Теокрит. Буколически певци. Дафнис и Дамойтас (Идилия VІ)

Изпратено от theseus на Съб., 10/01/2011 - 18:17.

ТЕОКРИТ

БУКОЛИЧЕСКИ ПЕВЦИ. ДАФНИС И ДАМОЙТАС*

Превод: Георги Михаилов, 1939

Веднъж Дамойтас и говедарят Дафнис сбраха стадата си на едно място, Арате[1]: единият беше с позлатен мъх, а другият с току-що покарала брада. Двамата, седейки по пладне през лятото при един извор, пееха така. – Пръв започна Дафнис, понеже и пръв започна спора.

„Полифеме, Галатея ти замеря стадото с ябълки[2], като те нарича козар, който не знае да обича. А ти, бедни, бедни, и не я поглеждаш, но седиш и приятно свириш на сиринкс. Пак! Виж, тя замеря кучето ти, което те следва като пазач на овцете ти; то гледа в морето и лае, а хубавите вълни го пръскат, като гледа към спокойно шумящото море. Кажи му да не се спуска към краката на момичето, ако то излезе от морето, и да не му разкъсва нежната кожа. А тя от там също ти отпраща закачки: както от аканта се откачат изсушените от слънцето листа, когато хубавото лято изгаря, и тя бяга, когато ти я обичаш, и те гони, когато ти не я обичаш, и премества камъчето си извън линията[3]. Наистина, Полифеме, често в любовта некрасивото е красиво.“

Срещу това Дамойтас започна тъй да пее:

„Кълна се в Пана, видях я, когато замеряше стадото ми, и не можа да ми убегне, о, не, от моето единствено мило око (с което бих гледал чак до края, но нека предсказателя Телемос[4], като пророкува лоши неща, да си ги занесе в къщата и да си ги пази за децата си). Но аз самият, за да я дразня, не поглеждам и казвам, че имам някаква друга жена. Тя чува това и ме ревнува, Пеане (=Аполоне), и се топи, гневи се, гледайки от морето към пещерата и към стадото ми. Аз насъсках и кучето си да я лае, понеже, когато бях влюбен в нея, то джафкаше приближавайки муцуната си до ханшовете ѝ. Като види, че аз правя често това, тя ще ми изпрати пратеник. Но аз ще заключа вратите, докато тя ми се закълне, че сама ще ми простира хубаво легло на този остров. Да, защото аз нямам грозен изглед, както казват. Наскоро гледах морето – то беше спокойно – и брадичката ми, по мое мнение, изглеждаше хубава. Хубава ми се струваше и моята единствена зеница, и морето показваше блясъка на зъбите ми по-бял и от камъка на Парос. За да не урочасам, плюх си три пъти в пазвата, така ме научи старата Котютарис.“

Това като каза Дамойтас, целуна Дафниса, даде му сиринкса си, а пък той му даде флейтата си. Сега Дамойтас свири с флейта, а воловарят Дафнис – на сиринкс: веднага теленцата затанцуваха по нежната трева. Никой не победи, и двамата останаха непобедени.“

* Тази идилия ни пренася в един идеален свят. Двамата певци са млади, хубави и възпитани и се занимават само с музика; дори и стадата им са нейни любители. Идилията е разделена на две части, като две тиради на певците. Дафнис играе ролята на неопределена личност, която запитва циклопа Полифем, обрисувайки и нереидата Галатея. Дамойтас отговаря от името на циклопа. Образите на Полифема и Галатея са предадени с голяма симпатия. Циклопът, който се смята за голям хитрец, триумфира за „победата“ си в своята голяма наивност със смешно задоволство. Нимфата изглежда, че се е отдала на една приятна игра.

[1] Лицето, на което е посветена идилията.

[2] У гърците ябълката е била емблема на любовта, срв. ябълката на раздора в троянската легенда.

[3] Т. е. рискува последния си шанс: образ, зает от играта с камъчета.

[4] Той е предсказал на Полифема, че ще бъде ослепен от Одисея.

Bookmark/Search this post with: