Учение за стопанството

КСЕНОФОНТ

УЧЕНИЕ ЗА СТОПАНСТВОТО (І-VІ)

Превод: Гаврил Кацаров, 1908

Електронна обработка: Георги Гочев, 2002

 

I.

 

Чух веднъж и следния разговор на Сократ върху домашното стопанство:

“Кажи ми, Критобуле, дали домашното стопанство е име на някоя наука, както е лекарското изкуство, ковачеството и дърводелството?”

“Струва ми се, че е така”, отвърна Критобул.

“Бихме ли могли, както при тия изкуства, да укажем и при домашното стопанство, каква е неговата задача?”

“Струва ми се във всеки случай”, каза Критобул, “че задачата на един добър стопанин е да управлява добре своето домакинство.”

“Могъл ли би да управлява и домакинството на другиго”, каза Сократ, “ако някой би го натоварил с това? Или не би могъл, ако би желаел, да го управлява добре, както своя собствен дом? Защото, който разбира добре дърводелството, би могъл да работи също така добре за другиго, както за себе си; защо не и стопанинът?”

“Струва ми се, да, Сократе.”

“Може ли тогава някой”, каза Сократ, “който познава това изкуство, ако сам няма имот, да спечели нещо чрез управление домакинството на другиго, също както и домостроителят?”

“Сигурно, дори много би спечелил”, каза Критобул, “ако можеше, като поеме управлението на домакинството, да посреща разходите и чрез излишък да уголемява имота.”

“Но какво е според вашето мнение домакинство? Значи ли същото като къща, или и всичко това, което някой притежава извън къщата, принадлежи към домакинството?”

“Според моето мнение поне”, каза Критобул, “всичко, що някой притежава, принадлежи към домакинството, дори и да не се намира в същия град, дето притежателят.”

“Дали някои притежават и неприятели?”

“Сигурно, някои дори – мнозина.”

“Ще причислим ли и неприятелите към техния имот?”

“Наистина, смешно би било”, каза Критобул, “ако някой увеличава неприятелите и отгоре получи заради това заплата.”

“Защото, според нашето мнение, домакинство е същото като имот.”

“Да, вярно”, каза Критобул, “само доброто, което някой притежава; по никакъв начин не наричам имот лошото, що притежава някой.”

“Както се вижда, ти наричаш имот това, що е полезно някому.”

“Да, без съмнение”, каза: “вредителното аз смятам повече наказание, отколкото имот.”

“И така: ако някой купи кон и не знае да борави с него, ами пада и поврежда себе си, конят не е ли за него имот?”

“Не, ако приемаме, че имотът е нещо добро.”

“Значи и земята не е имот за човек, който така я обработва, че от обработването претърпява загуба.”

“Наистина и тя не е имот, щом, вместо да храни човека, го оставя да гладува.”

“Значи по същия начин и овцете, ако някой от незнание да борави с тях търпи загуба, не биха били за него имот?”

“Съвсем не, мисля аз.”

“Ти, значи, както изглежда, смяташ полезните неща имот, а вредителните - не.”

“Така.”

“Значи едни и същите неща за знаещия да се ползва от тях са имот, а за незнаещия не са имот: като напр. флейтите за тоя, що знае да свири добре на флейта, са имот, а за тоя, който не знае, не струват повече от безполезни камъни, освен ако не ги продаде. И така нашето мнение е: флейтите за тия, които ги продават, са имот, а за тия, които не ги продават, ами ги задържат, не са - ако не знаят да ги употребят.”

“Нашият разговор, Сократе, върви в съгласие, защото се каза, че полезното е имот. Флейтите, ако не се продават, са без ценност, защото не са полезни за нищо; а ако се продават, те са имот.”

На това Сократ отговори: “ако знае да продава; но ако ги продава в замяна на нещо, което не знае да употребява, тогава, дори и да се продават, не са имот, поне според твоето мнение.”

“Както се вижда, Сократе, искаш да кажеш, че и среброто не е имот, ако някой не знае да се ползва от него.”

“И ти сам, Струва ми се, се съгласяваш с мене, като твърдиш, че имот е това, от което някой може да има полза. Ако някой употребеше парите си така, че си купи напр. хетера и чрез нея си напакости на тялото, на душата и на домакинството, как би могло след това да се каже, че парите са му полезни?”

“По никакъв начин; иначе би трябвало да причислим към имота и блена, който причинява лудост на тия, що го ядат.”

“Парите, значи, Критобуле, ако някой не знае да се ползва от тях, трябва да се оставят така далеч (от разглеждане), щото дори да не се смятат имот. А приятелите, ако някой знае да борави с тях по полезен за себе си начин, какво ще кажем, че са те?”

“Сигурно имот”, каза Критобул, “и то много по-ценен от говедата, понеже те са по-полезни от говедата.”

“И неприятелите значи според твоето мнение са имот за тоя, който умее да извлича полза от тях.”

“Това е във всеки случай моето мнение.”

“Значи задача на един добър стопанин е да знае да борави така и с неприятелите, щото да извлича полза от тях.”

“Да, решително.”

 

………………………………………………………………………

 

“Ти виждаш, следователно, Критобуле, колко домакинства на частни лица, колко - на тирани са увеличени с добитите от война средства.”

“Истина, Сократе”, каза Критобул, “тия неща, мисля, добре се казват. Но какво ще кажем за това, когато виждаме, че някои притежават знания и средства, с които могат, като работят, да умножават домакинствата си, но забелязваме, че не искат да вършат така, и вследствие на това виждаме, че знанията им са безполезни? Какво друго, освен че за тях не са имот нито знанията, нито средствата?”

“Драги Критобуле”, каза Сократ, “ти искаш да говориш за роби?”

“Съвсем не”, каза той; “напротив - за някои, които се смятат високи аристократи; виждам ги, че едни от тях имат знания във военното дело, други са способни за дейност в мирно време: но те не желаят да прилагат знанията си, според мен, само заради това, защото нямат господари.”

“Ама как да нямат господари”, каза Сократ, “когато, въпреки желанието им да бъдат щастливи и да вършат това, което би могло да им донесе добро, господарите им пречат да действат така?”

“Кои са тия господари?”, каза Критобул, “които им заповядват невидими?”

“Бога ми”, каза Сократ, “не са невидими, напротив съвсем явни. И ти знаеш, че те са най-лоши господари, ако, разбира се, смяташ безделието, мекушавостта и нераденето за лоши качества. Но има и други някои лъжовни господарки, които се показват като удоволствия: игра на кости и безполезни другарувания с хора, които с течение на времето и на излъганите стават явни, че наистина са били мъки, преоблечени като удоволствия, които със своята мощ са ги отвличали от полезни дела.”

“Други пък, Сократе, наистина не се спъват в работата си от тях, ами дори са твърде наклонни да работят и да изнамират добиви; при все това разоряват състоянието си и са заплетени в мъчнотии.”

“Защото и те са роби”, каза Сократ, “и то на много жестоки господари; едни са роби на лакомство, други - на сладострастие, други на пиянство, други най-после на някакви си глупави и скъпоструващи амбиции; тия страсти упражняват така жестока власт над хората, които веднъж са попаднали под тях, щото, додето ги виждат млади и способни за работа, принуждават ги да донасят, каквото спечелят с труда си и да го разходват за техните желания; а когато забележат, че са неспособни вече за работа поради старостта, оставят ги да стареят жалко и пак се опитват да си добият нови роби. Но, Критобуле, против тях трябва да се бием за свободата също така, както против ония, които се опитват да ни поробят с оръжия. Вече се е случвало, че добри и честни неприятели, когато покорят някои противници, принуждавали са мнозина да станат по-добри, като им са всаждали благоразумие, и са правили по-лек по-нататъшния им живот. А пък подобни господарки непрекъснато измъчват телата, душите и домакинствата на хората, додето властват над тях.”

 

ІІ.

 

След това Критобул каза приблизително следното: “Върху тия неща достатъчно вече, струва ми се, чух от тебе; и като изпитвам сам себе си, намирам, мисля, че доста съм господар над подобни изкушения; така че, ако би ме съветвал, какво да правя, за да умножавам домакинството и не мисля, че би ми бъркали в това тия, които ти наричаш господарки. И така, съветвай ме спокойно каквото добро можеш да ме съветваш. Или смяташ, Сократе, че съм достатъчно богат и мислиш, че не се нуждая вече от имот?”

“Аз поне”, каза Сократ, “ако говориш и за мене, струва ми се, че никак не се нуждая от имот, ами че съм достатъчно богат. Ти, наистина, Критобуле, струва ми се, че си много беден и, бога ми, понякога много те съжалявам.”

Критобул се засмя и отговори:

“За бога, Сократе, колко, мислиш, ще донесе твоят имот, ако се продаде, и колко моят?”

“Аз мисля”, каза Сократ, “че ако намеря добър купувач, ще получа много лесно 5 мини за всичкия имот заедно с къщата. А пък твоят имот, зная сигурно, би намерил нагоре от сто пъти повече.”

“И въпреки че знаеш това, пак мислиш, че не се нуждаеш от нищо, а мене съжаляваш заради бедността ми?”

“Да, защото моят имот е достатъчен за нуждите ми; а пък при начина, по който ти живееш и при твоята репутация, дори да би имал три пъти повече отколкото сега, пак мисля, не би ти стигало.”

“Как може да бъде това?”, попита Критобул.

Сократ изказа мнението си: “Първо, виждам, че си задължен да правиш често големи жертвоприношения; ако не го правиш, мисля, че няма да те търпят ни богове, ни човеци. После трябва да приемаш много гости, и то - великолепно. По-нататък трябва да угощаваш съгражданите си и да им правиш добрини: иначе няма да имаш приятели. Виждам също, че и градът (държавата) отчасти вече ти налага големи разходи: хипотрофия, хорегия, гимназиархия и простатия; а ако избухне война, зная, че ще ти наложат и триерархии, и такива данъци върху имота, каквито мъчно ще понесеш. А дето се види, че изпълняваш някое от тия задължения недостатъчно, зная, че атиняните ще те накажат по същия начин, като че ли са те хванали при кражба на имота им. Освен това виждам, че си мислиш, че си богат и не се грижиш да печелиш пари, ами се занимаваш с детински работи, като че ли можеш да постъпваш така. Заради това те съжалявам, да не изпатиш някое голямо зло и да не изпаднеш в голяма нужда. Колкото за мене, ако се нуждаех от нещо, зная - пък и ти знаеш - че някои би ми помогнали и ако дадяха съвсем малко, биха залели живота ми с изобилие. А пък твоите приятели, ако и да притежават средства много по-съответни на своя начин на живот, отколкото ти - на твоя, пак гледат, как да извлекат полза от тебе.”

Критобул отвърна: “не мога да противореча на това, Сократе. Но време е да ме пазиш, за да не стана наистина предмет за съжаление.”

На тия думи Сократ отговори: “Не ти ли се струва, че постъпваш чудно, Критобуле, дето малко по-рано, когато аз казах, че съм богат, ти ме усмя, като че ли не зная какво е богатство и не се остави пред да ме изобличиш и накараш да призная, че не притежавам нито стотната част на твоя имот; а сега ми поръчваш да те пазя и да се грижа, да не станеш наистина напълно беден?”

“Но нали виждам, Сократе”, каза той, “че ти знаеш една особена работа, която обогатява: как да се добива излишък. Този, значи, който от малко добива излишък, предполагам, че от много би могъл да добие твърде лесно голям излишък.”

“Не помниш ли, че преди малко в разговора ти не ми позволи дори да си отворя устата, когато казваше, че конете не са имот за незнаещия да борави с тях, също нито земята, нито овците, нито парите, нито друго нещо за тоя, който не знае да се ползва с тях? Защото от подобни неща идат приходите. Как, мислиш, ще зная аз да се ползвам с някое от тия неща, когато не съм притежавал никога нищо подобно?”

“Но мнението бе ни, че дори и да не притежава някой имот, пак има една наука: “икономия.” Какво бърка впрочем и ти да имаш такова знание?”

“Това същото, бога ми, което бърка да знае да свири на флейта човек, който нито сам си е купил флейта, нито други му е дал възможност да учи на неговата флейта. Същото е при мен с домашното стопанство: нито сам съм придобил имот като инструмент, за да уча на него, нито друг ми е предложил някога да управлявам неговия имот с изключение на тебе, който ми предлагаш сега. Пък, естествено, тия, които за пръв път учат китара, развалят и инструмента; така и аз, ако наченех да уча стопанството в твоя дом, може би щях да напакостя на домакинството ти.”

На това Критобул отвърна:

“Усърдно се опитваш, Сократе, да избегнеш от задачата да ми помогнеш да пренасям по-лесно необходимите си задължения.”

“Не, по никакъв начин”, каза Сократ; напротив това, що мога, ще ти го разкажа твърде охотно. Мисля обаче, че ако би дошъл при мене за огън и, в случай че ми липсваше, аз те заведях дето би могъл да получиш, ти не би ме укорил за това; също и ако искаше от мене вода и аз, ако нямах, те заведях и за тая цел другаде, зная, че и за това не би ме укорил; и ако искаше да учиш от мене музика, аз ти покажех много по-способни музиканти от мене, които биха ти били благодарни, ако пожелаеше да учиш от тях, в какво още би могъл да ме укориш, дето постъпвам така?”

“В нищо с право, Сократе.”

“Затова аз ще ти покажа, драги Критобуле, че това, що желаеш сега да учиш от мене, други го знаят по-добре от мене. Признавам, че съм се интересувал да зная, кои в града най-добре познават работата си. Когато веднъж забелязах, че от една и съща работа едни са много бедни, други много богати, много се зачудих, и помислих, че заслужава да се издири, коя е причината на това. И като разгледвах, намерих, че това става съвсем естествено: виждах именно, че които вършат необмислено тия работи, търпят загуба; а тия, които полагат сериозна грижа, работят и по-скоро и по-лесно и печеловно. Ако и ти би желал да учиш от тях, вярвам, че - ако ти помогне Бог - ще станеш много добър стопанин.”

 

ІІІ.

 

На това Критобул отговори: “Сега, Сократе, няма вече да те оставя, преди да ми покажеш това, що ми обеща пред тия приятели.”

“Какво ще кажеш, Критобуле”, каза Сократ, “ако ти посоча едни, които с много пари градят непрактични къщи, други, които с много по-малко градят така, че имат всичко потребно, това ще бъде ли едно от нещата, засягащи домашното стопанство?”

“Да, сигурно”, каза Критобул.

“Ако след това ти посоча свързаното с него, че едни притежават твърде много и многообразна покъщнина и не могат да се възползват от нея, когато им потрябва, нито знаят, дали е в добро състояние, заради това много отегчават себе си, а също и слугите: други пък, които не притежават повече, ами и по-малко, имат веднага всичко готово, от което се нуждаят?”

