Тукидид
  • Тукидид, История на Пелопонеската война, Книга втора-

      

     

    ТУКИДИД

     

    ИСТОРИЯ НА ПЕЛОПОНЕСКАТА ВОЙНА

     

    Превод: Милко Мирчев, 1979

     

    КНИГА ВТОРА

     

    Eлектронна обработка: Николай Бойков, 2013

     

     

    Съдържание:

     

    Военни действия през лятото на 431 г.: тиванците нападат Платея (1-6).

    Лакедемон­ците, атиняните и техните съюзници се готвят за воина (7-8).

    Лакедемонците пред нахлуване в Атика. Реч на Архидам пред ръководители­те на пелопонесците (10-12).

    Тактиката на Перикъл във войната. Цялото население на Ати­ка се прибира в Атина. Екскурс из далечно­то минало на Атика (13-17).

    Първо нахлуване на лакедемонците в Атика и военните им действия в страната (18-22).

    Атинска флота в пелопонески води и изтегляне на лакедемонците от Атина (23).

    Отбранителни мерки на атиняните (24).

    Военни действия на атинската флота в Пелопонес и Локрида. Действията на Атина, срещу о-в Егина. Слън­чево затъмнение (25-28).

    Атиняните сключват съ­юз със Ситалк, одриския цар, нахлуват в Мегарида и укрепват о-в Аталанта (29-32).

    Военни дей­ствия през зимата на 431-430 г. пр. н. е. Военни дей­ствия на коринтяните (33).

    Държавно погребение на загиналите във войната атиняни (34-46).

    Втора година на войната (47-70).

    Военни действия през лятото на 430 г. пр. н. е. Чума в Атина и второ на­хлуване на пелопонесците в Атика (47-57).

    Воен­ният поход на Хагнон и Клеопомп срещу Потидея и халкидците (58).

    Атиняните негодуват срещу Перикъл и оправдателна реч на Перикъл (59-64).

    На­ложеното наказание на Перикъл, неговата смърт и заслуги (65).

    Лакедемонците нападат о-в Закинт (66).

    Атиняните избиват лакедемонските пратеници (67).

    Походът на ампракийците срещу амфилохийския Аргос (68).

    Военни действия през зимата на 430-429 г. пр. н. е. Атинска флота в Навпакт и превземане на Потидея (69-70).

    Трета година от войната (71-103).

    Военни действия през лятото на 429 г. пр. н. е. Пелопонесците нападат Платея и опит за превземането на града (71-78).

    Походът на атиняните срещу халкидците и ботиейците (79).

    Ампракийци и коринтяни нападат Акарнания (80-82).

    Битката в коринтския залив между пелопонеската и атинската флота (83-92).

    Военни действия през зимата на 429-428 г. пр. н. е. Пелопонесците решават да нападнат Пирея, но опустошават само остров Саламин (93-94).

    Поход на Сиаталк в Маке­дония. Обширен екскурс върху образуването на одриската държава, етнографско състояние и обичаи (95-101).

    Военни действия на Формион в Акарнания. Отклонение на автора от историческо­то изложение с вмъкване на легендата за Алкмеон. Формион се прибира с флотата в Атина (102-103).

     

    1. Всъщност войната между атиняните и пелопонесците с участието на съюзниците и на двете страни започва от момен­та, когато вече двете страни не влизали във връзка помежду си без пратеници и когато, започвайки веднъж войната, те продължили да я водят непрекъснато. Всички събития са опи­сани поред, както те са ставали по лета и зими[1].

    2. Тридесетгодишният мирен договор, сключен след прев­земането на Евбея[2], траял само четиринадесет години. На пет­надесетата година по време на четиридесет и осмата година от жречеството на Хрисид в Аргос, когато ефор в Спарта бил Енесий, и четири месеца преди края на управлението на архонта Питодор в Атина и на шестия месец след сражението при Потидея, в началото на пролетта[3] малко повече от триста беотийци, предвождани от беотарсите[4] Питангел, син на Филид, и Диемпор, син на Онеторид, нахлули с оръжие в ръка по време на първия сън в беотийския град Потидея, който бил в съюз с атиняните. (2) Поканили ги и им отворили портите на града някой си Навклеид и другарите му, които искали да вземат властта в свои ръце, да избият тия от гражданите, които им били противници, и да спечелят града за .тиванците. (3) Те извършили това с помощта на извънредно влиятелния тивански гражданин Евримах, син на Леонтиад. Тиванците пред­виждали, че ще има война и искали предварително да завладеят Платея[5], която била винаги против тях, и то още в мирно време, преди да е започнала открито войната. Тиванците влезли лесно в града, защото в него нямало охрана. (4) Те се разположили с оръжието си на градския площад и не се съгласили с тези, които ги пуснали в града, да се заемат вед­нага с работата и да нападнат къщите на техните противници. Беотийците, напротив, решили да се обърнат към гражданите с примирителни предложения и да склонят града да сключи с тях споразумение и приятелство. Глашатаят обявил, че всеки, който желае да стане техен съюзник, нека. съгласно с тради­циите на всички беотийци да застане с оръжието си до тях. Така те смятали, че ще им бъде по-лесно да привлекат града на своя страна.

    3. Когато платейците разбрали, че тиванците са вътре в града и че са го завладели внезапно, те се изплашили и поне­же смятали, че в града са нахлули много повече – защото те не могли да ги видят в нощта, – се съгласили на споразуме­ние, приели условията и запазили спокойствие, още повече, че тиванците не се отнасяли враждебно към никого. (2) Докато водили обаче преговорите, платейците разбрали, че тиванците не са толкова много и че ако ги нападнат, лесно ще вземат връх над тях. Работата била там, че по-голямата част от платейците не искали да отпаднат от атиняните. (3) И така те решили да ги нападнат. Започнали да се събират на съве­щания и за да не бъдат забелязвани, като се движели по ули­ците, те разрушавали междинните стени между отделните къ­щи, оставяли по улиците незапрегнати коли, за да им служат вместо барикади, и приготвяли всичко, каквото им се струвало, че ще е необходимо при тогавашното положение. (4) Когато всич­ко, каквото могло да се направи, било вече готово, платейци­те, възползувайки се от нощта, излезли на разсъмване от до­мовете си, за да не нападнат неприятеля на дневна светлина, когато той ще бъде по-смел и ще се окаже в еднакво поло­жение с тях. В тъмното тиванците щели да ги изплашат повече, защото не познавали разположението на техния град. Платейците веднага нападнали и бързо влезли в ръко­пашен бой.

    4. Когато тиванците разбрали, че са изиграни, те сгъстили своите редици и там, където платейците атакували, те отблъсвали техните нападения. (2) Така те два или три пъти ги отблъс­вали, но когато платейците се нахвърлили върху тях с голяма врява и шум, подкрепяни от жените и робите от къщите, кои­то надавали викове и ревове, като ги обсипвали с камъни и ке­ремиди – при това през цялата нощ валял проливен дъжд, – тиванците се изплашили, обърнали гръб и хукнали да бягат из града. Повечето от тях се объркали, бягали в тъмнината и из калта и не знаели къде могат да се укрият – всичко това ставало в края на месеца[6]; преследвачите им, които познавали улиците, не им позволили да се изплъзнат и избили мнозина от тях. (3) На всичко отгоре един платеец затворил градската порта, през която тиванците били влезли и която единствена била от­ворена, като вмъкнал в напречната греда дръжката на копието си вместо обичайното клинче. (4) Така и оттук нямало вече изход. Преследвани из града, някои тиванци се покатерили на кре­постните стени и оттук скачали навън, като повечето от тях загинали. Други незабелязано се измъкнали през една порта, която не била охранявана, като прерязали клина на ключал­ката с брадва, която им дала една жена; но те не били много, защото скоро и това било забелязано. Трети пък се пръснали и загинали на различни места в града. (5) Най-голямата част от тях, и то тъкмо тия, които били най-добре сгрупирани, попаднали в някаква голяма сграда, която била долепена до крепостната стена и чиято врата случайно била отворена. Ти­ванците помислили, че вратата на сградата е градската порта и че сигурно оттук е изходът за навън. (6) Когато платейците видели, че тиванците са хванати в клопка, те започнали да се съвещават  дали да ги изгорят, както са на място, като подпалят сградата, или да постъпят другояче. (7) Накрая и тия тиванци, и всички други, които били оцелели и се лутали из града, решили да се предадат с оръжието си на платейците, а те да разполагат с тях, както намерят за добре. (8) Такава би­ла участта на тиванците в Платея.

    5. Останалите тиванци, които трябвало още същата нощ да се явят с цялата си войска, в случай че влезлите в града претърпят неуспех, получили по пътя известие за станалото и побързали да се притекат на помощ. (2) Платея отстои от Тива на седемдесет стадии[7]. Но падналият през нощта дъжд попре­чил на тиванците да се движат бързо: реката Асоп[8] била придошла и преминаването й не било лесно. (3) Като се движели напред в дъжда и едва преминали през реката, те пристигна­ли късно, когато вече едни от войниците били избити, а живите – пленени. (4) Когато тиванците узнали за станалото, те замислили да нападнат платейците, които се намирали вън от града – по нивите имало хора и имущество, тъй като бедата се случила в мирно време, неочаквана. Те искали да задържат тия, които хванат като заложници срещу своите хора в града, в случай, разбира се, че някои били останали все още живи. (5) Такива били намеренията на тиванците. Докато обаче те се съвещавали, платейците, подозирайки, че може да се случи нещо подобно, и страхувайки се за тия, които били вън от гра­да, изпратили при тиванците един вестител, като им казали, че със своя опит да завладеят техния град, когато помежду им бил налице редовен мирен договор, те били действували в разрез със свещените закони; а сега по отношение на онова, което се намирало вън от града, те ги предупреждавали да не му нанасят никакви щети. В противен случай платейците твърдели, че ще избият войниците, които се намирали в плен у тях, а в случай че тиванците се оттеглят от земите им, щели да им ги върнат обратно. (6) Така предават тези неща тиванците и уверяват, че платейците били положили пред тях клетва. Платейците обаче твърдят, че не били обещавали да им върнат хората веднага, а едва след като започнат преговори и стигнат до някакво споразумение, и че не били полагали клетва. (7) Както и да е, тиванците, без да причинят никакви щети, се оттеглили от територията на Платея, а платейците, след като прибрали бързо всичко от полето, избили веднага плен­ниците, а те били сто и осемдесет души на брой. Между тях се намирал и Евримах, с когото в началото водили преговори[9] платейските изменници.

    6. След това платейците изпратили в Атина вестител и предали по споразумение на тиванците телата на техните убити. А в самия град те уредили работите така, както им се струвало, че се налагало от положението. (2) Атиняните, които още в самото начало били информирани за събитията в Платея, арестували незабавно всички беотийци, които се намирали в Атика, и изпратили вестител в Платея с молба да им каже да не прилагат никакви сурови мерки спрямо пленените тиванци, преди самите те да са разгледали техния случай. (3) Всъщност атиняните още не били уведомени за смъртта на пленниците. Първият вестител бил тръгнал от Платея в мо­мента, в който там навлизали тиванците, а вторият — непо­средствено след тяхното поражение и пленяване. Така атиня­ните, без да бъдат в течение на събитията, изпратили своето послание; при пристигането си вестителят заварил тиванските пленници вече екзекутирани. (4) Впоследствие атиняните, като предприели експедиция в Платея, занесли там хранителни при­паси, оставили там гарнизон и евакуирали най-немощните с жените и децата.

    7. След събитията в Платея и очевидното нарушение на мирния договор атиняните започнали да се готвят за война. Подготовка за война се извършвала също и от страна на лакедемонците и техните съюзници. Те възнамерявали да из­пратят пратеничества при персийския цар, както и в други варварски страни, откъдето и едните, и другите се надявали, че ще могат да извлекат някакви полезни ресурси. Те при­вличали за съюзници и всички държави, които се намирали вън от сферата на тяхното могъщество. (2) Що се отнася до лакедемонците, за да увеличат корабите, с които разполагали на място, наредили на полисите в Италия и Сицилия, които били на тяхна страна, да приготвят съответно на големината си още кораби, така че общият им брой да достигне общо пет­стотин. Наредили им също да държат готова една определена сума, но да запазят спокойствие и докато не се подготви всичко, да приемат в пристанищата си само по един атински кораб[10]. (3) Атиняните пък от своя страна, като контролирали по­ложението в своя съюз, заедно с това изпращали и пратеници предимно в места, разположени около Пелопонес: в Керкира, Кефалония, в Акарнания и Закинт, защото те схващали, че ако в тези земи те имат солидни приятелски връзки, техните въоръжени сили щели да могат да оперират по цялата оби­колка на Пелопонес.

    8. С една реч, в проектите и на двете страни нямало нищо, което да е замислено в скромни размери, а те, както е понят­но, действували извънредно енергично, защото в началото всеки се залавя ревностно за работа, а при това и в Пелопо­нес, и в Атина по това време имало многобройна младеж, която поради своята неопитност горяла от желание да воюва. От трепет била обзета и цяла останала Елада, защото във война влизали главните държави. (2) Много слухове се разпро­странявали и много неща предсказвали гадателите както меж­ду тия, които се готвели да воюват, така и в другите държави. (3) Освен това малко преди тия събития Делос бил разтърсен от земетресение, каквото по-рано, откакто елините помнят, ни­кога не било ставало. Хората говорели и мислели, че това е предзнаменование за бъдещите събития. Навсякъде разпитвали дали някъде другаде не се е случило нещо подобно. (4) Сим­патиите на хората клонели недвусмислено на страната на лакедемонците, особено когато те заявили, че освобождават Ела­да. Всички, и отделният човек и полисите, напрягали сили да им помагат, доколкото могли и на думи, и на дело. И все­ки смятал, че ако той лично не участвува в това дело, то ще бъде компрометирано. (5) Толкова мощен бил гневът на повечето елини срещу атиняните; едни се гневели срещу тях, защото желаели да се освободят от тяхната власт, а други – от страх да не бъдат покорени.

    9. С такава подготовка и такова настроение те започнали войната. И ето кои държави имали за съюзници едната и другата страна в момента, когато влезли във войната. (2) Съюзници на лакедемонците били всички пелопонесци отсам Истма (Коринтския провлак) освен аргосците и ахейците. Те се нами­рали в приятелски отношения и с едната, и с другата от вою­ващите страни. От ахейците само жителите на Пелене вою­вали на страната на лакедемонците още от самото начало, а другите взели участие във войната по-късно. Вън от Пелопо­нес техни съюзници били мегарците, беотийците, локрийците, фокидците, ампракийците, левкадците и анакторийците. (3) От тях флотски единици предоставяли коринтяните, мегарците, сикионците, пеленците, елейците, ампракийците и левкадците; конница – беотийците, фокидците и локрийците, а останалите държави – пехота. (4) Такъв бил съюзът на лакедемонците. В съюза на атиняните влизали хиосците, лесбосците, платейци­те, месенците, които живеели в Навпакт[11], повечето от акарнанците, керкирците, закинтийците и други държави, които плащали данък и били разположени в обширни райони: край­морската част на Кария, съседните на карийците дорийци, Йония, Хелеспонт, крайбрежието на Тракия, всички острови на изток между Пелопонес и Крит[12] освен Мелос и Тера. (5) От тях флотски единици предоставяли хиосците, лесбосците и керкирците, а другите държави – пехота и пари. (6) Такъв бил съставът на съюзниците на двете страни и с такива ресурси разполагали те за война.

    10. Непосредствено след събитията в Платея лакедемонците разпратили съобщение до всички членове на съюза в Пело­понес и вън от него да мобилизират войските си и да ги снаб­дят с припасите, необходими за поход в чужбина, тъй като  възнамерявали да нахлуят в Атика. (2) Когато отделните дьржави били вече готови, на уговорената дата обединили силите си на Истма (Коринтския провлак) по две трети от контингентите на всяка държава. (3) А когато цялата войска се събра­ла, царят на лакедемонците Архидам, който командувал то­зи поход, свикал стратезите на всички държави, висшите длъжностни лица, както и най-влиятелните хора, и се обър­нал към тях с приблизително следните насърчителни съвети: .

    11. „Пелопонесци и съюзници, нашите бащи са извършили вече и преди нас в самия Пелопонес, и вън от него много военни походи и на по-старите от нас не липсва военен опит. Все пак ние никога досега не сме тръгвали на война с по-го­ляма войска от тая. Сега обаче ние потегляме на поход срещу една необикновено силна държава, но и нашите бойни сили са необикновено многобройни и качествени. (2) Затова наш дълг е да не се покажем нито по-малко доблестни от нашите бащи, нито по-долу от собствената си слава. Цяла Елада е обзета от трепет вследствие този наш поход, следи го с напрегнато внимание и от омраза към атиняните ни съчувствува, като желае ние да постигнем това, което сме замислили. (3) Ако и на някого да се струва, че ние тръгваме с голяма войска и че е напълно сигурно, че неприятелите няма да излязат насреща ни в открит бой, това не е достатъчно основание да бъдем по-малко грижливи и бдителни по отношение на своята подго­товка. Напротив, всеки командир и воин от отделните градове трябва да очаква винаги, че ще се натъкне на някаква опасност. (4) Във време на война царува несигурност и в много слу­чаи военните действия пламват бързо и устремно, предизви­кани от възбуденото състояние на бойците. И често пъти една малобройна, но предпазливо действуваща войска, е отблъс­вала един по-многоброен неприятел, когато той се е оказвал неподготвен за бой от нехайство. (5) В неприятелска страна тряб­ва да се сражаваш, като носиш в сърцето си увереността, че си по-силен, но след като наистина си се подготвил грижливо. Така ще можем да притежаваме най-голямо мъжество, за да атакуваме противника и най-голяма сигурност срещу всяко

    начинание от негова страна. (6) А ние в случая не потегляме сре­щу такава държава, която е неспособна да се отбранява. На­против, тя е отлично подготвена и ние трябва да сме напълно уверени, че атиняните ще влязат с нас в бой, макар че засега, докато не сме на тяхна територия, те още не са се раздвижили. Това ще стане обаче, когато ни видят на своя територия, че опустошаваме тяхната земя и грабим техните имущества. (7) Понеже действително всички хора се разгневяват, когато виждат нещата с очите си и се убедят, че са жертва на необичайно за тях третиране. И когато човек се вслушва по- малко в разума, той се втурва с най-голям устрем в боя. (8) А пък за ати­няните е нормално да се държат по тоя начин, защото те предявяват претенцията да властвуват над другите и по-скоро те да нападат и опустошават, отколкото да гледат, че техните земи са подложени на такова третиране. (9) Ето защо не забра­вяйте с колко могъща държава ние ще трябва да се справя­ме. Мислете и за цената на славата, която вие ще си създа­дете за вашите деца и за себе си, в един или друг смисъл, според изхода от нашите начинания. Следвайте там, където ви водят, като всякога поставяте дисциплината и бдителност­та над всичко друго и като изпълнявате съвсем точно полу­чените заповеди. Понеже няма нищо по-възвишено и по-си­гурно от това, когато множество хора се проявят като под­чинени на една единствена дисциплина."

    12. След като произнесъл това слово и разпуснал събранието, Архидам най-напред изпратил в Атина спартанеца Мелесип, син на Диакрит, да разбере дали атиняните сега не ще се покажат по-сговорчиви, когато виждат, че войските са вече на път. (2) Атиняните обаче не го допуснали нито в града, ни­то в народното събрание, защото от по-рано било надделяло предложението на Перикъл да не се приема нито глашатай, нито пратеничество от страна на лакедемонците, щом те са потеглили на поход. И така те върнали пратеника обратно, преди да го изслушат, и му заповядали да бъде още съшия ден вън от пределите на тяхната територия и в бъдеще, ако лакедемонците искат нещо, те трябва да изпращат пратеници, но след като приберат войските си на своя територия. Заедно с Мелесип те изпратили хора, които да го съпровождат, за да не би да влезе във връзка с някого. (3) Когато стигнал гра­ницата и се готвел да се раздели със съпровождащите го, той казал само: „Този ден ще ознаменува началото на големи бедствия за елините" и си заминал. (4) След като се завърнал в лагера и Архидам узнал, че атиняните не са съгласни да на­правят никакви отстъпки, той вдигнал войската и започнал да се придвижва към техните земи. (5) Беотийците изпратили своя контингент от пехота и конница, който да участвува в похода заедно с пелопонесците, а с останалите си войски нахлули на платейска територия и започнали да опустошават страната.

