ХЕЛИОДОР

ЕТИОПСКА ПОВЕСТ

Превод: Георги Батаклиев, 1982

Електронна обработка: Недялка Георгиева, 2009

 

 

КНИГА ОСМА

 

1. Етиопският цар измамил Ороондат, като внезапно овладял една от двете цели на войната — града Фили, който беше отдавна обсаждан. Сатрапът, изпаднал в голямо затруднение, беше принуден да тръгне веднага на поход с набързо събрана войска.

 Градът Фили лежи на Нил малко по-нагоре от Мал­ките водопади, отдалечен по на около сто стадия от Сиена и Елефантина[1]. Някога египетски бежанци го завладели и се заселили в него, така той станал предмет на спорове между етиопците и египтяните. Едните смятали Водопадите за граница на Етиопия, а егип­тяните настоявали за Фили като за по-раншно завое­вание на техните бегълци. Градът постоянно минаваше от ръце в ръце и ставаше притежание на тези, които изпреварят. По това време той се намираше под владението на египтяни и перси.

 Етиопският цар изпрати пратеници при Ороондат с искането да му възвърнат и Фили, и смарагдовите руди. За тях, както се казва, той водеше преговори, но без успех. Няколко дена след изпращането на пратениците тръгна и той. Беше се подготвял отдавна, но за някаква друга война и не беше споменал на нищо за целта на похода. Когато пресметна, че пратениците вече са минали през Фили и внушили на жителите и на стражата, че са изпратени за мир и дружба, сам той ненадейно ги нападна и изгони стражата. Съпротивата й трая два-три дни, тя не можа да противостои на многобройния противник и на стенобитните ма­шини. Така царят превзе града, без да причини ни най-малка вреда на когото и да било от обитателите му. Поради това Ахемен завари Ороондат във възбуда ( той бе узнал всичко от бегълците) и още повече го развълнува с неочакваната си и непредвидена поява. Той пита дали не се е случило някакво нещастие с Арсака или с друг от семейството му. Ахемен отговори, че нещо се е случило, но че желае да говори с него насаме. Когато останалите се оттеглиха, той му съобщил всичко: как изпратили взетия от Митран пленник Теаген в дар на Ороондат, за да го препрати той, ако намери за добре, на великия цар (защото момъкът е достоен да присъствува в двора на царя и да прислужва на трапезата му), как бил отвлечен от бесейците, как те убили и Митран, как след това той пристигнал Мемфис. Ахемен вмъкна в разказа си още историята а Тиамид, накрая разказа за страстта на Арсака към Теаген, за неговото настаняване в двореца, за вниманието, с което е обкръжен, и за службата му като виночерпец. Може би още не се е случило нищо непристойно, понеже все още младият човек се възпротивява и въздържа, но има опасност да се упражни насилие над него и да не може да издържи, ако някой не го изведе от Мемфис и изобщо не пресече и премахне предмета на страстта на Арсака. Затова и сам той побързал и тайно пристигнал с вестта, от преданост към господаря да му разкрие това, което се отнася до него.

2. След като с тези думи подкладе яростта на Ороондат — той се изпълни с възмущение и жажда за мъст, — още повече разпали желанието му, като

описа външността на Хариклея, като я възвисяваше, както тя заслужаваше: красотата и младостта на девойката нито е била виждана преди, нито ще можело пак да се види.

—  Смятай, че нищо не струват, сравнени с нея — каза му той — всичките твои наложнички, не само кои­то останаха в Мемфис, но и които те придружиха.

Ахемен прибави към това и още много друго с на­деждата, че ако Ороондат се сближи с Хариклея, мал­ко по-късно ще я поиска като награда за вестта и ще я получи за съпруга.

Сатрапът вече съвсем се ожесточи и разпали, ся­каш попадна в мрежата на гнева и страстта. Без да се бави ни най-малко, повика Багоас[2], един от преданите му евнуси, даде му петдесет конници и го изпрати в Мемфис със заповед да му доведат Теаген и Хариклея в най-скоро време, където и да ги намери.

3. Предаде му две писма. Писмото до Арсака гла­сеше:

„Ороондат до Арсака.

Изпрати Теаген и Хариклея, брата и сестрата плен­ници, роби на царя, за да ги препратим на царя. Из­прати ги доброволно, иначе ще бъдат отведени насила и ще повярваме на Ахемен."

Писмото до Ефрат, първия евнух на Мемфис, гла­сеше:

„Нехаеш за моя дом. Ще отговаряш! Предай сега пленените чужденци елини на Багоас да ги доведе при мене със или без съгласието на Арсака. Предай ги не­пременно, иначе знай, че по моя заповед ще те изпра­тят тук окован във вериги и ще ти смъкнат кожата."

Багоас тръгна придружен от своите хора. Писмата на сатрапа бяха подпечатани, за да имат вяра на тях в Мемфис и по-бързо да предадат младите. А Ороон­дат продължи похода срещу етиопците. Той нареди да го последва и Ахемен, като мълком, без да забележи, го наблюдават, докато се потвърди истинността на до­несението му.

 През тези дни в Мемфис се случи следното: Едва Ахемен беше избягал, Тиамид вече прие напълно жреческия сан, поради това стана пръв гражданин, завърши погребението на Каласирид и отдаде в предписваните дни нужните почести на баща си. Тогава се зае с издирването на Теаген и спътничката му — вече беше според жреческите предписания възможен достъпът на външни лица в храма. И след дълги издирвания и раз­питвания научи, че те са настанени в двореца на сат­рапа. Веднага Тиамид отиде при Арсака и попска тя да му предаде младите чужденци, които му принадлежали и заради много други причини, но особено защо­то баща му Каласирид пред смъртта си му завещал да се грижи всякак за чужденците и да ги държи под своя закрила. Той й благодари, задето приела младата двойка, макар чужденци елини, през промеждутъка, през който било забранено на непосветените да обита­ват в храма. Той смятал за справедливо да му се върне оставеното на съхранение.