“Да, така”, каза Сократ, “и наредено всичко не на място, дето се случи, а дето приляга.”

“Искаш да кажеш, Струва ми се”, каза Сократ, “че и това принадлежи към стопанството.”

“Ако по-нататък ти укажа земеделци, обработващи еднородни имения, и едни от тях казват, че са съсипани от земеделието и са в немотия, а други – че имат от земеделието изобилно и хубаво всичко, от което се нуждаят?”

“Така е наистина”, каза Критобул; “може би, защото разходват не само за това, що е необходимо, но и за това, що вреди на тях и на домакинството им.”

“Има може би и такива”, каза Сократ, “но аз не говоря за тях, а за тия, които казват, че със земеделие не могат да покриват и необходимите разходи.”

“И каква е причината на това, Сократе?”

“Аз ще те заведа и при тях”, каза Сократ; “ти като видиш, навярно ще разбереш.”

“Сигурно”, каза той, “ако мога.”

“И така, трябва чрез гледане да опиташ себе си, дали ще научиш. Сега зная, че, за да видиш една трагедия и комедия, ставаш много рано и правиш дълъг път и убеждаваш усърдно и мене да дойда да гледам. А за подобно нещо, за каквото току-що говорихме, никога не си ме поканил.”

“Значи, смешен ти се виждам, Сократе.”

“Но, навярно, много по-смешен на себе си”, каза Сократ. “Ако пък ти покажа, че и от коневъдство едни са изпаднали в нужда за необходимото, а други са доста заможни и при това се хвалят с печалбата си?”

“И аз ги виждам и познавам и едните, и другите; и при все това не съм от тия, които печелят.”

“Защото ги гледаш както актьорите в трагедията и комедията, не за да станеш поет, ами да се забавляваш с гледане и слушане. И това е в реда си, защото не искаш да станеш поет. Но щом си принуден да държиш коне, не мислиш ли, че си глупав, ако не залягаш, да не бъдеш игнорант в тая работа, особено ако се вземе предвид, че те (конете) са добри за ползване и печаловни за продажба?”

“Ти ме подбуждаш да се занимавам с приучване на коне, Сократе?”

“Не, за Бога; това е така ненужно, както и да купуваш момчета, за да си приготвиш земеделци. Но струва ми се, че има някои възрасти и у конете, и у хората, които в същия момент са полезни и могат и да се подобряват. Мога и да ти покажа, че някои така се отнасят с жените си, че те им помагат в умножаването на домакинството, други пък така, че им принасят най-големи вреди.”

“За това, кого трябва да обвиняваме, Сократе, мъжа или жената?”

“Ако една овца”, каза Сократ, “не е добре, в повечето случаи обвиняваме овчаря; ако един кон е пакостлив, обикновено укоряваме ездача. Колкото за жената, ако се обучава в добро от мъжа и прави лошо, тогава с право би носела вината. А ако мъжът не я учи, що е добро и хубаво, и я оставя в незнание, не с право ли вината пада на мъжа? Присъствуващите тука, Критобуле, сме приятели, и трябва, както и да е, да си кажем истината. Кому другиму доверяваш повече от важните работи, ако не на жена си?”

“Никому”, отговори Критобул.

“С кого се разговаряш по-малко, отколкото с жената?”

“Ако това не е истина, то сигурно с малцина”, каза той.

“Не я ли взе за жена още много млада, когато беше видяла и чула съвсем малко?”

“Да, вярно.”

“Би било, значи, много по-чудно, ако знаеше, какво да говори и да върши, отколкото ако грешеше.”

“Които казваш, че имат добри жени, Сократе, сами ли са ги възпитали?”

“Нищо не може да замени собственото наблюдение. Аз ще ти препоръчам и Аспасия, която ще ти изложи всичко това с по-голяма опитност от мене. Мисля, че жена, която е добра участница в стопанството, е напълно равна на мъжа относно общото благо, защото обикновено чрез работата на мъжа се внася в къщата имотът, а пък чрез стопанстването на жената се разходва повечето. Ако това става добре, домакинството се увеличава, в противен случай – се намалява. И в другите отрасли бих могъл, мисля, да ти покажа тия, които добре упражняват работата си, ако мислиш, че е необходимо.”

 

ІV.

 

“Ала защо трябва, Сократе, да ми показваш всички отрасли?”, каза Критобул.

“Както не е лесно да си доставиш работници, които упражняват добре всички изкуства, така не е възможно да добиеш познания във всички. Тия изкуства, които ти се виждат най-хубави и най-много би ми приличали да се занимавам с тях, тях ми покажи и тези, които ги упражняват и ти сам ми помогни, доколкото можеш, да ги науча.”

“Добре казваш, Критобуле, защото долните и механически занаяти не се ползват с добро име и с право съвсем не се почитат от държавата: те съсипват тялото на работниците и нагледниците, като ги принуждават да водят седящ и затворен живот или дори да прекарват цял ден пред огъня. А като отслабва тялото, и духът става много по-слаб. Посветените в тия занаяти повечето нямат време да се грижат същевременно за приятели и обществени работи. Заради това такива хора не са пригодни нито за приятели, нито за защита на отечеството. И в някои държави, най-вече в такива, които минуват за войнствени, на никой гражданин  не е позволено да упражнява занаят.”

“А на мене, Сократе, какво занятие ми препоръчваш?”

“Нима трябва да се срамуваме”, каза Сократ, “да подражаваме персийския цар? Казват, че той поставя земеделието и военното изкуство между най-благородните и най-необходимите занимания и че усърдно се посвещава и на двете.”

На това Критобул отговори: “Вярваше ли наистина, Сократе, че персийският цар изобщо се занимава със земеделие?”

“Ако разгледаме работата по следния начин”, каза Сократ, “може би ще узнаем, дали е така. Че той усърдно се занимава с военните работи, в това сме съгласни, защото на всеки от управителите на племената, които му плащат трибут, той е определил колко конници, стрелци, пращници и леко въоръжени трябва да издържа, за да бъдат те достатъчни да държат в покорност поданиците му и да защитават страната, ако я нападне неприятел; освен това поддържа и гарнизони в крепостите; провизията на гарнизонните войници дава управителят, който е натоварен с това. Царят пък ежегодно преглежда наемниците и другите, които имат заповед да бъдат въоръжени, като ги събира всички – с изключение на гарнизоните в крепостите – на едно място, дето става парад (…). Трупите на палата си той преглежда самичък, а за по-далечните изпраща верни хора, да ги наглеждат. И тия гарнизонни командири, хилиархи и сатрапи, които укажат пълно установеното число войници и ги представят с добри коне и оръжия, тях той обсипва с почести и ги обогатява с големи подаръци; а началниците, които намери, че не се грижат за войниците или търсят да се обогатяват несправедливо, наказва строго, лишава ги от длъжност и поставя други на местата им. Щом прави това, ще кажем, че несъмнено се грижи за военните работи. По-нататък, през което място минава, инсципира го самичък и изпитва условията му; което сам не може да прегледа, праща за тая цел верни хора. И които управители забележи, че имат страната добре населена и земята обработена и пълна със свойствените й дървеса и с плодове, на тях придава и други области, украсява ги с подаръци и ги отличава с почетни места; а пък дето види, че земята е необработена и слабо населена, било поради жестокостта на управителя, или поради неговото своеволство и нерадене, тия управители наказва и ги замества с други. Като постъпва така, изглежда ли, че по-малко се грижи, щото земята да се обработва продуктивно от жителите, отколкото да се пази добре от гарнизоните? При това не са натоварени същите управители и с двете работи, ами едни управляват жителите и работниците и събират от тях давнините, други началствуват войниците и гарнизоните. И ако един гарнизонен началник не пази достатъчно страната, то управителят на жителите, който се грижи за земеделието, обвинява командира, като казва, че не може да работи поради липса на защита. А ако командирът достатъчно се грижи да има мир за работа и гражданският управител оставя страната слабо населена и необработена, тогава пък командирът обвинява последния, така като тия, които зле обработват земята, почти не могат нито гарнизоните да хранят, нито да плащат давнините. А дето е поставен сатрап, той се грижи и за двете тези неща.”

След това Критобул каза: “ако персийският цар постъпва така, Сократе, Струва ми се, че не по-малко се грижи за земеделието, отколкото за военното дело.”

“Освен това”, каза Сократ, “той се грижи, в областите, които обитава и които посещава, да има градини, наричани “парадизи” (…), пълни с всички хубави и добри плодове, които ражда там земята; в тях той прекарва повечето, ако не му пречи годишното време.”

“Наистина”, каза Критобул, “необходимо е да се грижат, щото, дето прекарва сам царят, парадизите да бъдат украсени най-добре с дървета и с всичко друго хубаво, що произвежда земята.”

“Казват някои, Критобуле – продължи Сократ – че когато царят раздава подаръци, първо повиква отличилите се във война, защото безполезно би било да се оре много, ако няма защитници на полето. На второ място повиква тия, които най-добре обработват земята и я правят плодовита; защото, казва той, и храбрите не би могли да съществуват, ако липсваха работниците. Разказва се, че и Кир, най-славният между царете, веднъж казал на повиканите да получат подаръци, че само той с право би получил подаръка и за двете работи,, защото е и най-добрият земеделец и най-добрият защитник на обработената земя.”

“Кир значи, Сократе”, каза Критобул, “ако е казал това, не по-малко се е гордеел с това, че култивира почвата и я подобрява, отколкото със своята войнственост.”

“Бога ми”, каза Сократ, “и младият Кир ако би живял по-дълго, би станал, струва ми се, много добър управител. За доказателство на това, освен много друго, служи и обстоятелството, че, когато отивал да се сражава с брата си заради царската власт, разказва се, че от страна на Кира никой не избягал при него, докато от царя избягали при Кира много хиляди. Аз мисля, че и това е силно доказателство за способността на един владетел, ако поданиците му се покоряват доброволно и издържат с него и във време на опасност. Приятелите на Кира, додето бил жив, се сражавали заедно с него, и, когато умрял, всички паднали в битка около трупа му, с изключение на Ариея, който бил поставен на лявото крило. Разказва се, че тоя Кир, когато дошъл при него Лисандър да му донесе подаръци от съюзниците, оказал му голямо приятелство – както сам Лисандър разказал веднъж на един приятел от Мегара – и между друго му показал и градината (…) в Сарди. Когато Лисандър му се чудел, че дърветата са хубави, че са посадени на еднакви разстояния, че са прави редиците на дърветата, че всичко е така хубаво в правилни ъгли, че ги придружават в разходката им сладки и разнообразни миризми – като се чудел на всичко това, казал: “да, Кире, аз се учудвам на всичко това заради хубостта му, но още повече се чудя на тоя, който ти е размерил и наредил всичко това.” Кир, като чул това, се зарадвал и казал: “Всичко това, Лисандре, аз сам съм размерил и наредил, някои дървета дори сам съм насадил.” Лисандър, като го погледнал и видял хубавите дрехи, с които бил облечен, верижките, гривните и другите украси, които носел, парфюма, който издавал, казал: “Що думаш, Кире, истина ли си посадил нещо тука със собствените си ръце?” А Кир отговорил: “ти се чудиш на това, Лисандре? Кълня ти се в Митра, когато съм здрав, никога не съм обядвал, преди да съм се изпотил било с някоя военна работа или със земеделие, или като съм се занимавал усърдно с друга някаква работа.” Сам Лисандър разказва, че, като чул това, стиснал му десницата и казал: “С право, Кире, ми се струваш щастлив човек, защото към щастието ти се присъединява добродетел.”

 

V.

 

“Това ти разказвам, Критобуле - продължи Сократ - за да видиш, че дори най-щастливите не могат да се въздържат от земеделието, защото, както се вижда, заниманието с него доставя някакво удоволствие, увеличава домакинството и упражнява тялото, за да бъде способно да извършва това, що прилича на свободен мъж. На първо място земята дава на тия, що я обработват, това, от което живеят хората, а също и това, с което се наслаждават. После доставя всички неща, с които украсяват олтари, статуи и сами себе си, и то неща с най-приятни миризми и гледки. По-нататък много подсладъци (…), които или произвежда, или храни. Трябва да кажем, че и скотовъдството е свързано със земеделието, та по тоя начин хората могат да умилостивяват боговете с жертвоприношения, а и сами да се ползват. Доставяйки най-изобилни блага, то не позволява да ги получаваме с леност, ами навиква човека да издържа зимните студове и летните жеги. Тия, които работят със собствените си ръце, упражнява ги чрез тоя труд и им придава сила; а тия, които само наглеждат своите работници-земеделци, калява ги, като ги накарва да стават рано и да вървят бързо: най-важните работи и на полето, и в града винаги трябва да се извършат в определено време. После, ако иска някой да служи на държавата като конник, земеделието представя най-голяма сгода да се издържа конят; а ако иска да служи като пехотинец, то прави тялото му силно. Земята подбужда човека да се занимава и с лов, понеже дава възможност да се издържат лесно кучета и същевременно храни и дивеч. Кучетата пък и конете, които така се ползват от земеделието, от своя страна принасят полза на полето: конят занася рано господаря си да наглежда работата и му дава възможност да се връща късно; кучетата не допущат зверовете да пакостят на плодовете и на овците и доставят сигурност в пусто място. И земята донякъде подбужда земеделците да защитават с оръжие страната, като храни плодовете, открити на всички, за да ги вземе най-силният. Кое занятие прави хората по-способни да тичат, да хвърлят копие, да скачат, отколкото земеделието? Кое занятие е по-благодарно за работника? Кое го приема по-радостно, като го поканва да се приближи и да вземе, каквото желае? Кое приема гостите по-щедро? Де има по-голяма леснотия, отколкото в полето, да се презимува с обилен огън и с топли бани? Де може да се летува по-приятно с вода, тих вятър и сянка, отколкото в полето? Кое друго занятие представя на боговете по-прилични първици или по-многолюдни празници? Кое е по-мило на слугите, по-сладко на жената, по-желано на децата, по-приятно на приятелите? Чудно ще ми се види, ако някой свободен човек притежава имение по-обично от това или е намерил занятие по-приятно от това или по-полезно за живота. При това земята, като богиня, учи и на справедливост ония, които могат да разбират; на ония, които най-съвестно я почитат, тя прави най-много добро. Ако някой път голяма неприятелска страна лиши от работа тия, които се занимават със земеделие и се възпитават към пъргавина и мъжество, то те, понеже са добре подготвени и душевно, и телесно, могат с божия воля да навлязат в страната на ония, които им са побъркали на работите и да си вземат храна, за да се издържат. Пък във война често е и по-сигурно да се търси храната с оръжие, отколкото със земеделски оръдия. Земеделието помага също да се научим да заповядваме на други: както против неприятелите трябва да се иде с помощта на хора, така и обработването на земята става с помощта на хора. Значи, който иска да стане добър земеделец, трябва да направи работниците си да бъдат усърдни и послушни; който води войската си против неприятели, трябва да преследва същата цел, като дарява тия, които действат като добри солдати и наказва непослушните. Често земеделецът трябва да насърчава работниците не по-малко, отколкото военачалникът – войниците. И робите не по-малко от свободните се нуждаят от благи надежди, напротив дори и повече, за да стоят доброволно. Хубави са и думите на оногова, който казал, че земеделието е майка и кърмачка на другите изкуства; защото като цъвти земеделието, напредват и всички изкуства; дето пък земята е принудена да стои пуста, угасват току-речи всички и по суша, и по море.”

