Теокрит, Сиракузанките или Жените на празника на Адонис (Идилия ХV)

Изпратено от theseus на Съб., 10/01/2011 - 18:22.

ТЕОКРИТ

СИРАКУЗАНКИТЕ ИЛИ ЖЕНИТЕ НА ПРАЗНИКА НА АДОНИС*

Превод: Георги Михаилов, 1939

Първа част

(В къщата на Праксиноа. Праксиноа работи някакво ръкоделие; с нея две робини, Евноа и Фригиа, и малкото ѝ дете, Зопирион, което още не говори).

Горго (от вратата): Вътре ли е Праксиноа?

Праксиноа (изтичва насреща ѝ): Мила Горго, от колко време (не си идвала)! Вътре съм. Чудно, че и сега си дошла. Евноа, дай ѝ един стол. Сложи и една възглавница.

Г.: Така е много добре.

Пр.: Седни.

Г. (седнала): Че съм луда! Едвам съм ви се измъкнала жива, Праксиноа, от голямата тълпа, от многото четворки: навсякъде ботуши, навсякъде мъже във войнишки дрехи! Пък пътят – няма свършване! А ти отиваш да живееш все по-далеч от мене.

Пр.: Това (го направи) – оня удареният! Дойде, че ни взе на края на земята дупка, не къща, от проклетия, да не бъдем съседки, завистлива лошотия, все си е същият!

Г.: Не разправяй, мила, така за мъжа си Динон, малкият е там. Я виж как те гледа. Бъди спокоен, Зопирионе, сладко дете, тя не говори за татко.

Пр.: Разбира бебето, кълна се във всемогъщата (Персефона).

Г.: Хубав татко.

Пр.: Този татко завчера, да, завчера му казваме, „татко, да купиш от дюкянчето сода и белило“, а той иде, че ми носи сол, дангалака му 13 стъпки!

Г.: Същото е и моят Диоклейдас, гибел за парите. Вчера купил за 7 драхми пет кучешки кожи, парчета от стари дисаги, цяла мръсотия, работа след работа. Но я иди и си сложи дрехата и наметалото. Да идем в двореца на богатия цар Птолемея да видим Адониса[1]. Чувам, че царицата украсявала нещо много хубаво.

Пр.: В къщата на богатия всичко е богато.

Г.: Каквото си видяла, ти, която си видяла, можеш да го разкажеш на тогова, който не е видял. Време би било да вървим.

Пр.: За безделните винаги е празник. Евноа, прибери преждата и я сложи пак в стаята, нехайно същество. Котките нежно ще спят! Помръдни се, де! Донес по-бързо вода. Най-напред трябва вода, а тя ми носи сапун! Все пак, дай го. Не много, разсипнице! Налей вода. Нещастнице, що ми пръскаш хитона! Чакай малко: толкова съм омита, колкото боговете са решили. Де е ключа на големия сандък? Иди го донеси. (Облича се).

Г.: Праксиноа, тази надиплена рокля ти седи много добре. Кажи ми, колко плат ти отиде?

Пр.: Не ми спомняй за това, Горго: ще ме обръснат повече от една-две сребърни мини. А покрай работата ми отиде и душата.

Г.: Но пъкъ ти е по вкуса.

Пр.: Това добре го каза. (На Евноа) Дай ми наметалото, сложи ми хубаво и шапката. (Двете тръгват, детето се надява да го вземат) Няма да те взема, моето момче. (Детето се намусва) У, у, у! Конят хапе! (Детето заплаква) Плачи, колкото щеш, не ми трябва да окуцееш. – Да тръгваме. Фригиа, вземи, че поиграй с малкия, повикай кучето и заключи пътната врата.

Втора част

(Из улиците)

Пр.: Богове, що за народ! Кога и как ли трябва да минем това зло? Безбройно много мравки! Много добрини си извършил, Птолемее, откакто баща ти е между безсмъртните: никакъв злосторник не ограбва минувача, като се промъква по египтянски (т. е. разбойнически), както по-рано някои станали жертва на измама си играеха един на друг лоши шеги, всички те диви смокини (т. е. лоши хора), правени по един калъп. (Една колона от водени за ръка коне настига жените) Мила Горго, какво ще стане с нас? Това са военните коне на царя. Любезни господине, да не ме стъпчеш! Червеният кон се изправи; гледай колко е див. Безсрамна Евноа, няма ли да бягаш! Какво щастие, че детето ми стои у дома.

