Изговор и транскрипция на чужди имена в българския език
Изпратено от theseus на Вт., 07/09/2009 - 21:51.
Изговор и транскрипция на чужди имена в българския език, 1974
Георги Батаклиев
Старогръцки имена
Българската транскрипция на чуждите географски и лични имена се основава на живия говор, като точността в произношението на имената и от най-далечни съвременни езици може всеки момент да бъде проверена. На такъв експеримент обаче не могат да се подложат имената от отмрелите езици, между които е и старогръцки. Изговорът и транскрипцията на старогръцките имена дори се усложняват още повече в сравнение с другите стари езици.
Обикновено при четене на старогръцки текстове си служим с Еразмовото произношение, но много от транскрибираните в нашия език старогръцки имена се подчиняват на Райхлиновото произношение, което е валидно за наследниците на старогръцки – византийски и новогръцки език. Дори някои имена се произнасят и пишат отчасти по едното, отчасти по другото произношение. Смесването е станало, понеже старогръцките имена са преминали в български по два пътя – по книжовен път, чрез научната и художествената литература, след като вече са изпитали влияния и от други езици, и направо от съседката Византия.
Върху формите пък на някои географски имена е повлияло съвременното гръцко произношение. Въпреки всичко ние не можем да променим облика на тяхната транскрипция, понеже от дългата употреба в български език те са дълбоко вкоренени в нашата езикова традиция.
Транскрипцията на старогръцките имена се отличава и в друго отношение от имената на новогръцки език. Докато новите гръцки имена минават в български заедно с окончанията или завършъците си (Демостенис, Темистоклис), голяма част от старогръцките имена се нагаждат към българските видове, като видоизменят своя завършък.
При това положение нашата задача се свежда до това да подредим старогръцките имена в категории, като само на места изгладим допуснати несъответствия.
Гръцката азбука
Букви Названия Транскрипция
на лат. ез. на български език на лат. на бълг. ез.
по Еразъм по Райхлин по Еразъм по Райхлин
Α α alpha алфа алфа a а а
Β β beta бета вита b б в
Γ γ gamma гама гама g г г, й
Δ δ delta делта делта d д д
Ε ε epsilon епсилон епсилон e е (кратко) е
Ζ ζ zeta дзета зита z дз, зд з
Η η eta ета ита ē е (дълго) и
Θ θ theta тета тита th т т
(придихателно)
Ι ι iota йота йота i и и, й
Κ κ kappa капа капа c, k к к, кь
Λ λ lam(b)da ламбда ламда l л л
Μ μ my мю ми m м мь
Ν ν ny ню ни n н нь
Ξ ξ xi кси кси x кс кс
Ο ο omicron омикрон омикрон o о (кратко) о
Π π pi пи пи p п п
Ρ ρ rho ро ро r(h) р р
Σ σ ς sigma сигма сигма s с, з с, з
Τ τ tau тау таф t т т, д
Υ υ ypsilon юпсилон ипсилон y ю и
Φ φ phi фи фи ph ф ф
Χ χ chi хи хи ch х х
Ψ ψ psi пси пси ps пс пс
Ω ω omega омега омега ō о (дълго) о
Транскрипция на някои гръцки имена
На гръцки език На латински език На български език
по Еразъм по Райхлин
ἅγιος hagius хагиос айос
Ἀθῆναι Athēnaе Атенай Атини
Αἰαία Aeaea Айая Еея
Αἰήτης Aeētēs Айет(ес) Еитис
Ἕβρος Hebrus Хеброс (Хебър) Еврос
Εὔξεινος Euxinus Евксейнос Ефксинос
Εὔβοια Euboea Евбоя (Евбея) Ефвия
Ζάκυνθος Zacynthus Дзакюнтос Закинт(ос)
Ἠλέκτρα Electra Електра Илектра
ἡμέρα hēmera хемера имера
Ἡράκλειτος Heraclitus Хераклейтос (Хераклит) Ираклитос
Θῆβαι Thēbae Тебай Тиви
μήν mēn мен мин
μήτηρ mētēr метер митир
Μυκῆναι Mycēnae Мюкенай Микине
Νεῖλος Nilus Нейлос Нилос
οἰκονομία oeconomia ойкономия икономия
πατήρ patēr патер патир
πύργος pyrgus пюргос пиргос
Φειδίας Phīdias Фейдиас (Фидий) Фидиас
Φοῖβος Phoebus Фойбос (Феб) Фивос
ПРОИЗНОШЕНИЕ
Съгласни
В повечето случаи гръцките съгласни звукове имат съответствия в български език и се предават със съответните български букви.
γ = г: Γαῖα – Гея.
γγ = нг: Ἄγγελος – Ангел; γκ = нк: Ἄγκυρα – Анкира.
