Мария Стоева. Различие и превод: поглед към Дерида

 

 

Различие и превод – 


поглед към Дерида

   

Мария Стоева  

    Въведение    

Различието е един от фундаменталните концепти на постмодерните теоретични проекции. Като основа на семиотичния процес то е въведено, допуснато още от дьо Сосюр чрез диференциалните бинарни опозиции (диференциалните отношения, в които всеки компонент на структурата влиза с всички останали). Заедно с различието структуралната хипотеза за знаците въвежда и друг важен, често тематизиран ресурс на „постмодерната ситуация”, а именно липсата[1]< (отсъствието, смъртта), която е в основата на значението дотолкова, доколкото знакът, в противовес на есенциалистките концепции, получава статуса си на такъв чрез оразличаването си от другите знаци – т. е. чрез това, което той не е, което в него е неналично. Това е „хоризонталният” модус на липсата. „Вертикалният” е в двойната композиция  на знака означаемо – означаващо (s1/s2), където неминуемо означаемото е отсъстващото. С думите на Дерида – „знакът е отложено настояще”[2]<. В деконструктивисткия и изобщо в постструктуралисткия дискурс различието (Дерида пише différance, маркирайки измерението на темпорална отложеност на това двойно различие, условие на възможност на всяко езиково различие) вече е не различие на термини, а – отвъд тях – опит за мислене на „самото различие”[3]<, различие - липса, различаващо се в себе си[4]<, завръщащо се винаги като различно. Смисълът се разпръсва, той е винаги липсващ, няма крайни означаващи, те са оразличени /отложени, ”структурата на знака се оказва детерминирана от всички ония другости, които отсъстват. А езикът се превръща в постоянна игра на оразличавания.”[5]<

Различието е неотнимаем въпрос на всеки дискурс за/около превода, доколкото преводът е мислен като другото на оригинала. Двата термина влизат в опозиция един на друг, в бинарно отношение на йерархизирани същности. Деконструкцията дестабилизира ценностните йерархии, „центризмите”, присъщи на западните метафизически модели, без при това да бъде „някаква проста инверсия”[6]<. Следователно няма да бъде преобърната опозицията превод-оригинал, а ще бъде поставена под въпрос самата им връзка. Преводът вече не е ”събитие вторично или производно от гледна точка на език или текст-първообраз”[7]<, нито репрезентация (понятие, което имплицира неадекватния вече „метафизически” дискурс на присъствие – настояще – „презентност” на битието). Преводът отваря, „превежда” към другостта. Дерида използва метафората за огнения език[8]< (или влюбения такъв – ласката на превеждащия език, любовна метафорика, която отвежда към „Задачата на преводача” на Бенямин), който докосва, „облизва” думата, заплашвайки да я унищожи, но отдръпвайки се в последния момент преди да я е изгорил или погълнал[9]< и все пак оставяйки да се провиди другото, осветявайки го. Тук е разграничима темата за смъртта. Преводът се приплъзва към мотива за траура[10]<, за помена, но свързан и с някакво надживяване (survie– отново референция е Бенямин), „отвъден живот” на оригинала в превода.

В настоящия текст различието ще бъде по-скоро концептуална рамка, отколкото основна концепция при опит за артикулиране на някои от смисловите обрати, които бележат превода, сам той „разслоен...несводим концепт”[11]<.

Дерида многократно тематизира превода – „привилегировано място за деконструкция на трансценденталното предимство”[12]< - в текстовете си – „въпросът за деконструкцията е също, от край до край, въпросът за превода”[13]<, но за да заличи границите между език и метаезик (преводите и тяхното обговаряне), между сингуларността на езика и множествеността на неговите преводи, деридианският език полага непреводимостта (невъзможно е да се преведе онова, за което не се знае от кой език произхожда[14]<), като  допуска превода в самия себе си. Значенията непрекъснато се разпръсват, думите прехождат от един език в друг, в жест на неудържима игровост merci става mercy (или merces), travailletravel, стилът - стилос.

