей, обаче, запретил да се внасят в стана му хлябовете и да се

съобщават на войската му водените при това разговори. Защото неговите хора се обезкуражавали от суровостта и безчувствеността на противника, от когото те се страхували като от див звяр.

Пред окопите на Помпея ставали често схватки. Цезар излизал от тях винаги победител, с изключение на един случай, когато той при общото бягство на своите войници се изложил на опасността да изгуби дори стана си. Тогава именно Помпей устроил едно такова нападение, та никой не го издържал и редовете били изпълнени с убити, докато при главоломното бягане много били съсечени още при окопите. Цезар излязъл срещу бягащите и се опитал да ги спре, но не сполучил. Даже когато посегнал към знамената, тези които ги носели, хвърлили ги, та по тоя начин в ръцете на противника паднали от тях тридесет и две. Той сам едва избягнал смъртта. Когато хванал с ръката си един едър и силен мъж, който бягал покрай него и му заповядал да застане и се обърне към неприятеля, последният зашеметен от опасността издигнал заплашително меча си срещу него. Оръженосецът на Цезара, обаче го предварил и отрязал ръката му.

Цезар до толкова се отчаял за своето предприятие, че когато Помпей, било от предпазливост, било от някаква случайност, не довършил голямото дело, но се задоволил да затвори бягащите неприятели в собствения им стан и след това се оттегли, казал на своите приятели: „Днес победата би била на страната на нашите противници, ако в тяхната среда имаше някой, който умее да побеждава”.

След това Цезар се отправил в своята шатра, легнал и прекарал в страшни мисли най-тежката нощ, която някога бил преживял. Той сега съзнавал, че е постъпил зле като пълководец, понеже вместо да пренесе войната в плодородните области, лежащи пред него и в богатите тесалийски и македонски градове, той заседнал тук на морския бряг, дето противникът бил силен със своята флота, та не обсаждал неприятелите с оръжие, но бил сам по-скоро обсаден поради липса на хранителни припаси. Така поставен в безизходно положение и затруднен от мъчнотиите на момента, той дигнал войската си, за да я хвърли срещу Сципион в Македония. С това се надявал или да привлече Помпея в едно място, гдето да го принуди да се сражава, без да бъде поддържан от към морето, както до сега или да преодолее изоставения на своите сили Сципион.

40. Това накарало войниците и военоначалниците на Помпея да преследват

Цезара като че ли той е победен и бяга. Помпей, обаче, бил сам твърде предпазлив, за да изложи на опасност в едно решително сражение такова важно предприятие. Понеже бил богато снабден с всичко за дълго време, той мислил с бавене да отслаби и унищожи силата на противника, която била и без това незначителна. Действително ядрото на Цезаровата войска имало известна опитност и проявявало непобедима смелост в борбата, но за поход, за строене станове, за пазене на крепости и за безсъния войниците не били толкова годни, тъй като били изнурени от старост. Уморените им тела не били за такива несносни трудности, понеже слабостта спъвала усърдието им. Освен това се носело и слух, че между войската на Цезара в това време била избухнала една заразителна болест, причинена от лоша и вредна храна. Но най-важното било, че Цезар не бил снабден нито с пари нито с хранителни припаси, та могло да се предполага, че той в кратко време щял да пропадне от само себе си.

41. По тези причини Помпей избягвал сражението с него. Обаче Катон бил

единственият, който го похвалил, задето щадял гражданите, а когато видял около хиляда паднали в последното сражение неприятели, той си закрил лицето и се отдръпнал със сълзи на очи. Всички други обвинявали Помпея, че избягвал сражението и го подстрекавали като го наричали Агамемнон и цар на царете. Те говорили, че той не искал да сложи самовластието и се гордял, че толкоз много пълководци зависели от него и посещавали шатрата му. А Фаворий, който подражавал на откровеността на Катона се оплаквал, че не ще може да яде тази година тускулански смокини поради властолюбието на Помпея. Афраний пък, който се върнал наскоро от онзи нещастен поход в Испания и бил заподозрян, че предал на Цезара тамошните войски за пари, питал, защо Помпей не искал да се сражава с търговеца, който му откупил провинциите.

От тези подигравки Помпей бил принуден да се сражава против волята си и потеглил да преследва Цезара. Последният имал да се бори с много мъчнотии. Никой не му доставял припаси и го ненавиждали поради недавнашното му поражение. Обаче когато превзел Гомфи34), тесалийски град, не само доставил храна на войската си, но се и освободил по някакъв чуден начин и от заразата. Войниците намерили там вино в голямо количество и пили обилно, без стеснение, след това по целия път пирували и шумели. От пиянството те оздравели и като се излекували станали като че с други тела.

42. Като се спускали и двете войски към Фарсала35) и се разположили на

стан, Помпей отново се повърнал към предишното си решение, тъй като му се случили някои знамения, които не предвестявали добро, а той сам имал странен сън. (Присънило му се, че той вижда самия себе си, както го посрещат в театъра с ръкопляскания римляните). Напротив, неговите неприятели и привърженици били по-дръзки и разчитали толкова доверчиво на победата, че Домиций, Спинтер и Сципион вече ревностно спорили помежду си за понтификата на Цезара и изпратили в Рим хора, които да им наемат къщи, подходни за консули и претори, защото се надявали веднага след войната да заемат тези длъжности. Най-голямо нетърпение и желание за сражение издавали конниците, които били нагиздени с великолепно въоръжение и се гордеели много с добре охранените си коне, с хубавия си изглед, особено с многочислеността си, тъй като били пет хиляди конници срещу хилядата такива на Цезара. И броят на пехотата бил също еднакъв. Помпей поставил четиридесет и пет хиляди души срещу Цезара, който нямал повече от двадесет и две хиляди души.

43. Цезар събрал войниците си и им съобщил, че Корфиний с два легиона,

които му довеждал, бил наблизо, а други петнадесет кохорти под началството на Калена стояли около Мегара и Арина. Тогава той ги запитал, дали желаят да ги дочакат или сами да си дадат сражение. Всички го молили с висок глас да не ги чака, но с умели и изкусни мерки да нареди да встъпят колкото се може по-скоро в сражение с противника.

След това Цезар принесъл обикновената очистителна жертва за войската и веднага при първото жертвено животно гадателят казал, че до три дена ще се дойде до решително сражение с противника. А когато Цезар го попитал, не вижда ли в жертвата някакъв благоприятен знак за изхода, гадателят прибавил: „Ти ще можеш да си отговориш сам по-добре. Защото боговете предвещават изобщо една голяма промяна и извръщане на сегашното положение в нему противоположното. Така, че ако сега си в едно благоприятно положение, то трябва да очакваш по-лошо, но ако сегашното е лошо, то очаквай по-добро”.