γχ = нх: Ἀγχίσης – Анхис; γξ = нкс: Σφίγξ – Сфинкс.
δ = д: Διόνυσος – Дионис (богът); Διονύσια – Дионисии (празникът в чест на бога).
κ = к: Καλλῖνος – Калин; σκηνή – скена.
В някои имена чрез посредството на латински език к преминава в български език в ц:
Κέρβερος – Цербер; Κίρκη – Цирцея; Κυκλάδες – Циклади;
Κύκλωψ – Циклоп; Ὑάκινθος – Хиацинт.
λ = л: Λήδα – Леда; Λέρνα – Лерна; Λυκία – Ликия.
μ = м: Μένιππος – Менип; Μίλητος – Милет.
ν = н: Νάξος – Наксос; Νηλεύς – Нелей.
π = п: ΙΙάρος – Парос; Πρίαμος – Приам.
ρ = р: Ῥόδος – Родос.
σ (включително и интервокално) = с:
Ἀγχίσης – Анхис; Βρισηίς – Брисеида; Χρυσηίς – Хрисеида; Ἐρασίστρατος – Ерасистрат; Θερσίτης – Терсит; Ἴσμαρος – Исмар; Ἰσμήνη – Исмена; Ἰσοκράτης – Исократ; Κρέουσα – Креуса; Νύσα – Ниса; Πύρασος – Пирас.
Чрез посредството на латинското интервокално -s- в много имена звукът преминава в з:
βασιλεύς – базилевс; Θρασύμαχος – Тразимах; Ἶσις – Изида; Λυσίας – Лизий; Λύσιππος – Лизип; Λυσιστράτη – Лизистрата; Μαγνησία – Магнезия; Μέδουσα – Медуза; Μοῦσα – Муза; Μουσαῖον – музей; Μυσία – Мизия; Νέμησις – Немезида; Μαυσώλειον – мавзолей; Τειρεσίας – Тирезий; Καύκασος – Кавказ.
τ = т: Τάναγρα – Танагра.
Несвойствената за български език аспирована зъбна съгласна θ (th) се предава с най-близкия звук т (на руски ез. с φ): Ἀγαθών – Агатон; Ἀθηνᾶ –Атина (богинята); Βιθυνία – Витиния; Ἐρέχθειον – Ерехтейон; Θάλης – Талес; Θάσος – Тасос; Πυθών – Питон; διθύραμβος – дитирамб.
β = б (по Еразмовото произношение): Βάβριος – Бабрий.
β = в (по Райхлиновото произношение): Ἀλκιβιάδης – Алкивиад; βάκχη – вакханка; Βιθυνία – Витиния; Θῆβαι – Тива.
В известни случаи се явява колебание в транскрипцията между б и в: Βάκχος – Бакхус (през латински), Бакх, Вакх; Βυζάντιον – Бизантион, Византион; Θηβαΐς – Тебаида, Тиваида.
φ (лат. ph) = ф: Ἀφροδίτη – Афродита; Δηίφοβος – Деифоб; Φιλοκτήτης – Филоктет; φωσφόρος – фосфор.
Съчетанията -πφ-, -ευφ- се опростяват, като се изпуска съгласната, която предхожда φ: Σαπφώ – Сафо (вм. „Сапфо“); Εὐφράτης – Ефрат (вм. „Евфрат“); Εὐφροσύνη – Ефросина (вм. „Евфросина“); Εὐφορίων – Ефорион, но: Εὔφρων – Евфрон.
χ (лат. ch) = х: Χαλκηδών – Халкедон.
ζ се предава с бълг. з: Βυζάντιον – Византион (старото име на Цариград и Византия); Ζάκυνθος – Закинт; Ζεύς – Зевс.
ξ (лат. х) = кс: Ἄξιος – Аксий (Вардар); Ἰξίων – Иксион; Πολυξένη – Поликсена.
ψ = пс: Ψευδοφίλιππος – Псевдофилип; ψευδώνυμος – псевдоним; ψυχρόμετρον – психрометър.
Двойни съгласни се предават с една съгласна:
λλ = л: Ἀπόλλων – Аполон; Ἕλλην – елин.
ππ = пἈρίστιππος – Аристип; Φίλιππος – Филип.:
ρρ = р: Ἀρριανός – Ариан; Περραιβοί – переби.
σσ = с: Ἄσσα – Аса; Ἔδεσσα – Едеса.
ττ = т: Ἄττης – Атес; Βάττος – Бат(ос).
Съчетанието -ντ- за разлика от новогръцки се предава съответно с -нт-: Κόρινθος – Коринт; Πέρινθος – Перинт; Σελινούς (-οῦντος) – Селинунт; Τραπεζούς (-οῦντος) – Трапезунт.