    13. По това време, когато войските на пелопонесците се концентрирали още на Истма, или пък били на път, преди да са нахлули още в Атика, Перикъл, синът на Ксантип, един от десетте стратези[13] в Атина, виждал, че нахлуването е предстоящо. Понеже Перикъл се опасявал, че Архидам, който му бил близък по силата на гостоприемството[14], ще остави, без да опустоши, неговите собствени полски имоти, било по своя ини­циатива от желание да му услужи, било по внушение на лакедемонците, за да събуди подозрения у съгражданите му срещу него, така както заради него било направено предло­жението да извърши очищение на светотатството[15], той пред­варително заявил в народното събрание, че Архидам действително му бил приятел въз основа на гостоприемство[16], но че тази връзка нямало да бъде във вреда на държавата и че ако неприятелите не опустошат неговите полски имоти и по­стройки, както на другите граждани, той ще ги изостави и те ще принадлежат на държавата и че от това не може да възникне някакво подозрение срещу него. (2) По същия случай, говорейки по настоящото положение, Перикъл добавил същи­те съвети, както и по-рано: да се готвят за война, да приберат от полето цялото си имущество и да не влизат в сражение, а да се затворят в града и да го охраняват, да подготвят своя­та флота, в която била силата им, на бойна нога и да държат в подчинение своите съюзници, защото, им напомнил той, тях­ната сила почива на паричните постъпления от съюзниците и че във време на война успехът зависи съществено от разума и от финансовите средства. (3) Той подканвал атиняните към сме­лост, защото в тяхната държава постъпват ежегодно като па­рична вноска от съюзниците обикновено по шестстотин талан­та[17], без да се смятат другите приходи[18]. Освен това на Акропола се пазели по това време насечени сребърни монети за шест хиляди таланта; максималният размер на тази парична сума достигал девет хиляди и седемстотин таланта, но от тях било изразходвано за Пропилеите[19] на Акропола, за други постройки и за войната срещу Потидея[20]. (4) Освен тази сума, казвал Перикъл, че имали насечени в монети злато и сребро във вид на дарове от частни лица и държави всевъзможни съдове, които се употребявали при шествия и състезания, и плячката от персите, и всичко друго, което правело не по-малко от петстотин таланта. (5) Освен това той добавил още и парич­ните средства на другите храмове, които не били без значе­ние и които те също ще могат да използуват и дори и злат­ните одежди от статуята на самата богиня[21], ако всички из­точници бъдат изчерпани. И Перикъл уточнил, че статуята на богинята имала върху себе си чисто злато на тегло чети­ридесет таланта[22] и че то могло изцяло да се сваля. Той обаче предупредил, че ако тези средства бъдат използувани за спа­сението на държавата, те трябва след това да бъдат възстановени напълно. (6) Така Перикъл ги окуражавал по отношение на паричните средства. Той им напомнил също, че те имат тринадесет хиляди хоплити, без да се броят тия в гарнизони­те и без шестнадесетте хиляди воини, разположени по крепостните стени. (7) Такъв бил броят на воините, които охранява­ли града, когато в началото неприятелите нахлули в страната, и тая войска се състояла от най-старите и най-младите граж­дани и дори от метеките[23], които служели като хоплити, за­щото крепостната стена от Фалерон до околовръстната стена на града била дълга тридесет и пет стадии, а тая част от самата околовръстна крепостна стена, която се охранявала, била дъл­га четиридесет и три стадии; частта пък, която се намирала между Дългите стени, водещи за Пирея и за Фалерон, била без охрана. Също така Дългите стени до Пирея били четири­десет стадии и от тях била охранявана само външната[24]. Ця­лата околовръстна крепостна стена на Пирея заедно с Мунихия[25] била дълга шестдесет стадии и от нея била охранявана половината. (8) Перикъл обърнал внимание и на това, че те разполагат с хиляда и двеста конника заедно с конни стрел­ци, хиляда и петстотин стрелци и триста годни за плаване триери. (9) Такива били наистина без преувеличение ресурсите на атиняните във всяка една от споменатите сфери, когато се очаквало първото нахлуване на пелопонесците и когато атиняните започвали войната. Перикъл им привел и още мно­го други аргументи, каквито имал обичая да употребява пред тях, за да им докаже, че ще победят във войната.

    14. След като изслушали Перикъл, атиняните били убедени от неговите доводи. Те довели до полята децата и жените и докарали цялото си имущество, което употребявали в своите стопанства и дори дървените части от къщите, които разру­шили. Дребния и впрегатен добитък те прехвърлили на Евбея и по разположените наблизо острови. (2) Това масово преселване било тежко за атиняните, защото повечето от тях били свик­нали да живеят постоянно в своите полски имения.

    15. Повече от всички останали елини атиняните били свик­нали на този начин на живот, и то още от най-далечна древ­ност. По времето на Кекроп[26] и на първите царе до Тезей[27] населението на Атика живеело в отделни малки селища (об­щини) с градски облик, конто имали свои притани[28] и свои архонти[29]. И когато нямало от какво да се страхуват, те не се събирали при царя[30], за да вземат решения съвместно с него, а някои даже воювали помежду си, като например елевсинците[31] начело с Евмолп[32] против Ерехтей[33]. (2) След това станал цар Тезей, който съчетавал силата с разума. Той съумял по­средством всевъзможни мероприятия да организира областта, като премахнал съветите и магистратите на другите градове, за да образува сегашния град, учредил един-единствен съвет (булевтерион) и един-единствен пританей (пританейон)[34], като по този начин обединил всичко в Атика. Той заставил всички да обработват, както и по-рано, земите си поотделно, но да имат само един град. Също така вследствие на вноските, как­то всички правели оттогава насетне, градът бил станал го­лям, когато Тезей го предал на своите приемници. Вследствие на тези събития атиняните устройват и до ден днешен всена­роден празник, наречен синойкии[35], или, с други думи, празник на заселването и прегрупирането в чест на богиня Атина. (3) По-рано градът се състоял от сегашния Акропол[36] заедно с онази част от местността, разположена в неговото подножие, гледаща главно на юг. (4) Доказателство за това е следното обстоятелство: на самия Акропол има светилища, освен на Атина и на други божества, а храмове вън от Акропола се на­мират именно в тази част на града. Така тук е храмът на Зевс Олимпийски, Питионът, сетне храмовете на Гея (Земята) и на Дионис в Лимни, т. е. в Блатата[37], в чест на когото се устройват най-старите Дионисии на дванадесетия ден на месец антестерион[38], празник, който и досега спазват йонийците преселници от Атина. В тая местност се издигат и други старинни храмове. (5) Освен това при особено тържествени слу­чаи някогашните граждани са използували този извор, който сега, както е устроен от тираните, се нарича Енеа Круной (т.е. „Девет чучура"), а в древността, когато изворът течал открито, носел името Калироя[39]. Този извор се намира също близо до Акропола. И досега още по стар обичай при сватба или други свещени ритуали е прието да се взема вода от тази чешма. (6) Поради това, че именно там се намирал старият град, атиняните и досега наричат Акропола „града".

    16. Така атиняните живеели дълго време разпръснати из Атика в автономни общини и повечето от тях дори и след ка­то се слели, по навик все още както в старо време, пък и по-късно, чак до навечерието на сегашната война, се раждали и си живеели в своите жилища на полето. Затова за тях не било лесно да се преселват заедно със семействата си, още повече, че току-що били възстановили своите имущества след Гръко-персийските войни. (2) С нежелание и мъка атиняните на­пускали жилищата и светилищата си, които винаги били тех­ни още от времето на тяхната старинна политическа органи­зация, която се предавала от баща на син. На тях им пред­стояло да променят своя начин на живот и за всекиго това било равносилно с напускане на своя град.

    17. След това обаче, когато те се озовали в града, малцина от тях могли да разчитат на жилища или да намерят подслон у приятели или роднини. Повечето от тях се установили на празните места в града и във всички храмове на боговете и хероите, освен на Акропола, в храма на елевсинската Деметра и в тия, които били здраво затворени. Поради нуждите на момента заселен бил дори така нареченият Пеларгик  (Пеларгикон)[40], разположен под Акропола, на който под заплахата на проклятие било забранено да се живее. Заселването му се забранявало и от заключителната формулировка на едно питийско предсказание, което гласяло: „По-добре е Пеларгиконът да си остане пуст". (2) Мен ми се струва, че предсказанието се е сбъднало в обратен смисъл, защото нещастията се стру­паха върху града не поради незаконното заселване на това място, а поради войната, която наложи нуждата от заселване. Оракулът не споменава войната, но той е предвиждал, че мястото ще бъде заселено не от добро. (3) Много хора се настанили в кулите на крепостните стени и кой където можал. Градът не бил в състояние да побере всички, които се струпали, и по-късно пришелците разделили помежду си и заселили Дългите стени и голяма част от Пирея. (4) В същото време атиня­ните се готвели за войната, като набирали съюзници и стъкмили сто кораба за поход по море срещу Пелопонес. (5) В такова положение се намирали приготовленията на атиняните.

    18. В това време пелопонеската войска, придвижвайки се напред, стигнала до Атика, най-напред при Ойное, откъдето смятали да нахлуят. Тук те се разположили на лагер и се приготвили да атакуват укрепителните съоръжения, като си послужили както с обсадни машини, така и с други способи. (2) А Ойное била изградена като укрепен пункт на границата меж­ду Атика и Беотия и атиняните, в случай на война, винаги я използували като опорен пункт. И така пелопонесците започ­нали да подготвят нападението, но напразно губели времето си пред града. (3) Не малко обвинения за това си навлякъл Архидам, защото изглеждало, че той започнал войната с неже­лание и че е приятелски настроен към атиняните, като пре­поръчвал да не се воюва много ревностно. Чакането на Истма (Коринтския провлак), след като войската се била вече съ­брала, бавенето по пътя и най-вече стоенето пред Ойное предизвикали подозрения срещу него. (4) В това време атиняните се прибрали в града с имуществата си и ако не била бавността на Архидам, пелопонесците се надявали, че като извършат бързо нападение, ще могат да плячкосат всичко още докато се намира вън от града. (5) Войската негодувала силно срещу него заради забавянето, а той, както се разправя, очаквал, че атиняните ще отстъпят, докато земята им все още е непо­кътната и ще се подвоумят да допуснат нейното опустошаване.

    19. Лакедемонците нападнали Ойное, но не могли да го пре­вземат, ако и да опитали всички средства, а и атиняните не изпращали никакъв вестител. Тогава на осемнадесетия ден от събитията в Платея, именно от нахлуването на тиванците в града, пелопонесците навлезли в Атика[41] посред лято, кога­то житото вече зреело. Предвождал ги Архидам, син на Зевксидам, царят на лакедемонците. (2) Те се разположили на лагер и започнали да опустошават Елевсина и Триасийското поле и при така наречената местност Рейти[42] обърнали в бягство един отряд атинска конница. След това те продължили през Кропия[43], като имали на дясната си страна планината Егалей, докато най-после стигнали до Ахарна, най-голямото от онези селища в Атика, които се наричали деми[44]. Тук те се спрели, разположили се на стан и оставайки продължително, извършвали опустошения.

    20. Разказва се, че Архидам стоял при Ахарна с готова за бой войска, но и при това нахлуване в началото не се спуснал в равнината, като имал наум следните съображения: според неговите предвиждания той смятал, че може би атиняните, (2) които разполагали с многобройна младеж и тя била подготвена за война много по-добре от когато и да било, ще напад­нат първи и няма да допуснат земята им да се опустошава. (3) Когато обаче атиняните не излезли насреща му нито в Елев­сина, нито на Триасийското поле, тогава Архидам се разпо­ложил на лагер при Ахарна с цел да опита, дали и сега те няма да излязат насреща му. (4) От една страна, мястото му се сторило много удобно за стан, а, от друга страна, смятал, че ахарняните, които представлявали голяма част от населението на Атина — те давали във войската три хиляди хоплити — ня­ма да допуснат имота им да се унищожава, а ще подтикнат и всички други граждани да се бият устремно. Ако атиняни­те и при това нахлуване не излязат срещу пелопонесците, то тогава Архидам щял да може да опустошава равнината по-спокойно и да се приближи до самия град, защото смятал, че след опустошаването на собствените им земи ахарняните ня­мало да се излагат на опасност със същата готовност заради чужда земя и че в техните души щели да се появят разногласия. (5) С такива именно намерения Архидам държал окупи­рани околностите на Ахарна.

    21. Докато войската се намирала в Елевсина и на Триасийското поле, атиняните все още имали някаква надежда, че противникът няма да се придвижи още по-близо. Те си спом­няли за лакедемонския цар Плейстоанакт, сина на Павсаний, който четиридесет години преди тази война, ако и да бил на­хлул в Атика до Елевсина и Триасийското поле, не продъл­жил по-нататък, а се върнал обратно. Заради тази си постъп­ка той бил изгонен от Спарта, тъй като спартанците сметнали, че Плейстоанакт се бил съгласил срещу подкуп на това оттегляне. (2) Сега обаче, когато атиняните видяли неприятелската войска при Ахарна, на шестдесет стадии от града, те не били повече в състояние да се овладеят: техните земи били опусто­шавани пред очите им, нещо което по-младите още не били виждали, а по-старите видели само по време на Гръко-персийските войни. Това обаче им се струвало недопустимо и мно­зина, но особено младежта, смятали, че трябва да се потегли срещу противника, а не да му се предоставя свобода на действие. (3) Те се разделили на групи и по време на техните съби­рания ставали оживени спорове: едни настоявали да влязат в бой, но известен брой от тях се противопоставяли на това. Прорицатели правели всевъзможни предсказания, които всич­ки слушали жадно. Ахарняните, които смятали, че предста­вляват значителна част от атиняните, настоявали най-много да се извърши излаз, защото по това време била подложена на опустошения тъкмо тяхната земя. Градът бил обзет от сил­но вълнение. Всички негодували срещу Перикъл. Те не си спомняли за това, което той по-рано ги съветвал, а злословили, че уж е стратег, а не предприема излаз и смятали, че той е виновен за всичките им страдания.

    22. Перикъл виждал, че гражданите негодуват срещу на­стоящото си положение, но смятал, че те не разсъждават пра­вилно. Той бил убеден, че решението му да не предприема излаз е правилно и затова не свикал народното събрание, ни­то пък някакви други съвещания, за да не би гражданите, под влияние на своя гняв, а не на здравия разум, по време на тези събрания да вземат погрешно решение. Перикъл се гри­жел за охраната на града и поддържал в него колкото е възможно по-голямо спокойствие. (2) Въпреки това той изпращал непрекъснато конници със задача да пречат на изпращаните напред части на неприятелската войска да напада и опустоша­ва земите близо до града. Край Фриги[45] станала кратка схват­ка между отряд атински конници, като заедно с тях участву­вали и тесалийци, с беотийски конници. В битката по-скоро атиняните и тесалийците се държали добре дотогава, докато на помощ на беотийците не се били притекли хоплити. Тогава атиняните отстъпили в бягство, като от тесалийците и атиня­ните имало неколцина убити. Все пак те още същия ден при­брали без специално споразумение своите убити, а пелопонесците издигнали на другия ден трофей. (3) Тези подкрепления били изпратени от тесалийците на атиняните по силата на техния отдавнашен съюзен договор. Така в Атина пристигнали хора от Лариса, от Фарсала, от Пирасия, от Кранон, от Пираз, от Гиртоне и от Фере; командували ги различни воена­чалници: от Лариса Полимед и Аристоной, които били изпра­тени от двете противоположни политически групировки в то­зи град, а от Фарсала – Менон. Командири по градове има­ли и другите тесалийци.

    23. Тъй като атиняните не излизали на бой, лакедемонците се вдигнали от Ахарна и започнали да опустошават някои други земи, разположени между планините Парнет и Брилес. (2) Пелопонесците се намирали още в Атика, когато атиняните изпратили във водите край Пелопонес сто кораба, именно тия, които били екипирани с хиляда хоплити и четиристотин стрел­ци. Командували ги Каркин, син на Ксенотим, Протей, син на Епикъл, и Сократ, син на Антиген. С тези бойни сили ати­няните вдигнали котва и започнали своята експедиция по море. (3) Пелопонесците пък стояли в Атика, докато имали храни­телни припаси[46], а след това се оттеглили през Беотия, но не по същия път, по който нахлули. Минавайки край Ороп[47], те опустошили така наречената Граиска област, обитавана от оропците, които били атински поданици. Стигайки в Пелопо­нес, войската се разотишла по своите градове.

    24. След като пелопонесците се изтеглили, атиняните поста­вили стражеви постове по суша и по море, тъй както възна­мерявали да правят това, докато трае войната. Освен това те решили да отделят от парите, които се пазели на Акропола, хиляда таланта, да ги сложат настрана и да не ги изразходват, а да воюват с останалите пари. А ако някой предложи или гласува тези пари да се използуват за някаква друга цел, а не в случай че неприятел нападне с флота града и е необ­ходимо той да бъде отбранявай, той да бъде наказан със смърт. (2) Едновременно с паричните суми, които заделили, те подбирали всяка година по сто от най-добрите триери и триерарси за тях, заедно със съответната парична сума; те не тряб­вало да използуват тези кораби за нищо друго, освен за по­срещане на същата опасност, ако стане нужда.

    25. В същото време атиняните от стоте кораба, придружени от керкирците, които се присъединили към тях с петдесет ко­раба, и от някои други от тамошните си съюзници, като се движили край бреговете на Пелопонес, нанасяли различни щети. Между другото те извършили десант при Метона в Лакония и нападнали крепостта, която била слаба и оголена откъм защитници. (2) Случило се така обаче, че тъкмо тогава тези области се охранявали от Брасид, син на Телид, спартанец, който, като узнал за нападението, побързал да се притече на помощ на метонците със сто хоплити. Преминавайки бегом през разположението на атиняните, които се били пръснали из местността и били съсредоточили своето внимание само вър­ху крепостта, той се втурнал в Метона. При този свой набег Брасид изгубил неколцина от своите хора, но спасил града. За този смел подвиг той пръв в тази война получил похвала в Спарта. (3) След като атиняните вдигнали котва, те се движили покрай брега и спрели във Фейя, град в Елида, като в течение на два дена опустошавали територията на града. Те дали по­бедоносно сражение на един отбран отряд, състоящ се от триста бойци, който бил изпратен на помощ от Елидската низина и от елейците от околността. (4) Връхлетени от избухналата силна буря на един бряг без пристанище, много от атинските войници се качили на корабите си, обходили носа, наречен „Ихтис", т. е. „Риба", и спрели в залива край Фейя. А в това време месенците[48] и някои други, които не могли да се качат на корабите, като се движили по суша, завзели Фейя. (5) По-къс­но корабите, като извършили обиколка, ги взели отново на своя борд и като напуснали Фейя, се отправили отново към открито море, понеже многобройна еленска войска се била притекла тогава на помощ. След това атиняните, като плава­ли по протежение на брега, се отправили към други места, които те опустошили.

    26. По това време атиняните изпратили тридесет кораба към бреговете на Локрида[49], които същевременно трябвало да наблюдават в Евбея. (2) Командувал ги Клеопомп, син на Клейний. Той извършил десант и опустошил някои от крайбрежните местности, завладял Тронион[50], като взел от тук заложници, и при Алопа[51] дал на локрийците, които се били притекли на помощ, победоносно сражение.

    27. През това същото лято атиняните изселили егинците за­едно с жените и децата им, обвинявайки ги, че те били глав­ните виновници за войната[52]. Освен това атиняните мислели, че за тях ще бъде по-сигурно, ако на Егина, разположена не­далеч от Пелопонес, бъдат настанени техни колонисти. Наскоро след това те изпратили на острова заселници. (2) На проку­дените егинци лакедемонците дали възможност да се заселят в Тирея, като им заделили и земя за обработване, от една страна, поради омразата си към атиняните, а, от друга страна, поради услугите, които егинците им направили по време на земетресението и въстанието на илотите[53]. Тирейската област е на границата между Арголида и Лакония и се простира до морето. Едни от егинците се заселили тук, а други се разпръс­нали из останалите земи на Елада.

    28. През това лято в началото на новолунието[54], защото из­глежда, че това може да стане само тогава, слънцето след пладне се затъмнило, добило формата на полумесец, като се появили и някои звезди, а след това добило отново нормал­ната си форма.

    29. Пак през същото лято атиняните направили свой проксен[55] Нимфодор, син на Питей от Абдера, който бил женен за сестрата на Ситалк и имал силно влияние над него. Преди това атиняните го смятали за свой неприятел, а сега го пока­нили в Атина, защото искали да си осигурят съюза на тракийския цар Ситалк, сина на Терес. (2) Този Терес, бащата на Си­талк, пръв създал обширното царство на одрисите[56], прости­ращо се върху по-голямата част от Тракия, но и значителна част от траките са независими. Този Терес няма нищо общо с Терей[57], (3) който имал за жена Прокна, дъщеря на атинянина Пандион[58], и двамата не били родом от една и съща област на Тракия. Така Терей живеел в Давлида, земята, която сега се нарича Фокида, а тогава била населена с траки. В тая именно земя жените извършили злодеянието с Итис. В леген­дата за славея у много поети[59] птицата се нарича давлийска. Вероятно и Пандион с оглед на взаимна изгода е уредил бра­ка на дъщеря си по-скоро с този фокиец, отколкото с одриси­те, стоящи на много дни път. А що се отнася до Терес, той дори нямал същото име и бил първият могъщ цар на одрисите. (4) Именно неговият син Ситалк атиняните спечелили за съюз­ник, желаейки с негова помощ да завземат градовете по край­брежието на Тракия и да разчистят сметките си с Пердика. (5) Нимфодор дошъл в Атина, уредил сключването на съюза със Ситалк и накарал атиняните да дадат на Садок, сина на Ситалк, права на атински гражданин. Той обещал да сложи край на войната по крайбрежието на Тракия и да убеди Ситалк да изпрати в помощ на атиняните тракийска войска от конница и пелтасти[60]. (6) Нимфодор постигнал също така споразумение между Пердика и атиняните, като убедил последните да му върнат Терма[61]. Пердика потеглил веднага на поход заедно с атиняните и Формион[62] срещу халкидците. (7) Така съюзници на атиняните станали и тракийският цар Ситалк, синът на Терес, и македонският цар Пердика, синът на Александър.

    30. А в това време атиняните със стоте кораба все още кръстосвали около Пелопонес. Те превзели коринтския форт Солион[63] и заедно с неговата територия го предали на палерейците, които единствени от всички акарнанци трябвало да се ползуват от него, за да бъде заселен от тях. Те със сила завладяли и Астак[64], над който властвувал тиранинът Еварх. Атиняните прогонили тиранина, а града включили в своя съюз. (2) След това те отплували към остров Кефалония и без бой го накарали да мине на тяхна страна. Кефалония е разполо­жен срещу Акарнания и остров Левкада и има четири града: Пале, Краний, Саме и Прони. (3) Наскоро след това корабите взели курс към Атина.

    31. Към края на това лято[65] граждани и метеки нахлули масово в територията на Мегара[66], предвождани от Перикъл, син на Ксантип. А тъкмо по това време атиняните със стоте ко­раба, които били обиколили Пелопонес, при връщането си се оказали при Егина. Когато те узнали, че атиняните с много­бройни ефективи се намират пред Мегара, взели курс към тях и се присъединили към войската. (2) Това била най-голямата войскова групировка, събрана в Атина, когато държавата се намирала още в разцвет и не била изтощена от епидемията. Само атиняните наброявали не по-малко от десет хиляди хоплити, без да се смятат трите хиляди, които се намирали в Потидея. Заедно с тях в нападението участвували и не по-малко от три хиляди хоплити от метеките, като не се брои и дру­гият значителен отряд от лековъоръжени войници. След като опустошили голяма част от територията на Мегара, атиняните се оттеглили обратно. (3) По-късно през войната атиняните вся­ка година извършвали и други нахлувания на територията на Мегара, и с конници, и с всички свои ефективи, докато най-сетне Нисея била завладяна от атиняните.[67]

    32. В края на това лято атиняните превърнали още Аталанта, остров, който дотогава бил необитаван и е разположен до брега на опунтийските локрийци, в укрепен стражеви форт. Те сторили това с цел да попречат на пиратите да идват от Опунт и от останалата част на Локрида и да безчинствуват на остров Евбея. Такива били различните събития, които ста­нали през това лято, след като пелопонесците евакуирали Атика.

    33. През следващата зима акарнанецът Еварх, който желаел да се завърне в Астак, убедил коринтяните да изпратят четиридесет кораба и хиляда и петстотин хоплити, за да го възстановят на власт. Сам Еварх бил набрал малко наемни­ци. А войсковият отряд се командувал от Евфамид, син на Аристоним, Тимокин, син на Тимократ, и Евмах, син на Хрисид. (2) Коринтяните извършили експедицията с корабите си и върнали Еварх на власт. След това в желанието си да сложат ръка на някои други области на Акарнания, разположени край морето, предприели опита, но нямали успех и отплували обратно за у дома си. (3) На връщане те минали покрай Кефаления и извършили десант на територията на Крании. Жителите на Крании ги измамили, като си давали вид, че са готови да склю­чат споразумение с тях. Атиняните изгубили тогава няколко свои войници през време на едно нападение на кранийците, което те не очаквали, и като се качили бързешком на кора­бите си, се завърнали у дома си.

    34. През същата зима атиняните, следвайки своя традицио­нен обичай, извършили официалното погребение на първите, загинали в тази война. (2) Ето как се извършва въпросната це­ремония. Три дена преди това костите на падналите са изло­жени под една палатка, която е издигната върху подиум. И всеки поднася на своя близък покойник такива жертвени дарове, каквито желае. (3) След това, по време на процесията, на коли се докарват кипарисови ковчези, по един ковчег от вся­ка фила, като костите на всеки един от загиналите бойци се полагат в ковчега на неговата фила[68]. И при това се носи ед­но празно легло, което е напълно приготвено и застлано с мърт­вешки саван. Това легло е за онези бойци, чиито останки не са могли да бъдат намерени, за да бъдат прибрани. (4) В погре­балната процесия участвуват всички, които желаят, и от мест­ните граждани, и чужденците, присъствуват и жени, близки на покойниците, които плачат гласно по време на погребението. (5) След това останките на мъртвите се полагат в дър­жавните гробища, които са в най-красивото предградие[69] на Атина и в тях винаги погребват загиналите във войните, освен падналите при Маратон. Понеже тяхната храброст се смятала за изключителна, те били погребани на самото полесражение. (6) След като останките на мъртвите били засипани с пръст, един мъж, избран от държавата, който според мнението на всички минава за умен човек и има голям престиж, произнася в тяхна чест подобаващото надгробно слово[70]. (7) А след това всички се разотиват по домовете си. Атиняните извършват по описа­ния начин това погребение. И по-сетне, в течение на цялата война, когато имаха възможност, те съблюдаваха строго този обичай. (8) А що се отнася до тези първи мъртви, да произнесе слово бил избран Перикъл, синът на Ксантип. Когато настъпило уреченото за това време, той се отдалечил от гро­ба и се покачил на една висока трибуна, която била направена нарочно така, за да може той да бъде чут по възможност по-далеч  от тълпата, и произнесъл приблизително следното слово.

    35. „Повечето от ораторите, които са говорили преди мен от това място, изказват похвала по адрес на онзи, който е въвел този вид речи в тържествената погребална церемония, и намират, че е напълно заслужено в момента, когато се погребват онези, които са паднали в бой, те да бъдат чествувани по този начин. Струва ми се обаче, че би било достатъчно, ако хора, чиято доблест е намерила своя израз в подвизи, бъдат почетени чрез този единствен акт, както това и става и както го виждате в настоящото погребение на държавни разноски. Струва ми се също, че не е уместно вярата в заслугите на ця­ла една група да се поставя в зависимост от това, дали кра­сноречието на даден оратор е по-убедително, или пък по-слабо. (2) Защото при произнасянето на слова е трудно да се запази подобаващата мярка и чрез тях едва ли може да се предизвика точна представа за истината. Онези от слушателите, кои­то познават събитията от лични наблюдения и докато те съчувствуват на падналите, лесно биха сметнали оценката за по-слаба от онова, което самите те желаят или знаят. Онези от слушателите пък, които, напротив, са несведующи, от завист могат да помислят, че известни неща, които надминават тех­ните собствени сили, са преувеличени и пресилени. Хората понасят похвалите по отношение на другите хора само до степента, до която всеки един от тях смята, че е способен да извърши онези дела, за чиято възхвала слуша. Всичко онова обаче, което надхвърля тази мярка, възбужда у слушателите завист, а вследствие на това и недоверие. (3) Но тъй като нашите предци са смятали този обичай за похвален, то и аз се чув­ствувам задължен да се съобразя с него и да се постарая да задоволя, колкото мога, желанията и преценките на всеки един от вас.

    36. „Ще започна преди всичко с нашите предци, защото справедливостта, пък и уважението, което им дължим, изис­ква в такива случаи да се отдава почит на паметта им. Защо­то те са населявали винаги тази страна и унаследявайки я от поколение на поколение, те, благодарение на своята доблест, ни я предадоха свободна чак до наши дни. (2) И ако те заслужават за това похвала, още по-достойни за нея са нашите бащи, защото те прибавиха към наследството, което получиха, онова могъщество, с което разполагаме сега ние и което те не без усилия ни завещаха. (3) Но и самите ние, живите, които се намираме още в разцвета на силите си, допринесохме за по­нататъшното укрепване на нашата мощ. Ние снабдихме дър­жавата с всичко необходимо, за да може тя да се самозадоволява напълно както във военно, тъй и в мирно време. (4) Що се отнася пък до военните подвизи, чрез които бяха придоби­ти отделните завоевания, или до това, как ние самите или пък нашите бащи успяха чрез мъжествена отбрана да ги запазят било срещу варварите, било срещу елините, не смятам, че е нужно да говоря надълго за тези неща на хора, на които те са известни. В началото аз ще посоча обаче как и чрез каква насоченост на нашите стремежи и начин на живот ние постиг­нахме това могъщество и чрез какъв обществен строй издиг­нахме това могъщество до сегашните му върхове, а след това ще премина към прославата на падналите. Аз смятам, че на­стоящият момент е подходящ да се говори за всички тези не­ща и че ще бъде от полза за всички присъствуващи, граждани и чужденци, да чуят моето слово.

    37. „И тъй нашият държавен строй е такъв, че той не под­ражава на чуждите порядки, а, напротив, ние самите повече служим за образец на другите, отколкото да подражаваме на когото и да било. Нашият държавен строй се нарича демокра­ция, защото той държи сметка не за малцинството, а се съоб­разява с интересите на мнозинството. При споровете между частни лица всички имат според закона еднакви права. Що се отнася пък до зачитането в обществения живот, почит се от­дава само на оня, който се е отличил в едно или друго отно­шение, и то не поради някакъв произход, а поради своите спо­собности. По същия начин онзи човек, който е способен да принесе полза на държавата, не е лишен от възможността да стори това било вследствие на своята бедност, било пък поради своето принизено обществено положение. (2) И с общест­вените работи ние се занимаваме, както това подобава на сво­бодни граждани, пък и във всекидневните си отношения не храним недоверие едни към други. И ако някой си позволи някаква волност, то той се,отървава само с парична глоба, без да бъде подлаган на някакви унизителни наказания. (3) Въп­реки тази толерантност, която е характерна за частните ни отношения, в сферата на обществените работи боязънта ни въздържа да не извършваме никакви беззакония, понеже ние се отнасяме с уважение и към лицата, които са облечени за даден период от време във власт, и към законите, но особено към онези от тях, които са издадени в защита на онеправда­ните, пък и на ония, които макар и неписани, носят като санк­ция на нарушителите сигурно опетняване.

    38. „За да си отдъхнем от труда и усилията, ние сме пре­доставили на човешкия дух и мисъл най-широки възможно­сти, като устройваме в течение на цялата година състезателни игри и тържествени жертвоприношения; освен това ние създа­ваме в. частния си живот прекрасни удобства и съоръжения, които ни причиняват такава наслада във всекидневието, че поради тях забравяме личните си грижи и скърби. (2) Освен това вследствие големината на нашата държава у нас се внася аб­солютно всичко от всички страни и ние можем да се ползува­ме еднакво удобно както от онези блага, които се произвеж­дат у нас, така и от благата, които се произвеждат от дру­ги народи.

    39. „Ние се отличаваме от противниците си и от грижите, които полагаме за военното дело, и то в това отношение, че даваме достъп в държавата си на всички и никога чрез гоне­ния на чужденците[71] не отнемаме никому възможността да изучава или да разглежда онези неща, от които може да се възползува който и да било от нашите неприятели, като ги види нескрити. Ние разчитаме не толкова на военната подго­товка и на военните хитрости, колкото на собствената си го­товност за мъжествени дела. Също така и във възпитанието си нашите противници се стремят да се приучават към храброст още от най-ранно детство, като се закаляват чрез най-тежки упражнения, а ние, макар и да живеем безгрижно, крачим с не по-малка решителност в опасностите срещу бойци, които са равни по сила с нас. (2) А ето и доказателството за това: лакедемонците не потеглят на поход никога срещу нас сами, а винаги със своите съседи. Затова пък, когато ние нападнем своите съседи и имаме работа в неприятелска земя с хора, кои­то защищават родината си, печелим в тази борба победа над тях. (3) При това нито един наш противник още не се е сблъскал с всичките ни сили наведнъж поради това, че ние мислим едно­временно за флотата, а трябва да разпределяме и сухопътните си сили на много места из нашите владения. Ако ли пък на нашите врагове се случи да се срещнат някъде с някаква част от нашите войски, то в случай че победят, те се хвалят, че са отблъснали всичките ни сили. (4) А тъй като ние се впускаме охотно в опасности по-скоро на шега, отколкото след като се закалим в труд и усилия и проявяваме мъжество не тол­кова поради изискванията на законите, колкото поради нашия целокупен стил на живот, нашето превъзходство се състои в това, че ние не се чувствуваме изтощени в очакване на пред­стоящите мъчнотии, но тогава, когато се сблъскаме с тях, ние не отстъпваме по смелост на онези, които винаги са се зани­мавали с тези неща. И нашата държава е достойна за удив­ление не само по тази, но и по други причини.

    40. „Ние обичаме изяществото, съчетано с простота; обичаме и култивираме образованието, без да изнежваме и разглезваме духа. Ние използуваме богатството повече като удоб­но средство за дейност, отколкото като мотив за хвалебствени речи. Що се отнася пък до бедността, то нейното признаване не се смята у нас за нещо, което срами човека. По-срамно е обаче да не се преодолява тя чрез труд. (2) Нашите граждани се грижат с еднакво усърдие както за своите домашни работи, тъй и за обществените дела. Макар и някои от тях да се за­нимават със занаятчийство и стопанство, те все пак разбират добре обществените работи. Защото единствено онзи човек у нас, който се държи настрана от обществените работи, се смята не само за празен, но и за безполезен. И самите ние вземаме решения по въпросите, като се стараем да ги обмис­лим правилно, тъй като ние не смятаме, че разискванията пре­чат на делата, а, напротив, смятаме за вредно да пристъпим направо към изпълнението на онова, което е нужно, без да го  обсъдим отначало по пътя на разискванията. (3) Ние се отлича­ваме още и с тази особеност, че съчетаваме у себе си най-го­лямата смелост с умението да обсъждаме онези дела, които възнамеряваме да предприемем. Храбростта у другите се дъл­жи на незнание, а обмислянето поражда нерешителност. Всъщност обаче за по-силни духом трябва да се смятат именно онези хора, които имат напълно ясна представа както за опас­ностите в живота, тъй и за неговите сладости, но тъкмо поради това не отстъпват пред опасностите. (4) Точно тъй и по отно­шение на благородството на духа ние сме пряка противопо­ложност на другите, защото ние спечелваме приятелите си не като получаваме услуги от тях, а като самите ние им ги оказ­ваме. Положението на онзи, който сам е оказал благодеяние, е много по-благоприятно, тъй като той си е осигурил благодарността като задължение, отколкото като резултат на някакво вътрешно чувство. И в случаите, когато ние оказваме помощ на когото и да било, се ръководим не толкова от съоб­ражението дали това е в наш интерес, колкото от взаимното доверие, което е присъщо на свободата.

    41. „С една дума аз смея да твърдя, че цялата наша държава е школа за Гърция, и ми се струва, че всеки човек може да се прояви у нас при най-разнообразни положения като пъл­ноценна и самостоятелна личност и при това с голяма елегантност и изисканост. (2) И че това са не само суетни надменни сло­ва, които подхождат за случая, а самата действителност, осно­вана на факти, показва не само могъществото на нашата дър­жава, което ние сме придобили благодарение на посочените качества на нашия бит и характер. (3) Единствена тя от всички съ­временни държави съумява в момента на изпитание да се из­дигне над собствената си слава. Единствена тя не възбужда никога гняв у неприятеля, който я е нападнал, че е претър­пял поражение от такива хора, нито пък кара подчинените да протестират, че са владени от недостойни хора. (4) Създавайки едно могъщество, което е ознаменувано с най-велики дела и е достатъчно засвидетелствувано, ние ще бъдем пред­мет на адмирации и за съвременниците си, пък и за потом­ството. При това ние не се нуждаем ни най-малко от хвалеб­ствията на един Омир или на когото и да било друг, който чрез своите творби би ни доставил минутна наслада, но чии­то измислици впоследствие биха били обезсилени от силата на фактите. Ние заставихме с нашата дързост всички морета и цялата суша да станат достъпни и навред оставихме непо­клатими паметници, напомнящи за добрините и за злините. (5) Ето такава е нашата държава и тези воини загинаха, сража­вайки се доблестно заради нея, понеже считаха, че не бива да се лишават от нея. А също и от онези, които са останали живи, всеки един е нормално да приеме да страда за тази държава.

    42. „Затова именно аз се разпрострях в своето слово по отношение на онова, което засягаше нашия град. Аз желаех да разясня, че залогът за борбата не е един и същ за нас и за онези, които не притежават в еднаква степен въпросните пре­димства. Едновременно с това аз желаех да подкрепя посред­ством ярки доказателства възхвалата на онези, в чест на които говоря днес. (2) И от тази гледна точка главното от тая въз­хвала бе вече казано, защото доблестта на тези воини и на други като тях украси нашата държава с това, което аз до­сега възхвалявам, и малко ще бъдат елините, чиято слава за делата им би могла да изглежда равна на славата на тия тук. Аз мисля, че трагичната кончина на тези мъже тук, като как­вато тя днес се очертава, първа разкрива доблестта на воина и за сетен път я утвърждава. (3) Справедливостта изисква да се изтъква мъжествената доблест, проявена в битките за отече­ството, дори и на тия, които в друго отношение са посредствени като граждани. (4) Що се отнася до тези мъже, то не се е случвало, че някой от тях, притежавайки богатство, предпочи­тайки да продължи да му се наслаждава, да се е изплашил и да е станал мекушав, нито пък някой да се е отклонил от опасността, понеже е бил съблазнен от надеждата, че ще може по-късно да избегне своята бедност, за да забогатее. Те предпочитали по-скоро да накажат своите противници, откол­кото споменатите съблазнителни блага. Едновременно с това те са смятали, че излагат на опасност своя живот за най-бла­городната кауза, те са решили да се откажат от своите ам­биции, за да накажат противника. Те са предоставили на надеждата несигурността на успеха, но изправени лице срещу ли­це с опасността, са предпочели да разчитат само на себе си. И при това те са ценели по-високо това да се съпротивяват и да страдат, отколкото това да отстъпят, за да спасят своя жи­вот. Така в хорските очи те са избегнали безчестието и с оръ­жие в ръка и със своята саможертва са отстоявали твърдо делото. Постъпвайки така, в един кратък съдбоносен момент, намирайки се в разцвета на своя живот, когато са си отишли, повече славата, отколкото страхът са ознаменували техния апогей.

    43. „Ето какво бе поведението на тези хора, достойни граждани на един такъв град. Тези, които остават, трябва да си пожелаят една по-сигурна участ по отношение на неприятеля, но в никакъв случай да не проявяват една по-малко дръзка смелост. Вие не трябва да обсъждате само на думи изгодите от мъжеството, в случай че някой започне да говори надълго пред вас с излишни подробности, които вие знаете по-добре от него и ви рисува надълго колко красиви перспективи се съдържат в това, противникът да бъде отблъснат. Напротив, вие на дело трябва да наблюдавате всеки ден зорко реалност­та, могъществото на държавата и страстно да я обикнете. И когато това могъщество ви се стори голямо, да си кажете, че хората, които са го постигнали, са били дръзки смелчаци, които са имали съзнание за своя дълг и в своите дела са се ръководили от чувството за чест. А когато те имали неуспех в някакво начинание, те не смятали, че за това трябва да ли­шават своя град от своето мъжество, а му поднасяли най-славното от всички приношения. (2) Те жертвували за него своя живот, а за себе си осигурявали безсмъртна слава и най-по­четно погребение, и то не само там, гдето те почиват, но и такова, при което славата им ще остане вечна у потомците и на думи, и на дело. (3) Гроб на знаменитите хора е цялата зе­мя; и не е само надписът, издълбан на една плоча, който в родната им страна напомня за тяхното съществуване; дори и на чужда земя, без всякакъв епитаф, споменът за тях остава издълбан не на камък, а по-скоро в паметта на всички. (4) И нека техният пример да вдъхновява днес вашето усърдие, и като смятате свободата за щастие, а мъжеството за свобода, не се бойте от опасностите на войната. (5) Съвсем не тия, които имат зла участ и водят жалко съществуване и могат напълно оп­равдано да не мислят за живота си, от който те не могат да очакват щастие, а ония, които, като продължават да живеят, са застрашени от един обрат на съдбата и за които в случай на злополука промяната на съдбата би направила по-брутален контраста между настоящето и миналото. (6) Понеже за един човек, който е горд, е по-болезнено да претърпи едно пони­жаване, съчетано с липса на твърдост, отколкото да запази собствената си енергия и общата надежда и да претърпим смъртта, без да усети, че тя е дошла.

    44. „Ето защо, като се обръщам към вас, които присъствувате и които имате синове между тези мъже, аз по-малко ще ви оплаквам, а повече ще се опитам да ви утеша. Поне­же всички знаят, че животът е изтъкан от най-различни пре­вратности на съдбата и че щастливата съдба е на онези хо­ра, конто като тези воини тук да бъдат удостоени с най-слав­ната кончина, а вие – с най-почетната скръб; а също така и за онези хора, на които е отредено от съдбата тяхното щастие да съвпада с тяхната кончина. (2) Въпреки това аз разби­рам, че ще ми бъде трудно да ви убедя, защото вие често ще си спомняте при вида на чуждото щастие, с каквото и вие някога сте се гордеели. А хората скърбят не затова, че са изгубили тези блага, които не са опитали, а че им се отнема това, към което са привикнали. (3) Все пак тия, които са все още на възраст да имат деца, трябва да се окуражават от надежда за други рожби. На някои бъдещите деца ще до­несат забрава по тия, които вече ги няма, а на държавата – двойка полза, че няма да се намали населението й, нито нейната сигурност. А не е възможно да участвуват с еднакви права в съвещанията тия граждани, които не са излагали на риск своите деца. (4) А тия от вас, които сте вече остарели, смя­тайте по-голямата част от живота си, която сте прекарали щастливо, като печалба, че ви е останало да живеете малко, и се утешавайте със славата на своите синове. Понеже само чувството за чест не старее и дори в годините на старческата немощ, по-голяма радост, както твърдят някои, носят не пе­чалбите, а почитта.

    45. „Що се отнася сега до вас, присъствуващите тук синове и братя на убитите, аз виждам цялата тежест на борбата, която ви предстои; понеже по адрес на онзи, който го няма вече, обикновено всички са единодушни в своите похвали. И дори при една изключителна храброст от ваша страна, вие трудно бихте могли да накарате хората да повярват, че вие сте равни с тях, а ще ви смятат, че вие сте малко по-долу от тях. Завистта е насочена, докато хората са живи, към онези, които представляват съперници, а онези, които не се изпречват вече никому на пътя, се ползуват с признание, без да им

    се пречи. (2) Най-сетне, ако трябва, макар и с една-дума да ка­жа нещо за женските добродетели по отношение на тези, които са овдовели, аз ще изразя всичко това чрез едно крат­ко напомняне: за вас ще бъде голяма слава, ако не се проя­вите по-слаби от свойствената си природа, и ако за вас меж­ду мъжете се говори колкото е възможно по-малко било за похвала на вашите добродетели, било за порицание на ва­шите слабости.

    46. „В тази си реч, произнесена съобразно със съществува­щия  традиционен  обичай, аз дадох израз на всичко онова, което смятах за необходимо. Мъртвите, които ние погребва­ме, са получили действително подобаващите им почести. Аз добавям и това, че от днес нататък и децата на загиналите ще бъдат издържани на държавни разноски до своето пъл­нолетие. Ето, това е венецът, който държавата поднася за­ради бранните подвизи, най-високата награда за мъртвите и за тези, които остават след тях. И наистина там, където предложените за заслуги отличия са най-големи, там и държавата подрежда най-доблестните мъже. (2) А сега, след като оплакахте за сетен път своите близки, разотидете се по до­мовете си."

    47. Такова било погребението, извършено през тая зима. На края на зимата завършила и първата година от войната. (2) В само го начало на лятото[72] пелопонесците и техните съюзници нахлули в Атика с две трети от своите ефективи така, как­то и първия път. Предвождал ги лакедемонският цар Архидам, син на Зевксидам. Те се разположили в Атина и започнали да опустошават областта. (3) Не се били изминали много дни, откакто пелопонесците се намирали в Атика, когато епидемията започнала да върлува сред атиняните. Казват, че тя още много по-рано се била появявала на няколко места в района на Лемнос и другаде, обаче наистина никой не помни да е имало някъде чумна епидемия[73] в толкова силна форма и причиняваща толкова голяма смъртност всред хората. (4) Да­же и самите лекари не били в състояние да ограничат бо­лестта, понеже я лекували, без да я познават. Те мрели и най-много, защото влизали и най-често в контакт с болните. И никакво друго човешко изкуство не било в състояние да окаже помощ. Също така и молебствията в светилищата, как­то и прибягването до предсказанията на оракулите и до дру­ги средства от този род, всичко това се оказало неефикасно. Накрай те се отказали и от тези мерки и капитулирали пред злото.

