Илиада, Двадесет и четвърта песен (1940)

ОМИР

 

ИЛИАДА

 

Превод: Димитър Симидов, 1940

 

Електронна обработка: Светлана Славова, 2009

 

 

ПЕСЕН  ДВАДЕСЕТ  И  ЧЕТВЪРТА

 

Всички, които взеха участие в погребалните игри, се разотидоха. Воините са пръснаха – всеки по своя път и се прибраха при военните кораби. Всички се заеха с приготовлението на вечерята и замечтаха за блажения сън. Само Ахил оплакваше своя мил другар – всеуспокоителният сън не можа да го завладее. Той се въртеше на всички страни, като скърбеше за храбростта и мъжката сила на Патрокъл, мислеше за всичко, което двамата бяха извършили, за премеждията, които заедно бяха прекарали в страшните битки. При тази мисъл сълзите течаха по лицето му, той се въртеше ту на гръб, ту на лицето си, ту на една страна. Понякога ставаше и тръгваше да се разхожда по брега на морето. Очите му много пъти видяха как изгрява зората над водите и бреговете. Тогава той впрягаше бързите си коне в колесницата си, завързваше за нея трупа на Хектора, за да го влачи след себе си. Три пъти обикаляше той така гроба на своя приятел. След това отиваше да си почине в палатката и оставяше тялото простряно с лице в праха. Но Аполон пазеше Хекторовото тяло от каквото и да било оскверняване. Той изпитваше съжаление към героя дори след неговата смърт, затова го покриваше със златната си броня, та друсането на колесницата да не може да разкъса трупа.

Така в своята ярост Ахил оскърбяваше тялото на божествения Хектор. Като гледаха това, блажените безсмъртни богове почувстваха жал и започнаха да подтикват Хермеса да отвлече тялото на героя. Този план беше по угодата на всички, освен на Хера, на Посейдон и на светлооката девица Атина. Тези богове още таяха омразата си към свещения Илион, към Приям и към народа му, поради престъплението на Париса. Той бе оскърбил богините, които дойдоха в кошарата му и даде наградата на тази, която му предложи най-гибелни удоволствия – Афродита.

Когато изгря дванадесетата луна от деня, когато Ахил почна да позори трупа на Хектора, Феб-Аполон взе думата между безсмъртните и каза:

– О, вие жестоки и неблагодарни богове! Нима не изгори за вас Хектор хиляди волове и множество кози? А вие не намерихте за нужно да го защитите дори след неговата смърт, нито да го върнете на жена му, на майка му, на баща му Приям и на неговия народ. Те щяха да го изгорят бързо на кладата и да му отдадат всички почести. Но вие, о, богове, искате да помагате на безмилостния Ахил, чиято душа не е справедлива, чието сърце не е способно да се трогне! Той, като лъва, воден от диви чувства, е увлечен от грамадната си сила и от зверските си пориви, хвърля се върху стадата, за да си устрои пир, какъвто смъртните обичат. Ахил е изгубил всяка милост, той не притежава вече тази свян, която понякога е гибелна, но и често полезна за хората. Всеки човек трябва да загуби кога и да е някой скъп приятел, кръвен брат или син, но идва ден, когато той престава да го оплаква и да стене, защото орисниците са подарили на човека и примирението. Но Ахил позори божествения Хектор – след като му взе живота, той го привърза за своята колесница и го влачи около гроба на приятеля си, от което той нито печели някакви почести, нито пък има каквато и да било полза. Какво от това, че е храбър? Ние с пълно право бихме могли да се разгневим срещу него, защото в своята ярост той оскърбява едно безчувствено тяло.

Белоръката Хера ядосано му отговори:

– Ти отново започваш своите приказки, сребърнострелни Аполоне! Искаш да отдадеш и на Хектора същите почести, каквито се следват само на Ахила. Но Хектор е простосмъртен, който сукал женско мляко, докато Ахил е син на богиня, която аз съм кърмила и отгледала, която омъжих за един мъж Пелей, най-скъп от всички мъже на безсмъртните. Вие всички, о, богове, присъствахте на сватбата им. Сам ти, Аполоне, с лирата си взе участие! Ти, безверно сърце и приятел на лошите хора!

На свой ред Зевс, който събира и пръска облаците, също проговори:

– Хера, не се сърди толкова на боговете – двамата герои не ще имат еднакви почести! Но от всички смъртни, които живеят в Илион, Хектор бе най-скъп на боговете! На мене той също беше скъп, защото никога не забравяше да ми принесе любимите жертви. На жертвениците ми никога не липсваха приноси, преливания и дим от тлъсти жертви – даровете, с които ни почитат. Въпреки това, нека се откажем да отвличаме храбрия Хектор, понеже е невъзможно да направим това без да ни съгледа Ахил. Тетида бди денонощно край сина си. Ще бъде добре, ако някой от боговете я повика при мене – искам да й кажа една мъдра дума, а в това време Ахил да приеме даровете на Приям и да върне тялото на сина му.