През нощта преди сражението, когато Цезар преглеждал стражата, показала се на небето около полунощ огнена факла, която му се видяла, че се понесла над неговия стан и потънала с ярка, огнена светлина в стана на Помпея. На разсъмване Цезар забелязал и някаква паника в стана на противника. Но Цезар съвсем не предполагал, че тоя ден ще има едно сражение и се приготвял да потегли за Скотуза.

44. Палатките били вече съборени, когато съгледвачите дотичали на коне и

му съобщили, че неприятелят настъпил от стана. Твърде зарадван от това известие, Цезар се помолил на боговете и построил веднага войската си така, че образувал три бойни реда. В центъра поставил Домиций Калвин, едното крило имал Антоний, а той сам взел дясното крило, от дето мислил да се сражава начело на десетия легион. А като видял, че на тази страна е поставена цялата неприятелска конница, малко се изплашил от блестящото й въоръжение и многочислеността и. Затова той заповядал да дойдат при него незабелязано от задния боен ред шест кохорти и ги поставил зад дясното крило с нужните наставления, какво да вършат при настъплението на неприятелската конница.

Помпей началствал на дясното крило, лявото – Домиций, центъра

командвал тъстът на Помпея Сципион. Цялата конница била струпана на лявото крило, за да обхване дясното крило на неприятеля и нанесе пълна победа там, дето бил самият пълководец. Защото се вярвало, че никоя пехота, колкото и дълбоки редове да имала тя, не би могла да издържи нападението на една толкова силна конница, та всичко при противника щяло да бъде разпръснато и сгазено от нейния натиск.

Когато трябвало да се даде знак за нападение от двете страни, Помпей заповядал на пехотата да стой готова за бой и да чака спокойна настъпването на неприятеля, докато обаче, казва, че Помпей сбъркал много в това и забравил, какво първото нападение, произведено с тичане и стремителност не само дава сила на удара, но възбужда духа на войника, който се увлича от общото движение.

Цезар искал да постави в движение пехотата си и пристъпвал вече към изпълнението на това, когато видял един от центурионите си, човекът нему предан ни изпитан във война, който ободрявал войниците си и ги подбуждал към упорита защита. Цезар, като го повикал на име казал: „На какво има да се надяваме, Гай Красний? Имаме ли кураж?” Красин като протегнал десницата си, извикал с глас: „Ние ще победим бляскаво, Цезаре! Днес, жив или мъртъв ще ме похвалиш”. Като казал това, хвърлил се стремително със своите сто и двадесет души срещу неприятелите. Така той проникнал в първите им редове и с един силен удар с меч, който минал през устата му и излязъл откъм врата му не го спрял.

45. По такъв начин се почнало сражението на пехотата в центъра и крилата.

А конницата на Помпей се разгънала самоуверено, за да обхване дясното крило на неприятеля. Но преди да се нахвърли на сеч, излезли срещу нея поставените от Цезар кохорти и вместо, както по обикновеному, да хвърлят копия или да удрят по бедрата или краката неприятеля, целили се само в очите и наранявали конниците в лицата. Така ги бил научил Цезар, като бил убеден, че тези млади хора, които били малко запознати с война и рани и при това били много горди със своите красиви и изящни фигури, щели да се страхуват най-много от такива удари, та нямало да издържат нападението, както от страх поради предстоящата опасност, така поради по-сетнешното загрозяване. Така се и случило. Конниците се изплашили от насочените копия и не издържали висящото пред очите им желязо, но се повърнали, закривайки лицето си с ръце, за да го запазят. По такъв начин те изпаднали в безредие, побягнали по най-срамен начин и навлекли поражение за цялата войска, защото победоносните кохорти веднага заобиколили пехотата и я нападнали откъм гърба.

Когато Помпей видял от другата страна на крилото разпръснатата конница

да бяга не бил вече на себе си и без да мисли, че е великият Помпей, тръгнал мълчаливо към своята шатра, като че ли някой бог му отнел разума, или като че ли бил притъпен от божествено поражение. Тук той седнал, очаквайки изхода, докато неприятелите, след като победили напълно неговата войска не нападнали самия му стан и почнали да се сражават със стражата37). Тогава, като дошъл на себе си, Помпей не казал нищо друго, както разправят, освен това: „И така даже в стана!” След това съблякъл военните си дрехи, като ги заменил с други, които повече подхождали за бягство и напуснал стана. Каква съдба след това го е сполетяла и как е бил убит от египтяните, в чиито ръце той се предал, се разказва в неговото животописание38).

46. Когато Цезар влязъл в стана на Помпея и видял, че много от

неприятелските войници лежали вече мъртви и много били още избивани, той въздъхнал и казал: „Това желаеха, към тази необходимост ме принудиха. Ако аз, Гай Цезар, след като привърших щастливо великата война, бях разпуснал войската си, те биха ме осъдили на смърт”. Азиний Полион разправя, че Цезар казал тези думи на латински, но той сам ги записал на гръцки. Според него повечето от мъртвите били роби, които били избити, когато бил завладян стана, а войници паднали не повече от шест хиляди души39).

Цезар настанил повече от пленниците в своите легиони, възвърнал

свободата на много от знатните, между които бил и Брут, по-сетнешният му убиец. Казват, че Цезар се много наскърбил, когато последният не бил намерен веднага и се твърде радвал, когато бил доведен здрав при него.

47. Между многото предзнаменования за победата привеждат и това в

Тралес40) като най-бележито. Там в храма на победата стояла една статуя на Цезара и мястото около нея не било само по природа твърдо, но било покрито отгоре и с един камък. На това място, при подставката на статуята израснала една палма. В Патавия седял този ден някой си Гай Корнелий, прочут със своите предсказания, приятел и съгражданин на историка Тит Ливия и наблюдавал полета на птиците. Той пръв, както казвал Ливий, узнал часа на сражението и известил на присъстващите, че работата сега се развива и че двамата мъже да се предали на борба. Когато отново погледнал и забелязал знаците, скокнал с въодушевление и извикал: „Цезаре, ти си победител!” Всички били смаяни, той обаче снел венеца от главата си и се заклел да не го слага повторно, докато действителността на потвърди гадателското му изкуство. Ливий уверявал, че всичко това така станало.