    48. Според както се разказва, болестта се появила най-напред в Етиопия, и то в областта, разположена зад Египет. След това тя се спуснала в Египет и Либия и се разпростряла в голяма част от земите на персийския цар. (2) В Атина бо­лестта пламнала отведнъж, но най-напред засегнала жителите на Пирея. Затова и сред тях се говорело, че пелопонесците би­ли пуснали отрова в техните кладенци, тъй като там нямало чешми. След това тя стигнала и до Горния град (т. е. Атина) и тук вече броят на смъртните случаи бил много по-голям. (3) И нека всеки, бил той лекар или профан, да каже своето мне­ние за болестта, откъде е вероятно тя да се е появила и по какви причини тя според него е била толкова вирулентна, за да може да предизвика такива смущения в организма. Що се отнася до мен, то аз ще опиша само как тази болест се проявяваше; ще уточня признаците, които се наблюдават, за да може, ако тя отново се появи, като се възползуваме от това, че те са познати отпреди, да не бъдем изправени пред неизвестността. Ето какво аз ще опиша, тъй като сам съм боледувал и съм наблюдавал със собствените си очи и дру­ги болни.

    49. Тази година, както се признаваше от всички, се бе слу­чила най-незасегната от всички други болести. Предишните страдания обаче завършваха, като се превръщаха във въпросната болест. (2) Изобщо обаче нищо не отбелязваше настъп­ването на болестта: тя обземаше хората внезапно, тъкмо то­гава, когато те бяха напълно здрави. Най-напред им идваше висока температура в главата; очите се зачервяваха и възпаляваха; след това вътрешността, а именно гърлото и ези­кът започваха да кървят; дишането ставаше нередовно и зловонно. (3) След тези първи признаци се появяваха кихавица и хрипове; не много след това болестта попълзяваше в гърдите, където тя се съпровождаше със силна кашлица. Когато тя се спираше при сърцето, то се превърташе и вследствие на това идеха различни повръщания на сок от жлъчката, които от лекарите са означени с различни имена и са съпроводени със силни болки. (4) На мнозина им се повдигаше, без да повръщат, което предизвикваше силни спазми; при едни болни те преставаха веднага, а при други траеха много по-продължително. (5) При опипване отвън тялото не беше много топло и на цвят то не беше жълтеникаво, а жълтеникаво-оловено, покри­то с малки мехурчета и отоци. В своята вътрешност обаче болните горяха така от температура, че не можеше да тър­пят допира и на най-леките покривки и тъкани, а лежаха го­ли. И най-приятно им бе да се хвърлят в студена вода. И наистина  много от болните, когато никой не се грижеше за тях, постъпваха именно така: измъчвани от неутолима жаж­да, те скачаха в кладенците. Нямаше никакво значение, дали човек е пил повече или по-малко вода, резултатът беше все един и същ. (6) Към всичко това се прибавяха непрекъснатата невъзможност да се намери покой и безсънието. През цялото време, докато болестта беше в своята остра фаза, тялото не се изтощаваше; напротив, то проявяваше неочаквано необик­новено голяма резистентност спрямо страданията. Така по-го­лямата част от болните умираха било на седмия, било на де­ветия ден вследствие на вътрешната температура, без да са загубили всичките си сили; или пък, когато човек оцеляваше, болестта полазваше в чревния тракт, където тя причиняваше силни отравяния (улцерации) и течни диарии, тъй щото в повечето случаи болните умираха от изтощение вследствие на това. (7) И действително, болестта минаваше през цялото тяло, като начеваше отгоре, тъй като се установяваше най-напред в главата. И ако някой устояваше на нейните най-силни при­стъпи, то нейните поражения се проявяваха най-силно в крайниците. (8) Тя засягаше тогава половите органи, както и пръсти­те на ръцете и краката, като мнозина оздравяваха, като се лишаваха от тях, а някои други – като загубваха зрението си. Най-сетне пък други, даже в момента на своето оздравя­ване, загубваха напълно своята памет. Те не знаеха вече кои са и не разпознаваха повече и своите близки роднини.

    50. Думите са безсилни да опишат характерните черти на тази болест. Тя налагаше на онези, които бяха засегната от нея, едно изпитание, което превишаваше човешките сили. И една подробност показа особено ясно, че тази болест нямаше нищо общо с обикновените страдания и че тя се състои в то­ва, че макар множество тела да лежаха непогребани, птиците и четвороногите животни, които обикновено са склонни да ядат човешко месо, или не се приближаваха до тях, или пък, ако бяха вкусвали от тях, умираха. (2) Касае се действително за един факт, за който има доказателство, а именно, че този вид птици именно очевидно изчезна и не се показваше нито около труповете, нито никъде другаде. Що се касае пък до кучетата, които живееха в непосредствена близост до хората, тяхното поведение даваше още по-добра възможност да бъ­дат наблюдавани последиците от болестта.

    51. И така, като се оставят настрана много други необик­новени черти, които се проявяваха при отделните случаи на тази болест, такива бяха общо взето нейните специфични осо­бености. И никоя от обичайните болести не върлуваше пара­лелно с тази болест през указания период; а ако някоя от тези болести се появяваше, то тя завършваше в именно тази болест. (2) Едни от хората мряха поради липса на грижи за тях, а други – въпреки че бяха заобиколени с всевъзможни гри­жи. Нямаше, може да се каже, нито едно точно определено лекарство, което да помогне на тези, които го употребяваха: на едни то помагаше, а на други, напротив, вредеше. (3) Най-сетне никакъв човешки организъм, бил той силен или слаб, не бе в състояние да се съпротивява на болестта, която за­вличаше всички, независимо от всевъзможните режими, които някои от тях спазваха. (4) Най-лошо от всичко при тая болест бе обаче падането духом, което обземаше всеки, когато се почувствуваше, че се е заразил с тази болест. Заболелите хо­ра изпадаха веднага в отчаяние, като се отпускаха напълно и не се съпротивяваха на болестта; а също така и заразата, която се предаваше по време на взаимните грижи и сееше смърт сякаш в стадо добитък: това именно причиняваше най- голяма смъртност. (5) Ако ли пък от страх хората не желаеха да се доближават, помежду си, те загиваха изоставени. И така много къщи запустяваха, вследствие на това, че нямаше кой да се грижи за тях. Когато обаче хората се приближаваха до тях, загиваха, покосени от болестта, и особено онези хора, които желаеха да докажат своята привързаност и които смя­таха, че са длъжни да не се пазят, посещаваха своите приятели, докато в същото време самите техни близки роднини, смазани от бремето на сполетялото ги нещастие, не бяха по­вече в състояние да извършат ритуалното оплакване на онези, които си отиваха. (6) Онези обаче, които се бяха отървали от болестта, проявяваха по-голямо съчувствие към умиращите и болните, защото познаваха отпреди симптомите на болест­та и показваха вече повече смелост спрямо нея. И наистина болестта не поразяваше смъртно един и същи човек, когато го хващаше за втори път. А такива хора се облажаваха от другите, пък и самите те поради голямата си радост в мо­мента бяха обзети от суетната надежда, че за в бъдеще те няма да загинат вече от никаква друга болест.

    52. Освен постигналото ги бедствие, атиняните страдаха и от струпването в града на хора от полето; от това страдаха обаче не по-малко и самите бежанци. (2) И действително, тъй като липсваха къщи, които вследствие на лятната жега бяха задушни, морът ги косеше масово и напълно безредно; мър­твите и умиращите лежаха едни върху други. По улиците и край всички чешми се търкаляха  полумъртви, терзани от жажда. (3) Храмовете, в които бежанците се бяха настанили да живеят, бяха пълни с трупове, тъй като хората умирали там. Смазани от непосилното бедствие и като не знаеха какво ще стане с тях, хората престанаха да зачитат както божествените, така и човешките закони. (4) Нарушавани и потъпквани бяха всички свещени правила, които преди това се спазваха при погребения. Погребваха кой както можеше. И мнозина при­бягваха към такива начини на погребение, които бяха непри­стойни, а те бяха последица от липсата на необходимите съо­ръжения: толкова много мъртъвци имаше вече около тях. То­гава те се възползуваха от това, че някои други бяха издиг­нали клада за своите близки, и тогава те или поставяха тя­лото на своя мъртвец на кладата преди тях и я подпалваха, или пък, докато едно тяло изгаряше на кладата, те хвърляха върху него тялото на мъртвеца, което носеха, и изчезваха.

    53. Заедно с епидемията се проявиха в града и другите фор­ми на растящия морален безпорядък. Сега всеки се осмеля­ваше с по-голяма леснина да върши такива неща, на които той преди това се отдаваше скришно. Сега хората виждаха бързите обрати в положението на състоятелните хора, които умираха неочаквано, и как онези, които преди това не бяха притежавали нищо, наследяваха веднага техните богатства. (2) Затова и хората смятаха, че трябва да се отдават на бързи удоволствия и наслади, защото както техните собствени лич­ности, така и техните богатства им се струваха  ефемерни. (3) И никой вече нямаше желание да се измъчва предварително заради нещо, което му се виждаше красиво и възвишено, за­щото смяташе, че не е сигурно дали няма да загине, преди да го постигне. Непосредствената наслада и всичко онова, което беше резултат от нея, ето всички тези неща заеха мястото на красивото и полезното. (4) Боязънта от боговете или пък човешките закони, нищо вече не беше в състояние да ги въз­пре. От една страна, хората смятаха, че е все едно дали ще бъдат благочестиви или не, понеже виждаха, че всички заги­ваха еднакво, а в случай на престъпни деяния, никой не очак­ваше, че ще живее достатъчно продължително, за да може съдебният процес да се състои и за да може извършителят на простъпката да претърпи своето наказание. И всеки смя­таше, че е много по-тежка заплахата от онова наказание, на което той беше осъден, и преди то да се стовари над главата му, всеки мислеше, че е напълно нормално да вкуси нещо от живота.

    54. Толкова голямо беше бедствието, което бе сполетяло атиняните, и те изнемогваха, тъй като хората умираха в гра­да, а вън от градските стени земите им се опустошаваха. (2) Подложени на такова изпитание, хората естествено припом­няха старинни предсказания, а именно онзи стих, който, ако се вярва на думите на по-възрастните хора, някога в старо време бил рецитирай: (3) „Ще дойде дорийската война и заедно с нея чумата.“ Наистина във връзка с това между хората избухна спор: думата, която някога стояла в стиха, не била „чума" (на гръцки лоймос), а „глад" (на гръцки лимос). И все пак мнението, което естествено взело връх, било, че в случая, въпросната дума била епидемия (лоймос). Понеже хората създаваха и подреждаха своите спомени съобразно със своите патила; и струва ми се, че ако някога дойде друга дорийска война след тази, и че ако се случи така, че има глад, то естествено е, че в тази форма ще се произнася и стихът. (4) От друга страна, хората, запознати със събитията, пом­неха предсказанието, дадено на лакедемонците, когато те се допитали до божеството, дали трябва да воюват, а то им отговорило, че победата ще бъде тяхна, ако воюват с всички сили, и че самото то щяло да им помага[74]. (5) А изглежда, че и сегашните събития потвърждават точно предсказанието, за­щото болестта избухна веднага след нахлуването на пелопо­несците. А при това болестта не се разпространи в Пелопо­нес до такава степен, че да заслужава да се говори за това, а засегна най-много Атина и някои други особено гъсто на­селени области. Ето всичко, което се отнася до чумната епидемия.

    55. След като пелопонесците опустошили равнината, те се придвижили към областта, наречена Паралос[75] (крайбрежна), и стигнали чак до Лаврион[76], където се намират сребърните рудници на атиняните. Най-напред те опустошили земите, които са обърнати към Пелопонес, а след това и тия области, разположени срещу островите Евбея и Андрос. (2) Перикъл, кой­то по това време бил стратег, оставал на онова мнение, на което бил по време на предишното нахлуване, а именно – атиняните да не предприемат излаз срещу противника[77].

    56. През това време, докато пелопонесците след като опу­стошили равнината и навлезли в крайморската област, Пе­рикъл подготвял една експедиция със сто кораба, за да на­падне Пелопонес и след като приготовленията били завършени, той потеглил в открито море. (2) На корабите той взел със себе си четири хиляди атински хоплити и триста конници, на­товарени на кораби за превозване на конница, каквито тога­ва за пръв път били приспособени от стари плавателни съ­дове. В похода участвували и хиосци, и лесбосци с петдесет кораба. (3) Когато тая атинска войска потеглила, тя оставила пелопонесците в крайморската област на Атика. Като стигнали до Епидавър в Пелопонес, (4) атиняните опустошили голяма част от неговото землище и нападнали града, като се надявали да го превземат, но не успели. (5) След това, потегляйки с корабите си от Епидавър, те опустошили областите Трезенида, Халнада и Хермионида[78]. Всички тези области са разположени край брега на Пелопонес. (6) Тръгвайки от тях, те стиг­нали до Прасия, малко крайморско градче в Лакомия, опустошили част от неговото землище, превзели самото градче и го разрушили. След това те се завърнали у дома си. В Атика те вече не заварили пелопонесците.

    57. През цялото време, докато траяло присъствието на пе­лопонесците на атинска територия и експедицията по море на атиняните, болестта продължавала да взема жертви и в екс­педиционния корпус, и в града. Затова и се разправяло, че пелопонесците се оттеглили набързо от атинска територия, защото се уплашили от болестта, когато научавали от дезер­тьорите, че тя се е появила в града, а и самите те наблюдавали погребенията. (2) При това нахлуване обаче те останали в Атака най-дълго и опустошавали цяла Атика. Те пребивавали на атинска територия около четиридесет дни [79].

    58. През същото лято Хагнон, синът на Никий, и Клеопомт, синът на Клиний, които били стратези заедно с Перикъл, взели войската, която бил използувал преди това Перикъл, и потеглили веднага на поход срещу халкидците на тракийско­то крайбрежие и срещу Потидея, чиято обсада[80] все още трая­ла. С пристигането си атиняните докарали при Потидея об­садни машини и се опитвали да я превземат, като прилагали всевъзможни способи. (2) Те обаче не успели нито да завладеят града, нито да постигнат резултати, които да са достойни за цялата им подготовка. Болестта наистина пламнала и тук и изтощила напълно атиняните в този момент, като сеела смърт в редовете на техния експедиционен корпус. По този начин и атинските части, разположени тук преди това, които дото­гава били здрави, били заразени от отряда на Хагнон. Формион и неговите хиляда и шестстотин хоплити ги нямало вече на Халкидика[81]. (3) И така Хагнон се завърнал със своите кораби в Атина и от четирите хиляди хоплити загубил вследствие на болестта в продължение на около четиридесет дни хиляда и петстотин души. Предишните войски оставали по местата, за да продължат обсадата на Потидея.

    59. След повторното нахлуване на пелопонесците настъпи­ла промяна в настроенията на атиняните и особено когато тяхната територия била опустошена за втори път, пък и болестта и войната ги гнетели. (2) Те били озлобени срещу Пери­къл н го упреквали, че ги е убедил да воюват и че той е причина за бедственото положение, в което те били изпадна­ли. Склонни да се споразумеят с лакедемонците, те били изпратили при тях пратеници, без да постигнат някакъв ре­зултат. И като не знаели вече какво решение да вземат, атиняните се нахвърлили срещу Перикъл. (3) А Перикъл, като виж­дал, че те с мъка понасят своето положение и че вършат точно онова, което той очаквал, свикал народното събрание[82], тъй като все още бил стратег. Той искал да ги окуражи и като отстрани от техните души гнева, да ги направи по-при­мирителни и им вдъхне повече доверие. И така, той се изкачил на  трибуната  и  произнесъл  приблизително следната реч:

    60. „Аз очаквах да стана предмет на тези ваши прояви на гняв, понеже познавам техните причини и затова свиках съ­бранието, за да ви припомня някои неща и да ви направя мъмрене, било за това, че вие неоправдано се гневите срещу  мен, било за това, че падате духом пред злополучията. (2) Що се отнася до мен, аз мисля, че една държава служи по-добре на интересите на отделните хора, когато тя като цяло стои здраво на своите нозе, отколкото една държава, която облагодетелствува своите граждани, но като цяло е разклатена. (3) Понеже когато само един човек благоденствува, но неговото отечество загива, той не по-малко ще бъде повлечен в общата гибел; ако обаче един човек търпи злополуки в една благоденствуваща държава, то той има много повече изгледи да се избави от злощастието. (4) И щом като държавата е в състоя­ние да понася злополуките на отделните хора, а отделните лица са неспособни да понасят нейните злополуки, как е въз­можно ние всички да не я отбраняваме, а вместо това да се държим така, както вие се държите днес: разстроени от несретите, които са сполетели домовете ви, вие се отказвате да отстоявате общите интереси и едновременно с това отправяте оплаквания срещу мен, загдето ви посъветвах да воювате. Вие обаче отправяте оплаквания и срещу самите себе си, тъй като възприехте моето решение. (5) В моето лице обаче вашият гняв е насочен срещу един човек, който, както мисля, е не по-мал­ко способен да съди и обясни какво е нужно да се направи и който при това е патриот и безкористен. (6) Защото онзи, който е разсъдлив, но не може да изложи своите схващания ясно пред другите, той не се различава от оногова, който нищо не знае, а пък тоя, който притежава и двете качества, но е враж­дебно настроен срещу държавата, той не е в състояние да даде полезни съвети на своите съграждани; ако ли пък е бла­горазположен към нея, но е чувствителен към парите, то сама заради тях той може да продаде всичко. И така, след като се убедите, че аз притежавам въпросните качества в малко по-ниска степен от другите и по моя съвет започнахме войната, сега би било несправедливо да гледате на мен като на ви­новник.

    61. И наистина, ако за някого, който живее в пълно благополучие, стане въпрос за избор между мира и войната, то би било голямо безумие да воюва. Но ако е истина, че някой трябва или неизбежно да отстъпи и да се подчини на други, или пък с цената на рисковете да оцелее, то този, който бяга от опасността заслужава повече порицание от оногова, който ѝ се съпротивява мъжествено. (2) И така, що се отнася до мен, аз си оставам на същото мнение и не се отказвам от него. Вие обаче се променяте, понеже докато не бяхте сполетени от ня­каква беда, вие лесно се убеждавахте, а сега, когато сте подложени на изпитания, започвате веднага да съжалявате. Вследствие на вашето малодушие моите политически съобра­жения ви се струват неприемливи, защото вие вече всички сте огорчени от неуспеха, а все още ви липсва ясна представа за онова, което е от обща полза за всички. Под впечатлението на голямата промяна, която настъпи, и то така внезапно, ду­хът ви е понижен и вие не сте в състояние да държите твърдо на онова, което сте решили по-преди. (3) Понеже наистина гор­достта се сломява от онова, което е внезапно и неочаквано и което е най-малко съобразено с предвижданията. И именно това се случва с вас поради другите изпитания, а най-вече по-време на епидемията. (4) Необходимо е обаче, щото гражданите на една голяма (и мощна) държава, които са отгледани при подходящи възпитателни принципи, да са готови да понесат най-тежките изпитания и да не допуснат да се затъмни тех­ният престиж, понеже хората съдят еднакво строго за онзи, който се отказва от своя престиж поради мекушавост, както и, да мразят онзи, който от безочливост аспирира за престиж, въпреки че той не му подобава. Ето защо вие трябва да ос­тавите настрана личните си страдания и да се заемете със запазването на общите интереси,

    62. Вие се боите, че тази война ще ни наложи много тежки жертви, без посредством това тя да ни донесе повече предим­ства. Би трябвало обаче да ви бъдат достатъчни онези аргу­менти, които аз съм привеждал вече често при други обстоятелства, че подозренията ви са недостатъчно обосновани. Все пак аз ще ви разясня и това предимство, което вие притежа­вате от гледна точка на могъществото на вашата империя, над което вие, струва ми се, никога не сте се замисляли, пък и аз в предишните си речи не съм се спирал достатъчно на този въпрос. Това са огромните средства, с които вие разпо­лагате, за да осигурите вашето надмощие. Аз и сега не бих прибягнал до изтъкването на този аргумент, тъй като в него­вото използуване се съдържа известно самохвалство, ако не ви виждах, че сте обзети от една неуместна деморализация. (2) Така вие мислите, че властвувате само над съюзниците си, а аз твърдя, че от двата простора – земята и морето – които са предоставени за свободно ползуване, вие господствувате изцяло над единия от тях, и то не само върху онзи простор, който контролираме, но ако пожелаете, и над още по-голям. И в днешно време не съществува никой – нито персийският цар, нито някой народ, – който може да възпрепятствува вашите начинания по море при сегашната подготовка на вашата флота. (3) А това е такава сила, с която не може да се сравнява пол­зата от вашите жилища и земи, за които мислите, че сте по­несли големи загуби, като сте се лишили от тях. Не си струва да скърбите за тях повече, отколкото за някаква градинка, която служи за удоволствие или за драгоценно украшение. В сравнение с тая наша сила вие трябва да смятате, че това са незначителни загуби и че при свобода, ако успеем да я запа­зим, ние лесно ще си възвърнем всичко. А ако се подчиним на чужда власт, ще загубим, както обикновено става, и това, което по-рано сме придобили. Но така или иначе, ние не би­ва да се показваме двойно по-недостойни от бащите си, които не получиха тези блага от други, а ги спечелиха с усилен труд, запазиха ги и ни ги предадоха. По-срамно е да загубиш това, което имаш, отколкото да не успееш да спечелиш нищо. Ние трябва да потеглим на бой срещу врага не само с чув­ство на гордост, но заедно с това и с чувство на презрение към него. (4) Наистина гордостта може да се породи вследствие на несъзнателност, съпроводена от щастливата случайност и у страхливците, докато презрението към врага е присъщо на онзи, който по пътя на разума е уверен в себе си, че превъзхожда противника. (5) А тъкмо такъв е и случаят с нас. А що се касае до смелостта, при равни шансове разсъдливостта я подсилва, и това чувство се уповава по-малко на надеждата, чиято сила се проявява, когато положението е безизходно, отколкото на  разумната  преценка на  обстоятелствата, чиито признаци са една по-солидна основа за правилни предвиж­дания.