— Учудвам ти се — каза му Арсака, — уверяваш, че съм добра и дружелюбна, а след това ме укоряваш в нелюбезност, че не мога или не желая да се грижа за чужденците и да им предлагам това, което им се следва.

— Съвсем не — отговори Тиамид. — Зная, че тук ще те живеят по-богато, отколкото при мене, ако поис­кат да останат. Но те са от прочут род, макар че поради многото удари на съдбата се лутат сега по чужбина. За тях най-важното е да намерят собствените си родители и да се върнат в родината. А моят баща ми завеща да им помогна. Аз имам и други причини за приятелство с чужденците.

— Много добре — възрази му Арсака, — че ти не е впускаш в молби, а се позоваваш на правото. Но, струва ми се, то е повече на моя страна, тъй като притежателят има предимство пред задължения да се грижи за тях.

— Как ги притежаваш? — учуди се Тиамид.

— По закона на войната — му отвърна тя и поясни, че като пленници те са роби.

4. Тиамид разбра, че тя иска да намекне за похода а Митран.

— Но, Арсака — каза той, — сега не е война, а е мир. Войната поробва, но мирът освобождава. Първото дело на тиранията, второто е царско решение. Мирът и войната не се разпознават по значението на думите, по-скоро по употребата им. Като въздадеш на пленниците законното право, ще постъпиш по-добре.

Тук няма спор за справедливост и полза. И какво хубаво и полезно в това, че на вид или наистина така ожесто­чено настояваш да задържиш чужденците?

5. Сега Арсака не можа повече да запази самообла­дание, с нея се случи същото, което и с влюбените: ко­гато мислят, че чувството им е тайно, се срамуват, а когато излезе наяве, стигат вече до безсрамие. Тайна­та любов е боязлива. Но веднъж разкрита, тя става по­смела. Така съвестта на Арсака я издаде. Като пред­положи, че Тиамид я подозира, тя забрави за достойнството на жреца и се отърси от всеки женски срам.

— Вие не ще се радвате на победата си над Митран! Ще дойде време, когато Ороондат ще потърси сметка от неговите убийци и от помощниците им. А те­зи не ще предам, понеже сега те са мои роби, а след време според персийския закон ще бъдат изпратени на моя брат великия цар. Колкото и да сладкодумничиш и напразно да се позоваваш на право, нравственост и закон, властникът не се нуждае от нищо подобно. За него собствената воля е всичко. Махай се колкото може по-скоро от двореца ми, и то доброволно, да не те из­хвърлят насила.

Тиамид излезе, викайки боговете за свидетели, и са­мо се закани, че работата няма да свърши добре. И намисли да разгласи нашироко в града случката и да потърси подкрепата на мемфисците.

— Какъв е смисълът на твоето пророчество? — из­вика след него Арсака. - Любовта признава едно един­ствено пророчество — сполуката ...

 Тя се оттегли в спалнята си и поръча да повикат Кибела, за да се посъветва с нея за положението: от­съствието на Ахемен, който още не се завръщаше, я накара да подозира нещо, макар че, когато запитваше Кибела за Ахемен, тя всеки път съчиняваше кови раз­лични обяснения и преди всичко се стараеше да я уве­ри, че не е отишъл при Ороондат. Все пак накрая тя не можа да я убеди напълно и вече дългото негово отсъствие събуждаше недоверието на Арсака.

— Тогава какво да правим, Кибела? — попита тя. — Какъв ще бъде изходът от заобикалящите ни неволи? Страстта ми не отслабва, но все повече се разпалва като огън, буйно подкладен от младежа. А той е твърд и неумолим, отначало се показа по-любезен, отколкото сега, тогава поне ме утешаваше с хитри обещания, а сега и съвсем неприкрито ме отблъсква. Повече се безпокоя за това, дали не е научил нещо за Ахемен — което подозирам, и това го прави по-нерешителен. Но повече от всичко ми създава грижи Ахемен, който се­га е отишъл като доносчик при Ороондат или за да го убеди, или да му наприказва не съвсем неверни неща. Но само да видя Ороондат! На една милувка и на една сълза на Арсака той няма да устои. Женският чар и поглед действува като голяма магия над мъжете. Но най-страшното е, ако не успея пред Теаген, а бъда обвинена или дори наказана, ако Ороондат повярва, преди да ме е срещнал. Така че, Кибела, пусни в ход всичко, намери всякакво средство. Виждаш, че положе­нието ми е крайно тежко и разклатено, и в същото време разбираш, че не мога в отчаянието си да щадя другите. Ти първа ще изкупиш кроежите на сина си. А не мога да си помисля, че не ти са известни.

— За сина ми и за предаността ми към тебе, гос­подарко — отговори Кибела, — ти невярно съдиш, но ще ти покажат делата. Ако самата ти така нерешително действуваш в любовта си — наистина постъпваш меко, не прехвърляй вината върху други, които не са винов­ни. Ти не се държиш господарски спрямо момчето, а го задиряш като робиня. Може би това е било уместно в началото, когато си го смятала нежен и с податлива душа. Но пренебрегва ли любовта ти, трябва да познае в тебе господарката и чрез камшик и изтезание да го покориш на волята си. Такива са младежите: горди, когато ги ухажват, а насилвани се подчиняват. Той, щом изпита жестокостта ти, ще направи това, което отказва на твоето любезничене.