48. Цезар повърнал свободата на тесалийците в знак на благодарност за

спечелената победа и тръгнал след Помпея. Като пристигнал в Азия, от угода към Теопомпа, който записвал басни дал на книдийците свобода и намалил на всичките жители от Азия една трета от данъците. В Александрия Цезар пристигнал, когато Помпей бил вече мъртъв. Когато Теодот му поднесъл главата, той се извърнал на страна от него, взел пръстена41) на убития със сълзи на очи42). Той указал на всички негови приятели и сподвижници, които скитали из страната и били хванати от царя, благодеяния и ги привлякъл на своя страна. На приятелите си в Рим писал, че най-голямото и приятно удоволствие, което изпитал било, че той все пак запазил живота на няколко граждани, които воювали против него.

Войната, която Цезар водил в Александрия, казват някои не е била ни най-малко необходимо, но била причинена от любов към Клеопатра и му докарала само срам и опасност. Други обвинявали в това царските управници, особено евнуха Потин, който благодарение на своето голямо влияние убил неотдавна Помпея и изгонил Клеопатра, а сега тайно кроял лоши планове против Цезара. Казват, че поради тези причини, последният прекарвал от това време нощите в пиршества и веселби, за да избегне засадите. Потин бил дори публично нетърпим, като говорил и вършел много работи, които оскърбявали и обиждали Цезара. Така, на войниците, на които било раздавано най-лошото и най-старото жито, казвал да бъдат доволни и благодарни, защото се хранели на чужда сметка. На царската трапеза той турял само дървени и пръстени съдове, като заявявал, че всички златни и сребърни съдове бил взел Цезар за някакъв си дълг. Действително бащата на тогавашния цар43) дължал на Цезара седемнадесет милиона ни петстотин хиляди денара. От тази сума Цезар поискал десет милиона за издръжка на войската си, след като опростил на децата му останалата част от дълга. Потин му предложил големите предприятия, а дългът щял да му се изплати по-късно с благодарност. Цезар му отговорил, че той се нуждае най-малко от съветите на египтяните и тайно пратил да доведат при него Клеопатра.

49. Тя взела от приятелите си само Аполодор, един сицилиец, качили се в

една малка лодка и на мръкване дошли наблизо до царските палати. Понеже не знаела друго средство за да влезе там незабелязано, тя се проснала надлъж в една постеля, която Аполодор завързал с ремъци и така била отнесена през вратите на Цезар. Казват, че от тази хитрост на Клеопатра, която издавала смел дух, първоначално Цезар бил спечелен за нея. А после като бил победен от нейното общество и прелести, помирил я с брат й под условие, че и тя ще управлява заедно с него.

На угощението, дадено в чест на това помирение, един слуга, бръснар на

Цезара, който бил най-страхливият човек и поради това не оставял нищо неизпитано, подслушвал всичко и на всякъде се бъркал, узнал, че пълководецът Ахил и евнухът Потин готвят заговор против Цезара. Щом Цезар се научил за това поставил стража около трапезарията и убил Потина. Ахил път избягал в стана и въвлякъл Цезаря в една опасна и свързана с големи мъчнотии война, тъй като той трябвало да се защитава със своята малка войска против такъв голям град и армия44).

Първата опасност, която го заплашила, било отрязването му от водата, защото каналите и водопроводите били запушени от неприятелите. След това, понеже искали да му отнемат флотата, той бил принуден да прибегне до огъня, за да премахне тази опасност. Пожарът, обаче, се разпространил от военния арсенал по-нататък и обхванал голямата библиотека45). На трета опасност той се изложил в сражението, станало при Фара46), като скокнал от насипа в една лодка и бързал да помогне на своите войници. А понеже египтяните заплавали от всички страни към него, той се хвърлил в морето и едва се спасил с плаване. При това Цезар имал, както казват в едната си ръка много книжа, които държал винаги над водата, макар и да бил замерян със стрели и често се потапял, та бил принуден да си служи при плаването само с едната ръка. Лодката била веднага потопена. А когато и царят минал на страната на неприятелите му, Цезар тръгнал срещу него и го победил в едно сражение. Много от неприятелите паднали убити, а самия цар изчезнал47). След това Цезар оставил Клеопатра да царува в Египет и заминал за Сирия. Малко по-късно Клеопатра родила от него син, който бил наречен от александрийците Цезарион.

50. Когато се отправил от там за Азия, Цезар се научил, че Домиций бил

разбит от Фарнака48), сина на Митридата и с малко войска избягал от Понта, а Фарнак използувал победата, като завладял Битиния и Кападокия, стремейки се към Малка Армения и подбуждал всички царе и князе в тази област да въстанат против римляните. Цезар потеглил веднага срещу него с три легиона, дал му голямо сражение при града Зела и го изгонил от Понта, а войската му унищожил. Той съобщил в Рим скоростта и бързината на тази победа, като написал на един от своите приятели Амантий само тия три думи: „Дойдох, видях, победих”49). На латински думите свършват по еднакъв начин и се отличават със своята благозвучна краткост.

51. От тук Цезар се отправил за Италия и пристигнал в Рим към края на

годината, в която бил избран за диктатор втори път50). Тази длъжност по-рано никога не траяла по-дълго от една година. За следната година бил избран отново за консул.

Цезар си навлякъл, обаче голям упрек, задето наказал войниците които убили в един бунт бившите претори Галба и Каскони, само с това, че ги нарекъл граждани вместо войници51), а после всекиму от тях дал по хиляда денара и им раздал много земи в Италия. Той бил също осъждан и за изстъпленията на Долабела, сребролюбието на Амантия, от които последният, след като си присвоил къщата на Помпея, изцяло я престроил като че ли му била недостатъчна. Римляните били крайно възмутени от това. А Цезар, макар и да видял всичко това и сам да не го одобрявал, бил принуден поради политическата си дейност да си служи с такива хора.

52. Тъй като след сражението при Фарсала, Катон и Сципион избягали в

Африка и там с помощта на цар Юба събрали значителни сили, Цезар се решил да потегли срещу тях. Когато настъпил зимният слънчев поврат, той минал в Сицилия52). За да прекъсне всяка надежда у военачалниците за едно отсрочване или забавяне там, построил шатрата си на брега. При първия благоприятен вятър той минал с три хиляди души пехота и малко конница в Африка. След като стоварил войската си на брега, Цезар се върнал тайно обратно, понеже се страхувал за останалата по-голяма част от армията си. Обаче, той ги срещнал в морето и отвел всички в стана.