    63. Най-сетне държавата печели чрез своето властвуване престиж, с който всички вие се гордеете и който трябва да поддържате. Не избягвайте изпитанията, щом като не се от­казвате да се стремите към почести. И не мислете, че в слу­чая борбата се води единствено за това дали да бъдете роби, вместо да сте свободни. Касае се за загубата на една империя и да се изложите на риска, свързан с омразата, която сте си навлекли чрез своята империя. (2) И така, вие не можете да се откажете вече от тази империя, въпреки че и сега някой из­между вас вследствие на своите предпочитания за лично спо­койствие да си прави тези добродетелни планове. Отсега на­татък тази империя, която вие държите в свои ръце, предста­влява тирания, чието придобиване се смята за несправедливо, но нейното изоставяне е опасно. (3) Подобни граждани скоро би­ха могли да погубят една държава, ако им се удаде да при­влекат на своя страна и други граждани или пък ако даже биха могли да запазят своята независимост, като заживеят изолирано. Спокойствието в държавата не може да се запа­зи, без да се съчетае с решителността за действие. Робуването без рискове подобава не на една държава, която властвува като империя, а на такава държава, която е подвластна.

    64. А вие не се оставяйте да бъдете подведени от съветите на подобни граждани и не се гневете срещу мене, към когото сами вие се присъединихте, за да се вземе решение за война. Вие не бива да ми се сърдите, даже и ако нашите противни­ци, след като ни нападнаха, постъпиха така, както и трябваше да се очаква, след като вие отказахте да отстъпите пред тях. Вие не трябва да се гневите срещу мен, даже и ако свръх това, противно на нашите предвиждания, се прибави и тази епидемия, единственото събитие, което ние не очаквахме. Та­зи болест, аз зная добре, допринесе за това да ме мразите още повече, което, разбира се, е несправедливо, още повече, че, от друга страна, вие не бихте приписали като моя заслуга всеки неочакван успех, който бихте могли да постигнете. (2) Злините, които са изпратени от божествата, трябва да пона­сяте като неизбежни, а онези, причинени от враговете – с мъжество. Такива бяха по-рано обичаите на тая държава и вие днес не бива чрез своите постъпки да им слагате препятствия. (3) Разберете, че тази държава се радва на най-висока репутация в целия свят, защото не се поддава на нещастията и че тя не е направила по време на война най-големи разходи по отношение на хора и на усилия. По този начин тя е при­добила най-значителната сила до наши дни и за която идните поколения, въпреки че сега понякога ни се случва да се поогънем малко (впрочем всичко на този свят подлежи на упа­дък), ще пазят спомена вечно, че елини са имали над други елини една толкова голяма власт като нашата, че ние сме устоявали през време на най-важните войни както срещу всички здраво обединени противници, така и срещу всеки против­ник поотделно и че сме живели в град, който се отличава с най-голямо изобилие на всичко и който е най-голям. (4) Лениви­ят, който обича спокойствие, може би ни упреква за тези на­ши качества. Но този, който обича труда, ще ни възхвалява, а ако някой не може да спечели колкото нас, ще ни завижда. (5) Нас ни мразят и ние сме неприятни, това се е случвало с всички, които са се стремели да властвуват над други. Но он­зи, който се стреми към нещо велико и с това си навлича ом­раза, той постъпва правилно, защото омразата не трае дълго, а блясъкът на настоящето и славата на бъдещето остават вечно в паметта на хората. (6) Що се отнася до вас, умейте да пред­виждате едно славно бъдеще и едно неопетнено със срам на­стояще, спечелете с присъщото си стремително усърдие и две­те неща! Не влизайте в преговори[83] с лакедемонците и не се показвайте, че сте изтощени от сегашните изпитания, защото най-силни са тези държави и отделни лица, чийто морал е най-малко засегнат от нещастията и които проявяват в своя­та дейност най-голяма издръжливост”.

    65. Ето какво казал по същество Перикъл. Той се опитал да укроти гнева, който атиняните проявявали срещу него и да отклони техните мисли от изпитанията на настоящия момент. (2) Народното събрание могло да бъде убедено и атиняни­те се отказали да изпращат повече пратеници в Спарта, а военните усилия били удвоени. И те (атиняните) в името на държавните интереси се вслушали в думите му и повече не изпращали пратеници при лакедемонците, а започнали да се проявяват като по-решителни по отношение на войната. Лич­но обаче те продължавали да скърбят поради постигналите ги нещастия — простият народ, защото загубил и малкото, което имал, а богатите, защото загубили хубави неща в раз­кошно обзаведените си къщи по селата, а най-вече, защото вместо мир имало война. (3) Все пак гражданите не престанали да се сърдят на Перикъл, докато не го наказали с парична глоба[84]. (4) Не много след това обаче, посредством една проти­воположна мярка, според както народът обикновено обича да прави, атиняните отново го избрали за стратег, поверили му всички държавни дела, понеже, от една страна, били вече по-малко чувствителни към личните си загуби, за които всеки продължавал да скърби, а, от друга страна, защото смятали, че за нуждите на държавата изобщо той е най-способният човек. (5) И действително през цялото време, докато Перикъл стоял начело на държавата и имало мир, той я ръководел с умереност и бдял над нейната сигурност. Именно по негово време тя станала велика държава и когато започнала война­та, изглежда, че той и тогава съумял да схване кои са ресурсите на нейното могъщество. (6) Перикъл преживял от войната само две години и шест месеца и когато умрял[85], предвижда­нията му относно войната се потвърдили с още по-голяма сила. (7) Той отстоявал схващането[86], че атиняните ще победят във войната, ако запазят едно изчаквателно положение, ако пола­гат грижи за своята флота, ако не се стремят по време на войната да разширяват своята империя и не излагат държа­вата на опасност. Атиняните обаче вършили тъкмо обратното на всичко това. Много въпроси, които изглеждало, че не се отнасят до войната, те решавали съобразно със своите лични амбиции и като гледали собствената си изгода, но всъщност решавали тези въпроси често във вреда на самите себе си и на своите съюзници. Когато тези начинания излизали успеш­ни, те носели почести и предимства по-скоро за отделните граждани, но при неуспех във време на война те се оказвали гибелни за държавата. (8) Причината за споменатите промени беше следната. Тя се състои в това именно, че Перикъл раз­полагаше с авторитет благодарение на уважението, на което той се радваше и на своите интелектуални качества и освен това, свръх всичко друго, на своята очевидна неподкупност. Освен това той, макар и да се отнасяше към народните маси либерално, ги държеше в свои ръце и вместо да се остави да бъде направляван от тях, всъщност той ги водеше. И поне­же той не дължеше своите парични средства на незаконни из­точници, той никога не се обръщаше към народа така, че да му достави удоволствие, а напротив, използваше престижа, с който разполагаше всред народа, щото той можеше да стиг­не дотам, че да предизвика неговия гняв, като се противопоставяше на неговите желания. (9) Във всеки случай всеки път, когато Перикъл виждаше, че атиняните проявяват неуместно една неумерена самоувереност, той ги сплашваше посредст­вом тревожни речи, и, обратно, когато забелязваше, че те са се поддали на неразумни страхове, той умееше да им възвър­не тяхната самоувереност. Демокрация съществуваше само на думи, (10) а всъщност това беше власт на първия гражданин в държавата. Противно на това положение, хората, които го наследиха, бяха по-скоро равни помежду си и всеки едни от тях аспирираше за първото място; ето защо те се стремя­ха да се докарат на народа и дори му предадоха ръководството на държавата. (11) От това произлязоха всички грешки, които може да се очакват от един такъв важен град, застанал на­чело на една империя, и между другото и експедицията по море срещу Сицилия. И все пак този поход завърши с неус­пех не толкова поради това, че се подценяваше противникът, срещу когото се предприемаше походът, колкото поради по­ведението на онези, които бяха наредили похода. Вместо да подпомогнат чрез своите по-нататъшни решения войските от експедиционния корпус, тогавашните атински ръководители бяха погълнати от своите лични сплетни кой да се добере до ръководството на народа. Така те отслабиха положението на войската и чрез взаимните си кавги внесоха за пръв път безпорядък и в управлението на държавата. (12) Въпреки поражение­то в Сицилия, което засегна заедно с другите ресурси и ос­новното ядро на флотата, и въпреки междуособиците, които отсега нататък царяха в града, атиняните издържаха все пак в продължение на още десет години срещу предишните си противници, чийто брой бе увеличен от действуващите заедно с тях сицилийци, както и срещу все повече растящото мнозин­ство на своите съюзници, които отпаднаха от тях. Към това следва да се добави и помощта по-късно на Кир, сина на пер­сийския цар, който снабдяваше пелопонесците с парични сред­ства за тяхната флота. Атиняните не се огънаха обаче, освен пред ударите, които те сами си нанесоха вследствие на своите  вътрешни борби и междуособици. (13) Вижда се следователно, че ресурсите, с които разполагаха атиняните, бяха предостатъч­ни, за да оправдаят предвижданията на Перикъл, който беше на мнение, че Атина може да победи много лесно във война­та, като воюва само срещу пелопонесците.

    66. През това лято лакедемонците и съюзниците им със сто кораба предприели поход срещу остров Закинт, който е раз­положен срещу Елида. Жителите му, колонисти, произхождащи от пелопонеските ахейци, били в съюз с атиняните. (2) С ко­рабите отплували и хиляда лакедемонски хоплити, а наварх[87] бил спартанецът Кнем. Те извършили десант и опустошили голяма част от острова, но понеже закинтийците не се под­чинили, лакедемонците отплували обратно.

    67. В края още на същото лято коринтянинът Аристей тръг­нал заедно с лакедемонците Анерист, Николай, Пратодам и Тимагор от Тегея и аргосеца Полис, като частно лице[88], и отишли в Азия при персийския цар, с цел да го убедят да им помогне с пари и да участвува заедно с тях във войната. По пътя си най-напред те се отбили в Тракия при Ситалк, сина на Терес, за да го убедят, ако могат, да се откаже от съюза си с атиняните и освен това да потегли на поход към Потидея, където атинската войска обсаждала града. След това оттук те се готвели с негова помощ да се прехвърлят отвъд. Хелеспонта при Фарнак[89], сина на Фарнабаз, който трябвало да ги отправи при персийския цар. (2) По това време при Ситалк[90] се намирали атинските пратеници Леарх, син на Калимап, и Амейниад, син на Филемон. Те убедили Ситалковия син Садок, който бил станал вече атински гражданин[91], да им предаде пелопонесците и с това да им попречи те да оти­дат при царя през морето и чрез своята акция да увредят интересите на една държава[92], която била и негова. (3) Садок се съгласил и когато пратениците се отправили през Тракия към. кораба, с който смятали да минат Хелеспонта, той наредил да ги задържат, преди да са се качили. За тая цел той из­пратил заедно с Леарх и Амейниад няколко свои хора и им наредил да предадат пратениците на атиняните. Те ги взели и ги отвели в Атина. (4) С пристигането им атиняните се упла­шили да не би Аристей отново да им се изплъзне и да им причинява още по-големи злини, защото знаели, че и по-рано той бил виновникът за всичко, което се било случило в Потидея и на крайбрежието на Тракия. Затова и те още същия ден убили без съд всички пратеници, ако и те да искали да кажат нещо, и ги хвърлили в пропастта[93]. Те ги наказали. така, защото искали да отмъстят за това, което и лакедемонците били извършили, като заловили и избили атинските и съюзнически търговци, които пътували със своите кораби; край Пелопонес и ги хвърлили в пропастта. Впрочем още от началото на войната лакедемонците избивали като неприяте­ли всички, които залавяли в морето, и тия, които били съюз­ници на атиняните, и тия, които не принадлежали към нито една от воюващите страни.

    68. По същото това време, още в края на лятото, самите ампракийци и мнозина от варварите, които те били свикали под оръжие, потеглили на поход срещу амфилохийския Аргос и срещу останалата част от Амфилохия. (2) Ето обаче къде се корени началото на враждата на ампракийците срещу жителите на този Аргос. (3) Амфилох, синът на Амфиарей[94], след като се завърнал у дома си от Троянската война и не харесал по­ложението в Аргос, завладял амфилохийския Аргос и цяла Амфилохия, разположена край Ампракийския залив, като нарекъл града Аргос, (4) т. е. със същото име на своята първоначална родина. Този град бил най-големият в Амфилохия и жителите му били най-силни. (5) Много поколения по-късно обаче, притиснати от злополуки, амфилохийските аргосци поканили да се присъединят към тях ампракийци, които били непосред­ствени съседи на Амфилохия. Тогава именно ампракийците усвоили гръцкия език, който те говорят днес и който те заимствували от ампракийците, които се присъединили по спо­менатия начин към тях. Останалите жители на Амфилохия обаче са варвари. След известно време обаче ампракийците прогонили аргосците и завладели града само за себе си. (6) След като това станало, амфилохийците признали върховенството на акарнанците[95] и заедно с тях повикали на помощ атиняни­те, а те им изпратили стратега Формион заедно с тридесет кораба. (7) С пристигането на Формион те превзели Аргос, пре­върнали в роби ампракийците, а амфилохийци и акарнанци заселили съвместно града. (8) След това за пръв път между ати­няните и акарнанците бил сключен военен съюз. (9) Що се отна­ся до ампракийците, тяхната вражда води началото си от въпросното заробване. По-късно, по време на тая война, те предприели споменатия поход със своите войски, придружа­вани от хаоните и от някои други от съседните варвари. При­ближавайки се към Аргос, те овладели неговата територия, но самия град не могли да превземат въпреки своите при­стъпи срещу него. Тогава те се завърнали у дома си и се разотишли по племената си. Всички тези събития станали през това лято.

    69. През следващата зима[96] атиняните изпратили около Пе­лопонес двадесет кораба под командата на Формион. Изпол­зувайки като база Навпакт[97], стратегът охранявал, щото никой да не може да излезе или да влезе в Коринт и в Крисейския залив[98]. Други шест кораба начело със стратега Мелесандър тръгнали към Кария и Ликия[99], за да съберат пари от тамош­ните жители и да не позволяват на пиратите от Пелопонес, изхождайки оттук, да нанасят щети на товарните кораби, които пристигали от Фасеида[100], от Финикия и от съседните крайбрежни области. (2) Мелесандър обаче, който дебаркирал с една войска, съставена от атински и съюзнически части, и навлязъл в Ликия, бил убит и загубил част от тази армия, като претърпял поражение в боя.

    70. През същата зима потидейците не били в състояние да издържат повече обсадата. Нахлуванията на пелопонесците в Атика нямали никакъв ефект, за да предизвикат отзоваването на атинския корпус (от Потидея). Заедно с това хранителните припаси в града липсвали и обсадените били принудени в свое­то бедствено положение да прибегнат до много крайности, за да се нахранят, а някои били започнали даже да се изяждат помежду си. При тези условия те направили предложение, с цел да се сключи споразумение, на атинските стратези, на което било поверено ръководството на военните операции срещу Потидея, а именно на Ксенофонт, син на Еврипид, Хестиодор, син на Аристоклид и на Фаномах, син на Калимах. (2) Атинските военачалници приели предложението, защото виждали тег­лото на собствената си войска при суровите климатични ус­ловия и защото Атика била вече изразходвала за обсадата две хиляди таланта. (3) Потидейците капитулирали при следни­те условия: да напуснат града всички мъже, жени и деца и помощните им войски, мъжете с по една дреха, а жените с по две и с малка определена сума за из път. (4) Според договора те се пръснали из градовете на Халкидическия полуостров и къ­дето могли. Атиняните обаче обвинили стратезите, че склю­чили споразумение, без да искат тяхното съгласие, защото те смятали, че са завладели града, както те желаели. След то­ва изпратили в Потидея колонисти измежду своите съграждани и ги заселили там. (5) Това станало през зимата, с която завършила втората година от войната, която е описал Тукидид.

    71. На следното лято пелопонесците и съюзниците им не нахлули в Атика, а предприели поход срещу Платея[101]. Пред­вождал ги лакедемонският цар Архидам, син на Зевксидам. Той разположил войските си на позиции и се готвел да за­почне да опустошава страната. Платейците изпратили веднага при него пратеници, които му  предали следното послание: (2) „Архидаме и вие лакедемонци, не е справедливо от ваша стра­на и не е достойно нито за вас, нито за вашите бащи, от кои­то произхождате, да нахлувате с войски на платейска тери­тория. Лакедемонецът Павсаний, синът на Клеомброт, след като някога освободи Елада от персите заедно с елините, кои­то пожелаха да поемат ведно с него опасността от битката, която се разигра у нас[102], извърши на площада в Платея жер­твоприношение на Зевс освободителя и като призова за сви­детели всички съюзници, предостави на платейците земята и техния град да ги владеят самостоятелно и никой никога да не воюва срещу тях с цел да им нанася щети или да ги за­робва. В противен случай присъствуващите тогава съюзници задължаваха да ни защищават според силите си. (3) Ето защо ни дадоха вашите бащи като награда за храбростта и пламенното ни усърдие, проявени в онези опасни времена. А вие вършите сега тъкмо противното: заедно с тиванците, нашите най-големи врагове, вие идвате в нашите земи да ни поробите. (4) Ние призоваваме за свидетели боговете, които тогава са присъствували при полагането на клетвите, а също и боговете на вашите бащи и нашите родни богове и ви приканваме да не опустошавате платейската земя, да не нарушавате клет­вите и да ни оставите да живеем като автономни, така както някога е отсъдил Павсаний."

    72. След като платейците казали всичко това, Архидам им отговорил така: „Вие, платейци, говорите правдиво, ако дела­та ви отговаряха на вашите думи. Бъдете си автономни, както това е предвидил във ваша полза Павсаний, но допринасяй­те и за освобождаването и на други елини, които някога са участвували в опасностите и са положили клетва заедно с вас, а сега се намират под властта на атиняните. Тази голя­ма военна подготовка и война става за освобождаването имен­но на тия и на другите. Вземете и вие най-дейно участие в това освобождение и останете верни на положените клетви. А ако не желаете, стойте настрана и си владейте имотите, как­то и по-рано сме ви предлагали, живейте в мир, не се присъе­динявайте към никоя от воюващите страни и смятайте за приятели и едните, и другите, но не влизайте в съюз с никого с цел да воювате. (2) Това за нас ще бъде достатъчно." Това казал Архидам. Като си взели  бележка от неговите думи, пратениците на платейците се завърнали в града, уведомили народа за предложенията на Архидам и след това му отгово­рили, че за платейците е невъзможно да изпълнят исканията му без съгласието на атиняните, защото жените и децата им били при тях, и че се страхували за съдбата на своя град да не би, след като пелопонесците се оттеглят, да дойдат ати­няните и да не им позволяват да изпълнят направените им предложения или пък да не би тиванците отново да се опитат да завземат техния град, ако платейците дадат клетва за приятелство и на двете воюващи страни. (3) Архидам обаче, за да ги успокои, им отговорил следното: „Е добре тогава, пре­дайте на нас, лакедемонците, вашия град и вашите жилища» посочете ни границите на вашата територия, пребройте плод­ните си дървета и всичко друго, което може да се брои, а са­ми се преселете, където искате, докато трае войната. Когато тя завърши, ние ще ви върнем това, което ще получим от вас. Дотогава ще го държим на съхранение, ще обработваме ва­шите земи и ще ви внасяме рента, каквато смятаме, че ще ви бъде достатъчна."

    73. А пратениците, като го изслушали, отново се завърнали в града. След като се посъветвали с народа, те отговорили, че най-напред желаят да уведомят атиняните за това, което им се предлага, и че ако ги убедят, били готови да постъпят така, а дотогава ги молели да сключат примирие и пелопо­несците да не опустошават техните земи. Архидам спазвал примирието през дните, в които можело да се очаква, че пра­тениците ще се завърнат от Атина, и не опустошавал земите им. (2) Платейските пратеници,  които отишли при атиняните, след като се съветвали с тях, се завърнали обратно и съобщили на съгражданите си следното: (3) „Платейци – казали им атиняните, – още от времето, преди да ви станем съюзници, ние не сме допускали да бъдете обиждани, не ще допуснем и сега и ще ви помагаме според силите си. Ние ви молим в името на клетвите, с които са се клели вашите бащи, да не внасяте никакви промени в нашия съюз."

    74. Въз основа на доклада на своите пратеници платейците решили да не изменят на атиняните, а ако трябва, да поне­сат зрелището, което представлявало опустошаването на тех­ните земи, и да изтърпят всичко друго, което би им се случи­ло. Те решили никой да не излиза от града, а от стените да съобщят на лакедемонците, че им е невъзможно да направят това, което им предлагат. (2) От този момент насетне  цар Ар­хидам, след като получил този отговор, започнал да призова­ва местните богове и херои, като отправил следната молитва към тях: (3) „Вие, богове и херои, които сте пазители на платейската земя, сте свидетели, че ние още в началото, когато платейците нарушиха общата клетва на нашите предшестве­ници, не нападнахме несправедливо тая земя, в която нашите бащи с молитвите си към вас победиха персите и в която зе­мя вие бяхте благосклонни към елините в борбата. Сега съ­що така това, което ще можем да направим, няма да бъде несправедливо; направихме им много и разумни предложе­ния, но не получихме подобаващ отговор. Дайте ни тогава сво­ето милостиво съгласие да бъдат наказани тия, които първи са извършили неправда, а наказанието да наложат тия, които са готови да действуват съобразно с всички правила."

    75. След като призовал така боговете за свидетели, Архи­дам пристъпил със своята армия към военни действия. Най-напред войниците оградили града с палисада от дървета, кои­то отсекли, така че никой да не може да излезе от него. След това те започнали да издигат срещу града землен насип, тъй като се надявали, че Платея бързо ще бъде превзета, понеже във военните действия участвувала многобройна войска. (2) С дърветата, които те секли на Китерон[103], те направили една обшивка от двете страни на насипа, като поставяли дъските на кръст и получили по тоя начин нещо като стена, която да задържа насипа, за да не се смъква много. (3) А вътре над на­сипа те натрупали клони, камъни, пръст и всичко друго, което могло да се натрупа, за да се получи ефикасно една плътна маса. Пелопонесците работили седемдесет дни и нощи непре­къснато, разпределени на смени така, че докато едни носели пръст, другите спели и се хранели. Спартанските военачални­ци заедно с командирите на отрядите на отделните съюзни държави принуждавали войниците да работят. (4) А платейците, като виждали как насипът се издига, сковали една дървена стена и я поставили върху своето собствено укрепление там, където срещу него бил издиган насипът, и започнали да го запълват с кирпичи, смъквани от съседните къщи. (5) За връзки те използували греди и поради това постройката, макар и ви­сока, била устойчива. Тя била покрита със сурови и с обра­ботени кожи, така че както работниците, така и дървените части на стената били защитени срещу хвърляните запалителни стрели. (6) Стената се издигнала на голяма височина, но и насипът срещу нея растял не по-бавно. Тогава платейците измислили следното: те пробили част от своята стена там, къ­дето неприятелското укрепление се допирало до нея, и започ­нали да внасят пръстта в града.