Гласни
Старогръцките гласни α, ε (ĕ), ο (ŏ) ce предават със съответните български а, е, ο: Σάτυρος – Сатир; Λέσβος – Лесбос; Ὀρφεύς – Орфей; Ἑλένη – Елена.
Дължината на гръцките гласни не се изразява. Дългите гласни η, ω преминават съответно в е, ο: Δῆλος – Делос; Δημήτηρ – Деметра; Ἐπίκτητος – Епиктет; Ζήλαρχος – Зеларх; Ζήνων – Зенон; Ἠλέκτρα – Електра; Ἥλιος – Хeлиос; Θησεύς – Тезей; Καλχηδών – Калхедон; Λῆμνος – Лемнос; ὀρχήστρα – орхестра; Νηρηΐς – Нереида; Πηλεύς – Пелей; Τῆνος – Тенос (или: Тинос); Ὠκεανός – Океан; Χοηφόροι – Хоефори.
По същия начин този звук се предава при многото производни на δῆμος – демос ‘народ’ и νῆσος – несос ‘остров’: Ἀριστόδημος – Аристодем; Δημόδοκος – Демодок; Δημόκριτος – Демокрит; Δημοσθένης – Демостен; Δημόφιλος – Демофил; Πελοπόννησος – Пелопонес; Προκόννησος – Проконес; Χερσόννησος – Херсонес (също и средновековната форма Херсон, от нея: херсонски).
В твърде много имена с -η- се явява тъй нареченият итацизъм – η се чете като и (произношение, характерно за византийски и новогръцки ез.): Ἀθηνᾶ – Атина; Κρήτη – Крит.
В някои имена се явява колебание в предаването на η с е или с и: Μῆλος – Мелос, но прилагателното: Милоски („Милоска Венера“).
В старогръцки звукът ι е навсякъде гласна и се транскрибира обикновено с и: Μίμας – Мимант; Πίνδος – Пинд.
Но в български в началото на имена пред следваща гласна се транскрибира като й (т. е. образува се дифтонг): Ἰαπετός – Япет (от: Й-апет); Ἰασίδης – Ясид (от: Й-асид); Ἰάσων – Язон (от: Й-азон), Ἱερώνυμος – Йероним; Ἱερεμίας – Йеремия, Ἰοκάστη – Йокаста; Ἰόππη – Йопа; Ἰορδάνης – Йордан, Ἰώ – Йо; Ἴων – Йон; Ἰωνία – Йония.
Звукът υ под влияние на латинските имена, в които е минал като y, преминава в повечето случаи в български като и: Ἄβυδος (лат. Abydus) – Абид; Ἄτυς (лат. Atys) – Атис; Ἔφυρα (лат. Ephyra) – Ефира; Λυκαονία (лат. Lycaonia) – Ликаония; Λύσιππος (лат. Lysippus) – Лисип; Πύδνα (лат. Pydna) – Пидна; Πύραμος (лат. Pyramus) – Пирам; Πυρετός (лаг. Pyretus) – Пирет; Πύρρα (лат. Pyrrha) – Пира; Φρύνη (лат. Phryna) – Фрина.
Дифтонги (Двугласни)
В сравнително малък брой имена старогръцките ι-дифтонги се предават по Еразмовото произношение – със запазване на двата съставни звука. Това са най-вече случаи из научната литература, и то по-рядко срещани имена, напр.: Αἰήτης – Айет; Αἴας – Аякс (от: Ай-а-кс, със завършък от латински език); Μαῖα – Мая (от: Май-а); Μοῖρα – Мойра; Ἀριστογείτων – Аристогейтон; Δεῖμος – Деймос; Ἐρέχθειον – Ерехтейон; Ποσειδών – Посейдон; Ῥεῖτρος – Рейтрос; Φειδιππίδης – Фейдипид.
В повечето имена αι = е според Райхлиновото произношение, което съвпада с четенето им в съответните латински транскрибирани форми: Αἴακος – Еак; Αἰγαί – Ега; Αἰγεύς – Егей; Αἴγισθος – Егист; Αἷμος – Хемус (окончанието на латински ез.); Αἴολος – Еол; Αἰσχίνης – Есхин; Δαίδαλος – Дедал; Λακεδαίμων – Лакедемон; Μαιῶτις – Меотида; Παιάν – Пеан; Παιονία – Пеония; Πρόαινος – Проен; Ταίναρον – Тенар; Φαίδων – Федон; Φαῖδρα – Федра; Χαιρώνεια – Херонея.
Дифтонгът αι заедно със следващо α преминава в съчетанието ея: Ἀχαία – Ахея (оттук прилаг.: ахейски); Πλάταια – Платея.
ει = и: Ἀνδροκλείδης – Андроклид; Κλεισθένης – Клистен; Πεισίστρατος – Пизистрат; Φειδίας – Фидий.