            На това Критобул отговори: “Всичко това, Сократе, добре си ми разправил; но че в земеделието повечето неща човек не може да предвиди, за това нищо не каза; аз мисля за град, слана, суша, проливни дъждове, ръжда и други, които често развалят хубавите планове и дела. Понякога и стадо овце, изгледано най-добре, се напада от болест и загинва най-жалко.”

            Като чу това, Сократ каза: “Ала аз мислех, Критобуле, че ти знаеш, че боговете не по-малко са господари на земеделските работи, отколкото на военните. Ти виждаш, мисля, че въвлечените във война, преди да наченат военните действия, умилостивяват боговете и ги питат чрез жертви и гадания, какво да се прави и какво не. Мислиш ли, че за земеделските работи по-малко трябва да умилостивяваме боговете? Добре знай, че разумните почитат боговете за запазване на водни и сухи плодове, на говеда, коне и овце, и най-после на всичкия имот.”

“Добре казваш, Сократе, като ми заповядваш да се опитвам да начевам всяко дело с помощта на боговете, понеже, според тебе, боговете са господари както на мирните, така и на военните работи; ще се опитвам да постъпвам така. А пък ти се опитай – като наченеш оттам, дето прекъсна разговора си върху стопанството, да ми доразправиш това, що е свързано с тоя въпрос, така като и сега вече, след като чух казаното от тебе, мисля, че разбирам по-добре, отколкото по-рано, по какъв начин да наредя живота си.”

“Какво ще кажеш”, каза Сократ, “ако най-напред повторим това, що разгледахме при взаимно съгласие, та ако е възможно, да изкараме и останалото по същия начин?”

“Приятно е наистина”, каза Критобул, “ако, както тия, които имат общи пари, си направят сметка без спор, така и ние, които водим общ разговор, разгледаме във взаимно съгласие предмета на разговора.”

“И така”, каза Сократ, “ние се съгласихме, че стопанството (…) е име на една наука и че чрез тая наука хората могат да умножават домакинството си; домакинство пък, според мнението ни, е идентично с целокупния имот: имот, казахме, че е това, що е полезно на човека за живота му; полезно, най-после, намерихме всичко това, от което някой знае да се ползва. Видяхме, че е невъзможно да се научат всички науки, и се съгласихме с държавите, които осъждат механическите изкуства, защото съсипват тялото и обезсилват духа. Най-явно доказателство на това намерихме в обстоятелството, че, когато неприятели нападнат страната, ако някой отдели земеделците от занаятчиите и ги попита поотделно, бива ли да се защитава полето, или да се остави и да се пазят само стените, то занимаващите се със земята ще гласуват да се защитава полето, а занаятчиите – да не се дава сражение, ами да седят спокойно без труд и опасност, както са възпитани. Одобрихме също, че за един прекрасен мъж земеделието е най-добрата дейност и наука, с която хората си набавят необходимото за живота. Тая работа най-лесно се научва и е най-приятна да се практикува: тя прави телата най-хубави и най-здрави и оставя на духа най-голяма свобода, да се посвещава същевременно на държавни работи и на приятели. Съгласихме се по-нататък, че земеделието донякъде възпламенява към храброст занимаващите се с него, защото произвежда и храни извън укрепленията необходимото за живота. Заради това тоя начин на живот ни се струваше и най-уважаван от държавата, защото доставя на общината най-добри и най-предани граждани.”

Критобул отговори: “Че е най-хубаво, Сократе, и най-добро и най-приятно да изкарва човек прехраната си със земеделие, в това, мисля, съм убеден напълно. А дето казваше, че знаеш причините, щото едни стопанстват така, че добиват от земеделието всичко нужно в изобилие, други пък така, че земеделието не им принася никаква полза, то и върху това бих чул с удоволствие мнението ти, за да мога да правя доброто и да избягвам вредителното.”

“Какво ще кажеш, Критобуле”, каза Сократ, “ако най-напред ти разкажа, как веднъж се срещнах с един мъж, който, мисля, в действителност беше един от тия мъже, които с право носят името: “прекрасен” (…)?”

Твърде бих желал”, каза Критобул, “да чуя това от тебе, понеже и аз искам да стана достоен за това име.”

“Сега ще ти разкажа”, каза Сократ, “как отидох да го търся. Много малко време бе ми достатъчно да обиколя добрите архитекти, ковачи, живописци, скулптори и други подобни и да разглеждам творенията им, които те смятат за хубави. За да видя и притежаващите това почетно име “прекрасен” и да науча, като какво са правили, та са се удостоили с него, имах голямо желание да се срещна с някого от тях. И понеже понятието “хубав” (…) е свързано с “добър” (…), най-напред, като виждах някой хубавец, приближавах се към него и се опитвах да разбера, дали с “хубавото” бе свързано и “доброто” (…). Ала никак не беше така: напротив, струва ми се, забелязах, че някои с хубава външност са много развалени в душата си. И така реших да не гледам вече хубавата форма, ами да ида направо при някого от тия, които се наричат “прекрасни.” А понеже слушах, че Исхомах се нарича така от всички: и мъже, и жени, и чужденци и граждани, намислих да се опитам да се срещна с него.”

 

VІІ.

 

“Когато веднъж го видях, че седи в портиката при храма на “Зевса на Свободата” и като мислех, че не е занят, приближих се, седнах до него и казах: “Защо, Исхомахе, седиш без работа, което никак не е твой навик? Защото повече те виждам зает с някоя работа или поне не стоиш на площада съвсем празен.”

“И сега не би ме видял, Сократе”, каза Исхомах, “ако не бях дал дума да очаквам тук някои гости.”

“Ами ако не вършиш нещо подобно”, казах аз, “де прекарваш времето си и какво правиш, за бога? Аз много желая да узная от тебе, като какво правиш, та си получил име “прекрасен”, защото не водиш затворен живот, а и не изглежда такова състоянието на тялото ти.”

Исхомах се засмя на думите ми: “какво правиш, та си получил име “прекрасен” (…) и с известно задоволство – така поне ми се стори – каза:

“Не зная, дали някои ме наричат с това име, когато говорят за мене; но сигурно, когато ми предложат размяна на имота при поемането на триерархия или хорегия, никой не пита за “прекрасния”, ами ясно ме викат с име Исхомах, прибавяйки името на баща ми. А дето ме питаше, Сократе, ще ти кажа, че аз никак не стоя вкъщи, защото домашните работи и сама жена ми е достатъчно способна да ги урежда.”

“Ала и това, Исхомахе”, казах аз, “с голямо удоволствие бих чул от тебе, дали ти сам си възпитал жена си да бъде такава, каквато трябва, или я взе от баща й и майка й вече научена да изпълнява своята задача.”

“И как би могъл да я взема научена, Сократе? Тя нямаше още 15 години, когато дойде при мен, и по-рано тя бе живяла под строг надзор, за да вижда, слуша и пита колкото се може по-малко. Не ти ли се вижда достатъчно, че знаеше поне да направи една дреха от вълна и беше видяла, как се раздава на слугините вълна за предене? Колкото за умереност в ядене, Сократе, в това тя бе много добре възпитана: нещо, което струва ми се, е най-важен предмет за обучение и за мъжа, и за жената.”

“В останалите работи, Исхомахе, ти сам научи жена си да бъде способна да се грижи за длъжностите си?”

“Не направих нищо”, каза Исхомах, “преди да принеса жертва и да се помоля на боговете, щото и аз да я обучавам в най-доброто и за двама ни, и тя да учи същото.”

“Нали, казах аз, и жена ти принесе жертва с тебе и се помоли за същото?”

“Да, сигурно”, каза Исхомах; “тя обещаваше тържествено през боговете да стане такава, каквато трябва, и явно беше, че ще вземе присърце поученията ми.”

“За бога, Исхомахе”, казах аз, “разкажи ми, какво най-напред започна да я учиш. Това бих чул от тебе с по-голяма наслада, отколкото ако ми разказваше за най-хубавото атлетическо или конско надпреварване.”

Исхомах отговори: “Какво, Сократе? Понеже ми беше вече послушна и толкоз питомна, че можеше да се говори с нея, попитах я приблизително така: “Кажи ми, жено, дали си размишлявала вече, заради какво те взех за жена и за какво те дадоха на мене родителите ти? Че не е имало липса от жена, с която да живея, зная, че това е явно и на тебе. Но като обсъждах аз заради себе си и твоите родители заради тебе, кой най-добър другар за домакинството и децата бихме могли да вземем, аз избрах тебе и твоите родители – мене, толкоз добре, колкото можеха. И ако един ден даде Бог да ни се родят деца, тогава ще размислим за тях, как ще ги възпитаме по възможност най-добре; защото и това е за нас общо благо, да се сдобием с най-добри съюзници и помощници в старостта ни. Сега обаче това домакинство ни е общо: аз турям на обща сметка всичко мое, а и ти всичко, що си донесла, вложила си го в общото. И не трябва да смятаме това, кой от нас е принесъл повече в брой, ами трябва добре да знаем, че този от нас прави по-ценен принос, който е по-добър другар.”

На това, Сократе, жена ми отговори: “В какво бих могла аз да ти помагам? Какво е моето умение? Не, от тебе зависи всичко. Майка ми казваше, че моята длъжност е да бъда благоразумна.”

“Бога ми, жено”, казах аз, “и на мене мене баща ми казваше същото. Ала длъжност на благоразумни, както на мъж, така и на жена, е да действат така, че имотът им да се намира по възможност в най-добро състояние и да се прибави към него и друго, колкото се може повече, по приличен и честен начин.”

“И какво мислиш, че бих могла да върша – каза жена ми – за да спомагам при умножаването на домакинството?”

“Бога ми”, казах аз, “опитай се да вършиш по възможност най-добре това, за което са те създали боговете и което се одобрява и от закона.”

“И какво е това?”, попита тя.

“Аз мисля”, отговорих, “че твоята задача не е от най-незначителните, ако, разбира се, признаваме, че и пчелата – царица в кошера – изпълнява не най-незначителната работа. Струва ми се наистина, жено, че и боговете много разумно са съединили тая двойка: мъжко и женско, главно, за да бъдат най-полезни едно на друго за общия живот. Най-напред тая двойка, като се размножава, пречи да не се довършат разните видове животни, после дава възможност, поне на хората, да си придобият от нея помощници на старостта си. По-нататък хората не живеят на открито като добитъкът, ами очевидно се нуждаят от покрив. Също, ако искат да имат нещо, което да внесат под покрива, те (хората) се нуждаят от някого, който да извърши работите на открито. Разораването на угара, посяването, посаждането, пашата, всички тия работи стават на открито: а от тях се придобива нужното за поддръжка на живота. Когато това се занесе под покрив, пак има нужда от човек, който да го пази и да върши работите, които трябва да се вършат под покрив. От покрив се нуждае и отглеждането на децата и приготвянето на хляба от житото, също и направата на дрехите от вълната. Понеже и двата вида работи, и вътрешните, и вънкашните, изискват и труд, и грижа, Струва ми се, че Бог в самото начало е нагодил към това и природата: именно природата на жената – към домашните работи и задачи, а тя на мъжа – към вънкашните. Той е направил тялото и духа на мъжа по-годни да пренасят студ, жега, пътуване, военни походи: за това му е възложил вънкашните работи; а като е създал тялото на жената по-малко способно на тия неща, Бог й е възложил, Струва ми се, работите вътре в къщата. И в съзнание, че е възложил на жената отхранването на новородените деца, като е нагодил към това и природата й, той я е надарил и с повече любов към новородените, отколкото мъжа. Но понеже Бог е натоварил жената с грижа да пази внесеното вкъщи, то я е надарил и с повече страх, отколкото мъжа, като е знаел, че за пазенето не е лошо да бъде страхлива. Като е знаел Бог по-нататък, че работещият вън ще трябва да се защитава, ако бъде обиден, той го е надарил с по-голяма сърцатост. Понеже и двамата трябва и да дават, и да получават, дал е и на двамата памет и радене по равно, така че не би могъл да решиш, мъжът или жената притежава повече от тия качества. Също и въздържанието от неща, от които трябва, той е дал по равно и на двамата и е оставил възможност на тоя, който е по-добър, бил той мъжът или жената, да получи по-голяма част от това благо. Понеже природата на двамата не е подготвена еднакво добре за всички тия работи, толкоз повече те се нуждаят един от друг, и тая двойка става най-полезна сама на себе си, защото едната част е годна да върши това, що другата не може. Знаейки това, драга жено, което Бог е заповядал на всеки от нас, трябва да се опитваме и двама да изпълним дълга си, колкото е възможно по-добре. Това се одобрява и от закона (обичая), понеже той съединява мъж и жена. И както Бог им е дал децата да им бъдат общи, така и законът ги поставя като съучастници в притежанието на домакинството. Че е хубаво, дето Бог е надарил мъжа и жената с различни качества, доказва се от закона, така като за жената е по-прилично да стои вътре, отколкото да прекарва навънка, а за мъжа е по-срамно да стои вътре, отколкото да се грижи за външните работи. Ако пък някой действа против създадената си от Бога природа и нарушава реда на нещата, няма да се укрие от боговете и претърпява наказание, задето пренебрегва своите работи или върши женските работи. Струва ми се, че и царицата на пчелите изпълнява подобни, предписани от божеството, задачи.”

            “Какви работи”, каза тя, “има царицата на пчелите, та прилича на мене в задачите, които трябва да им изпълнявам?”

            “Защото”, казах аз, “тя стои в кошера и не оставя пчелите без работа. Тези, които трябва да работят вън, изпраща на работа; каквото донася всяка от тях, тя го вижда, приема го и го запазва, додето стане нужда да се употреби. Когато дойде това време, тя раздава на всяка припадащата й се по право част. Вътре тя наглежда приготвянето на питите, за да се правят хубаво и бързо; грижи се също за отглеждането на младото поколение. Щом се отгледат младите и станат работоспособни, тя ги праща да основат колония под предводителството на някоя от връстниците.”

            “Трябва ли значи и аз да върша същото?”, попита жена ми.

            “Да, казах аз, ще трябва да стоиш вкъщи и да изпращаш на работа тия от слугите, които имат да вършат нещо вънка; които пък трябва да работят вътре, да ги наглеждаш. Ще трябва да приемеш това, що се внася, ще разходваш това, що трябва да се изразходи; ще пазиш, което трябва да остане в излишък, и ще се грижиш, да не се похарчи за месец предназначеният за година припас. Когато ти се донесе вълна, ще има да се грижиш да се приготвят дрехи, на които трябват. Така също ще се грижиш, сухият плод да бъде добър за ядене. Впрочем, едно от лежащите на тебе задължения ще ти се види може би не така приятно: именно, ако някой от слугите заболее, ще трябва да се грижиш за него, да бъде гледан.”

            “Напротив”, каза жена ми, “дори ще ми бъде приятно, стига само добре гледаните (слуги) да ни бъдат благодарни и по-послушни, отколкото по-рано.”

            “Зачуден на отговора й, аз й казах: “Дали, жено, заради подобни грижи и на царицата на кошера пчелите са така настроени към нея, щото, когато остави кошера, никоя от тях не мисли, че трябва да остане, ами всички я следват?”

            Жена ми отговори: “Чудила бих се, ако задачите на водача не се отнасяха повече към тебе, отколкото към мене; защото моето пазене и разпределяне къщните неща би се виждало някак си смешно, ако ти не се грижеше да се внася нещо отвънка.”

            “А и моето внасяне”, казах аз, “би се виждало смешно, ако нямаше кой да спазва внесеното. Не виждаш ли, колко са за съжаление тия, за които казват, че наливат в продънена делва, защото очевидно се трудят напусто?”   

“Бога ми”, каза жена ми, “те наистина са нещастни, ако вършат това.”

“Други специални занимания, драга жено, ще ти бъдат приятни: когато вземеш слугиня, която не знае да преде вълна, и я научиш, та ти стане двойно по-ценна, отколкото по-рано, или когато вземеш друга, която не разбира от стопанисване и прислужване, и я направиш в-редна, вярна и сръчна, та добие за тебе неоценима стойност, или най-после, когато имаш възможност да награждаваш разумни и полезни на домакинството ти слуги и да наказваш лошите. А пък най-приятно ще ти бъде, когато се види, че си по-добра от мене и ме направиш свой слуга и не ще трябва да се боиш, че при напреднала възраст ще бъдеш по-малко почитана в къщата, ами се увериш, че като станеш по-стара, ще бъдеш толкова повече почитана в домакинството, колкото продължаваш да бъдеш на мене по-добър другар и на децата по-добър пазач на домакинството. Това е така, защото почестите и благата на хората не се увеличават чрез хубостта, а чрез добродетелите в живота. Това, Сократе, доколкото помня, беше първият ми разговор с нея.”    

 

VIII.

 

            “Забеляза ли, Исхомахе, че тя, вследствие на тоя разговор, стана изобщо по-грижлива в работата си?”

            “Без съмнение”, каза Исхомах; “дори аз видях, че тя бе много огорчена и зачервена от срам, когато поисках нещо от внесеното в къщи и тя не бе в състояние да ми го даде. И аз, като я видях така огорчена, казах й: “Недей се обезсърчава, жено, че не можеш да ми дадеш това, що искам от тебе. Това е явна бедност, когато някой се нуждае от нещо и не може да се възползва от него. Тая липса, да търсиш нещо, без да мислиш да го намериш, не е толкова огорчителна, колкото нито да начеваш да търсиш изобщо, защото знаеш, че не съществува. Ала, за това ти не си виновна, ами аз, защото при предаването не ти определих, кое де да се намира, та да знаеш, де да го поставяш и от де да го взимаш. Нищо, драга жено, не е така хубаво и така полезно на хората, колкото редът. И хорът е съставен от хора; но ако всеки върши, що иска, произлиза някаква бъркотия и неприятна гледка; когато пък действат и издигат гласа си под такт, тогава същите те заслужават и да ги гледаш, и да ги слушаш. Също и една ненаредена войска представя разбъркана тълпа и лесно се надвива от неприятелите, а на приятелите тя представя най-неприятна гледка и им е съвсем безполезна, когато всичко е размесено: магарета, тежковъоръжени, оръженосци, лековъоръжени, конници, кола. Как ще могат да маршируват в такова състояние, когато ще си бъркат едни на други: маршируващият на тичащия, тичащият на стоящия, колата на конника, магарето на колата, оръженосецът на тежковъоръжения? Ако ли пък трябва да се сражават, как ще се сражават в такова състояние? Защото тия от тях, които трябва да бягат пред нападащия неприятел, могат в бягството си да стъпчат въоръжените си другари. Една наредена войска пък е най-хубава гледка на приятелите и най-несносна на неприятелите. Кой, като приятел, не би гледал с удоволствие, как маршируват наредени многобройни хоплити (тежковъоръжени), кой не би се зачудил на конница, която язди на ескадрони, и кой неприятел не би се уплашил, като види тежковъоръжени, конници, лековъоръжени, стрелци и пращници, разпределени в отделни части и следващи в ред началниците си? И когато маршируват в ред, дори и да са много хиляди, пак маршируват всички спокойно също като един човек, защото в изпразненото от предните място постоянно настъпват задните. И един военен кораб (триера), натъпкан с хора, заради какво друго е страшен за неприятелите, а на приятелите представя приятна гледка, ако не защото плува бързо? Защо хората от екипажа не се отегчават едни други? Защото седят наредени, навеждат се напред и назад равномерно, наред влизат и излизат. Безредието, според моето мнение, е нещо подобно каквото, ако някой земеделец натуря в житницата заедно ечемик, пшеница и боб: и когато после има нужда от ечемичен хляб или от пшеничен хляб или от подслада, трябва да отделя зърно по зърно вместо да вземе от отделно поставените плодове и да ги употреби. И така, драга жено, ако ти не желаеш тая бъркотия, ами искаш да знаеш, как да управляваш добре имота, как да получаваш без мъка това от находящите се вкъщи неща, от което имаш нужда, и когато поискам нещо, да ми го даваш, за да ти бъда благодарен - нека изберем приличното на всеки предмет място, да го поставим там и да научим слугинята да го взема оттам и пак там да го туря. Така ще знаем също, кои вещи са здрави и кои не. Самото място, така да се каже, ще търси липсващия предмет, и погледът ще открива това, що се нуждае от поправка, и щом знаем, кое де се намира, лесно ще го намерим, та няма да се затрудняваме, когато ни потрябва. Най-хубавото и най-грижливото нареждане на оръдията, Сократе, струва ми се, видях веднъж, когато влязох в един голям финикийски търговски кораб, за да го разгледам. Там видях многобройни оръжия, наредени добре в най-тясно пространство.

Един кораб хвърля котва и отплува с помощта на много дървени инструменти и въжета; той плува с помощта на много платна (…); той е снабден с много машини за защита от неприятелски кораби, носи със себе си много оръжия за екипажа, а за обядващите заедно дружини носи и много покъщнина, каквато хората употребяват дома си. Освен това е пълен и с товари, които корабопритежателят пренася за печалба. И всичко това, за което говоря, бе разположено в едно пространство, не много по-голямо от една нормална стая за десет обедни легла. Аз забелязах, как всичко бе така наредено, та едното не пречеше на другото, нито имаше нужда от търсене; нищо не беше в безпорядък, нищо не беше така натъпкано, та да се губи време, когато потрябва нещо за бързо. Помощникът на кърмиларя, който се нарича подкърмилар (Маат,…) така знаеше мястото на всички предмети, че дори когато отсъствуваше, можеше да каже, кое де се намира и колко са на брой, също така както познаващият азбуката може да каже, колко букви съдържа името “Сократ” и на кое място се намира всяка буква.

Видях го също, как в свободното си време сам преглеждаше всичко, от което има нужда във време на пътуването. Аз се зачудих на неговия контрол и го попитах, какво прави. Той отговори: “Преглеждам, чужденецо, в случай че ни сполети нещо, как са наредени нещата в кораба, дали не липсва нещо или дали не е поставено на несгодно място. Бог заплашва и наказва ленивите. Ако той сам не погуби тия, които не грешат, трябва да бъдем доста благодарни; а ако спаси тия, които вършат всичко както трябва, голяма благодарност се дължи на боговете.” И така, като бях видял това грижливо нареждане, казвах на жена си, че би било голям мързел от наша страна, ако – докато хората в малките кораби намират място за всичко и, ако и да се клатят силно от бурята, пак спазват реда и въпреки големия страх намират нужното – ние не ще можем да намерим хубаво и сгодно място за всяка вещ, ако и да имаме вкъщи големи отделни помещения за всичко и ако и да стои къщата на здрави основи: това не щеше ли да бъде голямо неразбиране от наша страна? Колко е добре да е наредена покъщнината, колко е лесно да се намери вкъщи пригодно за всеки предмет място, дето да се постави, каза се вече. Каква хубава гледка , когато обувките са поставени наред, каквито и да са те, как хубаво изглеждат наредените дрехи, каквито и да са те, също и завивките, медните съдове, уредите за трапезата, и най-после – нещо, което най-вече би осмял не сериозният човек, ами смешникът – дори и гърнетата, казвам, когато са наредени хубаво, представят нещо хармонично. Поради това и всичко друго изглежда по-хубаво. Когато всичко е наредено правилно, изглежда като хор от оръдия; и пространството между тези предмети изглежда хубаво, когато всичко е прибрано, също както киклическият хор представя хубава гледка не само сам по себе, ами и средата му изглежда хубава и открита. Ако това е истина, жено, можем да направим опит с него, без да претърпим някакво наказание, нито да се отрудим много. Ала и това не трябва да те обезсърчава, драга жено, че е мъчно да се намери човек, който да научи мястото на всичко и да помни да туря всяко нещо на собственото му място. Ние знаем във всеки случай, че градът цял притежава десет хиляди пъти повече, отколкото ние, но при все това комуто от слугите поръчаш да купи нещо от пазаря и да ти го донесе, никой не ще бъде в недоумение, ами всеки ще знае, в коя част на пазара да иде за всеки предмет. Причината на това е, че всичко се намира на определено място. Ако търсиш някого, особено някого, който от своя страна те търси, често пъти би престанал да го търсиш, преди да го намериш. И на това пак причината е, че не е определено, де трябва да чака всеки.” Такъв разговор, доколкото помня, водих с жена си относно нареждането и употребата на покъщнината.”

 

ІХ.

 

“Какъв бе резултатът, Исхомахе? Личеше ли, че жена ти взима донякъде присърце това, що я учеше с такова старание?”

“Да; тя обещаваше да се грижи и очевидно се радваше много като някой, който е намерил някакъв изход от мъчнотията; също тя ме молеше да наредя по възможност по-скоро така, както казвах.”

“И как й нареди всичко това, Исхомахе?”

“Аз помислих, че най-напред трябва да й покажа обема на къщата, защото стаите не са украсени с декоративни произведения, Сократе, ами са съградени тъкмо с цел да бъдат по възможност най-сгодни жилища на тия, които ще ги обитават и да бъде явно на пръв поглед, какви предмети приличат на всяка стая. Килерът, който се намира на сигурно място в къщата, е отреден за най-скъпоценните покривки и предмети за покъщнина; сухите помещения са отредени за житото, студените – за виното, светлите – за нуждаещите се от светлина изделия и оръдия. По-нататък й показах, че украсените стаи за живеене на хората трябва да бъдат през лятото хладни, а през зимата топли. Показах й, че цялата къща изобщо е обърната към юг, от което бе явно, че през зимата тя е на слънце, а през лятото на сянка. Показах и също как женското отделение на къщата е отделено от мъжкото чрез лостова врата, за да не се изнася извътре нищо непозволено и да не се съвкупляват слугите без наше съгласие; така като добрите слуги, придобили деца, обикновено стават по-послушни, а лошите, като се съединят, стават по-наклонни към злосторство. След като свършихме това, тогава чак наредихме покъщнината по отдели, както следва. Най-напред събрахме това, що ни трябваше за жертвоприношение. След това отделихме женския накит за празници, мъжките дрехи за празници и война, покривките за мъжкото и женското отделение на къщата, мъжките и женските обувки.

Друг отдел се образуваше от оръжия, друг – от вълнопредачни оръдия, друг – от оръдия за приготвяне на хляба, друг – от потреби за приготвяне на подслада и приправки, друг – от приборите за баня, друг – от нещата за месене и най-после друг – от приборите за трапезата. И всичко това разделихме на две: нещата за всекидневна употреба и нещата за празнични случаи. Турихме настрана и предназначеното да се харчи ежемесечно, същи и пресметнатото за година, защото така по-лесно ще забележим, за колко време ще ни стигне нещо. След като наредихме по отдели цялата покъщнина, поставихме всичко на подходното му място. Тия оръдия, които слугите употребяват всекидневно, като оръдията за приготвяне на хляба, на ястия, за предене и други подобни, предадохме на тях, като им показахме, кое де да турят, и им заръчахме да ги пазят от повреждане. Тия неща пък, които ни трябват за празници, за гости или в редки случаи предадохме на икономката, показахме й мястото им, пречетохме ги, записахме всичко и й казахме да дава всяко нещо комуто трябва, и да помни кому що дава, и като получи нещо назад, пак да го поставя, отдето го е взела. Когато назначихме икономката, ние изпитахме, коя изглеждаше да бъде най-въздържана в ядене, пиене, сън и любене с мъже; освен това гледахме да има добра памет, за да не си навлича зло от наша страна поради невниманието си, ами да се старае да спечели нашата почит чрез угаждане. Ние я учихме също да ни бъде благосклонна, като я викахме да участва в радостта ни, когато бяхме радостни, и в скръбта ни, когато ни се случеше нещо печално; учехме я също да се старае усърдно да умножава домакинството ни, като я запознавахме с нашия успех и й давахме част от печалбата ни. Всаждахме й и справедливост чрез това, че на справедливите отдавахме по-голяма почит, отколкото на несправедливите, и й показвахме, че първите живеят по-богато и по-благородно от последните. И самата нея поставяхме в числото на справедливите. При всичко това, Сократе, казах на жена си, че няма никаква полза от това, ако тя сама не се грижи да се запазва редът навсякъде. Аз й показвах, че и в държавите с добри уредби гражданите не мислят, че е достатъчно да си напишат добри закони, ами освен това си избират и “пазачи на законите”, които, упражнявайки надзора, похвалват тоя, който изпълнява законите и наказват тоя, който ги престъпва. И така, аз заръчах на жена си, да се смята сама като пазителка на законите в къщата, да преглежда покъщнината, когато поиска, както крепостният началник, преглежда стражата, и да изпитва, дали всичко се намира в ред, както съветът изпитва коне и конници, и като царица в сила на своята мощ да похвалва и почита достойния, и да укорява и наказва заслужаващия това. Връх това аз я поучавах, че не би имала право да се сърди, дето и налагам повече работа относно имота, отколкото на слугите: аз и показвах, че слугите дотолкова участват в господарския имот, доколкото го носят, гледат и пазят; но никому от тях не е позволено да се ползва от него, с изключение на тоя, комуто даде господарят; а пък всичко е собственост на господаря, каквото и да пожелае да прави с него. И така, аз й доказвах, че, който се ползва най-много от запазването на имота, а търпи най-голяма вреда от унищожаването му, на него се пада и най-вече грижата за имота.”