Тъй рече Зевс. Бързоногата Ирис отиде да занесе поръчката. Тя се впусна в тъмното море между Самос и Имброс, чиито вълни бучаха страшно, и потъна в дълбочината като куршум, който пуснат в рога на див вол, отива да занесе смърт на рибите, гладни за сурово месо. Намери Тетида в една дълбока пещера, седнала между другите морски божества. Там тя оплакваше съдбата на безупречния си син, който трябваше да загине в плодородните троянски полета, далече от отечеството си. Ирис бързоногата се спря пред нея и каза:

– Тетидо, стани! Зевс, който всичко обмисля, те вика при себе си.

– Защо ме вика великият бог? Страхувам се да се смесвам с безсмъртните, а сърцето ми е обзето от безкрайна скръб. Непременно ще дойда! Зевсовата дума, каквато и да е тя, на две не може да стане.

След тия думи най-прославената богиня взе един воал от черна материя и тръгна. Пред нея се движеше бързо ветроногата Ирис – наоколо им се разтваряха морските води. Като се изкачиха на брега, те се издигнаха към небето, дето намериха мрачния Кронидов син, около когото бе насядало цялото събрание на безсмъртните богове. Тетида седна до властния Зевс – Атина й отстъпи своето място. Хера й подаде една красива купа и я успокои с думите си. Тетида отпи и върна купата.

Тогава бащата на хората и на боговете каза пред събранието тези тежки думи:

– Въпреки скръбта и тежката мъка, която носиш в душата си, ти дойде до Олимп, Тетидо! Но твоите скърби не са ми чужди. Ще ти кажа защо те повиках. От девет дни между боговете възникна спор относно тялото на Хектора и градоразрушителя Ахил. Те настояваха, щото Хермес да открадне трупа. Но аз пазя за Ахила славата да върне тялото, ако иска да запази и за в бъдеще уважението и приятелството, което ти имаш към мене. Иди веднага при гърците и посъветвай своя син! Кажи му, че боговете се гневят, че аз повече от другите се сърдя, като виждам как в злобата си държи Хектора край корабите си и не иска да го върне на домашните му! Навярно той ще се изплаши от мене и ще върне Хектора. Аз пък ще изпратя Ирис при благородния Приям, за да му каже да откупи скъпия си син, да отиде при гръцките кораби и да поднесе на Ахила откуп, който да задоволи неговото сърце.

Така каза Зевс. Среброногата богиня го послуша. С един скок слезе тя от височините на Олимп и стигна до палатката на сина си. Там тя го намери да въздиша непрестанно, докато около него другарите му се суетяха около приготовлението но сутрешната закуска. Пожертвана бе за тях в палатката една голяма, с гъсто руно, овца. Майката седна много близо до сина си и като погали ръката му, каза му следните думи:

– Дете мое, докога ще разкъсваш сърцето си в оплакване и тъги, без да помислиш за храна и сън? Не е ли също хубаво и да обичаме? Ти няма да живееш много – смъртта и съдбата ти са вече съвсем наблизо. Послушай ме и не се бави – идвам при тебе като пратеница на Зевса! Той казва, че боговете ти се сърдят, че сам той, повече от другите безсмъртни, се сърди, като те гледа как в яда си още държиш Хектора при твоите кораби и не искаш да го предадеш на близките му. Хайде, приеми откуп за мъртвия и върни Хектора.

Бързоногият Ахил й отговори:

– Добре, съгласен съм! Нека този, който донесе откупа, отнесе и трупа, щом така иска предвидливото сърце на Олимпиеца!

Така, седнали между многобройните кораби, майката и сина си размениха много бегли думи.

Тогава Кронидовият син изпрати в свещения Илион Ирис:

– Бързонога Ирис, – каза й той, – напусни прага на Олимп и иди в Илион, за да потърсиш благородния Приям. Кажи му да иде при ахейските кораби и да откупи сина си Хектора! Нека да даде на Ахил подаръци, които да задоволят сърцето му, но да иде сам без някой друг троянец! Да вземе като вестоносец един старец, който да води мулетата и червената колесница – така ще върне в града тогова, когото Ахил уби! Нека не се тревожи от смъртта – ние ще му дадем отличен водач, който ще го заведе при самия Ахил! Когато влезе в палатката на героя, този няма да го унищожи, а ще отстрани от него всяко друго насилие. Защото Ахил не е без мярка и срам безумец и ще пощади най-честно този, който отива да го моли.