Тук Цезар узнал, че неприятелите се уповавали на едно старо предсказание, какво на рода на Сципион е предопределено да побеждават винаги в Африка. И било, за да направи неприятелския пълководец Сципион чрез една шега смешен, било за да си присвои в действителност предсказанието – мъчно може да се каже, каква цел е гонил – Цезар назначавал за началник на войската, колчем бивал принуден да се сражава или да напада неприятеля, един незначителен и нищожен човек, който се намирал в армията му и произлизал от рода на Сципиона Африкански, па носил и името Сципион Салуцион.

Впрочем, Цезар нямал нито достатъчно храна за войниците си, нито фураж за добитъка. Хората били принудени да смесват морския мъх, след като измивали от него солената вода с малко трева, като подправка и да хранят така конете, понеже нумидийците се явявали с големи сили всякога внезапно и пречили да се събира фураж от вътрешността на страната.

Веднъж конниците на Цезар по време на почивка, като поверили на своите слуги конете си да ги пазят, седели и били забавлявани от един африканец, който показвал своето танцувално изкуство и свирил чудно на флейта. Неприятелите, обаче ги нападнали внезапно, избили някои от тях и преследвали другите, които бягали стремглаво чак до стана. Ако сам Цезар, а заедно с него Азиний Полион не биха се притекли на помощ от стана и не биха възпрели бягството им, то войната още тогава би се привършила. И в друго едно сражение неприятелите добили надмощие. При този случай, както казват, Цезар хванал един бягащ знаменосец за шията, извърнал го назад и му рекъл: „Там са неприятелите!”

53. От подобни успехи Сципион се подмамил да даде решително

сражение53). Той оставил на малки разстояния Афрания и Юба, всеки в отделен стан, а сам въздигнал близо до града Тапс54), над едно езеро, силно укрепен стан, който можел да послужи на всички като опора и убежище в случай на сражение. Сципион бил още зает с това, когато Цезар проникнал с невероятна бързина през гористата местност, чиито входове не били запазени от неприятеля. Войската му отчасти заобиколил, отчасти нападнал фронтално. Като я разбил, Цезар използвал случая, та завладял още с първо нападение стана на Афраний и разрушил този на нумидийците, от дето Юба избягал. И така, само в няколко часа той превзел три стана, унищожил петдесет хиляди от неприятелите, а от своите изгубил не повече от петдесет души.

Така предават едни хода на сражението, а други казват, че Цезар не присъствал само в сражението – защото когато дал вече своите разпоредби и наредил войската си, той бил обхванат от привичната му болест. Но щом почувствувал, че скоро щял да настъпи припадъкът, той накарал, преди да изгуби съзнание и да бъде всецяло обхванат от болестта да бъде отнесен в една близка кула, дето дочакал спокойно припадъка. От избягалите от сражението консули и претори, мнозина попаднали в плен. Едни се самоубили, а много други били убити от Цезара, след като ги хванал.

54. Понеже считал за особена слава и чест да хване жив Катона, Цезар

побързал да отиде в Утика, защото Катон бил оставен там да защищава града и затова не взел участие в сражението. Когато му известили, че той се самоубил, той се ядосвал – но защо, било неизвестно. Цезар казал тогава само тия думи: „Завиждам на твоята смърт, Катоне, защото ти ми завидя на славата да те спася!” Разбира се, написаната по-сетне от него книга против починалия Катон не представлява ни най-малко доказателство за една нежна и помирителна душа. Защото как е могъл той да пощади един човек приживе, когато е изсипал върху него такава жлъч след смъртта му? Все пак от снизхождението, оказано на Цицерона, на Брута и на хиляди други, които са воювали срещу него, може да се заключи, че е написал онзи книга не от омраза, но от политическо съревнование и то по следния повод. Цицерон написал една хвалебна книга за Катон под заглавие „Катон” и тя била четена естествено от мнозина с жадност, тъй като била написана от най-великия оратор, въз основа на един твърде хубав материал. Цезар бил недоволен от това и считал за обвинение срещу самия него една хвалебна реч на един загинал от него човек. Той събрал много обвинения против Катона и написал една книга. На книгата дал заглавието „Антикатон”. И двете книги намерили много четци поради Катон и Цезар.

55. Като се върнал от Африка в Рим, Цезар произнесъл за пръв път една

хвалебна реч пред народа за победата си. В нея той изтъквал, че завладял една толкова голяма земя, та от нея държавата ще получава годишно по двеста хиляди атически медимни храна и три милиона либри дървено масло55). След това той отпразнувал своите триумфи за Египет, за Понта и за Африка56). Последният не бил за Сципион, но уж за цар Юба. В триумфа следвал и синът на Юба, който бил дете. Пленничеството за него било твърде щастливо – от варвар и нумидец той станал един от най-учените историографи на гърците.

След тези триумфи Цезар дал на войниците великолепни подаръци, а народа забавлявал с угощения и зрелища. Той угощавал всички граждани заедно на двадесет и две хиляди триклинии, а в чест на отдавна починалата си дъщеря Юлия устроил гладиаторски борби и морска битка57). След тези зрелища било направено преброяване на народа. Вместо триста и двадесет хиляди граждани, както по-рано, сега се оказали сто и петдесет хиляди. Такава загуба причинила гражданската война и такава част от народа унищожила, без да споменаваме другите нещастия, които сполетели останалата Италия и провинциите.

56. След привършване на тези тържества Цезар бил избран за четвърти път

консул и потеглил срещу синовете на Помпея в Испания. Те макар още млади, събрали невероятно голяма войска и показали решителност, която ги правила достойни да предвождат такава армия. Затова и Цезар изпаднал в голяма опасност. При града Мунда станало голямо сражение58). Тук Цезар като видял, че неговите войски били отблъснати и давали слаб отпор, затекъл се всред боевите редици и завикал на войниците, че ако те не се срамуват нека го вземат и предадат в ръцете на децата. Най-после с голяма мъка прогонил неприятелите и избил от тях повече от тридесет хиляди души. Сам той изгубил хиляда от най-добрите ни войници. Като се връщал от бойното поле, Цезар казал на приятелите си, че той воювал често за победата, но сега за първи път – за живота си.

Тази победа Цезар спечелил на Бакховия празник59), в който ден и Помпей

Велики, както разправят, бил потеглил на война. Но от това време се изминали четири години. По-младият от синовете на Помпея се спасил с бягство60), а главата на по-стария била донесена след няколко дена от Дидея.