    76. Когато пелопонесците забелязали това, те започнали да пълнят кошове, изплетени от тръстика, с глина и да ги хвър­лят в дупката на насипа, за да не може той да се слегне и платейците да не могат да го отнесат в града, както пръстта. (2) Натъквайки се в случая на препятствие, платейците се отка­зали от тази своя маневра, но прокопали от града подземна галерия, насочвайки я въз основа на измервания и изчисле­ния под укреплението, и отново започвали да измъкват отдо­лу насипаната пръст. Дълго време онези отвън не забелязва­ли нищо така, че ако и да продължавали да насилват пръст, те не постигали нищо, защото платейците изнасяли отдолу пръстта и насипът постоянно се слягвал в празното пространство, което се образувало от изнесената пръст. (3) Все пак платейците се страхували, че понеже били малко на брой, няма­ло да могат да издържат обсадата срещу многочисления не­приятел, и затова измислили допълнително следната тактика: те престанали да работят на голямата постройка върху кре­постната стена срещу земленото укрепление. Вместо това, ка­то започнали от двете страни на ниската част от стената, из­градили навътре в града във вид на полумесец нова стена, която не била по-висока от останалата. Тяхната цел била, в случай че голямата крепостна стена бъде овладяна, тази сте­на да може да удържи и противникът да бъде принуден от­ново да насипва пръст пред нея. И понеже стената щяла да бъде строена навътре в града, противникът щял да бъде при­нуден да полага двойни усилия и да бъде изложен още повече на нападения от две страни. (4) Едновременно с насипването на пръстта пелопонесците докарали срещу града и стенобитни машини (тарани)[104]. Една от тях, изкачена върху землено­то укрепление срещу голямото дървено съоръжение, разтър­сила силно значителна част от него и изплашила платейците. Други машини, които били поставени на други пунктове сре­щу крепостната  стена, платейците омотавали в подвижни примки и така отклонявали техните удари. Освен това те провисвали на издадените вън от стените греди завързани с големи железни вериги за двата им края огромни дънери, из­тегляли ги нагоре косо край стената и там, където стенобитната машина се насочвала, за да нанесе удар, те спускали дънера върху отпуснатите вериги, които те вече освобожда­вали, и падащият с цялата си тежест дънер отчупвал главата на тарана.

    77. След това пелопонесците, като видели, че стенобитните машини се оказали безполезни и че срещу земленото укреп­ление се издигало друго укрепление, се убедили, че с разпо­лагаемите средства за упражняване на натиск няма да могат да завладеят града. (2) Ето защо те започнали да се готвят да издигнат около него обсадни стени. Но преди това те решили да опитат огъня и да видят, ако могат при благоприятен вя­тър да подпалят града, още повече, че той не бил голям. Из­общо те търсели всевъзможни начини, за да могат някак си да накарат града да се предаде без обсада. (3)За целта те надонесли снопове пръчки и ги нахвърлили от земленото укрепление най-напред в пространството между външното лице на стената и укреплението. Понеже с трупането на пръчките би­ли заети много хора, пространството било запълнено бързо. Тогава те започнали да хвърлят колкото е възможно по-отвисоко снопове съчки от укреплението в самия град, а след това хвърлили огън със сяра и смола и подпалили съчките. (4) Избухнал такъв пожар, какъвто никой дотогава не бил виж­дал, причинен от човешка ръка. Наистина дърветата в пла­нините при триенето на клоните им от силата на вятъра често се подпалват и пламват. Този пожар обаче бил наистина ог­ромен и насмалко щял да погуби платейците, които били избягнали толкова други опасности. (5) До един обширен район в града те вече не могли да се приближат и ако духнел над града благоприятен вятър в тази посока, както се надявали противниците, за платейците нямало да има спасение. (6) Но, както се разказва, тъкмо по това време завалял силен дъжд, придружен с буря, и угасил пожара, като по този начин той ги избавил от тази опасност.

    78. След като пелопонесците претърпели неуспех и в това свое начинание, те разпуснали по-голямата част от войска­та, а с останалата започнали да изграждат около града об­садна стена, като разпределили терена между контингентите на отделните съюзни градове. (2) От двете страни на стената имало ров, от пръстта на който те приготовлявали кирпичите. Когато при изгряването на Арктур[105] всичко било вече завър­шено, пелопонесците оставили стража за охраната на поло­вината от стената – другата половина я охранявали беотийците – и се оттеглили с войската, като всички се разотишли по своите градове. (3) Платейците още преди това били изпра­тили в Атина децата, жените и старците и всички, които не били годни за война, като в града останали обсадени чети­ристотин души, двеста атиняни и сто и десет жени, които им  приготовлявали яденето. (4) Толкова били всички жители, които се оказали в обсадата. В крепостта нямало никой друг, нито роб, нито свободен. Такива били условията, при които била организирана обсадата на Платея.

    79. През същото това лято едновременно с похода срещу Платея по време на зреенето на житата атиняните с две хиляди свои хоплити и двеста конника потеглили на поход сре­щу халкидците на брега на Тракия и срещу ботиейците. (2) Предвождал ги Ксенофонт, син на Еврипид, заедно с още двама стратези. Като стигнали до града Спартол в Ботиея, те за­почнали да опустошават нивята. Атиняните мислели, че гра­дът ще им бъде предаден от някои, които действували отвът­ре, но други граждани, които били против това, изпратили в Олинт пратеници и оттам дошли да ги охраняват хоплити и друга войска. Когато тази войска излязла от Спартол, атиняните влезли в бой с тях край самия град. (3) Халкидските хоп­лити, а заедно с тях и някои от съюзниците им, били разбити от атиняните и започнали да се оттеглят в Спартол. Халкид­ските конници обаче и лековъоръжените войски взели връх над конницата на атиняните и лековъоръжените им отряди. (4) Атиняните разполагали с малко пелтасти, които били дошли от областта, наречена Крусида[106]. (5) Едва що завършила битка­та, и от Олинт пристигнали на помощ други пелтасти. Когато леко въоръжените войски на Спартол ги съзрели, те, окуражени от тяхната помощ, пък и от мисълта, че те и в предиш­ното сражение не били разбити, атакували отново атиняните заедно с халкидските конници и с пристигналите на помощ войници. (6) Атиняните се оттеглили към двата отряда, които били оставили при своя обоз. Преди това, когато атиняните нападали, халкидците отстъпвали, а сега, когато атиняните отстъпвали, неприятелите ги преследвали упорито и ги обсип­вали с копия. Препускайки на конете си, халкидските конни­ци също нападали атиняните там, където смятали, че е необ­ходимо, и всявайки страх всред тях, обърнали ги в бягство и ги преследвали на голямо разстояние. (7) Атиняните избягали в Потидея, а след това, като получили по споразумение своите убити, се завърнали с останалата войска в Атина. Те били загубили четиристотин и тридесет души убити и всички стра­тези. Халкидците и ботиейците издигнали трофей, прибрали своите убити и се разотишли по градовете си.

    80. Наскоро след тези събития през същото лято ампракийците и хаоните в желанието си да завладеят цяла Акарнания и да я откъснат от Атина убедили лакедемонците да подготвят съюзна флота и да изпратят в Акарнания хиляда хоплити. Те ги уверявали, че ако лакедемонците дойдат с ко­рабите и пешата си войска, то заедно с тях те лесно щели да овладеят Акарнания, защото акарнанците, които живеели да­леч от морето, нямало да могат да се притекат на помощ на своите едноплеменници и щели да покорят островите Закинт и Кефаления, така че атиняните нямало да могат да се движат с корабите си така лесно около Пелопонес. (2) Те твърдели, че имало надежда да завладеят дори и Навпакт. Лакедемонците приели предложението и изпратили веднага Кнем, кой­то бил още наварх, с хоплити на малък брой кораби. Те заповядали на съюзната флота да се приготви и да отплува, колкото е възможно по-бързо за Левкада[107]. (3) А коринтяните помагали най-ревностно на ампракийците, защото те били техни колонисти. Флотата на Коринт, Сикион и на съседните области все още се готвела, когато корабите на Левкада, Анакторион и Ампракия[108] пристигнали по-рано в Левкада и ги чакали там. (4) Кнем и хилядата хоплити преплували на отсрещ­ния бряг[109] незабелязано от Формион, който охранявал около Навпакт с двадесет атически кораба[110], и започнали да се гот­вят за поход по суша. (5) При него от страна на елините се яви­ли ампракийците, анактаройците и левкадците и хилядата не­гови пелопонесци, с които дошъл. От страна на варварите дошли хиляда хаони, които нямали царе; предвождали ги Фотий и Никанор, хора от княжески род, избрани за коман­дири за една година. (6) Заедно с хаоните в похода щели да уча­ствуват и теспротийците, които също нямали царе. Командир на молосите и атинтаните бил Сабилинт, настойник на цар Тарипс, който тогава бил още дете, а на паравеите[111] – тех­ният цар Ороид. В похода заедно с паравеите под предводителството на Ороид участвували и хиляда орести, над които царувал Антиох, и то с негово съгласие. (7) Пердика също изпра­тил тайно от атиняните хиляда македонци, които обаче пристигнали по-късно. С тази войска потеглил Кнем, без да из­чака флотските сили на Коринт. (8) На път през земите на амфилохийския Аргос те опустошили Лимнея, неукрепено сели­ще. След това стигнали до Стратос, голям град в Акарнания, като смятали, че ако завладеят най-напред него, останалите земи ще им се подчинят лесно.

    81. Когато акарнанците узнали, че в земите им е нахлула многобройна войска и че от морето също ще се явят неприя­тели с кораби, те не се обединили, за да си помагат, а всяко селище си охранявало своето землище. Те изпратили при Фор­мион пратеници с молба да ги защити. Формион обаче им отговорил, че не може да остави Навпакт без охрана, тъй ка­то от Коринт се готвела да отплува неприятелската флота. (2) Между това пелопонесците и съюзниците им се разделили на три отряда и се насочили към града на стратийците с цел, ка­то се разположат на лагер близо до него, да го склонят с уве­щания да се предаде, а ако не успеят, да овладеят крепостта със сила. (3) Центъра на походната колона заемали хаоните и другите варвари, вдясно от тях били левкадците и анакторийците със своите съюзници, а отляво – Кнем с пелопонес­ците и ампракийците. (4) Между отрядите имало голямо раз­стояние и понякога те дори не се виждали едни други. Елин­ските войски се движели в редици и докато се разположат на стан на удобно място, били постоянно нащрек. Хаоните пък, напротив, изпълнени със самоувереност и смятани от местни­те жители за най-войнствени, не дочакали да се разположат на лагер, а заедно с другите варвари се спуснали стремително напред, като смятали само още с първия си набег да завладеят града и това да бъде само тяхна заслуга. (5) Когато стратийците забелязали, че отрядът на хаоните се приближава, и смятали, че ако могат да го разбият, както се е отделил, ели­ните няма да продължат вече своето настъпление при същите условия, те устроили засада с предни постове в околностите на града и когато хаоните се приближили, те ги нападнали от предните постове, като едновременно с това предприели излаз от града. (6) Изпаднали в панически ужас, те претърпели по­ражение, като мнозина от тях били избити. А когато другите варвари видели тяхното поражение, и те престанали да се съпротивяват и се объркали в бягство. (7) И в двата стана на ели­ните[112] не се разбрало нищо за битката, защото отрядът на варварите бил отишъл много по-напред. Елините мислели, че варварите бързат да заемат удобно за стан място. (8) Когато обаче варварите при своето отстъпление се юрнали към тях, съединили двата стана, а след това останали на място, без да предприемат през деня нещо. Статийците, които още не били получили колективно подкрепления от другите акарнанци, не влезли в близък бой с елините, а ги обстрелвали от­далеч с прашки и ги поставяли в невъзможност да извършат и най-малкото движение, без да надянат цялото си въоръ­жение. Акарнанците се славят като отлични прашкари.

    82. С настъпването на нощта Кнем бързо се оттеглил с вой­ската към реката Анап, която отстои на осемдесет стадии от Стратос. На другия ден той получил въз основа на споразу­мение своите убити и заедно с притеклите му се на помощ от приятелство към него ойниади се оттеглил на тяхна тери­тория, преди да е пристигнала колективната помощ от Стра­тос. А от Ойниада[113] всички се разотишли по домовете си. Жителите на  Стратос издигнали трофей в чест на битката срещу варварите.

    83. Що се отнася пък до морските сили от Коринт и от другите съюзници около Крисейския залив, които трябвало да отидат на помощ на Кнем, за да не могат акарнанците от крайбрежието да помагат на тия от вътрешността, те не при­стигнали. Приблизително през същите тия дни, когато се во­дела битката при Стратос, корабите били принудени да вля­зат в морска битка с Формион и с двадесетте атински кораба, които стоели на вахта недалеч от Навпакт. (2) Формион ис­кал да ги нападне в открито море и затова ги дебнел дали, като се движат край брега, няма да излязат от залива. (3) Коринтяните и съюзниците им обаче, като се движили към Акарнания, не се били подготвили за морска битка, а по-скоро за поход по сухо, и със своите четиридесет и седем кораба те не могли да си представят, че атиняните със своите двадесет кораба ще посмеят да им дадат битка по море. И все пак коринтяните виждали, че атиняните се движат успоредно с тях покрай отсрещния бряг, и тъкмо когато започнали да на­сочват корабите си от Патра, град в Ахея, към отсрещния бряг, за да стигнат в Акарнания, те видели, че атиняните се устремяват срещу тях откъм Халкида и откъм реката Евен. Понеже коринтяните не могли вече, като вдигнат котва, да се отдалечат незабелязано в нощта, те били принудени да влязат в бой по средата на протока. (4) За битката започнали, да се готвят както стратезите на всеки един от участвуващите градове, така и стратезите на коринтяните – Махаон, Исокраг и Агатархид. (5) Пелопонесците построили корабите си в един по възможност по-голям кръг, но така, че противникът да не може да го пробие, като носовете им били насочени напред, а кърмите – навътре. Леките кораби, които ги при­дружавали, те оставили в центъра, а заедно с тях и пет от най-маневреноспособните триери,  които  били  разположени най-близо, за да се притекат на помощ там, където противни­кът би атакувал.

    84. Атинските кораби обаче били построени в килватерна редица (един след друг) и започнали да описват кръгове око­ло неприятелските кораби и да ги затварят в едно ограни­чено пространство, като непрестанно се приближавали към тях и давали вид, че веднага ще ги нападнат. При това Фор­мион предварително бил наредил на корабите да не влизат в бой, докато той лично не им даде сигнал. (2) Според неговите предвиждания неприятелите не щели да могат да запазят своя боен ред, както го спазвала пехотата на сушата, а че корабите щели да започнат да се блъскат един о друг, а пък леките плавателни съдове щели да предизвикат бъркотия. А ако и вятърът започнел да духа откъм залива, на което Фор­мион разчитал, докато кръжал около неприятелските кораби, а този вятър се появявал обикновено на разсъмване, то той нямало да ги остави нито минута на мира. Формион смятал също, че започването на боя зависи от него, когато той поис­ка, защото корабите му маневрирали по-добре от неприятел­ските, и че избраният от него момент за сражение ще бъде най-изгоден. (3) Когато вятърът задухал, неприятелските кора­би, които били вече наблъскани на малко пространство, започ­нали да изпадат в безредие, предизвикано от два факта, а именно както от вятъра, така и от леките плавателни съдове, които били долепени до тях. Триерите се ударили една о дру­га и били отблъсквани с помощта на дълги върлини. И от ви­ковете на екипажите, с които те предпазвали корабите едни от други, и от ругатните, с които те се обсипвали, те не чували нито командите, нито гласовете на груповите началници на гребците. Понеже били неопитни гребци, те не умеели при развълнувано море да държат греблата вън от водата, а по този начин се пречело на корабите да се подчиняват на корм­чиите. Избирайки този именно благоприятен момент, Формион дал сигнал за атака. Атиняните нападнали стремително про­тивника. Те потопили най-напред един от адмиралските ко­раби, а след това разрушавали всички други кораби, на които попадали. Накрай атиняните довели работата дотам, че вследствие на бъркотията никой от противниците не бил в състояние да прояви никаква военна доблест, преди па ударят бягство към Патри и Диме в Ахея. (4) А атиняните се втурнали да ги преследват, заловили дванадесет кораба и като пленили по-голямата част от техните екипажи, отплували отново към нос Моликрион и издигнали трофей при Рион, като принесли в жертва на Посейдон един кораб. След това се оттеглили в Навпакт. (5) Пелопонесците с оцелелите си кораби се отправили незабавно покрай брега от Диме и Патра към Килена, кора­бостроителницата на елейците. След сражението при Стратос Кнем пристигнал от Левкада в Килена с корабите си, които трябвало да се присъединят към коринтяните.

    85. Лакедемонците в това време изпратили при Кнем в качеството на флотски съветници[114] Тимократ, Брасид и Ликофрон с нареждане при друга морска битка да се подготви по-добре и да не допуска да бъде изтласкван от морето от малобройна неприятелска флота. (2) Както и при други обстоя­телства, тяхната изненада от неуспеха била голяма, защото те за пръв път опитвали щастието си в морска битка. Те смя­тали, че корабоплаването им не е толкова изостанало, а че им е липсвала достатъчно решителност; те не противопоста­вяли продължителната опитност на атиняните на своето крат­ковременно обучение. Разгневени от всичко това, те изпратили въпросните флотски съветници. (3) С пристигането си изпра­тените съветници заедно с Кнем отправили циркулярно искане за нови кораби от различните градове, а те самите подготвили онези кораби, които се намирали при тях, за морска битка. (4) Формион също изпратил в Атина вестители, които да известят за приготовленията на пелопонесците и да разкажат за мор­ската битка, в която те победили. Той настоявал да му изпра­тят, колкото е възможно повече кораби, защото било възможно всеки ден да се очаква нова морска битка. (5) Атиняните му изпратили тогава двадесет кораба, но му възложили допъл­нителната задача да се отбие най-напред на о. Крит. Причи­ната за това била, че критянинът Никий от Гортин[115], който бил техен проксен, бил успял да ги убеди да се отправят сре­щу Кидония[116], един град, който тогава бил враждебно наст­роен към атиняните, но който той твърдял, че ще може да спечели на тяхна страна. Всъщност той ги подтиквал към това, защото желаел да направи приятелска услуга на граж­даните на Полихна, които били непосредствени съседи на кидонийците. (6) Командирът на флотата се отправил с корабите си към Крит и заедно с полихнийците опустошили територия­та на кидонийците. Поради противни ветрове и лоши условия за корабоплаване атиняните се забавили тука доста дълго време.

    86. По същото време, докато атиняните били задържани на Крит, пелопонесците, събрани в Килена, вече готови за мор­ски бой, потеглили край брега към ахейския град Панорм[117], където вече им била дошла на помощ пелопонеска сухопътна войска. (2) Формион също се придвижил към моликрейския нос Рион и встрани от него[118] хвърлил котва с двадесетте свои кораба, същите, с които бил водил вече морската битка. (3) На­селението на този Рион било приятелски настроено към ати­няните, а другият нос Рион е на отсрещния бряг в Пелопо­нес[119]. Протокът, който ги разделя, възлиза на около седем стадии. Това е всъщност на входа на Крисейския залив. (4) Пелопонесците, като съгледали атиняните, хвърлили и те кот­ва със своите петдесет и седем кораба недалеч от Панорм, където била сухопътната им войска. (5) Формион се придвижил също към моликрейския нос Рион. Така шест или седем дни противниците стояли на котва един срещу друг, като се обу­чавали и готвели за битката. Едните, наплашени от по-раншното си поражение, имали намерение да не излизат извън двата носа Рион в открито море, а другите не искали да влязат в тесния проток, като мислели, че битката на малко пространство ще бъде от полза за неприятеля. (6) След това Кнем, Брасид и другите пелопонески стратези, желаейки по-скоро да започнат морското сражение, преди на другите да е пристигнала помощ от Атина, най-напред свикали войниците. Като виждали обаче, че повечето от тях са изплашени от предишното поражение и са обезкуражени, те ги насърчили, като им казали приблизително следните ободрителни слова;

    87. „Предишното сражение по море, пелопонесци, кара мо­же би някои от вас да се страхуват от предстоящото. Това обаче не може да служи като справедливо основание за вашите страхове. (2) Както знаете, подготовката ни тогава беше недостатъчна и ние отивахме с флотата си с намерение да участвуваме по-скоро в сухопътна, отколкото в морска битка. Освен това ние се натъкнахме на немалко неприятни слу­чайности, а струва ми се, че и нашата неопитност допринесе за нашето поражение, защото ние се сражавахме за пръв път по море. (3) Ето защо нашето тогавашно поражение не е резултат на нашата страхливост и би било неоснователно този, който е изпаднал в беда, да се обезсърчава, щом се приеме, че мъжеството му не е отстъпило пред силата и че то запазва в себе си възможността да се съпротивява. Тряб­ва да се мисли и това, че може да се случи, щото някои хора да понесат поражения вследствие на превратностите на съд­бата, но при всички случаи по своите чувства те трябва да останат истински мъже. Ако обаче те притежават мъжество, не би било достойно те да се оправдават с неопитността си, в случай че се проявят в каквото и да било като страхливци. (4) Освен това вие не отстъпвате на неприятеля толкова по ва­шата неопитност, колкото го превъзхождате с вашата храб­рост. Ако знанието и умението на нашите врагове, от които вие толкова много се страхувате, биха били съчетани у тях с мъжество, то те не биха пропуснали в опасни моменти да използуват на дело това, което са научили. А всяко техни­ческо умение без боен устрем е безсилно пред опасностите, защото страхът парализира ума и от умението без храброст няма полза. (5) И така на тяхната голяма опитност вие проти­вопоставяте вашата по-голяма смелост, а срещу страха от понесеното поражение – увереността, че това е станало поради вашата неподготвеност. (6) Вие ги превъзхождате с мно­гобройните си кораби и с обстоятелството, че ще се сражавате край родната си земя, на която имате и хоплити. А победата е на тия, които са по-многобройни  и по-добре въоръжени. (7) Така че ние не виждаме нито една причина, поради която да има някаква вероятност да претърпим поражение. Това, в което ние по-рано сбъркахме, сега се явява като един елемент повече, който ще ни служи за урок. (8) И така, кормчии и мо­ряци, дерзайте и нека всеки изпълнява своя дълг, като не напуска поста, на който е поставен. (9) Ние от наша страна ще подготвим боя не по-зле от предишните военачалници и не ще дадем повод на никого да се прояви като страхливец. Ако пък някой сам пожелае да бъде такъв, той ще получи съот­ветното наказание, а храбреците ще бъдат отличени с подо­баващите им награди за мъжество."

