Предговор

1.

Диалозите, чийто превод поднасям, са едни от най-малките творения на безсмъртния елински художник-философ. Разгледаните в тях проблеми, обаче, се редят между най-висшите, които съществуват за духовния човек. В „Критон“ е поставен въпросът за нравствения дълг, а в „Евтифрон“ – въпросът за същността на благочестието.

Диалогът „Критон“ се отличава със своята драматичност. Действието става при зазоряване в атинския затвор, и въпросът за нравствения дълг виси като меч над главите на Сократ и Критон.

Критон е най-старият ученик на Сократа, почти негов връстник, и му е привързан повече от инстинктивна обич, отколкото от пълно разбиране на неговото учение. Научил, че последният час на Сократа наближава, Критон, обхванат от чисто човешка мъка, решава да спаси своя учител. И действително, отвън всичко е вече готово. Остава само едно – да се склони самият Сократ да избяга от затвора. И Критон изрежда на Сократа всички съображения, които му налагат още да живее. Ала Сократ е непоколебим. Той не намира, че външните обстоятелства – затворът и предстоящата смърт – са изменили в нещо неговите по-раншни възгледи за живота, и затова постъпва само така, както смята, че трябва да постъпи. Неговата стара максима, която съвпада с една от най-важните характерни черти на християнската етика, си остава за него и до последния момент на живота в сила: зло и неправда не трябва да се вършат в никакъв случай, дори и когато човек сам търпи зло и неправда. Тоя нравствен дълг изпъква тъй силно в неговото съзнание, че той не може да мисли за нищо друго. Критон е поразен от духовното величие на своя учител и не намира нищо повече да му каже.

Диалогът „Критон“ е по съдържание органически свързан с „Апологията на Сократа“.Той е написан след нея, но не се знае точно кога.

На въпроса за същността на благочестието, който се разглежда в „Евтифрон“, Сократ не дава непосредствен отговор, а само изтъква несъстоятелността на общоприетия възглед за тая същност, чийто изразител се явява Евтифрон. При все това, читателят усеща насоката на Сократовото схващане и вижда, по какъв начин той сам би могъл да продължи да дири същността на „благочестието“. С диалога си „Евтифрон“ Платон е преследвал и втора цел: да хвърли светлина върху процеса на Сократа. И действително, Сократ е бил обвинен в безбожност от един млад човек и впоследствие осъден. Младият Евтифрон също тъй по религиозни мотиви възбужда углавно дело, и то срещу собствения си баща. Евтифрон е теолог и „прорицател“ и е самоуверен в правотата на своите действия, а всъщност се оказва, че неговите схващания за боговете са най-безсмислени и че той дори не знае, що е благочестие. Паралелът между Евтифрон и Сократовия обвинител Мелет се чувствува от всеки читател, който е запознат с „Апологията“.

Диалогът „Евтифрон“ е написан вероятно след процеса на Сократа, и то доста дълго време след него. Защото не би могло да се допусне, че тоя диалог, в който Сократ тъй решително критикува общоприетите схващания за боговете и религията, е написан по време на самия процес, тъй като в такъв случай той би дошел тъкмо да подкрепи тезата на Сократовите обвинители. А че диалогът е писан дълго време след процеса, се вижда и от примирения тон, който лъха от него, докато в диалозите, за които се знае с положителност, че са написани непосредствено след процеса – на първо място „Горгий“ – нестихналата скръб на Платона по смъртта на учителя му се силно чувствува по горчивия тон, с който той говори за атинските държавници.

„Евтифрон“ е характерен и за методата на Сократа да се анализира из дъно всяко познание и да се свежда привидно вярното до абсурд.

2.

Превода на двата диалога съм направил по критическото издание на проф. M. Schanz.

Нека отбележа, че български превод на „Критон“ има печатан в библиотеката „Св. Климент“, но той е вече остарял. „Евтифрон“, доколкото ми е известно, се явява на български за пръв път.

Обяснителните бележки в текста и част от предговора дължа на изданието на Шанц и на руския превод на „Евтифрон“ от С. Соловьов.

С превода на тия два диалога се заех по подбудата на г. г. проф. Г. И. Кацаров и проф. Д. Дечев, на които изказвам благодарност за някои поправки.

София, 1 май 1928 год.

Боян Г. Ботушаров