Така каза той, а бързоногото Ирис се спусна да изпълни поръчката. Тя пристигна у Прияма, гдето намери само плачове и стенания. Децата, насядали около бащите си, квасеха дрехите си със сълзи. Помежду им седеше старецът, обвит в наметката си като мумия. От главата и врата му се стичаше нечистотията, която бе взел в ръцете си, докато се търкаляше в праха. В жилището плачеха дъщерите и снахите му, при спомена за всички воини, паднали и издъхнали под ударите на ахейците.

Пратеницата на Зевс се спря при Приям и му проговори тихо, но въпреки това цялото тяло на стареца се разтрепери:

– Успокой се, Прияме, сине на Дардануса! Не се страхувай! Не съм дошла при тебе с лоши намерения, но с благосклонни мисли. При тебе идвам като пратеница на Зевса, който отдалече се грижи за тебе и те съжалява. Олимпиецът ти заповядва да занесеш на Ахил дарове, които да задоволят сърцето му и да освободиш тялото на божествения Хектор! Отпътувай сам, без който и да е троянец! За вестоносец вземи само един старец, който да води мулетата и колесницата. Така докарай в града оногова, когото божественият Ахил уби! Не се безпокой и не се плаши от смъртта! Ти ще имаш отличен водач, Хермес, който ще те отведе при Ахила. Така, заведен в палатката на героя, ти няма да бъдеш убит, а напротив – той ще отстрани от тебе всяко насилие. Защото Ахил не е без мярка и срам безумец и ще пощади той с най-голяма честност този, който го моли.

След тия думи бързоногата Ирис си отиде. Тогава Приям заповяда на синовете си да впрегнат леката колесница, карана от мулета и да сложат отгоре й една пъстроцветна кошница. Сам той влезе във високата стая, която ухаеше на кедър и криеше хиляди скъпи и блестящи предмети. Той повика жена си Хекуба и й каза:

– Другарко моя, един пратеник от Олимп дойде да ми каже, от името на Зевса, да отида при ахайските кораби, да занеса на Ахила подаръци, които да задоволят сърцето му и да откупя милия ни син Хектор. Хайде, кажи ми, как ти се вижда това! Моята смелост и храбростта на сина ми ме подтикват да отида при корабите сред грамадната войска на ахайците.

Така каза той. Хекуба започна да се вайка и му отговори:

– Ах, къде се изгуби разумът ти, с който някога се славеше сред поданиците си и пред чужденците! Как искаш да отидеш сам при ахайските кораби, пред погледите на този, който погуби толкова от храбрите ти синове? Твърдо като камък е сърцето ти! Този жесток и безверен човек ще те грабне щом те види и няма да покаже към тебе нито милост, нито уважение. По-добре е да плачем и да си стоим надалече в двореца си. Колкото до Хектора, несъмнено е – могъщата орисница, която е прела нишките на живота му, така да е орисала да нахрани, далече от родителите си, свирепите кучета на този свиреп воин, чиито меса искам да стъпча в краката си и да изям черния му дроб! Само така той би заплатил за злото, което причини на сина ми! Хектор не падна като страхливец, а прав при защита на троянци и троянки, без каквато и да е мисъл за бягство или отстъпление.

Старият богоподобен Приям й отговори:

– Не ме задържай, искам да отида! Не ме задържай в този дворец като злокобна птица! Не ще ме убедиш! Ако бях получил зова на някой смъртен ясновидец или свещенослужител, щях да си кажа, че е лъжа и бих се колебал повече! Но аз чух гласа на един бог и го видях лице с лице! Затова ще тръгна – заповедта на Зевс не ще да бъде напразна. Ако ми е писано да загина при ахайските кораби, готов съм! Нека Ахил ме удари колкото може по-скоро, след като прегърна тялото на сина си и задоволя потребата си от сълзи!

Докато говореше така, той отвори красивия капак на своя сандък. Оттам извади дванадесет прекрасни воала, тринадесет безподобни платове за дрехи (втори такива никъде нямаше), толкова още покривки и туники. След това преброи и взе със себе си една сума от десет таланта. Освен това той взе два лъскави триножника, четири легена и една великолепна ваза, която бе получил от тракийците, когато ходи като пратеник при тях. Един великолепен дар, но старецът не пожали дори и това съкровище на своя дворец – толкова искаше да освободи любимия си син. След това изпъди от изложения на слънцето портик всички присъстващи, като им отправи следните думи:

– Махнете се от тук, безделници и долни създания! Нямате ли за какво да плачете в къщите си, та сте дошли да ме тревожите още повече? Не ви ли стига, че Зевс, синът на Кронида, ми изпрати голямата скръб да изгубя най-добрия си син? Знам, че и вие ще почувствате тази загуба, защото след смъртта на Хектора вие по-лесно ще станете плячка на ахайците. А колкото до мене, то дано сляза в обителта на Хадеса, преди да видя с очите си опустошението и ограбването на моя град!