    88. В такъв смисъл приблизително пелопонесците били на­сърчавани от своите военачалници. Формион от своя страна бил също разтревожен от уплахата на своите бойци. Когато видял, че те се събират на групи и дават израз на своя страх поради големия брой на неприятелските кораби, той изявил желанието да ги свика, за да ги насърчи и да им вдъхне кураж при сегашното положение. (2) Той и по-рано постоянно им повтарял, за да ги подготви духом, като казвал, че за тях не съществува какъвто и да било голям брой кораби, срещу който те да не могат да устоят. И войниците си били създали отдавна такова самочувствие, че бидейки атиняни, те не трябва да отстъпват пред пелопонесците, (3) колкото и да е голям броят на техните кораби. Този път обаче Формион, като виж­дал, че те са паднали духом пред външния вид на нещата, решил да им напомни за тяхната смелост; свикал ги и им казал приблизително следното:

    89. „Виждам, войници, че сте се изплашили от многоброй­ния противник, и ви свиках, защото смятам, че не бива да изпитвате страх от нещо, което не е страшно. (2) И за да започна, трябва да кажа, че те са екипирали една толкова многобройна флота, първо, понеже преди това претърпяха пораже­ние и, второ, поради мисълта, че не могат да се равнят с нас по сили. Освен това те потеглят срещу нас главно поради това, понеже са уверени, че са мъжествени по природа. И чувствуват смелост не поради друго, а поради това, че имат опитност в сферата на сухопътните операции, които те извър­шват обикновено успешно, и си въобразяват, че тази опитност ще даде същия ефект и в сферата на операциите по море. (3) Това предимство обаче, което те имат в друг случай, ние мо­жем с пълно право да смятаме, че днес то ще бъде по-скоро на наша страна. Понеже те нямат всъщност никакво пре­възходство (над нас) що се касае до силата на духа и един­ствено по-голямата опитност, която всеки народ притежава а нещо, го прави да бъде по-решителен. (4) Най-сетне спартанците, които предвождат своите съюзници, понеже се касае за престижа на Спарта, ги тласкат към гибел в повечето случаи против волята им. Иначе тези хора не биха се опитали никога да водят нова морска битка след тежкото поражение, което претърпяха. (5) Не се плашете от тяхната дързост! Вие им вдъх­вате много повече страх, и то с по-голямо основание, както поради предишната си победа, така и защото те са уверени, че вие няма да влезете в бой, ако не сте решили да извърши­те нещо, което заслужава жертвите и усилията, с които то е свързано. (6) Когато противниците са многобройни, както тези в дадения случай, те нападат, като се поставят три условия, които осигуряват равновесието, разчитайки повече на мате­риалните, отколкото на духовните сили. Когато обаче някой върши същото нещо, разполагайки с много по-малобройни сили, той се осмелява да излезе насреща им с по-голяма твър­дост на духа. Неприятелите знаят това и поради необичайността на положението се страхуват от нас повече, отколкото от нашите нормални приготовления за война. (7) Много пъти се е случвало да са били напълно разбивани войски от по-слаб противник поради своята неопитност, а понякога и поради своето малодушие, но ние в случая нямаме нищо общо с тези недостатъци. (8) Аз няма да започна битката в залива, докол­кото това зависи от мен, и не ще вляза в него. Давам си напълно сметка, че за малко на брой кораби, които обаче са изпитани и маневреноспособни, не е изгодно да се сражават в тясно оперативно пространство срещу една многобройна, но екипирана с неопитни моряци флота. Понеже (там) човек не може да атакува напред, както трябва, за да предизвика удар, ако няма възможност да маневрира и назад, за да може да вижда противника пред себе си, нито пък да се изплъзне на време, ако бъде притиснат отблизо. Също така е невъз­можно да се извърши пробив в строя на неприятелските ко­раби, нито пък да се извършват полуобратите, които са присъщи на маневреноспособните кораби. Тогава става необходимо морската битка да се превърне в сухопътна, а в такъв случай вече по-многобройните кораби ще имат надмощие. (9) Ето защо, доколкото мога, аз ще имам грижата за тези неща, а вие стойте по местата си при корабите и слушайте точно ко­мандите, особено когато изходните ни пунктове за нападение ще бъдат така близо. По време на боя спазвайте най-голям ред и тишина, което е от особено голяма полза при военните операции, а най-вече при морските. Отблъсквайте неприятелите, както подобава на предишните ви подвизи. (10) На вас ви предстои голяма борба: или да унищожите надеждите на пелопонесците в техните морски сили, или пък да увеличите страховете на атиняните относно надмощието по море. (11) А у хора, които веднъж са побеждавани, не е налице готовността да се нагърбят с опасности, подобни на предишните."

    90. Такива в общи черти били указанията, които Формион от своя страна дал на своите бойци. И понеже атинската фло­та все още не идвала да ги атакува в залива и в теснините, пелопонесците решили да я принудят да влезе в залива про­тив волята си. На разсъмване те вдигнали котва и, като по­строили корабите си в редици по четири, потеглили край брега към вътрешността на залива с десния фланг напред в същия  боен ред както, когато стояли на котва. (2) На тоя фланг пело­понесците били разположили двадесет най-маневреноспособни кораби с цел, ако Формион сметне, че те са се насочили сре­щу Навпакт[120], и реши да се притече на помощ на града с ко­рабите си, атиняните да не могат да избягнат тяхното напа­дение, което трябвало да обходи тяхното крило и тези кораби да ги обкръжат. (3) Както и очаквали пелопонесците, Формион, виждайки движението на неприятеля и боейки се за това мя­сто, което било останало без защитници, натоварил въпреки волята си бързо войската на корабите и вдигнал котва. (4) По суша му се притекъл на помощ пехотният отряд на месенците[121]. Когато пелопонесците видели, че атинските кораби се движат край брега в една редица един зад друг и вече се намират в залива, тъкмо което те желаели особено много, по общ за всички сигнал развърнали изведнъж корабите си фронтално а се устремили колкото е възможно по-бързо срещу атиняните, като се надявали да пленят всичките им кораби. (5) Единадесет от атинските кораби обаче, които се движели напред, сполу­чили да отбягнат десния фланг на пелопонесците и разгър­налия се фронт срещу тях и да излязат в открито море. Пе­лопонесците настигнали останалите кораби, които се опитвали да избягат, изтласкали ги към брега и ги направили негодни за употреба, а войниците, които не могли да се спасят чрез плаване, избили. (6) Някои от повредените кораби те повлекли празни след себе си – един бил пленен заедно с екипажа му, – но месенците, които следвали като помощен отряд край брега, се качили на корабите с оръжието си и сражавайки се от палубите, им отнели някои от онези кораби, които пелопо­несците вече отвеждали със себе си.

    91. Докато от тази страна пелопонесците победили и изва­дили от строя атинските кораби, техните двадесет кораба от дясното крило се спуснали да преследват единадесетте атин­ски кораба, които се били изплъзнали от развърнатия фронт и били излезли в открито море. Всички тези кораби  освен един сполучили да избягат към Навпакт. (2) При храма на Апо­лон те застанали с носовете си напред и се приготвили да се защищават в случай, че неприятелите се приближат и ги на­паднат откъм сушата. Пелопонесците обаче пристигнали къс­но. Те напредвали, като пеели една победна песен. В това време един левкадски[122] кораб се спуснал да преследва далеч пред другите един изостанал назад атински кораб. (3) Случайно някакъв товарен кораб стоял на котва сред морето. Преслед­ваният атински кораб сполучил да се приближи до товарния: кораб и като го изобиколил, ударил в средата левкадския кораб, който го преследвал, и го потопил. (4) Понеже всичко това станало като изненада и неочаквано за пелопонесците, те се изплашили. Едновременно с това обаче те продължили да преследват неприятеля безредно, понеже били вече придобили изтъкнатото предимство. Някои кораби, в желанието си да изчакат главната част от флотата, отпуснали греблата си и забавили своя ход. Те виждали, че неприятелят може да ги контраатакува отблизо. Други кораби пък поради непозна­ване на местата заседнали на плитчини.

    92. Виждайки това, което ставало, атиняните се окуражили и още при първия подаден сигнал се втурнали срещу неприя­телските кораби с гръмки викове. Поради допуснатите грешки и съществуващото  безредие пелопонесците оказали кратка съпротива и се оттеглили към Панорм, откъдето били потеглили. (2) Атиняните се спуснали да ги преследват, заловили шест от корабите им, които били най-близо до тях, и отнели и соб­ствените си кораби, които неприятелите били извадили от строя в началото край брега, а сега ги били взели на буксир. От противниковия екипаж те избили едни, а други заловили в плен. (3) На левкадския кораб, който потънал край товарния, се намирал лакедемонецът Тимократ[123]. Когато корабът бил повреден, той си прерязал гърлото и се строполил на навпактския залив. (4) След като се оттеглили, атиняните издигнали трофей на мястото, откъдето били тръгнали и победили. Прибрали своите убити и останките от корабокрушението, които се носели от водата край техния бряг и по споразумение пре­дали на неприятеля неговите убити и останки от корабокрушението. (5) Пелопонесците също издигнали трофей като побе­дители, понеже били обърнали в  бягство корабите, които повредили край брега. Пленения кораб те пренесли в жертва на боговете, като го поставили на ахейския нос Рион до своя трофей. (6) След това, като се боели от подкрепленията, които били на път от Атина, те всички, освен левкадците, отплували през нощта към Крисейския залив и Корикт. (7) Атиняните от Крит, които с двадесетте кораба трябвало да бъдат при Формион още преди морската битка, пристигнали в Навпакт на­скоро след като двете флоти се били оттеглили и стигнали в Навпакт. А сега бе настъпил и краят на лятото.

    93. Преди да разпуснат флотата, която се била оттеглила а Коринт и Крисейския зализ, Кнем, Брасид и другите пелопонески военачалници в началото на зимата[124] по съвета на мегарците решили да се опитат да сложат ръка на Пирея – пристанището на Атина. Пристанището било без охрана и не било затворено[125] вследствие на голямото надмощие на Атина по море. (2) Идеята била всеки моряк да вземе греблото си, възглавницата за пейката и ремъка, с който се прикрепва греблото, и да стигне пешком от Коринт до морския бряг, на който е разположена Атина[126]. След като пристигнели по въз­можност най-скоро в Мегара, те трябвало да теглят от кора­бостроителницата в Нисея четиридесет съюзни кораба, които по това време се намирали там, и веднага да потеглят с тях срещу Пирея. (3) В пристанището нямало никаква флота за охра­на и на никого не идвало наум, че неприятелят някога ще може да ги атакува така внезапно откъм морето, че той ще се реши на това открито и спокойно и че самите атиняни няма да ги усетят от по-рано дори и противникът да се реши на това. Такава била идеята на пелопонесците и те веднага тръгнали на път. (4) Пристигайки през нощта, те изтеглили корабите от Нисея, но не потеглили срещу Пирея, както възнамерявали първоначално, защото се уплашили от рисковете на тази операция, а и, както се разказва, противният вятър им попречил, Вместо това те се отправили срещу онзи нос на остров Саламин, който е издаден срещу Мегара. На него имало укре­пен охранителен пункт и три атински стражеви кораба, пора­ди което мегарците не могли нито да влизат, нито да излизат от своите пристанища. Пелопонесците нападнали укрепле­нието и отвлекли триерите, но без техния екипаж и започна­ли, необезпокоявани от никого, да опустошават останалата част от Саламин, защото извършили своето нападение неочаквано за жителите на острова.

    94. Чак до Атина били вдигнати сигналните факли, чрез които се известявала близостта на противника, и в града настъ­пила паника, каквато нямало дотогава по време на войната. Тия, които се намирали в града, мислели, че неприятелят вече в Пирея, а жителите на Пирея – че Саламин е превзет и че пелопонесците са потеглили вече след тях с флотата си. А това би могло да стане лесно, ако пелопонесците не биха се колебали и ако вятърът не би им попречил. (2) На разсъмване атиняните се притекли масово на помощ на Пирея, спуснали в морето корабите, натоварили се бързо и при голямо въз­буждение насочили флотата си към Саламин, а охраната на Пирея възложили на сухопътната войска. (3) Когато узнали, че атиняните идват на помощ, пелопонесците, които били опустошили голяма част от Саламин и взели пленници и плячка, отплували бързо за Нисея заедно с трите кораба от стражевия укрепен пункт Будорон. До известна степен ги плашело и това, че корабите им, които дълго време стояли изтеглени на суша, пропускали вода. (4) След като пристигнали в Мегара, те се завърнали отново пеша в Коринт. Що се отнася пък до атиняните, като не заварили противника в Саламин, те също се оттеглили. След това те охранявали вече по-добре Пирея, като затваряли пристанищата и посредством други предпаз­ни мерки.

    95. Приблизително по същото време, в началото на тази зима[127], тракийският цар одрисът Ситалк, син на Терес, по­теглил на поход срещу Пердика, сина на Александър, цар на Македония, и срещу халкидците на брега на Тракия; той искал от двете обещания да предизвика да бъде изпълнено едното, което му било дадено, и сам да изпълни другото обещание, което бил дал. (2) Първото обещание му било дадено от Пердика (когато в началото на войната той се намирал на­тясно) при условие той да го помири с Атина и да не върне за цар в Македония брат му Филип, който враждувал с него. Пердика обаче не изпълнявал онова, което бил обещал. Дру­гото обещание самият Пердика бил дал на атиняните, когато сключвал своя съюзен договор с тях, като се задължил да тури край на Халкидската война по границата на Тракия. (3) Поради тези две причини именно Ситалк предприел похода (срещу Пердика) и водел със себе си и Филиповия син Аминта[128] с намерение да го постави на македонския престол, а също тъй и атинските пратеници, които по това време се на­мирали там по същите причини заедно с пълководеца Хагнон. Понеже и атиняните трябвало да действуват с флота и с по възможност по-големи сухопътни сили срещу халкид­ците.

    96. И тъй, потегляйки на този поход от земята на одрисите, Ситалк призовал на оръжие всички траки, които признавали неговата власт и които живеели между Хемос и Родопите чак до морето, а именно чак до Евксинския Понт и Хелеспонта[129]. След това той призовал под оръжие и гетите, които живеели отвъд Хемос, както и останалите племена, които населявали земите отсам реката Истър[130], и то от оная страна, която е по-близо до Евксинския Понт. Гетите и останалите племена по ония места обаче граничели непосредствено със скитите и имат същото въоръжение като тях; всички те били конни стрелци. (2) Ситалк призовал и мнозина от независимите траки – планинци, които били въоръжени с мечове, наричали седии и живеели главно в Родопите. Едни от тях той наел срещу заплата, а други потеглили доброволно заедно с него. (3) Ситалк дигнал на оръжие и агрианите, меите, пък и остана­лите пеонски племена[131], които признавали неговото царство. Пределите на това царство достигнали до граите и пеонските лееи, както и до реката Стримон[132] (която извира от плани­ната Скомброс[133] и протича през земите на граите и лееите); дотук достигали границите на одриското царство, а оттук нататък следвали независимите пеонски племена. (4) Откъм стра­ната на трибалите[134], които също са независими, неговото цар­ство граничело със земите на трерите и тилатеите[135]. Те жи­веели на север от планината Скомброс и стигали чак до реката Оксий[136], която извира от същата планина[137], от която водят началото си и реките Нест и Хебър[138]. Тази планина е необи­таема, но е голяма по размери, тъй като стига чак до Родо­пите и се свързва с тях.

    97. Що се отнася до неговия обхват по крайбрежието, Одриското царство се простира от град Абдера[139] до Евксински Понт и оттам по него нагоре чак до р. Истър. Цялото това разстояние покрай брега може да бъде изминато по най-кратък път и при попътен вятър с товарен кораб[140] за четири дни и толкова нощи. По суша обаче, и то по най-прекия път, един добър пешеходец[141] – за единадесет дни. (2) Такъв бил обхватът на бре­говата линия на царството. А пък навътре в континенталната суша разстоянието от Бизантион до земите на лееите и до реката Стримон, където била най-отдалечената точка от мо­рето, се извървява от добър пешеходец за тринадесет дни. (3) Данъците, плащани от цялата варварска страна и от елин­ските полиси, над които одрисите властвували по времето на Севт[142] (който царувал след Ситалк и покачил този данък до неговия най-голям размер), възлизали, доколкото може да се каже, по размер на четиристотин таланта в пари, платими в злато и сребро. Към тази сума се поднасяло във вид на по­даръци не по-малко злато и сребро, без да се смятат шарените и гладките тъкани и други предмети. И тези дарове се под­насяли не само на царя, но и на страничните князе (т. нар. парадинасти), облечени в някаква власт, и на знатните одриси. (4) В това отношение сред одрисите се бил установил обичай, противоположен на обичая в персийската държава, а именно да вземат повече, отколкото да дават; и онзи, който отказвал да даде подарък, за който той бил помолен, бил презиран пове­че от оногова, който получавал отказ, когато молел за него. То­зи обичай бил разпространен у всички траки, но от него се пол­зували повече одрисите в съответствие със своите средства и при тях човек не можел да свърши нищо, без да им подне­се подаръци. Така тяхното царство се издигнало до голямо могъщество. (5) И от всички царства, които се намирали в Европа между Йонийския залив[143] и Евксинския Понт, то било най-значителното по своите приходи в пари и изобщо по своето благоденствие. По своята военна мощ обаче и по броя на своите бойци това царство отстъпва значително на Скитското царство. (6) Поради това никоя държава в Европа не е в състоя­ние да съперничи със скитите и даже в Азия никой народ не би могъл отделно да устои на скитите, ако те всички действу­ват единодушно. Вярно е обаче, че те са далеч от степента на развитие, за да притежават същото превъзходство над другите, що се касае до това да проявят прозорливост и интелигентност по отношение останалите обстоятелства в живота.

    98. И тъй Ситалк, който царувал над една толкова обширна територия, събрал и стегнал своята войска и когато приго­товленията били завършени, той потеглил с нея срещу Ма­кедония, като минал най-напред през собствените си владения, а сетне през необитаемата планина Керкина, която разгра­ничава синтите от пеонците. Той превел войската си през тази планина, движейки се напред по един път, който той сам бил проправил преди това чрез просеки по време на своите военни действия против пеонците[144]. (2) Преминавайки през тази плани­на, като идвали от земята на одрисите, войските (на Ситалк) минавали през земи, в които пеонците оставали от дясната им страна, а синтите и медите[145] – отляво. (3)След като превалили планината, те стигнали в пеонското селище Добер. През време на този свой поход войската на Ситалк не само не на­маляла никак (като оставим настрана ония хора, които ста­нали жертва на болести), но, напротив, се увеличила, защото мнозина от независимите траки се присъединили към нея, без да бъдат повикани от Ситалк, а от жажда за плячка и грабеж. По тоя начин, както се разказва, цялата войска достигнала на брой не по-малко от сто и петдесет хиляди души. (4) По-голя­мата част от нея била пехота, а конницата съставяла само една трета. По-голямата част от конницата доставили самите одриси, а на второ място след тях — гетите. Най-войнствени от пешата войска били меченосците (махайрофорите), които се спуснали от Родопите и спадали към независимите тракий­ски племена. Освен тях в похода участвувала една пъстра тълпа, която била страшна само със своята многочисленост, а не иначе.

    99. И тъй, тези сили се съсредоточили в Добер и се готвели да се спуснат от планината в Долна Македония, където царувал Пердика. (2) Към македонците спадат и линкестите, и елимиотите[146], и други племена във вътрешността, които били съ­юзници и подвластни на македонците, но всички те имали свои царе. (3) Сегашната  крайморска Македония  завладял  най-на­пред Александър, бащата на Пердика, и неговите прадеди Теменидите, които в миналото произхождали от Аргос. Те установили своята царска власт тук, след като с оръжие в ръка прогонили пиерите от Пиерия[147], които по-късно се засе­лили във Фагрет[148] и други места под Пангей[149] отвъд Стримон – и досега крайморската област в подножието на Пангей се нарича Пиерийски залив. От така наречената Ботиея[150] те също така прогонили ботиейците, които сега живеят в съседство с халкидците. (4) От Пеония македонските царе завла­дели край реката Аксий[151] тясна ивица земя, която се спуска чак до Пела[152] и до морето. Отвъд Аксий чак до Стримон те владеели така наречената Мигдония[153], (5) откъдето прогонили едоните[154]. От наричаната сега област Еордея[155] те изтласкали еордите, повечето от които загинали, а малка част се заселили около Фиска[156]. (6) От Алмопия[157] пък прогонили алмопите. Тия именно македонци подчинили и други племена, над които властвуват и до днес, и областите Антемунт, Грестония и Бисалтия[158], както и голяма част от земите на самите маке­донци. Цялата тая страна се нарича Македония и когато Си­талк я нападнал, цар на македонците бил Пердика, син на Александър.