Тази война била последната, която водил Цезар. Триумфът за тази война наскърбил римляните повече от всяко друго нещо61). Защото този път Цезар не победил чуждестранни пълководци и варварски царе, но напълно погубил децата и рода на най-великия мъж между римляните, който бил преследван за нещастията на отечеството и да се хвали с работи, за които единственото оправдание пред боговете и хората било, че са извършени по необходимост; още повече, че по-рано Цезар никога не изпращал нито вестител, нито публично писмо за някоя победа във време на гражданска война, като че се срамувал от такава слава.

57. При все това римляните се преклонили пред щастието на този човек и

приели игото доброволно, понеже се надявали в монархията да намерят спокойствие от гражданските войни и досегашните злощастия. Това било без съмнение тирания, защото към самовластието с неограничена власт се прибавяло и дълготрайност. Първите почести, предложени в сената от Цицерона били велики, но все в тях имало нещо човешко. Други като прибавяли извънредни такива и като се надпреварвали помежду си да ги увеличават, направили Цезаря омразен и на най-добродушните хора. За това, вероятно, неприятелите на Цезаря са съдействали не по-малко от неговите ласкатели, за да добият очебиен повод да го нападат и да могат да оправдаят своята постъпка с най-тежки обвинения против него. Защото във всяко друго отношение Цезар след свършване на гражданската война се показвал безукоризнен. Изглежда, че не без основание бил поставен в това време един храм на Клеменция т.е. (милосърдието) от благодарност за неговото великодушие.

Действително, Цезар простил мнозина, които воювали срещу него, а на

някои даже дал длъжности и почести, като на Брута и Касия. Тях двамата той направил претори. Цезар не оставил също и съборените статуи на Помпея без внимание, но ги поставил отново, за което Цицерон казал, че Цезар с въздигането на Помпеевите статуи закрепил своите собствени.

Неговите приятели го подканяли да се заобиколи със стража и мнозина от тях си предложили услугите. Цезар, обаче се противопоставил, като казал, че е по-добре веднъж да умрем, отколкото винаги да се страхуваме.

Но за да бъде защитен чрез благосклонността и привързаността на гражданите, която е в същност най-хубавата и сигурна стража, той гледал да привлече отново народа чрез угощения и раздаване храни, а войниците – чрез основаване на колонии, от които Картаген и Коринт били най-прочути. Тези два града били по-рано разрушени едновременно и сега пак едновременно били възобновени.

58. На един от знатните Цезар обещал за следната година консулата и

претурата, други успокоил с власт и почести, но всички обнадеждавал, като се старал да им внуши, че управлява по тяхно желание.

Като умрял консул Максим, Цезар назначил на тази длъжност за единствения още останал ден Каниний Ребил. Мнозина, по обичая, отивали да го поздравят и съпроводят до корията. Затова Цицерон казал: „Нека побързаме да стигнем преди човекът да е сложил консулската си власт”.

Между това вродената у Цезара жажда за почести и склонност към големи предприятия не го оставила да почива след многото придобити успехи и да се наслаждава от плодовете на делата си. Напротив, досегашните успехи го възпламенили и той с пълно доверие към бъдещето кроял планове за по-големи предприятия. Това било стремеж към нова слава, като чели сегашната била похабена. Тази страст не била друго освен една ревност спрямо самия себе си, като към един свой съперник, едно надпреварване да надмине стореното с бъдещи дела. От тук произлизало неговото решение, за чието осъществяване взимали мерки, а именно да предприеме поход против партите и като ги победи да мине през Хиркания, покрай каспийско море и Кавказ, да заобиколи Черно море и да проникне в Скития, а след това да подчини пограничните на Германия области и самата Германия, да се върне през Галия в Италия и да заобиколи този кръг на римско владичество отвсякъде с Океана.

Между това Цезар искал да прокопае провлака при Коринт, като определил даже и Аниен да наглежда работата. Също той пожелал да подхване Тибър в един дълбок канал пред самия град да го преведе към Цирцей и при Тарцина62) да го вкара в морето, за да създаде един сигурен и удобен път за тия, които дохождат по търговия в Рим. Освен това Цезар възнамерявал да изсуши блатата при Пометий и Сеция и да ги превърне в плодородно поле, което би могло да храни десетки хиляди хора. По-нататък той искал с изкуствен насип да постави пръчки на морето, наблизо до Рим, да очисти от опасни подмолища и плиткости брега на Остия, да построи там пристанище и скеля за корабите и тъй да осигури растящото мореплаване. И всичко това било в приготовление.

59. Също от голяма разновидна полза било уреждането на календара и

поправянето на грешките в изчислението на времената, което било изпълнено от него научно и с голяма точност. Защото у римляните още в по-стари времена били забъркани отношенията между месечните периоди и годината, така че жертвоприношенията и празниците малко по малко били преместени в противоположни там годишни времена, пък и никой не могъл да разбере въведената в онова време слънчева година. Жреците, които имали известни познания по изчислението на времето, вмъкнали високосния месец, който наричали Мерцедоний, произволно и без никой да е узнал по-рано това. Казват, че цар Нума пръв от всички вмъкнал този месец, с който обаче принесъл само една малка и недостатъчна поправка срещу грешките в изчислението на времената, както е описано в неговия живот.

Цезар предложил да бъде разгледана тая работа от най-добрите философи и

математици. Въз основа на представените от тях пресмятания той прокарал в календара една своя собствена поправка, изчислена още по-точно63), в която римляните се придържат и до сега и която, както изглежда ги предпазва от по-големи грешки при определяне на времето, отколкото другите народи. Обаче и това дало повод на клеветниците и недоволниците, които завиждали на силата му да го обвиняват. Така известният оратор Цицерон, когато един казал в негово присъствие, че на другия ден ще изгрее съзвездието Лира, отговорил: „Разбира се, според нареждането”, като че ли Цезар бил наложил това принудително на хората.