— Струва ми се, че си права — отговори Арсака. — Но, богове, как ще търпя пред моите очи да бият тялото му или другояче да го измъчват?

— Пак си малодушна — каза тя. — Нима няма да склони след малко изтезание да предпочете по-доброто и ти след малка неприятност да постигнеш целта си? Ти няма защо да си натъжаваш очите с гледката, но можеш да го предадеш на Ефрат да го налага уж за някаква простъпка. Тогава гледката не ще те огорча­ва (слухът по-леко от очите я понася) и ако разберем, че той се съгласява, може да го оставим като доста­тъчно поучен.

6. Арсака се съгласи. Пренебрегнатата любов е безмилостна към любимия и обикновено обръща неуспе­ха в жажда за отмъщение. Тя повика главния евнух и му нареди да изпълни решението й. А той и без това страдаше от болестта на евнусите — ревността. Отдавна недоброжелателно настроен към Теаген поради наблю­денията и подозренията си, веднага го окова в желез­ни вериги и започна да го измъчва с глад и унижение. Хвърли го в тъмно помещение. Теаген се преструваше и питаше за причината, макар че я знаеше. Евнухът не отговаряше нищо, но от ден на ден увеличаваше мъченията, и то повече, отколкото Арсака искаше и му нареждаше.

Освен това Ефрат не допускаше до него друг освен Кибела — така беше заповядано. А тя идваше редовно. Или показваше, че му носи храна тайно от състрада­ние и уж от приятелство, а в същност за да види какво му е настроението при тези обстоятелства, дали изте­занията ще го пречупят. Но той тогава прояви още повече мъжественост и устояваше още повече на мъче­нията. Колкото и да страдаше телесно, душевно укреп­ваше в целомъдрието. Гордееше се със съдбата си и се показваше благодарен, че тя му създава толкова мъки, но му дава възможност да докаже любовта и предаността си към Хариклея. Ако и тя научеше за то­ва, би изпитал голямо щастие. А той постоянно зовеше Хариклея — своята светлина, душа и живот.

 Кибела виждаше това и макар че беше чула, че желанието на Арсака не беше да измъчва до крайност Теаген (не да го изтезава до смърт, а само да сломи волята му), нареждаше на Ефрат да удвоява мъчения­та. Но тя усещаше, че не постига нищо и че противно на очакванията опитът й се проваля. Разбираше, че ра­ботите й вървят зле. От една страна, я очаква наказа­ние от Ороондат, ако той научи от Ахемен всичко. От друга страна, още преди това Арсака ще я убие, ако узнае, че тя се подиграва над любовта й. Така Кибела реши да се измъкне от затруднението, като извърши някакво голямо зло - ако не изпълни волята на Ар­сака и не се освободи от заплашващата я опасност, да отстрани доказателствата за всички нейни кроежи чрез смъртта на всички свидетели. Отиде при Арсака и й каза:

— Всички старания, господарко, са безполезни. То­зи жестокосърдечен човек не се предава, но става все по-нахален. На устата му вечно е Хариклея, с нейното име като с милувка се успокоява. Затова, ако решиш, да изхвърлим, както се казва, и последната котва. И да премахнем пречката по пътя, да премахнем девой­ката. Научи ли той, че не е жива, вероятно ще се под­чини на волята ни, като се откаже от любовта си към вея.

7. Арсака се залови за предложението и към дълго наслояваната ревност се прибави и гневът й, избухнал поради думите на Кибела.

— Имаш право — извика тя — и моя грижа ще бъ­де да наредя да затрият тази проклетница.

— Но кой ще склони да свърши това? — отговори Кибела. — Въпреки всичката твоя власт убийството без присъда се забранява от персийския съд. Ще ти бъдат нужни много грижи и неприятности, докато измислиш някакви причини и обвинения срещу момичето. И все пак не се знае дали ще ни повярват. Но ако си съ­гласна (аз съм готова заради тебе и да извърша, и да понеса всичко), с помощта на отрова ще подпомогна твоя план и с магьосническо питие ще премахна съ­перницата ти.

 Зарадвана, Арсака се съгласи и нареди на Кибела незабавно да се заеме за работата. Тя намери Хариклея потънала в скръб и сълзи, размишляваща по какъв начин да сложи край на живота си. (Вече се досещаше за съдбата на Теаген, макар че отначало Кибела се опитваше да я мами и винаги измисляше нови обяс­нения, защо Хариклея не го вижда и защо той не идва както по-напред в стаята й.)

— О, нещастнице — обърна се към нея, — няма ли да спреш да се изтощаваш и измъчваш излишно? Ето твоят Теаген е свободен и ще дойде днес привечер. Господарката му се ядоса за някакво негово провинение в службата и заповяда да го затворят за кратко време, но днес нареди да го пуснат по случай стари­нен празник, който тя се готви да чествува, едновременно и по мое настояване. Така че стани, съвземи се и похапни заедно с мене.

— Но как да повярвам? — попита Хариклея. — Твои­те постоянни лъжи извикват у мене недоверие в ду­мите ти.

— Във всички богове се кълна — каза Кибела, — че днес ще бъдеш свободна, ще се освободиш от всякакви грижи, само не се изтощавай! След като толкова дни не си яла, бъди разумна и вкуси от храната, която е приготвена нарочно за тебе.

 Трудно, но все пак Хариклея повярва. Макар че гледаше с недоверие в обикновената измама на Кибела, донякъде повярва поради клетвата, освен това прие с добро сърце приятните вести. Защото каквото желае душата, охотно го вярва.