“Е, какво, Исхомахе? Като чу това жена ти, показваше ли наклонност да изпълни желанията ти?”

“Да, Сократе; тя дори ми каза, че аз греша, ако мисля, че й налагам тежка задача, като я поучавам, че трябва да се грижи за имота. По-тежко би било за нея, каза тя, ако й заповядах да не се грижи за работите си, отколкото – да се грижи за домашния имот. Както на разумната майка е по-приятно да се грижи за децата си, отколкото да ги занемарява, така също – мислеше тя – и на разумната жена е по-приятно да се грижи за своя имот, отколкото да го занемарява; той радва сърцето, защото е свой собствен.”

 

X.

 

            “Когато чух”, каза Сократ, “че жена му отговорила така, аз казах: кълна се в Хера, Исхомахе, ти показваш, че жена ти има мъжки разум.”

            “Не само това”, каза Исхомах; “искам да ти разкажа и други примери за високо благородния й помисъл; каквото чуеше веднъж от мене, скоро ме послушваше.”

            “Кои са те?” казах аз, “кажи ми. Мене ми е много по-приятно да науча всичко за добродетелта на една жива жена, отколкото, ако Зевксис ми покажеше хубава жена, изобразена от него на картина.”

            След това Исхомах ми разказа следното: “Веднъж аз я видях, че бе се намазала с много белило, за да изглежда по-бяла, отколкото бе всъщност, и с много червило, за да се вижда по-червена от истинското, също, че беше турила високи обувки, за да изглежда по-висока, отколкото бе естествено. Кажи ми жено, рекох й аз, би ли ме смятала по-достоен за обич другар на имота, ако ти показвах точно това, що притежавам, без да се хваля, че имам повече отколкото всъщност, нито пък да скривам нещо от имота – или ако се опитвах да те мамя, че притежавам повече, отколкото се намира всъщност и ти показвах фалшиво сребро, фалшиви гердани и имитирани пурпурни дрехи за истински?”

            Тя тутакси ме прекъсна и каза: “Не говори лошо, моля; дано никога не станеш такъв! Защото ако би бил такъв, не бих могла да те обичам от сърце.”

            “Не сме ли се съединили с брак”, попитах аз, “за да образуваме помежду си и телесна общност?”

            “Така поне казват хората”, каза тя.

            “И така”, казах аз, “струва ли ти се, че бих бил по-достоен за обич телесен другар, ако се опитвах прилежно да ти представям тялото си здраво и силно и поради това наистина с хубава боя, или ако се показвах намазан с оловна или пурпурна боя и с написани очи и ако се сношавах с тебе измамнически и те оставях да гледаш и докосваш оловна боя вместо моята кожа?”

            “Аз”, отговори тя, “по бих обичала да докосвам тебе, отколкото оловната боя, с по-голямо удоволствие бих гледала твоята боя, отколкото пурпурната, и твоите естествени очи, отколкото изписаните.”

            “Тогава знай, драга жено, че и аз повече се радвам на твоята естествена боя, отколкото на белилото и червилото. Както са наредили боговете, щото конете да са най-приятни на конете, воловете – на воловете, овците – на овците, така и хората мислят, че чистото тяло е най-приятно. Такива измами би могли донякъде да излъжат чуждите, които не могат да изпипат работата, но живеещите заедно винаги се улавят, ако се опитат да се мамят взаимно; те се улавят или когато станат от легло и не са се още приготвили, или се издават, когато се изпотят, или ги издават сълзите им, или се виждат в истинското си състояние след баня.”

            “И какво, за бога”, казах аз, “отговори тя на това?”

            “Нищо, само че в бъдеще ни веднъж не направи нещо подобно, ами се стараеше да мисе показва чиста и прилична. Дори тя ме попита, дали мога да й дам съвет, как да бъде действително хубава, а не само да изглежда такава. Аз пък, Сократе, я съветвах да не седи се на една място като слугиня, ами да се опитва с Божия помощ, както прилича на господарка, да пристъпи при стана, и ако знае нещо по-добро от друга, да й го покаже, и ако знае по-малко, да научи нещо ново. Съветвах я също да наглежда и приготвянето на хляба, да се приближи и при икономката, когато тя отмерва, да обиколи и да разгледа, дали всичко се намира на мястото си. Това, мислех аз, е същевременно надзор и разходка. Казвах, че е добро телесно упражнение и замесването, месенето, изтърсването и сдиплянето на дрехите и покривките. Казах й, че, като се упражнява така, ще яде по-сладко, ще бъде по-здрава и наистина ще изглежда по-хубава. Изгледът на една жена, когато съперничи на слугинята с по-голяма чистота и с по-гиздаво облекло, привлича мъжа, особено пък когато тя охотно изпълнява желанието му, вместо да му служи по принуда. Ония жени обаче, които винаги седят парадно, излагат се да бъдат сравнявани с накичените и мамещите жени. Знай, Сократе, че моята жена живее сега така приготвена, както я учех и както ти казвам сега.”

 

XI.

 

            След това аз казах: “Драги Исхомахе, относно женските занятия, струва ми се, чух достатъчно за първо време; това е доста похвално и за двама ви. Но сега е ред да ми разкажеш пък за твоите работи; и ти с удоволствие ще ми разкажеш, защо се радваш на такава почит, а и аз като чуя основно и разбера – ако мога – делата на един прекрасен мъж, ще ти бъда много благодарен.”

            “Бога ми”, каза Исхомах, “с голямо удоволствие, Сократе, ще ти разкажа, с каква работа прекарвам времето си, за да ме поправиш, ако ти се види, че не върша добре.”

            “Но”, казах аз, “с какво право бих могъл да поправя един съвършен благороден мъж, и то аз, когото смятат бъбрица, празен мечтател, и – което е най-глупавото обвинение – нарича се бедняк. И наистина, Исхомахе, щях да бъда в голямо отчаяние поради тоя прякор, ако неотдавна, когато срещнах коня на чужденеца Никия, не бях видял мнозина придружаващи го зрители и не бях чул, как някои се разговаряха надълго за него. И ето аз пристъпих към слугата на коня и го попитах, има ли конят много пари. Той ме погледна, като че ли не съм с ума си, та му задавам такъв въпрос, и каза: “как може кон да има пари?” Тогава най-после аз дойдох на себе си, като чух, че и един беден кон може да бъде добър, ако по природа има добра душа. И така, мислейки, че и аз мога да стана добър мъж, разкажи ми точно работите си, за да се опитам още от утре да ти подражавам в това, що мага да науча чрез слушане: всеки ден е благоприятен, за да захване човек с добродетелта.”

            “Ти се шегуваш, Сократе”, каза Исхомах; “при все това ще ти разкажа с каква деятелност се опитвам, доколкото мога, да прекарвам живота си. Познал съм, струва ми се, че боговете не дават благоденствие на тия, които не знаят, що трябва да правят, и не се грижат, как да свършат нещо, а на разумните и прилежните отчасти дават щастлив живот, отчасти не. Затова първата ми работа е да почитам боговете; по-нататък се опитвам да действам така, както е справедливо за мене желаещия да се сдобия със здраве, телесна сила, почит в града, доброжелание у приятелите, щастливо спасение във война и умножаване на богатството по честен начин.”

            “Като чух това, аз казах: “Как, Исхомахе? Лежи ли ти присърце да бъдеш богат и, като имаш голямо богатство, да имаш много грижи за него?”   

              “Без съмнение”, каза Исхомах, “това, що ме питаш, ми е твърде присърдце, защото, струва ми се, че е приятно, Сократе, да почитам по великолепен начин и богове, и приятели и, когато се нуждаят от нещо, да им помагам, също и градът, доколкото зависи от мен, да не остава без богатства.”

“Наистина, Исхомахе, хубаво е това, що казваш, и достойно за много заможен мъж. И защо не? Защото има мнозина, които не могат да живеят без помощ от други, мнозина, които са благодарни, ако могат да изкарат необходимото за себе си. Тия пък, които са в състояние не само да управляват домакинството, но и да печелят достатъчно, за да могат да украсяват града и да помагат със средствата си на приятелите си, как да не ги смятаме за богати и могъщи мъже? Ала, казах аз, повечето от нас можем да хвалим подобни хора; ти обаче, Исхомахе, ми кажи – с което вече захвана – как се грижиш за здравето си, за усилването на тялото си, как ти е възможно да се връщаш от война жив и здрав. Колкото за придобив и търговия, ще има достатъчно време да чуя след това.”

“Всички тия неща, Сократе, каза Исхомах, “според моето мнение, са свързани едно с друго, защото който има достатъчно да яде, ако поработи както трябва, здравето му, мисля аз, се запазва за по-дълго време, също и силата му се увеличава; и ако се занимава с военни упражнения, спасява живота си с по-голяма чест; и ако се грижи добре и не се изнежва, навярно повече ще умножава домакинството си.”

“До тука те разбирам, Исхомахе”, казах аз; “ти казваш, че който се труди и се грижи, и се упражнява, повече сполучва доброто. Но на какъв труд се отдаваш, за да добиеш здраве и сила, как се упражняваш във военното дело, как се грижиш да добиваш излишък, за да помагаш на приятели и да усилваш градските доходи, всичко това с удоволствие бих чул от тебе.”

“Аз, Сократе, имам навик да ставам от леглото в час, когато, ако случайно искам да посетя някого, да го сваря още в къщи. И ако имам някаква работа в града, аз смятам извършването й като разходка. Ако няма важна работа в града, слугата ми извежда коня в полето, а на мене пътят до полето е по-приятен, отколкото ако се разхождах в колонадата. След като изляза на полето, ако случайно намеря моите хора, че садят дървета или приготвят угара, или сеят, или прибират жътва, аз разглеждам, как се върши всичко, и поправям хората, ако зная нещо по-добро. След това обикновено се качвам на коня си и правя езда по възможност по-подобна на ездата, която трябва да се прави във война, като не избягвам нито криви пътища, нито стръмни места, нито ровове, нито вади; обаче доколкото е възможно, аз се грижа да не осакатя коня си при тия упражнения. След като се свърши това, слугата оставя коня да се натъркаля и го завежда дома, като същевременно занася в града необходимото от полето. По пътя за дома аз отчаст ходя, отчаст тичам и, като стигна, изтърквам се чисто. След това обядвам толкова, колкото да прекарам деня със стомах нито препълнен, нито празен.”

“Кълна се в Хера, Исхомахе”, казах аз, “това ми харесва. В едно и също време да се занимаваш с работи, които донасят здраве и сила, да се упражняваш за война и да се грижиш са увеличаване на богатството си, всичко това заслужава учудване. Че се грижиш съвестно за всичко, за това имам достатъчно доказателства: благодарение Богу, виждаме те повечето здрав и силен и знаем, че се числиш между най-изкусните ездачи и най-богатите граждани.”

“Като върша това именно, Сократе, мнозина силно ме клеветят: ти навярно мислиш, че ще кажа, че мнозина ме наричат прекрасен човек.”

“Да, наистина, но имах намерение също и да те попитам, Исхомахе, дали се грижиш и за това, да можеш да даваш сметка и да искаш, ако някога потреба.”

“Как, не виждаш ли, Сократе, че тъкмо това върша постоянно, като се оправдавам с това, че не обиждам никого, а на мнозина правя добро, доколкото ми е възможно? Не мислиш ли, че се готвя да обвинявам, когато издирвам тия хора, които правят зло и на мнозина частно, и на града, а никому не правят добро?”

“Обясни ми още, Исхомахе, и това, стараеш ли се да се изразяваш и с реч подобни обвинения или оправдания?”

“Аз, Сократе, сигурно не преставам никак да се упражнявам в говорене. Ту слушам обвинението или оправданието на някой от рабите ми и се опитвам да го изоблича, ту укорявам или похвалявам някого пред приятелите, ту примирявам някои от роднините ми, като се опитвам да им обясня, че е по-полезно за тях да бъдат приятели, отколкото неприятели. Понякога укоряваме някого в присъствието на военачалника, или защитаваме някого, ако се обвинява несправедливо, или се обвиняваме взаимно, ако някой се почита несправедливо. Често се и съветваме и похваляваме това, що желаем да вършим, а корим това, което не желаем да вършим. Вече често, Сократе, дори ми се отсъди точно, какво наказание или глоба да понеса.”

“От кого, Исхомахе?” попитах аз; “аз поне не зная нищо за това.”

“От жена ми”, каза той.

“И как водиш с нея процес?”

“Когато ми понася да кажа истина, много е просто; но когато – лъжа, тогава Сократе, не мога, бога ми, да направя кривото право.”

“Навярно, Исхомахе”, казах аз, “ти не можеш да направиш лъжата истина.”

 

XII.

 

“Но, Исхомахе, не те ли задържам, ако желаеш вече да си отидеш?”

“Не, бога ми, Сократе; аз и така няма да си отида, преди да се свърши напълно пазарът.”

“Наистина”, казах аз, “ти се пазиш много да не изгубиш прякора си “прекрасен” мъж; защото, ако и да имаш без съмнение много неща, които изискват грижата ти, ти очакваш гостите си, понеже си им дал дума, за да не излезеш лъжец.”

“Ала дори и това, за което говориш, Сократе, не се лишава от грижата ми, защото аз имам управители в полето.”

“Когато се нуждаеш от управител, Исхомахе, ако намериш някой мъж, годен за тази служба, опитваш ли се да го купиш, също както когато се нуждаеш от дърводелец, щом видиш, че някой разбира тоя занаят, опитваш ли се да си го доставиш, – или пък сам си възпитаваш управителите?”

“Сам се опитвам да го възпитам, Сократе, защото, който ще трябва да бъде в състояние да се грижи вместо мен в отсъствието ми, не трябва ли да знае това същото, каквото и аз? И ако аз съм способен да управлявам стопанските си работи, бих могъл навярно да науча и другиго на това, което знам сам.”