60. Обаче най-голямата ненавист, която му докарала и смъртта си навлякъл

Цезар в стремежа да стане цар. Това било за народа първа причина да го намрази, а за онези, които тайно го следили – най-очебиен повод, за да се сплотят против него. Наистина, някои, които искали да доставят тая почест на Цезара, разпръснали между народа мълвата, че според сибилинските книги партите могат да бъдат надвити от римляните само ако последните воюват под началството на цар, иначе не могат да бъдат победени. Когато веднъж се връщал в града Алба, те се осмелили да го поздравят като цар. Понеже народът останал в недоумение, той казал неохотно, че не се нарича цар, но Цезар. При дълбоко мълчание той си заминал съвсем мрачен и сърдит. Скоро след това в сената му били поднесени пак няколко прекомерни почести. Цезар седял на ораторската трибуна, когато консулите и преторите заедно с целия сенат се явили пред него. Той не се изправил, но ги заговорил като обикновени граждани и им заявил, че почестите трябва по-скоро да се намалят, отколкото да се увеличат. Това обидило не само сената, но и народа, защото в лицето на сената изглеждало да е оскърбена цялата държава. Всички, които имали възможност да излязат се отдалечили с дълбока печал. Цезар, като разбрал това, отправил се веднага за в къщи, смъкнал дрехата си от врата и извикал на приятелите си, че той е готов да подаде шията си всекиму, който би пожелал да го убие. По-сетне се извинил за това със своята обикновена болест, като казал, че тоя, който имал такава болест не можел да остане спокоен, когато трябвало да говори на тълпата прав, всяко сътресение и силно движение му докарвало замайване и тогава бил изложен на припадък. Но работата не стояла така. Напротив, както казват, той много желаел да стане прав пред сената, но бил възпрян от един негов приятел или по-добре от един негов ласкател, Корнелий Балб с думите: „Не забравяй, че си Цезар и че трябва да бъдеш почитан като човек, стоящ по-високо от тях”.

61. Към тези прегрешения се прибавила и обидата на народния трибун.

Работата станала така. Празнували се Луперкалиите, за които мислят, че още от най-старо време са били пастирски празник и че са имали общност с аркадския празник Ликея64). Много знатни младежи, дори магистрати, тичат тогава голи през града и удрят на шега и смях с камшици от сурови кожи, когото срещнат по пътя. Много жени, дори от най-знатни фамилии, отивали нарочно насреща им и протягали ръцете си за удар, както децата в училището, с убеждение, че с това се улеснявало раждането на жените в положение, а на бездетните било благоприятно да станат непразни. Цезар седял тогава на трибуната на златен стол и гледал празненството, облечен в триумфална дреха. Антоний, като консул бил един от тия, които тичали като празнуващи. Като стигнал на стъгдата, народът му направил място, а той предложил на Цезара диадема, обвита с лавров венец. Чуло се слабо ръкопляскане и то от приготвени за това хора. Когато, обаче Цезар отблъснал диадемата, целият народ заръкопляскал. Антоний му поднесъл диадемата за втори път; пак малцина изръкопляскали, но когато и тоя път Цезар я отказал, всички отново заръкопляскали. След като бил направен този опит, Цезар станал и заповядал да занесат венеца в Капитолия. По-после били забелязани няколко статуи на Цезар, окичени с царски диадеми. Двамата народни трибуни Флавий и Марул свалили тези диадеми, хванали онези, които поздравили първи Цезар като цар и ги затворили. Народът последвал народните трибуни с ликуване и ги нарекъл Брутовци, защото някой си Брут някога съборил царския престол и повърнал върховната власт на сената и народа. Разгневен от това, Цезар отнел властта на Флавий и Марула и в обвинителната реч срещу тях обидил заедно с тях и народа, като ги наричал често Брутовци и Кименовци65).

62. Ето защо повечето обърнали погледите си към Марк Брута, който

произхождал, както се вярвало по бащина страна от стария Брут, а по майка – от Сервилиите, също знатен род и бил не само зет на Катона, но и негов племенник. Той бил наистина голям враг на всяко самовластие, но получените почести и благодеяния от Цезар го заслепили толкова много, та едва ли по свой почин той би се опълчил против монархията. Защото, без да се гледа на това, че при Харсала, след бягството на Помпея, Брут бил помилван и със своето застъпничество спасил много от знатните, той се ползвал изобщо с голямо доверие у Цезара. През тази година Брут получил най-важната претура и бил определен вече за консул след четири години, като бил предпочетен пред Касия, който също се домогвал до тая длъжност. Казват, че Цезар заявил по този случай, какво Касий имал по-голямо право да изисква тая длъжност, но той не могъл да пренебрегне Брута. Когато заговорът бил вече в ход и някои подозрели Брута, Цезар не изменил мнението си за него, но туряйки ръката ни на тялото им казал: „Брут ще дочака да си отиде това тяло!” Той считал, че Брут е достоен за властта поради нравствените си качества, но заради това не щял да се покаже неблагодарен и безчестен.

По тези причини ония, които се стремели към промяна в управлението и

възлагали надеждите си на него, не се осмелили да му говорят за това, но изпълвали през нощта с листчета трибунала и стола, от дето той раздавал, като претор правосъдие. Те съдържали такива изрази или тем подобни: „Ти спиш, Бруте!” или „Ти не си Брут!”

Когато Касий забелязал, че с това постепенно се възбужда неговото честолюбие, наблягал върху него по-настойчиво, отколкото по-рано и гледал по всякакъв начин да го озлоби против Цезара. Той само ненавиждал Цезара по известни причини, които са посочени в живота на Брута66). Но и Цезар имал подозрение срещу него и един път казал на приятелите си: „Какво мислите вие за Касия? Мен съвсем не ми харесва неговата прекомерна бледност”. Друг път, когато му донесли, че Долабела и Антоний са хора, които мислят за извършат преврат, казал, че той най-малко се страхувал от дебелите и добре вчесани господа, но от онези – бледните и сухите. С това намеквал на Касия и Брута.

63. Съдбата, обаче, изглежда да не е толкова неочаквана, колкото

неминуема. Защото тогава, както казват се явили чудни поличби и предзнаменования. Небесните сияния, тътнежът, който се чувал нощем на разни места или самотните птици, които слизали на форума едва ли заслужават да се споменуват при такова една важно събитие. Напротив, философ Стробон67) разправя, че били видени тогава много огнени хора, връхлетели едни срещу други, а слугата на един войник, бил забелязан да хвърля голям пламък от ръката си, който бил с ярък блясък, но след изгасването на огъня не се оказали от него никакви повреди по ръката му. На самия Цезар, който принасял жертва се явило жертвеното животно без сърце и това било лошо предзнаменование, защото съгласно природните закони, животно без сърце не може да съществува. Също се чува от мнозина да се разправя, че някой си гадател го предупредил да се пази от голяма опасност през деня на месец март, който римляните наричат Иди68). Когато този ден дошъл, Цезар поздравил по пътя гадателя и му казал на шега: „Идите на март са дошли!” Той, обаче чу отвърнал с тих глас: „Да, дошли са, но не са още преминали”.