 И ето възлегнаха и ядоха. Робиня прислужница поднесе чаши със смесено вино. Най-напред Кибела й даде знак да предложи на Хариклея, а след нея взе и самата тя и пи. Още старицата не беше изпила цялата чаша, зави й се свят, тя изплиска останалото и погледна пронизващо прислужницата и падна в гърчове и най-остри болки.

8. Общото смущение обхвана всички присъствуващи и Хариклея, която се опита да повдигне Кибела. Отровата, изглежда, действуваше по-бързо от всяка смър­тоносна стрела и можеше да убие дори младеж в разцвета на силите, още повече сега, попаднала в стар­ческото тяло, вече сбръчкано и повехнало, в един миг се разпространи в слабите места. Очите на старицата и крайниците на тялото й станаха след гърчовете не­подвижни, кожата й потъмня и се покри с черни петна.

Но, струва ми се, душата на Кибела беше още по-горчива от отровата. И в предсмъртния си час тя не се отказа от коварството си, като със знаци и откъслечни думи посочваше Хариклея като виновница за от­равянето.

 След като старицата издъхна, оковаха Хариклея и я заведоха при Арсака. Тя я запита сама ли е приготвила отровата и я заплаши с изтезания и мъчения, ако не иска да признае истината. Хариклея представя­ше за присъствуващите неочаквана гледка. Без униние и уплаха тя се усмихваше и се надсмиваше на това, което става около нея. От една страна, със спокойна съвест нехаеше за набедяването, от друга, гледаше в очи смъртта, щом Теаген не е между живите. Чувствуваше се щастлива, ако другите извършат над нея проклетото дело, на което тя се беше вече решила.

— Чудна жена си — обърна се Хариклея към Арсака. — Ако Теаген е жив, аз не съм виновна за това убийство. Ако той е пострадал от твоите нечестиви кроежи, няма нужда да подхвърляш мене на изтеза­ния. Смятай ме отровителка на своята довереница, която те откърмила и възпитала на такива красиви дела. И убий ме веднага, без да се бавиш. Няма да има нищо по-мило за Теаген, който законно отхвърли незаконните ти намерения.

9. Тези думи вбесиха Арсака и тя нареди да смажат от бой Хариклея.

— Отведете негодницата, както е окована — извика. — Покажете й прекрасния неин любовник, който за­служено е в също такива окови. Оковете й ръце и нозе и я предайте на Ефрат да я пази до утре, за да изтър­пи смъртното наказание по присъда на персийските първенци.

 Докато я отвеждаха, младата робиня, която поднесе виното на Кибела (тя бе една от двамата йонийци, които по-напред Арсака изпрати за прислуга на мла­дите), било поради благосклонност към Хариклея от съжителството и близостта им, или поради божествена воля, започна да плаче и да стене.

— О, нещастнице! — извика. — Ти не си виновна в нищо.

Околните се учудиха и я принудиха да им обясни ду­мите си. Тогава тя призна, че дала на Кибела отровата, но я получила от самата нея, за да я поднесе на Хариклея. В смущението си пред чудовищното престъп­ление или объркана от Кибела, която й кимнала да поднесе първо на Хариклея, сменила чашите и дала на старицата чашата с отровата.

 Веднага я поведоха към Арсака. Всички се зарадваха на щастливото разкритие, чрез което Хариклея ще се освободи от обвиненията.  Състрадание спрямо благо­родството и красотата изпитва и варваринът. Но когато прислужницата разказа всичко, не последва нищо. Ар­сака обяви, че и тя изглежда съучастничка, и заповяда да оковат и изправят и нея пред съда.  И нареди да свикат за заседание на следния ден персийските първенци, които бяха властни да разглеждат обществените де ла и да издават присъди.

На сутринта те дойдоха и заеха местата си. Арсака обвини Хариклея в убийство чрез отравяне. Тя описа подробно деянието, като непрекъснато оплакваше кър­мачката си, в чието лице загубила своята най-вярна и привързана помощничка; призова и самите съдии да свидетелствуват как приела чужденката и й дала гос­топриемство, а тя така й се отблагодарила. Накратко Арсака се прояви като най-строга обвинителка.

  Хариклея никак не се защищаваше, но беше съг­ласна с обвинението, съгласи се, че тя дала отровата, прибави още, че щяла с удоволствие да погуби и Арсака, ако не я бяха хванали, и още други подобни. От­крито нападна Арсака, за да предизвика на всяка цена съдиите да издадат осъдителна присъда.

През нощта в тъмницата тя беше разказала на Теаген всичките си преживявания и също така беше от­части научила неговите. Уговориха се, ако трябва, да приемат доброволно всяка смърт, само и само да се освободят от непоправимия си живот, от безкрайното лутане и от непримиримата съдба. За последен път, както предполагаха, се прегърнаха. А огърлицата, за­едно с която Хариклея беше подхвърлена и която тя носеше тайно със себе си, сега привърза отдолу под дрехата, за да й служи като погребална жертва.

 Затова девойката приемаше пред съдиите всяко об­винение, което водеше до смърт, и дори прибавяше не­що от себе си. Съдиите бяха наясно и едва не й опре­делиха най-строгото наказание според персийските закони, но поради външността, младостта и покорява­щата й красота я осъдиха на изгаряне.

Палачите веднага я грабнаха и отведоха малко по-навън от стените. Глашатаят непрекъснато викаше, че като отровителка я водят на клада. След нея вървеше голямо множество от града — едни бяха само видели, като я поведоха, други само научили от бързо раз­пространилия се в града слух, но всички излязоха вед­нага из града и притичаха да видят гледката. Дойде и Арсака, за да наблюдава от стените. Непоносимо ще­ше да бъде за нея да не се наслади от наказанието на Хариклея. Палачите построиха грамадна клада и когато пламъкът лумна ярко, те повлякоха Хариклея. Тя ги помоли да й дадат малко време. Обеща, че ще се изкачи сама, и вдигна ръце към небето към тази посока, от която слънцето хвърляше лъчите си.