“Най-напред значи”, казах аз, “ще трябва да бъде благосклонен към тебе и твоите, ако има намерение да ти бъде достатъчен заместник; защото каква полза има от управител, който има всевъзможни познания, без да бъде доброжелателен?”

“Никаква, без съмнение”, каза Исхомах; “но аз най-напред се опитвам да го възпитам в доброжелателство към мене и към моите.”

“И как за бога, научаваш когото си щеш, да бъде доброжелателен към тебе и твоите?”

“Като му правя добро”, каза Исхомах, “когато Бог ни подари някое благо в изобилие.”

“С това искаш навярно да кажеш, че тия, които получават от тебе добро, стават доброжелателни към тебе и искат от своя страна да ти направят добро.”

“Това, Сократе, е най-добрият начин да се спечели доброжелателство.”

“Сега, ако някой ти е доброжелателен, Исхомахе, достатъчно ли е това да бъде годен за управител? Не виждаш ли, че, ако и току-речи всички хора да са доброжелатели и на себе си, пак мнозина от тях не искат да се грижат да получат тия блага, които желаят на себе си?”

“Да”, каза Исхомах, “но когато искам да назнача такива хора за управители, аз ги уча също да полагат грижа.”

“Как, за бога, вършиш това? Аз мислех, че тая способност изобщо не може да се преподава.”

“Наистина, не е току така възможно, Сократе, да научиш всички без изключение да бъдат грижливи.”

“Ами кои могат да се научат?” попитах аз; “покажи ми ги ясно   всяко отношение.”

“Първо, Сократе, неумерените във винопиене не би могъл да направиш грижливи, защото пиянството поражда забравяне на всичко що трябва да се върши.”

“Само тези ли не могат да се възпитат на грижливост или има и други някои?”

“Да”, каза Исхомах, “същото важи и за сънливите, защото, който спи дълго, нито сам може да изпълнява длъжността си, нито може да накарва други на това.”

“Какво?” попитах аз; “само тия ли не ще могат да се научат на грижливост или освен тях има и други?”

“Според моето мнение”, каза Исхомах, “и влюбените до полуда не могат да се научат да се грижат за друго нещо повече, отколкото за любовта си. Защото не е лесно да се намери нито по-сладостна надежда, нито по-приятна грижа от тая за любимата; от друга страна, когато това трябва да се направи, мъчно е да се намери по-тежко наказание от раздялата с любимия предмет. Аз дори не се опитвам да поставям като управители такива, за които зная, че са влюбени.”

“Ами как стои работата с тия, които имат страст към печалба?” попитах аз; “и те ли не могат да се научат да се грижат за полските работи?”

“Не, никак не”, каза Исхомах; “напротив те много лесно могат да се научат на тая работа; трябва само да им се покаже, че грижливостта донася печалба.”

“Ами другите, ако са въздържани в тия неща, които си заповядал и ако са умерени в любовта си към печалба, как ги изучваш да стават грижливи в това, що желаеш?”

“Много просто, Сократе”, каза той; “когато ги видя, че се грижат прилежно, похвалявам ги и се опитвам да ги отличавам; а като забележа, че са небрежни, говоря и върша това, що ще ги уязви.”

“Хайде сега, Исхомахе, направи отклонение от въпроса за тия, които се възпитават към грижливост, и ми изясни и това относно начина на възпитанието, дали може някой, който сам е небрежен, да прави други грижливи.”

“Никак не”, каза Исхомах; “също както немузикалният не може да научи на музика други. Мъчно е когато учителят показва нещо лошо, да научиш да го правиш добре и, ако господарят дава пример на небрежност, мъчно е слугата му да стане грижливи. С една дума, струва ми се, че не съм видял лош господар с добри слуги. Обаче видял съм вече лоши слуги у добър господар, но те оставаха безнаказани. Който иска да направи грижливи други, трябва да бъде способен да наглежда и преценява работите им, и да отблагодарява охотно на виновника на добре извършваните работи, и да налага без колебание заслуженото наказание на небрежния. Хубав ми се струва и известният отговор на варварина.”, прибави Исхомах, “Именно, когато персийският цар се сдобил с един хубав кон и искал да го угои колкото се може по-скоро, попитал някого от тия, които минували за добри познавачи на коне, какво най-скоро угоява коня. Тоя, както казват, отговорил: “окото на господаря.” Така и във всичко друго, Сократе, според моето мнение, окото на господаря най-вече извършва хубавите и добрите неща.”

 

XIII.

 

            “Когато втълпиш някому доста здраво мисълта, че трябва да се грижи за това, що желаеш, ще бъде ли вече той годен да поеме управителска длъжност или ще трябва да научи и друго нещо, за да стане годен управител?”

            “Да, наистина”, каза Исхомах, “остава му още да знае и какво трябва да се прави, кога и как – в противен случай от такъв управител ще има толкова малко полза, колкото от лекар, който се грижи за болния като го посещава рано и късно, но не знае какво да направи, за да му помогне.”

            “Когато пък научи и как трябва да се извършват земеделските работи, ще му липсва още нещо, или ще ти бъде вечно съвършен във всяко отношение управител?”

            “Мисля”, каза Исхомах, “че трябва да се научи да заповяда на работниците.”

            “Наистина ли сполучваш с възпитание да направиш управителите способни да заповядват?”

            “Опитвам се поне”, каза Исхомах.

            “За бога”, казах аз, “как ги обучаваш да станат способни да заповядват на хора?”

            “Много лесно, Сократе; ти дори би се смял, ако чуеш.”

            “Това нещо навярно не е за присмех, Исхомахе. Който може да направи някои способни да заповядват на хора, явно е, че той може да ги научи и да властват, а пък който може това, може да ги направи и годни да бъдат царе. Така че, който може да върши това, не е, мисля, за присмех, ами заслужава голяма похвала.”

            “Явно е, Сократе, че другите животни се учат на послушание по тия два начина: да се наказват, когато се опитат да не се покоряват и да се награждават, когато слушат доброволно. Така, жребците се приучават да слушат обяздачите по тоя начин: когато се покоряват, отнасят с тях добре, а когато са упорити, държат ги стегнато, додето навикнат да служат на обяздача според желанието му. А и кучетата, ако и да стоят и по разум, и по език много по-долу от човеците, пак се научават по същия начин да тичат в кръг, да се изправят на главата и много други работи: когато кучето е послушно, получава нещо, що желае; когато не ради, наказва се. Човеци пък могат да се направят по-послушни пък дори само с думи, като им се показва, колко е полезно за тях да се покоряват; при робите специално, и методата, която смятам приложима за животни, е доста пригодна да се научат на послушание. Може да се постигне много с тях, ако се удовлетворява стомахът им според техните желания. А честолюбивите характери се насърчават и с похвали, защото някои хора са толкоз жадни за похвала, колкото други за ястие и питие. И така, щото върша аз в надежда да направя хората си по-послушни, на това уча и тия, които искам да поставя за управители, и освен това подпомагам им и със следното: дрехите и обувките, които трябва да дам на работниците, не правя всички еднакви, ами едни по-лоши, други по-хубави, за да се почете по-добрият с по-добри неща, а на по-лошия да се дадат по-лоши. Струва ми се, Сократе, че у добрите се поражда голямо обезсърчение, когато, имайки предвид извършените чрез собствен труд работи, виждат, че същата награда получават тия, които не са искали нито да се трудят, нито да се излагат на опасност, когато е трябвало. Понеже аз сам никак не искам, по-добрите да получават същите изгоди както по-лошите, похвалявам и управителите, когато видя, че са раздали най-добрите неща на най-достойните; а когато забележа, че някой роб се предпочита заради ласкателство или друга някоя безполезна услуга, аз не оставам равнодушен, ами укорявам управителя и се опитвам да му обясня, Сократе, че, като върши така, той пакости и сам на себе си.”

 

XIV.

 

            “Когато, Исхомахе – казах аз – някой е до толкова подготвен да заповядва, та може да прави послушливи други хора, мислиш ли, че той е съвършен управител, или се нуждае още и от друго, освен казаното от тебе?”

            “Без съмнение”, каза Исхомах, “трябва да се въздържа от господарската собственост и не бива да краде. Ако боравещият с продуктите се осмелеше да укрива, та да не остава добив за възнаграждение на работата, каква полза би имало да обработваш земята, под неговия надзор?”

            “Е, нагърбваш ли се да учиш други на подобна справедливост?”

            “Да, сигурно”, каза Исхомах, “но не всички се подават така лесно на подобна поука. При все това се опитвам да вкарам слугите в пътя на справедливостта, като взимам отчаст от Солоновите закони, отчаст от Драконтовите. Струва ми се, че и тия мъже са написали много от законите с оглед към обучение на подобна справедливост. Постановено е именно да се наказват крадците: който се опита да краде, да се затваря в тъмница; а ако се улови на местопрестъплението, да се наказва със смърт. Очевидно е, значи, че са написали тоя закон с цел да направят користолюбието безполезно на несправедливите. И така, аз като прилагам някои от тия постановления и освен това някои от законите на персийския цар, опитвам се да направя слугите честни в работите, които вършат. Трябва да забележа, че ония закони само налагат наказания на престъпниците, а пък царските закони не само наказват престъпниците, ами и облагодетелствуват справедливите. Така че, като виждат, че справедливите стават по-богати от несправедливите, мнозина, ако и да са користолюбиви, въздържат се доста много от несправедливи дела. А ако забележа, че някои, въпреки добрата обноска с тях, пак се опитват да правят зло, то преставам да се ползвам от работата им, като нетърпими вече користолюбци. Напротив, ако видя, че някои се стремят към справедливост не само заради ползите, които печелят чрез нея, ами защото желаят да получат и моята похвала, с такива се отнасям и като със свободни: не само ги обогатявам, но ги и почитам като “прекрасни и добри” мъже. Според моето мнение, Сократе, честолюбивият се различава от користолюбивия по това, че желае заради похвала и почит да се труди, когато и дето трябва, да се излага на опасности и да се въздържа от мръсни печалби.”

           

XV.

 

            “Ала след като си всадил някому да желае твоето добро, след като си му всадил да се грижи за неговото постигане, след като си му дал по-нататък познания, как да се извършват всички земеделски работи, за да принасят по-голям добив, освен това, като си го направил способен да заповядва и връх всичко това той се радва, че ти събира съответните на годишното врене земни плодове в по възможност по-голямо количество, както би се радвал ти сам, ако ги събереше самичък – тогава няма вече да питам за него, дали подобен управител се нуждае от още нещо; такъв един управител ми се струва вече твърде ценен. Само недей изоставя, Исхомахе, оная част от предмета, която разгледахме най-накъсо.”

            “Коя е тя?” каза Исхомах.

            “Ти нали каза”, отговорих аз, “че най-важно е да се научи, как да се изработва всяко нещо. В против случай, казваше ти, няма полза от грижливостта, ако някой не знае, какво да върши и как да го върши.”

            На това Исхомах отговори: “Ти ме караш вече, Сократе, да преподавам самото земеделско изкуство?”

            “Да”, казах аз, “защото тъкмо то е изкуството, що прави богати тия, които го познават; а тия, които го не познават, ако и да се трудят много, оставя ги да живеят оскъдно.”

            “Сега ще чуеш, Сократе, и човеколюбието на това изкуство. Че то е най-полезно и най-сладостно за работа, най-хубаво и най-обично и на богове, и на хора и при това още е и най-лесно за научаване, всичко това не е ли благородно? Та благородни наричаме и тия животни, които са хубави, едри, полезни и същевременно са кротки към хората.”

            “Мисля, Исхомахе, че проумях достатъчно това, както го изложи, именно как да се обучава управителят; защото, струва ми се, разбрах, по какъв начин мислиш да до възпитаваш, за да ти бъде доброжелателен, грижлив, способен да заповядва и справедлив. А дето казваше, че тоя, който ще има да се занимава рационално със земеделие, трябва да научи и какво да върши, и как и кога да върши всяко нещо, Струва ми се, че тая част на предмета разгледахме някак-си много накъсо в нашия разговор. Това е същото, ако кажеш, че тоя, който иска да пише диктат и да прочита написаното, трябва да знае буквите. Ако чуех това, то съм чул само, че трябва да познавам буквите; и ако и да знаех това, то пак, според моето мнение, далеч още не познавам на практика буквите. Така и сега лесно се убедих, че трябва да познава земеделието тоя, който иска да се занимава рационално с него; но въпреки това аз още не зная, как да обработвам земята. Ако се решех сега веднага да се занимавам със земеделие, щях да приличам на лекар, който обикаля и посещава болните, без да знае какво би могло да им помогне. И така, да не бъда такъв, научи ме на същинските земеделски работи.”

            “Наистина, Сократе, докато учениците на другите изкуства трябва да се съсипят, преди да се научат да изкарват прехраната си, земеделието не е така мъчно да се изучи, ами като видиш работниците или като чуеш да говорят за земеделието, веднага ще се научиш толкова, че, ако желаеш, би могъл да обучаваш и другиго. Аз мисля, че ти познаваш вече много неща от него, без да го съзнаваш. Причината на това е, че, докато другите занаятчии крият донякъде най-важните точки на изкуството си, оня земеделец, който сади най-хубаво, би се радвал най-много, ако го гледа някой, също и тоя, който сее най-хубаво. И за която от хубавите му работи да го попиташ, няма да скрие нищо, как го е направил. Така се вижда, Сократе, че земеделието облагородява най-много нравите на боравещите с него.”

            “Уводът е хубав”, казах аз, “и не е такъв, щото, като го чуеш, да се откажеш от питане. Но понеже е лесно да се научи (земеделието), толкоз повече трябва да ми го разясниш. За тебе не ще бъде срамно да предаваш нещо лесно, но за мене е много по-срамно, че го не зная, особено щом то е и полезно.”

 

XVI.

 

            “Първо, Сократе, искам да ти покажа, че не е мъчен тоя пункт в земеделието, който се смята за най-труден от тия, които разглеждат земеделието теоретически най-точно, но практически най-малко се занимават с него; те казват, че бъдещият добър земеделец трябва да познава най-напред природата на почвата.”

            “И с право твърдят това”, казах аз; “защото, който не знае, какво може да произвежда земята, не би могъл и да знае, мисля, какво трябва да сее и да сади.”

            “Впрочем”, каза Исхомах, “и на чужда почва може да се познае, какво може да ражда и какво не, ако видиш плодовете и дърветата. А щом някой познае това, няма вече полза да се бори с Бога, защото по-лесно би получил необходимото за живота не ако садиш и сееш това, от което се нуждаеш, ами това, което, произвежда и храни доброволно земята. А когато почвата поради нераденето на притежателите си не може да покаже истинската си каквина, тогава можеш често от съседното място да узнаеш по-вярно за нея, отколкото ако питаш самия съсед. Дори и когато е необработена, пак показва своята природа: оная почва, която произвежда хубави диви растения, може, ако се обработва, да ражда и питомните също такива. По тоя начин и тия, които никак не разбират от земеделие, могат да познаят природата на почвата.”