Дифтонгът ει (ηι) заедно със следващо α преминава в български език, също както αι+α, в съчетанието ея: Γαλάτεια – Галатея; Δηϊάνειρα – Деянира (Деянейра); Ἡράκλεια – Хераклея (град), Ὑγίεια – Хигия (от: Хиги-е-я).
ει = е: Πολύκλειτος – Поликлет.
Дифтонгът οι преминава най-често според Райхлиновото произношение в и: Βέρ(ρ)οια – Верия (град в древна Македония).
Най-често се среща транскрипцията с е, която се е получила чрез посредството на латински език: Βοιωτία – Беотия; Κροῖσος – Крез; Οἰδίπους – Едип; Ποιάς – Пеант; Φοῖβος – Феб.
Β значителен брой имена се явява привидно смесване на Еразмовото и Райхлиновото произношение на гласни и дифтонги, но то е станало чрез посредството на латински език, в който гръцките η, υ се транскрибират с e, y, а αι, οι – с ae, oe, и се произнасят съответно е, и; е, е.
αι = е, η = е: Αἰήτης – Еет.
αι = е, υ = и: Αἴγυπτος – Египет; Αἴσχυλος – Есхил.
η = е, ει = и: Ἤπειρος – Епир.
υ = и, η = е: Γανυμήδης – Ганимед; Εὐθύδημος – Евтидем; Εὐρύηλος – Евриел; Κυρήνη – Кирена; Μυκῆναι – Микена; Πολυμήλη – Полимела; Πολύφημος – Полифем; Πυθήν – Питен; Πυλήνη – Пилена; Σαλμυδεσσός – Салмидес.
Малък брой имена се транскрибират по два начина, понеже са преминали у нас и през византийски (респ. новогръцки), и през латински език: Ὅμηρος – Омир, Хомер; Ποσειδώνιος – Посидоний, Посейдоний („Посейдонов“, но градът: Ποσειδωνία – Посидония).
При транскрибиране на υ-дифтонги не се явява голямо разнообразие. -αυ- и -ευ- преминават във всички случаи в -ав- и -ев-, а -ου- в звука у: Γλαῦκος – Главк; Ἀγαύη – Агава.
Също всички примери с αὐτο- = авто-, съставка на много сложни думи: Αὐτόλυκος – Автолик; Αὐτομέδων – Автомедонт; Εὔηνος – Евен; Εὐηνίνη – Евенина; Εὐκλείδης – Евклид; Εὔμολπος – Евмолп; Εὐρυδίκη – Евридика; Ζεύς – Зевс; Λεύκιππος – Левкип; Πολυδεύκης – Полидевк; Λευκοθέα – Левкотея.
ου = у: Ἐπίκουρος – Епикур; Λουκιανός – Лукиан; Πλούταρχος – Плутарх.
Несъщинските ι-дифтонги се транскрибират без втората съставка ι: Ὠιδεῖον – Одеон; Ἅιδης – Хадес (също: Аид, от паралелната форма Ἀΐδης).
Придихание
Лекото придихание (spiritus lenis) на началните гръцки гласни не получава съответствие при транскрибирането на имената: Ἀρίστων – Аристон; Ἐχίων – Ехион; Ἴβυκος – Ибик; Ἰφικράτης – Ификрат.
Тежкото придихание (spiritus asper) на началните гръцки гласни преминава при повечето имена в х, дори и при транскрибиране на останалата част според Райхлиновото произношение (чрез посредството на латинските имена, в които тежкото придихание преминава в h), напр.: Αἵμων – Хемон; Ἑκάβη – Хекуба (с промяна на втората гласна от латински ез.); Ἕκτωρ – Хектор; Ἕλιξος – Хеликс; Ἕλλην – Хелен; Ἑρμῆς – Хермес; Ἡγήσανδρος – Хегесандър; Ἥλιος – Хелиос; Ἑλλήσποντος – Хелеспонт; Ἥρα – Хера; Ἡρόδοτος – Херодот; Ἡσίοδος – Хезиод; Ἱερόν – Хиерон; Ἱμέρα – Химера; Ἵππαρχος – Хипарх; Ἱππίλοχος – Хипилох; Ἱπποκράτης – Хипократ; Αἷμος (през лат. ез.) – Хемус; Ἡκαταῖος – Хекатей; Ἡρακλείδης – Хераклид; Ὑάκινθος – Хиацинт; Ὑγίεια – Хигия (от: Хиги-ея); Ὑπερίων – Хиперион; Ὕπνος – Хипнос; ὑπόστασις – хипостаза.
Окончания
Старогръцките имена, различно от новогръцките, се нагаждат към различни категории български имена, като някои от тях загубват окончанията си, други ги видоизменят и пр.