— Хелиос — извика тя, — земьо, божества над земята и в дълбините, които виждате и отмъщавате всяка несправедливост на хората! Бъдете ми свидетели, че съм чиста от приписваните ми престъпления! Доброволно отивам на смърт поради непоносимите огорчения а съдбата. Приемете ме благосклонно. А тази проклетница, безсрамница и блудница Арсака, извършила всичко това, за да ми отнеме жениха, накажете колкото може по-скоро.

 След тези думи всички нададоха общ възглас. Те искаха да се отсрочи наказанието до второ разглеждане на делото, други дори се втурнаха да спрат изпълнението, но Хариклея ги превари и сама се покачи на кладата.  Настани се по средата, но дълго стоя там незасегната, понеже огънят по-скоро я заобикаляше, отколкото докосваше, и не й причиняваше никаква вреда, винаги отстъпваше от мястото, към което Хариклея се насочваше. Той озаряваше с блясъка си и правеше да блесне още повече нейната красота — сякаш сияние на невеста в огнен чертог. Удивена от всичко, което става, Хариклея се преместваше от едно място на кладата на друго, устремена към смъртта. Но напусто: огънят все се отдръпваше и като че ли бягаше, когато тя настъпваше.

 Палачите не бездействуваха, но влагаха още повече старание, подканяни и от заплашителните знаци на Арсака. Те мъкнеха дърва и трупаха речна тръстика, всякак подклаждаха огъня, но без никакъв успех. Освен това целият град изпадаше във все по-голяма възбуда. Мислеха, че тук се крие някаква божествена намеса.

— Девойката е чиста! — викаха. — Девойката е невинна!

 И като се втурнаха към кладата, пропъдиха палачите. Начело беше Тиамид, той зовеше народа да помогне (той се яви известен от безкрайните викове за произшествието). Но въпреки че искаха освобождението на Хариклея, не се осмеляваха да се приближат, а само подканяха отдалече девойката да скочи от кладата. Понеже тя изтрая в огъня, мислеха, че ако желае, може да се промъкне през него незасегната.

  Като виждаше и слушаше всичко, Хариклея помис­ли, че й помагат боговете, и не пожела да се покаже неблагодарна към могъщите сили, ако не приеме тях­ната милост. И скочи от кладата.

 Народът от радост и възбуждение призоваваше гръ­могласно и дружно боговете. Арсака не издържа повече и се втурна от стените, изтича през вратата навън, придружена от многочислената си свита и от персий­ските първенци, и сграбчи със собствената си ръка Ха­риклея.  Погледна дръзко към народа и извика:

— Не се ли срамувате да искате да освободите от наказание една злодейка, магьосница, убийца, хваната на местопрестъплението и признала вината си? В же­ланието си да помогнете на една престъпница вие на­рушавате персийските закони и се противопоставяте на самия цар и на неговия сатрап, на първенците и на съдиите. Тя не изгоря и вие може би изпаднахте в съ­страдание и отдавате на боговете всичко това. Но не разбирате ли, че това повече я изобличава в отравяне­то — наистина тя толкова добре владее чародейството, че отклонява и силата на огъня. Елате, ако желаете, утре на общо народно събрание, което ще се състои заради вас. И вие ще узнаете, че тя си признава, изоб­личена и от свидетелите, които аз държа под стража.

 При тези думи сграбчи Хариклея за шията, помък­на я и нареди на охраната си да разгони тълпата. Ед­на част от народа се възмущаваше и мислеше да се възпротиви, други се подчиниха също така под впе­чатление на обвинението в отравяне, а трети се изпла­шиха от Арсака и силата, с която разполага.

Предадоха отново Хариклея на Ефрат, тя пак беше окована, и то в по-яки вериги. В очакване на втория съд и смъртното наказание, сред ужасите девойката на­мери една голяма изгода — да бъде заедно с Теаген и да му разкаже какво се случи с нея. Арсака беше изобретила за тях и особено наказание. Да се подиг­рае и според самата нея да измъчи повече младите, ги затвори в една тъмнична килия, за да се наблюдават един друг във вериги и да се гледат при изтезанията. Тя знаеше, че влюбеният страда повече от мъките на любимия, отколкото от своите собствени. Но за двамата това стана по-скоро облекчение. За тях беше предимство, че понасят еднакви мъки; ако някой от два­мата бъде по-малко изтезаван, мислеше, че той е по-слаб от възлюбения. Освен това можеха да разговарят помежду си, да се утешават и окуражават, да понасят с благородство и храбро връхлетялата ги съдба и да устояват на изпитанията в целомъдрие и преданост.

10. И те разговаряха дълго до късно през нощта — нещо естествено за двама, които не се надяват да се видят отново след тази нощ. Колкото е възможно, насищаха се един на друг и накрая почнаха да премислят чудото на кладата. Теаген виждаше причината в милостта на боговете, които са се отвратили от несправедливата клевета на Арсака и състрадават невинната девойка. Хариклея, изглежда, се съмняваше.

— Необикновеното ми спасение — каза тя — се дължи, разбира се, на някаква демонска и божеска ми­лост. Но непрестанните изтезания в нещастията и раз­личните прекалени мъки говорят по-скоро за ненавист на боговете и за враждебност на могъщите сили. Или пък това е някаква странна игра на божество, което ни тласка до крайност, за да ни спаси после от без­изходицата?