            “Относно тоя пункт, Исхомахе, достатъчно вече се насърчих, понеже виждаш, че не трябва да се въздържам от земеделието от страх, да не би да не позная каквината на почвата. Припомних си именно за рибарите. При всичко, че те имат работа с морето и нито излизат на сухо, за да разгледат, нито карат полека, ами преминават бързо покрай полетата, пак, когато видят плодовете на нивите, изказват без колебание мнението си за почвата, коя е добра и коя е лоша; една не удобряват, друга хвалят. И аз виждам, че изобщо съждението им за добрата почва е досущ същото, каквото и на познавачите на земеделието.”

            “От де сега искаш, Сократе, да захвана да ти припомням за земеделието? Аз зная, че ще ти кажа много неща в тоя отрасъл, които ти вече знаеш.”

            “Най-напред, Исхомахе, рад бих бил да науча – това преди всичко прилича на един философ – как да обработвам земята, ако пожелая, за да добия най-много ечемик и най-много пшеница.”

            “Ти знаеш, навярно, че угарта трябва да се преработи за сеене.”

            “Да, зная това.”

            “Ако захванем да орем почвата през зимата?”

            “Но тогава тя би била като кал”, казах аз.

            “Е, тогава мислиш ли, че трябва да се оре през лятото?”

            “Тогава почвата е корава за разравяне с ралото.”

            “Вижда се”, каза той, “че тая работа трябва да се почва напролет.”

            “Очевидно е, че почвата, ако се разработва в това време, най-лесно се разравя.”

            “Да, Сократе; освен това тревата, като се обърне, служи в това време за тор на почвата и още не е пуснала семе, за да расте. Струва ми се, знаеш още и това, че, за да бъде угарта добра, трябва да бъде чиста от бурен и колкото се може повече на припек.”

            “Сигурно, аз зная, че и това трябва да бъде така.”

            “Не мислиш ли, че това може да стане най-лесно по тоя начин, като се обръща почвата през лятото, колкото се може по-често?”

            “Наистина, аз зная сигурно, че така най-добре буренът остава отгоре и се изсушава от жегата, земята пък се пече от слънцето, ако се разравя с ралото посред лято и посред ден.”

            “Ако хората приготвят угарта с мотика, не е ли вярно, че трябва да отделят бурена от земята?”

            “Буренът трябва да се повали отгоре, за да изсъхне, а почвата трябва да се преобърне, за да се изложат на слънце и тия нейни части, които до тогава са били отдолу.”

 

XVII.

 

            “Виждаш, Сократе, че и двамата имаме същото мнение за угарта.”

            “Да, наистина е така.”

            “Относно пък времето за сеитба, не мислиш ли, че трябва да се сее в това време, което смятали за най-добро всичко наши прадеди, а и съвременниците, и то въз основа на опита? Именно, когато дойде есента, всички хора, мисля, обръщат очи към Бога и умолително и чакат, кога ще намокри земята и ще им даде възможност да сеят.”

            “Без съмнение, Исхомахе, забелязали са всички хора, че не трябва да сеят на суха почва, ако това зависи от тях; очевидно, много загуби са претърпели ония, които са сели, преди да ги подкани божеството.”

            “В това отношение всички сме съгласни”, каза Исхомах.

            “Така е”, казах аз,  “защото в тия неща, които ни учи Бог, мислим еднакво. Така, всички хора мислят, че е по-добре да носят през зимата дебели дрехи, ако имат възможност, и да палят огън, ако имат дърва.”

            “Но по следния въпрос мнозина вече имат различно мнение: кой е най-удобният термин за сеитба – най-ранният, средният или най-късният.”

            “Ала Бог не дава всички години еднакъв”, казах аз: “една година е най-благоприятна за ранно семе, друга – за средно, трета – за най-късно.”

            “Ти, Сократе, мислиш ли, че е по-добре да се избере едно от тия времена за сеене, било че сее някой много или малко, или пък да се почне с най-ранния термин и да се продължава със сеенето до най-късния?”

            Аз отговорих: “Струва ми се, че е най-добре, Исхомахе, да се сее през целия период. По мое мнение, много е по-добре да се получава постоянно достатъчно количество жито, отколкото веднъж – много, друг път – недостатъчно.”

            “И в това значи, Сократе, ти се съгласяваш с мене: ученикът с учителя; и при това изказваш мнението си по-рано, отколкото аз.”

            “Добре. Ами в хвърлянето на семето има ли някое мъчно изкуство?” попитах аз.

            “И това, Сократе, ще разгледаме точно. И ти, мисля, знаеш, че семето трябва да се хвърля с ръка.”

            “Да, защото съм виждал.”

            “Едни умеят да сеят равномерно, други не.”

            “Ще рече, тая работа изисква упражнение, също както у китаристите, за да може ръката да служи на волята.”

            “Да, без съмнение. Ами ако една почва е по-лека, друга по-тежка?”

            “Какво искаш да кажеш?”, попитах аз. “Дали че по-лека значи по-слаба, а по-тежка – по-силна?”

            “Да, това искам да кажа; и питам именно, ще посееш ли и на двата вида почва еднакво количество семе или на коя ще посееш повече?”

            “Аз мисля, че на по-силното вино трябва да се налива повече вода и на по-силния човек трябва да се натоварва по-голямо бреме, когато има нужда за носене; когато е нужно да се издържат други лица, бих задължил по-заможните да хранят повече души. Дали пък слабата почва става по-силна, когато и се тури повече плод, както става с товарните животни, и на това ме научи.”

            Исхомах се усмихна и каза: “Ти се шегуваш, Сократе. Добре знай: когато хвърлиш семето в земята и после, когато тя получи изобилна храна от небото и семето почне да никне, я обърнем отново, това й служи като храна, и тя добива сила също като от тор. Ако ли пък оставиш земята да изхрани семето да край, да стане плод, мъчно е за слабата почва да на края много плод; и на слабата свиня е мъчно да изхрани много здрави прасета.”

            “Ти казваш, Исхомахе, че на по-слабата почва трябва да се хвърля по-малко семе?”

            “Да, сигурно, Сократе; а и ти си съгласен с мене, като казваш, че на всички по-слаби трябва да се възлага по-малко работа.”

            “Ами копачите, Исхомахе, защо ги пращате на нивата?”

            “Знаеш навярно, че през зимата вали много дъжд.”

            “Как да не зная?” отговорих аз.

            “Нека предположим, че част от сеитбата поради дъждовете се покрива с придошла тиня и някои от корените се откриват от пороя. А често пъти поради водата, както знаеш, изниква заедно с пшеницата бурен и я задушава.”

            “Всичко това може да стане”, казах аз.

            “Е, тогава не мислиш ли, че тука сеитбата се нуждае от някаква помощ?”

            “Да, сигурно.”

            “Как мислиш би могло да се помогне на покритата с тиня част от сеитбата?”

            “Като се разрине почвата”, казах аз.

            “А как на оголените корени?”

            “Като се затрупат с нова земя.”

            “И какво трябва да се прави, когато израсте бурен с пшеницата и я задушава, като я лишава от храна, също както безполезните търтеи грабят храната на пчелите, която те са набрали с работа?”

            “Трябвало би, без съмнение, да се изкорени буренът”, казах аз, “както трябва да се отстранят от кошерите търтеите.”

            “Като е така, не мислиш ли, че с основание пращаме копачи на нивата?”

            “Сигурно. Но аз размишлявам също, Исхомахе, колко е хубаво да се употребяват намясто сравненията. Ти много ме разсърди на бурена, като припомни търтеите, много повече, отколкото, ако беше говорил само за бурена.”

 

XVIII.

 

            “Ала след това ред е вече за жътвата”, казах аз. “И така, ако можеш, научи ме и за нея.”

            “Ако не излезе, че и за нея знаеш същото, каквото и аз. Ти знаеш, че житото трябва да се жъне.”

            “Как да не зная”, казах аз.

            “Когато жънеш, заставаш ли срещу вятъра или гърбом към него?”

            “Не срещу него”, казах аз, “защото е лошо и за очите, и за ръцете да се жъне срещу сламата и класовете.

            “Как би рязал стъблата на житото, високо или низко при земята?”

            “Когато стъблото е късо, бих рязал ниско, за да се добие повече слама; а когато е високо, мисля, че е добре да се реже по средата, за да не се трудят излишно хората нито при вършитбата, нито при отвяването, защото те не искат излишен труд. Останалото на стърнището, като се изгори, може да бъде полезно на почвата или, ако се хвърли като тор, помага да умножи тора.”

            “Виждаш, Сократе, как се улавях, че и за жътвата знаеш толкова, колкото и аз.”

            “Изглежда, че е така”, казах аз. “Но искам да видя, дали зная и да вършея.”

            “Навярно знаеш, че храната се вършее с впрегнати животни.”

            “Как да не зная? И впрегнати животни наричаме всички като волове, мулета, коне.”

            “Мислиш ли, че тия животни знаят само толкова: да тъпчат храната, когато ги карат.”

            “Че какво друго би могли да знаят животните?” попитах аз.

            “Кой се грижи, Сократе, да тъпчат това, що трябва да се изтъпче и да става равномерно вършитбата?”

            “Явно е”, казах аз, “че за това се грижат вършачите; като обръщат неизтъпканото и го хвърлят под краката на животните, по тоя начин най-добре изравняват гумното и свършват най-скоро работата.”

            “Това, значи, ти знаеш така добре, както и аз.”

            “Нали след това, Исхомахе, ще трябва да чистим житото с отвяване?”

            “Кажи ми сега, Сократе, знаеш ли, че, ако почнеш да отвяваш на тая страна на гумното, отдето иде вятърът, сламата ще се разнесе по цялото гумно?”

            “Да, трябва така да стане”, казах аз.

            “Естествено е, значи, че сламата ще пада върху житото.”

            “Да, защото пространството, през което сламата се пренася над житото до празната част на гумното, е голямо.”

            “А ако някой почне да отвява на тая част на гумното, която е на завет?”

            “Тогава, очевидно, сламата веднага ще отиде на определеното за нея място.”

            “След като очистиш житото до половината на гумното, ще продължаваш ли веднага да отвяваш останалата част от сламата, додето житото е още пръснато, или по-напред ще натрупаш очистеното жито при центъра в колкото се може по-малко пространство?”

            “Ще натрупам очистеното жито”, отговорих аз, “за да се отнася сламата в празното място на гумното и да няма нужда да се чисти два пъти същата слама.”

            “Вижда се, Сократе, че ти би могъл да учиш и другиго, как се чисти най-скоро жито.”

            “Аз не съзнавах, че съм знаял това. И отдавна вече размишлявам, дали не познавам безсъзнателно и златарския занаят, свирня на флейта, живопис. И на тия изкуства никой не ме е учил, както и на земеделието; а пък виждам на работа и другите занаятчии, също както и земеделците.”

            “Не ти ли казвах вече отдавна”, рече Исхомах, “че земеделското изкуство и по тая причина е най-благородното, защото най-лесно се изучва?”

            “Да, така е Исхомахе; но аз никак не знаех, че разбирам толкова от сеитбата.”

 

XIX.

 

            “Принадлежи ли към земеделското изкуство и саденето дървета?.” попитах аз.

            “Да”, каза Исхомах.

            “Как е възможно”, попитах аз, “да разбирам всичко за сеитбата, а да не зная нищо за саденето?”

            “Нима не знаеш?” каза Исхомах.

            “Как да зная? Аз, който не зная в каква почва трябва да се сади, нито каква дълбочина и широчина да се изкопае на растението, когато се поставя в земята, нито как да се постави, за да расте най-добре.”

            “Хайде тогава”, каза Исхомах, “научи това, що не знаеш. Какви дупки копаят за растенията, зная, че си видял.”

            “И то често пъти”, отговорих аз.

            “Видял ли си някоя дупка по-дълбока от три стъпки?”

            “Не съм видял по-дълбока от 2 ½ стъпки.”

            “По-нататък, видял ли си вече някоя по-широка от три стъпки?”

            “Не съм видял по-широка от две стъпки.”

            “Хайде отговори ми и на тоя въпрос: видял ли си някоя дупка с дълбочина по-малка от една стъпка?”

            “Не, нито такава с дълбочина една стъпка и половина. Растенията биха се изравяли при прекопаването, ако бяха посадени много близо до повърхността.”

            “И така, Сократе, ти знаеш добре, че дупките не се копаят по-дълбоки от 2 ½ стъпки, нито по-плитки от стъпка и половина.”

            “Трябва да го вижда всеки”, казах аз, “понеже е така явно.”

            “По-нататък, познаваш ли по-суха от по-влажна почва, като я видиш?”

            “Суха ми се вижда почвата около Ликабет и подобната ней, влажна пък – почвата в низината около Фалерон и ней подобната.”

            “В сухата ли почва би изкопал дълбока дупка за растението или във влажната?”

            “Сигурно в сухата”, казах аз, “тъй като, ако копаеш дълбоко във влажната. ще намериш може би вода и не би могъл да садиш във вода.”

            “Добре казваш. По-нататък, когато са изкопани дупките, виждал ли си вече, в кое време точно се поставят растенията в двата вида почва?”

            “Да”, отговорих аз.

            “Ако искаш да израснат колкото се може по-скоро, мислиш ли, че отводите на растението, ако му подложиш ровка земя, по-лесно ще проникнат в коравата основа през меката земя, отколкото през неразработената?”

            “Очевидно е”, казах аз, “че по-скоро ще порастат през ровката земя, отколкото през неразработената.”

            “Ще рече, под растението трябва да се подлага земя.”

            “Защо не”, казах аз.

            “Мислиш ли, че растението по-добре ще пусне корени, ако го поставиш цяло право нагоре или ако го туриш малко полегато под подложената земя, та да има положение на обърната гамма?”

            “По последния начин, защото повечето от пъпките (очите) ще бъдат под земята. Аз виждам, че и отгоре растенията пущат младоци от пъпките и мисля, следователно, че и с пъпките под земята става същото; а щом прорастат много отводи под земята, и растението ще се развие бързо и сигурно.”

            “Ето че и за тези неща имаш същото мнение както и аз”, рече Исхомах.

            “Ами ще натрупаш ли само земята около растението или ще я утъпчеш добре около него?”