Имената от I склонение ж. р. на -α се запазват в гръцката си форма: Ἀθηνᾶ – Атина;Ἀντίκυρα–Антикира;Δίκτυνα –Диктина; Κέρκυρα –Керкира; Πανδώρα –Пандора.
Имената от I склонение ж. р. на -η се изравняват с имената на -α относно транскрипцията си: Ἀνύτη – Анита; Ἀνδρομάχη – Андромаха; Ἀντιγόνη – Антигона; Δάφνη– Дафна; Διώνη – Диона; Εὐρυδίκη – Евридика; Εὐρώπη – Европа; Ἴδη – Ида; Ἱππολύτη – Хиполита; Κίρκη – Кирка; Κυβέλη – Кибела; Νίκη – Ника; Περσεφόνη – Персефона; Πρόκνη – Прокна; Σπάρτη – Спарта; Φρύνη – Фрина; Πριήνη – Приена; Τύχη – Тиха.
Но (под влияние на новогръцки ез.): Σαμοθρᾴκη–Самотраки.
Окончанията на имената от I склонение ж. р. на -α и -ηслед гласна и дифтонг преминават в български в я: Δανάη– Даная;Ναυσικάα– Навзикая;Αἰτωλία– Етолия; Ἀπολλωνία– Аполония;Βοιωτία– Беотия;Λιβύα– Либия;Λυδία– Лидия;Πυθία– Пития;Προεδρία– Проедрия; Ῥέα– Рея; Φρυγία– Фригия; Ἀρσινόη– Арсиноя;Βερόη– Бероя; Καλλιρρόη– Калироя;Χλόη– Хлоя; Εὔβοια– Евбея;Τροία– Троя;Μαῖα– Мая;
Ἀχαία– Ахея; Γαῖα– Гея; Νίκαια– Никея; Πλάταια– Платея; Ποτείδαια– Потидея;Πύλαια– Пилея;Φώκαια– Фокея;
Λέβαια– Лсбея;
Ἀμάλθεια– Амалтея;Εὔκλεια– Евклея;Εὐρύκλεια– Евриклея;Ἰφιγένεια– Ифигения; Μαρώνεια– Маронея (и: Марония);Μήδεια– Медея;Ὀδύσσεια– Одисея;Ὀρέστεια– Орестия.
Имената от I склонение м. р. на -ας се транскрибират без крайната ς: Ἀμύντας– Аминта; Ἀρχύτας– Архита; Μίδας– Мида; Περδίκας– Пердика,но: Σκόπας– Скопас.
В имената от I склонение м. р. на -αςсъс завършък -αγόραςили -ίδαςотпада -ας:
Ἀναξαγόρας– Анаксагор;Εὐαγόρας–Евагор;Πυθαγόρας–Питагор;Πρωταγόρας–Протагор;
Ἀνταλκίδας– Анталкид; Λεωνίδας– Леонид; Πολυανίδας– Полианид.
Завършъкът -αςпри същия вид имена след гласна се заменя в транскрибираните имена с -й:
Ἀγίας– Агий; Ἀργίας–Apxuй; Γοργίας– Горгий;Ἱππίας– Хипий;Κριτίας– Критий;Νικίας– Никий; Παυσανιας – Павсаний; Πελίας – Пелий; Πυρρίας – Пирий; Φειδίας – Фидий; Τειρεσίας – Тирезий;
Βορέας – Борей; Δημέας – Демей; Πυθέας – Питей;
Αὐγείας – Авгий.
При имената οτ 1 склонение м. р. на -ης този завършък отпада: Ἀργοναύτης – аргонавт; Ἀτρείδης – Атрид; Βακχυλίδης – Бакхилид; Εὐριπίδης – Еврипид; Ἐφιάλτης – Ефиалт; Θουκυδίδης – Тукидид; Κρεσφόντης – Кресфонт; Κρονίδης – Кронид; Μιθριδάτης – Митридат; ὁπλίτης – хоплит; Πηλείδης – Пелид (Пелеев); Πολιορκέτης – Полиоркет; Πολυβιάδης – Полибиад; Πολυνείκης – Полиник; Πολυχάρης – Полихар; Προκρούστης – Прокруст; Πυθοκλείδης – Питоклид; Σιμωνίδης – Симонид.
Двусричните имена от I склонение м. р. на -ης запазват завършъка си: Ἄττης – Атес; Ἑρμῆς – Хермес; но: Χρύσης – Хрис.