11. Още преди Хариклея да завърши, Теаген я помоли да благоговее в думите си и я посъветва да спазва благочестието повече и от благоразумието.

— Милост, о богове! — извика тя изведнъж. — Какъв сън си спомних сега (а може би беше действителност?), който видях през предишната нощ! Не зная защо тогава изчезна из паметта ми, а сега си го спомних. Сънят ми беше поговорка в стихотворна реч. Каза ми я най-боже­ственият Каласирид, независимо дали насън, или наяве.

Тя, мисля, гласеше така:

„Носиш ли камък пантарб, не бери страх, девойко, от огън,

лесно самата съдба чудо ще стори пред теб."

Изведнъж Теаген трепна развълнуван и скочи, до­колкото позволяваха веригите.

— Бъдете, богове, милостиви! — извика. — Аз също поради спомена си се провъзгласявам за поет. Пред­сказание даде и на мене подобен жрец, било Каласирид или бог под образа на Каласирид. Струва ми се, че каза следното:

„Още в зори ще свалиш на Арсака веригите тежки и в етиопска земя с дева ще стигнеш не сам."

Аз, разбира се, мога да се досетя какво означава предсказанието. Под „етиопска земя" трябва да се раз­бира подземното царство, а „с дева" значи „ще бъда заедно с Персефона", „освободен от веригите" значи „освобождаване от земното тяло". Но какво означава твоята поговорка, съставена от такива противоречия? Думата „пантарб" означава „страхуващ се от всичко", а ти се дава съвет да не се боиш от кладата.

—  Най-сладък Теагене — каза Хариклея, — нещастията, с които привикна, те направиха да виждаш и приемаш всичко откъм лошата му страна. Човек обик­новено преценява нещата според положението си. Но ми се струва, че предсказанията означават нещо по-ху­баво, отколкото предполагаш. Може би „девата" съм аз, заедно с която ти се възвестява, че ще стигнеш моята родина Етиопия, след като избягаш от Арсака и от веригите на Арсака. Но как ще стане това, за нас не е нито ясно, нито невероятно. Но за боговете, които са ни дали предсказанието, и за властта им е възмож­но. Що се отнася до моето предсказание, както знаеш, с тяхна воля то вече се сбъдна. Ето аз сега съм жива, макар че ти съвсем беше загубил надежда за мене. Носех със себе си спасителното средство, а не знаех нищо за него. А сега, както изглежда, зная. Отличи­телните знаци, с които съм била подхвърлена, се стараех да нося и преди, но особено когато ме съдеха и когато смятах, че е дошъл последният ми час. Привър­зах ги тайно на скута си, че ако се спася, да ми оси­гурят необходимите средства да живея, а ако загина, да ми бъдат последен накит и надгробно жертвопри­ношение. Между тях, Теагене, има и разкошни огър­лици от скъпоценни индийски и етиопски камъни, има и пръстен — годежния подарък от баща ми на майка ми, с камък в гнездото, наречен пантарб, с врязани някакви свещени букви и изпълнен, както изглежда, с божествени тайни. Те, предполагам, придават особе­на сила на камъка да прогонва огъня, а запазват при­тежателите незасегнати от пламьците, Именно той ме спаси по волята на боговете. Това си обяснявам и разбирам от думите, които често ми повтаряше най-божественият Каласирид. Това той научил и разбрал от чертите, извезани върху подхвърлената заедно с мене митра, която сега съм свила на скута си.

— Това изглежда твърде вероятно и отговаря на надписа — каза Теаген. — Но утре какъв друг пантарб ще те спаси от опасностите? Той не обещава безсмър­тие — ако можеше! — макар че предпазва от огъня. А сега отмъстителната Арсака, както може да се досе­щаме, сигурно замисля някакъв нов вид наказание. Само дано ни накаже и двамата с една смърт и в един час. Това ще бъде за мене не край, а освобождаване от всички бедствия.

— Дерзай! — насърчи го Хариклея. —Ние имаме и друг пантарб — предсказанията. Ако се уповаваме на боговете, ще се спасим по-приятно, а ако трябва, ще понесем страданията по-благочестиво.

12. Така обясняваха те положението си и ту плаче­ха и се уверяваха взаимно, че повече се измъчват един за друг, ту си даваха последни обещания, че ще оста­нат до смъртта си верни в любовта един на друг, като се заклеваха в боговете и настоящата си съдба. Така прекараха нощта.

 В същото време Багоас и неговите петдесет конни­ци пристигнаха в Мемфис късно през нощта, когато всичко беше потънало в сън. Събудиха тихо стражите на вратите, съобщиха кои са и веднага бяха разпозна­ти. Отправиха се бързо и безшумно към двореца на сатрапа. Там Багоас разположи конниците в кръг око­ло двореца, за да бъдат готови за отбрана при съпротива. А сам по някакъв страничен вход, известен на малцина, насили затворената леко врата, откри се пред вратаря, поръча му да мълчи и благодарение на опит­ността си и познаването на обстановката се отправи към Ефрат. Освен туй и луната му помагаше с дрез­гавата си светлина. Завари Ефрат на леглото и го събуди,

— Кой е? — изплашено попита той.

— Аз съм Багоас — последва отговорът. — Но на­реди да светнат.

 Ефрат повика един от робите, които бяха на негово разположение, и му нареди да запали светилника, без да разбужда другите. Когато момчето дойде, оставя светилника на поставката и се отдалечи, Ефрат запита

— Какво се е случило? Каква нова беда означава изненадващото ти и непредвидено пристигане?

