Александър Балабанов
Старогръцките имена на български

Както за чуждите нарицателни, така и за собствените имена у нас има някакво смущeние, несигурност в транскрипцията им на български. Не говоря за липса на единство, а за смущение и за несигурност. Защото единство на установеност, или, по-право, логически установени принципи няма и не може да има в никоя книжнина по тоя въпрос. Това ще посочим по-ясно в края на тая си бележка.
Тази несигурност е лоша, заблуждава българина и дава на някои писачи да правят словесни фокуси. Така напр. те пишат не “Исус”, както се казва на български Спасителят, откакто съществува български книжовен език и както е приел за свое име на Спасителя българският народ, а “Ешуà” или “Иешуа”. Те са същите ония, които пишат не само “Ешуа”, че бил Исус, ами Васил бил Базил, символ – “симбол” и други подобни заблуждения. На гръцки simvolon значи знак, белег, признак, парола, девиза, лозунг, знамение, едно нещо вместо друго, условие и пр. Тая дума, макар и от гръцки произход, е станала наша – символ, и когато кажем “символизъм”, и когато кажем “символът на вярата”.
Но тук искам да говоря за собствените имена. Преди всичко Исус нека си остане Исус, а не Ешуа, както пише г. Николай Райнов. Не е въпрос, как се е казвал на еврейски, а как се казва на български. Фрнците го наричат “Жезю”, немците “Иезус Кристус”, италианците “Джезу”, гърците “Иисус” и пр. Същите тия господа, от желанието да правят ефект, пишат “Базил” вместо “Васил”. И то не за имена от живота на западните народи, от италиански или испански, гдето ще казваме и на български “Базилио” и пр., защото така си у тях и смешно е да казваме в тия случаи Васил, - а за имена от Византия! Че в самата Византия вече не се е казвало “Базилевс”, а “Василевс”, “Васил”.
И успяха тия хора дотам да объркат няки иначе добри люде, щото се помисли по едно време, че Бизанс е друго, че Цариград е друго, че Византия е пък съвсем друго! Ето излязла една книжка в библиотека “Древна България” за Аспаруха. Там на едно място се казва, че потеглили за Цариград, а после за Византия! Министреството на просвещението е одобрило тия книжки – а аз знам, че има вече и учители заблудени, от които едни пишат Цариград, а после Константинопол, като мислят, че са два различни града!
Но сега нека погледнем малко по-точно в самата същина на работата.
Западните народи, които са заели елинската азбука чрез латинската, по традиция пишат всички елински думи и ги произнасят според латинската им транскрипция, която е стара и от времето на древнеелиските бети и ети. По това влияние те са се увлекли дотолкова, че и собствените имена от евангелието и изобщо от библията пишат по същата латинска метода. Разбира се, понеже в човешките деяния се предполага и разум, въпреки тая строга традиция, и в западните езици има опустошения в тази посока, няма установеност, има и следвания на народния навик, особено за по-популярните собствени имена.
“Хорациус” се нарича от немците “Хорац”, от италианците “Орацио”, от френците току-речи “Орас”. “Омирос” – латинското Хомерус – станало у германците “Хомер”, а у френците Омèр и пр.
Старогръцките имена у нас са минали по много пътища. Едни чрез евангелието, чрез вярата, а други направо от Византия и от сегашна Гърция, трети от Запад чрез науката, а някои са станали просто народни имена и са твърде много известни, макар и да са от науката. Те са дошли от нашите някогашни дълбоки и прочути елинисти и богослови. Да не говорим и нарочно за календара.
Тия старогръцки имена и думи, дошли в българския език от календара или чрез евангелието, или чрез нашите елинисти от времето на Възраждането ни от епохата на черковните борби, са станали вече народни, знаят се от всеки селянин, влезли са вече хубаво в съкровището на българския език. Защо да ги правим други, западни, ненародни? В тая област всяко упорито стремление да уеднаквим или да въдворим единство е голяма пакост, пакост, която може да се причини на един език само от авторитетно невежество.
И така, ние ще казваме “Византия”, а не “Бизанс”. Ще казваме не “Алкибияд”, а “Алкивияд”. Ще казваме “поет”, а не “пиит”, което само Вазов употребява на места с местно изтъкване.
Не можем да кажем “димократия”, а ще казваме “демокрация”, както пък не бива да казваме “барбарин”, а “варварин”. И ето най-голямата нелогичност и сила на приетото: кой би се опитал да каже сега “вивлия” вместо “библия”? Где е логиката тука? Не логиката царува в езика, а живата и жизнена реч. Поетът Хезиод не можем да наричаме “Исиод”; името на най-големия поет пишат у нас някои още не самостойни духове “Хомер”, както го пишех и аз от страх да не сбъркам, и от нямане на собствени мисли върху нещата. Но нашите големи писатели и всевластни строители на българския език казаха Омир – и Омир е той. “Хомер” е просто немска дума с българско ударение.
Все пак, които пишат “Хомер”, могат да си признаят ограничеността и липсата на чувство за български език и за това да бъдат простени. Те не са невежи. А само невежество е и нищо друго да се пише пък “Хомир”, както е писано в някои пак одобрени от Министерството на просвещението ни истории на литературата.
От всичко казано следва, че трябва да се съобразяваме не със строгата логика, нито да дириме единство в българската транскрипция на старогръцките имена, а единствено да следваме това, което е въдворил и приел като хубаво вкусът на творителите на новия български език заедно с всевластния живот на езика ни, с оригиналната българска литература.

*
Както е известно, от новите светове класическата страна на класицизма и на древните науки е Германия. Там е силата на класическата филология. Там излизат най-точно и най-научно текстовете на елинските автори. Дотам, щото и самите гърци от немци купуват своите книги. И там има чудесна терминология, наложена от германците на цял свят. А освен това и за собствените имена има вече вековна традиция, подкрепяна от най-здравата наука.
И ето в тая класическа Германия, най-големия историк на древния свят, в такава строго научна атмосфера заявява, че не може да пише по логика собствените старогръцки имена, че не може да докаже например защо ще пишем (на немски, разбира се) “Alexandros von Aphrodisia” “Александрос фон Афродизия” – и защо ще е добре и правилно да се казва така. Но също така правилно е да се казва пък “Alexander der Grosse” - Александър Велики.
Тоя най-голям историк на древността е знаменитият гремански професор Едуард Майер. Той казва в предговора на своята “История на Гърция” дословно това: “Непреодолимо затруднение ми причини транскрипцията на гръцките имена. С най-драга воля бих се възвърнал към старите латински форми. Но понеже това не е възможно и понеже аз смятам за варварско строгото прокарване на гръцкото правописание, не намерих никой друг изход освен единствения тоя: да постъпвам съвършено безпринципно” (Eine unlösbare Schwierigkeit hat mir die Transkription der griechischen Namen geboten. Am liebsten würde ich zu den lateinischen Formen zurückgekehrt sein; da das nicht möglich ist und mir die volle Durchführung der griechischen Orthographie barbarisch erscheint, habe ich keinen anderen Ausweg gesehen, als ganz prinzipienlos zu verfahren). Ed. Meyer. Geschichte des Altertums. Bd. 2. – Vorwort.
Когато това се пише в Германия от един Ед. Майер, какво остава за нас, които имаме и други съвсем народни и исторически причини за по-свободната транскрипция на старогръцките имена или на тия, които са ни дошли чрез евангелието? Едно само трябва да пазим: да не пъдим готовото хубаво, за да настаняваме на негово място чуждото, смешното, само от желание да се показваме оригинални, без да сме.