Завършъкът -ος (м. р.) на имената от II или о-склонение отпада:
Ἀλφειός – Алфей; Πηνειός – Пеней;
Ἀμνισός – Амнис; Ἀρχίλοχος – Архилох; Δορυφόρος – Дорифор; Θεόκριτος – Теокрит; Ἱππόλυτος – Иполит (Хиполит); Καλλίμαχος – Калимах; Κολωνός – Колон; Κρατῖνος – Кратин; Λύσιππος – Лисип; Λύχνιδος – Лихнид; Ναύπακτος – Навпакт; Ὄλυμπος – Олимп; Πίνδαρος – Пиндар; Πολέμαρχος – Полемарх; Πόλυβος – Полиб; Πρόξενος – Проксен; Στάγυρος – Стагир; Τηλέμαχος – Телемах; Φάρσαλος – Фарсал.
Като изключение запазват окончанието -ος някои географски имена, повлияни от транскрипцията на съответните новогръцки имена: Ἀμοργός – Аморгос; Τένεδος – Тенедос; Ὀδησσός – Одесос.
Или митологически имена: Ἥλιος – Хелиос.
Имена от ср. р. на -ον: Δίνδυμον – Диндимон; Δίπυλον – Дипилон („дипилонска ваза“).
-ος след гласна се заменя с -й: Ἀγησίλαος – Агесилай; Δαναός – Данай; Μενέλαος – Менелай; Πρωτεσίλαος – Протесилай;
Πτελεός – Птелей;
Ἀσκληπιός – Асклепий; Διονύσιος – Дионисий (тиранинът); Ἐνυάλιος – Ениалий; Ἰκάριος – Икарий; Κλυτίος – Клитий; Παναίτιος – Панетий; Πολύβιος – Полибий; Οὔριος – Урий; Πράκτιος – Практий; Φήμιος – Фемий;
Ἀλκίνοος – Алкиной; Ναυσίθοος – Навзитой, но: Ἀνακτόριον – Анакторион; Δυρράχιον – Дирахион; Σούνιον – Сунион.
Πτῷον – Птоон; Ἴλιον – Илион.
Ἀθηναῖος – Атеней; Ἀλκαῖος – Алкей; Ἀνταῖος – Антей; κορυφαῖος – корифей; Μουσαῖος – Музей; Παντικάπαιον – Пантикапей; Πειραιός – Пирей Πτολεμαῖος – Птолемей; Τυρταῖος – Тиртей;
Δορυλαῖον – Дорилей, но: Λάϊος – Лай (от: Лаи-й).
Двусричните имена от II или о-склонение запазват окончанието си: Ἄργος – Аргос; Δῆλος – Делос; Ἰσσός – Исос; Κέος – Кеос; Κνίδος – Книдос (но прил.: книдски); Κνωσσός – Кносос; Κρόνος – Кронос; Μῶμος – Момос; Νάξος – Наксос; Νίνος – Нинос; Πλοῦτος – Плутос; Πῦλος – Пилос; Πύργος – Пиргос; Ῥόδος – Родос; Σάμος – Самос ; Χίος – Хиос; Φόβος – Фобос.
По изключение някои двусрични лични и по-малък брой географски имена на -ος загубват този си завършък: Λίνος – Лин; Λόγγος – Лонг; Λῦκος – Лик; Μόσχος – Мосх; Νέσσος – Нес; Πύρρος – Пир; Νότος – Нот; Πόντος – Понт (Εὔξεινος πόντος – Евксински Понт).
При имена от II склонение на -ος, в които пред този завършък се явява съчетание от шумова+сонорна съгласна, след изпадане на -ος между двете останали в края съгласни се вмъква звукът ъ. При тази категория двусричните имена загубват завършъка си, но появилият се епентетичен звук компенсира сричката:
-βρ-: Ἕβρος – Хебър (но по аналогия: Ἴμβρος – Имброс);
-γρ-: Μελέαγρος – Мелеагър (но прил.: Мелеагров);
-δρ-: Ἀλέξανδρος – Александър; Ἀναξίμανδρος – Анаксимандър; Ἡγέσανδρος – Хегесандър; Κάσανδρος – Касандър; Κόδρος – Кодър; Λύσανδρος – Лисандър; Μένανδρος – Менандър; Τέρπανδρος – Терпандър; Φαῖδρος – Федър;
-πρ-: Κύπρος – Кипър;
-τρ-: Ἴστρος – Истър; Καΐστρος – Каистър. Звукът ъ се явява също между съчетание от υ-дифтонг (-αυ- или -ευ-) и плавна или назална съгласна:
Ἐπίδαυρος – Епидавър; Κένταυρος – Кентавър; Μινώταυρος – Минотавър;
Καῦνος – Кавън;
-δμ-: Κάδμος – Кадьм (но прилаг.: Кадмов);
-θμ-: Πορθμός – Портъм.
Също при -σμ-:
ὀστρακισμός – остракизъм; συνοικισμός – синойкизъм; λογισμός – логизъм; σπασμός – спазъм;
-βλ-: Βύβλος – Бибъл (или също: Библос).