Тъй рече Приям и почна да разгонва насъбралите се със скиптъра си. Те се отдръпнаха пред гнева на стареца. Той също се сърдеше и на синовете си Хеленос, Парис, божествения Агатон, Памон, Антифонос, храбрия Политис, Деифоб, Хипотеос и благородния Диос. Старецът ги гълчеше и деветимата, като им даваше следните заповеди:

– Бързайте, лоши синове, страхливци такива! Да бяхте всички паднали при ахайските кораби вместо Хектора! О, нещастен аз! Загубих богоподобния Местор, Троилос, който се сражаваше на кон, и най-после Хектор, който беше като бог между хората. Той не приличаше на син на простосмъртен, а сякаш бе роден от някое божество. Арес срази всички и ми остави само тия, от които се срамувам – лъжци, крадци на овце, играчи, чиито дни минават само в танци и веселие. Не можете ли да ми впрегнете по-скоро една колесница и да сложите вътре тези неща и да заминем?

Така каза той и те, боейки се от бащините си упреци, изкараха навън една съвсем нова колесница на четири колела, впрегната в мулета. Отгоре закрепиха ковчега, след това откачиха от трема чемшировия ярем, украсен с блестящи гривни – заедно с него извадиха ремък (дълъг девет лакти), който го прикрепяше. Поставиха ярема както трябва върху края на лъснатия процеп, после прекараха на средната халка на клина, три пъти обиколиха с ремъка върха на ярема и от двете страни; после изправиха няколко намотки при върха на процепа и пъхнаха ремъка отдолу. След това донесоха от стаята и сложиха в блестящата колесница огромния откуп за Хектор и най-после впрегнаха коравокопитните мулета, които си почиваха с хамутите си – мизийците някога ги бяха дали на Прияма като великолепен дар. За Прияма доведоха няколко от царските коне, които старецът хранеше в чистите си конюшни.

В двора на богатия палат вестоносецът и Приям впрегнаха своята колесница – душите им бяха смутени и угрижени. До тях с измъчено сърце се приближи Хекуба, като носеше в ръце златната купа, пълна със сладко като мед вино. Тя искаше да направи преливане за боговете преди мъжът й да потегли на път. Като застана пред конете, тя каза:

– Вземи и направи преливане пред бащата на боговете! Помоли го да те върне в къщата ти всред жестоките врагове, щом сърцето ти те влече към гръцките кораби, въпреки желанието ми! После се помоли на сина на Кронида – бога на Ида и на черните облаци, който вижда в нозете си цяла Троя, – помоли го да направи така, че да се покаже отдясно птицата[1], която му служи за пратеник! Тази, която му е най-скъпа от всички птици и чиято сила е най-могъща, та така като я видиш с очите си, да стигнеш самоуверено корабите на вихрените данайци! Но ако далекогледия Зевс не ти покаже своя пратеник, няма да смея доброволно и въпреки желанието ти да те пусна при ахайците.

Богоподобният Приям на свой ред каза така:

– О, жено, няма да се противя на съветите ти! Добре е да вдигнеш ръце към Зевс, та дано се смили той над нас!

Като каза това, старецът повика икономката на палата да му донесе чиста вода, да си измие ръцете. Прислужницата дойде с голям леген и кана и му поля. Като се изми, той взе купата от ръцете на съпругата си, после застана сам всред двора и като вдигна очи към небето, поля земята с вино и каза следната молитва:

– О, Зевсе, баща на всички живи същества! Ти, който царуваш над Ида, най –славен и най-велик от всички богове! Позволи ми да стигна в шатрата на Ахил и направи така, че той да бъде благосклонен и милостив към мене! Направи да се яви отдясно птицата, която да ми служи за пратеник, оная, която ти е най-скъпа от всички птици и чиято сила е най-могъща. Така че, като я видя, сам с очите си, да мога самоуверено да стигна до корабите на бързите данайци.

Такава бе молбата му. Справедливият Зевс го чу и веднага изпрати своя орел, царя на птиците, черния орел – ловеца, когото наричат още Черната птица. Като високата врата на къщата на богат човек бяха големи неговите крила. Орелът се яви пред очите и се спусна отдясно над града. При тази гледка присъстващите са зарадваха и усетиха как се стоплят сърцата им.

Тогава почитаният от всички цар Приям побърза да се качи на колесницата си и тя шумно излезе от двора, като мина под портиката.

Мулетата, водени от мъдрия Идеос, теглеха колата с четирите колела, следвани от конете, които старецът караше бързо през града. Неговите близки и цяла една безбройна тълпа го придружаваше, като проливаше порой от сълзи, сякаш той отиваше на смърт.

Приям излезе от вратите на града, слезе в полето, а синовете му и народа са върнаха в Троя.

От високия свой трон на небето Зевс видя Приям, заедно с неговия вестоносец, как пътуват из равнината и изведнъж се трогна от съдбата на злочестия старец. И веднага отправи към скъпия си син Хермес следните думи:

– Синко, – каза му той, – ти, който се вслушваш в молитвите на смъртните и ги придружаваш във всичко, което предприемат, литни над тази равнина и стани водач на Прияма! Направи така, че той да стигне без да го забележи някой до шатрата на Ахила.

Веднага като чу това Хермес привърза на краката си своите хубави сандали от небесно злато и те по-бързо от вятъра го понесоха над безкрайното море. След това взе пръчицата, с която, като погали очите на смъртните, ги приспива в дълбок сън или пък – събужда тези, които са дълбоко заспали. С тази пръчица в ръка Хермес процепи въздуха и докосна брега на Хелеспонт. Там тръгна под образа на княз, който е в юношеска възраст и чието величествено държане и хубост пленяват всички погледи.

Когато Приям и другарят му заминаха гроба на Илос, те спряха мулетата и конете, за да ги напоят в реката. Мрачините почнаха повече да потъмняват полетата, когато вестителят погледна и видя Хермес, който идеше към тях.

– О, Прияме, – каза той, – помисли за себе си! Предпазливостта на бива да те напуска в този момент! Виждам един воин, който сигурно иска да ни убие. Да бягаме или пък да прегърнем коленете му, за да го умилостивим, ако, разбира се, има чувствително сърце!

При тези думи Приям се развълнува, а белите му коси се изправиха на главата му. Той се вцепени от страх, когато Хермес се приближи до него и като го улови за ръка, му каза:

– Старче, къде водиш така тези две колесници през нощния мрак, докато всички други смъртни се наслаждават на сладостта на съня? Не се ли боиш от гърците, които са преизпълнени с омраза към вас, техните неприятели? Не знаеш ли, че те са се заклели да те погубят? Ако някой от тях те види, че караш толкова богатства всред мрака, какво ще стане с тебе? Ти си в напреднала възраст, а старецът, който те придружава, не може да ти окаже голяма помощ в случай, че трябва да се отблъсне врага. Обаче не се бой. Аз няма да ти сторя зло, а напротив – ще те пазя. Намирам, че приличаш малко на баща ми.

– Синко, – отвърна Приям, – вярно би трябвало да се опасявам, да бъда по-предпазлив. Но изглежда, че някакво божество е протегнало върху мен ръката си и ме покровителства, щом ми праща един водач, срещата с когото за мене е едно много щастливо предзнаменование. Възхищавам се от твоя вид, от твоята обноска, на които отговаря само величието на душата ти! Да, изглежда, че произхождаш от някой щастлив род.

– Вярно, – отвърна Хермес, – боговете те вземат под свое покровителство, затова говори без страх. Къде караш тези богатства? При някой чужд народ? За да спасиш част от имота си? Или поразен от ужас, напускаш стените на Троя след смъртта на най-големия от твоите герои, твоя син, който никога не отстъпваше в бой пред гърците?

– Но кой си ти, благородни непознати момко? – запита Приям. – Ти, който взимаш такова великодушно участие в моята съдба и в съдбата на моя нещастен син?

Пратеникът на боговете му отговори:

– Искаш да ме накараш да говоря, старче, като ме питаш да ти кажа още нещо за великия Хектор. Виждах го често да се покрива със слава по бойните полета и особено, когато с копие в ръка отблъскваше гърците до техните кораби, всявайки всред тях ужас и смърт. Зрители на тези подвизи, ние се възхищавахме от него, защото Ахил, който беше сърдит, не ни оставяше да се бием. Аз съм негов слуга. Същият кораб ни докара до този бряг. Роден съм в Тесалия, баща ми се казва Поликтор, много е богат, но е вече стар като тебе, прегърбен под товара на годините. Аз съм мирмидонец. Баща ми има още шестима сина – аз съм седмият. Теглихме жребий и на мене се падна да придружа Ахила до тук. Днес излязох от корабите на полето, защото утре още от рано ахайците ще нападнат града. Те се дразнят от бездействието – ахайските царе не могат да обуздаят войнственото им нетърпение.

Тогава старият богоподобен Приям му отговори:

– Ако си служител на Ахила, Пелеевия син, хайде кажи ми цялата истина – при корабите още ли лежи сина ми или Ахил вече го е разрязал и хвърлил на кучетата?

Убиецът на Аргоса, който бе самият пратеник, му отговори:

– Старче, нито кучетата, нито пък хищниците са го разкъсали. Хектор си лежи все в същото положение близо до кораба и палатката на Ахила. Ето вече дванадесета зора, откакто лежи, но месата му още не са се разложили. Червеите, които се хранят с ударените от Ареса тела не го докосват. Вярно, Ахил го влачи безжалостно около гроба на приятеля си при изгрева на зората, но не можа да го обезобрази. Ако би могъл да се приближиш, сам би видял, че по някакво чудо Хектор почива още свеж като росата. Кръвта по тялото му е измита, по него няма никакво петно, раните са се затворили, а той получи много удари от копия. Това е, понеже блажените богове се грижат за твоя син – дори и след своята смърт той им е мил в сърцата.

Така каза той. Старецът се зарадва и отговори със следните думи:

– О, чедо мое, добре е да се отдават на безсмъртните заслужените почести! Никога, когато имаше възможност моят син не пренебрегнал в двореца си боговете, които царуват на Олимп. Затова и те не го оставиха дори и след страшната му смърт. Ако обичаш, приеми като дар от мене тази красива купа и ме води с божията помощ, докато стигна до палатката на Пелеевия син.

Пратеникът, убиецът Аргосов, му отговори:

– Старче, ти искаш да ме изкусиш, защото съм млад, но няма да успееш! Караш ме да приема подаръци без знанието на Ахила, но в дъното на сърцето ми се крие страх и угризение на съвестта. Аз не смея да скрия нищо от него, за да не съжалявам на другия ден. Въпреки това, иска ми се да те придружа и ще ида до славния Аргос дори, придружавайки те и на бързия кораб и по сушата – ще те пазя грижливо! И никой от уважение към водача ти не ще посмее да те нападне.

Така каза божественият благодетел, после се спусна към впрегнатата в коне колесница и бързо улови в ръка камшика и юздите. Веднага вдъхна на конете и на мулетата голяма сила. Като стигнаха до укреплението и рова, които служеха за защита на неприятелските кораби, пазачите бяха вече заети с ядене. Пратеникът, убиецът Аргосов, спусна над клепачите на всички сън и без да се колебае, отвори вратите, като бутна резетката и накара Прияма да влезе заедно с колесницата и великолепните си подаръци. Така пристигнаха до палатката на Пелеевия син. Мирмидонците я бяха направили много висока, от високи борови дървета, а склоновете й бяха покрили с влакнеста тръстика, която бяха набрали в полето. Наоколо за главатаря си те бяха оградили един голям двор, заобиколен с гъсти колчета. Една ключалка, направена от цяло борово дърво, поддържаше вратата затворена – за да се пъхне или извади тази огромна тояга, бяха необходими трима обикновени ахайци. Ахил обаче я управляваше сам. Благодетелният Хермес отвори на стареца и вкара великолепните подаръци, определени за сръчния Ахил. След това слезе от колесницата и каза:

– Старче, безсмъртен бог те доведе до тука – аз съм Хермес! Придружих те по заповед на баща си. Сега обаче ще се оттегля вече, защото не искам да се явя пред Ахила – един безсмъртен бог не бива да бъде така снизходителен към един смъртен. Ти влез и прегърни коленете на Пелеевия син! Помоли го в името на баща му, в името на краснокосата му майка и на детето му, та дано да трогнеш неговото сърце!

Като каза това, Хермес отново се изкачи на високия Олимп. Приям скочи от колесницата и остави на двора Идеос да държи конете и мулетата. Старецът влезе направо в жилището, където си почиваше Зевсовият любимец Ахил. И го намери там – настрана бяха седнали другарите на героя. Само двама, героят Автомедон и Алцимос, син на Ариса, бяха недалече от него. Той току-що бе привършил яденето си, беше ял и пил – масата още не беше разтребена.

Великият Приям влезе без да бъде видян от някого. Той се спря пред Ахила, прегърна коленете му и целуна страшните му душегубни ръце, които бяха избили толкова от синовете му. Както човек, който е убил някого в родната си страна и побягнал в чужбина, влиза в богата къща и всички смаяно го гледат – така смаян остана и Ахил като видя богоподобния Приям. Останалите също бяха не по-малко изненадани и се спогледаха учудено.

Тогава старият Приям каза на героя следните смирени и пълни с молба думи:

– Спомни си твоя баща, о, богоподобни Ахиле! Той е като мене стар, на прага на старостта, която води в гроба. Може би и него нападат околните съседи и няма кой да го спаси от война и нещастия. Той поне като чува, че си жив, радва се в сърцето си, като се надява всеки ден да те види завърнал се от Троя. А аз съм тъй нещастен! В широката Троя родих храбри синове, но никой от тях не ми остана. Когато дойдоха ахайците имах петдесет сина. Деветнадесет бяха родени от една майка – Хекуба, другите са също родени от жените, които живеят в двореца ми. Но безмилостният Арес погуби повечето от тях, а този, който наистина ми беше единствен, който защитаваше града и народите ми, ти го погуби, когато се биеше за родината си – това бе Хектор. Заради него дойдох сега при ахайските кораби. Искам да го откупя от тебе – огромен откуп ти нося. Почети боговете, Ахиле, съжали се над мене, като си спомниш за баща си! Аз съм по-нещастен от него! Имах сили да направя това, което никой смъртен не смее да направи – протегнах ръка към устните на този, който уби детето ми[2].