— Излишни са многото приказки — отвърна Багоас. — Вземи това писмо и чети. Но преди туй разчети знака на ей този печат и се увери, че нареждането е Ороондат, изпълни го. Използувай нощта и побързай за да изпълниш заповедта незабелязано. А дали е разумно да връчиш по-рано писмото на Арсака, реши сам.

13. Ефрат пое писмата и прочете и двете.

— Арсака — каза той — ще се завайка, и без това сега е в крайна възбуда. Вчера по божествена орис я връхлетя някаква треска. Получи висока температура, която я държи и досега, малка е надеждата да оживее. Аз не бих й дал това писмо, дори да е здрава, по-скоро би умряла, заедно със себе си би погубила и нас, но няма доброволно да предаде двамата млади. Но знай, че идваш навреме. Вземи и отведи чужденците. Побързай, колкото можеш, да ги спасиш. Съжали ги, те са напълно нещастни и жалки, понесли хиляди обиди и изтезания, но не по моя воля, а по заповед н Арсака. Иначе изглежда са от знатен произход и както изпитанията, на които ги подложиха, така и делата и; показаха, че са съвсем благоразумни.

След това обяснение го заведе в затвора.

 Багоас, като видя младите, макар оковани и вече омаломощени от изтезанията, се изненада от стройността и хубостта им. Те пък помислиха, че това е вече краят и че хората на Багоас идат в този късен час да ги поведат на смърт. За малко се смутиха, но след то­ва се съвзеха и се представиха пред новодошлите с ве­сели и ведри лица, безгрижни и радостни.

 Когато Ефрат и тия с него се приближиха и се зае­ха да премахват дървените колчета, за които бяха при­вързани веригите, Теаген извика:

— Добре! Отмъстителката Арсака мисли, че ще скрие безчестното си дело в нощта в тъмнина. Но окото на справедливостта е зорко, то открива и изобличава тайните и безчестните дела. А вие сторете, както ви е заповядано. Ако е решено да умрем било от огън, било от вода, било от меч, нека умрем едновременно и от ед­наква смърт.

Същото се помоли и Хариклея. Просълзиха се и евнусите (те почти разбраха думите им) и изведоха със сълзи в очите окованите във вериги.

14. След като излязоха из двореца, Ефрат остана там, а Багоас и конниците освободиха младата двойка от многото вериги, а им оставиха само толкова, колкото за сигурност, не за мъчения, покачиха единия и другия на коне, заобиколиха ги в кръг и потеглиха бързо към Тива.

 Пътуваха непрекъснато през останалата част от нощта и до третия час на следния ден, без никъде да прегънат колене. Едва когато лъчите на египетското слънце, както става през лято в Египет, започнаха без­жалостно да жарят, измъчвани и от безсъние, и поради умората, особено Хариклея, не свикнала на дългата езда, решиха да спрат някъде, за да отпочинат, а ко­нете да поемат дъх и девойката да се съвземе.

 На брега на Нил се издигаше височина, около която водата, отбита от правия си път, образуваше полукръг­ла дъга. Срещу завоя реката вземаше отново първона­чалната си посока, така че ограждаше като че ли ня­какъв полуостров в буйна зеленина, тъй като мястото се напояваше изобилно. Многото трева и растителност даваха богата паша на добитъка. Надвиснали праско­ви, смокини и други дървета, каквито виреят прекрас­но по бреговете на Нил, хвърляха сянка върху мора­вата. Тук под клоните на дърветата се настаниха Багоас и хората му. Сам той похапна и предложи на Теаген и спътничката му да опитат. Но най-напред те от­казаха. Излишно било да ядат тези, на които предстоя­ло да умират. Но той ги разубеди и им съобщи, че ги води не на смърт, а при Ороондат.

15. Вече пладнешката горещина беше отслабнала,
слънцето вече не беше на върха на небето, а грееше косо и по-слабо. Багоас с хората си се готвеше да продължи пътя, когато пристигна някакъв конник, изморен, както изглеждаше, от бясната езда, и едва задържаше на крака обления в пот кон. Конникът пришепна нещо поверително на ухото на Багоас и се оттегли да си отпочине. Багоас за малко наведе глава, явно обмисляше вестта, след това се провикна:

— Чужденци, дерзайте! Вашата неприятелка полу­чила наказанието си. Арсака умряла. Сложила прим­ка на шията си веднага щом узнала за вашето отпътуване с нас. И по необходимост предпочела добровол­ната смърт, защото не би избягнала отмъщението на Ороондат и на царя. Щяла е или да бъде заклана, или да бъде осъдена да прекара в позор останалата част от живота си. Това известява Ефрат чрез току-що при­стигналия конник. Така че още повече дерзайте и не се отчайвайте. Вие самите, както научих точно, не сте извършили нищо несправедливо и вече е отстранена от пътя ви вашата оскърбителка.

 Това каза Багоас, като се приближи до тях и произнасяше бавно и неправилно повечето думи на развален елински език. В същото време изрази и своята радост, тъй като и сам той страдал от необуздания и деспотичен нрав на Арсака. И според очакването се опита да окуражи и утеши младите с надеждата, че ще спечелят благоволението на Ороондат, ако спаси за него момъка, който засенчва всички останали от обкръжението на сатрапа, и девойката с непреодолима­та й красота, която след смъртта на Арсака може да стане съпруга на Ороондат.

 Теаген и Хариклея също се зарадваха от известието и призоваха великите богове и тяхната справедливост. Те вярваха, че вече занапред не ще претърпят нищо така ужасно, каквито и трудности да ги очакват, за­щото е мъртва най-голямата им неприятелка. Така до­ри е приятно да умреш, като знаеш, че и неприятелите ти загиват.

 С настъпването на здрача подухна приятен ветрец и прохладата ги прикани да продължат пътя си. Те потеглиха и пътуваха същата вечер, цялата нощ и на сутринта следния ден, бързайки да застигнат, ако мо­гат, Ороондат в Тива. Но не им провървя. Срещнаха по пътя един от войската му. Той им извести, че сат­рапът излязъл из Тива, а на него заповядал да събере всички въоръжени войници, дори стоящите на стража, и да ги отпрати бързо за Сиена (защото там царувала паника и имало опасност градът да е вече превзет, по­неже сатрапът закъснявал, а етиопската войска на­стъпвала по-бързо от мълвата). И Багоас се отби от пътя за Тива и тръгна за Сиена.

16. Когато вече наближаваха града, попаднаха на етиопска засада от отред добре въоръжени младежи и войници, които били изпратени напред като съгледвачи, та със своето разузнаване да осигуряват движението на цялата войска. Тогава поради нощта и непознаване на местността се отклонили, а не искали да напреднат от частта си по-надалеч от допустимото. Те се скрили в някакъв гъстак на брега и за да бъдат самите те за­щитени, и да лежат в засада будни срещу нападате­лите.

На разсъмване видяха приближаващите Багоас и конниците му; понеже отредът им се стори малък, до­пуснаха ги да минат малко напред. Като се увериха, че след тях не идват други, внезапно изскочиха с вик из мочурището и се спуснаха след тях.

 Багоас и останалите конници изпаднаха от внезап­ния вик в голяма уплаха. По цвета им познаха, че на­падателите са етиопци, и видяха, че не могат да се бият срещу множеството (съгледвачите бяха около хиляда лековъоръжени). Нямаха време да ги разгле­дат добре и започнаха да отстъпват, най-напред по-нерешително, колкото можеха, за да не изглежда, че бягат презглава. А етиопците започнаха да ги преслед­ват, като изпратиха напред троглодитите (на брой око­ло двеста).

Троглодитите[3] са етиопско племе от номади, съсед­ни на арабите. По щастлива природа бързоходци, от деца развиват тази способност. С тежко въоръжение изобщо не боравят. В сраженията мятат камъни от прашки или с успех бързо се втурват срещу противни­ка, или се разпръсват, ако разберат, че той ги пре­възхожда. Багоас и хората му веднага се отказаха да ги преследват, понеже познаваха бързоходството им и знаеха, че те потъват в някакви тесни входове и тай­ни пещери из скалите.

Троглодитите изпревариха пешком конниците и на­раниха неколцина с прашките си. Но не изчакаха контра нападението и се разбягаха стремглаво към оста­налите от отреда, които бяха доста назад. Като видяха това персите и като пренебрегнаха своята малоброй­ност, се решиха да ги гонят. Но след като настъпиха малко срещу нападателите, пак се обърнаха в бягство. Част от тях със всички сили пришпориха конете, отпуснали юздите. Всички успяха да избягат — те се скриха в един завой на брега на Нил, като в крепост зад една височина, скрити от погледа на неприятелите.

Само Багоас беше заловен, понеже конят му се спъна, а той нарани единия си крак и не можеше да се движи. Заедно с него паднаха в плен Теаген и Хариклея, защото не искаха да изоставят Багоас — човека, който се отнесе приятелски към тях и щеше, както се надяваха, да се отнася така и занапред. Те слязоха от конете и се надвесиха над него. Може би щях да побягнат, но се предадоха доброволно, след като Теаген припомни на Хариклея оня сън. Той й каза, че това са етиопците — тези, в чиято земя е отредено да пристигнат в ролята на пленници. По-добре е да им с предадат и да се предоставят на неизвестната съдба отколкото на сигурна опасност при Ороондат.

17. Хариклея беше убедена, че ги ръководи съдба та, и се надяваше на по-добро, като смяташе нападателите по-скоро за приятели, отколкото за врагове Но не сподели мислите си с Теаген, а само показа, че се подчинява на съвета му.

  И тъй етиопците се приближиха. Като разбраха по вида на Багоас, че е евнух и е миролюбив, че мла­дите хора са невъоръжени и оковани във вериги, че блестят с красота и благородство, ги попитаха кои са. При разпита взеха за преводач едни от своите — егип­тянин, който владееше и персийски, като предполагаха, че пленниците разбират или и двата езика, или поне единия от тях. В качеството си на съгледвачи и подслушвачи, изпращани да разузнават какво се говори и върши, те от опит се бяха научили да вземат със себе си хора, запознати с езика на местните жители и на враговете. Теаген поради дългото си пребиваване в Египет разбра краткия въпрос и отговори, че това е отред на персийския сатрап и че той и Хариклея са елини по рождение, по-напред попаднали в плен на персите, а сега може би за по-добра съдба в плен на етиопците.

 И те решиха да ги пощадят и да ги вземат в плен и като пръв и велик трофей да ги предадат на своя цар - Багоас като най-почетната собственост на сатра­па (при персийския двор евнусите са очи и уши на царя - нямат деца и роднини, които да ги отвличат от вярната им служба, но са привързани само към вла­детеля, който им се доверява), а младите като най-прекрасния подарък, за да станат прислуга в царския двор.

И ги покачиха на коне: евнухът поради раната, а младите поради веригите не можеха да следват бързия ход на отреда.

 Това сякаш беше встъплението, или прологът на драмата. Чужденци и пленници, които доскоро гледа­ха смъртта в очите, бяха по-скоро придружавани, а не водени, охранявани в плен от тези, които малко по-късно щяха да им станат поданици.