    100. С приближаването на тази силна войска македонците, които не били в състояние да ѝ се съпротивяват, се оттегли­ли на такива места, които били естествено непристъпни, и в укрепленията, които съществували в страната. (2) Последните били впрочем редки. По-късно, когато се възцарил Архелай[159], синът на Пердика, той издигнал укрепленията, които сега съ­ществуват в страната, прокарал прави пътища и уредил всичко, което било във връзка с военното дело. Той подсилил конницата и въоръжението и цялата военна подготовка и направил  повече, отколкото всички осем  царе преди него. (3) Войската на траките нахлула от Добер най-напред в по-ран­шните владения на Филип и завладяла със сила Ейдомена, а Гортиния, Аталанта и някои други земи се предали по спо­разумение от приятелство към Аминта, сина на Филип, който бил с войската[160]. (4) Траките обсадили и Европ, но не могли да го превземат. След това те навлезли в другата част на Маке­дония, тая, която е вляво от Пела и Кирос[161]. По-далеч от тези места, до Ботиея и Пиерия, те не стигнали, но опустошавали Мигдония, Грестония и Антемунт. (5) Македонците дори и не мислели да се съпротивяват с пехота. Те повикали обаче конницата на своите съюзници от горните части на страната и където смятали, че е изгодно, те нападали войската на траките винаги с малобройни отряди срещу многоброен противник. (6) А там, където нападали, никой не можел да им устои, защото били добри конници и били облечени в ризници. Кога­то били заобиколени от многоброен неприятел, македонците нямали никакъв успех, а само се излагали на опасност срещу многократно по-голямата войска на неприятеля. Ето защо най-после те престанали да се съпротивяват, защото чувствували, че не са в състояние да се излагат на риск срещу едно толкова голямо мнозинство.

    101. Междувременно Ситалк влязъл в преговори с Пердика по онези въпроси, заради които започнал войната, и тъй като атиняните не се явили с корабите си, защото не вярвали, че Ситалк ще дойде, а изпратили при него само пратеници и подаръци, той изпратил част от войската си срещу халкид­ците и ботиейците, принудил ги да се затворят в крепостите си и започнал да опустошава техните земи. (2) Докато Ситалк се бил настанил по тия места, тесалийците, които живеят на юг, и магнетите, както и останалите подвластни на тесалий­ците племена, а също и елините чак до Термопилите[162] се из­плашили да не би тракийската войска да напредне и до тях

    и започнали да се готвят за отбрана. (3) Страх обзел и северните траки отвъд реката Стримон, които обитавали равнините, а именно панеите, одомантите, дроите и дерсеите[163]. (4) Всички те са независими племена. Ситалк предизвикал загриженост дори у онези, които били неприятели на атиняните. Те се страху­вали да не би той, подбуждан от атиняните, по силата на военния съюз помежду им да нападне с войската си и тях. (5) Ситалк държал обаче Халкидика, Ботиея и Македония и про­дължавал да ги опустошава. Но понеже и без това той не можел да постигне нищо от това, за което бил предприел по­хода, а и войската му нямала достатъчно храна и страдала от зимните студове, той бил убеден от Севт, сина на Спарадок. който бил негов братов син и най-влиятелен след него, да побърза да се върне обратно, а Пердика тайно бил успял да привлече на своя страна Севт, като му обещал, че ще му даде за жена сестра си Стратоника, а свръх това и пари. (6) Ситалк последвал съвета му и бързо се завърнал в Тракия с войска­та си след един поход от тридесет дни[164], от които осем пре­карал в Халкидика. По-късно Пердика дал на Севт сестра си Стратоника, която му бил обещал. При такива обстоятел­ства протекъл походът, предприет от Ситалк.

    102. През същата зима, след като флотата на пелопонесците била разпусната, атиняните предприели отново експедиция от Навпакт под командата на Формион. Те потеглили с кораби­те си край брега срещу Астак[165] и дебаркирали, като проник­нали във вътрешността на Акарнания с четиристотин хоплити от състава на атинската флота и четиристотин месенци; те прогонили от Страт, от Коронти и от други селища гражданите, които не им вдъхвали доверие. След като възстановили на власт в Коронти Кинес, сина на Теолит, те отново се качили на корабите си. (2) Една експедиция срещу жителите на Ойниада, единствените акарнанци, които били винаги враж­дебно настроени към тях, се струвала на атиняните невъз­можна поради лошото зимно време. И наистина реката Ахе­лой, която извира от планината Пинд и тече през земите на

    долопците[166], агрейците[167] и амфилохийците, както и през акарнанската низина и чието горно течение минава наблизо до града Страт, се влива в морето недалеч от ойниадите, чийто град тя (реката) заобикаля с блата; по този начин реката Ахелой прави една зимна експедиция невъзможна. (3) По-голя­мата част от Ехинадскнте острови са разположени срещу Ойниада, на едно незначително разстояние от ръкавите на Ахелой, чрез които той се влива в морето. Тъй като реката е пълноводна, тя непрекъснато влече наноси, тъй щото някои от островите са се съединили с континенталната суша и може да се очаква, че същото ще стане и с останалите острови в недалечно бъдеще. (4) Действително течението на Ахелой е бър­зо, неговият воден дебит е значителен и водите му са тинести. От друга страна, островите са разположени много наблизо едни до други и задържат още повече наноси поради това, че не са разположени правилно в редица, а образуват един оплетен архипелаг, който представя бариера за водите и им пречи да изтичат направо в морето. (5) Ехинадските острови са необитавани и малки. Разказва се обаче, че когато Алкмеон, синът на Амфиарай, след като убил майка си, водил скитни­чески живот, бил съветван от Аполоновия оракул да се за­сели тъкмо в тази земя, като му подсказал правилно, че не­говите страхове няма да имат край, преди да намери такава земя, която в момента, когато убил майка си, не била виж­дана под слънцето и не била още земя. Всяка друга земя била осквернена за него. (6) Алкмеон, както разказват, се намерил в безизходица и едва накрая се досетил, че става дума за на­носите на Ахелой. Той сметнал, че през време на продължителното му скитане след убийството на майка си тук се е натрупала достатъчно земя, за да се засели. И той се наста­нил там, станал господар на областта около Ойниада, като самата област приела и запазила името на неговия син Акарнан. Така гласи преданието за Алкмеон, което аз чух и въз­произведох тук.

    103. А пък междувременно атиняните и Формион дигнали котва от Акарнания, отзовали се в Навпакт, а през пролетта[168] се завърнали в Атина по море. Те отвели със себе си зало­вените кораби и тия от пленниците от морските битки, които били свободни граждани и ги обменили със свои пленници – човек за човек. Така завършила тая зима, а с нея и третата година от войната, която Тукидид изложи в своето съчинение.



    [1] Разделянето на военните действия по лета и зими, което прави Тукидид, не е свързано с астрономическите срокове. Зимата е от ноември до края на февруари, а лятото обхваща и пролетта, и есента и продължава осем месе­ца – от март до октомври.

    [2] Вж. Тукидид, I, 114—115.                                                                                                 

    [3] Април 432 г. пр.н.е.

    [4] Беотия имала олигархическо управление. Върховната власт се намирала в ръцете на колегия от дванадесет беотарси: двама от Тива и по един от де­сетте съюзни традове. Те същевременно били и военачалници.

    [5] Платея от 520 г. пр.н.е. е в постоянен съюз с Атина. Вж. Херодот, VI, 108.

    [6] Новата луна се появява на 7 април, така че на 4 срещу 5 април нощта била тъмна.

    [7] Около 11 км; един стадий е равен на 180 м.

    [8] Гранична река между Тива и Платея.

    [9] Срв. Тукидид, II, 2, 8.

    [10] Появата на група атински кораби би означавало враждебни действия.

    [11] Вж. Тукидид, I, 103, 3.

    [12] Т.нар. Цикладски острови.

    [13] След постепенното отслабване на ролята на архонтите поради милитаризацията на страната след Гръко-персийските войни най-голяма власт в Атина добила колегията на ежегодно избираните 10 стратези-военачалници.

    [14] Гостоприемството (на гръцки xenia, ξενία) било прастара институция у елините, посредством която и през класическата епоха се уреждали редица въпроси, които възниквали във външнополитическите отношения на елините. Ксенията и лицата, които били отличавани с нея, много често били натовар­вани с важни и поверителни мисии. Носителите на това почетно звание се наричали на гръцки ксеноси (ξένοι).

    [15] Тукидид, I, 127, 1.                                                                                                        

    [16] Враждебното и подозрително отношение към граждани, дошли от друга дър­жава, правели в античността особено ценни връзките, които се създавали при гостоприемството, когато гражданин на някоя чужда държава бивал приет на гости у някой местен гражданин.

    [17] След сражението с персите при Евримедонт в 466 г. пр.н.е. размерът на съюзните вноски достигнал 460 таланта. Вж. и Тукидид I, 96, 2. Присъединява­нето на нови съюзници и превръщането на натуралната вноска в паричка увеличили още повече тази сума.

    [18] Обичайните приходи на Атина от данъци и мита, от вноски от метеките, от наеми от сребърните рудници в Лаврион, от държавни имоти и жилища, от съдебни такси и глоби до избухването на Пелопонеската война възлизали на 1000 таланта.

    [19] Тържественият вход на Акропола от западната му страна, построен през 437 – 431 г. пр.н.е. от архитекта Мнесикъл и струвал на държавата 2012 та­ланта.

    [20] Обсадата на Потидея до нейното превземане струвала на Атина 2000 талан­та. Вж. Тукидид, II, 70, 2.

    [21] Статуя на богиня Атина Партенос, висока 12 м., произведение на Фнднй. Необлечените части на тялото й били от слонова кост, а облечените – от злато.

    [22] Равно на около 26 300 кг.

    [23] Преселени в града чужденци, свободни, занимаващи се със занаяти, но без политически права и с ограничени до известна степен икономически права.

    [24] Между двете дълги стени (северната – от Атина до Пирея и южната – от Атина до Фалерон) имало още една вътрешна стена.

    [25] Полуостров и пристанище между Пирея и Фалерон.

    [26] Митически основател на дванадесетте града в Атика, поради което в далечното минало Атина и атинският Акропол се наричали Кекропии, а жителите на Атина – кекропиди.

    [27] Митически герой на атиняните.

    [28] Членове на пританията – комисия, която е излъчена като постоянно присъствие на Съвета на 500-те в Атина, на брой 50 души.

    [29] Висши длъжностни лица в Атина на брой 9 души.

    [30] При обща опасност, изглежда, независимите общини се обединявали около цар – военен вожд, за избора на когото, вероятно от стар и знатен род, не се знае нищо.

    [31] Жители на съседната на Атина община Елевсина.

    [32] Легендарен жрец на Деметра, тракиец, син на Посейдон, създал рода на Евмолпидите, потомствени жреци в Елевсина.

    [33] Атически герой, син на Гея, отгледан и покровителствуван от богиня Атина. Във войната с Елевсина убил Евмолп.

    [34] Сгради, в които заседавали държавният съвет-буле и колегията притани.

    [35] „Празник на обединението‟. С него се чествувало събирането на жителите на Атика в един град. Празнуван е на 16-и кекатомбейон, първия месец от годината – юни/юли.

    [36] Стръмен хълм до центъра на града. Горната неравна площ е широка 130 м и дълга 300 м. Застроена е с храмове и светилища най-вече по времето на Кимон и Перикъл.

    [37] Квартал в южната част на Атина, разположен в подножието на Акропола, с голям театър.

    [38] Краят на февруари. Дионисиевите празници се наричали антистерии. Други празници в чест на бог Дионис били: Ленейските Дионисии в края на януари, и полските Дионисии – в края на декември.

    [39] Красивият извор.

    [40] Място, заето от стари укрепления, приписвани на предгръцкото население.

    [41] Юни 431 г. пр.н.е.

    [42] Местност в Атика.

    [43] Селище и дем в Атика.

    [44] Области-общини в Атика, чийто брой възлизал на повече от 170.

    [45] Селище в Атика, разположено на югоизток от Ахарна.

    [46] От 30 до 40 дни.

    [47] Град в северозападната окрайнина на Атика.

    [48] Месенците били вечните неприятели на лакедемонците, третирани от тях като поробено население.

    [49] Две области с едно и също име, разположени по крайбрежието на о. Евбея: едната била наречена Опунтийска Локрида, а другата — Епикнемидска Локрида.

    [50] Град на епикнемидските локрийци.

    [51] Град на опунтийските локрийци.

    [52] Вж. Тукидид, I, 67, 2.

    [53] Вж. Тукидид, I, 101—102, III, 54, 5.

    [54] 3 август 431 г. пр.н.е.

    [55] Заради услуги, оказани от страна на чужд гражданин, всяка държава могла да го обяви за почетен гражданин, защитник на интересите на своите граж­дани в чуждата страна (проксен).

    [56] Най-могъщото тракийско племе. В нач. на V в. пр.н.е. е обединено с други съседни племена от Терес, а при Ситалк границите на царството му достиг­нали до реките Дунав и Струма. Към края на V в. то се разпаднало на две части.

    [57] Легендарен тракийски цар.

    [58] Легендарен атински цар. Според преданието Пандион по време на войната с Тива повикал да помощ тракийския иар Терей. И понеже спечелил войната за награда дал за жена на Терей дъщеря си Прокна, която му родила син Итис. Терей озлочестил сестра й Филомела и, за да не се оплаче за станалото, ѝ отрязал езика. Все пак Филомела съобщила това на Прокна. За отмъщение двете сестри убили Итис и с месото му нахранили Терей. Царят ги подгонил, за да си отмъсти, но боговете превърнали Прокна в лястовица, Филомела в славей, Терей в папуняк, а Итис във фазан.

    [59] Тази легенда не се среща у гръцките поети; намираме я обаче у Овидий и Катул, но е взаимствувана от някой гръцки писател от елинистическата епоха.

    [60] Войници, въоръжени само с лек щит (пелта), късо копие и меч.

    [61] Вж. Тукидид, I, 612.

    [62] Командир на отряда от 3000 атински хоплити. Вж. и Тукидид, I, 61, 2.

    [63] Коринтска колония в Акарнания на западното крайбрежие на Средна Гър­ция.

    [64] Град в Акарнания.

    [65] Септември 431 г. пр.н.е.

    [66] Малка държава, съседна на Атина; главен град Мегара.

    [67] Пристанище на Мегара.

    [68] Вж. Тукидид, II, 301.

    [69] Става дума за т. нар. Външен Керамейк (Керамейос).

    [70] Според Диоген Лаертски държавното погребение било учредено от Солон, а според Диодор Сицилийски възхвалните речи в памет на загиналите в бой герои били въведени след битката при Платея (479 г. пр.н.е.).

    [71] У спартанците съществувал закон за изгонване на чужденците – ксенеласия.

    [72] 430 г. пр.н.е.

    [73] Според описаните симптоми това било петнист тиф. За пръв път чумата със своите специфични признаци се появила в Европа в 542 г. от н.е.; това била т. нар. Юстинианова чума.

    [74] Вж. Тукидид, I, 118, 3.

    [75] Крайморска област на Атика.

    [76] Планина на южния край на Атика.

    [77] Вж. Тукидид, I, 143, 5.

    [78] Области в Арголида с едноименни градове.

    [79] Нахлули през март (вж. II, 47, 2) и следователно отстъпили в края на април или началото на май.

    [80] От есента на 432 г. пр.н.е. Вж. Тукидид, I, 64, 3.

    [81] Вж. Тукидид, I, 64, 2.

    [82] Следователно събранието било извънредно, а не редовно.

    [83] Вж. Тукидид, II, 59, 2.

    [84] Според Диодор Сицилийски (XII, 45) глобата била в размер на 80 таланта.

    [85] Септември 429 г. пр.н.е.

    [86] Вж. Тукидид, I, 144, 1.

    [87] Наименование в Спарта на началника на флота, избиран ежегодно. Според Аристотел навархът имал почти царска власт.

    [88] Аргосците стоeли още настрана от воюващите групи.

    [89] Вж. Тукидид, I, 129, 1.

    [90] Вж. Тукидид, II, 29.

    [91] Вж. Тукидид, I, 127, 2.

    [92] Отнася се за Атина, понеже Садок бил атински гражданин.

    [93] Мястото се намирало край града под хълма на нимфите. Тук били хвърляни телата на престъпниците.

    [94] Митичен аргоски герой, който участвувал в похода срещу Тива, подтикнат от жена си Ерифила. Син му Алкмеон наказал със смърт майка си заради преждевременната смърт на баща му.

    [95] Жители на областта Акарнания, разположена на западното крайбрежие на Средна Гърция.

    [96] Октомври 430 г. пр.н.е.

    [97] Пристанищен град на входа на Коринтския залив.

    [98] Малък залив на северния бряг на Коринтския залив, между Фокида н Ло­крида.

    [99] Области по южното крайбрежие на Мала Азия.

    [100] Град в Ликия (Югоизточна Мала Азия).

    [101] Юни 429 г. пр.н.е. Обсадата продължила 2 години (от 429 до 427 г. пр.н.е.).

    [102] Прочутото сражение срещу персите при Платея в 479 г. пр.н.е., команду­вано от страна на гърците от Павсаний. Вж. и I, 130, I, 132.

    [103] Планина между Атика и Беотия.

    [104]Борова или ясенова греда с железни краища във вид на овнешка глава.

    [105] Звезда от съзвездието Волопас; тук е употребено със значение на началото на есента.

    [106] Област недалеч от Термейския (дн. Солунския) залив.

    [107] Остров в Йонийско море, срещу Акарнания.

    [108] Градове по западното крайбрежие на Средна Гърция.

    [109] На южния бряг на Коринтския залив.

    [110] Вж. Тукидид, II, 69.

    [111] Хаони, теспротийци, атинтани и паравеи — племена в Епир от илирийски про­изход.

    [112] Двата елински отряда в левия фланг били разположени на отделни лагер.

    [113] Вж. Тукидид, I, 111.

    [114] За такива съветници Тукидид споменава в III, 61, 1; V, 63, 4; VIII, 39, 2, изпращани по време на война дори и при царете, но без да накърняват тяхната власт.

    [115] Град на о. Крит.

    [116] Кидония и Полихна са градове на о. Крит.

    [117] Пристанище, разположено източно от нос Рион, на Корннтския залив.

    [118] Т. е. край западния бряг на носа Рион към открито море, а не откъм Коринтския залив. Този нос, разположен срещу архейския нос Рион, се наричал Антирион.

    [119] Нос Рион откъм Пелопонес (ахейския Рион) и отвъдният в Средна Гърция Аитириои затварят входа на Коринтския залив.

    [120] Град и база на атиняните на северния бряг на Коринтския залив, като от своя страна заливчето, на което се намирала Криса, в по-подробните карти се нарича Крисейски залив.

    [121] Настанени край Коринтския залив месенци-илоти, прокудени от спартанците след тяхното продължително въстание.

    [122] От съюзната флота на пелопонесците.

    [123] Един от изпратените от Спарта съветници. Вж. II, 85, 1.

    [124] 429 г. пр.н.е.

    [125] Обикновено във военно време входовете на пристанището се затваряли с железни вериги. Относно Пирея атиняните удължили стените при входа на пристанището, поставили на края им кули й през тях прехвърляли вериги, с които затваряли входа.

    [126] Т.е. през Коринтския провлак — от Коринтския до Саронския залив.

    [127] Октомври 429 г. пр.н.е.

    [128] Пердика лишил брата си Филип от участие в управлението на Македония. Затова пък Филип като претендент бил поддържан от атиняните. Той, както изглежда, умрял преди Ситалковия поход и затова на негово място при Ситалк се явил синът му Аминта, дядо на Александър Велики.

    [129] Дн. Черно море и дн. Мраморно море.

    [130] Дн. р. Дунав.

    [131] Македонски племена.

    [132] Дн. р. Струма.

    [133] Дн. Витоша.

    [134] Тогава жители главно на днешна Източна Сърбия.

    [135] Тракийски племена на северозападната граница на одриската държава.

    [136] Дн. р. Искър.

    [137] Орбел, дн. Рила.

    [138] Дн. р. Места и дн. р. Марица.

    [139] Град на крайбрежието на Егейска Тракия, близо до устието на р. Нест (Места).

    [140] Наричани „кръгли" с бавен ход за разлика от дългите военни кораби. Спо­ред Херодот (IV, 86) такъв кораб изминавал денем 700, а нощем 600 стадия.

    [141] Според Херодот (IV, 101) добър пешеходец изминавал на ден около 200 стадии.

    [142] Братов син на Ситалк и негов наследник. За Севт Диодор (XII, 50) казва: „Властвуващ над такава голяма земя, той получавал ежегодно повече от 1000 таланта.“ Тук вероятно е включена и стойността на даровете.

    [143] Дн. Адриатическо море.

    [144] В древността те заемали голяма част от земите, които влезли след това в състава на Македония. Делели се на няколко племена. Центърът на дър­жавата им обхващал главно земите по средното течение на р. Аксий  (дн. Вардар).

    [145] Тракийски племена. Синтите живеели на юг от дн. р. Струмешница (Стру­мица), а медите – югозападно от тях, главно по средното течение на дн. р. Струма.

    [146] Линкестите живеели по горното течение на р. Еригон (дн. р. Черна), а елимиотите — по средното течение на р. Халиакмон (дн. р. Бистрица).

    [147] Област между пл. Олимп и Термейския (дн. Солунски) залив с градове Пидна и Дион.

    [148] Град в Македония.

    [149] Планина в Македония.

    [150] Област в северната част на Халкидическия полуостров, източно от р. Аксий (дн. Вардар).

    [151] Дн. р. Вардар.

    [152] Град в Македония и нейна столица от времето на Филип II.

    [153] Област в Македония с главен град Терма (дн. Солун).

    [154] Тракийско племе.

    [155] Област в югозападното подножие на пл. Бермий (дн. Докса).

    [156] Град в Македония.

    [157] Област в Македония, която обхваща днешно Мъгленско.

    [158] Области северно от Халкидическия полуостров — между дн. р. Вардар и р. Струма.

    [159] Царувал от 413 до 399 г. пр.н.е. В неговия двор пребивавали известно време Еврипид, Зевкид и др.

    [160] Едомена, Гортиния, Аталанта и Европ са градове по десния бряг на сред­ното течение на р. Аксий.

    [161] Кирос е град в Македония северозападно от гр. Пела.

    [162] Проход в Локрида край брега на Малийския залив.

    [163] Племена, които обитавали земите между реките Стримон и Нест (дн. Стру­ма и Места).

    [164] Ноември-декември 429 г. пр.н.е.

    [165] Град на брега на Акарнания.

    [166] Жители на Долопия, област на север от Етолия, между Тесалия и Амфилохия.

    [167] Жители на Етолия.

    [168] Март 428 г. пр.н.e.

     

  • Тукидид, История на Пелопонеската война, Книга първа-

    ТУКИДИД

    ИСТОРИЯ НА ПЕЛОПОНЕСКАТА ВОЙНА

    Превод: Милко Мирчев, 1979

     

    КНИГА ПЪРВА