Така каза той и събуди в сърцето на Ахила тъгата по баща му. Ахил улови стареца за ръката и кротко го отстрани от себе си. И двамата се унесоха в мисли – единият в спомени за убития Хектор, проливаше сълзи, прострян в краката на Ахила, който плачеше ту при спомена за баща си, ту при мисълта за Патрокла. Двойната им тъга се носеше из шатрата.

Най-после, когато божественият Ахил се наплака и успокои сърцето и цялото си същество, скочи от стола си, улови за ръка стареца и го изправи от съжаление към бялата му коса и бялата му брада. И му заговори с тези волни думи:

– Клетнико, ти наистина си понесъл много нещастия в душата си! Как посмя сам да дойдеш при ахайските кораби и да се явиш пред очите на този, който уби толкова много от твоите храбри синове? Та ти имаш желязно сърце! Но ела, седни на този стол! Нека въпреки всичко, въпреки скръбта, приспим болката си. Няма полза от нашите въздишки. За нещастните смъртни боговете са отредили така – да живеят в неволя, те самите никога нямат тъга. Две големи вази са поставени до вратата – нещастията. Простосмъртният, за когото гръмовержецът Зевс черпи от едната или другата, получава ту щастие, ту нещастие. Този, на когото се падат само страдания, става достоен за окайване – лош глад го преследва из цялата божествена страна, той се скита неуважаван ни от хора, ни от боговете. Така на Пелея, при неговото раждане, боговете дадоха добри дарове. По щастие и богатство той надминаваше всички хора. Той царуваше над мирмидонците и макар и сам смъртен, получи за съпруга богиня. Но след това щастие Зевс му изпрати и страдание – в двореца си той не се сдоби с поколение от деца, отредени да царуват. Има само един, осъден на преждевременна смърт син. И ето че сега аз, който съм в Троя, не се грижа за старостта му, далече съм от отечеството си – за твое и на синовете ти нещастие. Но и за тебе, старче, ние по слух знаем, че някога си бил щастлив. В Лесбос ти си надминавал всички, в Макаровото жилище на север, във Фригия и в необятния Хелеспонт, по богатството и по числото на синовете си. Но откакто владетелите от Олимп ти изпратиха нещастията на сегашната война, в твоя град царуват само сражения и убийства. Примири се и не измъчвай безкрайно много сърцето си. Като се вайкаш за сина си няма да спечелиш нищо – няма да го съживиш, можеш само да си навлечеш повече нещастия!

Старият богоподобен Приям му отговори:

– Не ми подавай стол да седна, сине на Зевса, докато Хектор почива непогребан между палатките ти! Освободи го по-скоро, позволи ми да го видя, приеми богатия откуп, който ти нося! Дано се радваш дълго на тия богатства, дано се завърнеш здрав и читав в родината си, понеже ме остави жив да се радвам още на слънчевата светлина!

Бързоногият Ахил го погледна гневно и му отговори:

– Не ме сърди сега, старче! Аз сам мисля да ти върна Хектора. От страна на Зевса ми се яви пратеница – тази, която ме роди, дъщерята на морския старец. Отгатвам в душата си, че някой бог те е довел до леките ахайски кораби. Един простосмъртен не би могъл да проникне всред една войска, па макар и да е в разцвета на младостта си – не би могъл лесно да се изплъзне от пазачите, нито пък би могъл да отмести дървото, което подпира вратата ми. Ето защо не ме дразни повече всред другите ми мъки, да не би да не пожаля и тебе в палатката и така да наруша заповедите на Зевса.

При тези думи старецът се изплаши и послуша. Пелеевият син скочи като лъв към вратата, но не сам – двама слуги го придружаваха – героят Автомедон, когото Ахил почиташе повече от всичките си другари, но разбира се, след Патрокла, който не беше между живите. Двамата другари разпрегнаха конете и мулетата. След това въведоха в палатката и верния вестоносец на Прияма и го накара да седне на един стол. От лъскавата колесница извадиха откупа за Хектора – огромните съкровища. Те оставиха само две парчета платно и една красиво изтъкана туника, за да увие Приям трупа, който Ахил му позволяваше да отнесе в Троя. Господарят повика слугите си. Заповяда им да измият и намажат с благовония тялото, но далеч от там, за да не види Приям сина си. Опасно беше, че в голямата си скръб при вида на своя син, старецът може да не успее да сдържи гнева си и Ахил, въпреки заповедите на Зевса, да го убие. Когато слугите измиха и намазаха с елей тялото на Хектора, увиха го в платното и скъпоценната туника. Ахил пое тялото и го постави върху носилката, която другарите му сложиха върху лъскавата колесница. След това започна да ридае и да вика обичния си другар:

– Не ми се сърди, Патрокле, ако, макар и в Ада, научиш, че съм върнал тялото на божествения Хектор на милия му баща! Той даде достоен откуп и аз ще ти отдам заслужената част от него.