Имената от III склонение преминават в български език или с номинативната си форма, или с генитивната си форма, или другояче, като за основа служи пак генитивната им основа. Тяхното разделяне на тези групи е ясно очертано от нашата утвърдена историческа и литературна традиция.
С номинативната форма:
Ἀγαμέμνων – Агамемнон ; Ἄδωνις, -ιδος – Адонис; Ἀστυάναξ, -ακτος – Астианакс; Ἀνακρέων, -οντος – Анакреон (но прил.: Анакреонтов); Ἄπις, -ιδος – Апис; Δάφνις, -ιδος –Дафнис; Δίκτυς, -υος – Диктис; Θάλης, -ητος – Талес; Θέσπις, -ιδος – Теспис; Λαοκοών, -όντος – Лаокоон; Πάρις, -ιδος – Парис; Πέλοψ, -οπος – Пелопс; Σέραπις, -ιδος – Серапис; Σφίγξ, -ιγγός – Сфинкс; Σίρις, -ι(δ)ος – Сирис; Θάμυρις, -ιος – Тамирис; Τελαμών, -ῶνος – Теламон.
Имена на -ώ (о-основи):
Ἠχώ – Ехо; Ἰώ – Йо (също: Ио); Καλυψώ – Калипсо; Κλωθώ – Клото; Νανώ – Нано; Πυθώ – Пито; Σαπφώ – Сафо.
Имена на -ως (о-основи):
Ἔρως, -ωτος – Ерос; Μίνως, -ωος – Минос; Ἠῶς, -οῦς – Еос; Κῶς, Κῶος – Кос;
Ἄρης, -εως – Арес.
Имена от III склонение, които преминават на български език с генитивната си основа:
Основи на -ν: Σαλαμίς, -ῖνος – Саламин; Ἐλευσίς, -ῖνος – Елевсин.
Основи на дентала -δ: Ἀλεξίς, -ίδος – Алексид; Θέογνις, -ιδος – Теогнид; Πόλλις, -ιδος – Полид; Σῶσις, -ιδος – Сосид; Ὠκεανίδες – океаниди.
Основи на -ντ-: Δράκων, -οντος – Дракон(т); Εὐρυμέδων, -οντος – Евримедон(т); Κάλχας, -αντος – Калхант; Κρέων, -οντος – Креонт; Ξενοφῶν, -ῶντος – Ксенофонт; Κτησιφῶν, -ῶντος – Ктесифонт; Λαομέδων, -οντος – Лаомедонт; Πολυδάμας, -αντος – Полидамант ; Πράς, -άντος – Прант.
Имена, в които именителната форма е еднаква с генитивната им основа (независимо от дължината на крайната гласна на основата): Ἀλκίφρων, -ωνος – Алкифрон; Ἀλκμάν, -ᾶνος – Алкман; Κρονίων, -ονος –Кронион; Μαραθών, -ῶνος – Маратон; Νέστωρ, -ορος – Нестор; Πᾶν, Πανός – Пан; Παρθενών, -ῶνος – Партенон; Πλάτων, -ωνος –Платон; Πολέμων, -ωνος – Полемон; Σόλων, -ωνος – Солон; Στρυμών, -όνος – Стримон; Τρίτων, -ωνος – Тритон; Χάρων, -ωνος – Харон.
Сложни имена с втора съставка -πόλις запазват окончанието -ις в по-малко известните имена:
Ἑρμόπολις – Хермополис; Πανόπολις – Панополис; Σευθόπολις – Севтополис, но: Ἁδριανόπολις – Адрианопол; Ἀκρόπολις – Акропол; Διονυσόπολις – Дионисопол; Ἡλιόπολις – Хелиопол; Νεάπολις – Неапол; Νικόπολις – Никопол; Φιλιππόπολις – Филипопол; Πλωτινόπολις – Плотинопол; Σεβαστόπολις – Севастопол.
Имената на -ης (-εσ- основи) загубват в български език този завършък: Ἀλκαμένης – Алкамен; Ἀριστοτέλης – Аристотел; Ἀριστοφάνης – Аристофан; Διογένης – Диоген; Εὐρυσθένης – Евристен; Καλλισθένης – Калистен; Πραξιτέλης – Праксител; Σωκράτης – Сократ; Ξενοφάνης – Ксенофан.
Имената от III склонение с основа на дентал -άς, -ίς (им. п.), -άδος, -ίδος (род. п.) получават към генитивната си основа окончанието за ж. ρ. -а: Ἑλλάς, -άδος – Елада; Ἰλιάς, -άδος – Илиада; Λευκάς, -άδος – Левкада; Λεύκας πέτρη – Левкадска скала; Ὀλυμπιάς, -άδος – Олимпиада; Παλλάς, -άδος – Палада; Αἰωλίς, -ίδος – Еолида; Ἀργολίς, -ίδος – Арголида; Ἄρτεμις, -ιδος – Артемида; Ἔρις, -ιδος –Ерида; Ἦλις, -ιδος – Елида; Θέμις, -ιδος – Темида; Θέτις, -ιδος – Тетида; Ἶρις, -ιδος – Ирида; Κύπρις, -ιδος – Киприда; Θηβαΐς, -ΐδος – Тебаида; Λοκρίς, -ίδος – Локрида; Λυχνῖτις, -ιδος – Лихнитида ; Προποντίς, -ίδος – Пропонтида: Προσωπῖτις, -ιδος – Просопитида; Φωκίς, -ίδος – Фокида; Τάναϊς, -άϊδος – Танаида; Φάσηλις, -ιδος – Фаселида; Χαλκίς, -ίδος – Халкида; Εὐμενίδες, -ων – Евмениди.
Имената от мъжки род на -εύς (им. п.) с основа на дифтонг получават прибавка -й (-ей):
Αἰγεύς, -έως – Егей; Ἐρεχθεύς, -έως – Ерехтей; Νηλεύς, -έως – Нелей; Νηρεύς, -έως – Нерей; Περσεύς, -έως – Персей; Πορθεύς, -έως – Портей; Προμηθεύς, -έως – Прометей; Πενθεύς, -έως – Пентей; Πρωτεύς, -έως – Протей, но: Ἀχιλλεύς, -έως – Ахил (прил.: Ахилов, но: Ахилесова пета).
Имената от мъжки род на -κλῆς с елидиращи σ-основи след изпускане на -ης получават вмъкнато ъ: Ἐμπεδοκλῆς, -έους – Емпедокъл; Ἐτεοκλῆς, -έους – Етеокъл; Εὐκλῆς, -έους – Евкъл; Ἡρακλῆς, -έους – Херакъл; Πατροκλῆς, -έους – Патрокъл; Περικλῆς, -έους – Перикъл; Προκλῆς, -έους – Πрокъл; Σοφοκλῆς, -έους – Софокъл.
Извън горните групи името Οἰδίπους, -οδος преминава в български по литературен път през латински език (Oedipus) във формата Едип.
Имената на градове, които имат форма на множествено число (pluralia tantum), при транскрибиране получават в български език форма на единствено число.
-αι, -ων = -а, -я (ж. р.):
Ἀλαῖαι, -ῶν – Алея; Ἀμύκλαι, -ῶν – Амикла; Ἀθῆναι, -ῶν – Атина (точната транскрипция е „Атини“, както е писал името Пенчо Славейков); Κλαζομέναι, -ῶν – Клазомена; Μυκῆναι, -ῶν – Микена; Πλαταιαί, -ῶν – Платея; Ποτνιαί, -ῶν – Потния; Πρασιαί, -ῶν – Прасия; Θῆβαι, -ῶν – Тива.
-α, -ων = -а (ж. р.):
Ἄβδηρα, -ων – Абдера; Λεῦκτρα, -ων – Левктра;
-οι, -ων = -и (м. р.):
Δελφοί, -ῶν – Делфи; Φίλιπποι, -ων – Филипи;
-εις, -εων = -и (м. р.):
Σάρδεις, -εων – Сарди.
Срещат се и отклонения от посочените правила за транскрибиране на имената обикновено поради заемане от междинни езици, като:
Психея вм. „Психа“ (Ψυχή), Цирцея вм. „Кирка“ (Κίρκη) и паралелни форми, като: Пенелопея (Πηνελόπεια) до Пенелопа (Πηνελόπη), Персефонея (Περσεφόνεια) до Персефона (Περσεφόνη).
В транскрибираните имена не винаги се запазва ударението от оригиналните форми. Най-често причина за това е промяната в техния изглас при преминаването им от единия език в другия и съкращаването на броя на сричките им. Това се вижда от приведените по-горе примери. При някои имена ударението, както нерядко и при български имена, е колебливо.
Поради продължителните ни книжовни връзки със старогръцката култура имената на нейните представители са включени здраво в лексиката на български език и са съобразени с фонетичната система и с особеностите на българското книжовно произношение. От тях се образуват твърде удобно и производни форми – прилагателни.
Идентифицирайте се или се регистрирайте, за да изпращате коментари
Старогръцките имена на български
Предлагаме ви статията на Георги Батаклиев, поместена в сборника "Изговор и транскрипция на чужди имена в българския език", съст. Л. Андрейчин и М. Въгленов. С., Наука и изкуство, 1974, 268-289. Г. Батаклиев е автор и на статията за латинските имена в същия сборник, 245-267. И двете статии са съпроводени с Показалец на имената, препращащ към съответната страница от статията, на която се говори за името.
Електронната обработка на материала е на Николай Шаранков.
Идентифицирайте се или се регистрирайте, за да изпращате коментари