Г.: Кураж, Праксиноа; ние сме вече отзад, а те отидоха на мястото си.

Пр.: Също и аз почвам да се съвземам. От кон и от студена змия най-много се страхувам още от дете. Да побързаме; много народ ни се струпва отзад.

Г. (към една стара жена): В двореца ли беше, майко?

Старицата: Да, деца.

Г.: Е, лесно ли е да се влезе?

Старицата: Гърците се опитаха и влязоха в Троя, мили деца. С опитване, естествено, всичко се постига.

Г.: Старицата благополучно изчезна след това предсказание.

Пр.: Жените знаят всичко, дори Зевс как е взел (т. е се оженил) Хера. (Жените са дошли вече при двореца).

Г.: Гледай, Праксиноа, каква тълпа пред вратите!

Пр.: Ужасна! Горго, дай ми ръката си. Евноа, хвани и ти ръката на Евтихида[2]. Ти само гледай да не се нещо отделиш. Да влезем всички заедно. Дръж се здраво за нас, Евноа! Олеле, нещастната аз, ешарпът ми стана на две, Горго. В името на Зевса, ако някак си би станал щастлив, човече, пази ми наметалото.

Мъжът: Това не зависи от мен, но все пак ще го пазя.

Пр.: Гъста тълпа, тикат се като свини. (След героичен натиск жените със своя случаен кавалер са влезли).

Мъжът: Кураж, жено, сега сме добре.

Пр.: Любезни господине, сега, па и после да си добре, дето ни придружи. Какъв благороден и състрадателен човек! Нашата Евноа я мачкат. Хайде, страхливко, натисни се! Много хубаво. „Всички вътре“, както казва този, който заключва невестата.[3]

Трета част

(В двореца)

Г.: Праксиноа, приближи се насам. Виж най-напред тия бродерии, колко са фини и приятни. Ще кажеш, че са дрехи на богини.

Пр.: Почтена Атино, какви тъкачки са им се мъчили, какви художници са изрисували тези прецизни рисунки? Като истински седят и като истински се движат. Живи! Не са бродерии! Мъдро нещо е човекът! А той колко е великолепен, като лежи върху сребърните украси на леглото, с първата си брада, която слиза от слепите му очи, триобичният Адонис, който е обичан чак при Ахерон[4].

Един сърдит гражданин: Стига сте дрънкали, нещастници, като кукувици! Като сте отворили едни уста,[5] ще ни пробиете ушите!

Пр.: Бре! От где излезе този човек? Тебе що ти е, ако бръщолевим? Купи си роби, че заповядвай! На сиракузанки ли заповядваш? А да знаеш и това: по прадеди сме и коринтянки[6], както Белерофон[7]. Говорим пелопонески, а на дорийците, мисля, е позволено да говорят дорийски. Медена богиньо (т. е. Персефоно), да няма никой, който да е по-силен от нас, освен един[8]. Не ме е еня! Не ми равни празен шиник.[9]

Г.: Мълчи, Праксиноа! Дъщерята на Аргивката, изкусната певица, която и миналата година се отличи в погребалната песен, ще възпява Адониса. Ще се изпее нещо хубаво, много добре знам. Тя вече усмихнато поздравява.