Така говореше божественият Ахил. Като се върна в шатрата си, той седна на изкусно изработения си трон, от който бе станал и който бе до стената срещу Приям. Тогава каза на Приям:

– Според желанието ти трупа на сина ти е върнат, старче! Той почива върху една носилка – ще го видиш и отнесеш при изгрева на зората. А сега нека помислим за ядене, защото дори краснокосата Ниобея помисли да се нахрани, след като видяла с очите си в собствения си дворец, да загиват дванадесетте й деца – шест момичета и шест момчета в разцвета на своята младост. В яростта си Аполон бе ударил синовете със сребърния си лък, Артемида пък, която майсторски хвърляше стрели, удари момичетата, защото Ниобея се бе мерила с краснобузата Летона. Тя бе казала, че богинята родила само две деца, а тя самата имала много по-голямо число. Тези две деца сами унищожиха цялото семейство на Ниобея. Нещастните лежаха в кръвта си девет дни и никой не смееше да ги погребе, защото синът на Кронида бе превърнал народа в камък. На деветия ден небесните богове погребаха дванадесетте мъртви. След като се измори от плача, майка им обаче се сети да си похапне. Сега тя е между скалите на планините, където пасат овцете на Сипил, където, както казват, се намират убежищата на божествените нимфи, които танцуват на брега на Ахелое. Превърната в камък, тя там подхранва мъките, които й изпращат боговете. Но хайде и ние да помислим за храна, божествени старче! После, като отнесеш в Илион сина си, ще можеш спокойно да го оплачеш – тогава той ще те накара да пролееш доста сълзи.

Тъй говореше бързоногият Ахил и като се спусна, закла снежнобялата овца. Другарите му я одраха и приготвиха както трябва, като я разрязаха сръчно на късове, които нанизаха на шишове и опекоха грижливо, като ги вадеха едно по едно. Автомедон взе хляба и го разнесе по масата в красиви кошници. Ахил пък разпредели местата. Всеки протягаше ръка към парчетата, които бяха пред него.

След като задоволиха глада и жаждата си, Приям, потомъкът на Дарданоса изгледа с възхищение Ахила – колко беше той едър и красив! Съвсем приличаше на бог. От своя страна и Ахил наблюдаваше Прияма, Дарданосовия потомък с възхищение – какъв благороден вид, какъв чар в думите му!

Като се наситиха да се възхищават взаимно един на друг, старият Приям пръв каза:

– Остави ме да си легна, сине на Зевса! Нека легнем и вкусим от омаята на съня! От както син ми падна под ударите ти, аз още не съм мигнал. Плача само и подновявам безкрайната си скръб, като се търкалям в калта на прага на своя двор. Хапнах вече и налях в гърлото си огнецветно вино – до сега не бях правил и това.

Тъй каза той. Ахил заповяда на другарите си да поставят под портика едно легло и да го покрият с хубави тъмни черги, да постелят меки платове върху тях, а най-отгоре да постелят меки завивки. Слугите излязоха от палатката с факли в ръка. За няколко само мига те внимателно наредиха две легла.

Тогава Ахил с шеговит тон се провикна:

– Хайде, старче, иди си почини пред палатката ми! Тук би могъл да влезе някой от ахайските съветници, които идват постоянно за разговор и съвети при мене, както прилича. Ако някой от тях те види в черната и бърза нощ, веднага ще съобщи на Агамемнона, народния водач и тогава откупването на смъртния ти син ще бъде забавено. Но хайде, отговори ми и кажи ми точно колко дни искаш, за да отпразнуваш погребението на божествения Хектор, та през това време да стоя мирен и да въздържам войските си.

Старият богоподобен Приям му отговори:

– Щом искаш да отдам пълни погребални почести на божествения Хектор, Ахил, ще ме задължиш много с това си благодеяние. Ти знаеш, че сме затворени в града – за докарване на дърва планината е далече, а троянците се и страхуват. За да го оплачем в двореца, ще ни трябват девет дни. На десетия ще го погребем и ще дадем на народа погребален пир. На единадесетия ден ще му издигнем гробница. На дванадесетия ще подновим войната, ако трябва…

Бързоногият Ахил му отговори:

– Стари Прияме, да бъде както ти желаеш! Ще спра войната за времето, което искаш.

С тези думи той улови дясната китка на стареца, за да освободи сърцето му от всякакъв страх.

Тогава вестоносецът и Приям си легнаха пред прага на палатката, под портиката, с натежало от скръб сърце. Ахил пък заспа в добро построеното си убежище. До него почиваше хубавата Бризеида.



[1] По летежа на птиците гърците гадаели за отношението на боговете към хората.

[2] Това е умолителен жест, с който се проси милост.