 

„Преводът е другото име на невъзможното”[15]<

 

В Lettre à un ami japonais Дерида, излагайки смисловите посоки, които трябва да следва преводът на „déconstruction” (или по-скоро негативно: какви импликации трябва да избягва), задава  и причината за трудността на този превод - всеки негов лексикален или синтактичен компонент e подложен на деконструкция[16]<. Това се отнася за думата „деконструкция”, както и за всяка друга дума, вписваща се във верига от възможни субституции[17]<. Всъщност „нищо никога не е непреводимо, нито, впрочем, преводимо”[18]<.

Смисълът не пирнадлежи никога на себе си. Той е в постоянна миграция, постоянна работа, обговаряйки превода, Дерида заиграва с travailler, travel, traduction[19]<. Преводът е трансфер и влизане в режим на работа, задействане (faire travailler) на повече семантични референции. Струва ми се, че тук заработва и пасивниото, по-рядко употребимо значение на travailler във френския език - когато се казва, че нещо е travaillé – разядено, разяждано, подложено на корозия.

В превода е наличен мотивът за смъртта – „може би всеки превод е предопределен за разруха, за тази форма на паметта или помена, която се нарича разруха”[20]<. Разруха настъпва всеки път, когато преводът се натъкне на омоним (или хомофония, чийто ефект Дерида използва в неологизма си „différance”). Тук настъпва деконструкцията и на философската традиция, чийто основен проект е преводът, дискурсивният превод на преддискурсивно налична истина, както и обособяването на някакъв концепт за превода, но тя не може да понесе полисемията, омонима[21]<. Мотивът за смъртта е съположен с този за пре - живяването (survie) и отпраща към Бенямин[22]<, към понятията Fortleben и Überleben (алюзия към Übersetzenи Übertragen– пре-вод), което Дерида прочита като оцеляване (survie) и  надживяване, живеене отвъд (sur-vie) в любовната деконструкция, която причинява преводът на оригинала.  

Преводът е или по-скоро – доколкото на деконструкция е подложена самата формула „S е P” – е обговорен като опит (еxpériment), който е същевременно експеримент (expérimentation)[23]<. Във Вавилонски кули, в по-голямата си част коментар към Задачата на преводача на Бенямин, този опит е положен в сакрален код – контекстът е сакралният текст като идеална преводимост, както и обещанoто съсъществуване не езиците, преживяно интензивно чрез своята отдалечeност. Той е аналогичен на Fort:da[24]<, при Фройд символичното заместване на майката, чрез представяне на нейното отдалечаване и завръщане. Опитът/експеримент за превод бива подложен на изпитанието на непреводимостта. А тя е подчинена на икономията[25]< (преводът е също транзакция) – квантитавитните и собственическите (на у/при-свояване) отношения, установени между текста и неговия превод. Мярата на тази икономия е думата (количествено и разменно). Но икономията никога не е осъществима напълно. Метафора (метафора за метафора) на превода е размяната от „Венецианският търговец”[26]< на Шекспир – несъизмеримите (семантично) термини на размяната – moneypound of flesh. Икономията е дестабилизирана и количествено, доколкото преводът изисква „преразход, както личи от хиперболичната прекомерност и анасемичното обилие”[27]<.

Непреводимост резидира и в многоезичието, тази полиглосия, налична в езика, която довежда до апория класификацията на преводите на Якобсон, защото езикът няма сигурни граници. Чуждоезиковостта в текста е непреводима, пример за такъв неподдаващ се на превод текст е Fineganswake на Джойс. Но всъщност „има нечистота във всеки език”[28]<. И езикът е винаги чужд – „Говоря само един език и той не ми пренадлежи”[29]<. Езикът е отчужден и отчуждаващ – преводът е усилие за усвояване, присвояване, налагане на език, чийто провал е предопределен.

Крайни проявления на непреводимостта са може би заглавието (безкрайната семантична вариативност на това, което Женет нарича перитекст и което е положено в „контекстуална пустиня”[30]<) – повече от теза, това е аспект на заглавията на текстовете на Дерида, тяхното несводимо, неувладимо многосмислие - и собственото име, и двете заемащи гранични позиции в текста и в неговия превод.