Песента на артистката

„Господарко, която обикна Голги, Идалион[10] и високия Ерикс[11], Афродито, която си играеш със злато, колко е хубав Адонис, когото нежнонозите Хори[12] ти изведоха на дванадесетия месец от вечно течащия Ахерон, милите Хори, най-бавните от боговете, но те идват желани за всички смъртни, винаги носейки нещо. Киприйко, дъще на Диона, ти направи Береника[13] от смъртна – безсмъртна, както е мълвата между хората, като вля в гърдите ѝ амброзия. Благодарейки ти, о почитана под много имена и с много храмове, Береникината дъщеря Арсиное, прилична на Елена[14], обсипва Адониса с всякакви хубави дарове. При него лежат всички узрели плодове, които носят дърветата, нежни градини[15] пазени в сребърни кошнички, златни алабастри със сирийско миро; и всички сладкиши, за които жените са се мъчили при софрата, смесвайки всякакви цветни сокове с бяло брашно, от сладък мед и във влажен зехтин, във форма на птици и животни, всички са при него. Зелените слънчобрани са се превили натежнели от нежен копър. А мъничките Ероси прехвръкват като малки лястовички върху дърво от клон на клон, опитвайки подрастващите си крила. О, абанос, о, злато, о, орли от бяла слонова кост, които носите на Зевса, сина на Кроноса, детето виночерпец (т. е. Ганимед), а отгоре пурпурни килими, „по-нежни от съня“ ще каже милетчанката, а който пасе стадата си в Самоската земя[16] – „покривките, които се простират за хубавия Адонис, са наши“. Едното легло има Киприйката, а другото – Адонис със розовите ръце. Той е съпруг 18 или 19-годишен: целувката му още не боде[17] и около устните му има още позлатен мъх. Нека сега Киприйката има и се радва на мъжа си: ние в зори заедно с розовината вкупом ще го отнесем към вълните, които се пенят на морския бряг,[18] като разпуснем косите си и отпуснем дрехите си чак до петите, с открити гърди, ще започнем пронизителна песен: „Само ти единствен от полубоговете, както казват, мили Адонисе, идваш от Ахерон и пак се връщаш. Нито Агамемнон е имал тази съдба, нито великият Аякс, хероят с тежък гняв, нито най-старият от двадесетте Хекубини сина, Хектор, нито Патрокъл, нито Пир като се върна от Троя, нито пък още по-старите лапити и Девкалионовци, нито Пелопидите и пеласгите, господарите на Аргос. Бъди благосклонен и сега, мили Адонисе; ти дойде, Адонисе, сега при нас, които те приехме с радост, и когато дойдеш, ще дойдеш като приятел“.

Горго: Праксиноа, тази женичка е много изкусна. Щастлива, че знае толкова неща, прещастлива, че тъй сладко пее! Но все пак, време е за в къщи. Диоклейдас не е ял. Мъж ми е цял оцет, не се приближавай, когато е гладен. Бъди радостен, обични Адонисе, и когато дойдеш пак, намери ни радостни.

* Тази идилия е най-забавната и най-приятната от мимовете на Теокрита и извиква най-много възхищение, и то с право. Античната традиция казва, че тя била създадена според един мим на Софрона. Това може и да е тъй, но все пак Теокрит си е дал Теокритовото. Адонис, в когото гърците са вложили идеала за мъжката красота, е бил според мита хубав царски син, в когото се влюбила Афродита. По време на лов той е бил убит от един глиган, изпратен от Арес поради ревност. Афродита, обаче, успяла да измоли от Зевса, Адонис да прекарва половин година в царството на сенките и половин година да се радва на нейната любов на горния свят. По-рано митът беше обясняван като идея за умирането и възраждането на природата. В действителност, обаче, Адонис е един от многото ориенталски богове, които умират и възкръсват, без това да символизира живота на природата. В чест на Адониса са се устройвали големи празници ежегодно, на един от които се развива действието и на тази идилия. Главните лица тук са Горго и Праксиноа, които ще отидат да видят пищността на празника. Това са две жени от народа; те говорят език, който, въпреки изминалите векове, ни е тъй близък със свежестта, картинността, образите и изразните средства на всекидневната реч; те са дадени със свои характери: първата е по-практична, понякога с по-открито сърце и по-разумна; втората – бъбрива до безконечност, до досада дори, страхлива и податлива на чужди внушения. Мимът дава на поета възможността да направи най-хубави комплименти на царя Птолемей II и на царицата – сестра му Арсиное. Изглежда – поради многото лица, смяна на диалог и песен и пр., – че мимът е бил предназначен за четене.

[1] Образа на Адонис, изложен заедно с този на Афродита върху едно легло.

[2] Слугиня на Горго, която придружава господарката си.

[3] Алюзия на епизод от сватбата.

[4] Река в подземното царство.

[5] Звуковете в дорийския диалект са много отворени.

[6] Сиракуза е колония на Коринт.

[7] Син на Главк, цар на Коринт.

[8] Съпругът, който е предостатъчен.

[9] Поговорка със смисъл „не се труди напразно“.

[10] Градове на остров Кипър. Кипър е едно от най-главните култови места на Афродита, затова тя обикновено се нарича Киприйката.

[11] Планина на остров Сицилия.

[12] Трите богини на годишните времена.