Един ден пред това Цезар обядвал у Марк Лепида и по обикновеному, като

лежал, подписвал няколко писма. Между това другите почнали да говорят, коя смърт е най-добра и той извикал като изпреварил всичките: „Неочакваната!” След това той отишъл да спи, както обикновено при своята съпруга. Изведнъж всички врати и прозорци на стаята се отворили и той, уплашен от шума и навлязлата лунна светлина забелязал, че Калпурния спяла тежко, но в съня си издавала неразбрани думи и въздишки. Ней се сторило като че ли държи в ръцете си тялото на убития си съпруг и го оплаква. Според други не бил този сънят, който Калпуция имала тогава, ами ней се присънило, че акротерият, който, както съобщава Ливий по решението на сената бил поставен на Цезаревата къща за украшение и знак за неговото достойнство, бил свален отново, та затова тя плачела и ридаела.

Тя молила Цезара, ако някак е възможно да не излиза тоя ден от дома, но да отложи заседанието на сената, ако не иска да вземе под внимание сънищата й, то да се осведоми чрез други средства на гадателското изкуство и жертвоприношения за бъдещето. Това създало у нега, както казват подобрение и страх, защото по-рано никога не забелязвал у Калпурния присъщата на жените слабост към суеверие, а тогава я видял силно възбудена от нея.

Но тъй като и гадателите съобщили, че намерили при жертвоприношението само лоши знаци, то Цезар решил да прати Антония да разпусне сената.

64. Между това Децим Брут, наречен Албин, който се ползвал с такова

доверие у Цезара, че бил определен от него за втори наследник, бил замесен в заговора на другия Брут и на Касия и изпаднал в голям страх да не би тяхното дело да се открие, ако Цезар осуети през този ден техния план. Той осмял за това гадателите и упрекнал силно Цезаря, задето по такъв начин щял да си навлече обвинения и упреци от страна на сената, който щял да счете това за подигравка. „Сенатът – добавил той – се събира вече по твоя заповед и всички там са готови да вземат решение, по силата на което ти ще се назоваваш цар във всички провинции извън Италия и ще можеш да носиш диадема във всички страни и морета където отидеш. Ако някой каже на тези, които те очакват да се разотидат и да се съберат друг път, когато Калпурния би имала по-благоприятни сънища, какво ще кажат за това твоите завистници? А и как ще се посрещнат уверенията на твоите приятели, че това не е робство и тирания? Но ако при все това мислиш да се запазиш от случайностите на този ден, то по-добре иди сам и съобщи на сената, че за тоя ден се отлага заседанието!” С тези думи Брут хванал Цезара за ръката и го повел.

Цезар едвам се отдалечил няколко крачки от вратата, когато един чужд роб

искал много да говори с него, но понеже бил отвлечен от тълпата, промъкнал се насила в къщата на Цезара и се обърнал с молба до Калпурния да го остави да стои там, докато се върне Цезар, понеже имал да му съобщи важни работи.

65. Артемидор, книдец по произход и учител по гръцки науки, който

поради това се бил запознал с някои Брутови приятели и знаел почти целия заговор, смогнал по пътя да се доближи до Цезара и му връчил един свитък, който съдържал всичко, каквото искал да му открие. Понеже забелязал, че Цезар приемал всички просби и ги предавал на прислужниците си, той се изстъпил до самия него и му казал: „Чети това, Цезаре, сам и при това веднага; то съдържа важни неща, които се отнасят до тебе”. Цезар го взел и колкото пъти да се опитвал да го прочете, било му попречено от множеството хора, които се обръщали с молба към него. Той задържал все пак грижливо в ръцете си само този свитък и влязъл в сената. Някои казват, че този свитък му бил предаден от друго лице, понеже Артемидор не могъл да се доближи до него, като бил отблъскван по целия път на страни от него.

66. Това, обаче може да е станало случайно. Но мястото, дето било

извършено това кърваво дело и дето тогава сенатът се събрал, било онова величествено здание, което било някога построено от Помпея до собствения му театър и дето стояла неговата статуя. Това показва, че някое по-висше същество имало пръст вътре и тъкмо там е отредило да се изпълни делото. Разправят дори, че Касий гледал преди нападението към статуята на Помпея и мълчаливо го викал на помощ, макар да не бил чут на Епикуреевото учение69). Обаче моментът му вдъхнал, както изглежда ентусиазъм и въодушевление вместо по-раншните принципи, понеже опасността висяла над него.

Брут Албини задържал вън при себе си Антония, който бил верен на Цезар и притежавал голяма телесна сила, като го вмъкнал нарочно в дълъг разговор70). Когато Цезар влязъл, сенатът станал почтително. Приятелите на Брута застанали зад стола му, а другите се отправили към него, като чели искали да подкрепят просбата на Тулий Цимбер, който го молил за своя заточен брат. Те го следвали все така, като го молили чак до неговия стол. Цезар като седнал отблъснал молбите на всичките. Заговорниците били, обаче все по-настойчиви и Цезар казал към всекиго от тях своето незадоволство. Тогава Тулий, като хванал с двете ръце тогата на Цезара, свалил я от шията му. Това било знак за нападение. Каска пръв му нанесъл удар с меч по шията, но той не бил нито смъртоносен, нито дълбок – защото, както лесно можем да си представим, Каска е треперел от страх в началото на едно такова дръзко дело. Така че Цезар се обърнал, хванал меча и го задържал. И двамата извикали едновременно. Раненият извикал по латински: „Измамнико, Каска, какво правиш!” А другият на гръцки към брата си: „Брате, помогни!” Понеже така началото било вече сторено, тези, които не са знаели за заговора, до толкова се изплашили от станалото, че не посмели нито да побягнат, нито да отидат на помощ, нито даже да нададат вик.

Между това всеки от заговорниците извадил по един гол меч и Цезар, заобиколен от всички страни, попадал, където и да се обръщал върху ударите на мечовете, насочени към лицето и очите му и се виел в ръцете на заговорниците като хванат в примка див звяр. Впрочем, уговорено било всички да му нанесат удари и да вземат участие в убийството му. Поради това и Брут му нанесъл един удар в слабините. Разправят още някои, че Цезар се защищавал доста време срещу другите и мятал тялото си с вик ту насам, ту натам, но когато забелязал Брут с изваден меч, прехвърлил тогата през главата си и паднал, било случайно, било блъснат от убийците до подставката, на която била издигната статуята на Помпея71). Тя била опръскана с много кръв и изглеждало, като че ли сам Помпей насочвал отмъщението на своя неприятел, който бил проснат при краката му и се гърчел от много рани. Както казват, Цезар получил двадесет и три рани. А и мнозина от заговорниците се наранили помежду си, тъй като толкова удари били отправени само към едно лице.