            “Без съмнение, ще я утъпча”, казах аз, “защото в противен случай неутъпканата земя сигурно би станала на кал от водата, а от слънцето тя би се изсушила до дъно. Така че би се явила опасност за растенията, да не изгният от влагата или да не изсъхнат от сушата, като им се сгреят корените.”

            “Излиза, Сократе, че и за насаждането на лозята ти знаеш всичко туй, което и аз.”

            “И смокините ли трябва да садим по тоя начин?”

            “Аз мисля”, каза Исхомах, “и всички други овощни дървета. Което е пригодно за посаждането на лозата, има ли причина да не го одобриш и за другите растения?”

            “Ами как ще посадим маслина, Исхомахе?”

            “И с тоя въпрос пак само ме изпитваш, при всичко че знаеш много добре. Защото ти виждаш, че за маслината се изкопава по-дълбока дупка, и то повечето покрай пътищата. Виждаш също, че всички дръвчета имат ствол, че на всичките глави на растенията има поставена кал и горната им част е покрита.”

            “Виждам всичко това”, казах аз.

            “Ами като виждаш, защо не познаваш тия неща? Или не знаеш, Сократе, как да поставиш чирепа отгоре над калта.”

            “Бога ми”, казах аз, “зная всичко, що ми разказваш, Исхомахе; ала пак размишлявам, защо, когато преди малко не питаше изобщо, дали зная да садя, аз казах не. Струваше ми се, че не бих могъл да кажа нищо за начина на саденето; а когато почна да ме питаш едно по едно, аз ти отговарях, – както признаваш – това, що знаеш ти сам, който минуваш за славен земеделец. Дали питането не е един вид обучение? Защото тоз час почвам да научвам поради начина, по който ме питаше за отделни неща. Като ме водиш през познати мен неща и ми показваш сродни с тях неща, за които мислех, че ги не зная, убеждаваш ме, мисля, че зная и тях.”

            “Ако те разпитвах и за сребро”, каза Исхомах, “дали е хубаво или не, могъл ли бих да те убедя, че знаеш да различаваш истинско и фалшиво сребро? И ако те разпитвах за флейтистите, могъл ли бих да те убедя, че знаеш да свириш на флейта. Също и за живописта, и за други подобни?”

            “Възможно е”, отговорих аз, “понеже ти ме убеди, че разбирам и от земеделие, ако и да зная, че никой никога не ме е учил на това изкуство.”

            “Това не е така, Сократе. Но аз ти казвах и по-рано, че земеделието е занятие така благосклонно на хората, така благо, че веднага го научват тия, които го гледат и слушат за него. В много отношения самата природа ни учи, как най-добре да го прилагаме. Така напр. когато лозата се увие около някое дърво, което е наблизо, тя ни учи с това, че трябва да я изправим. Като разпростира наоколо си листа, когато гроздовете и са още нежни, тя ни учи, че изложените на слънце части трябва да бъдат на сянка през тоя сезон. Когато дойде време гроздето да стане сладко по влиянието на слънцето, тя хвърля листата си и ни учи да я оголим и да оставим да узреят плодовете й; с плодородието си, когато едни от гроздовете узреят, а други са още зелени, тя ни учи да я берем, както берем смокините, които постепенно узряват.”

 

XX.

 

            След това аз казах: “Ако земеделските работи се научват така лесно и всички еднакво знаят, какво трябва да вършат, защо тогава не действат всички еднакво, ами едни от тях живеят в изобилие и добиват излишък, други пък не могат да доставят нито необходимото, ами дори правят дългове?”

            “Аз ще ти кажа, Сократе”, рече Исхомах. “Не е знанието или незнанието, което прави едни от земеделците заможни, други – бедни. И няма да чуеш, че казват така: домакинството е унищожено, защото сеячът не сеел равномерно, или защото посаждачът не посадил право редиците на дърветата, или защото не е знаял каквината на почвата, та посадил лозе на непригодна почва или защото някой не е знаял, че е добре да се подготви угарта за посяване, че е добре да се смесва земята с тор. Много по-често можеш да чуеш: бедният човек не добива жито от нивата си, защото не се грижи да му се насее нивата или да се добие тор. Бедният човек няма вино: той не се грижи да посади лозя, нито да му донесат плод тия, които притежава. Бедният човек няма нито масло, нито смокини: той не се грижи, нито върши нещо, за да има. Това е, Сократе, в което се отличават земеделците едни от други и заради което живеят и в по-добро състояние, отколкото ония, които си въображават, че са открили нещо ново в земеделската работа. Така също и военачалниците: в някои от военните работи едни са по-добри, други по-лоши, не защото се различават един от друг по знание, а безсъмнено, защото радят повече или по-малко. Туй, що знаят всички военачалници и повечето от редниците, едни от военачалниците го вършат, други не. Напр. всички знаят, че за маршируващи през неприятелска страна по-добре е да вървят наредени по такъв начин, та да могат, в случай на нужда, да се сражават най-успешно. Но ако и да знаят това, едни постъпват така, други не. Всички знаят, че е по-добре да се поставят постове и ден, и нощ пред лагера; но и за това едни се грижат да се върши така, други не. Когато пък трябва да се мине през дефиле, мъчно ще намериш човек, който да не знае, че е по-добре да се завземат по-напред пригодните позиции; но и тук едни извършват нужното, други не. Всички казват, че торът е много полезен за земеделието и виждат, как той се произвежда съвсем естествено. Но ако и да знаят точно това и че е лесно да се събере голямо количество, пак едни се грижат да се събира, други не радят. А пък Бог праща отгоре вода, всички вдлъбнатини стават блата, земята доставя разнообразен бурен. Който иска да сее, трябва да очисти земята; ако хвърлиш отстранените неща във водата, времето само вече ще произведе полезната за почвата материя. А пък кой бурен, коя земя, смесени със застояла вода, не става тор? От какво подобрение се нуждае почвата, когато е много влажна за сеене или много солена за садене, знаят всички; знаят също, че водата се отвожда с вадички и че солената почва се подобрява, ако се примеси с разни сухи и мокри вещества, които не съдържат сол. Но и за това едни се грижат, други не. Ако пък някой никак не знаеше, какво може да произвежда почвата, ако е нямал случай да види нейни плодове и растения, нито е имало от кого да чуе истината за нея, не може ли всеки да направи опит със земята много по-лесно, отколкото с кон или дори с човек? Тя не показва нищо на лъжа: тя показва правото и говори истина, какво може и какво не. Струва ми се, че земята ни дава възможност да познаваме най-добре и добрите, и лошите, защото всичките и работи са известни и понятни. Тези, които не работят (земята), не могат да се извиняват с това, че не разбират работата, както това е възможно при другите занятия; всички знаят, че земята, ако се обработва добре, отплаща за труда. Леността в земеделието е явен обвинител на лошия характер. Никой не вярва, че човек би могъл да живее без необходимото за живота. А който не знае никакъв друг доходен занаят и не иска да се занимава и със земеделие, явно е, че мисли да прекарва живота си като крадец или разбойник, или просяк, или изобщо е луд. В земеделието има голяма разлика относно полза и вреда, дали някой се грижи, щото работниците му, били те по-много или по-малко, да се намират на работа през определеното време, или не се грижи за това. Лесно един човек между други десет прави разлика, като работи през цялото време, а други прави разлика (в общия резултат на работата), като напуща преди време. Ако оставиш хората да се потриват целия ден, лесно се случва, да се свършва само половината от цялата работа. Също както при едно пътуване от 200 стадии понякога между пътувачите, ако и двамата да са млади и здрави, се явява разлика от 100 стадии поради бързината, именно, ако единият преследва целта си с постоянство, а другият е лекомислен и си почива при извори и под сенки, разглежда всичко и се наслаждава на пресния въздух. Така и в изпълнението на земеделските работи има голяма разлика между тия, които вършат това, що им е поръчано, и тия, които не вършат, ами търсят предлог да не работят и, оставени сами, действат лекомислено. Хубавата и грижлива работа толкова се отличава от лошата, колкото да работиш изобщо или съвсем да не работиш. Напр. ако някой копае, за да очисти лозето от бурен, и копае така, че буренът израства повече и по-буен, как да не наречеш такъв човек ленив? Тъкмо тия неща са, които съсипват домакинството много повече, отколкото преголямото незнание. Когато работата не дава достатъчен приход в сравнение с разходите, докато тия последните не се намаляват, тогава не трябва да се чудим, че вместо излишък се явява липса. Че тия, които радят и се занимават прилежно със земеделието, печелят твърде много от това занятие, това баща ми показа на практика, а и мене научи на същото. Той никога не оставяше да се купи добре обработена нива, а съветваше да се купува такава, която поради небрежността или недостатъчните средства на притежателите бе необработена и непосадена. Добре обработената земя, казваше той, е много скъпа и не допуща подобрение; а щом не може да се подобрява, не му доставя такова удоволствие: той мислеше, че човек се радва най-много на тия неща, били те движими или недвижими, които могат да се подобряват постоянно. А пък нищо не дава по-голяма полза от една необработена нива, обърната в плодородна. Вярвай, Сократе, че ние сме направили вече много имения да струват много повече от първоначалната цена. И тая мисъл, Сократе, е толкова ценна и така лесно се разбира, щото ти, като я чу от мене, ще си идеш със същите знания, както и аз, и, ако искаш, ще можеш да научиш и другиго. Моят баща не научи това от другиго, нито го намери с много изучаване, ами поради обичта си към земеделието и труда той желаеше такива имения, в които да намери работа и да се радва на получения от тях добив. Струва ми се, Сократе, че моят баща по природа най-много обичаше земеделието между всички атиняни.”

            Като чух това, аз попитах: “Задържаше ли баща ти всички имения, които подобряваше с обработване, или и продаваше, ако намереше добра цена?”

            “Да, продаваше”, каза Исхомах, “но в замяна веднага купуваше друго необработено имение, поради трудолюбието си.”

            “Ти казваш, Исхомахе, че баща ти по природа така обичал земеделието, както търговците обичат житото. Понеже търговците така силно обичат житото, отиват да го търсят там, дето чуят, че се намира най-много и преминуват Егейското, Черното и Сицилийското море. Те взимат там колкото се може повече жито и го прекарват през морето, като го натоварват на същия кораб, на който плуват сами. И ако се нуждаят от пари, не го продават де да е, ами го закарват там, дето чуят, че житото има най-голяма цена и го търсят хората. В тая смисъл някак, струва ми се, и твоят баща е обичал земеделието.”

            На това Исхомах отговори: “Шегуваш се, Сократе; но аз също така смятам за градежолюбиви тия, които продават изградените къщи и после градят нови.”

            “За бога, Исхомахе, аз те уверявам с клетва, че ти вярвам, че всички по природа обичат това, от което очакват някаква полза.”

 

XXI.

 

            “Обаче, аз забелязвам, Исхомахе, че ти добре разви целия въпрос съгласно с предпоставката. Ти предположи, че земеделското изкуство най-лесно се научава от всички, и сега съм убеден напълно от всичко казано, че това наистина е така.”

            “Да”, каза Исхомах, “но ако казваш, че общото на всички работи: земеделие, политика, стопанство, е способността да заповядваш, то съм съгласен с тебе, че по интелигентност хората ного се различават помежду си. Така напр., когато някой кораб се намира на открито море и трябва да пътува през целия ден, някои от началниците на гребците могат с дела и думи да възбуждат духа на хората към усърден труд, докато други са така глупави, че същия път свършват в двойно повече време. И едните, ако и да пристигат изпотени, похваляват се взаимно, началникът и гребците, другите пък пристигат без пот, но мразят началника си, и той мрази тях. И военачалниците в това същото се различават едни от други. Едни от тях не могат да научат хората си да се трудят и излагат на опасност доброволно, ако те не искат да се покоряват осен в случай на нужда, ами дори се гордеят с непокорството си на началника: те същите дори не могат да възбудят у подчинените чувство на срам, като им се случи нещо безчестно. А пък боговдъхновените, добрите и разумните началници така държат същите хора, а често още и други, че те свенят да вършат нещо срамно и мислят, че е по-добре да се покоряват и дори се гордеят с това, че всеки отделно се покорява и всички се трудят задружно на драго сърце, в случай на нужда. Както у частни лица понякога се поражда желание за работа, така и в цялата войска под влиянието на добрите началници се възбужда желание да работят и да се надпреварват, за ги види началникът, че вършат нещо хубаво. Началниците, към които подчинените са така разположени, наистина са силни; но не са тия, които имат войници с най-силни тела, които хвърлят копия и стрелят най-добре, които притежават най-добър кон и са първи в сражението като най-добри конници или пелтасти (пехотинци), ами тия, които могат да вдъхнат на войниците, че трябва да ги следват и през огън, и през всяка опасност. Тия военачалници, след които вървят единодушно мнозина, с право могат да се нарекат “великодушни” и с право се казва, че върви с голяма военна сила оня, на волята на когото са готови да служат мнозина. Истински е велик тоя мъж, който може да извърши големи работи повече с твърда воля, отколкото с физическа сила. Така е и в частните работи. Ако поставеният на чело, бил той надзирател, или разпоредител, умее да направи хората си да работят усърдно, енергично и издръжливо, той докарва работата до щастлив край и придобива голям излишък. Аз не бих се възхищавал от тоя, който, щом господарят се прояви на сцената и работниците не показват особено старание, може да накаже най-строго лошия работник и да награди най-много усърдния. Напротив, бих могъл да кажа, че има нещо царско у тоя, при чиято поява работниците се раздвижват, въодушевяват се всички, и у всеки се поражда съревнуване и честолюбие, да се отличи в работата си. И това, по мое мнение, е най-главното във всяко дело, извършвано от хора и следователно и в земеделието. Обаче никак не искам да твърдя, че това може да се научи с гледане или слушане; който иска да придобие тая добродетел, има нужда и от обучение, и от вродена способност, и – което най-важно – има нужда и от божи дар. Защото Струва ми се, че цялото това щастие, да властват над доброволно покоряващи се хора, не е нещо човешко, ами божествено; очевидно, то се дарява само на тия, които истински са посветени в тайните на благоразумието и скромността. А господството над неохотно покоряващи се хора боговете дават на такива, които смятат за достойни да живеят като Тантал в ада, който, както се казва, прекарва времето си във вечен страх, да не умре повторно.”

 

Ксенофонт за стопанството

Предлагаме ви първия български превод на Ксенофонтовия сократически диалог по темата за управлението на стопанството (ойкос-а) - превод, осъществен от Гаврил Кацаров преди точно 100 години (публикуван като Учение за ступанството в сп. Училищен преглед, октомври 1908). Текстът има и нов превод, дело на Георги Гочев и поместен под заглавие Диалог за стопанството в сборника Икономика. Антични автори за стопанството, София, Сонм, 2006, 41-103. Очаквайте откъси и от този превод.