Особен е режимът на собственото име. То не принадлежи на езика, извън езика е – „като такова, собственото име винаги остава непреведимо, факт, който ни позволява да смятаме, че то строго казано, не принадлежи на езика, не и по признака, по който останалите думи принадлежат на езиковата система, била тя тази на превеждания или на превеждащия език”.[31]< Обговаряйки собственото име, Дерида разказва мита за Вавилонската кула – „метафора за метафората, разказ за разказа, превод за превода”[32]<. Вавилонският мит е мит за деконструкция (на кулата) и разпръсване (на племената), също за невъзможното чуване / разбиране (entendre/s’entendre) на езика. Също за налагането на собствения език и оставянето на име. Семитите пожелали да наложат езика и да оставят името си, тогава Богът извиква / налага своето име, което е объркване (confusion). Тук се разгръща цялата проблематика на собственото име, което е едновременно непреводимо и значещо, и се установява апорията на превода. С един жест преводът е едновременно вменен като неизбежност и направен невъзможен. Налагайки името си („името си на баща”[33]<, Дерида заиграва с психоаналитична, лаканианска конвенция), Богът „налага и забранява същевременно превода”. „Преводът се превръща в закон, в задължение и заем, но такъв, че остава винаги неизпълним.”    

    Détours de Babel,  за задачата на певодача    

Още една смислова насока, която удържа (или не) преводът в текстовете на Дерида е дългът. Преводът е асоцииран с дълг, задължение, договор (но неизпълним, което предполага изначална вина) – bondдоговорните отношения на Шайлок и Антонио във Венецианският търговец. Bond е и в друг смисъл (без да престава да е договор) – на връзка, междуезеков възел. Relève, с което Дерида превежда едновременно хегелианското понятие Aufhebung и seasons в Шекспировия стих

When mercy seasons justice,

relève свързва френския с немския и английски език. По същия начин в „нерелевантната” за френския, англицизираща лексема relevante отекват едновременно два езика в атрибутивно употребена причастна форма, която се промъква в самото питане за превода, заигравайки с него, дестабилизирайки го – „какво е релевантен превод?”

Връзката е също смислов сноп, който се сплита – в relève се преплитат няколко кода– включително гастрономически – в значенията „овкусявам” за подправка, „повдигам”, „извисявам” и „замествам, запазвайки това, което трябва да бъде отменено”. Такова възвисяващо и интериоризиращо движение на милостта е също превод, насочен към друг символен превод, какъвто е покръстването на евреина в края на пиесата[34]<.

В прочита си на Задачата на преводача на Бенямин във Вавилонски кули Дерида „превежда” превода в термините на дълг и договор, сватба. Оригиналът предявява иск, изисква и същевременно желае превода[35]<. Преводачът е задължен към него. Тази договореност (която не е договор за репрезентация, защото преводът трансформира оригинала) е същевременно сватба, хименей, защото е и пораждане. Задължението обаче се оказва двойно – оригиналът копнее да бъде преведен, именно у него е налична преводимостта, „той е първият длъжник, първият ответник”[36]<.

Тази изначална договореност (между езици) прави възможни всички следващи договорни отношения, които се разгръщат вътрешноезиково.

    Заключение  

Преводът е процесуалност (активират се девербативните конотати на expérimentation), невъзможна икономия на липса и преразход. Говоренето за превода винаги и прoблeматично, доколкото самото говорене – обективация или метадискурсивност - е превод. Самият вавилонски мит е вече преведен.

Аналогично на това настоящият текст ще завърши с нарцистичен жест на себепроблематиризиране, отнасяйки текстовете на Дерида към тези, които Ролан Барт нарича „scriptibles”, защото границата между текст и метатекст е снета. Тези текстове правят всяка критика (превод) невъзможна дотолкова, доколкото я поглъщат, тя никога не може да бъде разграничена от тях самите.

  Библиография  

Дамянова, Ж., Политики на превода, in: Около Жак Дерида. Чудовищният дискурс, София, 2002

 Дерида, Ж., Вавилонски кули, София, 1993 г.

Дерида, Диферанс, in: Демократически преглед, бр. 3-4, 1999 г., 769-817 р.

Личева, А., Панчева, Е., Янакиева, М., Теория на литературата от Платон до постмодернизма, София, 2005 г.

Derrida, J., Le monolinguisme de l’autre, Paris, 1996

Derrida, J., Lettre à un ami japonais, www.jacquesderrida.com

Derrida, J., Qu’est-ce qu’une traduction relevante in:  Jacques Derrida, Paris, 2004, p.561-576

McDonald (edit.),The Ear of the Other,  New York, 1985

             

[1]< Пример за такова съполагане на липса/различие и значение е Лакан, при когото постигането на символното е едновременно изграждане и загуба, разпадане на субекта.