67. След като Цезар бил убит, Брут застанал в средата на залата, като че ли

искал да каже нещо за станалото. Сенатът, обаче, без да го изслуша, втурнал се през вратите и с бягството си изпълнил народа със страх и смущение. Едни затворили къщите си, други напуснали своите дюкяни и сарафски маси, а мнозина тичали, за да видят на самото място нещастието и, като го видели вече се връщали. Антоний и Лепид, най-доверените приятели на Цезара избягали тайно в чужди къщи.

Между това Брут и неговите сподвижници, както били още възбудени от

убийството тръгнали всички заедно от сената с голи мечове към Капитолия не като бегълци, но с весели и решителни лица. Те зовели народа към свобода и се спирали да говорят със знатните, които по пътя срещали. Някои се присъединили към тях и се изкачили заедно, за да си присвоят славата, като чели те са били съучастници в това дело. Между тях били Гай Октавий и Лентул Спинтер. Но тази суетност скъпо им струвала отсетне, тъй като те били затова погубени от Антоний и младия Цезар и не се наслаждавали на славата, за която умрели, понеже никой друг не им повярвал. Те не били наказани толкова за извършеното, колкото за намеренията си.

На другия ден Брут слязъл с приятелите си от Капитолия и произнесъл реч пред народа. Но последният го изслушал, без да го укори или похвали за станалото. Напротив, от дълбокото мълчание било явно, че народът съжалява за Цезара, а към Брута питаел почит.

Сенатът между това бил наклонен да даде амнистия, за да се постигне едно помирение. Затова той решил да се отдадат на Цезара почести като на Бог и всичко, каквото е наредил през време на своето управление, да не се изменява ни най-малко, а на Брута и неговите приятели да се предоставят провинции и да им се окажат подходящи почести. По този начин всички мислили, че държавата е успокоена и всичко уредено най-добре.

68. Но когато било отворено завещанието на Цезар и се видяло, че на всеки

римлянин се правел по един значителен подарък, когато било забелязано разкъсаното от рани тяло да се носи през сградата, народът, без да обръща внимание на ред и приличие, събрал на куп около тялото скамейките от площада, преградил, масите и го изгорили веднага там72). Мнозина тръгнали със запалени главни и се затичали към къщите на убийците да ги подпалят, а други тичали поп целия град, за да ги хванат и разкъсат на парчета. Обаче от тях никого не срещнали. Всички се изпокрили на сигурни места.

Цина73), един от другарите на Цезар, както казват, имал в предната нощ

чуден сън. Присънило му се, че бил поканен от Цезара на угощение и той отказал, а Цезар го отвлякъл на сила за ръка против желанието му. Като узнал, че горят тялото на Цезара, Цина станал и побързал да му отдаде почитта, колкото и да се страхувал поради съня си и макар че имал треска. При неговата поява някой съобщил името му на друг. Този пък казал на трети. Така се пръснало веднага мълва, че този е един от убийците на Цезара. Действително между заговорниците имало един с име Цина. Понеже го взели за последния, тълпата го нападнала и разкъсала на парчета.

Това много изплашило Брута, Касия и техните другари и те в продължение на няколко дена се отстранили от града. Какво са правили после тези хора и при какви обстоятелства са свършили живота си е описано в живота на Брута.

69. Цезар починал на петдесет и шест годишна възраст74), след като

преживял Помпей не повече от четири години и едвам постигнал могъществото и властта, които гонил през целия си живот с толкова опасности. От всичко това той придобил само едно име и една слава, за която му завиждали гражданите. Неговият велик гений, който го ръководел в живота, последвал го и след смъртта, като отмъстител на убийството, гонил и преследвал заговорниците по всички страни и морета, докато никой не останал. Всички, които имали пръст по някой начин в престъплението било чрез дело, било чрез съвети били предадени на наказание.

От това, което се случва с хората, най-чудното представя съдбата на Касия, понеже той след поражението при Филипи се самоубил със същия меч, който употребил срещу Цезар, а от божествените знамения най-бележитото било голямата комета, която се показвала седем нощи след смъртта на Цезара и изчезвала, а също и потъмняването на слънчевата светлина. През цялата тая година слънцето изгрявало бледо и без ослепителен блясък, изпускало от себе си недостатъчна и слаба топлина, така че въздухът поради слабата слънчева топлина, която го прониквала бил мрачен и тежък. Поради студената атмосфера плодовете увяхвали и окапвали преди да узреят.

Но призракът, който се явил на Брута, показва най-вече от всичко, че на боговете не било приятно убиването на Цезара. Ето как стои работата. Когато Брут възнамерявал да прехвърли войската си от Абид75) на противоположния бряг, почивал си през нощта, както обикновено, в своята шатра, без да спи и мислел за бъдещето, впрочем, както казват, той бил предаден на съня най-малко от всички военноначалници и имал природна дарба да бъде буден най-дълго време. Тук тогава му се сторило да чува някакъв шум на вратата и като погледнал през светлината на загасващата вече лампа, забелязал страшната фигура на един грамаден човек с ужасен вид. Брут се уплашил отначало, но като видял, че призракът нито прави нещо, нито говори, а стоял мълчаливо при леглото, попитал го, кой е. Призракът му отговорил: „Твоят лош Гения, Бруте! При Филипи ще ме видиш пак”. На това Брут отговорил смело: „Ще те видя” и призракът изчезнал веднага.

По-късно Брут се противопоставил при Филипи на Антония и Цезара76). Той победил в първото сражение, обърнал неприятелите в бягство и ги преследвал, като унищожил лагера на Цезара. Когато пък искал да даде второ сражение, явил му се пак през нощта същият призрак без да го заговори, но Брут разбрал своята съдба и се хвърлил сляпо в опасността. При все това той не паднал на бойното поле. След поражението на своите привърженици той избягал на една стръмнина, натъкнал гърдите си на един гол меч и така умрял, след като един негов приятел, както казват, забил висящия меч дълбоко.

Bookmark/Search this post with:

Delicious  •   Google