[2]< Дерида, Диферанс, 774 p.

[3]< Нанси, Паралелните различия. Дельоз и Дерида, Алтера академика, кн. 1, 2007 г.

[4]< „тя никога не се презентира като такава...никога не се поддава на присъстващото” – Дерида, Диферанс

[5]< Личева, статията „Деконструкция. Жак Дерида” в Личева, Панчева, Янакиева, Теория на литературата от Платон до постмодернизма

[6]< Ibid.

[7]< Derrida, Lettre à un ami japonais

[8]< Derrida, Qu-est-ce qu’ une traduction relevante, p. 561

[9]< „comsumer ou consommer”

[10]< Derrida, Ibid., p. 574

[11]< Дамянова, „Политики на превода, in: Около Жак Дерида. Чудовищният дискурс, 388 p.

[12]< Ibid., 373 p.

[13]<Derrida, Lettre à un ami japonais.„Déconstriction” е по произхода си превод на понятието на Хайдегер „Dekonstruktion”.  

[14]< Derrida, Qu’est-ce qu’une traduction relevante? in: L’Herne. Jacques Derrida, 562 p.

[15]< Derrida, Le monolinguisme de l’autre

[16]<Derrida, Lettre à un ami japonais: „la difficulté de définir et donc aussi de traduire le mot «déconstruction» tient à ce que tous les prédicats, tous les concepts définissants, toutes les significations lexicales et même les articulations syntaxiques qui semblent un moment se prêter à cette définition et à cette traduction sont aussi déconstruits ou déconstructibles, directement ou non”.

[17]< Ibid.

[18]< Derrida, Qu’est-ce qu’une traduction relevante?, 563 p.

[19]< Ibid. [20]< Ibid., 565 p.

[21]< Derrida, in: McDonald (edit.), The Ear of the Other

[22]< Дерида, Вавилонски кули, 46 p.

[23]< Derrida, Qu’est-ce qu’une traduction relevante?

  [24]< Дерида, Вавилонски кули, 80 p.

[25]< Derrida, Qu’est-ce qu’une traduction relevante?

[26]< Ibid.

[27]< Дамянова, op. cit., 373 p. При анасемичния превод „една дума, например „удоволствие”, може да се преведе с всичко, което можем да си представим”. Анасемията в психоаналитичния дискурс е концептът (или метаконцептът), предзадаващ разбирането си. „Удоволствието (изписано с главна буква) е това, въз основа на което значението на удоволствието може да бъде определено” - Derrida, in: McDonald (edit.), The Ear of the Other, p. 109

[28]< Derrida, in: McDonald (edit.), The Ear of the Other

[29]< Derrida, Le Monolinguisme de l’atre

[30]< Derrida, Mémoires pour Paul de Man, цитиран от Дамянова, op. cit., 373 p.

[31]< Дерида, Вавилонски кули, 37р. [32]< Ibid., 29 p. [33]< Ibid., 35 p.

[34]<Derrida, Qu’est-ce qu’une traduction relevante

[35]< Дерида, Вавилонски кули, 51 р.  [36]< Ibid., 54

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

 

 

 

Дерида и/или Демостен

 

 

Текстът на Мария Стоева е разработен като семестриална работа в рамките на курса "История и теории на превода", воден от д-р Йоана Сиракова (Бакалавърска програма по "Класическа филология" в СУ, 2007/2008 акад. год.). Неговото поместване на сайта на "Тезей" се случва заради отдавнашното намерение на проектния екип да представя както по-общи теоретични изследвания в областта на преводознанието, така и студентски приноси в същото поле, дори и те да не са пряко свързани с превода на антични текстове, за да може така проектът ни да допринася за създаването на един по-отворен и динамичен интерес към задачата на преводачите.

Мария Стоева е завършила "Класическа филология" през 2008 г., в процес на завършване е на Магистърска програма "Литература, кино и визуална култура" (ФСлФ, СУ) и посещава Магистърска програма "Средновековни изследвания" в EPHE в Париж.